Кратки отговори на големите въпроси

ЗАЩО ТРЯБВА

ДА ЗАДАВАМЕ

ГОЛЕМИТЕ ВЪПРОСИ

Хората винаги са търсели отговори на големите въпроси. Откъде идваме? Как се е появила вселената? Какъв е смисълът и замисълът зад всичко? Има ли и други някъде там? Историите за Сътворението от миналото днес изглеждат все по-недостоверни и нямащи връзка с реалността. Те се заместват от варианти на нещо, което можем да наречем единствено суеверия, като започнем от Ню Ейдж и завършим със „Стар Трек“. Но истинската наука може да бъде много по-странна от научната фантастика, както и да носи много по-голямо удовлетворение.

Аз съм учен. При това учен с огромен интерес към физиката, космологията, вселената и бъдещето на човечеството. Бях възпитан от родителите си да бъда вечно любопитен и, подобно на баща ми, да проучвам и да се опитвам да отговоря на множеството въпроси, които ни задава науката. Прекарах целия си живот в пътуване из вселената, макар и само в ума си. Чрез теоретичната физика се опитвах да отговоря на някои от най-големите въпроси. В един момент си мислех, че ще видя края на физиката във вида, в който я познаваме, но сега смятам, че чудото на откритието ще продължи и много след като ме няма на този свят. Ние сме близо до някои от тези отговори, но все още не сме достигнали до тях.

Проблемът е, че повечето хора смятат, че истинската наука е прекалено трудна и объркана, за да могат да я разберат. Не мисля, че това е така. Изследването на фундаменталните закони, които управляват вселената, изисква посвещаване на време, с което повечето хора не разполагат – светът бързо ще спре да се движи, ако всички се опитаме да се занимаваме с теоретична физика. Повечето хора обаче могат да разберат и оценят основните идеи, ако те им се представят по ясен начин без уравнения, което според мен е възможно и е нещо, което ми е харесвало да правя през целия си живот.

Днешната епоха е славно време да бъдеш жив и да се занимаваш с теоретична физика. Представата ни за вселената се промени много през последните петдесет години и ще бъда щастлив, ако съм направил някакъв принос за това. Едно от големите откровения на космическата ера беше гледната точка, която ни даде, за да погледнем към самите себе си. Когато виждаме Земята от космоса, ние виждаме себе си като цяло. Виждаме единството, а не разделенията. Съвсем прост образ с много силно послание – една планета, една човешка раса.

Искам да добавя гласа си към гласа на онези, които настояват за незабавни действия по основните предизвикателства за глобалното ни общество. Надявам се, че в пътя напред, дори след като съм си отишъл, хората с власт ще покажат изобретателност, храброст и лидерски качества. Нека бъдат готови за предизвикателствата на устойчивото развитие и да действат не в името на личния интерес, а в интерес на всички. Много добре си давам сметка колко ценно е времето. Грабни момента. Действай сега.

•

Вече съм писал за живота си, но някои от ранните ми преживявания заслужават да бъдат повторени, докато мисля за изначалното си влечение към големите въпроси.

Роден съм точно 300 години след смъртта на Галилей и ми се иска да мисля, че това съвпадение има отношение към начина, по който тръгна животът ми като учен. Според преценките ми обаче в същия ден са се родили около 200 000 бебета; не зная дали някое от тях по-късно е проявило интерес към астрономията.

Израснах във висока тясна викторианска къща в Хайгейт в Лондон, която родителите ми купили на безценица през Втората световна война, когато всички си мислели, че Лондон ще бъде изравнен със земята. Една ракета Фау2 паднала през няколко къщи от нашата. По онова време бях извън града с майка си и сестра си, а баща ми за щастие не пострада. Години наред на улицата ни все още имаше голям кратер от бомбардировките, където често си играех с приятеля ми Хауард. Двамата с него изучавахме последиците от експлозията със същото любопитство, което ме е водило през целия ми живот.

През 1950 г. работното място на баща ми се премести в северните покрайнини на Лондон, в новопостроения Национален институт за медицински изследвания в Мил Хил, така че семейството ми се премести в катедралния град Сейнт Олбънс, който се намира недалеч. Бях пратен в Девическата гимназия, която въпреки името си приемаше момчета на възраст до десет години. По-късно посещавах училището на Сейнт Олбънс. Винаги съм бил среден ученик (класът ни беше пълен с блестящи умове), но съучениците ми ми лепнаха прякора Айнщайн, така че вероятно са видели у мен признаци на нещо по-добро. Когато бях на дванайсет, един приятел се обзаложи с друг на пакетче сладки, че няма да стигна доникъде.

В Сейнт Олбънс имах шест-седем близки приятели и помня как водехме безкрайни дискусии и спорове за какво ли не, от радиоуправляемите модели до религията. Един от големите въпроси, които обсъждахме, беше произходът на вселената и дали има нужда от Бог, който да я създаде. Бях чувал, че светлината от далечните галактики се измества към червения край на спектъра и че това би трябвало да означава, че вселената се разширява. Бях сигурен обаче, че трябва да има някаква друга причина за червеното изместване. Може би светлината се уморява и почервенява, докато стигне до нас? Една неизменна и вечна вселена ми изглеждаше много по-естествена. (Едва шест години по-късно, след откриването на космическия микровълнов фон през втората година на докторантурата ми, осъзнах, че съм грешал.)

