Книга I

ВОЛЯ ЗА БОРБА

Воинът

Винаги съм бил воин. Не познавам друг живот. От малък съм избрал военното поприще. Никога не съм пожелавал друго.

Имал съм любовници, създал съм потомство, състезавал съм се в игри и съм вършил убийства в пияно състояние. Побеждавал съм империи, покорявал съм континенти, увенчавали са ме за безсмъртен пред богове и хора. Но винаги съм бил воин.

Когато бях момче, бягах от своя учител и търсех близостта на мъжете в казармите. Учебното поле и конюшнята, миризмата на кожа и пот – това ми е по вкуса. Стърженето на точилото по желязото е за мен същото, каквото е музиката за поетите. Винаги е било така. Не си спомням някога да е било другояче.

Някой може би си мисли, че човек като мене трябва да е научил много от походите и богатия си опит. Аз обаче честно ще кажа следното: всичко, което знам, вече го бях усвоил на тринайсет, че даже и на десет или още по-рано. Като зрял военачалник не съм проумял нищо, което да не ми е било ясно от детинство.

Като малък инстинктивно схващах терена, похода, случая и природните стихии. Разбирах прекосяването на реки и използването на релефа; колко отряда с какъв състав могат да изминат такова и такова разстояние, за колко време, с какво снаряжение, в какво състояние за сражение ще пристигнат. Подреждането на войските ми беше втора природа: само поглеждах и всичко ми ставаше ясно. Баща ми беше най-великият воин на своето време, може би дори на всички времена. Ала когато бях десетгодишен, аз го предупредих, че ще го надмина. И на двайсет и три вече го бях постигнал.

Като момък завиждах на баща си, боях се, че ще спечели цялата слава и за мен няма да остане нищо. Никога не ме е било страх от друго, освен нещо да не ми попречи да изпълня съдбата си.

Войските, които имах честта да предвождам, бяха непобедими в Европа и Азия. Те обединиха гръцките държави и егейските острови, освободиха от персийско иго гръцките градове в Йония и Еолида. Завладяха Армения, Кападокия, Мала и Голяма Фригия, Пафлагония, Кария, Лидия, Пизида, Ликия, Памфилия, Койлесирия, Месопотамска Сирия и Киликия. Под тяхното оръжие паднаха великите твърдини на Финикия: Библос, Сидон, Тир и филистимският град Газа. Покориха ядрото на Персийската империя – Египет и Отсамна Арабия, Месопотамия, Вавилония, Мидия, Сузиана, планинските земи на самата Персия – и източните провинции Хиркания, Ария, Партия, Бактрия, Тапурия, Дрангия, Арахозия, Зогдиана. Прекосиха Хиндукуш и навлязоха в Индия. Никой не ги е побеждавал.

Тези войски бяха ненадминати не заради броя си, понеже противниците им във всички сражения ги превъзхождаха по численост и на хора, и на коне, ни заради изключителността на техните пълководци и тактиката им, макар че и те не бяха маловажни, ни заради вещината на обоза и тиловите им сили, без каквито не може да оцелее никоя армия, камо ли да победи. Успехът им всъщност се дължеше на воинските качества на всеки войник и по-конкретно на онова от тях, което се изразява с гръцката дума „дюнамис“ – „воля за борба“. Никой пълководец от тази или която и да е друга епоха не е имал късмета да стои начело на такива мъже, обладани от такъв боен дух, притежаващи такава самоинициативност, такава всеотдайност към своите командири, към своето призвание.

Ала сега се случи онова, от което се боях най-много. Хората са се уморили от завоевания. Спрели са на брега на тази индийска река и нямат желание да я прекосят. Стигнали са прекалено далече, така смятат. Дошло им е до гуша. Искат да си вървят у дома.

