Игрите на Немезида

Пролог

ФИЛИП

Корабостроителниците близнаци на Калипсо стояха една до друга върху полукълбото на луната, което винаги бе извърнато от Юпитер. Слънцето беше само най-ярката звезда в безкрайната нощ, а широката мазка на Млечния път бе далеч по-ярка от него. Целият ръб на кратерите бе опасан с бели работни светлини, които озаряваха сгради, товарачи, скелета. Ребрата на полупостроени кораби се извиваха като дъги над реголита от каменен прах и лед. Две корабостроителници, една цивилна и една военна, една със седалище на Земята и една притежавана от Марс. И двете бяха пазени от едни и същи противометеорни електромагнитни оръдия, и двете се бяха посветили на строежа и ремонта на съдове, които да откарат човечеството на новите светове оттатък пръстените, когато и ако спорът за Ил бъде решен.

И двете се намираха в по-голяма беда, отколкото подозираха.

Филип се плъзна напред, следван по петите от отряда си. Светодиодите на скафандъра бяха изчоплени, а керамичната облицовка – надраскана, докато не остане нищо достатъчно гладко да хвърля отражение. Даже лицевият дисплей бе затъмнен дотолкова, че почти не се виждаше. Гласовете в ушите на Филип – корабният трафик, каналите по сигурността, цивилното бъбрене – се улавяха в пасивен режим. Той слушаше, без да предава нищо в отговор. Целеуказващият лазер, прикрепен към гърба му, бе изключен. Той и отрядът му бяха сенки сред сенките. Бледият брояч отляво на зрителното му поле мина границата от петнайсет минути. Филип махна леко с отворена длан в само малко по-гъстия от вакуум въздух – поясен жест да тръгнат бавно напред. Отрядът му го последва.

Високо в пустотата над тях, прекалено далеч, за да ги виждат, марсианските бойни съдове, охраняващи корабостроителниците, разговаряха с отсечени, професионални гласове. Флотата им бе пръсната толкова нарядко, че имаха в орбита само два кораба. Вероятно само два. Възможно бе да има и други, скрити в чернотата, задържащи собственото си топлинно лъчение и незабележими за радарите. Възможно, но не особено вероятно. А и както казваше бащата на Филип, животът си бе рискована работа.

Четиринайсет минути и трийсет секунди. До брояча се появиха още два второстепенни, единият отброяваше четиресет и пет секунди, а другият – две минути.

– Транспортен кораб „Франк Айкен“, имате разрешение за приближаване.

– Прието, „Карсън Лей“ – разнесе се познатото ръмжене на Син. Филип можеше да долови в думите усмивката на стария поясен. – Coyos sabe хубав ai sus bebe дойдем долу?

Някъде там горе „Франк Айкен“ шареше по марсианските кораби с безобидни далекомерни лазери, настроени на същата честота като този на гърба на самия Филип. Когато марсианският офицер по комуникациите заговори, нищо в гласа му не показваше страх.

– Не ви разбирам, „Франк Айкен“. Моля, повторете.

– Извинете, извинете. – Син се засмя. – Питах дали вие, изтънчени господа, знаете някой хубав бар, където един беден екипаж от поясни може да удари по едно, когато кацнем?

– Не мога да ви помогна, „Франк Айкен“ – отвърна марсианецът. – Поддържайте курса.

– Sabez sa. Стабилни като камък, прави като куршум.

Отрядът на Филип стигна до билото на кратера и се взря надолу към ничията земя на марсианската военна корабостроителница; беше точно както очакваше. Той забеляза складовете и депата за провизии. Свали от гърба си целеуказващия лазер, заби основата му в мръсния лед и го включи. Другите, пръснати толкова нашироко по линията, че нито един от пазачите да не е извън обсега им, направиха същото. Лазерите бяха стари, следящите устройства, прикрепени към тях, бяха събрани от десетки различни източници. Преди малките червени светодиоди в основата им да позеленеят, първият от двата вторични брояча стигна до нула.

По цивилния канал прозвучаха трите ноти на сигнала за тревога, последвани от напрегнат женски глас:

– Имаме излязъл от контрол товарен механобот на площадката. Той... уф, мамка му. Насочва се към противометеорната установка.

Паниката и тревогата в ушите му се усилваха, докато Филип поведе отряда си по ръба на кратера. Редки облачета прах се вдигаха около тях и не се слягаха, а вместо това се разширяваха като мъгла. Товарният механобот не отговаряше на аварийните сигнали, крачеше по площадката и се натресе право в широките очи на оръдията за метеорна защита, заслепявайки ги, макар и само за няколко минути. Четирима марсиански пехотинци излязоха от бункера си, както изискваше протоколът. Бойната броня им позволяваше да се плъзгат по повърхността, все едно се пързалят по лед. Всеки от тях можеше да избие целия отряд на Филип без никакви последствия за себе си, освен моментна жалост. Той ги мразеше всички като цяло и всеки един поотделно. Ремонтните екипи вече бързаха към повредените оръдия. Всичко щеше да се върне към нормата до час.

