Непознат в огледалото

ПРОЛОГ

В една ноемврийска утрин през 1969 година на борда на петдесет и пет хиляди тонния луксозен лайнер „С. С. Бретан“, който се готвеше да отплава от нюйоркския пристан за Хавър, се случиха ред странни и необясними събития.

Клод Десар, главният интендант на „Бретан“, способен и изключително пунктуален човек, държеше, както обичаше да казва, корабът му да е „стегнат“. През петнайсетгодишната си служба никога не беше попадал в ситуация, от която да не може да излезе дискретно и без проблеми. Като се има предвид, че „С. С. Бретан“ беше френски кораб, това наистина бе голямо постижение. Но точно този ден сякаш хиляди дяволи бяха направили заговор срещу него. Фактът, че напрегнатите разследвания, проведени впоследствие от американския и френския клонове на Интерпол, както и от вътрешната охрана на парахода, не успяха да открият и най-малкото задоволително обяснение на случилото се през този ден, беше слаба утеха за чувствителната му галска гордост.

Поради широката известност на имената, замесени в тази история, тя се появи на първите страници на вестниците по целия свят, но мистерията остана неразкрита.

Колкото до Клод Десар, той напусна компанията „Транс-Атлантик“, отвори бистро в Ница и непрекъснато разправяше на клиентите си за този странен, незабравим ноемврийски ден.

Всичко започна с пристигането на цветята, изпратени от президента на Съединените щати.

Час преди отплаването една официална черна лимузина с правителствени номера спря на кей 92 в долната част на река Хъдсън. Един мъж в пепелявосив костюм слезе от колата. Носеше букет от трийсет и шест рози сорт „Стърлинг Силвър“. Отправи се към изхода на дока и размени няколко думи с Ален Сафор, дежурен офицер на „Бретан“. Цветята бяха церемониално предадени на Жанин, младши палубен офицер, която ги отнесе където трябва и след това се обади на Клод Десар.

– Просто за да знаете – докладва Жанин. – Рози от президента за мадам Темпъл.

Джил Темпъл. През последната година снимките ѝ се появяваха на първите страници на всекидневниците и на кориците на списанията от Ню Йорк до Банкок и от Париж до Ленинград. Клод Десар беше чел, че била на първо място в класациите на най-уважаваните жени и огромен брой новородени момиченца били кръстени с нейното име. Съединените американски щати винаги бяха имали своите героини и сега Джил Темпъл бе една от тях. Нейната храброст и фантастичната битка, спечелена от нея и по-късно загубена по такъв нелеп начин, бяха завладели въображението на света. Това бе една славна любовна история, но и нещо повече: тя съдържаше всички елементи на класическата гръцка трагедия.

Клод Десар не обичаше американците, но в този случай бе доволен да направи изключение. Изпитваше невероятно възхищение към мадам Темпъл. Тя беше – а това за Десар бе най-високата оценка – galante и той бе решил да направи всичко възможно пътуването ѝ да се превърне в едно незабравимо преживяване.

Главният интендант отклони мислите си от Джил Темпъл и се съсредоточи върху окончателната проверка на пътническия списък. Обичайната колекция от VIP-ове, както ги наричаха американците. Десар презираше това съкращение – американците имаха толкова варварски схващания за това кое прави личността важна. Забеляза, че съпругата на един богат индустриалец пътува сама, кимна разбиращо и потърси в списъка името на Мат Елис – известен чернокож футболист. Когато го откри, кимна още веднъж – доволно. Отбеляза с интерес, че в съседни каюти са настанени един виден сенатор и Карлина Рока – южноамериканска стриптийзьорка. Имената им се свързваха в някои от последните новини.

Дейвид Кениън. Пари. Много пари. И преди бе пътувал с Бретан. Десар си го припомни – добре изглеждащ мъж с постоянно поддържан тен и стройна атлетична фигура. Тих, впечатляващ човек. Десар постави до името му КМ – капитанската маса.

