Дълга тъмна нощ

БАЛАРД

1.

Патрулните офицери бяха оставили предната врата отворена. Мислеха, че като проветряват къщата, ѝ правят услуга. Но това беше нарушение на протокола за местопрестъплението по отношение на съхраняване на доказателствата. Насекоми можеха да влязат и излязат. ДНК можеше да бъде нарушена от течението в къщата. Миризмите също бяха важни. Проветряването на местопрестъплението означаваше да загубиш част от него.

Но патрулиращите не знаеха всичко това. Докладът, който Балард бе получила от лейтенанта, беше, че трупът е стоял между два и три дни в затворената къща с изключен климатик. Според думите му къщата миришела като торба, пълна със скунксове.

Имаше две черно-бели коли, паркирани до бордюра. Между тях стояха трима униформени, които я очакваха. Балард и не мислеше, че биха останали вътре с трупа.

На сто метра над тях кръжеше хеликоптер. Лъчът му осветяваше улицата и сякаш бе въже от светлина, което го държеше да не отлети.

Балард изгаси двигателя, но остана седнала за малко в колата. Беше паркирала пред пролуката между две къщи и човек можеше да погледне към светлините на града, разстлани като огромен килим под тях. Малко хора осъзнаваха, че „Холивуд“ се вие по тесни пътища нагоре в планината вече към наистина жилищния район, далече във всяко отношение от блясъка на туристическата Мека на Холивуд, където посетителите се снимаха с костюмирани супергерои и на фона на вградените в тротоарите звезди на славата. Тук, на високото, бяха парите и властта, и Балард знаеше, че убийство на хълмовете винаги вкарва в действие тежката артилерия на отдела. Ролята ѝ обаче беше на детегледачка. Този случай нямаше да се разследва дълго. Щеше да отиде в отдел „Убийства“ на бюро „Запад“ или евентуално в отдела за убийства и грабежи в центъра на града, в зависимост от това кой е мъртвият и какъв е бил социалният му статус.

Отклони поглед от гледката и включи светлината над главата си, за да може да вижда бележника си. Току-що бе дошла от първото си повикване за деня ‒ рутинен взлом недалече от „Мелроуз“ ‒ и беше направила бележки за доклада, който щеше да напише, след като се върнеше в участък „Холивуд“. Обърна на нова страница и написа часа ‒ 01:47 ‒ и адреса. Добави бележка за времето – ясна и мека нощ. Изгаси и излезе, като остави включени сигналните сини светлини. Отиде зад колата и отвори багажника, за да вземе чантата си с комплекта за разследване на престъпления. Бяха ранните часове на понеделник през нощта, първата смяна за седмицата, през която щеше да работи сама, и знаеше, че ще трябва да се преоблича в униформата си поне още веднъж, а по-вероятно два пъти. Това означаваше, че не бива да допуска тя да се просмуче с миризмата на разложение. Съблече сакото си, сгъна го внимателно и го сложи в празен кашон за доказателства. Извади от найлонов плик гащеризона и го навлече върху обувките, панталона и блузата си. Дръпна ципа до брадичката си и като стъпи първо с единия крак, а после и с другия на бронята, затегна маншетите на крачолите с велкро около глезените. След като направи същото и с ръкавите около китките си, дрехите ѝ бяха херметично затворени.

Извади от комплекта си ръкавици за еднократна употреба и маска за дишане, каквато беше използвала при аутопсии преди, докато бе в отдел „Обири и убийства“, затвори багажника и тръгна към тримата униформени полицаи. Докато се приближаваше, видя сержант Стан Дворек, командира тук, и двама полицаи, чието дълголетие в нощните смени заслужено им бе донесло среднощния уют на тихите и заспали холивудски възвишения.

