Атлас на дните

ПРОЛОГ

Никога толкова упорито не съм се усъмнявал в здравината на своя разум, колкото през онази първа нощ, когато жената птица и нейните подопечни дойдоха да ме спасят от лудницата. Там щях да се озова, притиснат между угоените си чичовци на задната седалка в колата на моите родители, когато сякаш направо от въображението ми на пътя пред нас изникна стена от чудати деца, озарени в небесно сияние, досущ ято ангели.

Колата поднесе и закова. Облак прах закри предното стъкло. Дали не бях си измислил този образ, като трепкаща холограма, проектирана директно от ума ми? Всичко на този свят ми се струваше по-вероятно от това моите приятели да са сега отпред. Чудатите имат тази способност да правят невъзможното да изглежда възможно, но да ме навестят точно в този момент ми се струваше една от онези невъзможности, които ми изглеждаха почти сигурни.

Мое беше решението да напусна Дяволското гробище. Да се завърна отново у дома, където моите приятели не могат да ме последват. Хранех надеждата, че след завръщането ще мога да съединя отново несъразмерните нишки на моя живот, нормалното и чудатото, обикновеното и необикновеното.

Още една невъзможност. Дядо ми се бе опитал да постигне същото и не бе успял, отблъснат в края на краищата и от своето чудато семейство, и от нормалното. Отказвайки да предпочете един вид живот пред друг, той се бе обрекъл да изгуби и двата – също както щеше да стане и с мен.

Вдигнах глава и видях през облака да ни доближава човешка фигура.

– Коя пък сте вие? – попита баща ми.

– Алма Лефей Перигрин – отвърна тя. – Временно изпълняваща длъжността председател на Съвета на имбрините и настойница на тези чудати деца. Срещали сме се и преди, макар че не вярвам да си спомняте. Деца, поздравете тези хора.

ПЪРВА ГЛАВА

Странно е как умът приема едни неща и отхвърля други. Току-що бях преживял най-невероятното лято, което човек би могъл да си представи – бях пътувал назад във времето до предишни векове, бях укротявал невидими чудовища, влюбих се в бившата приятелка на дядо ми, съхранила възрастта си в изолирано време, – но едва сега, в напълно обикновеното настояще, в провинциална Флорида, в къщата, където бях израсъл, установих колко е трудно да повярваш на очите си.

Тук беше Инок, проснат върху бежовия ни диван, посръбващ кола от металната чаша на баща ми, украсена с лика на пират, тук беше Олив, която развърза оловните си обувки и започна да се рее под тавана, в кухнята бяха Хорас и Хю – Хорас разглеждаше снимките върху вратата на хладилника, докато Хю ровеше вътре за сандвич, – тук бе Клеър, отпуснала и двете си усти и зяпнала в черния монолит на нашия огромен стенен телевизор, присъстваше и Милърд, виждаше се по списанията на майка ми за вътрешна украса, които се повдигаха и разтваряха във въздуха, докато ги прелистваше, а на килима се бяха отпечатали ходилата на босите му крака. Странно съчетание на светове, което си бях представял безброй пъти, но никога не си бях помислял, че ще е възможно. Ала ето го пред мен: моето Преди и моето След, сблъскващи се със силата на планети.

