Преди и след мечтите

1.

Мередит Макензи можеше да си спомни почти идеално деня, когато баща ѝ замина на война през февруари 1942 година. Все още виждаше копчетата на униформата му и колко висок изглеждаше, долавяше уханието на сапуна му за бръснене, когато го целуна. Ако затвореше очи, той стоеше пред нея. Другите неща от деня ѝ изглеждаха неясни, но помнеше как майка ѝ плачеше, а родителите на баща ѝ го гледаха как тръгва. Дядо ѝ каза, че това е момент на истинска гордост. Баща ѝ замина като офицер веднага след Пърл Харбър в правния корпус във Вашингтон. Беше на трийсет и седем години, а майка ѝ, Джанет, на трийсет и три. Мередит беше почти на шест. Баща ѝ обеща, че може да му гостуват във Вашингтон веднага след като се установи там, а майка ѝ го прегръщаше и плачеше горчиво. Баба ѝ не показа слабост. С дядо ѝ бяха дошли в дома им да се сбогуват със сина си. Робърт им беше казал, че на гарата ще е лудница, а и той не заминаваше отвъд океана, както много от мъжете. След като той потегли с последно махване и усмивка, понесъл сака си, нахлупил офицерската си шапка и облечен в тежкото си палто, дядото на Мередит я заведе на разходка, за да могат майка ѝ и баба ѝ да си поговорят насаме. Родителите на Джанет бяха починали преди много години и тя нямаше друго семейство.

– Знаеш защо баща ти заминава, нали? – попита я дядо ѝ докато се разхождаха из Сентръл Парк.

Тя се замисли за момент и поклати глава. Две от приятелките ѝ в училище бяха казали, че бащите им се записали в армията. Заминаваха на обучение в Ню Джърси, а после щяха да се качат на голям кораб за Европа. Нейният баща обаче щеше да е във Вашингтон, за да бъде адвокат, какъвто беше в Ню Йорк. Дядо ѝ също беше адвокат. Майка ѝ не работеше, макар да бе доброволка в Червен кръст, също като баба ѝ. Щяха да работят заедно и майка ѝ вече ѝ беше показала униформата, която щеше да носи. С нея приличаше на медицинска сестра. Казваше, че ще помага на пострадалите войници.

– Баща ти ще защитава страната ни, за да ни пази от всеки, който иска да ни нарани, и да държи далеч лошите хора – обясни дядо ѝ. – Това е изключително важна работа. Свободата е най-важното, което имаме. Знаеш ли какво означава това, Мередит? – попита я той сериозно, когато седнаха на пейка в парка.

Мери се замисли и отново поклати глава. Дядо ѝ говореше за важни неща, които тя невинаги разбираше, но обичаше да слуша обясненията му, а и той се отнасяше с нея като с възрастен човек.

– Свободата означава, че можем да постъпваме правилно, да правим избор и да взимаме собствени решения, и никой не може да ни спре или да ни накара да извършим нещо нередно. Понякога трябва да се борим за свободата си, също като баща ти. Ако не сме свободни, ставаме роби. В света има лоши хора, като господин Хитлер в Германия в момента, които искат да ни превърнат в техни роби. И всички свободни хора в света отиват в Европа, за да го спрат. Ще се върнат като герои, когато войната свърши, също като баща ти.

– Татко ще се среща ли с господин Хитлер във Вашингтон? – попита тя с интерес, а Бил Макензи се усмихна.

– Надявам се, че не. Хитлер е в Германия. Татко ти ще работи като адвокат за страната си, за армията и президента на Съединените щати.

Мередит знаеше, че баща ѝ и дядо ѝ са адвокати, но не беше сигурна какво означава това.

– Татко ти може да се бие с господин Хитлер някой ден, но не още. Първо му предстои работа във Вашингтон.

– Ти ще се запознаеш ли с господин Хитлер някой ден, дядо? – полюбопитства тя, а той поклати глава отрицателно.

