Пепел от диаманти

1.

На шести април 1945-а нацистите започнаха да евакуират концлагера „Бухенвалд“ в планината Етерсберг, близо до Ваймар, Германия. Концлагерът действаше от осем години, още от 1937-а, и двеста трийсет и осем хиляди затворници – мъже, жени и деца, вече бяха преминали през него. Петдесет и шест хиляди от тях бяха загинали там. Чехи, поляци, французи и немци.

Американските войски бяха в района от два дни и нацистите искаха затворниците да напуснат концлагера преди пристигането на Съюзническите сили. Мястото беше кошмарно – трудов лагер с крематориум, медицинска клиника, където бяха провеждани ужасяващи експерименти. Конските обори, в които се помещаваха затворниците, навремето бяха подслонявали осемдесет коня, а сега на тяхно място живееха хиляда и двеста човека, по петима на нар. За мъжете имаше и допълнителни сгради, а за жените – само една барака за хиляда окаяни затворнички.

На шести април повечето от жените бяха изпратени в „Терезиенщад“, считан навремето за образцов лагер, използван като „изложбена зала“ за посетители и за Червения кръст. Онези, които можеха да се движат, отидоха пеша или с влак, а които не можеха, останаха в „Бухенвалд“. Бяха евакуирани и множество мъже. Местеха ги във вътрешността на страната или ги изпращаха в други отдалечени концлагери. Евакуацията продължи два дни, а затворниците недоумяваха какво ли щеше да последва.

На осми април Гуидон Дамазин, полски инженер, затворник в концлагера от четири години, използва тайния предавател на къси вълни, който сам бе направил, и изпрати закодирано съобщение на немски и английски.

„До Съюзниците. До армията на генерал Патън. Говори концлагер „Бухенвалд“. SOS! Молим за помощ! Евакуират ни. СС иска да ни унищожи.“

Константин Леонов изпрати същото шифрирано съобщение на руски.

Три минути по-късно получиха отговор.

„Дръжте се. Идваме на помощ. Щабът на Трета армия.“

Веднага щом получиха отговора, руските затворници превзеха наблюдателните кули с оръжията, които бяха скрили, и убиха надзирателите. Останалите офицери побягнаха вместо да се изправят пред напредващата американска армия. След евакуацията в лагера останаха двайсет и една хиляди затворници, като само няколкостотин от тях бяха жени.

Три дни по-късно, на единайсети април, 1945-а, бойците от Девети брониран пехотински батальон, част от американската Трета армия, влязоха в „Бухенвалд“. Първият концлагер, освободен от американците. Някои от другите лагери вече бяха освободени от руснаците, които напредваха през Полша.

По-късно през деня, Осемдесет и трета пехотна дивизия пристигна в концлагера. Никой от американските войници не беше подготвен за зловещата гледка, която видяха там. Ходещи скелети пристъпваха към тях, някои прекалено слаби, за да се движат или да стоят прави. Други викаха въодушевено, а по бузите им се стичаха сълзи. Освободителите също плачеха. Няколко от затворниците умряха минути след влизането на Съюзническите войски в лагера. Зверският глад и болестите бяха техен смъртен враг от години.

Американските войници влязоха в бараките и се ужасиха от видяното – воня, мръсотия, разлагащи се по наровете тела.

Висок, болезнено слаб мъж пристъпи и размаха ръце. Главата му беше обръсната, мръсната му униформа – скъсана и се виждаха ребрата му. Беше невъзможно да определиш възрастта му. Той заговори отчаяно.

– Жените... къде са жените... всичките ли изчезнаха? – попита той.

– Още не знаем. Не сме ги открили. Тъкмо пристигнахме. Къде са те?

Мъжът посочи към друга барака и се запрепъва към нея.

– Почакай – извика млад сержант, като вдигна ръка да го спре, а после го хвана, когато затворникът започна да се свлича. – Откога не си получавал храна, вода?

– От пет дни.

Сержантът даде заповед на двама от хората си да се погрижат. На кмета на близкия Лангенщайн бе наредено незабавно да достави храна и вода в концлагера. Вече бяха повикали и медицински персонал. Затворниците приличаха на призраци.