Клифтън Лорънс. Резервация в последната минута. По лицето на интенданта премина лека гримаса. О, тук имаше деликатен проблем. Как трябваше да се отнася човек с мосю Клифтън Лорънс? Едно време такъв въпрос не се повдигаше изобщо, защото той автоматично се канеше на капитанската маса, където забавляваше всички със солените си анекдоти. Клифтън Лорънс бе агент, навремето представлявал редица големи звезди от шоубизнеса. Само че тогава държеше да е настанен в луксозен апартамент, а сега бе резервирал единична каюта на долната палуба, първа класа, разбира се, но все пак... Клод Десар реши, че ще се върне към него, когато свърши с останалите имена.

Имаше някои дребни величия плюс един известен оперен певец и един руски писател, който се домогваше до Нобелова награда.

Почукване на вратата прекъсна заниманието му. Беше Антоан, един от стюардите.

– Какво има? – попита Десар.

– Вие ли наредихте да се заключи киносалонът? – попита вечно хремавият Антоан.

– Не, защо? – намръщи се Десар.

– Мислех, че сте вие. Кой друг? Преди малко отидох да проверя дали всичко е наред. Вратите бяха заключени, а вътре се чуваше шум като че ли някой пуска филм.

– Никога не пускаме филми на пристанището – натърти Десар. – А и вратите на салона никога не се заключват. Ще видя какво има.

Обикновено Десар проверяваше подобни неща веднага, но сега бе претоварен от всичко струпало се в последната минута – трябваше да оправи нещата преди отплаването в дванайсет. Не му излизаха американските долари в касата, един от най-добрите апартаменти бе дублиран по погрешка, а сватбеният подарък, поръчан от капитан Монтан, бе занесен в друг кораб. Капитанът щеше да побеснее. Десар не обръщаше внимание на шума от четирите мощни турбини на „С. С. Бретан“. Почувства само движението, когато корабът се отдели от кея и тръгна към канала, след което отново потъна в проблемите си.

След половин час Леон, главният стюард на палубата веранда, влезе и Десар го погледна нетърпеливо.

– Да, Леон?

– Извинете, че ви прекъсвам, но мисля, че трябва да знаете...

– Хм? – Десар слушаше с половин ухо, погълнат от задачата да разпределя местата на капитанската маса за всеки ден от пътуването. Капитанът не бе човек с дарба да се държи в обществото и всяка вечеря с пътниците за него бе изпитание. Работа на Десар беше да подбере група, която да е agreable .

– Мадам Темпъл... – започна Леон.

Десар моментално остави молива и вдигна глава.

– Да?

– Преди малко минах покрай каютата ѝ и чух високи гласове и писък. Трудно се чуваше през вратата, но като че ли тя извика: „Ти ме уби, уби ме“. Реших, че не бива да се намесвам, и дойдох да ви уведомя.

Десар кимна.

– Правилно. Ще отида да проверя дали всичко е наред.

Проследи с поглед излизащия стюард. Немислимо бе някой да нарани жена като мадам Темпъл. Това не отговаряше на галското му разбиране за кавалерство. Той сложи униформената си фуражка, хвърли бърз поглед в огледалото и се отправи към вратата. Телефонът иззвъня. Интендантът се поколеба, после го вдигна.

– Десар слуша.

– Клод! – Беше третият помощник. – За бога, изпрати някой да забърше киносалона. Всичко е в кръв.

Сякаш някой го изрита в корема.

– Веднага – каза той. Затвори, обади се на чистачите и след това набра номера на корабния лекар.

– Андре? Клод се обажда. – Опитваше се да говори спокойно. – Някой да е търсил медицинска помощ? Не, не става въпрос за хапчета против морска болест... Не е ли? Добре. Благодаря.

Затвори. Изпълваше го все по-голямо безпокойство. Излезе от канцеларията си и се запъти към каютата на Джил Темпъл. На половината път се случи другото събитие: щом излезе на палубата, Десар почувства как корабът променя курса си. Погледна към океана и видя, че са стигнали до фара Амброуз, където трябваше да се откачат от влекача и да поемат към открито море. Но вместо това „Бретан“ забави ход и спря. Случило се беше нещо извънредно.

