Пенрик – Магьосникът от Шалион

ДЕМОНЪТ НА ПЕНРИК

Утринната светлина се лееше по поляните, облъхваше в бледозелено преплетените клони на гората отвъд, заиграваше се със свенливите розови и бели цветове тук-там сред новия листак. Пролетният въздух тежеше от меки обещания. Преди да отиде до фургона заедно със сестрите му, за да хвърли последен поглед на приготовленията, майката на Пенрик бе вдигнала лице към хладните сини небеса и бе обявила деня съвършен за годеж – явно боговете най-после се били усмихнали на дом Джуралд! Пенрик не бе възразил, че боговете не контролират времето, поне според свещените, и бе възнаграден за синовното си въздържание с няколко остри майчини разпоредби – да побърза, да се облече най-после и да тръгва с нея! Точно сега ли бил намерил да се мотае!

Пенрик се взираше унило между помръдващите уши на коня си, с мисълта че денят е също толкова подходящ за риболов, ако не и повече. Риболовът не беше най-вълнуващият начин да убиеш времето, но май беше единственият начин да се отървеш от хорското словоблудство. Представи си, че калният лъкатушен път отива другаде, а не в познатия му Зелен геран. Сигурно отиваше всъщност, ако го следваш достатъчно дълго. Както бе направил по-големият му брат Дрово? Тази не беше от най-радостните мисли.

Изгледа намръщено кафявите ръкави на палтото си, обточени с оранжеви и златни нишки, чийто блясък отдавна бе потъмнял. Дори за днешното събитие беше облечен с чужди дрехи. Костюмът беше нов и хубав, когато тринайсетгодишният по онова време Дрово го облече за клетвата си на паж-посветен към войнствения орден на Сина – избор типичен както за пола, възрастта и сана му, така и за буйната му природа, мислеше си разсеяно Пенрик. А после костюмът му омаля толкова бързо, че Дрово така и не успя да го окъса. Извадили бяха вонящия на камфор тоалет от старата ракла и го бяха прекроили за деветнайсетгодишния Пенрик с минимални усилия – просто взеха малко плат от раменете, за да удължат крачолите на панталона. Можеше да е и по-зле, разбира се. Можеше да носи стари дрехи на сестрите си. Тази мисъл сигурно би го утешила поне малко, ако не подозираше, че ленената риза под палтото му, омекнала от носене, някога е била момичешка блуза.

Е, на Дрово повече нямаше да му омаляват дрехи.

Смъртта му миналата година в Адрия, от лагерна треска, покосила го преди да е дал своята дан за първото поражение на наемническия си отряд, беше второто нещастие, сполетяло семейството за последните четири години. Първото бе бързата кончина на баща им, отнесен от скоротечна инфекция на челюстта заради възпален зъб, на който не беше обърнал внимание. Веселият лорд на Джуралд им липсваше много, дотолкова, че почти бяха забравили за страстта му към пиенето и хазарта. Най-големият брат на Пенрик, лорд Ролш, бе поел управлението с твърда ръка – или така поне изглеждаше отначало. Уви, той имаше слабост към всеки благочестив просяк, който потропаше на портите, бил той облечен в дрипи или в храмови одежди. Това се отразяваше зле на семейните финанси, както и фактът, че местното селячество, от което се прехранваха лордовете на Джуралд, имаше отколешни традиции в бракониерството и укриването на данъци. Затова Дрово беше взел клетвените си пари от ордена, похарчил ги беше за снаряжение и беше заминал за неспокойните земи отвъд планините с бодрото обещание да се върне забогатял и да попълни с военна плячка фамилния бюджет.

Ако не друго, участта му беше отрезвила семейния клан, преди да са изпратили и Пенрик по същия път...

А и войниклъкът никога не беше изкушавал Пен. Един Дрово стигаше да съсипе детството му. Лагерен живот с цял отряд подобни нему побойници беше кошмарна перспектива. И то без да говорим за битките.

– Пришпори добичето, малки Пен – смъмри го Ганс, личният му коняр, както го правеше от най-ранното му детство. – Не ща да ми трият сол на главата, че сме закъснели.

– И аз не ща – въздъхна Пен и двамата пришпориха конете.