– Ще ви заведа в бараката на жените – предложи затворникът, макар че едва се държеше на краката си.

Двама войници му помогнаха да се качи в джипа. Нещастният човек бе лек като перце, когато го вдигнаха. Предната част на обувките му беше изрязана, а подметките – пробити. Беше ги взел от мъртвец, убит от нацистите. Той ги отведе в бараката на жените, които изглеждаха дори по-зловещо от мъжете. Повечето излязоха от постройката, нямаха представа какво да очакват, но знаеха, че не може да е по-лошо от преживяното досега. Някои от тях бяха докарани тук от други лагери, обречени на непосилен тежък труд, а няколко бяха преживели кошмарни медицински експерименти. Много от тях бяха загинали.

Затворникът, който насочваше войниците в джипа, се представи.

– Аз съм Джейкъб Стайн – каза той на английски със силен немски акцент. – Австриец съм. В лагера съм от пет години.

После спряха пред женската барака и един от войниците му помогна да слезе от джипа. Той се запрепъва към две от жените и им заговори на немски.

– Еманюел? – попита той паникьосано.

Войниците се вторачиха ужасено в жените, които бяха полуживи.

– Мъртва ли е? – попита Джейкъб, а на изпитото му лице се изписа страх.

Войниците не знаеха дали става дума за жена му, но не попитаха. Опитаха се да се усмихнат на жените, които вървяха към тях, за да не ги уплашат.

– Тя е вътре – отговори дрезгаво жена със сиво-сини устни, като придърпа останките от старо одеяло около себе си.

Очите ѝ блестяха от високата температура. Жената трепереше силно и се строполи в ръцете на приближилия се войник.

– Лекарите ни са на път – каза войникът. – Скоро ще са тук.

Жената се отдръпна от него ужасено. Не знаеха какво беше преживяла, но възпалената кървава рана по дължината на крака ѝ беше част от него. Джейкъб вече бе влязъл в женската барака, а офицерът от джипа се обади по радиото, поиска медицинска помощ за няколкостотин жени и описа къде се намират.

Джейкъб изскочи от бараката, носейки жена, която изглеждаше близо до смъртта. Той се спъна няколко пъти, но не я изпусна. Беше малко по-едра от дете и надали тежеше повече от трийсетина килограма. Един от войниците я пое от Джейкъб и я занесе в джипа. Тя се опита да се усмихне.

– Мислех, че са те отвели – каза Джейкъб на френски, а очите му се насълзиха.

– Не ме видяха в леглото. По-малко от половината останахме тук.

Лесно можеше да се предположи, че тя не би издържала каквото и да е пътуване.

– Американците са тук – каза Джейкъб с успокоителен тон, а тя кимна и затвори очи. – Всичко ще е наред.

Жената отвори огромните си зелени очи, погледна го, после вдигна глава към войниците и се усмихна. Видяха татуировката със затворническия номер на ръката ѝ. Джейкъб имаше същата, всички затворници бяха татуирани. Не бяха хора, бяха номера. Трябваше да бъдат унищожени. Джейкъб и Еманюел бяха евреи. Тя бе французойка, депортирана от Париж с майка си и малката си сестра. Сестра ѝ бе убита, когато пристигнаха в лагера, а майка ѝ умря няколко месеца по-късно. Много други жени бяха гледали как избиват семействата и децата им. Оцеляваха само ако бяха достатъчно силни да работят. Ръцете на Еманюел бяха мръсни, а ноктите ѝ – изпочупени и с кал под тях. Беше работила в градината и бе давала на Джейкъб парчета картофи и репички от време на време, нещо, заради което можеха да я убият.

– Тези две жени спешно имат нужда от лекар – каза войникът до Джейкъб. – Ти също. Камионите ни ще отведат останалите. Ще бъдат тук след няколко минути. Лекарите ни ще се погрижат за тях. Ще им го обясниш ли? Нацистите ги няма. Никой вече няма да ги нарани.