За пръв път откак поех командването намерих за нужно да създам отряд от „атактой“, „бунтовници“, и да го отделя от главните поделения на войската. И това не са дезертьори или закоравели нарушители на дисциплината, а елитни войници, прославени ветерани – много от които натрупали опит под командването на баща ми и неговия велик военачалник Парменион, – които са се изпълнили с такова негодувание срещу дела и думи, които съм извършил и изрекъл или съм пропуснал да извърша и изрека, че мога да ги разполагам в бойния ред само между отряди с безупречна вярност, за да не ме предадат във фаталния момент. Днес се принудих да екзекутирам заради отказ незабавно да изпълнят заповед петима от техните офицери, всичките чисти македонци, чиито семейства са ми скъпи. Тази крайна мярка ми е омразна, не само поради нейната варварщина, но и поради липсата на въображение, която издава в мен. Чрез страх и принуда ли трябва вече да командвам? Дотам ли се е принизил моят гений?

Когато шестнайсетгодишен за пръв път поведох собствен отряд в конницата, бях толкова развълнуван, че не успях да сдържа сълзите си. Адютантът ми се разтревожи и ме заразпитва какво ме е натъжило. Но конниците от ескадроните разбраха. Трогна ме видът им в такъв идеален ред, техните белези и мълчанието им, обветрените им набръчкани лица. Когато видяха в какво състояние съм, хората отговориха на моята вярност с вярност, понеже знаеха, че съм готов на всичко за тях. Други пълководци може да не стоят по-долу по стратегия и тактика, даже по смелост. Ала никой не може да се мери с мен по любов към своите другари. Обичам дори онези, които се обявяват за мои врагове. Презирам само подлостта и злобата. Врагът, който се отличава с храброст обаче – него притеглям към гърдите си, скъп ми е като роден брат.

Хората, които не разбират войната, я смятат за сблъсък между войски, приятел срещу враг. Не. Приятелят и врагът всъщност се сражават като един срещу невидим противник, чието име е Страх, и дори прегърнати в смъртта, се стремят да изкачат онзи връх, чието знаме е чест.

Силата, която движи войника, е „кардия“ – „сърце“, и „дюнамис“ – „воля за борба“. На война нищо друго няма значение. Ни оръжия и тактика, ни философия и родолюбие, нито дори страх от самите богове. Само тази любов към славата, която е вроден императив на смъртната кръв, неизкоренима в човека, също като във вълка или лъва, без която сме нищо.

Погледни натам, Итане. Някъде отвъд онази река е брегът на Океана, Краят на света. На какво разстояние ли? Зад Ганг? През Земята на вечния сняг? Усещам го. Той ме зове. Там трябва да стигна – дето преди мен не е стигал друг владетел. Там трябва да побия лъвския щандарт на Македония. Едва тогава ще дам покой на сърцето си и ще разпусна тази войска.

Затуй те повиках, млади приятелю. Денем мога да се преструвам, като знам, че погледите на мъжете са отправени към мен. Нощем обаче състоянието на войската ме съсипва.

Трябва да се освободя от бремето. Трябва да си подредя мислите. Трябва да намеря решение на проблема с броженията сред войниците.

Трябва да поговоря с някого – с човек извън войсковата йерархия, който ще ме слуша, без да ме съди, и ще си държи устата затворена. Ти си по-малък брат на жена ми Роксана и като такъв си само под моя закрила. Никой друг не може да ти е наставник, с никой друг не можеш да споделиш моя разказ. Затуй ти се доверявам. А и виждам в тебе (защото внимателно те наблюдавам, откак постъпи на служба при мен в Афганистан) пълководчески инстинкт и дарба за война, които не се придобиват с никакво обучение. Ти си осемнайсетгодишен и скоро ще станеш офицер. Когато прекосим тази река, за пръв път ще поведеш мъже в битка. Моята задача е да те наставлявам, защото, макар в своята родина да си от владетелска кръв, тук си обикновен паж, школник във военната академия, която е моята шатра.