Не е толкова зле, каза си той в опит да внесе известен оптимизъм в мислите си и с надежда да се зарази поне малко от ведростта на слънчевия пролетен ден. Леглото на щерката на богат търговец сиренар безспорно беше по-добра арена, където да подобри съдбата си, от бойните полета на север. Прейта беше точно толкоз хубава и закръглена, колкото и кесията, с която вървеше. Дали девойката си даваше сметка, запита се Пен, каква празна откъм съдържание лордска титла ѝ купува семейството ѝ? Позволили им бяха да се видят цифром и словом три пъти, все в присъствието на други хора, и Прейта му се стори донякъде колеблива относно цялата тази история, затова пък май остана умерено доволна от външността му. Срамежлива ли беше, или пресметлива? Бракът беше уреден от снахата на Пен, лейди Джуралд, която се познаваше с майката на Прейта. Е, родителите на момичето сигурно разбираха какво си купуват. От Пен зависеше бъдещата му невяста да не съжали един ден за сключената сделка.

Колко трудно можеше да бъде? Да е съпруг? „Не пий, не залагай, не вкарвай ловни кучета в трапезарията. Не се плаши до смърт от зъболекари. Не заминавай войник. Не удряй момичета“. Лесно щеше да спази тези забрани. Стига по-големите му сестри да не попадаха в графата „момичета“. Виж, ако последната забрана се променеше в: „Не удряй момичета пръв“...

Дали пък след като се оженеше за Прейта и се сдобиеше със зестрата ѝ не би могъл да я убеди, че ще е добре да се преместят някъде по-нататък по пътя? Представи си малка къща на брега на езеро и прислуга, която е наел лично. Само че Прейта изглеждаше много близка с родителите си. А и нито тя, нито той щяха да получават щедра издръжка, докато Пен не навърши пълнолетие. Дотогава връзките на кесията щяха да са в ръцете на Ролш. Който едва ли би се съгласил да финансира къща на езерен бряг за малкото си братче, при положение че във фамилния дом има предостатъчно място за младата двойка. А и Прейта едва ли си представяше езерна вила като част от сделката. Пък и влагата край езеро сигурно би овоняла къщата на мухъл.

„Просто гледай да се постараеш“, каза си строго Пен, щом свърнаха по главния път за Зелен геран. Вдигна поглед и застина. „Това пък какво е?“

Край пътя беше спряла чудата група от коне и хора.

Мъж с кокарда на шапката – със сините и бели пера на ордена на Дъщерята – държеше юздите на четири неспокойни коня. На колана му висяха характерните оръжия на храмов охранител. Втори пазач и жена с хубави слугински дрехи бяха коленичили край човек, който лежеше неподвижен върху проснато на пътя наметало. Конят да е хвърлил ездача си?

– Някой пострадал ли е? – извика Пен. После видя, че човекът на земята е слабичка възрастна жена със сива коса, сиво лице и дреха със скучен цвят. – Имате ли нужда от помощ?

Вторият охранител се надигна и го погледна разтревожено.

– Млади господине! Знаете ли колко път има до следващия град и дали там има лечителки на Майката?

– Да. Зелен геран, на няма и пет мили по пътя – каза Пен и посочи. – Орденът на Майката има лечебница там.

Мъжът взе от колегата си юздите на три от конете и го плесна по рамото.

– Тръгвай, доведи помощ. Да вземат носилка... не, направо каруца.

Другият кимна, метна се на седлото, обърна коня и го пришпори. Животното хукна в галоп сред облак прах.

Пен се смъкна от седлото и връчи юздите на коня си на Ганс, който оглеждаше колебливо сцената. Жената на средна възраст, онази с хубавите слугински дрехи, измери с поглед спретнатия костюм на Пен и сякаш се успокои.

– Свещена Рухия внезапно се почувства зле – каза тя и посочи по-старата жена, която дишаше бързо и накъсано. – Почувства силна болка в гърдите и се свлече.

– О, още отпреди ми беше зле – успя да изхрипти старицата. – Твърде дълго се задържах в Дартака... Казах им на онези глупаци, че е време за церемонията.