Джейкъб преведе думите му на Еманюел, после ги каза на отличен немски и руски. Жените кимнаха, а джипът пое към главната сграда на лагера с Джейкъб, Еманюел и другата жена, която бе изпаднала в безсъзнание. Джейкъб нежно държеше ръката на Еманюел. Бяха преживели ада в концлагера. За американските войници беше трудно да осмислят какво виждаха, а хората от лагера нямаха сили да им обяснят онова, което нацистите им бяха причинили.

Медицинската палатка вече бе издигната и един от войниците въведе Джейкъб и Еманюел вътре. Друг войник занесе жената, която беше в безсъзнание. Веднага след като един от лекарите се зае с Еманюел, Джейкъб излезе навън, за да насочи войниците към местоположението на офисите в концлагера и другите бараки. Имаше планина от голи трупове, за които на нацистите не им бе останало време преди да изчезнат. Влязоха в бараките, за да изнесат болните и мъртвите. Джейкъб остана с тях, като им превеждаше и помагаше с каквото можеше. След това се върна в палатката при Еманюел. Тя беше негова приятелка, а храната, която беше откраднала заради него, му бе помогнала да оживее. Да имаш приятел тук, бе нещо рядко срещано. Тя бе проявила изключителна смелост, за да му помогне. Веднъж едва не я хванаха, когато надзирателят заподозря, че е скрила картоф в джоба си. Но Еманюел пусна картофчето на земята, а надзирателят не си даде много труд. Удари я с камшик по тила и продължи обиколката си. Тя вдигна ценния картоф и го скри, когато свърши работа.

Лекарят, който се грижеше за нея, я попита за името ѝ.

– Еманюел Берже. На двайсет и три години. От Париж. Тук е от почти две години – каза вместо нея Джейкъб.

– Ваша сестра ли е?

– Не, аз съм австриец. Приятели сме.

Младият войник кимна и си записа информацията. По-късно щеше да им се наложи да запишат още хиляди имена, но Червеният кръст можеше да им помогне с това. Оцелелите трябваше да се съберат със семействата си. Това бе едва началото, а през краткото време, в което бяха тук, затворниците продължаваха да измират. За някои от тях американците бяха пристигнали прекалено късно. За други, като Еманюел – точно навреме. Другата жена от бараката издъхна докато я преглеждаха.

На следващия ден, дванайсети април, Осемнайсета пехотна дивизия пое контрола над лагера. Медицинските екипи бяха пристигнали още предишния ден и се грижеха за спешните случаи. Никога не бяха виждали нещо подобно. Изнемощели хора, живи трупове, които едва се държаха за живота. Бе невъзможно да си представиш как бяха оцелели. Използваха преводачи, за да общуват с освободените затворници, които говореха различни езици. Джейкъб продължи да им помага, тъй като говореше английски, немски, френски и руски.

На следващия ден пристигна журналистическият корпус и започна да заснема всичко. Един от екипите подготвяше кинопрегледи с освободените затворници, истинското доказателство за нечовечността на нацистите. Тези хора не бяха военнопленници, макар че подобно отношение би било неоправдано и към тях, а просто цивилни, докарани от цяла Европа и затворени в концлагера. Армията знаеше, че има множество подобни лагери, но „Бухенвалд“ бе първият, който видяха.

Кметът на Лангенщайн изпълни заповедта. Храна и вода бяха докарани в лагера и разпределени грижливо от Червения кръст и медицинския персонал. Прекалено много вода или храна можеше да убие умиращите от глад затворници. Погребаха труповете. Нямаше начин да ги идентифицират, освен по номерата. Намериха документация, която нацистите не бяха успели да унищожат преди бягството си, включително за експериментите в медицинската клиника. Но всичко това щеше да бъде разгледано внимателно по-късно. Сега трябваше да се погрижат за оцелелите и да спасят всички, които можеха. Много затворници умряха през първите няколко дни, но благодарение на храната и лекарствата, някои от по-здравите и младите започнаха да се съвземат. Генерал Патън дойде лично да види лагера. Пристигнаха и още екипи на Червения кръст и пресата. Незабавно откриха и няколко полеви болници.