Дванайсет минути и четиресет и пет секунди.

Филип спря и се озърна назад към отряда си. Десет доброволци, най-добрите, които можеше да предложи Поясът. Освен самия него, никой от тях не знаеше защо е важен набегът срещу марсианския склад за провизии и до какво ще доведе. Всички бяха готови да умрат по негова заповед, заради това, което бе той. Заради това, което бе баща му. Филип го усещаше в стомаха и гърлото си. Не страх, гордост. Беше гордост.

Дванайсет минути и трийсет и пет секунди. Трийсет и четири. Трийсет и три. Заложените от тях лазери оживяха и зашариха по четиримата пехотинци, бункера с резервния екип, оградата на периметъра, работилниците, казармите. Марсианците се обърнаха, бронята им бе толкова чувствителна, че даже лекото погалване на невидими светлинни лъчи бе доловено. Вдигнаха оръжията. Филип видя как един от тях забеляза отряда им и оръжието му се измести от лазерите към тях. Към него.

Той затаи дъх.

Преди осемнайсет дни един кораб – Филип не знаеше даже точно кой, – някъде в системата на Юпитер, бе включил мощна тяга, надхвърляйки десет, а може би дори петнайсет g. В определената от компютрите наносекунда корабът бе пуснал няколко десетки къса волфрам с четири кратко горящи ракети за еднократна употреба в центъра на масата им и прикрепени към тях евтини сензори, работещи само на една честота. Трудно можеше да се нарекат машини, толкова простички бяха. Шестгодишните деца правеха по-сложни неща всеки ден, но така ускорени до сто и петдесет километра в секунда, не им трябваше да са сложни. Трябваше само да им се покаже накъде да вървят.

За времето, необходимо на сигнала да тръгне от окото на Филип, да мине по очния му нерв и да стигне до зрителния неокортекс, всичко бе свършило. Той усети сблъсъка, видя парите, изригнали там, където доскоро бяха пехотинците, и двете нови звезди, пламнали за кратко на мястото на бойните кораби над главата му, едва след като врагът вече бе мъртъв. Превключи радиото на скафандъра си в активен режим.

– Ichiban – каза той, горд, че гласът му е толкова спокоен.

Заедно тръгнаха с подскоци надолу по стената на кратера. Марсианската корабостроителница беше като излязла от някакъв сън, огнени кълба изригваха от разбитите работилници, щом съхраняваните там летливи газове се възпламеняваха. Мек сняг бълваше от казармите, докато атмосферата в тях излиташе навън и замръзваше. Пехотинците бяха изчезнали, телата им бяха разкъсани и разпилени. Облак от прах и лед изпълваше кратера и само лицевият дисплей му показваше къде са мишените.

Десет минути и тринайсет секунди.

Отрядът на Филип се раздели. Трима се насочиха към средата на откритото пространство и намериха достатъчно широко място, където да разгънат тънката черна въглеродна структура на евакуационната рама. Други двама извадиха безоткатни картечни пистолети, готови да застрелят всеки, който се появи от развалините. Още двама се втурнаха към оръжейната, а трима поеха с Филип към складовете за провизии. Сградата изплува от прашния облак, сурова и застрашителна. Вратите за достъп бяха затворени. Товарен механобот лежеше катурнат на една страна, водачът му бе мъртъв или умираше. Техническият му специалист се приближи до контролното табло на вратата и отвори капака с електрическа резачка.

Девет минути и седем секунди.

– Джоузи – повика Филип.

– Trabajan, sa sa? – отвърна рязко Джоузи.

– Знам, че работиш – каза Филип. – Ако не можеш да го отвориш...

Големите врати се размърдаха, потрепериха и се вдигнаха. Джоузи се обърна и включи светлините на шлема си, за да може Филип да види изражението на обруленото му лице. Влязоха в склада. Кули от закривена керамика и стомана се трупаха нагъсто, образуваха грамадни като планини купчини. Имаше тънка като косъм жица, дълга стотици километри, навита на пластмасови макари, по-високи от Филип. Огромни принтери чакаха, готови да оформят пластините, които ще обвият празнотата, за да създадат мехурче от въздух, вода и сложни органични съединения, минаващи за човешка жизнена среда. Трепкащи аварийни лампи озаряваха грамадното пространство в зловещото сияние на катастрофа. Той тръгна напред. Не помнеше да е вадил пистолета си, но ето че бе в ръката му. Мирал, не Джоузи, се връзваше в един товарач.

Седем минути.

Червено-белите буркани на първите аварийни коли засвяткаха сред хаоса на корабостроителницата, светлината идеше отвсякъде и отникъде. Филип забърза покрай редиците заваръчни апарати и метални принтери. Край вагонетки със стомана и керамичен прах, по-фин от талк. Край рами на спирални сърцевини. Край слоеве кевлар и противоударна пенеста броня, струпани като най-голямото легло в Слънчевата система. В един открит ъгъл цял ъпстейнов двигател стоеше разглобен като най-сложния пъзел във вселената. Филип не обърна внимание на нищо от това.