Разкъсван между любопитство, загриженост и мисълта, че ако не беше закъснял, нямаше да се натъкне на тези хора, Пен коленичи край старата жена. Сложи предпазливо ръка на челото ѝ, както правеше майка му до неотдавна. Кожата ѝ не беше гореща, а влажна и лепкава. Представа си нямаше как би могъл да помогне на страдалката, но му се струваше нередно просто да яхне коня си и да отпраши, нищо че Ганс вече сумтеше през стиснати устни.

– Аз съм лорд Пенрик от Джуралд, бароните на тази долина – каза той и махна назад към пътя. Не знаеше какво друго да каже. Сред присъстващите жената видимо беше с най-висок ранг, но и най-малко способна да се разпорежда в момента, предвид състоянието си. На рамото ѝ бяха прикачени храмовите ширити на свещена – не в зеленото и златното на Майката на лятото, както можеше да се очаква, нито дори в бялото и синьото на Дъщерята на пролетта, а в бялото, кремавото и сребърното на Копелето, петия бог, господаря на неочакваните нещастия, онези, за които няма сезон. Пен преглътна да скрие изненадата си.

Жената се засмя хрипливо, размърда се и вдигна костелива ръка към лицето му.

– Хубаво момче. По-добра последна гледка от намусената Марда. Дар от съдбата направо. Но тези цветове не ти отиват, да знаеш.

Пен вдигна глава към слугинята, която се беше дръпнала встрани.

– Бълнува ли?

Слугинята поклати глава.

– Знам ли? Откакто ме пратиха да яздя с нея, все такива ги плещи.

Устните на старицата се извиха в усмивка.

– Сериозно? – Май не се обръщаше към Марда. Нито към Пенрик. – Е, това вече със сигурност ще побърка глупаците. – Пое си с мъка дъх. – Бих искала да им видя физиономиите, да, макар че двете неща се изключват взаимно, предполагам.

Все по-уплашен и безпомощен, и с усещането, че изглежда като пълен глупак, Пен каза:

– Нека ви послужа в нуждата ви, просветена.

Жената впи очи в неговите и след още две измъчени дихания изхриптя:

– Приемам.

„Тя умира“. Обляна беше в студена пот, нищо общо с треската и вонята на бащиния му смъртен одър, но бледността, която пълзеше по лицето ѝ, не можеше да се сбърка с нищо. Пен би дал всичко да избяга, но ръката ѝ се свлече върху неговата и я стисна едва-едва. Не беше достатъчно... страхлив, смел?... за да се дръпне. С периферното си зрение видя, че охранителят и слугинята отстъпват бързо назад. „Ама какво?“

– Господарю Копеле – прошепна жената. – Прагът ти боли. Да беше уредил нещо по-добро за слугите си...

Ако единственото, с което можеше да ѝ помогне, бе да ѝ държи ръката, реши в отчаянието си Пен, ами, щеше да го направи. Стисна по-здраво костеливите пръсти.

Стори му се, че в кафявите ѝ очи грейва за миг дълбока виолетова светлина. После, между едно хрипливо дихание и... последвалата го тишина, очите ѝ се изцъклиха неподвижни.

Вече никой не го гледаше оттам.

Пен чу врява от женски гласове, които плещеха на поне пет-шест езика, повечето непознати за него, гласове, които се извисиха в болка и ужас. Главата му започна да пулсира, напрежението в черепа му изведнъж се усили и след миг избухна в оплетена мрежа от светкавици, бяла открай до край.

А сетне всичко потъна в чернилка.

Чудати сънища се пръснаха като пилци и Пенрик се събуди с жестоко главоболие. Беше жаден и му се пикаеше отчаяно. Лежеше на легло в малка стая някъде високо под стрехите, ако се съдеше по наклона на варосания таван, само по риза и долни гащи. Размърда се с пъшкане и нечие непознато лице цъфна над него. Зелената туника на посветен към ордена на Майката, която носеше непознатият, не успокои особено Пен. Последва кратка борба, докато човекът му помагаше с гърнето, преди да го издърпа насила от прозореца, през който Пен се опитваше да подаде глава. Малкото, което видя от улицата и небето, му подсказа, че се намира в Зелен геран, вероятно в лечебницата на Майката. Още не беше станало обяд, значи може и да не беше закъснял фатално. Посветеният го натика обратно в леглото и му даде да пие вода, което утоли жаждата му. Останаха му само главоболието и дълбокото объркване.

