Ловецът на глави

1.

Джейкъб крачеше бързо пред своя по-малък брат, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, а дъхът му се кълбеше в мразовития декемврийски въздух. Брат му Райън носеше кората с яйца, току-що купена в близката бакалия с пари, които Джейкъб беше откраднал от портмонето на майка им.

– Първо, защото старецът е истински задник – каза Джейкъб на брат си. – Второ, защото е расистки задник. Разкрещя се на Нгуенови и ги нарече „жълтури“, нали помниш?

– Да, но...

– Трето, защото ме пререди на опашката пред касите в супера и ме напсува, когато казах, че не е честно. Помниш това, нали?

– Разбира се, че го помня, но...

– Какво но? – Джейкъб се обърна с лице към по-малкия си брат.

– Ами ако има пистолет?

– Няма да застреля две деца я! Както и да е. Отдавна ще сме изчезнали, когато лудият стар пърдел разбере какво се е случило.

– Може да се окаже от мафията.

– Мафия? С име като Баскъм? Ако се казваше Гаргулио или Тарталия, нямаше да го направим. Той е само един дърт пърдел, на когото трябва да бъде даден урок. – Изведнъж се вторачи в Райън с внезапно подозрение. – Нали няма да се изнижеш и да ме оставиш сам?

– О, не.

– Добре, тогава. Хайде да вървим.

Джейкъб се обърна и продължи надолу по Осемдесет и четвърто авеню, след това зави по 122-ра улица. Намали крачка и тръгна леко по тротоара, все едно е излязъл на вечерна разходка. От двете страни на улицата се издигаха главно еднофамилни и двуфамилни къщи, типични за този жилищен район в Куинс, украсени с гирлянди от коледни лампички.

Той забави още крачка.

– Виж къщата на стареца – каза на брат си. – Тъмна като гроб. Единствената без лампички. Какъв Гринч , а?

Къщата се издигаше в далечния край на улицата. Уличните лампи, които надничаха през клоните на обезлистените дървета, хвърляха паяжина от сенки върху замръзналата земя.

– Добре, продължаваме да се разхождаме, все едно нищо не става. Отваряш кората, изсипваме купчина яйца на колата му и свиваме зад ъгъла и продължаваме да вървим.

– Той ще разбере, че сме били ние.

– Стига глупости. Сега вечерта? Между другото всички деца в махалата го мразят. И по-голямата част от възрастните. Всички го мразят.

– Ами ако ни подгони?

– Този дърт пръч? След седем секунди ще получи сърдечен удар. – Джейкъб се изкиска. – Когато яйцата се стоварят върху колата му, като едното нищо веднага ще замръзнат. Обзалагам се, че ще му се наложи десет пъти да я мие, докато ги махне.

Джейкъб започна да наближава къщата по тротоара и закрачи още по-внимателно. Виждаше синьото сияние в панорамния прозорец на двуетажната къща. Баскъм гледаше телевизия.

– Идва кола! – прошепна той. Те приклекнаха зад някакви храсталаци, когато една кола зави иззад ъгъла и започна да се спуска надолу по улицата, а лъчите от фаровете ѝ се плъзгаха по всичко наоколо и го осветяваха. Когато отмина, Джейкъб почувства как сърцето му блъска.

Райън подхвърли:

– Може би не бива...

– Млъквай. – Джейкъб излезе от храсталаците. Улицата беше твърде осветена за неговия вкус. Светлината идваше не само от уличните лампи, но и от коледната украса: светещи Дядо Коледовци, северни елени и сцени с яслите, разположени на моравите пред къщите. Парцелът на Баскъм поне беше малко по-тъмен.

Сега вече се приближаваха много бавно, като се придържаха към сенките на паркиралите покрай улицата автомобили. Колата на Баскъм, зелен „Плимут Фюри“ от 1971, който той пастираше всяка неделя, беше спряна в автомобилната алея колкото може по-навътре. Докато се придвижваше, Джейкъб видя неясната фигура на възрастния мъж, седнал в стол с висока облегалка, вторачен в екрана на огромния телевизор.

– Стой. Той е там. Дръпни си шапката надолу и вдиг­ни качулката. И шала.

Те оправиха връхните си дрехи, за да се прикрият по-добре, и зачакаха в мрака между един голям храсталак и автомобила. Секундите отлитаха една по една.

– Студено ми е – оплака се Райън.

– Млъквай.

Въпреки това продължиха да чакат. Джейкъб не искаше да го направят, докато възрастният мъж седеше в креслото. Ако решеше да се изправи и обърне, щеше да ги види. Трябваше да изчакат, докато се качи на горния етаж.

– Може да висим тук цяла нощ.

– Млъкни.

В този момент дядката стана. Брадатата му физиономия и кльощавото тяло бяха осветени от синята светлина, докато минаваше край телевизора на път за кухнята.

– Давай!

Джейкъб се втурна към колата.

– Отваряй!

