Ловът

„Дейли Експрес“, 21 май 1945 г.

СЕКРЕТНА АРМИЯ СЕ Е БОРИЛА СРЕЩУ

АТОМНА БОМБА НА НАЦИСТИТЕ

Четирима души се крили три месеца

в белия ад

Вече може да се разкрие, че в продължение на пет години британски и германски учени водели своя война във войната. Те се надпреварвали в създаването на атомна бомба, която със своята невиждана до този момент експлозивна сила би осигурила категорично превъзходство на една от страните.

Но това не била само война на теоретици. В нея се сражавали и британски, и норвежки парашутисти срещу хора от вермахта и техните поддръжници в белия ад на платото Хардангер в Норвегия.

Германците започнали битката през лятото на 1940 г. Няколко седмици след влизането им в Норвегия те поели контрола върху огромната водноелектрическа централа при Рюкан. Комплексът, захранван от прочутия водопад „димяща каскада“, осигурява огромни количества електроенергия. А електроенергията била жизненоважна за германския план и за завода за оръжия, който възнамерявали да изградят в Рюкан.

Планът им бил да разделят успешно атома.

В Рюкан норвежците произвели големи количества вещество, известно като „тежка вода“.

Тежката вода съдържа водородни атоми, които имат два пъти го-голяма маса от тази на съдържащите се в обикновената вода...

Учени от целия свят експериментирали с тежката вода и смятали, че ако третират с нея уран под въздействието на голяма сила, ще успеят да разделят атома на метала.

И по този начин да освободят огромни количества енергия, предизвиквайки катастрофална експлозия.

Съществуват множество технически трудности за постигането на тази цел, но германците са били напът да ги разрешат.

Мейл Онлайн, Алан Хол, 10 юни 2014 г.

Дали САЩ са инсценирали самоубийството

на върховен нацист и са го отвлекли,

за да се доберат до секретната военна програма на Хитлер?

Генерал Ханс Камлер от СС, чиито ръце са изцапани с кръвта на хиляди, се самоубил през 1945 г., в последните дни на хитлеристка Германия.

Такава поне е официалната версия за съдбата му. Виновникът за ужасите в лагерите на смъртта получил точно това, което заслужавал.

Днес обаче се твърди, че Камлер останал жив след войната и тайно бил прехвърлен в Америка, където бил снабден с нова самоличност от американските власти.

Генералът бил не само експерт в техническите подробности на робството и клането в индустриални мащаби – той бил тясно свързан и с нацистката програма за секретни оръжия. Според един телевизионен документален филм американците били твърдо решени да се сдобият със знанията му и да не допускат той да се озове в ръцете на руснаците.

И САЩ, и Съветският съюз след войната се опитвали да привлекат на своя страна учени на Хитлер, за да развият своите космически и военни програми. Твърди се обаче, че миналото на Камлер било толкова чудовищно, та смъртта му трябвало да се инсценира и да му се даде нова самоличност.

„Цялата история със самоубийството е фалшива – твърди берлинският историк Райнер Карлш. – Има документи, които ясно показват, че Камлер е бил заловен от американците.“

Експертът Матиас Ул от Германския исторически институт в Москва казва: „Сведенията от Америка са по-достоверни от онези на приближените на Камлер за самоубийството му“.

Роден през 1901 г., в края на Втората световна война Камлер бил влиятелен почти колкото шефа на СС Хайнрих Химлер и министъра на въоръженията и военната промишленост Алберт Шпеер. Той имал достъп до най-високите технологии на нацистите, включително до „оръжията на отмъщението“ – ракетите Фау-1 и Фау-2, причинили смърт и разрушения във Великобритания, но появили се твърде късно, за да обърнат хода на войната.

Освен това бил един от създателите на лагерите на смъртта и проектирал крематориумите в Аушвиц, в които били изгорени телата на около 1,2 милиона души, убити в концлагера в окупирана Полша.

Официалната история твърди, че един ден след капитулацията на Третия райх на 9 май 1945 г. той или се застрелял, или погълнал отрова в бившия германски град Щетин, днес Шчечин в Полша. Тялото му така и не било открито.

„Цялата история със самоубийството му била инсценирана от двамата му най-близки помощници, които му били предани до смърт“, заяви Карлш пред германската телевизия ZDF.

В края на войната, наред с участието си в наказването на много високопоставени нацисти в Нюрнбергските процеси, Америка стартирала секретната си операция „Кламер“, целяща тайно прехвърляне на нацистки учени в САЩ.