Ще останеш ли да изслушаш разказа ми? Не те принуждавам, понеже тайните, които ще ти разкрия, за да подредя по важност целите си, може да те изложат на опасност, не сега, дорде съм жив, а по-късно, защото хората, които ме наследят, ще се опитат да ползват сведенията ти за собствените си цели.

Ще служиш ли на своя цар и роднина? Ако се съгласиш, ще идваш при мен всяка вечер или през толкова време, колкото ми е удобно. Няма нужда да говориш, само ще слушаш, въпреки че ако се налага, може да те ползвам за задачи, изискващи доверие и дискретност. Ако откажеш, още сега ще те освободя, без да затая лоши чувства.

За теб е чест да ми служиш, казваш?

Добре, млади приятелю.

Седни тогава. Да започваме...

Моята родина

Моята родина е скалиста и планинска земя. Напуснах я двайсет и една годишен. Никога не ще се завърна там.

В огромните имения из македонските равнини живеят конници, които се смятат за гърци, потомци на Херакловите синове. Планинците са от пеонски и илирийски произход. Пехотата е от планините, конницата – от равнините.

Грамадни цепнатини разсичат планините в моята родина на естествени райони, които се отбраняват лесно и също са разделени на планински долини, наричани „оврази“ или „долове“, в които текат ручеи или потоци. В един район има десетки оврази, всеки от които е обитаван от различен род. И всички родове се мразят помежду си.

Законът на моята родина е „фратрерис“. Това означава „кръвна вражда“. Обичаят забранява мъжът да се жени в своя дол – трябва да си намери девойка от друг. Ако баща ѝ не се съгласи, женихът я открадва. Тогава пък родата на булката организира потеря, за да я върне. Това води до вечни кръвопролития, раждат се саги и балади. Чувал съм мелодии от цял свят, ала няма по-трогателни от песните на родните ми планини. В тях се разказва за вражди и разпри между влюбени, за смърт, разбити сърца и мъст.

Любовта, която изпитва към своя дол планинецът, е ирационална и неизличима. Имам офицери, по-богати от раджи, но всеки от тях няма по-голяма мечта от тази да се завърне в дола си и да разказва историите си край огъня. Виж онези трима войници до опрените на стойката оръжия. Те са от един и същи дол. Двама са братя, а третият им е чичо. Виждаш ли четиримата зад тях? Те са от съпернически дол. Ако си бяха у дома, сега тези хора сън нямаше да ги лови от кроене на планове как да си разцепят черепите едни на други. Докато тук, в тази далечна страна, те са първи другари.

Южнякът грък възмъжава в „полис“, град-държава с пазарище, народно събрание и каменни стени, които го пазят от врагове. Той е добър оратор, но лош воин. Равнинецът от Скития живее на конското седло и следва стадата си и сезонната паша. Свиреп е, само че не е силен.

А горянинът... Корав като буца пръст, зъл като змия. И с желязно копие да го изкормиш, пак ще допълзи при тебе да ти изтръгне сърцето и да го изяде сурово пред собствените ти очи. Планинецът е горд – ще ти разкъса черния дроб за едното нищо. Обаче знае какво е дисциплина. Баща му го е възпитал с кожения си колан.

Ето от какво тесто са замесени великите воини. Баща ми го разбираше. Веднъж в планините, когато остроумно се подиграх на някакъв прост горянин, баща ми ме прекъсна:

– Синът ми е луднал по Омировия Ахил – каза той на Парменион и Теламон, които служеха при него, преди да служат при мене. – Извежда произхода си от героя – по майчиния си род, не по моя – и мечтае да събере собствена войска от мирмидонци, непобедимите хора-мравки, които последвали „най-храбрия между ахейци“ при Троя. – Засмя се и весело ме плесна по бедрото. – Какви, мислиш, са били хората на Ахил, сине? Прости копелета като тия! Планинци от доловете в Тесалия, груби и необразовани, впиянчени и корави като кентавърско копито.