Мередит се чудеше дали и дядо ѝ щеше да се бие с Хитлер, който звучеше като лош човек.

– Не, няма. Аз бях на война преди дълго време и ходих във Франция.

Дядо ѝ беше участвал в Първата световна война, когато Съединените щати се включиха в нея. И бе един от късметлиите, които се завърнаха у дома. Когато замина, беше две години по-млад от Робърт. Уилиям Макензи тъкмо бе навършил шейсет.

– Момичетата могат ли да бъдат адвокати, дядо? – попита Мередит, след като помисли няколко минути.

– Да, могат – решително отговори той, възползвайки се от факта, че бяха сами.

Знаеше, че на Робърт му ставаше неприятно, когато говореше такива неща, но нямаше причина тя да не стане адвокат и да се присъедини към семейната кантора, където работеха той и синът му. Беше сериозно решение за жена и избор, който тя трябваше да направи. Но Бил бе наясно, че войната щеше да промени много неща, също както и Първата световна. Жените щяха да се включат в редиците на трудещите се и да поемат работата, която мъжете вършеха в мирно време. И един ден професиите само за мъже щяха да станат достъпни и за жените.

Робърт искаше дъщеря му да тръгне по пътя на майка си, да се омъжи, да роди деца и да си остане у дома. Бил обаче смяташе, че внучката му може да постигне много повече, макар че баба ѝ никога не беше работила. Бил се омъжи за нея, когато тя бе едва на деветнайсет, роди Робърт на двайсет и бе прекрасна съпруга. Но това бе нов свят и ново поколение и Бил мечтаеше внучката му да води по-интересен живот. Бореха се за всички видове свобода, не само в Европа, но и у дома.

– Може би и аз ще стана адвокат – замислено каза Мередит. – Или лекарка. Или медицинска сестра.

– Можеш да правиш каквото си поискаш – каза той, после се хванаха за ръка, прекосиха Пето авеню и потеглиха към къщи.

Бил обичаше моментите с внучката си. Тя беше умно дете, разпитваше с интерес за всичко и имаше собствени идеи.

Майка ѝ и баба ѝ бяха приготвили чай, сандвичи и бисквити, когато се прибраха от разходката. Мередит вече бе гладна, изяде два сандвича, бисквита и изпи чаша мляко. После се качи горе да играе с куклите си, а възрастните останаха да си говорят за войната.

След време не си спомняше какво бе се случило след това, но още чуваше думите на дядо си за свободата и как тя може да прави всичко, което поиска, когато порасне, дори да стане адвокат. И тези думи ѝ звучаха съвсем правилно.

Майка ѝ посещаваше баща ѝ във Вашингтон всяка седмица, но не водеше Мередит. Тя оставаше при баба и дядо и не видя баща си в продължение на няколко месеца. Когато се прибра у дома в отпуск, Робърт се зарадва страхотно, когато я видя. Той прекара дълго време в разговори с баща си и се изненада, когато разбра колко много знае дъщеря му за войната в Европа. Дядо ѝ ѝ беше обяснил всичко и тя притежаваше изненадващи познания за дете на нейната възраст. Робърт се скара на баща си задето бе обсъждал войната с нея.

– Не трябваше да ѝ разказваш за войната, татко. Тя е само на шест годинки, не е необходимо да знае такива неща.

– Мисля, че трябва. Не я подценявай. Мередит е умно хлапе, а и аз само ѝ обяснявам общи неща и не споделям никакви подробности. Е, какво ново за напредъка на войната в Европа?

Бил жадуваше за информация.

– Германците тормозят Съюзниците. Хитлер се опитва да превземе цяла Европа. Загубите ни са тежки, но и техните също.

– Някакви новини за твоето заминаване в Европа? – разтревожено попита баща му, но Робърт поклати глава отрицателно.

– Засега няма нищо. Имам много работа. Все още се нуждаят от хора и у дома, а и аз не съм хлапе, татко. Изпращат в битка младите момчета.

