Колапс

Пролог

Бунтовниците щяха да успеят, ако не беше прекъсването на Потока.

Разбира се, в гилдиите е утвърден законен и стандартен начин екипажът да извърши бунт и тези правила се спазват от столетия. Старши член на екипажа, желателно е да бъде първият помощник-капитан, но може да бъде и главният инженер, главният техник, главният лекар или дори представителят на собственика в някои твърде чудати обстоятелства, връчва на имперския делегат официално Изложение на оплакванията, подбуждащи към бунт, съставено съгласно възприетия от гилдията протокол. Имперският делегат се съветва с главния капелан на кораба, те призовават свидетели и изслушват показания, ако е необходимо, и след не повече от месец двамата обявяват или Заключение за бунт, или Отказ за бунт.

В първия случай началникът на охраната официално отстранява от длъжност капитана и го поставя под стража, а в следващото местоназначение на кораба на капитана му предстои официално изслушване от гилдията и възможните наказания са загуба на кораб, на ранг, на право да работи в космическия транспорт, граждански иск или наказателен процес, който може да завърши със затвор или смъртна присъда за най-тежките провинения. Във втория случай началникът на охраната се заема с оплакалия се член на екипажа, комуто предстои официалното изслушване от гилдията и т.н.

Очевидно е, че никой не постъпва така.

Стигаме до истинското протичане на бунтовете с оръжия, насилие, внезапна смърт, зверства между офицерския състав и стъписано недоумение на екипажа какво става, мамицата му. Според това кой надделява или убиват капитана и изхвърлят трупа в пустотата, а после преправят всичко със задна дата, за да изглежда законно и спретнато, или бунтовните офицери и членове на екипажа се запознават отблизо с това, което е извън въздушния шлюз, а капитанът представя Уведомление за незаконен бунт, което лишава наследниците на бунтовниците от техните привилегии и пенсии, тоест вдовиците или вдовците и децата гладуват и попадат в черните списъци на гилдиите за следващите две поколения, защото не е ли очевидно, че желанието за бунт е заложено в ДНК досущ като цвета на очите или склонността към смущения в храносмилането.

На мостика на „Разкажи ми още нещо“ капитан Арулос Гинеос трябваше да се справя с истински, а не протоколен бунт и поне пред себе си можеше да признае, че изгледите за бъдещето ѝ не бяха добри. А по-конкретно, щом нейният първи помощник и хората му от екипажа успееха да пробият онази стена с резачките за корпуси, Гинеос и колегите ѝ на мостика скоро биха станали жертви на „злополука“, която ще бъде уточнена по-късно.

– Оръжейният шкаф е празен – съобщи третият помощник Невин Бернъс, след като надникна.

Гинеос кимна. То се знае, че е празен. Шкафът беше кодиран, за да имат достъп до него точно петима души – капитанът, старшите вахтени офицери и началникът на охраната Бреман. Един от петимата бе взел оръжията по време на предишната вахта и логиката подсказваше, че го е сторил първият помощник-капитан Оли Инвър, който заедно с приятелите си режеше стената в момента.

Гинеос не беше със съвсем празни ръце. Имаше стреломет с ниска мощност, който криеше в ботуша – навик от ранната ѝ младост с бандата на Бързите кучета из подземията на Грусгот. Единствената стреличка можеше да ѝ послужи при стрелба от упор, но на разстояние повече от метър само би ядосала улучения. Гинеос не се заблуждаваше, че стрелометът би спасил нея или подчинените ѝ.

– Какво е положението? – обърна се тя към Лика Дън, която опитваше да се свърже с другите офицери в „Разкажи ми“.

– Нищо от инженерния сектор, откакто главната Фаночи ни се обади – отговори Дън. Ева Фаночи първа съобщи, че въоръжени хора от екипажа начело с първия помощник превземат нейния сектор, затова Гинеос блокира достъпа до мостика и обяви обща тревога. – Главният техник Восни не отговаря. Доктор Ютмен – също. Бреман е затворен в каютата си.

Значи това бе сполетяло Питер Бреман, началника на охраната в „Разкажи ми“.

– Какво каза Егерти?

Луп Егерти беше представителят на собственика и при нормални обстоятелства имаха полза от него колкото и нерез от цици, както гласи пословицата, но едва ли участваше в бунта, защото бунтовете вредят на бизнеса.

– Нищо. Нито дума и от Слейвин или Прийн – изброи Дън имперския делегат и капелана. – Вторият помощник Ниин също не отговаря.