Въздухът не бе достатъчно гъст, за да пренася звука от изстрелите. Лицевият му дисплей издаде предупреждение за бързо движещ се обект в същия миг, когато върху стоманената греда вдясно от него разцъфна ярко петно. Филип се хвърли на земята, в микрогравитацията тялото му се движеше по-бавно, отколкото под тяга. Марсианецът скачаше по пътеката. Не носеше бойна броня като тази на пазачите, а технически екзоскелет. Филип се прицели в центъра му и изпразни половината пълнител. Щом излезеха от дулото, куршумите възпламеняваха собственото си гориво и описваха линии от огън и червено-сив дим през редкия въздух на Калисто. Четири от тях улучиха марсианеца и топчета кръв се понесоха надолу като замръзнал червен сняг. Екзоскелетът превключи в авариен режим и светодиодите му добиха мрачен кехлибарен цвят. На някаква честота той докладваше на аварийните служби на корабостроителницата, че се е случило нещо ужасно. Безмозъчната му преданост на дълга бе почти смешна в този контекст.

Гласът на Мирал прозвуча тихо в ухото му:

– Hoy, Филипито. Sa boоte sa palla?

На Филип му трябваше само миг, за да открие мъжа. Той бе в товарача си, почерненият му вакуумен скафандър се бе слял с грамадния механобот, сякаш бяха създадени един за друг. Само смътният разцепен кръг – символът на Съюза на външните планети, – едва забележим под мръсотията, го бележеше като нещо различно от зле поддържан марсиански механоботен оператор. Контейнерите, за които говореше, още бяха вързани към палетите си. По хиляда литра всеки, четири на брой. На огънатата им повърхност пишеше: „Резонансно покритие с висока плътност“. Енергопоглъщащото покритие помагаше на марсианските военни кораби да останат незасечени. Стелт технология. Беше я намерил. Някакъв страх, който не знаеше, че таи в себе си, се смъкна от плещите му.

– Да – каза Филип. – Това е.

Четири минути и трийсет и седем секунди.

Бръмченето на товарния механобот бе далечно, звукът се пренасяше повече чрез вибрациите на пода, отколкото по рядката атмосфера. Филип и Джоузи тръгнаха към вратата. Проблясващите светлини вече бяха по-ярки и движението им изглеждаше някак насочено. Радиото в скафандъра на Филип пресяваше честоти, изпълнени с писъци и аларми. Марсианските военни заповядваха изтеглянето на аварийните коли от цивилната корабостроителница, загрижени, че първите реагирали може да са дегизирани терористи и врагове. Което беше логично. При други обстоятелства можеше и да е така. Лицевият дисплей на Филип показваше очертанията на сградите, полусглобената евакуационна рама и най-добрата догадка за местоположението на колите въз основа на инфрачервеното лъчение и следите от видима светлина, прекалено слаби за очите на Филип. Той имаше чувството, че върви през някакъв чертеж, всичко наоколо се различаваше по ръбовете си, а повърхностите бяха само намекнати. Щом излезе върху реголита, през земята премина силно треперене. Може би взрив. Или някоя сграда най-после бе завършила дългото си, бавно срутване. Товарният механобот на Мирал се появи в рамката на отворената врата, огрян отзад от светлините в склада. Контейнерите в огромните му лапи бяха безлични и черни. Филип се насочи към скелето и пътьом превключи на шифрования канал.

– Положение?

– Малък проблем – обади се Ааман. Той беше при рамата. Устата на Филип се изпълни с металния вкус на страха.

– Тук няма малки проблеми, coyo – сопна се той. – Какво е станало?

– Някои от тия изригващи боклуци замърсяват рамата. Падат песъчинки в сглобките.

Три минути и четиресет секунди. Трийсет и девет.

– Идвам – каза Филип.

Намеси се гласът на Андрю.

– Стрелба по нас в оръжейната, шефче.

Филип пренебрегна умалителното обръщение.

– Колко са?

– Доста – отвърна Андрю. – Чучу е извън строя, а аз съм малко притиснат тук. Може би ще ми трябва помощ.

– Дръж се – каза Филип, а умът му препускаше. Двамата му пазачи стояха до евакуационната рама, готови да застрелят всеки, който не е от техните. Тримата строители се мъчеха с една сглобка. Филип скочи към тях и се улови за черната рама. По канала Андрю изпъшка.

Щом видя заялата сглобка, покрита с черен пясък, проблемът му се изясни. В атмосфера щеше да е достатъчно едно по-силно духване, за да се почисти. Но тук това не бе вариант. Ааман човъркаше трескаво с нож, вадеше песъчинка по песъчинка в опит да изчисти тънките сложни жлебове, където металните части се напасваха.