Дворек беше оплешивял и с широк ханш от прекалено многото години седене в патрулна кола. Стоеше облегнат на багажника на една от колите с ръце, сгънати на гърдите. Беше известен като Реликвата. Всеки, който наистина харесваше да работи след полунощ и бе продължил да го прави доста години, се обзавеждаше с прякор. Дворек бе текущият рекордьор в това отношение и само преди месец бе отпразнувал десетата си година участие в Късното шоу. Полицаите с него, Антони Анзелоне и Дуайт Дусет, бяха Каспар и Дъч. Балард, със само три години стаж в нощните смени, още нямаше прякор – или поне не се знаеше да има такъв.

– Здрасти, момчета – каза Балард.

– Охо, самата Сали Райд – каза Дворек. – Кога излита совалката?

Балард разпери ръце, за да се покаже. Знаеше, че гащеризонът ѝ е гаден и изглежда като космически костюм. Помисли си с опасение, че може би току-що се е сдобила с прякор.

– Това няма да се случи никога – каза тя. – Та какво толкова открихте, че ви изгониха от къщата?

– Там е много кофти – каза Анзелоне.

– Беше в процес на вмирисване – добави Дусет.

Реликвата затвори багажника на колата си и стана сериозен.

– Бяла жена, петдесетгодишна, изглежда като силен удар с тъп предмет и лицеви разкъсвания. Някой я е обработил доста добре. Покъщнината е разхвърляна. Може да е било взлом.

– Сексуално нападение? – попита Балард.

– Нощницата ѝ е издърпана до разголване.

– Добре, влизам. Кой от вас, храбреци, иска да ме придружи?

На първо четене нямаше доброволци.

– Дъч, твоят номер е най-голям – каза Дворек.

– По дяволите – каза Дусет.

Дусет беше най-новият полицай от тримата и затова имаше най-голям сериен номер. Той свали синята лента от врата си и я омота около носа и устата си.

– Изглеждаш като шибан крип – каза Анзелоне.

– Защо, защото съм черен ли? – попита Дусет.

– Защото носиш шибана синя лента – каза Анзелоне. – Ако беше червена, бих казал, че изглеждаш като шибан Блъд .

– Просто ѝ покажи – каза Дворек. – Наистина не искам да вися тук цяла нощ.

Дусет прекрати закачките и тръгна към отворената врата на къщата. Балард го последва и попита:

– Как така сме научили за това толкова късно?

– Племенница на жертвата от Ню Йорк се обадила на съседа – каза Дусет. – Съседът имал ключ и племенницата го помолила да провери защо жената не се появява в социалните медии и не реагира на мобилни обаждания от дни. Съседът отваря вратата, стресва се и ни извиква.

– В един през нощта?

– Не, доста по-рано. Но всички от следобедната смяна били заети през последната нощ със заподозрян по четири-пет-девет в района на парка Ла Бреа до края на смяната си. На никого не му харесало да се качва по хълма дотук, а после ни го натресоха на нас след общо повикване по радиостанцията. Дойдохме възможно най-бързо.

Балард кимна. Историята с предполагаемия грабеж ѝ се виждаше подозрителна. По-вероятно, помисли си тя, случаят е бил прехвърлян от една смяна на следващата, защото кой би искал да се занимава с разлагащ се труп в заключена къща?

– Къде е съседът? – попита Балард.

– У тях си – каза Дусет. – Вероятно взема душ и си прави гаргара срещу инфекция.

– Трябва да му вземем отпечатъци, за да го изключим, дори да твърди, че не е влизал.

– Разбрано. Ще извикам колата за отпечатъците.

Балард си сложи латексовите ръкавици и последва Дусет в къщата.

Дихателната маска беше почти безполезна. Гнилата миризма на смърт я удари силно, въпреки че дишаше през устата.

Дусет беше висок и широкоплещест. Балард не можеше да види нищо, докато не влезе в къщата и не пристъпи иззад него. Къщата бе с висяща над склона конструкция, а през стъклената стена от пода до тавана се разкриваше зашеметяваща гледка от блещукащи светлини. Дори в този час градът изглеждаше жив и пулсиращ.

– Беше ли тъмно, когато влязохте? – попита Балард.

– Нищо не светеше – отговори Дусет.

Балард анализира отговора: нямало е светлини, което би могло да означава, че нахлуването е станало през деня или късно през нощта, след като собственичката си е легнала. Знаеше, че повечето нападения по домовете стават през деня.