– Как съм се озовал тук? Пътувах насам. Припаднал ли съм? Къде са ми дрехите? – Дано не беше изгубил или съсипал костюма. Да не споменаваме хубавите ботуши, които също не се виждаха никъде. – Имаше една болна старица... свещена...

– Ще доведа просветен Луренц – каза му посветеният. – Не мърдай!

И излезе с бърза крачка. Откъм коридора се чуха приглушени гласове, после отдалечаващи се стъпки. Пен видя костюма си, сгънат грижливо върху една ракла, ботушите му бяха оставени отстрани. Е, поне една тревога по-малко. Стисна силно очи, после ги отвори и се надигна да си налее още вода от каната. Тъкмо се чудеше дали ще има сили да стигне до раклата и да си вземе дрехите, когато чу стъпки отвън. Мушна се обратно под завивките и зачака.

Без да чука, в стаята влезе високият и кльощав просветен Луренц, главният свещен на градския храм. Познатата физиономия би успокоила Пен, ако не беше напрежението, което се излъчваше от възрастния мъж. Просветен Луренц се наведе над него и посегна да пипне челото му, но после дръпна рязко ръка и попита настоятелно:

– Кой си ти?

Пен взе да мига и да се чуди дали не е попаднал в приказката на някой бард.

– Просветен Луренц, та вие ме познавате! Пенрик кин Джуралд... преподавахте ми аритметика и география... редовно ме налагахте с показалката, че не внимавам. – И то доста силно. Това беше преди десетина години, преди да повишат свещения на настоящата му длъжност. Луренц още от младини беше посветен на Бащата на зимата, но сега, като главен свещен, отговаряше за всичките пет свещени дома. Градът растеше и се надяваше да стане седалище на архисвещенство, поне по думите на Ролш. Луренц сигурно си мечтаеше за ново повишение.

– А. – Луренц въздъхна с облекчение и се изправи. – Значи все пак не сме закъснели.

– Аз не трябва да закъснявам! Майка и Ролш ще откачат, гарантирам ви. А какво ще си помисли бедната Прейта, не знам. Къде е Ганс?

– Лорд Пенрик – каза просветен Луренц със строгия си даскалски глас, сякаш всеки миг щеше да накара Пен да изреди основните реки в Дартака. – Какво си спомняш от вчера?

Пен стисна силно очи, после ги отвори пак. Пулсиращата болка не изчезна.

– Вчера? Нищо особено не се случи вчера, ако не броим, че майка ми и сестрите ми се изнервиха заради прекрояването на глупавия костюм. И не ми позволиха да изляза на езда.

Двамата се гледаха с взаимно неразбиране, после Луренц промърмори нещо под нос и продължи с въпросите:

– На пътя, момко. Идвал си към града с Ганс и сте настигнали групата на просветена Рухия?... Била е болна?...

– О! Онази бедна старица, да. Тя наистина ли умря?

– Уви, да. – Луренц направи свещения знак, като докосна със събрани пръсти челото си, устните, пъпа и слабините, а после разпери за кратко ръка над сърцето си – Дъщерята, Копелето, Майката, Бащата и Сина, поклон към петимата богове. – Пренесохме тялото ѝ в градското сиропиталище на Копелето. Ще остане там, докато не оправим тази каша.

– Каква каша? – попита Пен. Сега и стомахът му се върза на възел, сякаш не му стигаше главоболието.

– Лорд Пен... – Умалителното обръщение го успокои някак, сякаш намекваше, че в каквито и неприятности да се е забъркало глупавото момче, възрастните ще оправят нещата. – Разкажи ми подробно какво си спомняш от срещата си с просветена Рухия и как си... хм, припаднал. Подробно. – Луренц придърпа една висока табуретка и седна до леглото му. Явно наистина искаше да чуе всичко в детайли.

Пен разказа какво се беше случило, включително и какво бяха казали всички замесени, дума по дума, доколкото си спомняше, а помнеше чудатия разговор добре, все пак се бе провел съвсем наскоро. Поколеба се, преди да спомене виолетовата светлина и плещещите гласове, от страх че свещеният ще го вземе за луд, но накрая все пак ги включи в разказа си.