Десар забърза към парапета и погледна надолу. Влекачът се бе долепил до товарния отсек и двама моряци прехвърляха багаж от лайнера в него. След багажа скочи и един от пътниците. Десар само за момент зърна гърба му, стори му се познат, но веднага реши, че бърка. Просто не бе възможно. Всъщност инцидентното напускане на пътник, и то точно по този начин, беше нещо толкова извънредно, че по гърба на главния интендант плъзнаха студени тръпки. Той се обърна и почти изтича до каютата на Джил Темпъл. Никой не отговори на почукването му. Той почука пак, вече по-силно.

– Мадам Темпъл, аз съм Клод Десар, главният интендант. Мога ли да ви помогна с нещо?

Никакъв отговор. Вътрешната алармена система на Десар вече пищеше. Инстинктът му подсказваше, че се е случило нещо ужасно лошо, и той бе абсолютно сигурен, че по някакъв начин то е свързано с тази жена. През главата му минаха ред безумни, невъзможни мисли. Тя е убита, отвлечена или... Натисна дръжката на вратата. Не беше заключена. Десар бавно отвори. Джил Темпъл стоеше с гръб към него в другия край на каютата и гледаше през люка. Десар отвори уста да проговори, но нещо в ледената ѝ неподвижност го спря. Той постоя несигурно, помисли дали да не се измъкне безшумно – и изведнъж каютата се изпълни със странен пронизващ звук, като стон на ранено животно. Безпомощен пред такава самотна агония, Десар се измъкна и внимателно затвори вратата.

Постоя за момент пред каютата, заслушан в нечленоразделните вопли зад вратата. След това, разтърсен от видяното, забърза към киносалона на главната палуба. Един чистач бършеше кървавата следа пред входа.

„Боже мой – помисли Десар. – Ами сега?“ Бутна вратата на салона и влезе в обширната модерна зала, побираща шестстотин пътници. Беше празна. Някакъв импулс го накара да провери прожекционната кабина. Вратата бе заключена. Само двама души имаха ключове за нея: той и операторът. Десар я отключи и влезе. Всичко изглеждаше нормално. Той отиде до двата 35-милиметрови апарата и сложи ръцете си върху тях.

Единият беше загрят.

В стаите на екипажа на палуба D Десар откри оператора, който му каза, че не знае някой да е ползвал салона.

На път към канцеларията си Десар мина през кухнята. Главният готвач го посрещна бесен.

– Вижте това! – викна той. – Вижте какво е направил някой идиот!

На мраморната маса за сладкиши стоеше красива шестетажна сватбена торта с изящни захарни фигурки на булка и младоженец на върха.

Някой бе отчупил главата на булката.

– В този момент – разказваше Десар на смаяните си клиенти в бистрото – разбрах, че ще се случи нещо ужасно.

ПЪРВА ЧАСТ

1.

През 1919 година Детройт, щата Мичиган, беше безспорно най-развитият промишлен център в света. Световната война бе свършила и Детройт бе допринесъл значително за победата на Съюзниците с доставките на танкове, камиони и самолети. След като швабите не представляваха вече заплаха, автомобилните заводи отново насочиха усилията си към производството на леки коли и скоро заводите започнаха да бълват по четири хиляди автомобила дневно. Квалифицирани и неквалифицирани работници – италианци, ирландци, немци – се стичаха от цял свят да търсят прехрана в автомобилното производство.

Сред новодошлите бяха Паул Темплархаус и съпругата му Фрида. Паул беше започнал като касапски чирак в Мюнхен, после със зестрата на Фрида замина за Ню Йорк и отвори месарница – нали бумът на бизнеса и нарастващото благосъстояние означаваха увеличаване на търсенето на месо. Паул Темплархаус успяваше да губи пари навсякъде, където отваряше магазин. Той беше добър месар, но безнадеждно невеж бизнесмен. Честно казано, интересуваше го повече писането на стихове, отколкото правенето на пари. Прекарваше часове замечтан над римите и поетичните образи. Пишеше и изпращаше стихотворенията си на вестници и списания, но те така и не вземаха нищо от творенията му. За Паул парите не бяха важни. Даваше на всички на вересия и мълвата за това бързо се разнасяше: ако нямаш пари и искаш най-хубавото месо, иди при Паул Темплархаус.