Дусет, който също носеше ръкавици, натисна ключа до вратата и на тавана светна редица лампички. Интериорът беше с отворен план, като се възползваше от панорамата от всяко място в дневната, трапезарията и кухнята. Зашеметяващата гледка беше уравновесена на задната стена с три големи картини, които бяха част от серия, изобразяваща червени женски устни. Балард веднага видя счупеното стъкло на пода в близост до кухненския остров, но не видя никакви счупени прозорци.

– Има ли следи от разбиване? – попита тя.

– Нищо, което да сме забелязали – отговори Дусет. – Навсякъде има изпотрошени неща, но няма счупени прозорци и не намерихме очевидно място на влизане.

– Ясно.

– Тялото е тук, долу.

Той мина в коридора от дневната и сложи ръка върху лентата на устата си като втора преграда за защита срещу засилващата се миризма.

Балард го последва.

Къщата беше едноетажна. Изглеждаше като построена през 50-те години, когато едно ниво е било достатъчно. В днешно време всички къщи, които се издигаха на хълмовете, бяха многоетажни и с максимално допустимата височина.

Минаха през отворените врати към спалня с баня, след това влязоха в основната спалня, която беше в безпорядък, с паднала на пода лампа, с огънат лампион и счупена крушка. На леглото бяха разхвърляни дрехи, чаша на високо столче беше счупена на две, а съдържанието ѝ, което приличаше на червено вино, бе разлято на белия килим и образуваше върху него петно с неправилна форма.

– Ето – каза Дусет.

Посочи през отворената врата на банята и после отстъпи назад, та Балард да влезе първа.

Тя застана на прага, но не влезе в банята.

Жертвата лежеше на пода ‒ едра жена с широко разперени ръце и крака. Очите ѝ бяха отворени, долната ѝ устна беше разкъсана, а в разцепена ѝ дясна буза се виждаше сиво-розова тъкан. Засъхнала кръв от невидима рана на главата се беше стекла върху белите плочки на пода.

Трикотажната нощница в мотив с колибри беше издърпана над бедрата и се бе увила над корема и около гърдите. Краката ѝ бяха голи, разкрачени широко. Нямаше видими наранявания по гениталиите.

Балард можеше да се види в огледалото от пода до тавана на отсрещната стена на стаята. Клекна и огледа пода за отпечатъци, кръв и други доказателства. Освен кръвта, която се бе стекла и засъхнала около главата на мъртвата като ореол, на пода между тялото и спалнята се забелязваше следа като скъсана панделка от малки кървави петна.

– Дуайт, затвори входната врата – каза тя.

– Добре – каза Дусет. – Защо?

– Просто го направи. След това провери кухнята.

– За какво?

– Донеси купичка за вода. Върви.

Дусет тръгна и Балард чу тежките му стъпки в коридора. Стана и влезе в банята, като пристъпваше предпазливо покрай стената. Приближи се до тялото и отново приклекна. Наведе се, подпряна за равновесие на ръката си в ръкавица, и се опита да види раната на скалпа. Тъмнокестенявата коса на мъртвата жена беше твърде гъста и къдрава, за да я може да я намери.

Огледа стаята. Ваната беше с мраморен перваз, върху който имаше няколко бурканчета със соли и изгорели докрай свещи. Върху перваза бе преметната сгъната хавлия. Балард се премести, за да може да разгледа ваната. Беше празна, но със сложена тапа. Гумена. Балард се пресегна, пусна студената вода за няколко секунди, после я спря.

Изправи се и пристъпи към ваната. Беше пуснала достатъчно вода, за да потопи тапата. Чакаше и наблюдаваше.

– Ето купичката.

Балард се обърна. Дусет се беше върнал.

– Затвори ли входната врата? – попита тя.

– Затворена е – каза Дусет.

– Добре, огледай наоколо. Мисля, че е котка. Нещо дребно. Ще трябва да се обадим на ветеринарния контрол.

– Какво?