Винаги ми е било интересно как действат нещата и обичах да ги разглобявам, за да видя как са устроени, но изобщо не ме биваше в обратното им сглобяване. Практическите ми умения никога не са можели да се сравняват с теоретичните. Баща ми окуражаваше интереса ми към науката и настояваше да продължа в Оксфорд или Кеймбридж. Самият той беше завършил Юнивърсити Колидж в Оксфорд и смяташе, че трябва да кандидатствам там. По онова време в Юнивърсити Колидж не се преподаваше математика, така че нямах друг избор, освен да кандидатствам за стипендия по естествени науки. Изненадах себе си, когато успях.

По онова време в Оксфорд изобщо не се гледаше с добро око на работата. Очакваше се да бъдеш блестящ ум без усилия или да приемеш ограниченията си и да завършиш с посредствена диплома. Приех тази гледна точка като покана да лентяйствам. Не се гордея с това, просто описвам нагласата си, която беше споделяна от повечето ми състуденти. Един от резултатите от заболяването ми беше да промени всичко това. Когато си изправен пред възможността смъртта да те споходи рано, много бързо осъзнаваш, че има много неща, които искаш да направиш, преди да си отидеш от този свят.

Поради лентяйството си възнамерявах да изкарам последните изпити, като избягвам въпроси, изискващи фактически знания, и се съсредоточа върху проблеми на теоретичната физика. В нощта преди изпита обаче не спах и на следващия ден не се представих особено добре. Бях на границата между отлична и много добра диплома и трябваше да бъда интервюиран от изпитващите, за да се реши каква ще бъде крайната ми оценка. На интервюто ме попитаха за бъдещите ми планове. Отговорих, че искам да се занимавам с наука. Ако ми пишат отличен, ще продължа в Кеймбридж. Ако изкарам много добър, ще остана в Оксфорд. Писаха ми отличен.

През дългата ваканция след последния изпит колежът предлагаше скромни субсидии за пътуване. Реших, че шансовете ми да спечеля една ще са толкова по-големи, колкото по-далече искам да отида, и затова казах, че желая да посетя Иран. Заминах през лятото на 1962 г., като взех влак до Истанбул, след това до Ерзурум в Източна Турция, после до Табриз, Техеран, Исфахан, Шираз и Персеполис, столицата на древните персийски царе. На връщане двамата със спътника ми Ричард Чин попаднахме в земетресението Буин-Захра, което беше със сила 7,1 по Рихтер и отне живота на повече от 12 000 души. Трябва да сме били близо до епицентъра, но аз изобщо не го усетих, защото бях зле, а автобусът, в който пътувахме, подскачаше по иранските пътища, които бяха целите в дупки.

Прекарахме следващите няколко дни в Табриз, докато се възстановя от тежка дизентерия и пукнато ребро – бях пострадал, когато при едно особено силно друсване на автобуса отлетях към седалката пред мен. Още не знаехме нищо за катастрофата, защото не говорехме фарси. Едва когато стигнахме Истанбул научихме какво е станало. Пратих картичка на родителите си, които се бяха тревожили десет дни – последните им новини за мен бяха, че тръгвам от Техеран за поразения район в деня на земетресението. Въпреки природното бедствие имам много хубави спомени от пътуването ми в Иран. Силното любопитство може да навлече беди на човек, но за мен това бе може би единственият случай в живота ми, в който това беше истина.

През октомври 1962 г., когато пристигнах в Кеймбридж, за да продължа в департамента по приложна математика и теоретична физика, бях на двайсет. Кандидатствах за място при Фред Хойл, който беше най-прочутият британски астроном по онова време. Казвам астроном, защото тогава космологията почти не се признаваше като отделна област. Хойл обаче вече имаше достатъчно студенти, така че за мое огромно разочарование трябваше да започна при Денис Сиама, за когото не бях чувал. Оказа се обаче добре, че не станах студент на Хойл, защото щях да бъда повлиян да защитавам неговата теория за стабилното състояние на вселената – задача, която би била по-трудна и от преговорите за Брекзит. Започнах работата си с препрочитане на стари учебници по обща теория на относителността – както винаги, привлечен от най-големите въпроси.

Както някои от вас са видели във филма, в който Еди Редмейн играе една особено красива версия на мен, през третата ми година в Оксфорд забелязах, че като че ли ставам по-непохватен. Един-два пъти ми се случи да падна, без да знам защо, и забелязах, че вече не мога да греба нормално. Ставаше ясно, че нещо не е наред, и бях донякъде недоволен, когато лекарят ми каза да спра бирата.

Зимата след пристигането ми в Кеймбридж беше много студена. Бях си у дома за коледната ваканция и един ден майка ми ме убеди да идем да се пързаляме с кънки на езерото в Сейнт Олбънс, макар да знаеше, че не си падам много по това занимание. Паднах и едва успях да се изправя. Майка ми разбра, че нещо не е наред, и ме заведе на лекар.

Прекарах седмици в болницата „Сейнт Бартоломю“ в Лондон и ми правиха какви ли не изследвания. През 1962 г. изследванията бяха по-примитивни, отколкото са сега. Взеха проба от мускул на ръката ми, забиваха в мен електроди, инжектираха контрастно вещество в гръбначния ми стълб и докторите го гледаха как се движи нагоре-надолу на рентгенов апарат, докато леглото ми се накланяше под различни ъгли. Така и не ми казаха какво не е наред, но вече се бях досетил, че положението никак не е добро, и затова не исках да питам. От разговорите им бях схванал, че каквото и да е „то“, ще се влошава и че не могат да направят нищо, освен да ми дават витамини. Докторът, който ми направи изследванията, си изми ръцете от мен и никога повече не го видях.