Мъжете в моята родина са корави, а жените – още повече. Баща ми разбираше и това. Той ухажваше онези планински моми или по-точно, техните бащи, чието приятелство и вярност си осигуряваше с всякакви средства. По сметки на майка ми е имал трийсет и девет брака, седем от които – официални. Може само да гадаем за броя на отрочетата му. Има една стара шега за верността на войската ми: естествено, че няма да дезертират, нали всичките са ми природени братя!

Когато бях на дванайсет, със скъпия ми другар Хефестион отидохме с вербовъчен отряд под командването на баща ми до дола Триеса в планината над Мара. Такъв пресечен терен не е за коне – ще им се счупят краката. Яздят се мулета. Баща ми беше поканил родовете от няколко съпернически оврага. Всички дойдоха – пияни до един. Баща ми беше роден да властва над такива мъже. Хвалеше се, че можел да „надпие, надвие и надебе“ всеки, и наистина можеше. Планинците го обожаваха. Малко след залез-слънце почна импровизирано състезание по яхане на прасе. Беше избягала една свиня, голяма колкото магаре, и мъже и момчета, окаляни до уши, се опитваха да я хванат. С Хефестион наблюдавахме иззад каменната ограда как един здравеняк с рунтави мустаци се хвърли на врата на животното. Другарите му почнаха да го предизвикват да яхне свинята и да се съеши с нея. Баща ми, също с омазано с говна лице и затънал до кръста в калта, се присъедини към тях. Настана всеобща веселба, докато мустакатият се бореше със свинята. След като свърши, заклаха нещастното животно и пирът с неговото месо продължи до заранта.

По обратния път на другия ден попитах баща ми как може да насърчава такива скотски прояви в мъже, които скоро ще поведе на бой.

– Войната е скотска работа – отговори ми той.

Възмутих се и заявих:

– Предпочитам да взема свинята, отколкото онзи човек.

Той се засмя.

– Битки не се печелят с войска от свине, сине.

Баща ми притежаваше дарбата да превръща онези груби планинци в дисциплинирана армия. Осъзнаваше ползата да подчинява такива мъже, векове робували на своите нрави и разпри, на една нова концепция за войската, в която общественото положение и произходът не означаваха нищо и човек може да направи кариера само със смелост. Тази концепция преобразяваше същите качества, които бяха държали горянина в окови – собствената му родова ограниченост, неговото скотство, невежество и непреклонност, – във воинските добродетели вярност, дисциплинираност и всеотдайност, в безпощадно налагане на сила и страх.

Още от детството ми беше всепризнато, че Филиповите македонци са най-свирепите бойци на света. Не само защото бяха корави мъже, отраснали в онази сурова и камениста земя, и защото баща ми и неговите велики военачалници Парменион и Антипатър ги бяха превърнали в съвършени професионални войници, така че по дисциплинираност и сплотеност, бързина и подвижност, тактика и въоръжение превъзхождаха всички опълченски войски на Гърция, както и царските и наборните армии на Азия, но и понеже притежаваха такава дюнамис, такава воля за борба, родена от тяхната бедност, от омразата им към презрението, с което се бяха отнасяли към тях противниците им преди да се появи Филип, че за тези воини, както за никои други, освен за спартанците преди тях, спокойно може да се каже следното: те никога не питаха колко са враговете, а само къде са.

Баща ми не ме е учил на война. Направо ме хвърли в нея. Първо се сражавах под негово командване на дванайсетгодишна възраст, водих отряд пехотинци на четиринайсет, конница – на шестнайсет. Никога не съм го виждал толкова горд, колкото когато му показах първата си рана, от копие, пронизало лявото ми рамо, във войната срещу траките от долината на Нестос в планината Родопа.

– Боли ли те? – извика той и победоносно пришпори коня си, а когато отговорих утвърдително, изрева: – Добре, така и трябва! – А после се обърна към офицерите и войниците около нас. – Раната на сина ми е отпред, дето е и редно да бъде!