Войната се водеше сериозно и от въздуха в Германия, Италия и Франция. Като офицер, а и на неговата възраст, Робърт надали щеше да стане парашутист. Говореше се, че може да го изпратят в Англия с група прависти, в помощ на Кралските военновъздушни сили. Но той не бе включен в групата, която замина.

Робърт потегли за Европа чак след две години, през 1944-а, в деня „Д“. Изпратиха го през март, беше с американските, канадските и британските войници, които стъпиха в Нормандия през юни. Сто петдесет и шест хиляди мъже бяха в Съюзническите сили в деня „Д“ и Робърт беше един от тях. Той остана във Франция, където освобождаваха страната село след село, а в края на годината се присъедини към един от отрядите, които освобождаваха концлагерите в Германия. Никога в живота си не бе виждал нещо толкова ужасяващо като „Аушвиц“, а после участва в освобождаването на „Дахау“. Затворниците, умиращи от глад и страдания, буквално загиваха в ръцете им. Въпреки всичката медицинска помощ, която можеха да получат, за повечето нещастници вече бе твърде късно. По земята лежаха купчини трупове. Робърт и останалите войници не можеха да сдържат сълзите си, докато се опитваха да помогнат на затворниците. Гледката беше потресаваща. Нямаше нищо по-ужасяващо от престъпленията срещу човечеството, извършени от Хитлер в Германия и из цяла Европа.

Преди да се върне от Европа, след освобождението на Франция и капитулацията на Германия, Робърт се включи в международния екип, който трябваше да осъди военнопрестъпниците в Германия. Обясни решението си на Джанет и родителите си, когато се прибра в Ню Йорк. Чувстваше, че трябва да се заеме с това, да поправи ужасите, които беше видял. Джанет го разбра, но баща му се изненада. Робърт им липсваше в адвокатската кантора, а и Бил Макензи тъкмо бе назначен за федерален съдия, което означаваше, че оставаха без член от семейството, който да ръководи кантората. Но пък разполагаха с компетентен партньор, който държеше нещата под контрол.

– Колко дълго мислиш, че ще отсъстваш? – попита баща му.

– Не знам – честно отговори Робърт. – Година или две.

Или по-дълго. Не можеше да прецени, а и не получи потвърждение за задачата си през следващия месец. Това означаваше, че ще остане в армията докато траят делата, но той нямаше нищо против. След като разказа на Джанет със сълзи в очите какво беше видял в „Дахау“, тя прие решението му.

Робърт получи нареждане да се яви в Нюрнберг, където щяха да се проведат съдебните дела. Затворът там вече бе пълен с хора, които очакваха да бъдат съдени. А оцелелите от жестокостите им щяха да свидетелстват срещу тях. Престъпленията им бяха многобройни и нечовешки, а броят на избитите – ужасяващ. Робърт щеше да е част от Международния военен трибунал, в който имаше американци, англичани, руснаци и французи. Имаше четирима съюзнически съдии и четирима главни прокурори. Сър Джефри Лорънс беше президент на трибунала. Участваха и много адвокати от различни страни и безброй помощници. Определиха прокурори и съдии. Делата щяха да се проведат в Палатата на правосъдието в Нюрнберг. В затвора имаше място за хиляда и двеста затворници. Американският екип се състоеше от шестстотин и четиресет адвокати, помощници, секретарки и охранители.

След дълги преговори Робърт получи разрешение да доведе семейството си, за което щеше да бъде осигурена квартира. Множество къщи бяха наети за офицерите, някои от тях доведоха съпругите и децата си, макар че повечето членове на трибунала не го направиха.

Мередит не беше на себе си, когато родителите ѝ обясниха, че се преместват в Германия за година-две или може би по-дълго. Тя беше на девет години и харесваше училището и приятелите си. Дядо ѝ ѝ обясни, че животът в Германия ще ѝ даде чудесна възможност да научи немски, което ѝ прозвуча ужасно.