В един момент научих, че диагнозата ми е амиотрофична латерална склероза (АЛС) – болест на моторните неврони, при която нервните клетки на главния и гръбначния мозък атрофират и след това се втвърдяват. Научих също, че страдащите от тази болест постепенно губят способността да контролират движенията си, да говорят, да се хранят и накрая да дишат.

Болестта ми като че ли се развиваше бързо. Напълно разбираемо, аз изпаднах в депресия и не виждах причина да продължа да работя по доктората си, защото не знаех дали ще живея достатъчно дълго, за да го завърша. Но след това развитието се забави и се върнах към работата си с подновен ентусиазъм. След като очакванията ми бяха сведени до нула, всеки нов ден се превърна в бонус и започнах да оценявам всичко, с което разполагах. Докато има живот, има надежда.

И, разбира се, до мен имаше млада жена, Джейн, с която се бях запознал на едно парти. Тя беше твърдо убедена, че двамата заедно можем да се борим с болестта ми. Увереността ѝ ми даде надежда. Годежът ни повдигна духа ми и осъзнах, че ако ще се женим, трябва да си намеря работа и да завърша доктората си. И както винаги, онези големи въпроси продължаваха да ме карат да продължавам напред. Започнах да работя здравата и това ми харесваше.

За да се издържам по време на проучванията, кандидатствах за изследователска стипендия в Гонвил енд Кайъс Колидж. За моя огромна изненада бях приет и оттогава работя там. Спечелването на стипендията беше повратен момент в живота ми. Благодарение на нея можех да продължа проучванията си, въпреки че състоянието ми се влошаваше. Стипендията означаваше също, че двамата с Джейн можехме да се оженим, което и направихме през юли 1965 г. Първото ни дете, Робърт, се роди на втората година от брака ни. Второто, Луси, се появи три години по-късно. Третото, Тимъти, щеше да се роди през 1979 г.

Като баща се опитвах да науча децата си колко е важно винаги да се задават въпроси. Синът ми Тим веднъж разказа в едно интервю как ми задал въпрос, за който се тревожел, че е глупав. Искаше да знае дали няма множество миниатюрни вселени навсякъде около нас. Казах му никога да не се страхува да изказва идея или хипотеза, независимо колко малоумна (негова дума, не моя) може да изглежда тя.

•

Големият въпрос в космологията в началото на 60-те беше дали вселената има начало. Мнозина учени инстинктивно се противяха на тази идея, защото смятаха, че една начална точка ще бъде място, където науката се разпада. Ще трябва да се обърнем към религията и ръката на Бог, за да обясним как е започнала съществуването си вселената. Това беше фундаментален въпрос и точно онова, от което се нуждаех, за да завърша дисертацията си.

Роджър Пенроуз беше показал, че след като умираща звезда се свие до определен радиус, неизбежно се получава сингулярност – точка, в която пространството и времето престават да съществуват. Разбира се, помислих си аз, вече знаем, че нищо не може да попречи на масивна угаснала звезда да се свива под силата на собствената си гравитация, докато не достигне сингулярност на безкрайна плътност. Осъзнах, че подобни аргументи могат да се приложат за разширяването на вселената. В този случай можех да докажа, че има сингулярности, при които пространство-времето има начало.

Еврика моментът дойде през 1970 г., няколко дни след раждането на дъщеря ми Луси. Докато една вечер си лягах (бавен процес поради болестта ми), си дадох сметка, че мога да приложа към черните дупки причинната структурна теория, която бях разработил за теоремите на сингулярността. Ако общата теория на относителността е вярна и плътността на енергията е положителна, площта на хоризонта на събитията (границите на черната дупка) винаги се увеличава, когато в черната дупка попада още материя или лъчение. Нещо повече, ако две черни дупки се сблъскат и се слеят в една, площта на хоризонта на събитията на новообразувалата се черна дупка ще бъде по-голяма от сбора на площите на двете поотделно.

Това беше златен век, през който решавахме повечето големи проблеми в теорията за черните дупки още преди съществуването им да е било доказано чрез наблюдение. Всъщност бяхме толкова успешни с класическата обща теория на относителността, че през 1973 г. ми се стори, че нямам какво повече да правя след излизането на книгата ни с Джордж Елис „Едромащабна структура на пространство-времето“. Работата ми с Пенроуз беше показала, че общата теория на относителността се разпада в точката на сингулярност, така че очевидната следваща стъпка бе да се съчетае общата теория на относителността (теорията за много голямото) с квантовата теория (теорията за много малкото). По-конкретно се запитах дали можем да имаме атом, чието ядро е миниатюрна изначална черна дупка, образувала се при възникването на вселената? Проучванията ми показаха дълбока и неподозирана дотогава връзка между гравитацията и термодинамиката, науката за топлината, и разрешиха парадокс, върху който се спореше от трийсет години без особен успех – как може лъчението, останало от свиваща се черна дупка, да носи цялата информация за онова, от което е съставена? Открих, че информацията не се губи, но и не се връща в някакъв полезен вид – все едно да изгориш енциклопедия, но да запазиш дима и пепелта.