Еманюел им разказа, че е на двайсет и три години и е единствената оцеляла от семейството си. Джейкъб беше на двайсет и пет. Цялото му семейство бе избито. Баба му, дядо му и двете му малки сестри били застреляни още при пристигането си в лагера, а родителите му починали няколко месеца по-късно. Джейкъб беше единственият оцелял.

Няколко дни след освобождението на концлагера най-тежко болните бяха откарани във военни лазарети и в местните болници. Останалите бяха преместени в други болници, където Червеният кръст се мъчеше да им помогне да се завърнат в страните си или се опитваше да открие членове от семействата им по другите концлагери, освободени от Съюзническите сили. Във всички лагери условията бяха не по-малко ужасяващи от тези в „Бухенвалд“.

Оцелелите, които нямаха домове, където да се завърнат, бяха със статут на „бежанци“. Някои искаха да отидат в Палестина, което не бе лесно. Квотите за другите страни, включително Съединените щати, затрудняваха напускането на Германия.

Джейкъб помоли да бъде прехвърлен с Еманюел в болница, която се намираше на няколко километра от лагера. Еманюел отново заприлича на млада жена с новите дрехи, които ѝ дадоха, въпреки влошеното си здраве. Нямаха близки, нито дом, където да се приберат. Останаха в лагера за бежанци около месец, после им съобщиха, че Организацията за еврейскоамериканска помощ предлага на оцелелите да им помогне да се преместят в нова страна и американските спонсори бяха готови да платят транспорта им и да им помогнат да си намерят работа в Съединените щати. Имиграцията в Щатите бе усложнена от квотите, но Комисията за бежанците от войната сътрудничеше на организациите, които осигуряваха спонсори, за да предоставят на жертвите от концлагерите нови домове, когато това бе възможно.

Джейкъб и Еманюел заговориха за това един следобед, докато седяха и се наслаждаваха на майското слънце. Никой от тях нямаше представа къде да отиде и какво да прави. Войната в Европа бе приключила преди седмица, но във Виена не бе останало нищо за Джейкъб. Всичко им бе отнето, когато ги депортираха – парите, семейната банка, дома, замъка близо до Залцбург, притежаван от семейството му повече от двеста години. Сега той нямаше абсолютно нищо. Бе принуден да напусне университета, когато евреите вече нямаха право да учат, а баща му бе принуден да предаде банката си на Третия райх. Джейкъб беше съвсем сам и не искаше да се връща във Виена, за да застане сред пепелта на всичко, което бе изгубил.

Еманюел не бе загубила толкова много в материално отношение. Баща ѝ бе починал, когато била съвсем малка. Майка ѝ била шивачка в прочуто дизайнерско ателие в Париж и шиела и вкъщи, а Еманюел ѝ помагала. Майка ѝ загубила работата си малко преди да ги депортират и, един по един, частните ѝ клиенти спрели да я посещават. Страхували се да ѝ възлагат поръчки, защото била еврейка. Съседите им, техни приятели от години, ги предали. Еманюел не желаеше да види никого от тях отново. Те бяха превзели апартамента на семейство Берже, с позволението на полицейската префектура. Еманюел вече нямаше дом, нито близки, и не искаше да се върне в Париж. Но и не можеха да останат във военната клиника завинаги. Все някога трябваше да си тръгнат.

– Не искаш ли да се върнеш в Париж? – попита я Джейкъб, докато седяха на слънце и той пушеше цигарата, която войниците му бяха дали.

Американците бяха изключително щедри към тях и непрестанно им подаряваха храна и шоколади. Еманюел се беше увила с вълнения шал, който от Червения кръст ѝ бяха дали. Беше много слаба и вечно ѝ бе студено. Тя поклати глава отрицателно.

– Защо да се връщам? Съседите ни превзеха апартамента ни, защото беше по-голям от техния. Мисля, че точно заради това ни предадоха.