– Но те са лоши хора, дядо! Татко се би с тях – напомни му тя, сякаш Бил беше забравил.

– Не всичките са лоши, Мери. А и много от тях пострадаха от нацистите. Хората, които извършиха престъпленията, трябва да бъдат наказани. Това е много важна задача за баща ти. Трябва да се гордееш с него.

Но за първи път войната щеше да я засегне лично и тя се страхуваше да замине за Германия.

– Защо не мога да си остана у дома с Аделаид? – помоли тя уплашено.

Аделаид работеше при семейството ѝ още от самото ѝ раждане. Мередит обичаше да седи в кухнята с нея и да ѝ помага да чистят фасул и да вадят грах от шушулките. Аделаид я водеше сутрин на училище. Единственият ѝ син бе убит във войната, но имаше и две дъщери. Тя обичаше Мередит като свое дете. Семейството реши Аделаид да продължи да се грижи за апартамента им, докато са в Германия. Родителите на Мередит я увериха, че тя ще е тук и ще ги чака, когато се приберат у дома.

– Ами ако забравя да говоря английски? А и как ще ходя на училище там? – паникьосано попита Мередит.

И родителите ѝ, и баба ѝ и дядо ѝ непрестанно ѝ напомняха, че това е чудесна възможност да научи повече за света, а баща ѝ да помогне на хората, което бе изключително важна работа.

Робърт замина месец преди тях и учеше усърдно немски, за да го усъвършенства преди съдебния процес. Мередит и майка ѝ пристигнаха и се настаниха в малка спретната къща, семпла, но безукорно чиста. Овдовялата ѝ собственичка живееше в приземния етаж и бе щастлива да предостави дома си на Робърт и семейството му. Тя не говореше английски, но правеше великолепни бисквити и им препоръча съседско момиче на име Ана, което да се грижи за домакинството и за Мередит. Ана бе изгубила трима братя и баща си във войната, издържаше болната си майка и бе благодарна за заплатата, която Робърт ѝ предложи. Той искаше тя да научи Мери да говори немски. Ако останеха тук достатъчно дълго, той се надяваше Мери да се прехвърли от американското училище в немско, но тя никак не харесваше идеята.

Мередит изгледа госпожица Ана с подозрение още от мига, когато пристигнаха. Красивата руса девойка ѝ говореше на немски, сочеше ѝ разни предмети и ѝ казваше думите за тях. Носеше косата си на плитки и беше изключително слаба след военновременните лишения, но бе мила и трудолюбива. Шест месеца след пристигането им Джанет откри, че е бременна, и се радваше, че Ана щеше да ѝ помага с бебето.

Мередит не се зарадва от новината, че ще има брат или сестра. Тя вече бе почти на десет и каза на родителите си, че след като настояват да имат бебе, тя иска сестра. Робърт и Джанет обсъдиха възможността да роди у дома. Германия все още бе в хаос, много от лекарите там бяха евреи, загинали в концлагерите. Джанет не искаше немски лекар, но военните им осигуряваха отлична медицинска помощ. Не желаеше да се разделя с Робърт, а и Мередит се справяше добре в училище и си създаваше приятели. Съдебният процес се оказа доста сложен, имаше хиляди военнопрестъпници и Робърт надали щеше да може да се върне у дома скоро. Затова решиха да останат и бебето да се роди в Германия. Мередит и госпожица Ана вече бяха добри приятелки, а Мередит говореше немски отлично. Тя се прехвърли в местното училище, точно както баща ѝ се беше надявал.

Животът им в Нюрнберг беше прост и удобен. Джанет бе щастлива. Бебето се роди през март 1946-а и всичко мина идеално. Кръстиха го Александър, а Мередит се примири, че е момче, и заяви, че той е и нейно бебе. Помагаше на Ана да се грижи за него, когато не беше на училище, и го разнасяше навсякъде, за удоволствие на малкото пухкаво бебе. Александър направи първите си стъпки пред нея, смееше се и пищеше от удоволствие, когато тя влизаше в стаята.