Милърд вече се бе опитал да ми обясни как е възможно да са тук, очевидно здрави, читави и забравили всякакъв страх. Колапсът на примката, който едва не ни бе погубил в Дяволското гробище, бе пренастроил вътрешните им часовници. Той не разбираше съвсем ясно как е станало, само че вече за тях не съществуваше опасността от катастрофално остаряване, ако останат твърде дълго в настоящето. Щяха да остаряват ден след ден, също като мен, изглежда, натрупаните им дългове към времето бяха опростени, сякаш не бяха прекарали по-голямата част от двайсети век, преживявайки един и същи ден. Без съмнение това бе чудо – безпрецедентна промяна в историята на чудатите, – ала как точно бе станало, за мен бе едва наполовина толкова учудващо, колкото факта, че са тук, всички – че до мен стои Ема, красивата, силна Ема, стиснала с ръката си моята, а зелените ѝ очи сияят, докато оглежда учудено стаята. Ема, за която толкова пъти бях мечтал през дългите самотни седмици, откакто се завърнах у дома. Носеше семпла сива рокля, спускаща се под коленете, ниски кожени обувки, с които би могла да тича, ако се наложи, пясъчнорусата ѝ коса бе завързана отзад на опашка. Десетилетията, през които другите се бяха уповавали на нея, я бяха направили практична до мозъка на костите, но нито отговорностите, нито бремето на изминалите години бяха успели да прокудят момичешката искра, която я озаряваше толкова ярко отвътре. Тя бе едновременно твърда и мека, сладка и кисела, стара и млада. Това, че държеше в себе си толкова много, бе една от причините да я обичам безумно. Имаше бездънна душа.

– Джейкъб?

Говореше на мен. Опитах се да отвърна, но умът ми бе погълнат от унасяща ме мечтателност.

Тя ми помаха с ръка, сетне щракна с пръсти, издавайки рязък звук като удар на кремък. Сепнах се и дойдох на себе си.

– Ей – смотолевих. – Извинявай.

– Къде беше?

– Аз просто... – размахах ръка, сякаш чистех паяжини пред лицето си. – Просто се радвам да ви видя всички. – Дори само това кратко изречение изискваше усилие като да събера десетина балона в ръцете си.

Усмивката ѝ не успя да прикрие нейната загриженост.

– Знам, че всичко ти изглежда ужасно странно – да се изсипем накуп при теб. Надявам се, че шокът не е бил прекомерен.

– Не, не. Е, може би малко. – Кимнах към стаята и чудатите вътре. Където и да отидат приятелите ми, винаги ги придружава атмосферата на щастлив хаос. – Сигурна ли си, че не сънувам?

– А ти сигурен ли си, че аз не сънувам? – Тя улови другата ми ръка и я стисна, и топлината и увереността, които ми вдъхна, сякаш върнаха донякъде солидността на света около нас. – Едва ли ще мога да изброя колко пъти през тези години съм си представяла как посещавам това градче.

За миг се почувствах объркан, но после... разбира се. Дядо. Ейб се бе заселил тук още през петдесетте, бях виждал адреса му във Флорида на писмата, които Ема пазеше. Погледът ѝ бе зареян, сякаш се бе унесла в спомени, и аз усетих неприятното жилване на ревността – и веднага се засрамих от това. Тя бе свързана с миналото си и имаше пълното право да се чувства точно толкова смутена от сблъсъка на двата свята, колкото и аз.

Мис Перигрин нахлу в стаята като торнадо. Беше съблякла пътническото наметало и отдолу носеше ослепително сако от зелен туид и бричове за езда, сякаш бе пристигнала на кон. Докато пресичаше стаята, тя раздаваше заповеди.

– Олив, веднага слез оттам! Инок, свали краката си от масата! – Тя насочи пръст към мен и кимна към кухнята. – Мистър Портман, има някои неща, които изискват вашето внимание.

Ема ме улови под ръка и ме придружи до кухнята, за което ѝ бях благодарен, тъй като стаята още не бе спряла да се върти пред погледа ми.

– Вече отиваме да се милваме, а? – подхвърли Инок. – Още не сме дошли и...

Ема протегна свободната си ръка и му опърли перчема. Инок се дръпна и затисна с длани димящата си глава. Избухнах в смях и това като че поразчисти паяжините в ума ми.