Жена му Фрида не бе хубавица и нямаше никакъв опит с мъжете преди да се появи Паул и да ѝ предложи – по-точно на баща ѝ – да се ожени за нея. Фрида дори настоя баща ѝ да приеме предложението му, но старият изобщо не се колебаеше. Плашеше го мисълта, че може да остане с Фрида до края на живота си. Дори увеличи зестрата, така че мъжът ѝ да може да се махне от Германия и да отиде в Новия свят.

Свенливата Фрида се влюби в съпруга си от пръв поглед. Никога преди това не бе виждала поет. Паул бе слаб, с интелигентен вид, светли късогледи очи и оредяла коса. Минаха месеци преди тя да повярва, че този красив млад мъж наистина ѝ принадлежи. Още повече че тя нямаше никакви илюзии относно собствения си вид. Фигурата ѝ бе безформена, като огромен недоварен картоф. Най-красивото в нея бяха сините като незабравки очи, но всичко друго сякаш бе събрано от другаде. Носът ѝ бе като на прадядо ѝ, голям и буцест. От чичо си бе взела челото – високо и плоско, а долната челюст бе от баща ѝ – квадратна и издадена. Дълбоко в себе си Фрида бе красива девойка, заключена зад лице и тяло, с които Бог си бе направил някаква небесна шегичка. Но хората виждаха само външността. Освен Паул. Нейният Паул. Така мислеше Фрида, без да си дава сметка, че той е привлечен единствено от зестрата, в която виждаше възможност за бягство от кървавите говежди и свински мозъци. Мечтата на Паул беше да започне собствен бизнес и да спечели достатъчно, за да се посвети изцяло на любимата си поезия.

Фрида и Паул прекараха медения си месец в една странноприемница край Залцбург – тя се намираше в запазен старинен замък на брега на красиво езеро, заобиколено от гори и ливади. Фрида стотици пъти си бе представяла първата брачна нощ. Как Паул ще заключи вратата, ще я прегърне и ще ѝ шепне нежни думи, докато я съблича. Как устните му ще намерят нейните и после бавно ще се плъзнат по голото ѝ тяло, както правеха в евтините книжки, които тя тайно четеше. Как членът му ще е твърд и гордо изправен – като германския флаг. Как Паул ще я занесе на ръце до леглото (не, по-добре щеше да е да върви до нея) и нежно ще я сложи да легне. Как ще каже: „Майн гот, Фрида. Обичам тялото ти. Ти не си някоя кльощава кощрамба. Ти си истинска жена.“ Действителността беше ужасяващо различна. Вярно че като влязоха в стаята, Паул заключи вратата. Но след това реалността и мечтата се раздалечиха до безкрайност. Фрида гледаше. Паул бързо си свали ризата и покри с нея хилавите си голи гърди. После си събу панталоните. Между краката му висеше нещо тънко и безформено, със сбръчкана кожа накрая. Изобщо не приличаше на картинките, които бе гледала. Паул се мушна в леглото и зачака. Фрида осъзна, че той чака нея – да се съблече. Бавно започна да сваля дрехите си. „Е, големината не е всичко – каза си тя. – Паул сигурно ще е чудесен любовник.“ Миг по-късно тръпнещата младоженка се събра с младоженеца на сватбеното ложе. Чакаше да чуе нещо романтично, но Паул се изтърколи върху нея, изпъшка няколко пъти и слезе. Булката се смая – всичко свърши преди да е започнало. Колкото до Паул, малкото му сексуални опити бяха все с мюнхенски курви, така че той посегна към портфейла и чак тогава усети, че вече не трябва да си плаща. Отсега нататък беше безплатно. После заспа. Но Фрида остана будна. Опитваше се да не мисли за разочарованието си. „Сексът не е всичко – утешаваше се тя. – Моят Паул ще бъде чудесен съпруг.“

Но се оказа, че пак е сгрешила.

Малко след медения месец Фрида започна да вижда Паул в по-реалистична светлина. Тя бе възпитана според немските традиции за Hausfrau и затова се подчиняваше на съпруга си безпрекословно, но изобщо не беше глупава.