За да отговоря на това, започнах да изучавам как квантовите полета или частици биха разсеяли черна дупка. Очаквах, че част от вълната ще бъде погълната, а останалата ще се разпръсне. Но за своя огромна изненада открих, че е налице емисия от самата черна дупка. Отначало си помислих, че съм направил някаква грешка в изчисленията си. Но онова, което ме убеди, че наистина е така, беше фактът, че емисията е точно онова, което е необходимо за определянето на площта на хоризонта на събитията с ентропията на черната дупка. Тази ентропия, мярката за хаос в една система, се обобщава с простата формула

която изразява ентропията чрез площта на събитийния хоризонт и трите фундаментални константи в природата – скоростта на светлината с, константата на Нютон за гравитацията G и константата на Планк ħ. Това топлинно лъчение от черната дупка сега се нарича лъчение на Хокинг и съм горд с откриването му.

През 1974 г. бях избран за член на Кралското дружество. Изборът изненада хората от департамента ми, защото тогава бях млад и незначителен научен асистент. Но само за три години стигнах до професор. Работата ми върху черните дупки ми даде надежда, че ще открием теория на всичко, и именно търсенето на този отговор ме караше да продължавам напред.

През същата година приятелят ми Кип Торн покани мен, семейството ми и неколцина други, които работеха по общата теория на относителността, в Калифорнийския технологичен институт (Калтек). През предишните четири години използвах ръчно задвижван инвалиден стол и електрическа триколка, която развиваше скорост колкото бавно каран велосипед и с която понякога незаконно возех пътници. Когато отидохме в Калифорния, отседнахме в една къща в колониален стил край кампуса, която беше собственост на Калтек и където можех за първи път да се насладя на използването на електрически инвалиден стол. Той ми осигуряваше значителна самостоятелност, особено като се има предвид, че сградите и тротоарите в Съединените щати са много по-достъпни за хора с увреждания, отколкото във Великобритания.

След завръщането ни от Калифорния през 1975 г. отначало се чувствах доста потиснат. Всичко в Англия ми се виждаше ограничено и тесногръдо в сравнение с нагласата „мога да го направя“ на Америка. По онова време навсякъде можеха да се видят мъртви дървета, убити от холандската болест по брястовете, и цялата страна беше скована от стачки. Настроението ми обаче се подобри, когато работата ми се оказа успешна и през 1979 г. бях избран за Лукасов професор по математика – пост, държан някога от сър Исак Нютон и Пол Дирак.

През 70-те работех предимно върху черните дупки, но интересът ми към космологията се поднови от предположенията, че ранната вселена е преминала през период на рязко разширяване, през който размерите ѝ са се увеличили неимоверно, подобно на вдигането на цените след референдума за Брекзит. Освен това работих с Джим Хартъл върху теорията за раждането на вселената, която нарекохме „безгранична“.

В началото на 80-те здравословното ми състояние продължи да се влошава и имах продължителни пристъпи на кашлица, защото ларинксът ми отслабваше и в белия ми дроб попадаше храна, когато се хранех. През 1985 г. се разболях от пневмония по време на едно пътуване до ЦЕРН, Европейската организация за ядрени изследвания със седалище в Швейцария. Това беше повратен момент в живота ми. Постъпих по спешност в болницата на кантона Люцерн и ме поставиха на командно дишане. Докторите казаха на Джейн, че болестта ми е достигнала до етап, на който не може да се направи нищо, и че ще е най-добре да изключат апаратурата, за да не се мъча повече. Джейн обаче отказа и ме върна в болницата „Аденбрук“ в Кеймбридж с въздушна линейка.

Както можете да си представите, това беше много трудно време, но за щастие лекарите направиха всичко по силите си да ме върнат в състоянието, в което бях преди заминаването ми за Швейцария. Но тъй като ларинксът ми продължаваше да пропуска слюнка и храна в белия ми дроб, трябваше да ми направят трахеостомия. Както повечето от вас несъмнено знаят, трахеостомията отнема способността да говориш. Говорът е много важно нещо. Ако е завален, какъвто беше моят, хората могат да ви помислят за умствено изостанал и се държат с вас като с такъв. Преди трахеостомията речта ми беше толкова неразбираема, че само онези, които ме познаваха добре, можеха да ме разберат. Децата ми бяха сред малцината такива. Известно време след операцията единственият ми начин за общуване беше чрез оформяне на думите буква по буква, като посочвах с вежди написаната на картичка азбука и някой показваше правилната буква.

За щастие един компютърен експерт от Калифорния, Уолт Уолтож, чул за трудностите ми. Той ми изпрати компютърната си програма „Еквалайзър“. Тя ми позволи да избирам цели думи от серия менюта на компютърния екран на стола ми с натискането на копче. През следващите години системата се разви. Днес използвам програмата „Акат“ на Интел, която контролирам чрез малък сензор в очилата си с движение на мускул на бузата си. Тя има мобилен телефон, който ми дава достъп до интернет. Мога да твърдя, че съм най-свързаният човек на света. Запазих обаче оригиналния синтезатор на реч, отчасти защото не съм попадал на друг с по-добро оформяне на фразите и отчасти защото вече се идентифицирам с този глас, въпреки американския му акцент.