Балард посочи мъртвата жена.

– Това е направено от животно. Гладно животно. Те започват с меките тъкани.

– Шегуваш ли се?

Балард пак погледна във ваната. Половината от водата, която беше наляла, се беше просмукала. Гумената тапа изпускаше.

– Няма наранявания на лицето с кървене – каза тя. – Това се случва, ако са след смъртта. Това, което я е убило, е раната на главата.

Дусет кимна и каза:

– Някой е дошъл и я е фраснал изотзад.

– Не – каза Балард. – Това е случайна смърт.

– Как? – попита Дусет.

Балард посочи нещата на перваза на ваната.

– Като се има предвид степента на разложение, това се е случило преди три дни – каза тя. – Изгасила е осветлението в къщата и се е приготвила да си ляга. Вероятно лампата на пода е била единствената, която е оставила да свети. Идва тук, пълни ваната, пали свещите, приготвя си кърпата. Топлата вода намокря плочките и тя се подхлъзва, може би когато се е сетила, че е оставила чаша вино на преносимата масичка. Или когато е започнала да съблича нощницата си, за да влезе във ваната.

– А лампата и разлятото вино? – попита Дусет.

– Това е работа на котката.

– Значи, ти просто постоя тук и откри всичко това?

Балард не отговори веднага.

– Била е доста тежка – каза след малко. – Може би неочакван рефлекс, докато се е събличала – „Опа, къде ми остана виното?“ – е причина да се подхлъзне и да си удари главата в ръба на ваната. Умира, свещите догарят, водата бавно се източва през тапата.

Обяснението накара Дусет да замълчи. Балард погледна обезобразеното лице на жената.

– Някъде на втория ден котката е озверяла от глад. Намерила е първо малко храна, а после нея.

– Господи! – възкликна Дусет.

– Извикай партньора си. Намерете котката.

– Я чакай малко. Ако тя се е канела да влезе във ваната, защо е била с нощница? Обличаш нощницата след като се изкъпеш, нали?

Балард посочи огледалото.

– Била е доста дебела. Навярно не е харесвала да се гледа гола в него. И така, връща се вкъщи след работа, облича си нощницата, налива си вино, може би гледа нещо по телевизията... кой знае? Облечена е, докато дойде времето да вземе вана.

Балард се обърна, мина покрай Дусет и повтори:

– Намерете котката.

2.

Към три сутринта Балард си бе изяснила причината на смъртта, беше се върнала в полицейско „Холивуд“ и сега седеше в една от работните клетки на детективското бюро. Огромната стая, в която четирийсет и осем детективи използваха работните станции през деня, след полунощ бе празна и Балард винаги можеше да си избере място. Спря се на бюро в далечния ъгъл, далеч от шума и радиообмена, идещ откъм кабинета на началника в началото на коридора. Можеше да седне там и да се скрие зад екрана на компютъра и ниските преградни стени на работната станция като войник в окоп. Сега вече можеше да се съсредоточи и да се заеме с документацията.

Първо довърши доклада за взлома в къща, който бе разследвала по-рано вечерта, и сега беше готова да напише доклада за случая на смъртта до ваната. Щеше да определи смъртта като „Неизяснена“ до извършване на аутопсията. Беше се подсигурила с извикване на фотограф на местопрестъплението и документиране на всичко, включително котката. Допускаше, че близките и работодателят на жертвата ще приемат като втори варианта за случайна смърт. Знаеше, че определението „смърт вследствие инцидент“ ще бъде подложено на съмнение от семейството на жертвата и най-вероятно от началството. Беше уверена обаче, че аутопсията няма да открие никакви признаци за нещо нечисто и че смъртта в крайна сметка ще бъде категоризирана като битова злополука.

Работеше сама. Партньорът ѝ, Джон Дженкинс, бе в отпуск поради смърт в семейството. Детективите, които работеха нощем, нямаха заместници. Балард беше преполовила първата нощ от седмицата, в която ѝ предстоеше да работи сама. Всичко зависеше от това кога Дженкинс щеше да се върне на работа. Жена му бе починала след дълга и мъчителна борба с рака. Смъртта ѝ го бе съкрушила и Балард му бе казала да отсъства колкото му е нужно.