Три минути.

Ааман вдигна пръта и се опита да събере сглобката със сила. Беше близо, много близо, но щом го дръпна, тя се отдели. Филип го видя как ругае и пръски слюнка нашарват лицевото му стъкло. Ех, да имаха резервоар с въздух, помисли си той...

Но разбира се, че имаха.

Филип грабна ножа от ръката на Ааман и заби върха му в китката на скафандъра си, в гъвкавата част, където бе най-тънък. Силна болка му съобщи, че е прекалил малко. Няма нищо. Алармата на скафандъра му замига, но той не ѝ обърна внимание. Приведе се напред и притисна малката дупчица към задръстената сглобка. Излитащият въздух разпръсна праха и леда. Една-единствена капка кръв излетя, замръзна в идеална алена сфера и отскочи от материала. Филип отстъпи назад и Ааман съедини частите. Този път, когато ги дръпна, сглобката издържа. Пострадалият скафандър запуши дупката веднага след като Филип извади ножа.

Той се обърна. Мирал и Джоузи бяха освободили контейнерите от палетите и връзваха един към рамата. Проблясващите аварийни светлини вече бяха по-слаби, колите ги бяха подминали в мъглата и хаоса. Вероятно отиваха да гасят пожара в оръжейната. Точно където самият Филип би съзрял най-голямата заплаха, ако не знаеше по-добре.

– Шефче – обади се Андрю, гласът му бе тънък и напрегнат. – Тука сме на зор.

– Нямаш грижи – отвърна Филип. – Ge gut.

Един от двамата пазачи сложи ръка на рамото му.

– Искаш ли да отида да оправя това? – попита тя. „Да отида ли да ги спася?“

Филип вдигна юмрук и го поклати леко напред-назад. Не. Тя се вцепени, като разбра какво ѝ казва, и за момент му се стори, че няма да се подчини. Изборът си беше неин. В момента бунтът сам по себе си представляваше наказание. Джоузи намести последния контейнер и затегна ремъците. Ааман и хората му прикрепиха последния прът.

Една минута и двайсет секунди.

– Шефче! – изкрещя Андрю.

– Съжалявам, Андрю – каза Филип. Настъпи момент на зашеметено мълчание, последван от поток псувни и обиди. Филип смени честотата. Аварийните служби на военната корабостроителница крещяха по-малко. Някакъв женски глас говореше ясно и спокойно на немски и раздаваше команди с почти отегчената ефикасност на човек, свикнал с кризите, и отговарящите ѝ гласове черпеха от нейния професионализъм. Филип посочи към рамата. Чучу и Андрю бяха мъртви. Дори и да не бяха още мъртви, все едно бяха мъртви. Филип се издърпа на мястото си върху рамата, нагласи коланите около кръста си, под чатала, през гърдите, а после облегна глава на дебелата тапицерия.

Петдесет и седем секунди.

– Niban – каза той.

Не се случи нищо.

Той превключи радиото обратно на шифрования канал. Андрю вече плачеше. Виеше.

– Niban! Andale! – извика Филип.

Евакуационната рама под него подскочи и изведнъж той вече имаше тегло. Четири химически ракети под висока тяга озариха земята долу, разхвърляха празните палети и събориха по гръб изоставения товарен механобот на Мирал. Ускорението изтласка кръвта към краката на Филип и полезрението му се сви. Звуците по радиото изтъняха, станаха по-далечни и съзнанието му затрепка, аха-аха да угасне. Скафандърът се стегна около бедрата му, все едно го стисна някакъв великан, и изтласка кръвта обратно нагоре. Той се поосвести малко.

Под него кратерът представляваше издължен мехур от прах на повърхността на луната. Из него сновяха светлинки. Кулите по ръба на кратера бяха помръкнали, но сега замигаха, докато системите се опитваха да се рестартират. Корабостроителниците на Калисто се олюляваха като пиян или цапардосан по главата човек.

Броячът стигна до две секунди, после до една.

При нула дойде вторият удар. Филип не видя падането на камъка. Както и волфрамовите късове, той се движеше прекалено бързо за човешкото око, но видя как прашният облак подскочи като изненадан, а после гигантската ударна вълна разцъфтя тъй могъщо, че се забелязваше дори в почти несъществуващата атмосфера.

– Дръжте се – нареди Филип, макар че нямаше нужда. Хората на рамата вече се бяха стегнали в очакване. В някоя по-гъста атмосфера това би означавало смърт за всички им. Но тук беше само малко по-зле от силна буря. Ааман изсумтя.

– Проблем ли? – попита Филип.

– Pinchй камък ми проби стъпалото – процеди през зъби Ааман. – Боли.

– Gratia sa, че не ти уцели пишката, coyo – подхвърли Джоузи.

– Не се оплаквам – изсумтя Ааман. – Не се оплаквам.