В документалния филм на ZDF се казва: „Източници твърдят, че Камлер бил заловен и разпитан от американското контраразузнаване. Разпитът бил проведен от Доналд Ричардсън, приближен на върховния командващ на съюзните сили генерал Дуайт Д. Айзенхауер“.

Синовете на човека от тайните служби разказали на авторите на филма, че баща им отговарял за германския военен експерт след 1945 г.

Единият от тях, Джон Ричардсън, казва: „Този инженер донесъл специално съкровище от Третия райх в Съединените щати. Той ни предложил модерни оръжия.

Баща ми бил натоварен със задачата да прехвърли въпросния „полезен“ германец в Съединените щати, за да не попадне в ръцете на руското разузнаване“.

Не се разкрива под какво име е живял Камлер и кога е умрял, макар че в някои архивни материали се споменава за „специален гост“, намиращ се под закрилата на Ричардсън.

„Дейли Телеграф“,

Джъстин Хъгър, 22 януари 2015 г.

НАЦИСТИ „ИЗГРАДИЛИ ПОДЗЕМЕН КОМПЛЕКС

ЗА ПРОИЗВОДСТВО ЯДРЕНИ ОРЪЖИЯ, ИЗПОЛЗВАЙКИ РОБСКИ ТРУД“

Австрийски автор на документални филми смята, че е открил запечатан подземен комплекс тунели, по-голям, отколкото

се предполагало досега, в градчето, край което се намирал прословутият концентрационен лагер „Гузен ІІ“.

Излязоха наяве нови данни за възможен подземен комплекс за производство на ядрено оръжие, построен от нацистите и останал в тайна от Втората световна война насам.

Австрийският режисьор Андреас Зулцер представи документални доказателства за съществуването на запечатан подземен комплекс тунели, построен от нацистите в Австрия с използването на робски труд, който може би е много по-голям, отколкото се смяташе досега, и вероятно е включвал ракетни силози.

Г-н Зулцер и по-рано е твърдял, че по-високите от нормата нива на радиация в района са свидетелство, че комплексът е използван за разработването на ядрени оръжия, макар че местните власти са оспорили резултатите от измерванията.

Възможността нацистите да са били напът да създадат атомна бомба към края на Втората световна война си остава един от въпросите без отговор в историята. Открай време е имало упорити слухове за секретна ядрена програма от последните години на войната, но без никакви доказателства.

Г-н Зулцер смята, че е намерил тези доказателства в комплекса тунели край градчето Санкт Георген ан дер Гузен в Горна Австрия, който останал до голяма степен непокътнат от 50-те години на миналия век.

Недалеч от градчето се намирал прословутият концентрационен лагер „Гузен ІІ“ от групата „Маутхаузен-Гузен“, където затворниците били принуждавани да работят до смърт. Смята се, че там са изгубили живота си около 320 000 души.

Концлагеристите от „Гузен ІІ“ били принудени да построят огромния подземен комплекс, в който се произвеждали ракети Фау-2 и първият реактивен изтребител в света „Месершмит Ме 262“.

Г-н Зулцер е убеден, че откритата от него мрежа тунели е отделен комплекс в рамките на проекта „Бергкристал“.

Но докато основният комплекс „Бергкристал“ е бил подробно проучен от съюзниците след края на войната, нацистите очевидно са положили много по-сериозни усилия да скрият втория комплекс, като запечатали входа му с огромни гранитни плочи, поради което той останал до голяма степен непокътнат.

1.

Австрия, 24 април 1945 г.

Празнуваха от часове.

Съюзническите оръдия може и да обстрелваха германските позиции на няма и трийсет километра на запад, но тези младежи в елегантните униформи на „Хитлерюгенд“ пиеха така, сякаш няма да има утре.

Патриотични песни кънтяха между влажните стени, изсечени в скалата. Най-любимата от всички беше „Дяволската песен“, чийто рефрен се повтаряше отново и отново.

СС навлиза във вражеска земя

и пее дяволската песен...

Сражаваме се за Германия,

сражаваме се за Хитлер...

Петната от бира отдавна бяха изсъхнали, но шнапсът продължаваше да се лее, чашите се стоварваха върху голите дървени маси и трясъците отекваха като изстрели от грубите стени.

Макар да се преструваше, че е с приповдигнат дух, генерал Ханс Камлер от СС – с орлово лице, хлътнали очи и руса коса, сресана назад – не беше пийнал нито капка.