За първи път идеята за научнопопулярна книга за вселената ми хрумна през 1982 г., по време на работата ми върху „безграничната“ вселена. Реших, че книгата може да ми донесе скромна сума, с която да помогна за образованието на децата ми и да посрещна растящите разходи за грижите ми, но основната причина беше, че исках да обясня как според мен сме стигнали до сегашното ни разбиране за вселената – как може да сме на прага да открием завършена теория, способна да опише вселената и всичко в нея. Задаването на въпроси и откриването на отговори е не само важно – като учен аз се чувствах задължен да кажа на външния свят какво научаваме.

Напълно подобаващо, „Кратка история на времето“ излезе на 1 април 1988 г. Първоначалната идея за заглавие беше „От Големия взрив до черните дупки – кратка история на времето“. Заглавието беше съкратено и останалото е история.

Изобщо не бях очаквал „Кратка история на времето“ да пожъне такъв успех. Несъмнено е помогнал чисто човешкият интерес как мога да бъда теоретичен физик и автор на бестселър въпреки болестта ми. Вероятно не всички са дочели книгата или са разбрали всичко в нея, но поне са се сблъскали с някои от големите въпроси на битието и са получили идея, че живеем във вселена, управлявана от рационални закони, които могат да бъдат открити и разбрани от науката.

За моите колеги аз съм просто поредният физик, но за по-широката публика станах сигурно най-известният учен на света. Това отчасти се дължи на факта, че – с изключение на Айнщайн – учените не са известни като рокзвездите, и отчасти на това, че пасвам на стереотипа за гений инвалид. Мога да се маскирам с перука и тъмни очила, но инвалидният стол ще ме издаде. Да си добре известен и лесно разпознаван си има своите плюсове и минуси, но минусите са много повече. Хората изпитват искрено удоволствие да ме видят. И най-голямата ми аудитория беше на откриването на Параолимпийските игри в Лондон през 2012 г.

Каква беше най-голямата ви детска мечта и сбъдна ли се тя?

Исках да стана велик учен. Не бях обаче особено добър ученик в училище и рядко изпъквах над средното ниво в клас. Бях немарлив, почеркът ми беше ужасен. Имах обаче добри приятели в училище. И разговаряхме за всичко, най-вече за възникването на вселената. Именно тогава започна мечтата ми и съм много щастлив, че се сбъдна.

Живях невероятен живот на тази планета, като в същото време пътешествах из вселената с помощта на ума си и законите на физиката. Посетих най-отдалечените кътчета на нашата галактика, влязох в черна дупка и се върнах до началото на времето. На Земята изживях моменти на възход и падение, на смут и мир, на успех и страдание. Бях богат и беден, физически здрав и инвалид. Бях хвален и критикуван, но никога игнориран. Благодарение на работата ми имах огромната привилегия да допринеса за нашето разбиране за вселената. Но тази вселена щеше да бъде наистина пуста без хората, които обичам и които ме обичат. Без тях всички нейни чудеса щяха да бъдат изгубени за мен.

И в края на всичко това фактът, че ние, човешките същества, които сме просто сбор от фундаментални частици на природата, сме способни да открием и разберем законите, които управляват нас и нашата вселена, е огромен триумф. Искам да споделя вълнението си от тези големи въпроси и ентусиазма, с който търся отговорите им.

Надявам се, че един ден ще научим отговорите на тези въпроси. Но има и други предизвикателства, други големи въпроси на планетата, на които трябва да се отговори, и за целта ще е нужно ново поколение, което е заинтересувано и ангажирано и разбира науката. Как да изхранваме населението, което се увеличава все повече? Как да осигурим чиста вода и възобновяема енергия, как да се борим с болестите, как да забавим глобалните промени в климата? Надявам се, че науката и технологиите ще осигурят отговорите на тези въпроси, но ще са нужни хора, човешки същества със знания и разбиране, които да приложат тези решения. Нека се борим всяка жена и мъж да имат шанса да живеят здравословен и сигурен живот, пълен с възможности и обич. Всички ние сме пътешественици във времето, тръгнали заедно към бъдещето. Но нека работим заедно, за да направим това бъдеще място, което искаме да посетим.

Бъдете храбри, бъдете сигурни, бъдете решителни, преодолейте препятствията. Това може да се направи.

1.

ИМА ЛИ БОГ?

Науката все повече отговаря на въпроси, които преди бяха в територията на религията. Религията е ранен опит да се отговори на въпросите, които си задаваме всички – защо сме тук, откъде сме дошли? Преди много време отговорът почти винаги е бил един и същ – боговете са направили всичко. Светът бил плашещо място, така че дори корави хора като викингите са вярвали в свръхестествени същества, за да си обяснят природни феномени като мълнии, бури и затъмнения. Днес науката ни дава по-добри и логични отговори, но хората винаги ще се вкопчват в религията, защото тя дава утеха и защото не вярват на науката или не я разбират.

Преди няколко години вестник „Таймс“ излезе със заглавие на първа страница, гласящо: „Хокинг: Не Бог е създал вселената“. Статията беше илюстрирана. Бог беше представен като навъсен старец от картина на Микеланджело. Моята снимка пък ме показваше със самодоволна физиономия. Бяха ни представили така, сякаш сме се изправили на двубой. Аз обаче нямам зъб на Бог. Не искам да създавам впечатлението, че целта на труда ми е да опровергая съществуването на Бог. Работата ми е да намеря рационална рамка за разбиране на вселената около нас.