Баща ми, струва ми се, ме обичаше много повече, отколкото съзнаваше или показваше. И аз го обичах и съм виновен също колкото него, че не го проявявах. Веднъж, когато бях на седемнайсет, ми извади нож и щеше да ме намушка, ако не беше толкова наквасен, че се просна по очи на пода. Аз също бях готов да го наръгам. След това се наложи майка ми за известно време да се прибере в двореца на своите роднини в Епир, а аз се укрих при илирите. Понеже всички знаеха, че от малък съм по-амбициозен от баща си и съм наясно (или че майка ми е наясно), че на един хълм може да има само един лъв, както гласи поговорката.

Бях двайсетгодишен, когато убиха баща ми и въоръженият народ ме избра за свой цар. Навремето рядко се сещах за баща си. Напоследък обаче все си мисля за него. Липсва ми. Бих могъл да се възползвам от неговите съвети. Как би се справил той с бунта в равнините на Пенджаб? Как би върнал бойния дух на деморализираната войска?

И как да прекося тази река на път за ада?

Индия

Хефестион пристига от Инд навреме, за да присъства на екзекуциите. Двама капитани и трима офицерски кандидати от Отряда на бунтовниците минават под ножа. Хефестион идва право при мене с хората си, без да се отбие дори да облекчи жаждата си. По време на изпълнението на смъртното наказание лицето му остава безизразно, но сетне в шатрата ми се разтреперва и се налага да седне. Трийсетгодишен е, девет месеца по-голям от мен – от малки сме най-добри другари.

Хефестион говори за този Отряд на бунтовниците. Броят им е едва триста, привидно нищо работа на фона на петдесетхилядната войска. Заради храбростта, която са проявявали досега обаче, те имат такова влияние в армията, че не мога ни да ги затворя в лагер (дето само ще разпространяват заразата на своето недоволство), ни да ги уволня и да ги пратя вкъщи (дето появата им ще породи още по-голямо негодувание). Не мога да разпусна отряда и да пръсна хората по другите поделения – нали ги отделих тъкмо за да реша проблема. Какво да правя с тях? Главата ми се пръска само като си помисля за това. Най-лошото е, че имам нужда от тяхната ловкост – и от куража им, – за да прекося тази река.

В Индия не познават шатрата с колчета. Прекалено е горещо. Стените на моя павилион не са прихванати за земята, за да влиза вятър. Летят хартии, всяко листче трябва да бъде затискано с тежест.

– Даже картите ми искат да отлетят у дома.

Хефестион се оглежда и чак сега забелязва какви са царските слуги.

– Няма ли вече перси?

– Омръзнаха ми.

Моят другар не казва нищо. Но знам, че изпитва облекчение. Добър знак е, че съм проявил предпочитание да взема на лична служба при мен свои сънародници. Това показва, че се завръщам към корените си. Към македонските си корени. Хефестион няма да ме обиди, като ме похвали, обаче виждам, че е доволен.

Хефестион е вторият по ранг военачалник след мен в експедиционната войска, с други думи, в цялата армия. Мнозина горчиво му завиждат. Кратер, Пердика, Кен, Птолемей, Селевк – всички се смятат за по-добри пълководци. И наистина са по-добри. Ала за мен Хефестион струва повече от всички тях, взети заедно. Когато той е буден, аз мога да спя. Когато той е до мен, няма нужда да се оглеждам. Неговото значение надхвърля военното изкуство. Превзел е над сто града без кръвопролития, единствено с помощта на блестящите си дипломатически качества. Тактичността и милосърдието, които биха били слабост у по-обикновен човек, са му толкова присъщи, че обезоръжават дори най-надменния и злонамерен вожд на врага. Той притежава дарбата да представя на тези владетели истината за тяхното положение по такъв начин, че компромисът (въздържам се да използвам думата „покоряване“) им се струва постигнат не по негово, а по тяхно собствено настояване, при това са толкова отстъпчиви, че накрая трябва да полагаме усилия, за да ги обуздаем. Благодарение на него войските ни влязоха в сто столици, чието население ни посрещаше на улиците, като ликуваше до прегракване. Хефестион е спестил на армията убити и ранени, десет пъти повече от целия ѝ брой. Не по-малко внушителни са личните му прояви на смелост. Раняван е тежко девет пъти, винаги отпред. По-висок и по-красив е от мен и е също толкова добър оратор, със също толкова верен усет за терена. Само в едно отношение стои по-долу. Липсва му елементът на чудовищност.