Да, моите приятели бяха съвсем реални и бяха тук. Мис Перигрин вече бе съобщила, че възнамеряват да останат известно време. Да опознаят съвременния свят. Да си починат, заслужен отдих след преживяното в Дяволското гробище – което, след загубата на тяхната славна стара къща в Кеърнхолм, се бе превърнало във временното им убежище. Бяха добре дошли, разбира се, и аз бях невероятно щастлив, че са тук. Но как щеше да стане на практика? Какво щяха да кажат баща ми и моите чичовци, които в този момент Бронуин охраняваше в гаража? Всичко това ми идваше твърде много, за да го приема отведнъж, и за момента реших да го оставя настрана.

Мис Перигрин разговаряше с Хю до отворения хладилник. Изглеждаха съвсем не на място сред модерните иноксови уреди в кухнята на моите родители, сякаш актьори, попаднали в погрешен декор на филм. Хю размахваше найлонов пакет със сирене на пръчици.

– Но тук има толкова странна храна, а аз не съм ял от векове!

– Не преувеличавай, Хю!

– Не преувеличавам. В Дяволското гробище беше 1886-а и там за последен път закусвах.

Хорас се подаде от килера.

– Приключих с инвентаризацията и честно казано, съм шокиран. Само един пакет сода за хляб, една консерва със сардини в сос и кутия с мухлясали бисквити. Да не би правителството да е въвело купони за храна? И тук ли има война?

– Ядем предимно готова храна – отвърнах и застанах до него. – Родителите ми не обичат да готвят.

– Тогава за какво ви е тази просторна блестяща кухня? – попита Хорас. – Може да съм лицензиран готвач, но не мога да готвя с въздух.

Истината бе, че баща ми видял тази кухня в едно списание за вътрешен дизайн и решил, че трябва да я има. Опита се да оправдае похарчените средства с обещанието, че ще се научи да готви и ще организира незабравими кулинарни празненства за нашето семейство – но както повечето негови планове и този се изпари след първите готварски уроци. Остана им само тази огромна и луксозна кухня, използвана за претопляне на замразена храна и вчерашна пица. Но вместо да потъвам в обяснения само вдигнах рамене.

– Е, няма да умреш от глад през следващите пет минути – тросна се мис Перигрин и изтика Хю и Хорас от кухнята. – И, така, мистър Портман. Струвате ми се малко блед. Добре ли се чувствате напоследък?

– Все по-добре с всяка изминала минута – отвърнах малко засрамено.

– Може да страдате от постпримков стрес – обясни мис Перигрин. – Малко забавен във вашия случай. Съвсем естествено е за пътешествениците във времето, особено за новаците в тази област. – Говореше ми през рамо, докато се въртеше из кухнята и надничаше в шкафовете. – Симптомите най-често са незначителни, макар и не винаги. От колко време чувствате замайване?

– Едва откакто се появихте. Но иначе съм добре, наистина...

– А да имате течащи язви, раздразнени мазоли или мигренозно главоболие?

– Нито едно от изброените.

– Внезапно мозъчно разстройство?

– Ами... не помня такова нещо.

– Мистър Портман, нелекуваният постпримков стрес не е шега работа. Имаме и смъртни случаи. Я, бисквити! – Тя сграбчи кутия сладки от долапа, измъкна една бисквита и я метна ловко в устата си. – Охлюви в изпражненията? – попита, дъвчейки.

Едва овладях усмивката си.

– Не.

– Спонтанна бременност?

Ема прихна.

– Не говорите сериозно!

– Знаем само за един такъв случай – обясни мис Перигрин. Тя остави бисквитите на масата и ме фиксира с поглед. – Пострадалият беше мъж.

– Не съм бременен! – отвърнах, но твърде високо.

– И слава богу за това! – провикна се някой от стаята.

Мис Перигрин ме потупа по рамото.

– Май ви се е разминало. Но все пак трябваше да ви предупредя.

– Бих предпочел да не го бяхте правили – рекох. Опасявах се, че това ще засили параноята ми. Ако през изминалия месец си бях правил тестове за бременност и бях надзъртал в изпражненията си за охлюви, родителите ми със сигурност вече да са ме пратили в лудницата.