– Чудя се какво е имала предвид с онова „приемам“ обаче? Не че човек трябва да говори смислено на смъртния си одър, но тя изглеждаше съвсем категорична. И такова... не ми е приятно да го казвам, обаче прислугата ѝ не изглеждаше особено лоялна. Или... – порази го една нова и ужасна мисъл, – да не е било нещо заразно? – Пен изтри скришно в чаршафа ръката си, онази, с която бе държал нейната.

– Определено е заразно, макар да не е болест – въздъхна Луренц и поизправи гръб. Изгледа намръщено пациента си, от което Пен се притесни още повече. – Ти даде ли си сметка, че жената е храмова магьосница?

– Какво?! – Пен зяпна.

– И то старша, доколкото разбирам, приютила демон с голяма сила. Пътувала е към централната палата на своя орден в Мартенмост за някакъв доклад и да потърси помощ за... за грижите по своето създание, предвид болестта си. Или да го предаде нататък, в случай че умре. Хората на Копелето си имат ритуали, които контролират тази процедура, с които аз не съм, хм, запознат. Както знаеш, Копелето не е моят бог.

Възелът в стомаха на Пен се превръщаше в камък.

– Никога не бях виждал магьосник. – Пригади му се силно, после устата му избълва по своя воля: – Е, сега ти си магьосник, синеочко! – Накъсаната реч на умиращата свещена се промъкна в думите; после гаденето отмина, сякаш се бе изтощило от усилието. Пен затисна устата си с ръце и зяпна ужасено Луренц. – Това не го казах аз!

Луренц се беше отдръпнал инстинктивно и го гледаше ококорено.

– Дано не е някаква глупава шега, момче!

Пен поклати трескаво глава. Не смееше да говори.

Откъм коридора се чуха гласове, отначало тихи, после бързо набраха сила и яд. Вратата се отвори със замах и майката на Пен влетя в стаята, като издърпа в движение ръката си от хватката на един храмов охранител – Пен си даде сметка, че го познава, беше един от двамата, придружаващи онази странна старица. Лорд Ролш също влезе и спря охранителя с рязък жест, преди да е сграбчил отново майка им. Просветен Луренц стана и сложи край на разправията, като махна на пазача да излезе и му кимна многозначително.

– Буден си! Слава на боговете! – Старата лейди Джуралд се устреми към леглото на Пен, но, за негово облекчение, наби спирачки, преди да се е метнала отгоре му, и вместо това стисна просветен Луренц за ръкава на робата. – Какво е станало с него? Знаете ли?

Ролш я дръпна леко от свещения, но после спря разтревожен поглед върху Пен и на свой ред се обърна нетърпеливо към Луренц. Макар да бяха със същите красиви дрехи, предназначени за тазсутрешната церемония, и двамата изглеждаха променени по твърде неприятен начин. Лицето на лейди Джуралд беше подпухнало, очите ѝ – зачервени, кичури коса стърчаха напосоки от плитките ѝ. Ролш също изглеждаше изтощен и бе... брадясал!

„Вече не е същата сутрин – осъзна със закъснение Пен. – А утрешната... тоест днешната... богове!“ Цяло денонощие ли беше проспал?...

Луренц не беше човек, който бяга от неприятните задължения, така че хвана треперещите ръце на лейди Джуралд и изправи решително снага.

– Толкова съжалявам, лейди Джуралд – каза той, като кимна и към Ролш. – Страховете ни, уви, се оправдаха. Синът ви е обладан... или по-скоро се е сдобил... с демон на белия бог. Той току-що ми се разкри извън всяко съмнение.

Ролш потръпна; майката на Пен ахна задавено.

– Дамата на лятото да помага! Нищо ли не може да се направи?

Пен, облегнал гръб на таблата, сведе уплашен поглед към тялото си. Демон на Копелето да се е вселил вътре в него? Къде вътре?...

Луренц облиза устни.

– Можеше да е и по-зле. Демонът, изглежда, не е взел надмощие... не е придобил контрол върху тялото му. Чувал съм, че внезапното прехвърляне отслабва демоните за известно време, преди да свикнат с новото си обиталище. Ако лорд Пенрик прояви сила на волята и изпълнява стриктно всички, ъъ, всички свещени указания, може би все още има начин да го спасим.