Ракетите на рамата се изтощиха; гравитацията от ускорението изчезна. Под тях смъртта бе дошла в корабостроителниците. Вече нямаше светлини. Дори и огньове не горяха. Филип обърна очи към ярките петънца на звездите, галактическия диск, греещ над всички тях. Една от онези светлинки не беше звезда, а огнената диря на „Пела“, който идваше да прибере екипажа си. Без Чучу. И без Андрю. Филип се зачуди защо не изпитва угризения за загубата на двама души от отряда си. Първият му отряд. Доказателството, че може да се справи с истинска мисия, с истински залози и да излезе чист.

Не бе имал намерение да говори. А може и да не бе казал нищо. Може би само въздишка се бе изтръгнала от устните му. Мирал се изкиска.

– Без майтап, Филипито – подхвърли по-старият мъж. Малко по-късно добави: – Feliz cumpleaсos, sabez?

Филип Инарос вдигна ръце в жест на благодарност. Беше петнайсетият му рожден ден.

1.

ХОЛДЪН

Година след нападенията на Калисто, почти три години след като бе потеглил с екипажа си за Ил и около шест дни след като се бяха върнали, Джеймс Холдън се рееше до кораба си и гледаше как един механобот унищожител го разрязва. Осем изпънати кабела приковаваха „Росинант“ към стените на дока. Това бе само един от многото ремонтни докове на станция Тихо, а ремонтната зона беше само една от многото в гигантската строителна сфера. Около тях, в широката цял километър вътрешност на сферата, се работеше по хиляди други проекти, но Холдън не виждаше нищо, освен своя кораб.

Механоботът довърши рязането и свали голямо парче от външния корпус. Отдолу се показа скелетът на кораба: яки ребра, заобиколени от плетеница кабели и тръбопроводи, а под тях – втората кожа на вътрешния корпус.

– Да – каза реещият се до него Фред Джонсън, – скапали сте го.

Думите на Фред, макар приглушени и изкривени от комуникационната система на скафандрите им, му подействаха като удар в корема. Фактът, че Фред, формален лидер на Съюза на външните планети и една от трите най-могъщи личности в Слънчевата система, проявяваше личен интерес към състоянието на кораба му, би трябвало да го окуражава. Ала Холдън имаше чувството, че баща му проверява домашното му, за да се увери, че не е оплескал нещо.

– Вътрешната рама е огъната – обади се трети глас по радиото. Беше един кисел на вид мъж на име Сакай, новият главен инженер на Тихо след смъртта на Саманта Розенберг по време на онова, което всички вече наричаха Инцидента в бавната зона. Сакай следеше ремонта от офиса си недалеч оттам през камерите и рентгеновите скенери на механобота.

– Как направихте тази поразия? – Фред посочи към кожуха на електромагнитното оръдие на кила на кораба. Цевта му минаваше почти по цялата дължина на „Роси“, а подпорите, свързващи го с рамата, на места бяха видимо изкривени.

– Разказвал ли съм ти – отвърна Холдън – как веднъж с „Роси“ издърпахме тежък товарен кораб на по-висока орбита, като използвахме електромагнитното си оръдие за реактивна тяга?

– Хубав виц – вметна Сакай, но без следа от хумор. – Някои от тия подпори може и да е възможно да се поправят, но бас ловя, че ще намерим в сплавта достатъчно микропукнатини, за да е по-добре да се сменят изцяло.

Фред подсвирна.

– Това няма да е евтино.

Водачът на СВП ту беше, ту не беше покровител и спонсор на екипажа на „Росинант“. Холдън се надяваше в момента да са на етапа „беше“ от тази нестабилна връзка. Без отстъпката за преференциални клиенти поправката на кораба щеше да стане значително по-скъпа. Не че не можеха да си я позволят.

– Има множество зле закърпени дупки по външната обшивка – продължи да изрежда Сакай. – Вътрешната изглежда добре оттук, но ще я минем под лупа, за да се уверим, че е запечатана както трябва.

Холдън понечи да изтъкне, че връщането им от Ил щеше да включва далеч повече задушаване и смърт, ако вътрешната обшивка не бе херметична, но се спря. Нямаше защо да настройва срещу себе си човека, който в момента отговаряше за поддържането на кораба му в летателно състояние. Спомни си за дяволитата усмивка на Сам и навика ѝ да смекчава критиките си с палячовщини, и усети как нещо зад гръдната му кост се свива. Бяха минали години, но скръбта все още успяваше да го издебне.

– Благодаря – каза вместо това.

– Няма да стане бързо – отбеляза Сакай. Механоботът се изстреля с реактивни струи към друга част на кораба, прикрепи се там с магнитните си крака и се зае да реже нова част от външната обшивка сред ярко сияние.

– Да вървим в кабинета ми – предложи Фред. – На моите години човек не може да издържа дълго в скафандър.

Много неща в корабните ремонти се улесняваха от липсата на гравитация и атмосфера. Лошата страна бе, че техниците бяха принудени да носят скафандри по време на работа. Холдън разбра думите на Фред в смисъл, че на стареца му се пикае, а не си е направил труда да си сложи кондом катетър.