– Почти пробиха.

Бернъс сочеше стената. Гинеос се смръщи. Бездруго не понасяше своя пръв помощник, който гилдията ѝ натрапи по препоръка на Дома Туа – собствениците на „Разкажи ми“. Предпочиташе вторият помощник Ниин да стане пръв. Трябваше да бъде по-настойчива. Следващия път.

„Не че ще има „следващ път“ в живота ми“ – каза си Гинеос. Можеше да се смята за мъртва, верните ѝ офицери – също, ако вече не са ги пречукали, а „Разкажи ми“ се намираше в Потока и щеше да остане в него още цял месец, значи нямаше как да изстреля черната кутия на кораба, за да разкаже какво се е случило. Преди „Разкажи ми“ да излезе от Потока при Край, всичко ще бъде забърсано старателно, фактите – подправени, версиите – репетирани. „Участта на Гинеос беше трагична – ще казват те. – Взрив. Толкова хора загинаха. А тя се върна безстрашно там, за да се опита да спаси още някого.“

Или нещо подобно.

Стената бе прогорена, след минута парче метал се стовари на пода и през дупката влязоха трима от екипажа с лъчемети и се обърнаха на различни страни, за да държат на прицел всички на мостика. Никой от вахтата не помръдна, нямаше смисъл. Един от въоръжените даде знак, че помещението е обезопасено, и първият помощник Оли Инвър се промуши през дупката в мостика. Зърна Гинеос и се отправи към нея. Лъчемет бе насочен към главата ѝ.

– Капитан Гинеос – отсечено кимна Инвър.

– Оли – отвърна със същото кимване тя.

– Капитан Арулос Гинеос, в съответствие с член 38, алинея 7 от Общия кодекс на Гилдиите за космически превози аз обявявам...

– Оли, спести ми тъпотиите – прекъсна го Гинеос.

Инвър се подсмихна.

– И така може.

– Трябва да призная, че доста добре го извъртя този бунт с превземането първо на инженерния сектор, за да заплашваш с взрив на двигателите, ако нещо потръгне зле за тебе.

– Благодаря, госпожо капитан. Аз наистина се опитах да извърша тази промяна с минимални жертви.

– Това означава ли, че Фаночи е жива?

– Казах „минимални“, госпожо капитан. Налага се да отбележа със съжаление, че главен инженер Фаночи не се държа много сговорчиво. Нейният заместник Хайбърн беше повишен.

– Колко от останалите офицери са на твоя страна?

– Според мен няма смисъл да се тревожите за това.

– Е, поне не се преструваш, че няма да ме убиеш.

– Искам да заявя, госпожо капитан, колко съжалявам, че се стигна до това. Наистина се възхищавам от вас.

– Оли, вече ти казах да ми спестиш тъпотиите.

Поредната усмивчица изпълзя на лицето на Инвър.

– Да, не си падате по ласкателствата.

– Имаш ли желание да ми обясниш защо подготвихте този бунт?

– Всъщност нямам.

– Хайде, угоди ми. Бих искала да знам защо ще умра.

Инвър сви рамене.

– За пари, разбира се. Пренасяме голяма пратка оръжия, които военните на Край ще използват в борбата с продължаващото въстание. Пушки, лъчемети, ракетни системи. Знаете го добре, нали подписахте приемателно-предавателния протокол. Свързаха се с мен, когато бяхме в Алпайн, и ми предложиха да ги продам на въстаниците. Цената е по-висока с трийсет процента. Прецених, че сделката е изгодна. И казах „да“.

– Любопитна съм как си намислил да им доставиш оръжията. Космодрумът на Край се контролира от властите на планетата.

– О, няма да се стигне дотам. Излизаме от Потока и ни нападат „пирати“, които заграбват товара. Вие и другите от екипажа, които не ми се подчинят, загивате при нападението. Просто и лесно, всеки от оцелелите си прибира пачката и е доволен.

– Но Домът Туа няма да е доволен – напомни Гинеос за собствениците на „Разкажи ми“.

– Имат си застраховки и за кораба, и за товара. Ще го преглътнат.

– Но шефът няма да се зарадва от съдбата на Егерти. Ще ти се наложи да го убиеш. А той е зет на Янер Туа.

Инвър се засмя, щом чу името на старшия в Дома Туа.

– Знам от достоверен източник, че Туа няма да се опечали излишно, ако любимият му син овдовее. Има и други съюзи, които би могъл да заздрави с нов брак.

– Значи всичко си обмислил.