– Щом влизат в хората – каза обнадеждено Ролш, – значи все има някакъв начин да излязат. – После подложи крак на несмелия си оптимизъм с думите: – Тоест, други начини освен смъртта на човека, разбира се.

Луренц кимна отново, твърде небрежно, ако питаха Пен.

– Като при бедната просветена Рухия. Точно така лорд Пенрик се е озовал в това тежко положение.

– О, Пен, защо си... – проплака майка му и се хвърли към него.

– Ама аз... нищо не... – Пен размаха ръце. – Реших, че старата дама е болна! – Което в известен смисъл си беше така. – Просто исках да помогна! – Млъкна и стисна зъби, но не усети странното нещо да се надига към гърлото му за хаплив коментар.

– О, Пен... – простена майка му, а Ролш завъртя очи, ядосан сякаш на целия свят.

Луренц сложи край на тези безсмислени обвинения:

– Така или иначе, белята е станала и с нищо не можем да помогнем тук, в Зелен геран. Обсъдих нещата с ескорта на просветена Рухия. Тялото на покойната свещена ще трябва по необходимост да погребем тук, но ескортът ѝ е длъжен да отнесе вещите ѝ в централната палата на ордена, където да се разпоредят с тях според завещанието ѝ. Това според мен – от тона му стана ясно, че е изразил мнението си по този въпрос безпрекословно, – би трябвало да включва и най-голямото ѝ съкровище, нейния демон.

Какво бе имал предвид Луренц, когато бе казал, че може би има начин да го спасят? Пен отвори уста да се възмути, че говорят за него, все едно го няма, когато осъзна накъде водят последните думи на свещения и наостри уши. Транспортирането на демона означаваше да транспортират и него... някъде другаде. Някъде далече? Чак до Фрайтен може би?

– Храмовите охранители се съгласиха да ескортират лорд Пенрик до централната палата на Копелето в Мартенмост, където, надявам се, има учени, които да... да решат какво е най-добре да се направи.

– О... – каза притеснено лейди Джуралд.

Ролш се намръщи.

– Кой ще плати за това пътуване? На мен ми се струва, че проблемът е от компетенцията на храма...

Луренц прие намека, макар и неохотно.

– Храмът ще прехвърли на лорд Пенрик остатъка от пътните, отпуснати на просветена Рухия, както и правото да ползва безплатно храмовите общежития и конски смени по пътя. След като стигне до Мартенмост... този въпрос ще трябва да се реши от ордена на Копелето.

– Хм – каза Ролш. Именно той миналата година беше попарил надеждите на Пен да учи в университета, открит наскоро във Фрайтен, с аргумента, че семейството не може да си го позволи, а после бе спрял възраженията му по най-добрия начин – разяснил му беше в умопомрачителни детайли счетоводните тефтери на баронството. Мартенмост не беше Фрайтен, но пък беше дори още по-далече от Зелен геран.

Пен се изкашля предпазливо. Изглежда, все още владееше еднолично гърлото си...

– Ами сватбата?

Мрачно мълчание посрещна въпроса му.

Накрая Ролш каза с тежък тон:

– Ами, вчера нямаше сватба.

Майка му вметна:

– Но семейството на Прейта бе така любезно да ни нагости, докато чакахме да видим дали... дали ще се събудиш. Така че поне храната не се похаби.

– Толкова много сирене... – измърмори Ролш.

Пен започваше да придобива представа какво се е случило, докато е лежал тук като неизстинал труп. Разбираше, че не ще да е било весело. Докарали го бяха в каруца заедно с трупа на мъртва жена, майка му и Ролш някак си бяха разбрали... е, от Ганс, естествено... тържеството се беше провалило, преди да е започнало, а разтревожените му роднини бяха будували цяла нощ...

– Прейта как... го приема?

– Доста се уплаши, като те видяхме – каза Ролш.

– Сега майка ѝ се грижи за нея – добави лейди Джуралд.

– Пратете някой да ѝ каже, че вече съм добре. – „Нещо в цялата тази история намирисва“, помисли си Пен.

Последвалата тишина се проточи твърде дълго.