Родителите на Робърт им гостуваха да видят бебето и се зарадваха страхотно на внука си. Бил почти всеки ден придружаваше сина си в съда и бе потресен от показанията на свидетелите. Ужасите, за които говореха, надминаваха и най-страшните представи. Робърт беше доволен, че е част от екипа, който изправяше нацистките чудовища пред съда, за да ги накаже за престъпленията им. Работата му беше от изключително значение и баща му разбираше защо бе поискал да остане в Германия. Робърт бе там вече цяла година и не знаеше колко още щеше да се наложи да останат, но баща му го увери, че партньорът им се справя с кантората чудесно и всичко е наред. Робърт се изненада, когато баща му каза:

– Трябва да заведеш Мери в съда някой ден. Става дума за важна част от историята. За нея ще е хубаво да я научи.

Робърт разбра, че баща му говори сериозно, но за него това бе абсурдно, като се имаха предвид кошмарите, които изслушваха, както и страховитите снимки и записи, за които баща му не знаеше.

– Не говориш сериозно – каза той ужасен. – Татко, тя говори немски. Ще разбере какво казват.

Бил беше използвал отличната преводаческа система на трибунала, за да разбере показанията на свидетелите, и на няколко пъти се бе разплакал.

– Още по-добре – решително отговори Бил. – Разбира се, че говоря сериозно. Целият свят трябва да узнае какво е станало. Не можем да позволим на хората да забравят това.

– Мери е само на десет години.

Голяма част от показанията бяха свързани с провежданите върху жертвите експерименти и зловещи операции. Бяха осъдили вече двайсет и трима нацистки лекари.

– Ако не искаме това да се случи отново, трябва да крещим за него от покривите.

Бил доволно забеляза, че повече от триста кореспонденти от двайсет и три страни пишеха за делата, които бяха посещавани от повече от четиристотин човека дневно.

– Не искам десетгодишното ми дете да знае на какво са били способни онези чудовища – тихо промълви Робърт.

– Защо не? Ако искаш тя да промени света един ден, Мери трябва да знае.

– Иска ми се да спреш да я използваш за кръстоносните си походи – раздразнено отвърна Робърт.

Според него, делата бяха изключително важни, но не и за едно дете.

– Тя ще има своите кръстоносни походи един ден. Или поне така се надявам – твърдо заяви дядо ѝ. – Светът се променя и по времето, когато Мери порасне, жените би трябвало да участват в промените. Защо и нейният глас да не бъде чут?

– Аз и Джанет не желаем подобно нещо за нея – напомни му Робърт разтревожено. – Искаме да я предпазим от жестокостите на света. Няма нужда да участва в битки. Жените не се нуждаят от тежкия живот, който според теб е нужен, за да направиш света по-добър. Тя трябва да се омъжи и да има деца, да създаде хубав дом за съпруга си, както майка ѝ.

Робърт не мислеше, че думите му бяха унизителни. Струваха му се съвсем правилни.

– Мередит е способна на повече от това – упорито каза баща му. – Джанет е като майка ти. И двете са родени домакини и искат да се съсредоточат само върху семействата си, от време на време някое модно ревю и игрите на бридж. Наистина ли искаш това и за Мередит, Робърт? Тя е прекалено умна за това. И ти можеш да ѝ повлияеш сега и да ѝ отвориш очите за безбройните неща, които може да направи, когато порасне.

– Това няма да е щастлив живот за нея – строго изрече Робърт. – Ако я въодушевиш за кариера в правото или да се бори с несправедливостите в света, ще я превърнеш в Жана Д’Арк, в борец за свобода и тя никога няма да се радва на съпруг и деца. Някои жени избират подобни неща, но аз и майка ѝ не искаме такъв живот за нея. Би било страхотна саможертва от нейна страна, но аз няма да позволя това да се случи – предупреди той баща си. – Ти си мъж и можеш да правиш каквото си искаш. Тя не може.