– Нищо лично, госпожо капитан.

– Оли, да бъда убита заради пари ме засяга лично, струва ми се.

Инвър отвори уста да отговори, но тъкмо тогава „Разкажи ми още нещо“ изпадна от Потока и се задействаха аварийни сигнали, които никой на кораба – дори Гинеос или Инвър – не бе чувал, освен при тренировки в академията.

Постояха още няколко секунди опулени. После и двамата застанаха пред конзолите си и започнаха да си вършат работата, защото „Разкажи ми“ бе изскочил неочаквано от Потока и ако не измислеха как да се върнат в него, нямаше съмнение, че са безвъзвратно прецакани.

Време е за малко обяснения.

В тази вселена няма никакви „свръхсветлинни“ пътешествия. Скоростта на светлината е не само нечие чудесно хрумване, тя е и природна закономерност. Не можеш да я достигнеш. Колкото по-близо до нея се ускоряваш, толкова повече енергия ти е необходима, за да продължиш, а и поначало идеята да се движиш толкова бързо е идиотска, защото пространството е само почти празно и всичко, с което се сблъскаш с достатъчно голяма част от скоростта на светлината, би превърнало твоето крехко корабче в разхвърчали се късчета метал. Отгоре на всичко ще минат години или десетилетия, или векове, докато останките от твоето космическо возило прелетят покрай точката, която е била твоята крайна цел.

Няма свръхсветлинни полети. Но има Поток.

Онзи Поток, който обикновено представят на лаиците като реката от алтернативно пространство-време, даваща възможност да се пътува със скорост над светлинната в пределите на Свещената империя на взаимно зависимите държави и търговски гилдии, наричана за по-кратко Взаимозависимост. Потокът е достъпен през „плитчините“, възникващи, когато гравитацията на звезди и планети взаимодейства по точно определен начин с него, за да се вмъкнат корабите и да се понесат по течението му към друга звезда. Потокът даде шанс на човечеството да се съхрани след загубата на Земята, защото търговията във Взаимозависимостта процъфтяваше и всяко човешко средище разполагаше с ресурси, за да оцелява – ресурси, които почти никое от тях не можеше да си набави самостоятелно.

Разбира се, тази представа за Потока е нелепа. Потокът не прилича по абсолютно нищо на река. Той е многоизмерна метакосмологична структура, чието пресичане с локалното пространство-време има крайно сложна топология, повлиян е частично и хаотично, но не първостепенно от гравитацията, и навлизащите в него кораби не се движат в никакъв традиционен смисъл на думата, а единствено се възползват от векторната му природа спрямо локалното пространство-време. И тъй като не е ограничен от закономерностите на нашата вселена за скорост, ускорение и енергия, на локалните наблюдатели изглежда, че пътуването в него е по-бързо от светлината.

Но дори това описание е скапано, защото човешките езици са пълен провал в описването на нещо, което е по-сложно от сглобяването на къщичка върху клоните на дърво. Правилното описание на Потока се постига само чрез толкова сложен дял от висшата математика, че с изключение на около двеста души милиардите, населяващи Взаимозависимостта, изобщо не го проумяваха, камо ли пък наистина да си послужат с него, за да обяснят явлението смислено. И вие едва ли сте сред онези двеста души. Също като капитан Гинеос или първия помощник Инвър.

Но Гинеос и Инвър поне знаеха, че на практика е невъзможно и почти не се е случвало през вековното съществуване на Взаимозависимостта кораб да излезе неочаквано от Потока, чието случайно разкъсване би могло да изхвърли кораба на много светлинни години от която и да е човешка планета или станция. Корабите на гилдиите се проектираха така, че да поддържат живота на екипажите си месеци или дори години – не можеше да бъде иначе, защото времето на полетите в Потока между звездните системи в империята се проточваше от две седмици до девет месеца. Има обаче разлика между пълна самостоятелност на кораба в продължение на пет или десет години, както беше с най-големите съдове на гилдиите, и безкрайно оцеляване.

Защото няма свръхсветлинни полети. Има само Поток.

И ако изскочиш случайно от него някъде между звездите, смятай се за труп.

– Нуждая се от координатите, в които се намираме – каза Инвър от своята конзола.

– Работя по въпроса – обади се Лика Дън.

– Задействайте антените – заповяда Гинеос. – Щом изскочихме, има изходна плитчина. Трябва да намерим входна.

– Вече ги разгръщам – съобщи Бернъс от своята конзола.

Гинеос включи комуникационния канал с инженерния сектор.

