Отмъщението на императора

ПРОЛОГ

Остров Света Елена

28 април 1821

Лейтенант Пиер Дьолакроа се наруга за прекалената си самоувереност. Беше поел огромен риск да плава в сумрака преди разсъмване, защото се надяваше да се приближи с няколко мили до заострените стръмни скали откъм северната страна на Света Елена преди да е изгряло слънцето. Британска фрегата, един от единайсетте кораба, които охраняваха далечния остров, се появи иззад брега и се насочи към тях. Ако подводницата му беше открита преди изгрев на повърхността, мисията да освободи Наполеон от изгнанието щеше да приключи още преди да е почнала.

Дьолакроа свали бинокъла и се провикна надолу през люка:

– Подгответе подводницата за потапяне.

Трима души бързо свалиха платното сред поривите на вятъра. Яркото слънце вече светеше зад гърба на Дьолакроа. Той хвърли последен поглед на фрегатата, преди да слезе долу и да затвори капака на медния люк. Ноздрите му потрепериха от миризмата на гранясало, излъчвана от петнайсетимата души, натъпкани в тесните помещения.

– Видяха ли ни? – попита Ив Бомон и челото му се сбръчка от тревога. Макар гласът му да беше спокоен, очите му се стрелкаха към затворения люк и издаваха безпокойството му. Опитният алпинист беше стоял равнодушно върху тераси на височини, които биха накарали обикновен човек да припадне от страх, но идеята да се потопят обгърнати от куха тръба от метал и дърво го ужасяваше.

Дьолакроа не страдаше от подобна клаустрофобия и това бе една от причините да оглавява мисията на първата в света действаща подводница.

– Бомон, ще разберем навреме дали са ни забелязали, или не.

Скоро щяха да разберат и дали подводницата ще устои на потапянето в открития океан. Тя беше изградена на основата на плановете, използвани от американския инженер Робърт Фултън да представи идеята за воюване с подводници пред военноморския щаб на Наполеон. Дьолакроа бе кръстил своя дълъг петнайсет метра плавателен съд „Скат“.

Беше дошло време да разберат дали пристанищните изпитания на потапянето, които „Скат“ беше издържал с лекота, ще съответстват с представянето на подводницата в открито море.

– Капитане, всички люкове са затворени херметически – докладва мичман Вилньов, първият помощник на Дьолакроа. – Шнорхелът е затворен и херметизиран.

– Готови на баластните помпи.

Двамата корабни инженери се приготвиха да задействат ръчните помпи, които щяха да вкарат водата в празните баластни цистерни, докато Дьолакроа държеше лоста, който контролираше руля. Бомон и техният втори пътник, който през цялото време носеше черна маска, за да опази самоличността си в тайна, се притиснаха към корпуса, за да не пречат.

Дьолакроа пое дълбоко дъх и каза:

– Потапяне!

Инженерите завъртяха манивелите на помпите и след няколко минути водата започна да залива двата прозореца на наблюдателната кула на „Скат“. Дървените части на плавателния съд започнаха да пукат, докато се приспособяваха към налягането, което ги притискаше от в сички страни.

– Да си в кораб под водата не е естествено – измърмори един от моряците. Острият поглед, с който го стрелна Дьолакроа, го накара да млъкне.

Дьолакроа изчака докато външната линия, закачена за един поплавък, показа, че са потопени на шест метра под водната повърхност, и чак тогава нареди:

– Спрете.

„Скат“ спря и пукането също спря.

Сега можеха единствено да чакат. Като се изключеше покашлянето от време на време на някой от членовете на екипажа, вътрешността на „Скат“ беше призрачно тиха. Дори успокоителното плискане на водата по корпуса вече не се чуваше.

Слънцето вече се беше вдигнало и им предоставяше достатъчно светлина през дебелите два сантиметра и половина стъкла в наблюдателната кула, потопена под водата, така че повече не беше нужно да свети фенер, за да се вижда във вътрешността на подводницата. Сега можеха да останат до шест часа под водата преди да се наложи или да разтегнат тръбите на шнорхела, или да изплуват на повърхността за въздух.