Паул не се интересуваше от нищо друго освен от стиховете си и скоро Фрида започна да разбира, че те просто са много лоши. Лека-полека се убеди, че Паул е далеч от желаното във всички области, за които тя се сещаше. Там, където той бе нерешителен, Фрида бе твърда. В бизнеса, където Паул бе глупав, тя бе умната. В началото само седеше и тихо страдаше, докато гледаше как мъжът ѝ пилее хубавата зестра за любимите си идиотщини. Но когато се преместиха в Детройт, не издържа и един ден нахълта в месарницата на мъжа си, седна зад касата и окачи табела: „ВЕРЕСИЯ НИКОМУ“. Съпругът ѝ се ядоса, но това бе само началото. Фрида вдигна цените, зае се с рекламата, обсипа квартала с листовки и бизнесът бързо потръгна. От този момент Фрида взимаше важните решения, а Паул ги изпълняваше. Разочарованието я бе превърнало в тиран. Тя откри в себе си дарба да се справя с хората и проблемите и стана непреклонна. Вече тя решаваше къде да почиват и пак тя реши, че е дошло времето да имат дете.

Една вечер тя обяви решението си на Паул и го застави да работи по въпроса, докато нещастникът едва не получи нервна криза – страхуваше се, че толкова секс ще навреди на здравето му. Но Фрида бе решителна жена.

– Вкарай ми го! – нареждаше тя.

– Не мога – протестираше Паул. – Не ще.

Фрида хващаше спаружения малък член и оголваше главичката му. Когато и това не помагаше, тя го поемаше в устата си. „Майн гот! Фрида! Какво правиш?“ – казваше Паул, а членът напук на него се втвърдяваше и тя го пъхаше между краката си, докато спермата на Паул не се излееше в нея.

Три месеца след като започнаха, Фрида каза на мъжа си, че може да си отдъхне. Беше бременна. Паул искаше момиче, но Фрида – момче, така че никой от познатите им не бе изненадан, когато се роди момче.

По настояване на Фрида детето се роди вкъщи, с помощта на акушерка. Всичко мина нормално до самото раждане. Но когато детето излезе на бял свят, всички ахнаха. Новороденото бе напълно нормално, с изключение на пениса. Членът на бебето бе огромен. Клатеше се като надут, несъразмерен придатък към мъничките детски краченца.

„На баща му не е такъв“ – помисли си Фрида със страшна гордост.

Нарече го Тобаяс, на името на един общински съветник, който живееше в техния квартал. Паул каза на Фрида, че той щял да се занимава с възпитанието на момчето. Нали бащата е затова – да отгледа сина.

Фрида го слушаше с усмивка, но рядко го пускаше при детето. Отгледа го сама. Направляваше го с тевтонска хватка – никакви кадифени ръкавици. На пет години Тоби бе слабо тънкокрако дете с хитро личице и майчините си сини като незабравка очи. Обожаваше майка си и копнееше за нейното одобрение. Обичаше тя да го вдига и да го слага на широките си бедра, така че той да може да притисне глава до гърдите ѝ. Но Фрида нямаше време за такива неща. Тя бе заета с прехраната на семейството. Обичаше малкия Тоби и бе убедена, че той няма да израсне слабохарактерен като баща си. Фрида искаше всичко, което Тоби прави, да е идеално. Когато тръгна на училище, тя преглеждаше домашните му и ако имаше нещо, с което той да не може да се справи, казваше застрашително:

– Хайде, момче, запретвай ръкави!

И стоеше над него, докато той не реши задачата. Колкото по-строга бе към сина си, толкова повече той я обичаше. Изтръпваше при мисълта, че може да я разочарова. Наказанията ѝ идваха светкавично, а поощренията – бавно, но тя вярваше, че това е за доброто на Тоби. От първия миг, когато го взе на ръце, тя знаеше, че един ден той ще бъде известен и уважаван. Не беше наясно как и кога, но беше убедена, че ще е точно така. Сякаш Бог шепнеше в ухото ѝ. Още преди синът ѝ да порасне толкова, че да разбира какво му казва, тя започна да му говори за великото му бъдеще – и никога не престана. И така, още съвсем млад, Тоби заживя с убеждението, че ще стане известен, без да знае как и защо. Знаеше само, че майка му не може да греши.