– Добре, да вървим.



Кабинетът на Фред бе голям като за космическа станция и миришеше на стара кожа и хубаво кафе. Капитанският сейф на стената бе направен от титан и стомана, напомняше на реквизит от стар филм. Стенният екран зад бюрото му показваше изглед към скелетите на три строящи се кораба. Те бяха големи, тежки и функционални. Като парни чукове. Представляваха началото на военна флота собствено производство за СВП. Холдън знаеше защо Съюзът изпитва нужда да създаде свои отбранителни сили, но предвид всичко случило се в последните години неволно си мислеше, че човечеството все извлича неправилните поуки от травмите си.

– Кафе? – попита Фред. Когато Холдън кимна, той се засуети около кафе-машината на една странична маса и направи две чашки. Върху тази, която протегна на Холдън, имаше избледняла емблема. Разсеченият кръг на СВП, толкова протрит, че едва се забелязваше.

Холдън я взе, махна към екрана и попита:

– Колко още?

– Шест месеца според сегашните предвиждания – отвърна Фред и се отпусна на стола си със старческо изпъшкване. – Това е кажи-речи цяла вечност. След година и половина човешките социални структури в тази галактика ще бъдат неузнаваеми.

– Диаспората.

– Ако предпочиташ да го наричаш така – кимна Фред. – Аз му викам треска за земя. Сума ти преселнически фургони, юрнали се към обетованата земя.

Над хиляда светове за усвояване. Хора от всяка планета, станция и камък в Слънчевата система се бяха втурнали да докопат някое парче. А в родната им система три правителства се надпреварваха в строителството на достатъчно военни кораби, за да контролират всичко.

Някакъв заваръчен апарат запламтя върху корпуса на един от корабите тъй ярко, че мониторът реагира и потъмня.

– Ако не друго, Ил бе предупреждение, че много хора ще умрат – отбеляза Холдън. – Някой вслуша ли се изобщо?

– Не бих казал. Запознат ли си с треската за земя в Северна Америка?

– Да – отвърна Холдън и отпи от кафето на Фред. Беше прекрасно. Отгледано на Земята и ароматно. Привилегиите на ранга. – Схванах прикрития ти намек за фургоните. Знаеш ли, израснал съм в Монтана. Там хората още си разправят истории от времето на границата.

– Значи знаеш, че митологията за предопределеността крие много трагедии. Повечето от онези фургони така и не стигнали до целта си. Пък и немалко от хората, които стигнали, свършили като евтина работна ръка за железниците, мините и богатите фермери.

Холдън отпиваше от кафето и гледаше строежа на корабите.

– Да не говорим за всички онези хора, живели там, преди да се появят фургоните и да им донесат хубава нова чума. Поне нашата версия за галактическа предопределеност не измества нищо по-напреднало от гущер имитатор.

Фред кимна.

– Може би. Поне досега така изглежда. Но все още не са извършени свестни проучвания на всичките хиляда и триста системи. Кой знае какво ще открием?

– Роботи убийци и ядрени реактори с размерите на континент, които само чакат някой да натисне копчето, за да взривят половината планета, ако не ми изневерява паметта.

– Въз основа на наличната извадка от една. Може да стане още по-шантаво обаче.

Холдън сви рамене и допи кафето си. Фред беше прав. Нямаше начин да знаят какво може да ги чака на всички тези светове. Нямаше как да разберат какви опасности може да дебнат кандидат-колонистите, втурнали се да ги усвояват.

– Авасарала не е доволна от мен – подхвърли Холдън.

– Не е – съгласи се Фред. – Но аз съм.

– Моля?

– Виж, старата дама искаше да отидеш там и да покажеш на всички в Слънчевата система колко са зле нещата. Да ги уплашиш и да ги накараш да чакат, докато правителството им каже, че може. Да върнеш контрола в ръцете ѝ.

– Беше си доста страшничко – каза Холдън. – Не бях ли достатъчно ясен по въпроса?

– О, да. Но имаше шанс за оцеляване. А сега Ил се готви да прати товарни кораби, пълни с литиева руда, на тукашните пазари. Ще забогатеят. Може да се окажат изключение, но докато останалите го разберат, хората вече ще са залели всички онези светове в търсене на следващата златна мина.

– Не знам какво бих могъл да направя другояче.

– Нищо – съгласи се Фред. – Но Авасарала, марсианският премиер-министър Смит и останалите политически задръстеняци искат да контролират нещата. А ти се погрижи да не могат.

– Ти защо си доволен в такъв случай?

– Защото – каза Фред с широка усмивка – аз не се опитвам да контролирам нищо. И точно затова накрая ще контролирам всичко. Аз играя в дългосрочен план.

Холдън стана и си наля още една чаша от прекрасното кафе на Фред.

– Мда, това ще трябва да ми го обясниш – рече той и се подпря на стената до кафе-машината.