– Съгласна. А сега, преди всички да се поотпуснем и да се насладим на компанията си, още малко за работа. – Тя закрачи в кръг между голямата фурна и умивалника. – Първи въпрос: безопасност и сигурност. Тук всичко изглежда спокойно, но да не се подлъгваме по привидности. Има ли нещо, което трябва да знам за вашите съседи?

– Като например?

– Криминално минало? Склонност към насилие? Колекциониране на оръжия?

Имахме само двама съседи: старата мисис Мелорос, прикована към инвалидната количка осемдесетгодишна женица, която можеше да напуска къщата си само с помощта на медицинската сестра, и немското семейство, което прекарваше по-голяма част от годината някъде другаде, оставяйки празна своята двуетажна барокова къща.

– Мисис Мелорос обича да си вре носа навсякъде – отвърнах. – Но ако никой не влиза в двора ѝ, мисля, че няма да ни създава неприятности.

– Разбрано – кимна мис Перигрин. – Втори въпрос: усещали ли сте присъствието на гладни, откакто се прибрахте у дома?

Почувствах как кръвта ми запулсира в слепоочията при споменаването на един свят, който от няколко седмици не се бе пробуждал в мислите ми, нито в думите ми.

– Не – отвърнах развълнувано. – Защо? Имало ли е нападения?

– Никакви нападения. Нито следа от тях. Но точно това ме безпокои. А сега, за вашето семейство...

– Не ги ли избихме или пленихме всичките в Дяволското гробище? – прекъснах я аз, тъй като нямах желание толкова скоро да се отклоняваме от темата за гладните.

– Ни най-малко. След победата ни малък отряд е успял да избяга заедно с неколцина гадини и ние смятаме, че са се отправили за Америка. Съмнявам се, че ще се доближат до вас – мисля, че вече си научиха урока, – и мога само да предполагам, че замислят нещо. От малко предпазливост глава не боли.

– Джейкъб, те са ужасени от теб – намеси се Ема с гордост в гласа.

– Така ли?

– Трябва да са глупаци да не се чувстват така след боя, който им хвърли – додаде Милърд от дъното на кухнята.

– Възпитаните хора не подслушват чужди разговори – сгълча го мис Перигрин.

– Не съм подслушвал, гладен съм. Освен това ме пратиха да ви помоля да не рендосвате Джейкъб. Както знаете, изминахме доста дълъг път, за да го видим.

– Джейкъб им липсваше страшно много – обърна се Ема към мис Перигрин. – Почти колкото и на мен.

– Май е време да говорите с всички – посъветва ме мис Перигрин. – Кратка поздравителна реч. И да определите някои основни правила.

– Основни правила? – учудих се. – Какви например?

– Те са моите повереници, мистър Портман, но това е вашият град и вашето време. Нужна ми е помощта ви, за да не объркат нещо.

– Достатъчно е да се грижиш за прехраната им – рече Ема.

Обърнах се към мис Перигрин.

– Какво казахте одеве за семейството ми?

Не можеха да останат вечно пленници в гаража и аз се безпокоях какво ще правим с тях.

– Не се тревожете – погледна ме мис Перигрин. – Бронуин държи положението под контрол.

Думите едва бяха излетели от устата ѝ, когато откъм гаража долетя оглушителен трясък. От сътресението чашите по полиците изпопадаха и се разбиха на пода.

– Това не ми прилича на „положение под контрол“ – посочи Милърд.

Всички хукнахме нататък.

◆

– Останете по местата си – викна мис Перигрин към хола.

Изскочих в коридора и чух стъпките на Ема зад гърба си. Не бях сигурен какво ще заваря в гаража. Дим? Кръв? Прозвуча като експлозия, но определено не очаквах да намеря роднините си в безсъзнание в нашата кола, спящи като бебенца. Задницата на колата бе наместена в голямата вдлъбнатина на спуснатата врата на гаража и по бетона около нея блещукаха парчета от счупени стопове. Моторът бе включен и работеше.