Проницателните му очи оглеждаха огромното помещение, осветено от десетки фенери. Оръжейната система, скрита в недрата на тази планина, беше поглъщала електричество като истински звяр, но преди четиресет и осем часа токът беше прекъснат и машината бе замлъкнала; това беше и причината за трептящото осветление сега, което хвърляше гротескни сенки върху извитите стени.

Събралите се младежи вдигаха тост след тост. Заредени с нацизъм и шнапс, те нямаше да трепнат пред онова, което предстоеше. Нямаше да има възражения и нерви в последния момент. А и Камлер определено не можеше да си позволи подобни неща, защото по-навътре в сенките на подземния комплекс беше скрита най-голямата тайна на райха.

Тя бе плодът на усилията на най-добрите учени на нацистка Германия – „Уранверайн“. Заедно те бяха създали Wunderwaffe – оръжието чудо, нямащо равно на себе си.

Големият план на Камлер – и може би най-коварната операция на върховното командване на СС – разчиташе на запазването на труда на „Уранверайн“ в тайна от напредващите съюзници. Това беше и причината за предстоящото жертвоприношение – абсолютно необходимо според генерала.

Той погледна за момент нагоре. Тясна вентилационна шахта се издигаше почти отвесно към звездното небе. Утре през нея щеше да влиза дневна светлина, когато шейсетте младежи щяха да се събудят с най-ужасния махмурлук на света. Но махмурлукът щеше да е най-малкият им проблем, мрачно си помисли Камлер.

Високият, строен генерал се изправи на крака. Взе церемониалната си сабя, чиято дръжка беше украсена с характерния СС череп, и почука с нея по масата. Постепенно глъчката затихна и се смени с нов вик:

– Das Werwolf! Das Werwolf! Das Werwolf!

Повтаряха го отново и отново, все по-силно.

Тези фанатични млади нацисти вярваха, че се готвят за смъртна схватка със съюзниците. Бяха получили името „Върколаците“ и техен лидер беше самият генерал Камлер от СС – Das Werwolf, организаторът на днешното събиране.

– Kameraden! – извика Камлер, мъчейки се да въдвори тишина. – Kameraden!

Постепенно скандирането затихна.

– Kameraden, пихте добре! Тостове, достойни за герои на райха! Но сега е време празненството да свърши. Настъпва моментът за началото на Великата съпротива. Днес, в този час, вие ще нанесете славен и паметен удар. Това, което опазихте тук, ще ни донесе пълната победа. С вашите героични усилия ще го заврем отзад на врага! С вашите усилия ще вдигнем оръжие, което ще ни направи непобедими! С вашите усилия враговете на райха ще бъдат унищожени!

Отново се надигнаха бурни овации, които отекнаха от стените.

Генералът вдигна чашата си за последна наздравица.

– За грабването на победата от челюстите на поражението! За Хилядолетния райх! За фюрера... Хайл Хитлер!

– Хайл Хитлер!

Камлер стовари чашата си на масата. Силната напитка изгори гърлото му. Нужна беше подхранвана от алкохола смелост за онова, което предстоеше – частта, която изобщо не му се искаше да настъпва.

Но до нея още имаше време.

– По местата! – извика той. – Пет сутринта е и след малко ще взривим детонаторите. – Погледът му обходи множеството. – Ще се върна. Ние ще се върнем. И когато дойдем да ви освободим от това място, ще го направим с неудържима сила. – Той замълча за момент. – Най-тъмният час е точно преди зората на утрото – и то ще бъде утрото на славно и ново нацистко надмощие!

Последваха още одобрителни викове.

Камлер тупна решително с длан по масата.

– Да действаме! За победата!

Последните чаши бяха пресушени и младежите забързаха насам-натам. Камлер следеше със студени очи движенията им. Навсякъде кипеше трескава активност, точно както искаше. Не можеше да позволи някой войник да размисли или да се опита да се измъкне.

След като направи още една проверка в недрата на пещерата, за да се увери, че масивните стоманени врати са затворени и залостени, Камлер тръгна към потъналия в мрак изходен тунел, където други мъже се бяха навели над макари и кутии с детонатори, заети с последните си приготовления.

С последни окуражителни думи генералът излезе от Тунел 88, както беше известен гигантският комплекс. В действителност Камлер нямаше представа колко са тунелите на това място. Стотици хиляди концлагеристи бяха измрели тук, докато копаеха плетеницата проходи, пронизващи недрата на планината.

Не че му пукаше. Той беше архитектът на голяма част от масовото убийство. Геният зад него. Онези, които бяха измрели тук (евреи, славяни, цигани, поляци – Untermenchen, подчовеци), си бяха получили заслуженото. По негово мнение това беше тяхно рождено право.