Джейкъб кимна. Много австрийци бяха постъпили по същия начин и се бяха обърнали срещу еврейските си приятели. Алчността и завистта бяха създали престъпен манталитет, който никой не бе смятал за възможен в едно цивилизовано общество. За една нощ фактът, че си евреин, се превърна в смъртна присъда. Семейството на Джейкъб не бе религиозно, нито майката на Еманюел, но бяха евреи.

– Може би в Америка ще е хубаво – предпазливо каза Джейкъб на френски, а Еманюел отново поклати глава и го погледна уплашено.

– Какво ще правя там? Не познавам никого и не говоря английски. Няма да мога да си намеря работа.

– Служителите от Червения кръст твърдят, че спонсорите ще помогнат на хората да си намерят жилища и работа и ще се грижат за тях докато успеят сами да се справят.

– Искам да остана във Франция, но не в Париж. Ти за Америка ли заминаваш?

Еманюел се натъжи. Джейкъб беше единственият ѝ приятел, бе се грижил чудесно за нея през последния месец. Винаги бяха заедно, а американските войници го уважаваха. Той им помагаше с каквото може и им говореше на английски, нещо, което тя не можеше.

– Не знам – отговори той. – И аз не познавам никого там. Но тук имам дори по-малко. Не знам каква работа бих могъл да започна. Смятах да работя в семейната банка след университета. Но не съм сигурен какво ще правя сега. Не завърших образованието си.

– Аз спрях да уча след лицея. Не ме биваше много в училище – срамежливо призна тя. – Знам само как да шия.

– Можеш да работиш като шивачка – каза Джейкъб. – И не ти се налага да говориш английски, за да го правиш.

Тя кимна в съгласие, но Америка ѝ се струваше страшна и прекалено далечна. Никога не бе мечтала да отиде там, а сега ѝ звучеше като кошмар, въпреки че войниците бяха много мили и се отнасяха почтително с нея, а и Джейкъб ги харесваше.

През изминалия месец и двамата вече се чувстваха добре. Еманюел качи няколко килограма, благодарение на редовната хубава храна, макар че стомахът ѝ не я приемаше отначало. Често изпитваше дискомфорт, също като Джейкъб. Но неговото тяло жадуваше за храна и той я унищожаваше енергично. Беше висок и слаб, така че килограмите още не се забелязваха, но лицето му вече изглеждаше различно, очите му не бяха така хлътнали, а косата му бе пораснала.

Еманюел вече имаше меки бебешки руси къдрици, но и двамата все още приличаха на хора, завърнали се от ада. Джейкъб имаше проблеми с краката заради измръзванията през зимата. Червеният кръст и армията бяха осигурили и дрехи за затворниците. Чисти и топли, макар да не им бяха съвсем по мярка. Затворническите дрипи трябваше да бъдат изгорени, тъй като бяха пълни с въшки и воняха кошмарно. Джейкъб знаеше, че никога няма да забрави отвратителната воня в бараките, на телата и дрехите им, огромните купчини трупове.

Всяка нощ кошмари измъчваха Еманюел. Джейкъб беше единственият, който разбираше какво бе преживяла. Въпреки страшната гледка пред очите им, американските войници нямаха и бегла представа какво е било, когато нацистите управляваха концлагера. Това бе истински ад и Еманюел често се бе молила да умре, за да не ѝ се налага да преживее още един ден. Но бяха оцелели. Тя беше живяла в концлагера две години, а Джейкъб – пет. Никой не можеше да предскаже кой щеше да оцелее и кой не. Всяка сутрин намираха трупове по наровете.

Джейкъб и Еманюел решиха да поговорят с една от служителките на Червения кръст за възможностите пред тях. Можеха да изберат да се завърнат в страната си, но и двамата имаха само лоши спомени от последните си дни там. Еманюел, майка ѝ и сестра ѝ бяха прекарали три месеца в претъпкан стадион, след като ги бяха отвели от дома им, а после ги изпратиха в „Бухенвалд“. А семейство Стайн бяха останали месеци в затвор, близо до Виена.

– Ще намерим спонсори и за двама ви, ако решите. Чрез Организацията за еврейскоамериканска помощ, която ви споменах преди. А и Комисията за военните бежанци прави всичко възможно за оцелелите. Имаме един спонсор в Чикаго и друг в Ню Йорк – обясни служителката.