Два часа след началото на бдението им над тях мина сянка. Дьолакроа присви очи през прозореца и успя да различи корпуса на фрегатата на не повече от трийсет метра от тях, платната ѝ засенчваха подводницата от слънцето.

Всички движения в подводницата замряха; екипажът очакваше нападение. Всички гледаха нагоре към тавана, все едно можеха да видят през него заплахата над тях.

Очите на Дьолакроа бяха впити във фрегатата в търсене на признаци, че тя се насочва към тях. Вместо това курсът ѝ остана непроменен. След няколко минути се изгуби от поглед. От крайна предпазливост Дьолакроа изчака още три часа, преди да заповяда шнорхелът да бъде разгънат. С обновения запас от въздух останаха под водата до спускането на мрака. „Скат“ изплува в нощта, осветявана от лунния сърп. Дьолакроа се зарадва, че не се виждат никакви светлини.

Обърна се да погледне назъбената стръмна скала Черната точка, която се издигаше наблизо. Северната ѝ страна се извисяваше на сто и петдесет метра над морето. Беше тренирал месеци наред с алпиниста Бомон, обаче сега, когато видя скалистия зъбер с очите си, за пръв път се усъмни в мисията.

Бомон се присъедини към него в люка и кимна, докато оглеждаше стръмната скала.

– Можем ли да я изкачим? – попита Дьолакроа.

– Да – отговори Бомон. – Това не е Матерхорн. И ще е по-лесна за изкачване от Монблан, който съм катерил три пъти.

Вместо това скрито проникване Дьолакроа би предпочел истинско нахлуване в острова. Обаче щеше да има нужда от десетки военни кораби и десет хиляди войници, за да може да се надява на успех. Две хиляди и осемстотин войници и петстотин оръдия пазеха единствения затворник на хиляда и двеста мили от най-близката суша. Това превръщаше Наполеон Бонапарт в най-добре охранявания човек в историята. Вероятно щеше да е много по-лесно да отвлекат английския крал.

Екипажът се струпа на палубата, за да вдиша свеж въздух.

Спуснаха корковите кранци, които трябваше да предпазят „Скат“ от блъскане в оголените скали, и спуснаха котвата.

Дьолакроа прехвърли през рамо намотка здраво тънко въже. Бомон направи същото. Закачиха между тях обезопасяващото въже. На палубата беше струпано повече от хиляда и петстотин метра въже и едно приспособление, което приличаше на детска люлка.

След като Дьолакроа му кимна, Бомон стъпи върху най-близката скала и започна да се изкачва. Когато се изкатери на три метра, Дьолакроа го последва. Продължиха методично да се катерят по извисяващата се скала, като заобикаляха, когато се наложеше, някой особено стръмен участък. Бомон напредваше сякаш без особени усилия и се спираше само за да осигури малко почивка на Дьолакроа. Той се подхлъзна само веднъж, но обезопасителното въже го спаси от падане и смърт.

Обикновено, когато беше сам, на Бомон му трябваха четирийсет минути, за да изкачи сто и петдесет метра. Обаче липсата на опит у Дьолакроа ги забави и изкачването отне повече от час.

Когато се озоваха на върха на стръмната скала, Бомон заби в камъка стоманен клин с халка. След това закачи за него макара и завърза двете намотки въже една за друга. Прехвърли въжето върху ролката преди да го закотви с метална тежест, боядисана яркожълто. После пусна въжето надолу, за да се увери, че стига до подводницата. Дьолакроа не забеляза кораби на хоризонта и даде знак с малък флаг на моряците да закачат за въжето друго, по-дебело.

Щом получиха сигнал, че всичко е готово, те издърпаха тънкото въже, докато краят на дебелото не стигна до тях, и отново сигнализираха.

Изкачването на мускулестия маскиран мъж беше мъчително бавно. След десетина минути непосилна работа Бомон хвана здраво въжето, докато Дьолакроа вдигна маскирания мъж на върха и му помогна да излезе от уреда, който приличаше на дървена люлка, известна и като боцманско столче. Отделна дъска беше вързана зад него, та Дьолакроа да стъпи на нея, когато вечерта започне да се спуска.