Едни от най-щастливите мигове в живота на Тоби бяха, когато седеше в огромната кухня над домашните си, а майка му готвеше на голямата старовремска печка. Откъм печката се разнасяха неземни ухания – на гъста черна бобена чорба с плуващи в нея цели наденици, на сочна кървавица, на картофени кюфтета с крехка кафява дантелена коричка. Друг път майка му стоеше над голямата маса в средата на кухнята и месеше тесто с дебелите си здрави ръце. После ръсеше над него леки брашнени снежинки и сякаш с магия тестото се превръщаше в пай с ябълки или сливи, от който устата ти се пълни със слюнка. Тоби отиваше до нея и обгръщаше с ръце голямото ѝ тяло – лицето му стигаше едва до кръста ѝ. Възбуждащият мускусен женски мирис ставаше част от всички кухненски аромати и неизбликналата му сексуалност се пробуждаше. В такива мигове Тоби с радост би умрял за майка си. От тези дни чак до края на живота му с миризмата на пресни ябълки в масло в съзнанието му неминуемо се появяваше и образът на майка му, ясен и жив.

Тоби бе на дванайсет години, когато един следобед при тях дойде махленската клюкарка госпожа Дъркин.

Тя бе костелива жена с живи черни очи и неуморен език. Когато си тръгна, Тоби започна да я имитира, а майка му се заливаше от смях. Момчето като че ли за първи път я чу да се смее. От този миг Тоби постоянно търсеше начини да я развесели. Правеше невероятни имитации на купувачите в месарницата, на учителите и съучениците си, а майка му се смееше гръмогласно.

Тоби най-сетне бе открил как да спечели одобрението ѝ.

Поиска роля в една училищна пиеса – „Нямаш сметка, Дейвид“, и получи главната. На премиерата майка му седна на първия ред, за да ръкопляска на сина си – и разбра, че Бог ще удържи обещанието си.

През 30-те, в началото на голямата депресия, кината в цялата страна опитваха всички възможни трикове, за да запълнят празните салони. Раздаваха се храни и радиоапарати, правеха се викторини, наемаха се пианисти и се устройваха балове, на които публиката пееше.

Правеха се и конкурси за аматьори. Фрида внимателно преглеждаше кинорубриката във вестника и отбелязваше къде има такива конкурси. След това водеше Тоби, сядаше сред публиката и докато той имитираше Ал Джонсън, Джеймс Кагни и Еди Кантор, тя викаше: „Майн химел, какво талантливо момче!“ Тоби почти винаги печелеше първото място.

Израсна висок, но все така слаб. Възпитано момче с игриви яркосини очи и херувимско лице. Когато се вгледаше в него, човек веднага си казваше: „Каква невинност!“ На всички им се искаше да го грабнат в прегръдките си и да го защитават от живота. Обичаха го и се възхищаваха от него на сцената. И Тоби осъзна каква е съдбата му: щеше да стане звезда. Първо, заради майка си, и второ, заради Господ.

Либидото му започна да се пробужда, когато бе на петнайсет. Мастурбираше в банята – единственото място, което му осигуряваше уединение, – но това не бе достатъчно. Реши, че има нужда от момиче.

Една вечер беше излязъл в града с някакво поръчение от майка си и Клара Конърс, омъжената сестра на един негов съученик, го докара с колата си вкъщи. Клара бе хубава блондинка с големи гърди. Щом седна до нея, Тоби получи ерекция и след малко нервно протегна ръка към бедрото ѝ и започна да ѝ бърка под полата, готов да спре веднага, ако тя извика. На Клара ѝ бе по-скоро забавно, отколкото неприятно, но когато Тоби извади члена си и тя видя колко е голям, нещата се промениха. На другия ден тя го покани у тях и го въведе в радостите на половото сношение. Беше фантастично изживяване. Вместо сапунисаната ръка Тоби откри мек и топъл отвор, който тръпнещ грабваше члена му. Виковете и въздишките на Клара го втвърдяваха отново и отново и той получаваше оргазъм след оргазъм, без да напуска топлото влажно гнездо. Преди това Тоби тайно се срамуваше от размера на члена си, но сега той се превърна в негова слава. Клара не можа да запази този феномен само за себе си и скоро Тоби започна да обслужва още омъжени жени в квартала.