Лейди Джуралд въздъхна. И тя не беше човек, който бяга от неприятните задължения, иначе не би изтърпяла толкова дълго баща им.

– Най-добре лично да отида при нея. Има много за обясняване. И за обсъждане.

На Пен му се искаше да попита дали, като стане магьосник, един мъж е по-желан или по-нежелан за съпруг, но май и сам се досещаше за неприятния отговор. Затова малодушно остави майка си да тръгне, без самият той да изпрати съобщение по нея за годеницата си. Лейди Джуралд очевидно предпочиташе да остане при сина си, но все пак тръгна, придружена от Ролш.

– Имаш ли нужда от нещо друго, лорд Пенрик? – попита го просветен Луренц, преди също да си тръгне.

– Много съм гладен – отвърна Пен. И нищо чудно, щом не беше ял нищо от закуската предния ден. – Може ли да сляза в столовата?

– Ще пратя някой посветен да ти донесе храна тук – каза свещеният.

– Ама... аз вече съм добре. – Пен раздвижи рамене и протегна крака. Тялото наистина вече го слушаше, все едно беше надвил лоша настинка. – Мога да се облека и да сляза. Няма нужда да ми носят храната тук.

– Не, по-добре да останеш в тази стая, лорд Пенрик – твърдо отвърна Луренц. – Поне засега.

След това излезе. Пен го видя как спира да поговори с един от храмовите охранители, преди да затвори вратата. Макар да се намираше на сигурно място в лечебницата на Майката, човекът още носеше всичките си оръжия. Срещу какво толкова трябваше да се пази тук?...

О!

Забравил временно за измъчващия го глад, Пен се сви на топка под завивките.

След като се нахрани и един посветен дойде да отнесе таблата, Пен събра смелост да надникне в коридора. Едрият храмов охранител от по-рано си беше тръгнал, заместен от още по-едър тип с униформата на градската стража. Не приличаше на кандидат за наемническите отряди, а по-скоро на ветеран, върнал се от войните, корав и мрачен.

– Къде отиде онзи човек, дето дойде със... – Пен не беше сигурен как да я нарече. „Мъртвата магьосница“ му се струваше непочтително, макар и съвсем точно като описание. – С покойната просветена Рухия?

– Мъртвата магьосница ли? – каза стражът. – И двамата отидоха на погребението ѝ, а мен ме пратиха да поема поста им.

– Не трябва ли... не трябва ли и аз да отида?

– Казаха ми, че трябва да си стоите в стаята, лорд Пенрик. Моля ви. – Сведе поглед към Пен с несмела усмивка, която го шашна съвсем.

Пен отвърна безпомощно и насилено на усмивката.

– Разбира се – измърмори той и затвори вратата.

В малката стая нямаше други столове освен неудобната табуретка, затова Пен седна на леглото с колене до гърдите, твърдо решен да си спомни всичко, което беше чувал за магьосниците и техните демони. Не беше много.

Сигурен беше, че истинските демони не са като онези от детските приказки. Не измагьосваха замъци от нищото, за да приютят изгубени юнаци, нито караха принцеси да спят стогодишен сън или, или... Не беше сигурен дали истинските демони имат пръст в „отравянето на принцове“, но му се струваше малко вероятно да ползваш услугите на магьосник за нещо, което може да свърши и аптекар. Досега, уви, животът му беше възпостен откъм юнаци, принцеси и принцове.

Истината бе, че нямаше представа как си изкарват прехраната магьосниците, било онези, които се съобразяваха с храмовите правила, било другите, които работеха „на свободна практика“. Имаше една поговорка, че човек ставал магьосник, щом се сдобие с демон, точно както ставал ездач, щом се сдобиел с кон, като подтекстът беше, че лошият ездач рано или късно ще падне от седлото. Но как се ставаше добър ездач?

Демоните уж започваха съществуването си като безформени и безмозъчни стихийни създания, фрагменти, избягали или просмукали се в света от преизподнята на Копелето, място на хаос и разпад. Пен винаги си ги беше представял като топка бяла вълна, която пръска искри. Речта, знанията и нрава си демоните получаваха от общуването със своите господари, макар че дали ги копираха или ги крадяха, не му беше ясно. Тази разлика не изглеждаше от голямо значение, защото демоните отнасяха „зестрата“ си чак след като господарят им умре, само дето... може и да не беше съвсем без значение, ако грабежът пречеше на душите да намерят пътя към своя бог. Започваше да съжалява, че е проспал голяма част от скучните уроци по теология в училище.