– Този да не е ням? – попита Бомон и посочи с пръст маскирания мъж.

– Платили са му да мълчи – отговори Дьолакроа. – Както на теб платиха да ме качиш тук. Сега, когато си свърши работата, искам да ти благодаря.

– Кой е той?

– Никога няма да разбереш – каза Дьолакроа и заби кама в гърлото му. Алпинистът замръзна, очите му се втренчиха в Дьолакроа, объркани и невярващи. След миг Бомон бавно се свлече на земята.

Дьолакроа напъха десетина килограма камъни в раницата на Бомон, после го избута с крак през ръба, така че да не улучи подводницата долу. Екипажът щеше да види падащото тяло и да чуе плисъка във водата. Дьолакроа щеше да им каже, че Бомон се е подхлъзнал и е паднал. Сега имаше един свидетел по-малко, за когото да се притеснява.

– Хайде – подкани Дьолакроа маскирания мъж и двамата поеха по трудния път към вътрешността на острова. Мъжът го последва покорно, без да каже и дума. Голите скали бавно отстъпиха място на низина и шубраци, а после на гъста гора.

Към полунощ стигнаха до имението „Лонгуд“ и къщата, където държаха затворен Наполеон. Тя се издигаше в най-сухата част на острова на километри от Джеймстаун – единственото пристанище. Усамотението беше предвидено като част от наказанието на императора, но пък това улесняваше плановете на Дьолакроа. Тъй като мястото беше на практика недостъпно, охраната беше немарлива и позволяваше на Наполеон да скита, където иска, стига да не поема към града.

Единственият път за Джеймстаун лежеше от другата страна на имението, там беше и главният пост на охраната и казармите. Пазачите дори не си даваха труда да патрулират околностите – внимателно поддържана градина, състояща се от смесица на местни каучукови дървета и английски дъбове.

Дьолакроа и маскираният мъж успяха да стигнат до къщата, без да предизвикат тревога, защото използваха дърветата за прикритие. Дьолакроа беше запаметил плана на етажа и се запъти към най-близката врата.

В този късен час къщата беше тъмна и тиха. Дьолакроа безшумно поведе през помещенията. Скоро стигнаха до спалнята, която търсеха. Дьолакроа отвори тихо вратата и се промъкна вътре, следван от маскирания мъж. Нареди му да си свали маската и драсна кибритена клечка, за да запали лампата до леглото.

Лежащият в леглото се размърда от неочакваната светлина.

– Ваше величество, дойдохме за вас.

Наполеон рязко седна в леглото. Точно се готвеше да повика помощ, когато видя придружителя на Дьолакроа.

Той можеше да е негов брат близнак. Същата оплешивяваща глава, същият дребен ръст и римски нос. Макар Дьолакроа да беше очаквал този момент, дъхът му секна, когато ги видя един до друг.

Наполеон присви очи към своя двойник.

– Робо?

– Аз съм, ваше величество – отговори мъжът със съвършена имитация на тона и модулациите на императорския глас.

Франсоа Робо беше служил дълги години като двойник на Наполеон: появяваше се на събития, които императорът решаваше да не посети, което позволяваше на Наполеон да стои на безопасно място, когато се страхуваше да не направят опит да го убият. Съществуването на Робо беше известно само на малцина избраници. На Дьолакроа му беше отнело години да го открие в един затвор за длъжници, където Робо беше лишен от свобода още от времето когато англичаните бяха хванали неговия благодетел.

– Кой сте вие? – попита Наполеон, като се обърна към Дьолакроа.

– Лейтенант Пиер Дьолакроа, ваше величество. Служих при капитан Мистрал на „Нептун“ в битката при Трафалгар. – „Нептун“ беше един от малкото кораби, успял да избегне съдбоносното морско сражение, превърнало лорд Нелсън в герой за британците.

При споменаването на едно от най-големите поражения на Франция Наполеон присви очи.