И тъкмо затова го обичам.

Аз нося чудовищността в себе си. Всичките ми военачалници я носят. Хефестион е философ, те са воини. Той е рицар и кавалер, те са убийци. Не ме разбирай погрешно, Хефестион е обезлюдил цели области. Командвал е кланета. Само че това не му се отразява. Остава си добър човек. В душата му няма чудовищност и дори извършването на чудовищни дела не е в състояние да наложи властта ѝ над него. Той страда, за разлика от мене. Няма да ми го каже, но днешните екзекуции го ужасиха. Те ужасиха и мен, ала по друга причина. Аз презирам безполезността на такива мерки, докато той се отвращава от тяхната жестокост. Аз се измъчвам, задето не съм проявил внимание и въображение. Той се взира в очите на осъдените и умира заедно с тях.

– Кого ще поставиш начело сега? – пита Хефестион. Има предвид кого ще назнача за командир на Отряда на бунтовниците.

Не знам.

– Теламон ще доведе двамата най-млади лейтенанти. Остани да ги видим що за стока са.

Влиза Кратер и настроението веднага се подобрява. Той е най-коравият ми и най-находчив военачалник. Екзекуциите ни най-малко не са го трогнали. Има апетит. Пърди. Псува жегата. Впуска се в тирада за тази проклета река и как сме щели да преведем оттатък тази мърлява армия, в името на парата, дето се вдига от курвенска манджа. Кратер отива при каната с вода и докато плиска лицето и шията си, пита:

– Е, днес кои пълководци кроят заговор да ни погубят?

Войниците, гласи поговорката, са като децата. Военачалниците – още повече. Освен с лекомислието и буйността на обикновения боец, военачалникът се отличава с горделивост и сприхавост, нетърпение, инат, алчност, безочливост и лицемерие. Имам военачалници, на които няма да им мигне окото и от всичките пълчища на ада, ала не могат открито да ми признаят, че са съсипани, изтощени или имат нужда от моята помощ. Моите пълководци се подчиняват на мен, но не и един на друг. Дърлят се като жени. Дали се боя да не се разбунтуват? Категорично не, понеже толкова си завиждат помежду си, че не могат да останат под един покрив достатъчно време, за да се уговорят да ме свалят.

Моите военачалници няма да нагазят в тази река. Всеки се е вторачил в империята зад нас. Пердика иска Сирия, Селевк е хвърлил око на Вавилон, а на Птолемей вече му викам Египтянина. Най-малко им трябва да получат копие в търбуха, мислят си те, докато търсят нови приключения. Кой може да ги вини? Убили са плячката си и сега искат да впият зъби в нея. Мога да доверя живота си само на двама от своите единайсет пълководци – на Хефестион и Кратер. Дали другите ме мразят? Напротив. Обожават ме.