Райън отвори капака на кората с яйца и Джейкъб взе едно. Райън взе друго и се поколеба. Джейкъб хвърли своето, което изплющя задоволително върху предното стъкло, след това взе още едно, после друго. Райън най-накрая хвърли своето. Шест, седем, осем – те изпразниха кората върху предното стъкло, торпедото, покрива и отстрани, като от бързане изпуснаха няколко яйца.

– Мамка ви! – чу се рев, Баскъм излетя от страничната врата, размахвайки бейзболна бухалка, и взе бързо да се приближава.

Сърцето на Джейкъб направо се обърна в гърдите му.

– Бягай! – извика той.

Райън пусна кората, обърна се и веднага падна, защото се подхлъзна на леда.

– По дяволите! – Джейкъб се обърна и го хвана за палтото, вдигна го да се изправи, но в това време Баскъм почти беше стигнал до тях, вдигнал бухалката готова за удар.

Втурнаха се като вятър надолу по автомобилната алея и излязоха на улицата. Баскъм ги погна и за изненада на Джейкъб не падна мъртъв от сърдечен удар. Оказа се неочаквано бърз и започна да ги настига. Райън захлипа.

– Проклети дечурлига! Ще ви строша главите! – извика Баскъм подире им.

Джейкъб зави зад ъгъла и излезе на „Хилсайд“, прелетя покрай няколко затворени магазина и едно игрище за бейзбол, а Райън го следваше. Дъртото копеле продължаваше да ги гони, вдигнало високо бейзболната бухалка.

Обаче, изглежда, най-накрая беше започнал да се задъхва, защото малко по малко започна да изостава. Те завиха в друга улица. Джейкъб можеше да види пред тях старата автокъща със спуснати кепенци, заобиколена с ограда от телена мрежа, където следващата пролет щяха да построят апартаменти. Преди известно време група деца бяха срязали дупка в оградата. Той плонжира към отвора, пропълзя през него, а Райън го последва. Сега Баскъм наистина изоставаше, но продължаваше да крещи заплахи.

Зад автокъщата се простираше индустриален район с няколко порутени сгради. Джейкъб огледа близкия гараж с лющеща се дървена врата и счупен прозорец до нея. Сега Баскъм не се виждаше. Може би се беше отказал при оградата, но Джейкъб имаше усещането, че старият пърделник все още ги следва. Трябваше да си намерят място, където да се скрият.

Той опита вратата на гаража. Беше заключена. Предпазливо протегна ръка през прозореца, напипа топката, завъртя я отвътре – и вратата се отвори със скърцане.

Влезе, Райън го последва, той внимателно и тихо я затвори и завъртя резето.

Стояха там в мрака, дишайки тежко. Джейкъб имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат, докато се опитваше да пази тишина.

– Проклети хлапета! – чуха те пронизителен крясък в далечината. – Ще ви смачкам топките!

В гаража, който изглеждаше празен, като изключим парчетата стъкло по пода, беше тъмно. Джейкъб започна да се промъква напред, хващайки преди това Райън за ръката. Трябваше им място, където да се скрият, в случай че старият Баскъм по някаква причина реши да ги търси тук вътре. Изглежда дъртият луд глупак наистина искаше да ги напердаши с тази бухалка. Когато очите на Джейкъб се приспособиха към сумрака, видя в задния край купчина листа. Голяма купчина.

Той задърпа Райън в тази посока и зарови в купчината, легна на меката повърхност и с ръце взе да гребе наоколо, затрупвайки себе си и брат си с листа.

Мина една минута. След това още една. Виковете на Баскъм вече не се чуваха. Всичко утихна. Постепенно Джейкъб успокои дишането си и върна увереността си. След още няколко минути започна да се киска.

– Пипнахме старото слюнчещо се копеле!

Райън не отговори.

– Видя ли го? Изглежда ни подгони по пижама. Може пишката му да е замръзнала и да се е отчупила.

– Мислиш ли, че видя лицата ни? – попита Райън с треперещ гласец.

– Въпреки шапките, качулките и шаловете? В никакъв случай. – Джейкъб отново се изсмя. – Обзалагам се, че яйцата вече са замръзнали на камък.

Най-накрая и Райън си позволи малко смях.

– Проклети хлапета! Ще ви смачкам топките! – каза той, имитирайки свистящия глас на стареца и неговия силен куински акцент.

Двамата се засмяха, докато ставаха от листата, отмахвайки ги настрана. Тогава Джейкъб шумно подуши въздуха.

– Пръднал си!

– Не съм.

– Пръднал си.

– Не съм. Който е подушил, той е изпушил.

Джейкъб направи пауза, като продължаваше да души.

– Какво е това?

– Не е пръдня. Това е... това е противно.

– Прав си. Прилича на... не знам. Гнили отпадъци или нещо подобно.

Отвратен, Джейкъб направи крачка назад в листата и се препъна в нещо. Протегна ръка и се подпря на него, за да запази равновесие, само за да открие, че повърхността от листа, под която лежеше нещото, поддаде с лека въздишка и вонята изведнъж започна да се носи над тях сто пъти по-гадна от преди. Той отскочи назад и залитна, когато чу гласа на Райън.

– Виж, има ръка...