– Каква е причината за това нахлуване?

– Ваше величество, имам намерение да ви измъкна от този остров. Във Франция имам флот от осемдесет бойни кораба, които очакват да бъдете техен командир.

– Тогава защо не нападнахте острова, за да ме освободите?

– Защото офицерите са готови да изпълняват само вашите заповеди. Не биха рискували да се сражават с Кралския флот, докато не бъдете освободен.

Наполеон се вторачи в Робо.

– А господин Робо? Защо сте го довели на тази забравен от бога остров?

Дьолакроа кимна на Робо и той извади от джоба на палтото си плоска. Отвинти капачката, хвърли продължителен поглед в отвора, след това изгълта съдържанието.

Дьолакроа взе плоската и я прибра в джоба си.

– Робо не само доброволно е готов да заеме вашето място, но се съгласи да изпие този арсеник в замяна на пари, които да уредят дълговете на неговото семейство. Той ще умре след няколко дни, но семейството му ще е осигурено. Лекарите, които англичаните изпратиха наскоро, за да заемат мястото на вашия личен лекар, не ви познават толкова добре, че да различат един самозванец.

Наполеон бавно кимна в одобрение на тактическите умения на Дьолакроа.

– Много добре, лейтенант. Виждам, че сте се учили добре от моя пример. Ако британците научат, че съм избягал, ескадрата, която охранява Света Елена, ще ни погне преди да успеем да се отдалечим.

– Точно така, ваше величество. А сега трябва да вървим.

– Къде? Как ще избягаме?

– Пред Блек Пойнт ви очаква подводница.

Наполеон се ококори.

– Искате да кажете, че странният плавателен съд на Фултън наистина действа?

– Елате с мен и ще ви покажа.

Робо облече нощницата и се настани в леглото, докато Наполеон обличаше една от военните униформи, които британците му бяха позволили да задържи.

– Настоявам да отстъпя с войнишка чест – каза Наполеон. Взе едно томче от нощното шкафче, откъсна няколко страници от него, пъхна ги в туниката си и върна книгата на място. На корицата пишеше „Одисея“, а под заглавието се виждаше името на Омир, изписано с гръцки букви.

Когато Дьолакроа го изгледа удивено, Наполеон обясни:

– Тези страници имат сантиментална стойност за мен.

Измъкнаха се от имението по същия път, който Дьолакроа и Робо бяха използвали, за да влязат. Наполеон беше по-зле здравословно от заместника си, затова и пътят обратно до брега отне повече време. Стигнаха до скалния ръб само няколко часа преди зазоряване.

Дьолакроа хвърли въжето през ръба, така че екипажът на подводницата да може да го хване, след това приготви боцманското столче. В първия момент, когато видя как ще го спуснат до водата, Наполеон отказа. Дьолакроа му напомни, че офицерите са качвани с боцманското столче на военните кораби, докато са в морето, и това накара императора да потисне възраженията си.

Той се настани на столчето, а Дьолакроа стъпи на дъската зад него и хвана въжето, за да предотврати възможното завъртане. След като го дръпна три пъти според уговорения сигнал, екипажът започна да отпуска преметнатото през макарата въже. Наполеон седеше с изправен гръб, като се опитваше да опази колкото може повече достойнството си в подобно неловко положение.

Един час преди разсъмване Дьолакроа и Наполеон се озоваха на палубата на подводницата. Моряците издърпаха долу въжето, докато зяпаха с отворени уста легендарния водач. Когато въжето беше прибрано и навито, единственото подозрително нещо, останало от техния набег, беше забитият на върха на скалата клин с макарата.

Започнаха да се отдалечават от извисяващите се скали и да прибират корковите кранци. Преди изгрев щяха да се отдалечат с платната колкото може от брега, а после щяха да се спуснат под водата.

– Лейтенанте, поздравления за успеха ви – каза Наполеон. – Ще получите висока награда за този смел набег. Когато се срещнем с нашата фрегата, предполагам, ще се отправим право към флота, за да...

Дьолакроа поклати глава.

– Няма флот.