Бронуин бе застанала до предния край на колата, стиснала в ръце калника.

– О, съжалявам, не знам какво стана – избъбри тя и изпусна калника, който изтрополи със звънтене на пода.

Осъзнах, че трябва да спра мотора, преди всички да се задушим, и се втурнах към предната врата, но тя се оказа заключена. Разбира се, та нали родителите ми са се опитвали да се предпазят от Бронуин. Представях си колко са били изплашени.

– Аз ще я отворя – заяви Бронуин. – Дръпни се!

Тя запъна крака и сграбчи дръжката с две ръце.

– Какво ще... – понечих да кажа, но в този момент тя дръпна дръжката и изтръгна цялата врата от пантите. Вратата изхвърча от ръцете ѝ, набирайки скорост, и се заби в задната стена. Трясъкът бе толкова силен, че го почувствах като тласък, който ме блъска назад.

– Олеле, майчице! – прокънтя гласът на Бронуин в настъпилата тишина.

Гаражът започваше да наподобява някои от бомбардираните къщи, които бях видял във военновременния Лондон.

– Бронуин! – извика Ема и свали ръце от главата си. – Можеше да обезглавиш някого!

Шмугнах се в отвора, където допреди малко се намираше вратата, наведох се над спящия ми баща и измъкнах ключа от контакта. Майка ми бе положила глава на рамото на баща ми, който хъркаше, опрял лице на предното стъкло, където дъхът му бе оставил помътнено овално петно. Отзад чичовците ми също спяха прегърнати. Въпреки трясъка никой от тях не бе помръднал. Знаех само за едно вещество, което би могло да ги потопи в толкова непробуден сън – мощния бях прах на Мама Прашец. Когато се изправих до колата, видях, че Бронуин стиска кесията с прашеца, докато се опитваше да обясни какво се е случило.

– Мъжът отзад – рече тя и посочи чичо Боби. – Видях го да използва своя малък... малък...

– Клетъчен телефон – добавих.

– Точно така – него – продължи тя. – Взех му го и всички се развикаха ужасно, и тогава направих това, което ми бе показвала мис П...

– Използва прашеца? – попита мис Перигрин.

– Духнах го право в лицата им, но те не заспаха веднага. Бащата на Джейкъб запали колата, но вместо да потегли напред той... той... – Бронуин посочи огънатата врата на гаража.

Мис Перигрин я потупа по рамото.

– Да, мила, виждаме. Справила си се чудесно.

– Ами да – обади се Инок. – Право през стената.

Обърнахме се и открихме, че всички деца са се скупчили на вратата.

– Казах ви да си останете по местата – тросна се мис Перигрин.

– След този шум? – възрази Инок.

– Съжалявам, Джейкъб – промърмори Бронуин. – Те бяха изплашени, а аз не знаех какво да сторя. – Не съм ги наранила, нали?

– Не мисля. – Аз самият бях изпитвал чудодейния ефект на прашеца на Мама Прашец и светът, където те отнасяше, не беше никак лошо място за прекарване на няколко часа. – Ще ми дадеш ли телефона на чичо?

Бронуин го извади от джоба и ми го подаде. Екранчето бе напукано, но работеше. Когато светна, видях изписани текстови съобщения от леля ми:

Какво става?

Кога ще се прибереш?

Всичко наред ли е?

В отговор чичо Боб бе започнал да пише ОБАДИ СЕ НА ЧЕНГЕТАТА, но после вероятно си бе дал сметка, че ще е по-добре, ако сам им позвъни. Ала Бронуин му бе отнела телефона, преди да успее да го направи. Ако се бе забавила с още няколко секунди, вероятно щяхме да имаме посещение от специалния отряд. Дъхът ми секна, когато си дадох сметка колко лесно положението ни можеше да стане опасно и объркано. „По дяволите – рекох си, докато местех поглед между смачканата кола, полуразрушената стена и огънатата врата на гаража. – Вече се обърка.“

– Не се тревожи, Джейкъб – каза ми мис Перигрин. – Оправяла съм се и в по-неприятни ситуации. – Тя обиколи помещението и огледа пораженията. – Семейството ти ще спи здраво чак до сутринта и предлагам ние да последваме примера им.