Този аспект от изкуството на войната, млади приятелю, го няма в учебниците. Имам предвид борбите в собствения ти лагер. Новопроизведеният офицер си въобразява, че царят управлява своята войска. Тъкмо напротив! Войската управлява него. Той трябва да подхранва апетита ѝ за новости и приключения, да поддържа годността ѝ и самоувереността ѝ (но и да не е прекалено самоуверена, че да не стане безочлива), да я дисциплинира, глези и награждава с плячка и бонуси, обаче да внимава тя да прахосва спечеленото за алкохол и жени, та да иска пак да настъпва и да се сражава. Да водиш армия е като да се бориш със стоглава хидра – справяш се с една змия само за да се озовеш срещу още деветдесет и девет. И колкото повече напредваш, толкова по-трудно става. Близо девет години съм с тази войска – мнозина от първоначалния ѝ състав имат синове, които впоследствие се присъединиха към нас, а на неколцина даже внуците им са тук. Те са печелили и губили цели състояния, как да поддържам някогашното им желание за война? Трябва да им разигравам театър като актьор пред своята публика и да ги обичам и насочвам като баща – своите своенравни синове. Какви възможности има пълководецът? В крайна сметка той може да води войската си само там, дето иска да иде самата тя.

– Е, не мина чак толкова зле – отбелязва Кратер.

Има предвид екзекуциите.

Не било минало зле?!

– Да, представлението постигна страхотен успех!

Излизаме навън. Все едно влизаш в пещ. Двамата лейтенанти чакат на конете си. Те са най-младшите офицери в Отряда на бунтовниците, единствените, които не са осъдени. Довел ги е Теламон по моя заповед.

Поглеждам ги с надеждата, че им стиска да поемат командването. По-младият е от Пела в Стара Македония. По-възрастният е от Антемунт в новите земи. Поемаме край брега. Искам да изпитам тези младши офицери.

Младия го познавам. Казва се Ариба, викат му Гарвана. Баща му и брат му паднаха при Гавгамела, и двамата офицери от Царската пехота. Има още двама братя и един братовчед на служба при мен, всичките прославени ветерани. Самият той служи като паж в шатрата ми от четиринайсет до осемнайсетгодишен, знае четмо и писмо и е най-добрият борец лека категория в лагера. Другият, Матий, е по-възрастен, почти на трийсет, от онези издигнали се от нулата войници, на които им викат „мулета“. Произхожда от благородно, но бедно семейство от присъединения Херсонес. Има жена от Бактрия, невероятна хубавица, която напусна своя народ, за да го последва, и са ми казвали, че тъкмо тя разпалвала амбициите му. И двамата офицери са ревностни, решителни в битка, находчиви и безстрашни.

Посочвам вражеските укрепления оттатък реката.

– Как би ги нападнал? – питам антемунтеца Матий.

Реката е седемстотин и петдесет метра. Прекалено е дълбока, за да я прегазим, и течението е прекалено бързо, за да я преплуваме. Трябва да я прекосим с лодки и салове. Последните стотина метра те ще попаднат под обстрел с лъкове от противниковите кули. Последните петдесет метра минават между още групи стрелци и свършват с два и половина метров тинест бряг, охраняван от други стрелци и преграден с триметров вал с остри колове и фортове. Дължината на укреплението е близо пет километра.

Лейтенантът се обръща към мен и ме поглежда в очите.

– Как бих ги нападнал, ако съм на твое място ли, господарю, или ако съм си на своето?

Теламон се разсмива на наглия въпрос и аз също трябва да прехапя устна. Питам Матий каква е разликата.

– Ако войската атакува под мое командване, тия позиции не могат да се превземат с никакви бойни планове. Но ако командваш ти, господарю, те ще паднат лесно, даже войниците ни да са зле въоръжени, изгладнели и капнали от умора.

Осведомявам се защо.

– Като знаят, че ги наблюдаваш, всички мъже яростно ще се състезават кой да прояви най-голяма храброст, за да си спечелят твоето благоволение, което за тях е по-важно от живота им. Освен това, като се сражаваш начело, господарю, ти ще ги вдъхновяваш да правят и невъзможното. Ще ги е срам да се наричат войници на Александър и да не са доказали, че са достойни за такава слава.

Матий свършва и Кратер изсумтява. Такова ласкателство, заявява той, било непристойно за офицер от отряд, който се е опетнил с бунт!