Думите му бяха посрещнати с недоверие.

– Няма флот? Но нали ми казахте, че имаме осемдесет кораба на наше разположение?

– Казах го, за да дойдете доброволно с мен. Това е тайна операция. Никой не бива да узнае, че сте избягали. Никога.

– Очаквате да се измъкна като някакъв крадец през нощта, като оставя един самозванец на моето място? Не! Как бих могъл да си върна законното си положение на император? Трябва да обява връщането си на власт. Отказвам да избягам от затвора си като някакъв обикновен престъпник.

– Вече нямате избор.

Наполеон стовари юмрука си върху кулата на подводницата.

– Лейтенант Дьолакроа, настоявам да узная какво целите с моето спасяване!

– Ваше величество не е разбрал правилно – отговори Дьолакроа и кимна на моряка, който държеше железни окови. – Ние не дойдохме, за да ви спасим, а за да ви отвлечем.

1.

Алжир

Високи дюни и скални зъбери се простираха докъдето поглед стига, напичани от жестокото обедно слънце. Товарният самолет ИЛ-76, излетял преди три часа от Кайро, летеше на зигзаг, както гласяха инструкциите.

Тайни Гундерсон се завъртя на пилотската седалка и премигна изненадано, когато видя Хуан Кабрило да стои зад него.

Хуан беше с къса руса коса, сини очи и слънчев загар на калифорниец, какъвто всъщност бе, обаче днес беше маскиран като арабин: косата боядисана черно, кафяви контактни лещи, с още по-мургава от грима кожа и протезен нос, който променяше чертите му.

– За миг ми се стори, че си един от нашите пътници – каза Тайни.

– Те са заети в товарния отсек да проверяват оборудването си – отговори Хуан. – Изглеждат ми малко нервни. Някои никога не са скачали с парашут.

– Е, избрали са страхотно място за първа тренировка. През последните трийсет минути не съм видял нищо, което дори малко да прилича на път.

– Искат да са сигурни, че никой няма да стигне до целта преди тях.

– Има голяма вероятност това да се случи. Наближавам последната контролна точка и ми трябва следващият комплект координати.

– Значи моят времеви план е безупречен. Нашият клиент ми ги даде току-що. Каза, че това е мястото на скока. – Той подаде на Тайни лист с комплект джипиес координати. Пилотът въведе новите числа в компютъра на автопилота на руския самолет и четиримоторната машина започна да завива в тази посока.

– Ще сме на място след десет минути. Две минути преди скока ще отворя задния люк.

Хуан кимна.

– Какво е положението с горивото?

– Всичко е наред. Имаме за още осем часа полетно време.

– Не забравяй – продължи Хуан, – че те няма да напуснат района на приземяване, докато не се отдалечиш. Така че веднага щом е възможно, се махай.

– Все едно са ме погнали с кучета. Председателю, успешен скок.

Хуан се усмихна.

– Ще поддържаме връзка. – Излезе от кокпита и започна да слиза по стълбите, които водеха в подобния на пещера отсек на товарния самолет. В него бяха наблъскани три пустинни бъгита с допрени предници и задници. Върху тях лежаха парашутите, а автоматичните въжета бяха закачени за металното въже в самолета и щяха да се отворят с негова помощ, когато машините бъдеха изхвърлени от самолета.

Пустинните бъгита бяха марка „Скорпиън Дезърт Патрол“, купени от излишъка на Саудитската армия. Разбира се, въоръжението им беше демонтирано. Беше отнело ден да бъдат оборудвани наново с 50-калиброви картечници „Браунинг“ и 40-милиметрови гранатомети Мк-19. Сега можеха да се изправят срещу всичко по-слабо от танк и според техните клиенти оръжията нямаше да са просто за показ.

В предната част на товарния отсек четвъртият палет с размерите на пустинно бъги все още стоеше опакован. Той нямаше да се присъедини към другарчетата си при този скок.

Хуан тръгна към шестимата мъже, събрали се до товарната рампа. Всички бяха елитни войници на Сахарския ислямски халифат – терористична организация, която се надяваше да изгради фундаменталистка държава, която да обхваща цялата площ на Северна Африка.