Това бе вечен спор между двамата. Робърт не желаеше Бил да влияе на дъщеря му и да я подтиква към решения, за които Мери щеше да плати висока цена. Бил пък смяташе, че си струва, но синът му не бе съгласен с него.

– Изоставаш от времето – изръмжа Бил. – Светът вече се промени повече отколкото си мислиш. Жените имат глас сега и той става все по-силен.

– Не толкова, колкото смяташ. Когато се приберем у дома, тя ще отиде в колеж като майка си, а после ще се омъжи. Не я превръщай в откачалка.

– Имаш дете с остър мозък и приключенски дух – каза Бил. – Не я превръщай в домакиня с ютия в едната ръка и бебе в другата. Светът се нуждае от смели жени, а не само от мъже, Робърт. Погледни с какво се занимаваш самият ти тук. Изправяш пред правосъдието военнопрестъпници.

Бил се гордееше, че синът му бе част от историята, и искаше внучката му да тръгне по пътя му някой ден, въпреки възраженията и страховете на Робърт.

– Не ми се налага да се отказвам от съпругата и децата си, за да си върша работата – напомни му Робърт. – Ако искаш революционер в семейството, изчакай няколко години и се съсредоточи върху внука си. Не пълни главата на Мередит с идеите си.

Но Бил вече го правеше. Мередит бе споменала няколко пъти на Ана, че иска да стане адвокат един ден и да се бори за хора, пострадали от несправедливости, като евреите в Германия. Младата икономка се почувства засрамена от думите ѝ и ѝ каза, че никой не е знаел колко ужасно са се отнасяли с горките хора в концлагерите. Но когато Мередит спомена за това на баща си, той бе категоричен, че немците са знаели повече, отколкото признаваха, и са виждали как жени, деца и цели семейства са били изведени от домовете си, натоварени във вагони за добитък и изпращани на изток по лагерите. Робърт каза, че никой не искал да поеме отговорност за ужасите, които Съюзниците бяха показали на света. И точно по тази причина той се намираше в Нюрнберг. Кошмарите вече не можеха да бъдат отречени, а престъпниците трябваше да бъдат изправени пред съда.

Прекараха четири години в Германия. Мередит говореше немски много добре и обичаше училището, приятелите и живота си тук. Беше тъжна, когато най-после всичко приключи и родителите ѝ съобщиха, че се прибират в Ню Йорк. Беше на тринайсет години, а Алекс – на три и също вече говореше немски. Дори Джанет бе научила достатъчно немски, за да се справя по магазините и да общува с хората, с които се запознаваше. Робърт говореше езика много добре, след четирите години работа в съда. Бяха осъдили на дългогодишен затвор много от обвиняемите, а съдиите наложиха смъртни присъди на най-големите престъпници, които вече бяха екзекутирани. Робърт знаеше, че каквото и да направеха на нацистите, то никога нямаше да компенсира стореното от тях, огромния брой хора, които бяха измъчвали, убивали, погубените семейства и съсипаните завинаги животи. Нямаше начин да поправят злото, извършено от тях, нито да върнат милионите загинали в концлагерите. Престъпленията бяха зловещи. Мередит израсна, слушайки за тях, и разбираше повече, отколкото вероятно би трябвало да разбира дете на нейната възраст.

Всички се натъжиха, когато настъпи моментът да се сбогуват с госпожица Ана. Мередит искаше тя да замине за Ню Йорк с тях, но Ана бе сгодена за млад германец, изгубил едната си ръка във войната, и щяха да се женят след няколко месеца. Родителите на младежа притежаваха сладкарница и Ана щеше да работи при тях след отпътуването на семейство Макензи. Германия бавно се възраждаше, макар че следите от войната си оставаха. Страната все още страдаше, но хората се опитваха да се съвземат и полагаха неимоверни усилия.