Не, наричаха го Тунел 88 по съвсем различни причини. H беше осмата буква от азбуката и съответно 88 беше кодът на СС за HH – Heil Hitler. Името беше дадено по лично искане на Der Oberste Fьhrer der Schutzstaffel, върховния командващ СС – самия Хитлер. Тук щеше да бъде запазено най-великото постижение на нацистка Германия – нещо, което може би щеше да вдъхне нов живот на Хилядолетния райх.

Камлер спря за момент, за да нагласи фуражката си. Като че ли се беше килнала по време на партито. Докато я оправяше, пръстите му докоснаха СС Totenkopft, мъртвешката глава на кокардата ѝ – празни очни гнезда, загледани нанякъде, уста без устни, замръзнала в маниакална усмивка.

Емблемата беше повече от подобаваща за онова, което предстоеше.

2.

След като нагласи фуражката си, Камлер се обърна към човека до себе си, който беше в униформа на щабен сержант на СС. Той също не беше близнал и капка алкохол.

– Конрад, колата ми, ако обичаш. Веднага щом се взривят детонаторите, се махаме оттук.

Шарфюрер Конрад Вебер тракна с токове и се отдалечи с бърза крачка. Стар за ранга си – почти на възрастта на Камлер, – той никога не беше се женил и нямаше деца. Райхът, и по-конкретно СС, беше всичко за него. Заместител на семейство.

Камлер се обърна към планината, извисяваща се пред него. Първите синкави нюанси на утрото вече озаряваха небето и му напомниха за необходимостта планът да бъде приведен в изпълнение. Точно сега, в този час на вещици, малцина щяха да забележат експлозиите – не че беше особено вероятно да има някакви свидетели. Още преди дни Камлер беше наредил на войниците си да претърсят терена от всички страни и да го разчистят от случайно залутали се цивилни.

Зад себе си чу хрущенето на гуми по единствения черен път, който водеше до това затънтено място. Фарове с капаци, предназначени да ги скрият от евентуални мародерстващи нощни изтребители на съюзниците, пронизаха мрака.

Камлер се усмихна. Отлично – винаги верният Конрад седеше зад волана на щабната му кола.

Фаровете осветяваха мястото пред него и хвърляха дълги сенки. Гъста борова гора пълзеше по долната част на склоновете и правеше входовете на Тунел 88 – серия еднакви отвори от двете страни на планината – почти невидими. От всеки от тях излизаха жици.

Камлер изчака шофьора да паркира колата, забеляза как той оставя двигателя да работи, както му бе наредено. Шарфюрер Вебер беше добър човек и се бе доказал като напълно лоялен служител. Помежду им се беше установило негласно разбиране, инстинктивно съпричастие.

Жалко, като се имаше предвид какво предстои.

От мрака се появи ръка – шарфюрер Вебер му подаваше слушалката на полевия телефон.

– Господине.

Камлер я взе.

– Благодаря. Чакай в колата. Щом приключа разговора, тръгваме – по същия път, по който дойдохме.

– Слушам, хер генерал.

Вратата на колата се затръшна.

Камлер заговори в слушалката.

– Хер оберщурмфюрер, готов ли сте?

– Да, хер генерал.

– Отлично. Започнете, когато видите колата ми да спира в края на поляната. Но ми дайте време да сляза, за да видя с очите си славния спектакъл.

– Слушам, хер генерал. Разбрано. Хайл Хитлер.

– Хайл Хитлер.

Камлер отвори предната врата, седна на черната кожена седалка и даде знак на шарфюрер Вебер да тръгва. Двигателят „Хорш V8“ изръмжа гърлено и колата потегли. Минута по-късно, когато стигнаха мястото, където черният път навлизаше под дърветата, Камлер даде знак да спрат.

– Тук ще бъде добре.

Спусна излъсканите си ботуши на земята и се изправи, обърнат към стръмния склон. Първите лъчи на изгряващото слънце надникнаха зад планините на изток и озариха скалите пред него в златистобронзово.

Камлер се облегна на вратата, като събираше сили за онова, което щеше да последва. Дебелият му кожен шинел се разтвори малко, разкривайки компактния „Валтер РРК“ в кобура на кръста.

Докосна го, както беше направил с фуражката си, за да се увери, че му е подръка.

Оставаше още малко.

Камлер отвори широко уста, като даде знак на шофьора да направи същото, и двамата есесовци се обърнаха към планината, зяпнали като риби на сухо. Дори на това разстояние трябваше да вземат предпазни мерки – взрив с подобна мощност можеше да спука тъпанчетата им.