– Аз държа станция Медина, самоподдържащ се кораб, покрай който трябва да мине всеки, прекосяващ пръстените, и раздавам пакети със семена и аварийни заслони на всеки, който има нужда от тях. Продаваме плодородна почва и водни филтри на изгодни цени. Всяка колония, която оцелее, ще го направи отчасти защото ние сме ѝ помогнали. Така че, когато дойде време да организираме някакво галактическо управително тяло, към кого ще се обърнат? Към хората, които искат да установят хегемония под дулата на пушките? Или към хората, който са били и са на разположение, за да им помогнат в критичен момент?

– Ще се обърнат към теб – каза Холдън. – Ето защо строиш кораби. В началото, когато всички имат нужда от помощ, трябва да изглеждаш услужлив, но когато тръгнат да търсят правителство, искаш да изглеждаш силен.

– Да – потвърди Фред и се облегна назад. – Съюзът на външните планети винаги е означавал всичко оттатък Пояса. Това още е вярно. Просто... се е поразширило малко.

– Не може да е толкова просто. Няма начин Земята и Марс да стоят със скръстени ръце и да ви оставят да управлявате галактиката само защото сте раздавали палатки и торбички с храна.

– Никога не е толкова просто – призна Фред. – Но оттам ще започнем. А докато държа станция Медина, контролирам центъра на дъската.

– Ти прочете ли изобщо доклада ми? – попита Холдън, неспособен да скрие цялото неверие в гласа си.

– Не подценявам опасностите, оставени на тези светове...

– Забрави за онова, което е било оставено – махна с ръка Холдън. Остави полуизпитото си кафе, закрачи през стаята и се надвеси над бюрото на Фред. Старецът се облегна намръщено. – Забрави за роботите и железниците, които още работят, след като са стояли изключени около милиард години. За взривяващите се реактори. Забрави за смъртоносните червеи и микробите, които ти се навират в очите и те ослепяват.

– Колко дълъг е този списък?

Холдън не му обърна внимание.

– Това, което трябва да помниш, е вълшебният куршум, който е спрял всичко.

– Този артефакт бе щастлива находка за теб, като се има предвид...

– Не, не беше. Беше най-страшният шибан отговор на парадокса на Ферми, за който се сещам. Знаеш ли защо няма никакви индианци в тази твоя аналогия със Стария запад? Защото вече са мъртви. Каквито и да са били съществата, създали всичко това, те са имали преднина и са използвали протомолекулния си строител на портали, за да избият всички останали. А това дори не е страшната част. Наистина страшната част е, че се е появило нещо друго, застреляло е първите в тила и е оставило труповете им пръснати из галактиката. И въпросът е кой е изстрелял вълшебния куршум? И дали е съгласен ние да приберем цялата собственост на жертвите?



Фред беше дал на екипажа два апартамента на етажа на управата в жилищния пръстен на станция Тихо. Холдън и Наоми деляха единия, а Алекс и Еймъс живееха в другия, макар на практика това да означаваше, че само спяха там. Когато момчетата не вземаха участие в множеството развлечения на Тихо, те сякаш прекарваха цялото си време в апартамента на Холдън и Наоми.

При влизането на Холдън Наоми седеше в трапезарията и прелистваше нещо сложно на ръчния си терминал. Усмихна му се, без да вдига очи. Алекс се бе изтегнал на дивана в хола. Стенният екран работеше и на него се виждаха графиките и говорителите на някакъв новинарски канал, но звукът бе изключен, а пилотът бе отпуснал глава назад със затворени очи и похъркваше леко.

– Да не би вече и да спят тук? – попита Холдън, като седна срещу Наоми.

– Еймъс отиде да вземе вечеря. Как минаха нещата при теб?

– Коя новина искаш да чуеш – лошата или по-лошата?

Наоми най-после вдигна очи от работата си. Килна глава на една страна и присви очи срещу него.

– Да не си ни изпросил ново уволнение?

– Този път не. „Роси“ е доста очукан. Сакай казва...

– Двайсет и осем седмици – прекъсна го Наоми.

– Да. Да не ми шпионираш терминала?

– Гледам таблиците – уточни тя и посочи към екрана си. – Получих ги преди час. Той... Сакай е доста добър.

„Не колкото Сам“ увисна неизречено във въздуха между тях. Наоми сведе пак поглед към масата, скривайки се зад косата си.

– Та така, това е лошата новина – продължи Холдън. – Половин година сме извън строя и още чакам Фред да каже, че той плаща за ремонта. Или поне за част от него. Каквато и да е част, всъщност.

– Засега сме доста добре финансово. Плащането от ООН пристигна вчера.

Холдън кимна.

– Но ако забравим за момент парите, все още не мога да накарам никого да ме слуша, когато стане дума за артефакта.

Наоми направи поясния жест за свиване на рамене.

– Защо си мислиш, че този път ще е различно? Досега никога не са слушали.