Водачът им, жестокият египтянин Махмуд Назари, подозиран за няколко нападения срещу групи туристи, беше заявил, че се опитва да получи достъп до оръжия за масово поразяване, които да му помогнат да стане властващ халиф. Агенцията за национална сигурност бе успяла да прихване разговора му с неговия благодетел от Саудитска Арабия, че има нужда от средства, за да нахлуе в Алжир, където можел да се сдобие с подобни оръжия.

Макар в разговора видът оръжие да не беше уточнен, сметнаха заплахата за сериозна и Корпорацията беше избрана за мисията да разбере какво търси Назари.

Хуан спря пред групата. Назари, слаб мъж с голяма брада и мъртви очи, не показваше никакви чувства. Само попита на арабски:

– Колко време остава до скока?

– По-малко от десет минути – отговори Хуан с безупречна саудитска интонация. Той говореше също така съвършено руски и испански с различни акценти, но никога не беше успял да се справи с арабския на някакъв друг диалект, така че легендата му го представяше като саудитски джихадист.

Заради зверствата, които се смяташе, че Назари е извършил, всеки път, когато Хуан разговаряше с терориста, му се гадеше. Когато Назари започна да се хвали, че е рязал ръцете на неверниците по време на нападенията, Хуан за малко не го изхвърли от самолета без парашут. Обаче мисията да бъдат открити ОМП беше прекалено важна, за да даде воля на подтика си.

– Щом се озовем на земята, колко дълго ще пътуваме? – попита Хуан.

– Ще научиш, когато ти кажа. Сега довърши подготовката. – Кабрило не очакваше отговор, но щеше да изглежда подозрително, ако не полюбопитства за мисията.

– Слушам, господине – отговори той с престорено уважение, та думите му да прозвучат убедително. След това посочи предупредителната светлина над главите им. – Щом се отвори задният люк, ще светне червено. Останете зад жълтата линия, понеже иначе въздушната струя може да ви засмуче. Червената светлина ще се смени с жълта минута преди скока. Когато трябва да скочите, ще светне зелена. Палетите са първи, след това идва нашият ред. Разбрано?

– Повторихме това в брифинга преди полета – отговори Назари с явно презрение. – Не сме глупаци.

Хората му, които бяха заети с проверката на статичните въжета , не им обръщаха внимание.

– Разбира се – съгласи се Хуан. – Не исках да ви обидя. Ще се видим на земята.

Остави ги и тръгна към предната част на товарния отсек. Единствената причина да се загрижи да стигнат невредими на земята беше да могат да го заведат до целта. Беше истинско предизвикателство да ги накара да му се доверят толкова, колкото сега. Тъкмо затова мисията не беше възложена на американските специални части. Колкото и да бяха добри, тяхната специалност не беше проникване във вражески групи, а ЦРУ имаше своите собствени ограничения.

Хуан беше създал Корпорацията, за да върши работата, в която правителството на САЩ не можеше да се набърква пряко. Правилото гласеше: правдоподобно отричане. Времето, което бе прекарал като агент на ЦРУ, бе показало, че има много подобни операции, които трябва да се изпълняват от организация като Корпорацията. Хуан беше предложил той и неговите служители да поемат рисковете, за което той и онези, които бе наел, бяха добре възмездявани. Когато работата от ЦРУ беше недостатъчно, допълваха бюджета си със странични задачи. Обаче Хуан никога не поемаше работа, която не смяташе, че е в най-добрия интерес на Америка.

Тази мисия определено се вписваше в картинката.

Бяха нужни седмици на тайни срещи, за да спечели достатъчно доверието на Назари да бъде нает за тази мисия. Той поиска тайно проникване в южната част от Алжирската пустиня на осемдесет километра от най-близкото населено място или оазис. Пустинните бъгита имаха гориво само колкото да ги закарат от мястото на скока до целта и после обратно в цивилизацията. Това беше една от причините за вмъкването им по въздух. Другата беше, че не биваше да са на алжирска земя. „Орегон“ вече беше в пристанището на Алжир, за да ги измъкне от страната. След края на мисията Тайни Гундерсон, пилотът на Корпорацията, щеше да върне чартирания ИЛ-76 на собствениците му. Първоначалният план беше операцията да се проведе след три дни, но по неизвестни причини Назари внезапно бе изтеглил всичко напред.