Векове наред се е смятало, че хора с увреждания като мен са прокълнати от Бог. Е, възможно е да съм ядосал някого там горе, но предпочитам да мисля, че всичко може да се обясни и по друг начин, чрез законите на природата. Ако вярвате в науката като мен, вие вярвате, че има определени закони, които винаги се спазват. Ако искате, можете да кажете, че законите са дело на Бог, но това е по-скоро дефиниция на Бог, отколкото доказателство за съществуването му. Приблизително през 300 г. пр. н.е. един философ, Аристарх, бил запленен от затъмненията и най-вече от лунните. Бил достатъчно храбър да се запита дали те наистина са причинени от боговете. Аристарх бил истински научен пионер. Изучавал внимателно небето и стигнал до дръзко заключение – осъзнал, че затъмнението всъщност е сянката на Земята, която минава пред Луната, а не някакво божествено събитие. Освободен от това откритие, той можел да разбере какво всъщност се случва горе над главата му и начертал диаграми, показващи истинската връзка между Слънцето, Земята и Луната. Това му позволило да стигне до още по-забележителни открития: той стигнал до заключението, че Земята не е центърът на вселената, както си мислели всички, а се върти около Слънцето. Всъщност разбирането на това подреждане обяснява всички затъмнения. Когато Луната хвърля сянката си върху Земята, имаме слънчево затъмнение. А когато Земята засенчва Луната, имаме лунно затъмнение. Аристарх обаче отишъл още по-далеч. Той предположил, че звездите не са забити в небесния купол блестящи пирони, както смятали съвременниците му, а други слънца като нашето, само че много отдалечени. Помислете си какво зашеметяващо откритие трябва да е било това. Вселената е машина, управлявана от принципи или закони, които могат да бъдат разбрани от човешкия ум.

Смятам, че тяхното откриване е най-великото постижение на човечеството, защото именно природните закони, както ги наричаме днес, ще ни кажат дали се нуждаем от божество, за да си обясним вселената. Законите на природата са описание на това как действат нещата – в миналото, настоящето и бъдещето. В тениса топката винаги отива там, където казват, че ще отиде. Тук също действат и много други закони. Те определят всичко, което се случва, от това как енергията на удара се произвежда в мускулите на играчите до скоростта, с която расте тревата под краката им. Но истински важното е, че тези физични закони са неизменни и универсални. Те се прилагат за обясняването не само на полета на топката, но и на движението на планетите и всичко останало във вселената. За разлика от създаваните от хората закони, природните не могат да бъдат нарушавани – именно затова те са толкова могъщи и в същото време спорни, когато се погледнат от религиозна гледна точка.

Ако приемете като мен, че законите на природата са неизменни, не отнема много време да се запитаме – тогава каква е ролята на Бог? Това е голяма част от противоречията между наука и религия и макар че моите възгледи попадат в заглавията на вестниците, конфликтът всъщност е много стар. Можем да определим Бог като въплъщение на природните закони. Повечето хора обаче не мислят за Бог по този начин. Те си представят подобно на човек същество, с което могат да имат лична връзка. Когато погледнем огромните размери на вселената и колко незначителен и случаен е човешкият живот в нея, това изглежда абсолютно неправдоподобно.

Аз използвам думата Бог в имперсонален смисъл за природните закони, както го е правил Айнщайн, така че да познаеш ума на Бог означава да познаеш законите на природата. Моето предсказание е, че ще познаем ума на Бог към края на този век.

Днес единствената област, към която религията може да предяви претенции, е възникването на вселената, но дори тук науката отбелязва напредък и скоро ще предложи категоричен отговор на този въпрос. Публикувах книга, в която задавам въпроса дали Бог е създал вселената, и тя предизвика известно вълнение. Хората се разстройват, че един учен има мнение по религиозни въпроси. Нямам желание да казвам на никого в какво да вярва, но за мен въпросът дали Бог съществува е валиден въпрос за науката. В края на краищата трудно мога да се сетя за по-важна или фундаментална загадка от тази какво или кой е създал и контролира вселената.

Аз смятам, че вселената е възникнала спонтанно от нищото според законите на науката. Основното допускане на науката е научен детерминизъм. Законите на науката определят еволюцията на вселената предвид състоянието ѝ в един момент. Тези закони може, а може и да не са постановени от Бог, но той не може да се намеси и да ги наруши, тъй като в такъв случай те нямаше да бъдат закони. Това оставя на Бог свободата да избира първоначалното състояние на вселената, но дори тук изглежда, че има закони. Така че Бог остава без абсолютно никаква свобода.

Въпреки сложността и разнообразието на вселената се оказва, че за да я създадеш, са ти необходими само три съставки. Да си представим, че можем да ги изброим в някаква космическа готварска книга. Какви са съставките, които са ни нужни за приготвянето на вселена? Първата е материята – нещата, които имат маса. Материята е навсякъде около нас, в земята под краката ни и в космоса. Прах, камъни, лед, течности. Огромни облаци газ, огромни звездни спирали, всяка съдържаща милиони слънца и простираща се на невероятни разстояния.

Втората необходима съставка е енергията. Дори никога да не сте се замисляли, всички знаем какво е енергия. Тя е нещо, с което се сблъскваме всеки ден. Погледнете към слънцето и ще я усетите върху лицето си – енергия, произведена от звезда, отдалечена на сто и петдесет милиона километра от нас. Енергията насища вселената и задвижва процесите, които я правят динамично и непрекъснато променящо се място.