Отвори бележника си на страницата, съдържаща подробностите, които беше записала за второто разследване, и след това отвори на екрана празен формуляр на доклад за инцидент. Преди да започне, зарови брадичка в яката на блузата си и я издърпа до носа си. Струваше ѝ се, че долавя лекия мирис на разложение и смърт, но не беше сигурна дали той е проникнал в дрехите ѝ, или е просто сетивен спомен. И все пак това означаваше, че сметките ѝ да носи униформата си цялата седмица бяха криви. Налагаше се да я даде на химическо.

Все така свела глава, тя чу чукане на метал в метал като при затваряне на чекмедже. Погледна над преградата, зад която бе работната станция от другата страна на бюрото, където по цялата дължина на стаята имаше кантонерки с по четири чекмеджета. Всяка двойка детективи разполагаше с по четири чекмеджета за съхранение на документи.

Но мъжът, когото Балард видя, че отваря чекмедже, за да провери съдържанието му, не беше от детективите, които познаваше, а тя ги познаваше от заседанията, на които я викаха в участъка през деня веднъж месечно. Мъжът, който, изглежда, проверяваше шкафовете на случаен принцип, имаше сива коса и мустаци. Балард инстинктивно усети, че той не от тях. Огледа цялата стая, за да види има ли някой друг. Стаята беше празна.

Мъжът отвори и затвори поредното чекмедже. Балард използва звука, за да стане от стола си. Приклекна надолу и като използва за прикритие редицата работни клетки, се премести до централната пътека, което щеше да ѝ позволи да се приближи зад натрапника, без той да я види.

Беше оставила униформеното си сако в кашон в багажника на колата си. Това ѝ даваше свободен достъп до глока в кобура на бедрото. Сложи ръка върху дръжката на оръжието и спря на три метра зад мъжа.

‒ Какво правите тук? ‒ попита високо.

Мъжът замръзна. Бавно вдигна ръцете си от отвореното чекмедже и ги задържа така, че тя да ги вижда.

‒ Така е добре ‒ каза Балард. – А сега, ако нямате нищо против, кажете ми кой сте и какво правите тук?

‒ Казвам се Бош – каза той. – Дойдох, за да се срещна с един човек.

‒ И какво, този човек да не се крие в чекмеджето?

‒ Не, той работеше тук. Аз познавам Мъни, в кабинета отпред. Той ми каза, че мога да почакам в стаята за почивка, докато го извикат. А аз тръгнах да се разтъпча. Грешката е моя.

Балард се поуспокои и свали ръката си от пистолета. Беше чувала името на Бош, а фактът, че той знаеше прякора на началника на смяната, я успокои допълнително. Но все още беше подозрителна.

‒ И пазите ключовете на шкафа си от едно време?

‒ Не ‒ отговори Бош. ‒ Беше отключен.

Балард погледна и видя, че бутонът на ключалката в горната част на шкафа наистина е в отключена позиция. Повечето детективи държаха документацията си заключена.

‒ Имате ли някакъв документ за самоличност?

‒ Разбира се ‒ каза Бош. – Но за ваше сведение аз съм полицай, така че имам пистолет от лявата страна и ще го видите, когато бръкна, за да извадя картата си. Окей?

Балард пак посегна към пистолета си и каза:

‒ Благодаря за предупреждението. Хайде да забравим засега за картата. Нека първо обезопасим оръжието. Тогава ще...

‒ О, здрасти, Хари!

Балард погледна надясно и видя Мънроу, началника на смяната, да влиза в стаята на отряда. Мънроу беше слаб мъж и все още вървеше с ръце близо до колана си като полицай на улицата, макар рядко да напускаше сградата на участъка. Беше модифицирал колана, така че да носи само пистолета си, както се изискваше по устав. Цялата останала обемиста екипировка беше оставена в чекмеджето на бюрото му. Мънроу не беше на възрастта на Бош, но имаше мустаци в стила на полицаите през 70-те и 80-те години.