– Главен инженер Хайбърн, излязохме от Потока поради разкъсване. Нуждаем се от незабавно включване на двигателите и искам от вас да осигурите достатъчна мощност на тласкащото поле, за да противодейства на огромните ускорения, с които ще се движим. Никой от нас няма желание да се превърне в желе.

– Ъъъ... – гласеше отговорът.

– Ама че шибаняк – изрази мнението си Гинеос и погледна Инвър. – Оли, той е от твоята банда. Ти го вкарай в пътя.

Инвър също включи комуникационния си канал.

– Хайбърн, да нямаш проблеми с разбирането на заповедите, дадени от капитана?

– Ние не се ли занимавахме с бунт? – изтърси Хайбърн.

Той беше рано изявило се инженерно дарование и затова се издигна бързо. Но си оставаше прекалено млад.

– Хайбърн, току-що изпаднахме от Потока. Ако не намерим начин да се върнем в него съвсем скоро, свършено е с всички ни. Затова ти заповядвам да изпълняваш всички нареждания на капитан Гинеос. Разбра ли?

– Слушам – отговори Хайбърн след кратко колебание. – Заех се. Включих аварийния режим на двигателите. Пет минути до пълна мощност. Ами... това сигурно ще ги повреди много зле.

– Ако ни вкарат обратно в Потока, тогава ще му мислим. Чакам сигнал в секундата, когато са готови за работа. – Гинеос прекъсна връзката и каза на Инвър: – Избра много лош момент да подхванеш бунт.

– Имам данни за позицията ни – съобщи Дън. – Намираме се на около двайсет и три светлинни години от Край и на шейсет и една от Ширак.

– Някакви гравитационни ями наблизо?

– Не, госпожо. Най-близката звезда е червено джудже на около три светлинни години от нас. Няма други масивни тела наоколо.

– И как изхвърчахме, щом наблизо няма гравитационна яма? – учуди се Инвър.

– Ева Фаночи вероятно би могла да отговори на твоя въпрос – вметна Гинеос. – Да де, ако не я беше убил.

– Госпожо капитан, точно сега не е моментът да обсъждаме това.

– Намерих я! – възкликна Бернъс. – Входна плитчина на стотина хиляди километра! Само че...

– Само че какво? – подкани Гинеос.

– Отдалечава се от нас. И се свива.

Гинеос и Инвър се спогледаха. Доколкото им беше известно, входните и изходните плитчини на Потока бяха статични – и като положение, и като размери. Тъкмо това даваше възможност на всекидневния търговски трафик да се възползва от тях. Подвижна и смаляваща се плитчина беше нещо съвсем непознато за тях.

„Умувай по-късно“ – заповяда си Гинеос.

– Каква е скоростта ѝ спрямо нас и колко бързо се свива? – попита тя.

– Отдалечава се с десет хиляди километра в час и изглежда, че се свива с около десетина метра в секунда – отговори Бернъс след минута. – Не мога да установя дали тези величини са постоянни. Засега виждам само това.

– Прехвърли ми данните за плитчината – поиска Инвър.

– Ще кажеш ли на прислугата си да почака отвън? – обади се Гинеос и махна с ръка към въоръжените членове на екипажа. – Доста трудно се съсредоточавам, когато някой се цели с лъчемет в главата ми.

Инвър се озърна към хората си и кимна. Те се провряха през дупката в стената.

– Стойте наблизо – нареди им Инвър, докато излизаха.

– Значи можеш да прокараш курс към нея? – попита го Гинеос. – Преди да се е затворила?

– Дай ми още минута. – На мостика цареше тишина, докато той работеше. – Да. Ако Хайбърн ни осигури мощността на двигателите в следващите две минути, ще стигнем до нея навреме.

Гинеос кимна и включи връзката с инженерния сектор.

– Хайбърн, къде са работещите ми двигатели?

– Още трийсет секунди, госпожо капитан.

– Как сме с тласкащите полета? Ще се движим бързо.

– Госпожо, зависи колко ще претоварите двигателите. Ако изстискате всичко от тях, за да задвижват кораба, налага се да вземат тази енергия отнякъде. Първо ще я отнемат от всичко останало, но накрая ще стигнат и до полетата.

– Аз предпочитам бързата смърт пред бавната, а ти, Хайбърн?

– Ъъ...

– Двигателите са в готовност – докладва Инвър.

– Виждам. – Гинеос докосна своя екран. – Прехвърлих ти навигацията. Измъкни ни оттук, Оли.