И тъй, имаме материя и енергия. Третото, от което се нуждаем за създаването на вселена, е пространство. Много пространство. Можете да наричате вселената как ли не – страхотна, красива, стихийна, – но не и претъпкана. Накъдето и да погледнем, виждаме пространство, пак пространство и още пространство. То се простира във всички посоки. Това е достатъчно, за да ни завърти главата. И откъде е дошла цялата тази материя, енергия и пространство? Нямахме никаква представа до двайсети век.

Отговорът дойде от проникновенията на един човек, може би най-забележителният учен, живял някога. Името му е Алберт Айнщайн. За жалост нямах възможност да се срещна с него, защото бях едва на тринайсет, когато той си отиде. Айнщайн осъзнал нещо невероятно – че две от основните съставки, необходими за приготвянето на вселена – масата и енергията, – са в общи линии едно и също нещо или ако искате, две страни на една монета. Прочутото му уравнение E=mc2 просто означава, че масата може да се разглежда като вид енергия и обратното. Така че можем да кажем, че вместо три вселената има само две съставки – енергия и пространство. И откъде е дошла цялата тази енергия и пространството? Отговорът беше открит след десетилетия работа на учените – пространството и енергията са възникнали спонтанно при събитие, което днес наричаме Големия взрив.

В момента на Големия взрив се е появила цяла вселена, а с нея и пространството. Тя се е разширила досущ като надуван балон. Откъде са дошли тази енергия и пространство? Как цяла вселена, пълна с енергия, с огромни разстояния и всичко в нея, да възникне от нищото?

Някои смятат, че точно тук в картината се появява Бог. Той е създал енергията и пространството. Големият взрив е моментът на Сътворението. Но науката ни разказва различна история. С риск да си навлека неприятности смятам, че можем да разберем много по-добре природните феномени, които са ужасявали викингите. Можем дори да отидем отвъд прекрасната симетрия на енергията и материята, открита от Айнщайн. Можем да използваме законите на природата, за да разгледаме възникването на вселената и да открием дали съществуването на Бог е единственият начин да го обясним.

След Втората световна война в Англия беше време на недоимък. Учеха ни, че никога не можеш да получиш нещо срещу нищо, че няма безплатен обяд. Но днес, след цял живот работа, си мисля, че можеш да получиш цяла вселена безплатно.

Голямата загадка на Големия взрив е да се обясни как цяла една фантастично огромна вселена от пространство и енергия може да се появи от нищото. Тайната се крие в един от най-странните факти за космоса. Законите на физиката изискват съществуването на нещо, наречено „отрицателна енергия“.

Позволете да направя проста аналогия, която ще ви помогне да схванете тази шантава, но изключително важна концепция. Представете си, че някой иска да издигне могила насред равнина. Нека могилата бъде вселената. За да постигне целта си, човекът изкопава дупка в земята и натрупва изкопаната пръст на купчина. Разбира се, той не прави само могила – а и дупка, която е обратна версия на могилата. Материалът, който е бил в дупката, сега е могила, така че двете са перфектно балансирани. Точно това е принципът зад случилото се при възникването на вселената.

Когато създал огромно количество положителна енергия, Големият взрив произвел същото количество отрицателна енергия. По този начин положителната и отрицателната енергия се анулират. Това е друг закон на природата.

Тогава къде е цялата тази отрицателна енергия днес? В третата съставка на нашата космическа готварска книга – в пространството. Може да изглежда странно, но според законите на природата, свързани с гравитацията и движението – едни от най-старите закони в науката, – самото пространство е огромно хранилище на отрицателна енергия. Достатъчно голямо, за да гарантира, че общият ѝ сбор е нула.

Признавам, че всичко това е трудно да се схване, освен ако не си падате по математиката, но е така. Безкрайната мрежа от милиарди и милиарди галактики, които си взаимодействат чрез силата на гравитацията, действа като гигантско устройство за съхранение. Вселената е огромна батерия, съхраняваща отрицателна енергия. Положителната страна на нещата – материята и енергията, които виждаме днес – е като могилата. Дупката, или отрицателната страна на нещата, се разпределя в пространството.

Какво означава това за нашия въпрос дали има Бог? Означава, че ако общият сбор на вселената е нула, не се нуждаете от Бог, за да я създадете. Вселената е най-големият безплатен обяд.

Тъй като знаем, че общият сбор на положителната и отрицателната енергия е нула, ни остава само да разберем какво – или кой, ако искате – е задействало целия този процес. Какво може да предизвика спонтанно възникване на вселена? На пръв поглед това изглежда озадачаващ проблем – в края на краищата в нашето ежедневие нещата не се появяват от нищото. Не можем просто да щракнем с пръсти и пред нас да се появи чаша кафе, когато ни се допие. Трябва да си го приготвите от други неща като зърна, вода и може би мляко и захар. Но ако се впуснете в тази чаша кафе през частиците на млякото до атомно и субатомно ниво, ще се озовете в свят, в който създаването на нещо от нищо е възможно. Поне за малко. Това е така, защото на това ниво поведението на частиците като протоните се определя от природните закони, които наричаме квантова механика. И те наистина могат да се появяват случайно, да останат за известно време и да изчезнат, за да се появят някъде другаде.