През следващите две години Тоби успя да дефлорира почти половината момичета в класа. Някои от съучениците му бяха мускулести футболисти, други бяха богаташки синчета, но там, където те не успяваха, успяваше Тоби. Той бе най-готиното, най-забавното нещо, което момичетата бяха виждали. Беше невъзможно да кажеш „не“ на това невинно лице и тези хитри сини очи.

На осемнайсет, през последната му година в гимназията, го повикаха в директорския кабинет. Вътре седяха майка му – много намръщена, едно хлипащо шестнайсетгодишно момиче от католическо семейство – Айлин Хениган, и нейният баща, полицейски сержант. В мига, в който влезе, Тоби разбра, че го чакат големи неприятности.

– Ще говоря направо, Тоби – каза директорът. – Айлин е бременна. Тя твърди, че ти си бащата на детето. Имал ли си физически отношения с нея?

Устата на Тоби внезапно пресъхна. Всичко, което помнеше, бе как Айлин стенеше от удоволствие и молеше за още. А сега...

– Отговаряй, копеле малко! – кресна бащата на Айлин. – Докосвал ли си се до дъщеря ми?

Томи хвърли бърз поглед към майка си. Това, че тя бе тук, свидетел на неговия срам, го разстрои повече от всичко. Той я бе наскърбил, беше я разочаровал. Тя щеше да се срамува от поведението му. Тоби реши, че ако някак си успее да се измъкне, ако Бог му помогне само този път с някакво чудо, няма да се докосне до момиче, докато е жив. Ще отиде на лекар и ще се кастрира, за да не мисли никога повече за секс, и...

– Тоби... – каза майка му. Гласът ѝ бе строг и студен. – Бил ли си в леглото с това момиче?

Тоби преглътна, пое дълбоко дъх и каза съвсем тихо:

– Да, мамо.

– Тогава ще се ожениш за нея. – Тонът ѝ бе категоричен. Тя погледна хлипащото момиче – очите му бяха подути от плач. – Това ли искаш?

– Д-да – проплака Айлин. – Аз обичам Тоби. – Тя се обърна към него. – Те ме накараха. Аз не исках да им казвам, че си ти.

Баща ѝ, сержантът, високо обяви:

– Дъщеря ми е само на шестнайсет. По закон това е изнасилване. Можем да го пратим в затвора до края на мизерния му живот. Но ако ще се ожени за нея...

Всички се обърнаха към Тоби. Той преглътна отново и каза:

– Да, сър. Аз... съжалявам.

Докато мълчаливо пътуваха с майка му към къщи, Тоби седеше до нея нещастен. Знаеше колко я е обидил. Сега трябваше да търси работа, за да издържа Айлин и детето. Вероятно трябваше да работи в месарницата и да забрави мечтите си, плановете си за бъдещето.

Когато се прибраха, майка му каза:

– Ела горе.

Тоби я последва до неговата стая, като се подготвяше за конско. Майка му обаче извади куфара и започна да слага вътре дрехите му. Той я погледна объркан.

– Какво правиш, мамо?

– Аз ли? Аз – нищо. Но ти заминаваш далеч от мен.

Тя спря и се обърна.

– Да не мислиш, че ще те оставя да си зарежеш живота за тая никаквица? Значи легнал си с нея и тя ще ражда. Това доказва две неща: че ти си мъж и че тя е глупачка! О, не – никой не може да хване сина ми в капана с някаква си сватба. Господ е отредил да бъдеш голям човек, Тоби. Сега заминаваш за Ню Йорк и като станеш звезда, ще пратиш да ме вземат.

Той се просълзи и се хвърли в прегръдките ѝ. Тя го сложи да легне в огромния си скут и при мисълта, че трябва да я напусне, Тоби изведнъж се почувства уплашен и объркан. Но въпреки това в него пламна ново усещане – възбудата от началото на новия живот. Той отиваше в шоубизнеса. Щеше да стане звезда, да бъде известен.

Нали майка му бе казала така.