Тя не добави, че трябваше да са хора със сериозни връзки, за да преминат през бюрокрацията и квотите.

– Можем ли да отидем на едно и също място или да имаме същия спонсор? – предпазливо попита Джейкъб и се почувства притеснен.

Не искаше да се стори самонадеян на Еманюел, но знаеше, че тя би се ужасила от мисълта да отиде в Америка сама. Смело момиче, преживяло най-ужасните кошмари, сега тя се страхуваше да прекоси Атлантическия океан към новия си дом.

– Женени ли сте? – попита жената и Джейкъб поклати глава.

– Не, приятели сме.

– Спонсорите няма да се ангажират с това. Двойките трябва да са женени или да се запишат като индивидуални лица и да ги приютят при този, който е готов да ги приеме. Трябва да предадем профилите им на хората, които предлагат да отговарят за тях, и те избират когото поискат. Правилата са стриктни. Повечето от тези хора са предложили услугите си чрез синагогите – обясни им тя. – Имаме доста доброволци в Чикаго, Лос Анджелис и Бостън. Имате ли роднини на някое от тези места?

И двамата поклатиха глави отрицателно.

– Нямаме си никого.

Дори нямаха паспорти, поданството в собствените им страни бе отнето, тъй като бяха евреи. Но Съединените щати предлагаха да им издадат паспорти, ако някой поемеше отговорност за тях. Служителката им връчи по един формуляр и те излязоха навън, за да обсъдят ситуацията.

– Не можем да останем тук завинаги – напомни ѝ Джейкъб.

Рано или късно трябваше да решат къде да отидат. Той не беше наясно защо, но Ню Йорк силно го привличаше. Реши да поговори с един от войниците, който му предложи цигара.

– Как е там? – попита той войника, с когото си беше бъбрил и преди.

– Америка е страната на неограничените възможности. Аз съм от Бруклин. Чичо ми е месар и работех за него преди войната. Но мисля, че искам да се преместя на Запад, когато се върна. Там има много възможности за работа.

– Къде е Бруклин? – попита Джейкъб, който никога не бе чувал за него.

– Част от Ню Йорк. Ще ти хареса, хубаво е. Бруклин, Куинс, Манхатън, Статън Айлънд, Бронкс, всички са част от Ню Йорк. Човече, какво не бих дал сега за един хотдог и бира на Таймс Скуеър, както и една бурна нощ в града.

Той се усмихна многозначително на Джейкъб, който се засмя. Двамата бяха на една възраст.

– Мисля да се запиша, има спонсори, които предлагат да ни намерят работа и жилища чрез организациите за подпомагане на евреите.

– Приятелката ти ще дойде ли с теб? – попита войникът със съчувствие.

– Не мисля така. Трябва да сме женени. Тя също може да се запише, но може да попадне в друг град. Бостън, Чикаго или Лос Анджелис. Но не смятам, че го иска. Страхува се да е далеч от мястото, където е израснала, но пък не може да е по-лошо от тук – отбеляза Джейкъб и се огледа наоколо.

Войникът искрено го съжали. Джейкъб все още изглеждаше съсипан и много по-възрастен за годините си. Трудно му бе да ходи, а и толкова често го бяха били, че бе приведен въпреки младостта си. Но поне беше жив. Много други бяха починали през последния месец от тиф, туберкулоза, жълта треска, дизинтерия и глад. Други пък страдаха от тежка депресия заради преживяното.

– Може би вие двамата трябва да се ожените – предложи войникът и Джейкъб кимна.

Той също бе мислил по въпроса, но нямаше представа как Еманюел би реагирала на предложението му. Не беше посмял да го направи. Харесваше идеята, но му се струваше прекалено рано да ѝ я предложи. Но пък да я остави сама в Германия щеше да е невероятно тежко. Имаше възможност да отиде в Палестина, но той не изпитваше желание да замине там. Ню Йорк му звучеше по-добре, ако можеха да получат жилище и работа.