– Иска ми се поне веднъж да бъда възнаграден за оптимистичния си възглед за човечеството.

– Направих кафе – каза тя и кимна към кухнята.

– Фред ме почерпи от своето, което бе толкова хубаво, че отсега нататък едва ли ще се примиря с нещо по-долнопробно. Още един начин, по който срещата ми с него бе неудовлетворителна.

Вратата на апартамента се плъзна встрани и Еймъс нахълта с тропот, понесъл две големи торби. Въздухът около него се изпълни с аромат на къри и лук.

– Чоу – каза той и тръшна торбите на масата пред Холдън. – Хей, капитане, кога ще си получа кораба обратно?

– Това храна ли е? – обади се Алекс със силен, завален глас от хола. Еймъс не отговори; вече вадеше от торбите стиропорови кутии и ги редеше на масата. Холдън си мислеше, че е прекалено раздразнен, за да яде, но пикантният аромат на индийска храна събуди апетита му.

– Няма да е скоро – отговори Наоми на въпроса на Еймъс и напълни уста със соево сирене. – Изкривили сме рамата.

– Мамка му. – Еймъс седна и грабна чифт китайски пръчици. – Оставям ви сами за две седмици и вие прецаквате моето момиче.

– Бяха използвани извънземни супероръжия – намеси се Алекс, влизайки в стаята. Потната му от съня коса стърчеше във всички посоки. – Бяха променени физичните закони, бяха допуснати грешки.

– Същата гадост както винаги – промърмори Еймъс и подаде на пилота кутия ориз с къри. – Я пусни звука. Това ми прилича на Ил.

Наоми включи звука и гласът на някакъв новинар изпълни апартамента.

– ...е частично възстановена, но наземни източници твърдят, че тази пречка ще...

– Това истинско пиле ли е? – попита Алекс и грабна една от кутиите. – Пръскаме пари, а?

– Шът – изшътка Еймъс. – Говорят за колонията.

Алекс завъртя очи, но не каза нищо, докато трупаше пикантни пилешки хапки в чинията си.

– ...други новини: тази седмица изтече чернова на доклада за разследването на миналогодишното нападение срещу корабостроителниците на Калисто. Макар че текстът не е окончателен, ранните доклади намекват, че е замесена отцепническа фракция на Съюза на външните планети, и хвърлят вината за многото жертви...

Еймъс изключи пак звука с гневен удар по контролното табло на масата.

– Мамка му, исках да чуя повече за ставащото на Ил, не как някакви си тъпи каубои от СВП са се взривили.

– Чудя се дали Фред знае кой стои зад всичко това – рече Холдън. – На твърдите елементи от СВП им е трудно да преодолеят своята теология „ние срещу Слънчевата система“.

– Какво изобщо са търсили там? – учуди се Алекс. – На Калисто няма никакво тежко въоръжение. Няма ядрени бомби. Нищо, което да си струва подобен набег.

– О, значи сега очакваме тая гадост да има смисъл? – вметна Еймъс. – Я ми подай онзи наан.

Холдън въздъхна и се облегна назад.

– Знам, че това ме прави наивен идиот, но след Ил наистина си мислех, че може да получим кратък период на мир и покой. И никой да не взривява никого.

– На мен на такова ми прилича – каза Наоми, потисна едно оригване и остави китайските си пръчици. – Между Земята и Марс има предпазливо разведряване, легитимното крило на СВП управлява вместо да се бие. Колонистите на Ил си сътрудничат с ООН вместо всички да стрелят един по друг. От това по-добре, здраве му кажи. Не можеш да очакваш всички да мислят по един и същи начин. В края на краищата, все още сме хора. Някакъв процент от нас винаги ще бъдат скапаняци.

– Най-верните думи, изричани някога, шефе – отбеляза Еймъс.

Свършиха с яденето и поседяха в дружеско мълчание няколко минути. Еймъс извади бири от малкия хладилник и ги раздаде. Алекс се зае да си чопли зъбите с розовия си нокът. Наоми се върна към своите ремонтни схеми.

– Е – каза тя след няколкоминутно взиране в числата, – добрата новина е, че дори ООН и СВП да решат, че ние сами отговаряме за сметките си по ремонта, ще успеем да ги покрием точно с колкото имаме в резервния фонд на кораба.

– Има много работа за прекарване на колонисти през пръстените – изтъкна Алекс. – Когато полетим пак.

– Да, понеже можем да натъпчем толкова много компост в миниатюрния си трюм – изпръхтя Еймъс. – Освен това „разорени и отчаяни“ може би не е типът клиенти, към който трябва да се стремим.

– Да си говорим честно – намеси се Холдън. – Ако продължава така, може да се окаже доста трудно да намерим работа за частен боен кораб.

Еймъс се засмя.

– Нека вмъкна тук едно предварително „нали ти казвах“. Защото, когато се окаже, че не е вярно, както става винаги, може да не съм наоколо, за да го кажа.