Той погледна Балард, разчете позата ѝ и попита:

‒ Какво става, Балард?

‒ Този влезе тук и започна да рови из досиетата ‒ обясни тя. ‒ Не знаех кой е.

‒ Можеш да се успокоиш ‒ каза Мънроу. – Той е от нашите. Работеше тук, в „Убийства“. Някога, когато имахме такъв отдел.

После погледна Бош и попита:

‒ Какво, по дяволите, правеше, Хари?

Бош сви рамене.

‒ Просто проверявах старите си чекмеджета. Да ти кажа, писна ми да вися.

‒ Е, Дворек е тук и чака в залата за докладване ‒ каза Мънроу. – И искам двамата с него да говорите сега. Не ми се ще да го изтеглям от улицата. Той е от най-добрите ми момчета и го искам обратно там.

‒ Ясно ‒ каза Бош

Бош последва Мънроу до предния коридор, който водеше към офиса на смяната и към стаята за писане на доклади, където ги чакаше Дворек. Когато стигна до вратата, Бош погледна към Балард и кимна.

След като излязоха, Балард отиде при чекмеджето, което Бош последно бе гледал. Върху него имаше залепена с тиксо визитна картичка ‒ така всички маркираха чекмеджетата си.

ДЕТЕКТИВ СИЗЪР РИВЕРА

Отдел „Сексуални престъпления“, Холивуд

Провери какво има в чекмеджето. Беше пълно само наполовина и папките бяха паднали напред, вероятно докато Бош беше ровил сред тях. Тя ги притисна обратно назад и погледна надписаните от Ривера разделители. Бяха основно имена на жертви и идентификатори на разследвания. Няколко бяха маркирани с главните улици на територията на участък „Холивуд“, вероятно съдържащи различни сигнали за подозрителни дейности или лица.

Затвори чекмеджето и провери другите две над него – бе чула Бош да отваря поне три. Бяха като предишното и съдържаха папки, сортирани по имената на жертвите, конкретното сексуално престъпление и номера на делото. В предната част на най-горното чекмедже забеляза кламер, който бе огънат и извит. Огледа ключалката на горния ъгъл на шкафа. Беше стандартен модел и тя знаеше, че би могла лесно да бъде отворена с кламер. Защитата на самите записи не беше приоритет, тъй като те се съхраняваха в строго охраняван полицейски участък.

Балард затвори чекмеджетата, натисна бутона за заключване и се върна на бюрото, зад което бе седяла. Продължаваше да е заинтригувана от среднощното посещение на Бош. Наясно бе, че е използвал кламера, за да отключи шкафа, и това показваше, че интересът му към съдържанието на чекмеджетата не се дължи на обикновено любопитство. Носталгичната му история за разглеждане на старите му досиета бе лъжа.

Взе чашата си за кафе от бюрото и тръгна по коридора към стаята за почивка на първия етаж, за да си долее. Стаята беше празна, както обикновено. Напълни чашата си и я понесе по коридора към офиса на дежурния. Лейтенант Мънроу седеше зад бюрото си и гледаше екран, изобразяващ картата на територията на отдела и джипиес маркери за патрулните единици там. Усети присъствието на Балард чак когато тя застана зад него.

‒ Спокойно ли е? – попита тя.

‒ Засега – отговори Мънроу.

Балард посочи групичката от три джипиес локатора на едно и също място.

‒ Какво става там?

‒ Това е камионът на „Марискос Райес“. Имам там три патрула с код седем .

Беше почивка за хапване край фургон за закуски на „Сънсет“ и „Уестърн“. Това подсети Балард, че не е ползвала почивката си и е гладна. Но не беше сигурна, че иска морски дарове.

‒ Та какво иска Бош?

‒ Да говори с Реликвата за някакъв труп, открит преди девет години. Това за мен е индикация, че Бош разследва случая.

‒ Ти спомена, че все още бил ченге. Не при нас, нали?

‒ Не-е, той е от „запаса“ в Долината към полицейското в Сан Фернандо.