Времето им в Германия се оказа по-приятно, отколкото бяха очаквали. Но няколко пъти посетиха Париж, почиваха в Италия, пътуваха до Лондон. След войната новият живот се възраждаше и Мередит се чувстваше повече у дома в Европа, отколкото в Съединените щати. Тя направи всичко възможно, за да убеди родителите си да останат тук. Не искаше да се връща в училището си за момичета в Ню Йорк, където ги учеха монахини. Копнееше да живее в Европа, но Робърт не можеше да изостави адвокатската кантора, както и живота и дома си в Ню Йорк. И двамата с Джанет искаха децата им да израснат като американци в Щатите. На бащата на Робърт бе оказана голяма чест. Бе назначен във Върховния съд от президента Труман и сенатът потвърди назначението му. Цялото семейство бе въодушевено. Бил щеше да замени съдия, който бе починал миналия месец, след като бе служил повече от десет години. Беше време Робърт да се заеме активно с кантората, независимо колко силно Мери искаше да остане в Германия.

Ана ги придружи до военното летище „Темпелхоф“ в Берлин и всички се разплакаха, когато се разделиха. Мередит имаше чувството, че отива да живее в чужда страна. Бяха се връщали в Щатите само веднъж през четирите години откакто заживяха в Германия, а родителите на Робърт ги посещаваха в Нюрнберг всяка година. Дядо ѝ беше обещал в писмо, че Мередит може да му гостува във Върховния съд и да присъства на клетвата му, което щеше да е вълнуващо за нея.

Робърт напусна Германия горд с постигнатото по време на делата срещу военнопрестъпниците. Досега това бе най-важното нещо в живота му в професионален план и той си тръгна от страната с мисълта, че бе помогнал на немците да се съвземат от страданията и разрухата, причинени им от правителството на Хитлер. Навсякъде се отнасяха към него с благодарност и уважение. Сега се връщаше към много по-кротък живот в семейната кантора в Ню Йорк, където щеше да помага на клиентите си да планират инвестициите си. Беше готов за този живот заедно със съпругата и двете си деца. Очакваше го с нетърпение. Назначението му в армията приключи, когато се върнаха в Ню Йорк. Войната най-после свърши и за него, след седем дълги години. Само Мередит бе разстроена от напускането на Германия, беше тъжна и мълчалива по време на полета към Щатите.

Аделаид ги чакаше в апартамента им, лоялна и вярна както винаги. Беше остаряла малко през последните четири години, станала по-закръглена, но разтвори ръце за прегръдка, когато видя Мери. Мередит се поколеба за секунда, после се отпусна в прегръдката ѝ, сякаш никога не бяха се разделяли.

– Ела при Ади, бебчо – изгука икономката, като я прегърна здраво, а Мередит се усмихна и си припомни всички топли моменти с нея. – Виж колко си пораснала – засмя се Аделаид.

Тялото на Мередит бе започнало да се променя, бе станала доста висока. Тъмната ѝ коса бе подстригана късо в модерна прическа и така изглеждаше по-голяма. Дългите ѝ крака я правеха да прилича на малко жребче.

– Липсваше ми, бебчо – каза Аделаид и се усмихна топло.

Беше им приготвила сандвичи и домашни бисквити. Алекс ги нагълта лакомо и я загледа с интерес, а после ѝ благодари на немски.

– Говорѝ английски, Алекс – напомни му майка му и всички се усмихнаха.

Той погледна объркано, после благодари на английски, огледа се за Ана и заплака за нея, когато не я видя. Не познаваше Аделаид добре като сестра си, бе я виждал само веднъж, по време на краткото им посещение в Ню Йорк.

Вечерта Мередит го сложи да си легне и го приспа. Родителите ѝ долу тихо обсъждаха всичко, което трябваше да направят, за да се върнат към живота си в Ню Йорк. Докато ги слушаше, Мери изпита силна носталгия по Германия. Липсваха ѝ разговорите на немски и приятелите ѝ от последните четири години. Апартаментът на Парк авеню и градът вече не бяха нейният дом. Чувстваше се като чужденка тук.