Чувал бе и други истории – непредназначени за деца, – според които демонът вземал връх над господаря си, овладявал тялото му и правел с него всякакви дивотии, докато умът на човека бил затворен в капан и той бил в ролята на безпомощен наблюдател. Демоните пет пари не даваха за наранявания, болести и смърт, защото лесно прескачаха от похабената си коруба в нова, така както куриер сменя изтощения си кон с нов. А продължителното съприкосновение с толкова неканализиран хаос разнищваше душата на магьосника.

Само дето Луренц и другите явно очакваха душата на просветена Рухия да отиде при своя бог по обичайния начин. Значи имаше и такъв вариант? Или това зависеше от загадъчните храмови ритуали и правила, за които бе споменал мимоходом свещеният? Пен си нямаше идея какво представляват. Защо никой не се сещаше да му обясни?

Дали в библиотеката на лечебницата нямаше някакви книги по темата и дали биха му позволили да ги прегледа? Само дето в дома на Майката по-вероятно съхраняваха книги по анатомия и медицина, а не за делата и демоничните любимци на втория ѝ Син.

Привечер тревогите му се поразсеяха от появата на Ганс, който му донесе цял куп дрехи и други лични вещи, както и дисаги, в които да ги приберат. Дисагите се оказаха малки, макар в багажа да липсваха някои задължителни – според Пен – неща.

– Брат ми не ми е изпратил меч? – Оръжейницата на Джуралд със сигурност можеше да отдели един.

Застаряващият мъж – негов отколешен коняр, личен слуга и всичко останало – се изкашля многозначително.

– Даде го на мен. Наредено ми е да пътувам с теб до Мартенмост, да се грижа за теб и прочие. – Не изглеждаше особено доволен от предстоящото приключение. – Трябва да тръгнем утре призори.

– О! – стресна се Пен. – Толкова скоро?

– Колкото по-рано тръгнем, толкоз по-скоро ще се свърши – измърмори Ганс. Мислите му очевидно бяха насочени към „свършването“. Открай време беше човек на утвърдената рутина.

Пен го заразпитва за вчерашните събития с надеждата да ги види през неговите очи, но лаконичните отговори на Ганс не добавиха много към представата, която вече си беше създал, освен силното усещане, че е било крайно несправедливо от страна на Пен да си навлече такава беля, докато е бил поверен на неговите грижи. Ала новата му задача явно не беше наказание, просто храмовите охранители бяха настояли Ганс да ги придружи до Мартенмост и да свидетелства за трагичните събития.

– Изобщо не знам защо – изсумтя той. – Мен ако питаш, някой писар може да свърши същата работа върху половин страница, вместо аз да хващам пришки на задника от седлото.

Скоро след това Ганс си тръгна – настанили го бяха другаде в старото имение, дарено на ордена на Майката и преустроено в лечебница.

Стайчето на Пен сигурно беше било слугинска квартира навремето. След като остана сам, той се зае с дисагите. Някой у дома явно беше награбил всичките му дрехи, без да подбира. Кафявият костюм се озова на купчината с непрактични неща, които щяха да потеглят обратно към имението на следващата сутрин заедно с най-износените представители на омразните му дрехи втора ръка. Колко време щеше да отсъства? И къде точно отиваше? Какво щеше да му трябва там?

Чудеше се дали би било същото, ако си приготвяше багажа за университета. „Магьосник“ определено не присъстваше в доскорошния му списък с професионални амбиции, но същото важеше за „теолог“, „свещен“, „лекар“, „учител“, „адвокат“ или друга от специалностите, които се преподаваха там – тази липса беше другата основна причина за неохотата на Ролш във връзка с образователните напъни на братчето му. Орденът на Копелето сигурно си имаше своя семинария или друго учебно заведение?

Пен се изми в легена и си легна. Дълго лежа буден и се вслушва в тялото си за присъствието на чуждия, паразитиращ дух. Как се проявяваха демоните? Като болка в стомаха? Още се чудеше, когато най-после заспа.