‒ И какво общо има Сан Фернандо с убийство при нас?

‒ Не знам, Балард. Защо не го попита, докато беше тук? Вече си тръгна.

‒ Много бързо.

‒ Защото Реликвата не можа да си спомни нищо.

‒ Дворек там ли е?

Мънроу посочи групичката от три коли на екрана:

‒ Там е, но са с код седем.

‒ Мислех си дали да не се разходя до тях и да си взема няколко тако със скариди. Искаш ли да ти донеса нещо?

‒ Не, не ми се яде. Вземи ровър.

‒ Разбрано.

По обратния път към бюрото тя се отби в стаичката за почивка, изля остатъка от кафето в умивалника и изплакна чашата си. След това измъкна ровър от стойката за зареждане и излезе през задната врата, за да стигне до колата си. Беше дошло времето на среднощната прохлада, така че извади сакото на униформата си от багажника и го облече, преди да излезе от паркинга.

Когато Балард пристигна, Реликвата все още бе паркирал до фургона на закусвалнята. Понеже беше сержант, се возеше сам в колата, затова имаше склонност да търси през почивките си компанията на другите полицаи.

‒ Сали Райд – каза той, докато Балард четеше дъската с написаното с тебешир меню.

‒ Какво има, сержант? – попита тя.

‒ Отново посред нощ в рая.

‒ Аха.

Балард си поръча тако със скариди и обилно го поля с един от лютите сосове на масичката за овкусители. Отнесе го при черно-бялата кола на Дворек, където той довършваше закуската си, приседнал на капака на двигателя. Двама други патрулни полицаи се хранеха на капака на своята кола, спряла пред неговата.

Балард се подпря до него.

‒ Какво си взе? – попита Дворек.

‒ Със скариди – каза Балард. – Поръчвам само от менюто, понеже е прясно, нали така? Не знаят какво да напишат, преди да го купят на кея.

‒ Щом така смяташ.

‒ Иска ми се да вярвам, че е така.

Тя отхапа първата хапка. Беше вкусно и нямаше рибен вкус.

‒ Не е зле – отбеляза тя.

‒ Аз пък си взех специалното с риба – продължи разговора Дворек. – Така със сигурност ще трябва да прекъсна патрула, щом стигне до червата.

‒ Спести ми подробностите, сержант. Но като стана дума за махане от улицата, какво искаше от теб онзи... Бош?

‒ Видяла си го, значи?

‒ Улових го да рови из досиетата в бюрото.

‒ Да... май се чуди какво да прави. Търси някаква следа, за която да се хване в случая, по който работи.

‒ В Холивуд? Мислех, че в момента работи за Сан Фернандо.

‒ Така е. Но се е заловил с някаква лична трагедия. Едно момиче беше убито тук преди девет години. Аз намерих трупа, но проклет да съм, ако мога да си спомня нещо полезно за него.

Балард отгризна нова хапка и започна да кима. Зададе следващия си въпрос с уста, пълна със скариди и тортила.

‒ Коя е била?

‒ Избягала от дома си. Казвала се Дейзи. Била на петнайсет и живеела на улицата. Тъжна история. Срещах я нагоре по „Холивуд“ до „Уестърн“. Една нощ се качила в кола, в която не трябвало да се качва. Намерих тялото ѝ в една тъмна уличка край Кауенга. Беше след анонимно обаждане – това поне със сигурност си го спомням.

‒ Това уличен прякор ли ѝ е било?

‒ Не, истинското ѝ име. Дейзи Клейтън.

‒ А Сизър Ривера тогава работеше ли по сексуални престъпления?

‒ Сизър...? Не съм сигурен. Говорим за преди девет години, за бога. Може и да е работел.

‒ Добре де, а спомняш ли си Сизър да е имал нещо общо със случая? Защото Бош ровеше в неговата кантонерка.

Дворек сви рамене.

‒ Аз намерих тялото, регистрирах случая... и толкова, Рене – оправда се той. – Нямам никакво участие след това. Помня, че ме засилиха в края на улицата да отцепя влизането с лента и да не пускам влизане на хора. Тогава бях с чист ръкав.