– А после какво? – попитах разтревожено и усетих, че се обливам в пот. В гаража беше задушно.

– Когато се събудят, ще изтрия последните им спомени и ще пратя чичовците ти у дома.

– Но какво ще кажат...

– Ще им обясня, че сме далечни роднини по линия на баща ти, пристигнали от Европа да посетят гроба на чичо Ейб. Колкото до решението им да те пратят в психиатрична лечебница, ти вече се чувстваш по-добре и не се нуждаеш от лекарска помощ.

– Ами какво ще...

– О, те ще повярват, след изтриване на паметта нормалните са податливи на всякакви внушения. Сигурно бих могла да ги убедя дори, че сме гости от лунна колония.

– Мис Перигрин, моля ви, не го правете.

Тя се засмя.

– Моите извинения. След като векове наред си била учителка на чудати деца, не е никак трудно да предугаждаш въпросите им и да ги изпреварваш, за да не губиш време. А сега, последвайте ме, деца, трябва да обсъдим как ще процедираме през идните няколко дни. Има много неща да научим от настоящето и няма по-удобен момент от сегашния да го сторим.

Тя разпери ръце и ги поведе към хола, докато децата я обсипваха с въпроси и оплаквания:

– Колко дълго ще останем? – поинтересува се Олив.

– Може ли утре да излезем на обиколка? – обади се Клеър.

– Искам поне да хапна нещо, преди да напусна този свят – беше Милърд.

Скоро останах сам в гаража. Забавих се, защото не ми се искаше да изоставям семейството си, а и се безпокоях от идеята да им бъде изтрита паметта. Мис Перигрин изглеждаше уверена, но този път предстоеше да изтрие далеч по-голям отрязък, отколкото когато го стори в Лондон, където бе премахнала едва десетина минути от спомените им. Ами ако сега не изтрие достатъчно или пък изтрие твърде много? Ако баща ми забрави всичко, което знае за птиците, или майка ми изгуби познанията си по френски, натрупани в колежа?

Гледах ги как спят безгрижно, но на душата ми не беше никак леко. Внезапно се почувствах ужасно възрастен, докато моето семейство – уязвими, похъркващи спокойно, с потекла от устата слюнка – бяха като малки деца.

Може би имаше и друг начин.

Ема се показа на отворената врата.

– Всичко наред ли е? Мисля, че момчетата ще вдигнат бунт, ако скоро не е готова вечерята им.

– Не ми се искаше да ги изоставям – рекох и кимнах към семейството ми.

– Никъде няма да идат и няма смисъл да ги държиш под око. С дозата, която са получили, ще спят като пънове до утре преди обяд.

– Зная. Просто ми е малко... съвестно.

– Не бива. – Тя се доближи и спря до мен. – Не си виновен. Никак.

Кимнах.

– Тъжно е, нали?

– Кое?

– Че синът на Ейб Портман никога няма да узнае колко невероятен човек е бил баща му.

Ема хвана ръката ми и я постави на рамото си.

– Ако ме питаш, сто пъти по-тъжно е, че никога няма да узнае какъв невероятен човек е неговият син.

Тъкмо се навеждах да я целуна, когато телефонът на чичо избръмча в джоба ми. И двамата се сепнахме. Извадих го от джоба си. Имаше ново съобщение от леля.

Тикнахте ли смахнатия Дж. в лудницата?

– Какво пише? – попита Ема.