Експлозията оправда всички очаквания на Камлер.

Серия взривове последва навън от началната точка на Тунел 88, детонаторите се задействаха с такава скорост, сякаш го направиха едновременно. Широката четиристотин метра скала буквално се стопи, превръщайки се в кипнала маса чакъл.

Целият склон сякаш се надигна за момент, докато се разпадаше в разпрашен гранит и камънак. Взривът изхвърли стотици тонове скална маса, която се понесе надолу като смазваща лавина.

Миг по-късно ударната вълна връхлетя двамата наблюдатели, като разлюля колата на ресорите ѝ и задърпа пешовете на дебелия шинел на Камлер, преди да достигне гората зад тях. Почти веднага я последва звуковата вълна – невъзможен грохот и рев, който се понесе над тях и ги разтърси.

Накрая ревът утихна и Камлер се изправи. Силата на експлозията го беше накарала да приклекне – не че двамата с шарфюрер Вебер се намираха в опасност. Той изтупа шинела си от фината бяла прах, довята от взрива.

Погледът му не се откъсваше от планината. Когато прахта най-сетне започна да се разнася, Камлер откри, че се възхищава на гледката. Точно както беше възнамерявал, картината пред него приличаше на огромно скално свлачище, помело цялата страна на планината.

Тук-там се виждаха тъмночервени ивици, бележещи местата, където някаква богата жила минерали – най-вероятно желязо – беше откъсната от недрата и запратена по склона. Изкоренени дървета лежаха като разхвърляни кибритени клечки, смазани под тежестта на камъните. Но най-важното беше, че не се виждаше абсолютно никаква следа от комплекса тунели, скрит под стената от останки, както и от шейсетте млади мъже, погребани в него.

Камлер кимна удовлетворено.

– Добре. Тръгваме – обяви просто той.

Шарфюрер Вебер се настани зад волана и натисна клаксона. Камлер седна до него, хвърли последен поглед към покритата с прах местност и даде знак на щабния сержант да потегля.

Тъмната гора ги погълна. Няколко минути пътуваха мълчаливо, или поне в относителна тишина. Дори в този час в далечината можеше да се чуе грохотът на артилерия. Проклетите американци обожаваха да се перчат с военното си превъзходство над вермахта.

Вебер пръв наруши мълчанието.

– Накъде, хер генерал? След като излезем на главния път?

– Накъде наистина, Конрад? Накъде? – замислено отвърна Камлер. – Американците и англичаните са от едната страна, руснаците от другата. Къде могат да отидат двама есесовци?

Известно време Вебер сякаш се колебаеше как да отговори и дори не беше сигурен дали изобщо се очаква да го направи. Накрая явно реши, че трябва.

– При върколаците, хер генерал? Да намерим щаба им?

– Много добра идея, Конрад – отвърна Камлер, докато се взираше в тъмните дървета. – Чудесно предложение. Разбира се, ако те имаха такова нещо. Щаб. Но подозирам, че такъв няма.

Шарфюрер Вебер изглеждаше озадачен.

– Но хер генерал, движение като на върколаците... Несъмнено...

Камлер погледна шофьора си. Младият мъж определено беше в отлична форма, така че трябваше да е внимателен.

– Несъмнено какво, Конрад?

Пръстите на Вебер се свиха по-плътно около волана.

– Ами, хер генерал, колко време могат да издържат нашите Kameraden под планината? Ще трябва да бъдат освободени. Изкопани. Както им обещахме.

– Не, Конрад. Поправка. Както аз обещах. Ти не си обещавал нищо.

Вебер кимна, без да откъсва поглед от пътя.

– Разбира се, хер генерал.

Пътят завиваше, за да прекоси каменисто речно корито. Шарфюрер Вебер трябваше да е по-внимателен тук, за да не спука гума или да не повреди ос.

Камлер се взираше с пронизващи очи в горския сумрак.

– Би ли спрял някъде тук, Конрад. – Усмихна се фалшиво. – Дори на генерал от СС понякога му се налага да пикае. – Той посочи речния брод. – Може би след като стигнем от другата страна.

– Разбира се, хер генерал.

Запълзяха бавно напред, колата стенеше и подскачаше при всяко завъртане на колелата. След като прекосиха, Вебер спря и Камлер слезе, направи няколко крачки към гората, сякаш искаше да се облекчи на спокойствие.

Щом се отдалечи достатъчно, той извади пистолета от кобура и свали предпазителя. Беше готов.