Униформените полицаи получаваха отличителен знак с формата на знака диез на ръкавите си на всеки пет години служба. Преди девет години Реликвата трябваше да е бил „заек“. Балард кимна и зададе поредния си въпрос:

‒ А Бош попита ли те нещо, което аз пропуснах да направя?

‒ Да, но не беше за нея. Попита ме за приятеля на Дейзи и дали съм го виждал на улицата след убийството.

‒ Кой беше приятелят ѝ?

‒ И той уличен боклук. Познавах го по подписа му на графитите – Нарко. Според Бош се казвал Адам някой си. Забравил съм. Но отговорът е, че никога повече не го видях. Такива като него просто се появяват и изчезват.

‒ Какви им бяха отношенията?

‒ Движеха заедно. Нали се сещаш, пазеше я. Такова момиче има нужда от някой до нея. Все едно ѝ беше сводник. Тя работеше с клиенти, той я държеше под око, после деляха печалбата. Само че онази нощ се издънил. Лош късмет за нея.

Балард кимна. Предположи, че Бош е искал да говори с Адам/Нарко, като човек, който най-добре би знаел кого е познавала Дейзи Клейтън и кого е обслужвала през последната нощ от живота си.

Само че той също можеше да бъде сред заподозрените.

‒ Чувала си за Бош, предполагам? – попита Дворек.

‒ Да – потвърди Балард. – По онова време е работел в отдела.

‒ Нали знаеш за звездите на тротоара отпред?

‒ Естествено.

На тротоара пред участък „Холивуд“ имаше мемориални звезди в памет на полицаите на отдела, убити при изпълнение на служебните си задължения.

‒ Е, има там една звезда – продължи Дворек. ‒ Лейтенант Харви Паундс. Историята около него е, че бил началник на Бош, когато бил отвлечен и умрял от сърдечен удар по време на изтезание във връзка със случай, по който работел Бош.

Балард не беше чувала тази история и попита:

‒ Отнесе ли го някой?

‒ Зависи кого питаш ‒ въздъхна Дворек. – Делото е прекратено, но остава като поредната мистерия на големия лош град. Говореше се обаче, че Бош направил нещо, довело да смъртта на нашия човек.

„Прекратено“ беше обозначение за случаите, които биваха официално приключени без арест и присъда. Причината обикновено беше смърт на заподозрения или излежаване на доживотна присъда за друго престъпление, понеже нищо не оправдаваше времето, разноските и риска да се продължава разследването на случай, което няма да доведе до удължаване на присъдата.

‒ Предполагам, че досието е запечатано поради висши съображения.

„Висши съображения“ беше битуваща в средите на ЛАПУ фраза за случаи, имащи отношения към вътрешната за даден участък политика, т.е. дела, при които дадена кариера може да бъде провалена от само един грешен ход.

Информацията за Бош беше интересна, но неконкретна. Преди Балард да измисли с какъв въпрос да върне Дворек на темата за Дейзи Клейтън, неговият ровър изпищя и той пое обаждане от дежурния по смяна. Балард чу лейтенант Мънроу да го праща в Бийчуд Каниън, за да контролира работата на екип, изпратен да реагира на домашен спор.

‒ Трябва да вървя – изпъшка той и сви на топка фолиото, в което му бяха дали такото. – Освен ако не искаш да дойдеш с мен и да ми помагаш.

Беше казано насмешливо и Балард усети това – Реликвата нямаше нужда от помощта на детектив от Късното шоу.

‒ Ще се видим като се върнеш в „хамбара“ – каза тя. – Освен ако нещата не потръгнат и наистина ти потрябва детектив.

Надяваше се да не се случи. Битовите разправии обикновено се свеждаха до „той каза, тя каза“ и в тези случаи тя играеше по-скоро ролята на рефер, отколкото на детектив. Дори най-баналните наранявания не винаги разкриваха истината.

‒ Ще го имам предвид – подхвърли Дворек и тръгна.