– Нищо важно. – Прибрах телефона в джоба си и тръгнах към вратата. Изведнъж идеята да зарежа семейството в гаража не ми се струваше толкова непоносима. – Ела, да измислим нещо за вечеря.

– Сигурен ли си?

– Напълно.

Изключих осветлението и излязохме.

◆

Предложих да поръчаме пица от един ресторант, който доставяше до късно. Само няколко от децата знаеха какво е пица, а доставката по домовете им беше напълно непозната.

– Приготвят я на място и я донасят у вас? – удиви се Хорас, сякаш идеята му се струваше скандална.

– Пица – това от местната кухня ли е? – поинтересува се Бронуин.

– Не съвсем – отвърнах. – Но повярвайте, ще ви хареса.

Направих огромна поръчка и всички насядахме по фотьойлите в хола в очакване да пристигне. Мис Перигрин ми прошепна в ухото:

– Трябва да се обърнете към тях. Да произнесете кратка реч за добре дошли.

Без да чака отговор, тя се покашля и обяви на всеослушание, че имам да им казвам нещо. Изправих се и се заех да импровизирам, доста нескопосано впрочем.

– Много се радвам, че сте тук. Не зная дали си давате сметка къде щеше да ме отведе тази вечер семейството ми, но нямаше да е на добро място. Искам да кажа... – поколебах се. – Че може да е добро за някои хора, нали разбирате, с истински душевни проблеми, но накратко, вие, момчета, ми спасихте задника.

Мис Перигрин сбърчи вежди.

– Ти всъщност спаси нашите... седалища – заяви Бронуин, като погледна смутено своята учителка. – Само ти върнахме услугата.

– Ами, благодаря. Когато ви видях за пръв път, помислих, че сънувам. Защото неведнъж, откакто се върнах тук, ви бях сънувал. Та не беше никак лесно да повярвам, че този път е наистина. Както и да е, важното е, че всички сте тук, и се надявам да отвърна на гостоприемството, с което ме посрещнахте във вашата примка. – Кимнах и сведох очи към пода. – Та, още веднъж, ужасно съм развълнуван от появата ви и с това слагам край на речта си.

– И ние те обичаме! – провикна се Клеър, скочи от фотьойла и припна да ме прегърне. После Олив и Бронуин се присъединиха към нея и скоро почти всички в стаята ме притискаха в обятията си и не ми даваха да си поема дъх.

– Толкова се радваме да сме тук – възкликна Клеър.

– А не в Дяволското гробище – добави Хорас.

– Откакто дойдохме, станаха такива интересни неща! – пропя Олив.

– Извинявай, че порутихме част от къщата ти – рече Бронуин.

– Защо „ние“? – изгледа я Инок.

– Не мога да дишам – изхриптях. – Ужасно силно ме стискате...

Групата се отдръпна, давайки ми възможност да си поема дъх. След това Хю се промуши отпред и забоде пръст в гърдите ми.

– Нали знаеш, че тук не сме всички? – Останалите се отдръпнаха още, защото около него зажужаха възбудени пчели. – Ти каза, че се радваш, че всички сме тук. Е, не сме всички.

Трябваха ми няколко секунди да осъзная какво има предвид и тогава се почувствах засрамен.

– Съжалявам, Хю. Не исках да пропускам Фиона.

Той сведе поглед към разплетените си чорапи.

– Понякога ми се струва, че всички освен мен са я забравили. – Долната му устна потрепери и той стисна юмруци, за да се овладее. – Но тя не е мъртва.

– Надявам се, че си прав.

Той втренчи очи в мен.

– Не е мъртва.

– Добре. Не е.

– Ужасно ми липсва, Джейкъб.

– На всички ни липсва. Не исках да я пропускам и не съм я забравил.

– Извинението се приема – каза Хю, изтри лицето си с ръкав, обърна се и се отдръпна.

– Не зная дали ще повярваш – обади се Милърд, – но това е напредък.

– Той почти не разговаря с нас – уточни Ема.