Еди Сенг проверяваше дали автоматичните въжета на палетите с бъгита са наред. Слаб и жилав като олимпийски гимнастик, Сенг също беше ветеран от ЦРУ, а в Корпорацията – началник на сухоземните операции. Макар свободно да говореше мандарин, не знаеше и дума арабски, затова не се беше смесил с Назари и неговите хора. Хуан им беше казал, че Еди е борец за свободата от Индонезия – най-гъсто населената мюсюлманска страна на света. За щастие те не бяха разбрали, че всъщност Еди е с китайско потекло.

– Как са нашите приятели? – попита Еди и се усмихна, когато видя един от мъжете да се бори с въжето, което щеше да издърпа статичното му въже. – Някои ми изглеждат малко неопитни.

– Надявам се да устискат, докато скочат – отговори Хуан, докато пъхаше ръце в парашутната сбруя. – Тайни ще получи припадък, ако трябва да чисти повръщаното преди да върне самолета. Готови ли сме?

– Всичко е проверено. Можем да скачаме.

– Къде е Линк?

– Последно отбиване отпред – чу се басов глас зад гърба на Хуан. Той се обърна и видя Франклин Линкълн, който в едната си ръка носеше парашута, а в другата два автомата АК–47 сякаш бяха играчки. Огромният афроамериканец с гладка като билярдна топка глава подаде на Хуан единия автомат, макар да знаеше, че той не си пада по това оръжие. Хуан го взе неохотно.

– Председателю, не обвинявай мен – каза Линк. Като бивш военноморски тюлен той също би предпочел някое по-модерно оръжие. – Нали не си забравил, че опитваме да се впишем. Легендата на Линк беше, че е нигериец, включил се в борбата срещу западните неверници.

Разузнаването бе разкрило, че Назари и неговите хора почти не знаят английски, затова Хуан бе обяснил, че за него, Еди и Линк английският е единственият общ език, след като идваха от Саудитска Арабия, Индонезия и Нигерия. Обаче за всеки случай Хуан внимаваше да говори тихо в случай, че разузнавателната информация се окаже невярна.

– Това не означава, че трябва да го харесвам – изръмжа той, докато закрепваше автомата за раницата си.

– Стана ли дума каква е нашата цел?

– Тц. Назари не е от хората, които обичат да споделят. Мисля, че и хората му не знаят. – Хуан почука часовника си и изведнъж в слушалките му започнаха да звучат гласове. Чуваше Назари толкова ясно, все едно стои до терориста. Досега малкият микрофон, който беше пъхнал в подплатата на неговата парашутна сбруя, не бе осигурил никаква значителна информация.

– Те направиха всичко, което поискахме – чу Хуан да казва на Назари един от войниците.

– Не ми пука – отговори той. – Не можем да рискуваме. Осъзнаят ли на какво сме попаднали, може и да си променят мнението за...

В този момент задният люк се отвори и нахлуващата въздушна струя до такава степен заглуши звука, че Хуан можа да чуе само откъслеци от по-нататъшния разговор.

Без да губят време, Хуан, Еди и Линк се заеха да довършват подготовката за спускането. Когато светна жълто, вече бяха готови. До скока оставаше минута.

– Щом стигнем целта, трябва да сме нащрек, когато отрият онова, което търсят – каза Хуан, без да изпуска от очи Назари в другия край на товарния отсек. – Защото току-що чух, че нашият клиент възнамерява тогава да ни убие.

Линк се изхили.

– Мило.

В този момент светна зелено и палетите с пустинните бъгита един след друг се плъзнаха по ролките на пода.

Хуан скочи първи към пустинята, която ги чакаше на километър и половина под тях.