Лейтенантът отвръща почтително, но разпалено. Никой не можел да обвини другарите му в липса на боен дух.

– Всъщност царят винаги ни е поставял най-мъчните задачи, пращал ни е срещу ядрото на врага – казва той. – Ако ни осъждаш за нещо, посочи ми конкретния случай и аз ще те оборя.

Ето това е дюнамис. Окуражен съм.

Питам за плана му и Ариба Гарвана.

– Първо ще опитам всичко друго, господарю, преди да рискувам да вляза в сражение – отговаря младокът. – Раджа Пор бил предпазлив, казват. Защо не преговаряме с него? Да му предложим да царува под наше върховенство или просто да го помолим, или да си платим, за да ни пусне да минем през царството му? Пор сигурно има врагове, които мрази и от които се страхува повече, отколкото от нас. Може би ще ни приеме като съюзници, за да се изправим заедно срещу тези врагове? Може да му обещаем власт над неговите съперници, покорени със съвместните ни усилия, и армията ни да продължи на изток, напускайки неговото вече по-голямо и по-богато царство?

Звучи толкова лесно. Нещо друго?

– Тая река, господарю. Трябва ли да я прекосяваме точно тук? Под обстрел? Срещу яки укрепления? Защо не петнайсет километра на север? Или трийсет? Или сто и петдесет? Защо изобщо да оставяме реката да си тече така?

Защо, наистина?

– Отклони течението ѝ, господарю. Изкопай канали и я насочи на запад към равнината, както направи Кир Велики при Вавилон. Пресуши я и конницата ни ще прекоси коритото в галоп!

– Браво бе! – възкликва Теламон. Кратер почуква по нагръдника си в иронична овация. Посочвам реката, придошла от предмусонните дъждове. Ще са нужни десет армии, за да отклоним течението ѝ.

– Тогава да съберем десет армии, господарю. Предпочитам да пролея цяло буре от потта на хората ми, отколкото и един напръстник от кръвта им. Отне ни половин година да превземем Тир. Да изгубим две години, щом трябва! Има и още нещо, господарю. Дързостта на това решение. Самата му смелост ще накара врага да отстъпи, ще го убеди, че никога не е срещал хора като тия, които обсаждат страната му, че не може да се мери с тяхната воля и размах на въображението. Може да ни забави, ще осъзнае той, но не може да победи. И това ще го направи по-сговорчив.

По-възрастният подкрепя своя другар.

– Едно от нещата, на които са ни научили твоите победи, господарю, е да виждаме потенциални съюзници във всички врагове. Защо да караме такива страховити воини да се бият с нас, когато може да минат на наша страна, стига да им предложим подходящ стимул? В края на краищата целта ни не е да побеждаваме и смазваме всички народи само за да ги победим и смажем.

Вдигам длан да заслоня очите си от слънцето и поглеждам двамата офицери. По-възрастният, Матий, наближава трийсет, както вече казах, и има гъста кестенява брада и очи, които напомнят образа на Диомед в светилището на героя на Левкадия. По-младият, Гарвана, още няма двайсет и две, голобрад и кльощав, обаче целият му вид излъчва решителност и интелигентност.

Харесват ми нашите двама лейтенанти. Командването на Отряда на бунтовниците, съобщавам им аз, е тяхно.

– Разбирате ли защо трябва да прекосим тази река? Боговете да са ни на помощ, на ей онези укрепления стои единственият достоен противник, срещу когото се е изправяла тази армия след Персия! Погледнете ме. Мислите ли, че не споделям вашето негодувание? Че не се измъчвам заради всичките ни мизерни походи и безславни обсади след падането на Дарий? А на отсрещния бряг... Раджа Пор и неговите князе. Обожавам го! Той ми върна живота! И ще върне бойния дух на войската, включително на вашия отряд, когато се изправим срещу него и отново се превърнем в истински войници, в истинска армия.

Александър - добродетелите на войната