– Ядосан е и не иска да приеме истината.

– Не вярвате ли, че Фиона може да е жива някъде? – попитах.

– Намирам го за малко вероятно – отвърна Милърд.

Мис Перигрин потръпна и опря пръст на устните си. После ни обгърна с ръце и ни изтика към далечния край на хола.

– Пратихме запитване до всички примки и чудати общности, с които поддържаме връзка – прошепна тя. – Разпръснахме съобщения, бюлетини, снимки, подробни описания, дори заръчах на летящия отряд от гълъби на мис Рен да претърси гората за Фиона. Но досега нищо.

Милърд въздъхна.

– Бедничката, ако беше жива, не трябваше ли вече да ни е намерила? Не беше никак трудно.

– Сигурно – кимнах. – А опитахте ли се да потърсите...

– Тялото ѝ? – довърши Милърд.

– Милърд, моля те – скастри го мис Перигрин.

– Неделикатно ли се изразих? Може би трябваше да подбера по-точна дума?

– Просто млъкни – просъска мис Перигрин.

Милърд не беше лишен от чувства, просто не го биваше да щади чувствата на другите.

– Падането, което вероятно погуби Фиона – продължи Милърд, – се случи в менажерията на мис Рен, в нейната примка, която след това рухна. Ако тялото ѝ още е там, няма начин да бъде открито.

– Питах се дали да отслужим прощален ритуал – въздъхна мис Перигрин. – Но не мога дори да повдигна въпроса, без да пратя Хю в поредната депресия. Боя се, че ако накърним още чувствата му...

– Той дори ще спре да осиновява нови пчели – довърши Милърд. – Казва, че няма да ги обича по същия начин, ако не познават Фиона, и пази една, която е в доста напреднала възраст.

– Струва ми се, че промяната в сценария може да му подейства добре – рекох.

В този момент на вратата се позвъни. И тъкмо навреме, защото атмосферата в стаята се смрачаваше.

Клеър и Бронуин понечиха да ме последват в коридора, но мис Перигрин им се тросна.

– В никакъв случай! Още не сте готови да разговаряте с нормалните!

Не мислех, че има някакъв риск да се срещнат с момчето, което доставя пици – докато не отворих вратата и не видях хлапе от съседния клас в училище, крепящо купчина кутии за пица.

– Деветдесет и четири и шейсет – промърмори то и после повдигна глава. – О, по дяволите. Портман?

– Джъстин. Здрасти.

Казваше се Джъстин Пампертън, но всички му викаха Памперс. Беше един от надрусаните с трева скейтъри, които редовно тероризираха градските паркинги.

– Изглеждаш съвсем нормално. По-добре ли си сега?

– Какво искаш да кажеш? – попитах, но не държах особено да узная отговора. Побързах да отброя парите. (Открих ги в чекмеджето за чорапи на моите родители, където винаги държаха няколкостотин долара.)

– Говореше се, че ти е избила чивията. Без да се обиждаш.

– Ами, не. Добре съм си.

– Така ми се струва и на мен – кимаше той с глава като миниатюрна кукла. – Щото това, което чух...

Млъкна насред изречението. Отвътре бе долетял смях.

– Пич, да не би да правиш купон?

Взех пиците и му тикнах банкнотите.

– Нещо подобно. Задръж рестото.

– С момичета? – Той се опита да надзърне в къщата, но аз му препречих пътя. – След час се освобождавам. Мога да взема няколко бири и...

Никога досега не бях жадувал толкова силно някой да напусне час по-скоро верандата.

– Съжалявам, но сбирката е семейна.

Той ме погледна с уважение.

– Добре го нагласи, пич. – Вдигна ръка за „дай пет“, но осъзна, че държа кутиите с пица, стисна юмрук и го размаха. – Ще се видим след седмица, Портман.

– След седмица?

– В даскалото, брато! На коя планета живееш? – Той се засмя, завъртя глава и се прибра в колата.