Вечеряха с Еманюел във военната трапезария, както правеха всеки ден. Забеляза, че тя изглежда изморена и разтревожена. Повечето от другите жени също не знаеха къде щяха да отидат, а и много от тях се опитваха да научат нещо за роднините си по другите концлагери. Засега обаче разполагаха само със слухове или нещо дочуто от хора, които бяха виждали близките им преди години. В концлагерите все още цареше хаос и повечето затворници нямаха къде да отидат.

Джейкъб изчака още няколко дни преди да поговори с нея и най-после се реши.

– Мислех си, че ако се оженим, би било по-лесно. А аз мога да се грижа за теб, когато пристигнем в Ню Йорк. И така няма да си сама – каза той стеснително, а тя го погледна учудено.

– Ами ако там не ни хареса? Как ще се върнем в Европа?

– Ще спестим пари – отговори той. – Но при какво да се връщаме? Аз нямам нищичко във Виена, а и откъде да знаем, че ще ни приемат обратно? Сънародниците ни с радост се обърнаха срещу нас и ни предадоха. И французите, и австрийците. Страните ни бяха окупирани, но много от приятелите ни бяха готови да сътрудничат на немците. Може да не ни е лесно тук.

Еманюел кимна. И тя бе мислила за това.

– Искаш ли да се оженим? – попита тя толкова тихо, че той едва я чу.

Джейкъб кимна и я хвана за ръка.

– Ти ми спаси живота. Открадна храна заради мен, Ема. Можеше да те убият. Милото ти отношение ми вдъхна надежда въпреки всички ужаси.

Еманюел се усмихна.

– Това достатъчна причина за брак ли е?

И двамата знаеха, че ако не се оженеха, можеше никога вече да не се видят. Джейкъб бе единственото познато лице в морето от непознати. Познаваше и жените от концлагера, но и те скоро щяха да заминат.

– Хората са се женили и заради по-малко – разумно отговори той. – А и ти обещавам, че ще се грижа за теб.

За миг си спомни за стария живот, където мъжете се грижеха за жените и ги пазеха. А в лагера всичко бе сведено само до оцеляването.

– Ами ако не искаш да си женен за мен, когато пристигнем в Ню Йорк? Може да се запознаеш с американка и да се влюбиш в нея – уплашено каза Еманюел, а той се усмихна и стисна здраво ръката ѝ.

– Нямам нужда от американка. Вече съм влюбен – каза той, а Еманюел се изчерви като малко момиченце.

– Аз също те обичам – кротко каза тя. – Но мислех, че според теб сме само приятели.

– Ще се заобичаме още по-силно, когато се опознаем по-добре. Можем да започнем нов живот на ново място, където искат да ни помогнат. Добро начало е.

Еманюел кимна в съгласие. Разходиха се мълчаливо, после тя спря и вдигна очи към него.

– Да – простичко каза тя.

Джейкъб бе потънал в мечти за нея и за възможностите пред тях.

– Да, какво? – разсеяно попита той.

– Да на това, което ми предложи преди малко.

Тя не искаше да изрече самата дума и Джейкъб се усмихна с разбиране.

– Еманюел Берже, ще ми окажеш ли честта да станеш моя съпруга? – официално попита той, като падна на колене.

Тя му се усмихна и кимна.

– Да – прошепна Еманюел. – Ще ти стана съпруга.

Джейкъб се надигна и я целуна нежно. Еманюел бе толкова крехка, че той се страхуваше да не я нарани в прегръдката си. Не беше много по-добре от нея, но все пак бе мъж, а и нейните рани бяха по-жестоки от неговите.

Той я прегърна през раменете и я изпрати бавно до бараката.

– Утре ще отидем до Червения кръст и ще видим какво ще ни предложат. После ще помолим пастора да ни намери равин.

Бяха видели равини в концлагера, пристигнали да говорят с еврейските затворници.

– Лека нощ, Еманюел – каза Джейкъб и отново я целуна нежно. – Благодаря ти.

Тя му се усмихна свенливо, после влезе в бараката при другите жени, а той за пръв път от години се почувства щастлив. Пъхна ръце в джобовете и си тръгна.