Родителите ѝ не го забелязваха, но Аделаид разбра какво се случва, а също и дядото на Мередит, когато дойде на гости с баба ѝ на другия ден. Мередит имаше европейски стил, който я правеше да изглежда по-голяма и изискана, а и беше изключително красиво момиче.

– Странно ли е да си пак тук? – прямо я попита той.

Бил мразеше преструвките и винаги говореше направо. Беше наблюдателен и познаваше внучката си добре, макар да не я бе виждал често през последните години.

– Много – честно отговори тя. – Вече не се чувствам у дома тук. Германия ми липсва.

Бил кимна, сякаш това бе съвсем нормално, а родителите на Мередит я изгледаха изненадани.

– Вече си гражданка на света. Ще се върнеш там някой ден. Можеш да изкараш първата си година в чужбина, когато започнеш колежа.

Това обаче се струваше адски далечно време на Мередит.

– Но първо искам да дойдеш на клетвата ми във Върховния съд. Вълнуващо място е. Взимаме доста важни решения – каза Бил и тя кимна. – Назначението ми е голяма чест за мен.

– Много се гордеем с теб, дядо – усмихна му се тя.

– И леко се срамуваме – подкачи го Робърт.

Робърт бе заклет републиканец, както и Джанет, а баща му беше демократ.

– Не можеше ли да смениш партията и да изчакаш да бъдеш назначен от републикански президент, татко? Какво ще кажа на приятелите си?

– Кажи им, че имат страхотен късмет, че точно аз съм във Върховния съд, за да попреча на хора като теб да завлекат страната ни обратно в Средновековието. Нов свят е, Боби, и трябва да вървим в крак с времето. Нали така, Мери? – завъртя се той към внучката си, а тя се усмихна. – Знаеш защо съм там, нали?

Тя го погледна объркано за момент.

– За да взимаш решения как трябва да се прилагат законите? – колебливо попита тя, а той кимна.

– Да. Но също така съм там, за да водя добрата борба. Да защитавам хора, които са дискриминирани или тормозени от лоши закони. Човек винаги трябва да води добрата борба, Мери. И ти ще го направиш някой ден – каза той, като я прегърна, а тя се усмихна.

Бил все още беше нейният герой. Баща ѝ изглеждаше леко раздразнен. Бил винаги се опитваше да превърне дъщеря му в борец за свобода, още откакто беше малко дете.

– Никога не се променяш, нали, татко? – попита той, а баща му се засмя.

– Напротив. Новата ми работа е в името на промяната. Страната тръгва напред, Робърт. По всеки фронт. И ние трябва да пораснем заедно с нея. Предричам, че ще видим повече промени през следващите двайсет години отколкото сме виждали някога преди. И аз ще съм част от тях. Няма нищо по-вълнуващо от това.

В същото време Робърт се канеше да направи гигантска крачка назад към безопасността на познатия от преди войната живот и старата си служба в семейната кантора. И щеше да спазва същите стари традиции докато баща му променяше бъдещето на страната от мястото си във Върховния съд. Робърт имаше чувството, че ролите им бяха разменени. Баща му трябваше да спазва традициите и да почита миналото, а той да гледа към бъдещето. Но просто не беше така.

– Нашата страна се стреми към всичко това – напомни Бил на семейството си. – Трябва да водим добрата борба, да помагаме на лишените от привилегии, да защитаваме правата на хората, които не могат да се защитават сами, да подкрепяме потиснатите.

Докато говореше, той погледна внучката си, която кимаше в съгласие. Бил знаеше, че това я вълнува. Колкото и родителите ѝ да искаха да я възпитат в старите традиции, съдия Макензи имаше чувството, че това нямаше да стане. Не и с това дете. В нея гореше огън, който един ден нищо нямаше да може да потуши. А той решително възнамеряваше да раздуха пламъците.