Тъй като знаем, че самата вселена някога е била много малка, може би по-малка от протон, това означава нещо наистина забележително – че самата вселена с нейните умопомрачаващи размери и сложност може да се е появила, без това да нарушава познатите ни закони на природата. От този момент нататък са се освободили огромни количества енергия, докато самото пространство се е разширило – място, което да съхранява отрицателната енергия, необходима за изравняването. Разбира се, отново изниква основният въпрос – дали Бог е създал квантовите закони, позволяващи Големия взрив? Накратко казано, нуждаем ли се от Бог, който да нагласи всичко така, че да има Голям взрив? Нямам желанието да обиждам никой вярващ, но мисля, че науката разполага с по-убедително обяснение от намесата на някакъв божествен създател.

Нашият опит ни кара да си мислим, че всичко случващо се трябва да е причинено от нещо, което се е случило по-рано във времето, така че за нас е естествено да мислим, че нещо – може би Бог – е причинило възникването на вселената. Но когато говорим за вселената като цяло, това не е задължително. Позволете да обясня. Представете си река, която тече надолу по планински склон. Какво е породило реката? Ами, може би дъждовете, които са паднали в планините по-рано. Но тогава какво е причинило дъжда? Добър отговор би бил слънцето, което нагрява океана и създава водни пари, които се издигат в атмосферата и образуват облаци. Добре тогава, какво кара слънцето да свети? Ами, ако погледнем в него, ще видим процес, известен като ядрен синтез, при който водородните атоми се сливат и образуват хелий, като при това се отделят огромни количества енергия. Дотук добре. А откъде е дошъл водородът? Отговор – от Големия взрив. Но именно тук е важният момент. Законите на природата ни казват не само че вселената може да възникне без ничия помощ, подобно на протон, и да не се нуждае от никаква енергия, но и че е възможно нищо да не е причинило Големия взрив. Нищо.

Обяснението се опира на теориите на Айнщайн и неговото откритие, че пространството и времето във вселената са преплетени на фундаментално ниво. В момента на Големия взрив с времето се е случило нещо много интересно. То се е появило.

За да разберем тази объркваща идея, нека вземем черна дупка, носеща се в пространството. Типичната черна дупка е звезда, която е толкова масивна, че се е свила сама в себе си. Масата ѝ е толкова голяма, че дори светлината не може да преодолее гравитацията ѝ, поради което тя е почти съвършено черна. Гравитационното ѝ привличане е толкова силно, че огъва и изкривява не само светлината, но и времето. За да разберете как, представете си, че в черната дупка попада часовник. С приближаването му към черната дупка той започва да се забавя все повече и повече. Самото време започва да се забавя. Сега си представете как часовникът влиза в черната дупка (разбира се, ако е успял да издържи на екстремните гравитационни сили) – той спира. И спира не защото е счупен, а защото вътре в черната дупка времето не съществува. И именно това се е случило при възникването на вселената.

Как съществуването на Бог пасва на вашето разбиране за началото и края на вселената? И ако Бог съществува и имате възможност да се срещнете с него, какво бихте го попитали?

Въпросът е „Дали начинът, по който е възникнала вселената, е избран от Бог по неведоми за нас причини, или появата `и се определя от научните закони?“. Аз вярвам във второто. Ако искате, можете да наречете научните закони „Бог“, но това няма да е персонален Бог, пред когото можете да се изправите и да му задавате въпроси. Макар че, ако имаше подобен Бог, бих искал да го попитам дали е измислил нещо толкова сложно като М-теория в единайсет измерения.

През последните сто години ние постигнахме забележителен напредък в разбирането ни за вселената. Днес познаваме законите, които управляват случващото се във всички условия без най-екстремните като възникването на вселената и черните дупки. Смятам, че ролята, която играе времето в началото на вселената, е последният ключ към премахването на нуждата от някакъв велик архитект и разкриването как вселената е създала сама себе си.

Ако тръгнем назад във времето към момента на Големия взрив, вселената става все по-малка и по-малка, докато не се превърне в точка, където на практика е безкрайно малка и безкрайно плътна черна дупка. И също като съвременните черни дупки, които се носят в пространството, законите на природата диктуват нещо невероятно. Те ни казват, че самото време също трябва да спре. Не можем да стигнем до време преди Големия взрив, защото няма време преди Големия взрив. Най-сетне намерихме нещо, което няма причина, защото няма време, в което може да съществува причината. За мен това означава, че не може да съществува създател, защото няма време за съществуването му.

Хората искат отговори на големите въпроси, като защо сме тук. Те не очакват отговорите да бъдат лесни и затова се готвят да се мъчат да ги разберат. Когато ме питат дали Бог е създал вселената, аз отговарям, че самият въпрос е лишен от смисъл. Преди Големия взрив времето не е съществувало, така че за Бог няма време, в което да е създал вселената. Все едно да питате къде се намира краят на Земята – тя е сфера и няма край, така че търсенето му е напразно упражнение.

Дали вярвам? Всеки е свободен да вярва в каквото си иска и според мен най-простото обяснение е, че няма Бог. Никой не е създал вселената и никой не насочва съдбата ни. Това ме води до едно дълбоко осъзнаване – че може би няма рай и отвъден живот. Смятам, че вярата в живота след смъртта е просто пожелателно мислене. Няма надеждни доказателства за отвъдното и то противоречи на всичко, което знаем от науката. Мисля, че когато умрем, се превръщаме отново в пръст. Ние обаче продължаваме да живеем в известен смисъл с нашето влияние в гените, които предаваме на децата си. Разполагаме с този единствен живот, за да се възхитим на великия дизайн на вселената, и аз съм изключително благодарен за това.