– Имаме проблем – каза Бернъс.

– Как да нямаме – откликна Гинеос. – Този какъв е?

– Плитчината се ускорява и се свива по-бързо.

– Изчислявам – промърмори Инвър.

– Все още ли можем да успеем? – попита Гинеос.

– Вероятно. Поне част от кораба ще се промъкне.

– А това какво означава?

– Означава, че в зависимост от размерите на плитчината може и да загубим тук част от кораба. Имаме носеща ос и пръстен. Носещата ос е просто една дълга игла. Но диаметърът на пръстена е цял километър. Оста може и да се промъкне. Пръстенът може и да не влезе.

– Това ще разруши кораба – изтъкна Дън.

Гинеос врътна глава.

– Ние няма да се блъснем в плътна преграда. Всичко, което не се побере в плитчината, остава тук, това е. Краищата ѝ ще го отрежат като бръснач. Затваряме люковете към спиците на пръстена и оцеляваме. – Тя пак се взря в Инвър. – Е, ако успеем да образуваме мехура.

Мехурът беше малката обвивка от локално пространство-време, затворена от енергийното поле на „Разкажи ми“ и съпровождаща кораба в Потока. В Потока буквално нямаше „тук“ и „там“. Всеки кораб, който не влезеше в Потока със свое пространство-време около себе си, би престанал да съществува в какъвто и да е смисъл на думата.

– Ще успеем да образуваме мехура – увери я Инвър.

– Сигурен ли си?

– Ако не съм, ще ни бъде все едно.

Гинеос изсумтя и се обърна към Дън.

– Съобщи по целия кораб всички да се прехвърлят от пръстена в оста. – Стрелна с поглед Инвър. – Кога ще се доберем до плитчината?

– След девет минути.

– Малко повече – поправи го Бернъс. – Плитчината още се ускорява.

– Кажи им, че имат пет минути – нареди Гинеос на Дън. – След това затваряме люковете към пръстена. Ако са от погрешната им страна, може и да ни напуснат. – Дън кимна и изпрати съобщението. – Очаквам да пуснете онези, които сте заключили в каютите им – каза натъртено тя на Инвър.

– Заварихме вратата на Питер – призна той какво са сторили за началника на охраната. Гледаше монитора си и правеше непрекъснато едва доловими промени в курса на кораба. – Не остава време да го измъкнем.

– Какви сте симпатяги.

– Ако оцелеем, ще е на косъм, да знаеш.

– За влизането в плитчината ли говориш?

– Да. Но си мисля и за загубата на пръстена. В кораба сме двеста души. Почти цялата храна и припасите ни са там. Остава ни още месец до Край. И при най-благоприятните обстоятелства не всички от нас ще стигнат живи.

– Е, досещам се, че вече си намислил първо да изядете моя труп.

– Много благородна саможертва от ваша страна, госпожо капитан.

– Оли, не ти личи дали се шегуваш.

– Дори аз не мога да позная в момента, госпожо капитан.

– И този момент май е най-подходящият да ти кажа, че никога не съм могла да те понасям.

Инвър се подсмихна, но не отклони вниманието си от монитора.

– Знам. И това също е причина да приема идеята за бунта.

– Покрай парите.

– Да, покрай парите – съгласи се Инвър. – Сега ме оставете да си върша работата.

През следващите минути той показа, че каквито и недостатъци да имаше като първи помощник-капитан, оставаше си може би най-способният навигатор, който Гинеос бе срещала досега. Входната плитчина не се отдалечаваше линейно от „Разкажи ми“ – изглеждаше, че подскача насам-натам и напред-назад, същински невидим танцьор, който можеше да бъде открит само по изключително слабия радиошум на мястото, където Потокът влизаше в досег с пространство-времето. Бернъс проследяваше плитчината и изреждаше последните данни, Инвър променяше курса и доближаваше неотклонно кораба към нея. Едно от най-великите изпълнения в историята на космическите полети, може би и в цялата история на човечеството. Въпреки всичко Гинеос си каза, че е късметлийка да присъства на това.

– Ъъъ... имаме проблем – съобщи временният главен инженер Хайбърн. – Вече сме в ситуация, когато двигателите трябва да отнемат енергия от други системи.

– Нуждаем се от тласкащите полета – реши Гинеос. – От всичко останало можем да се лишим.

– Аз пък се нуждая от навигационен контрол – напомни Инвър.

– Тласкащи полета и навигация – поправи се Гинеос. – Останалото подлежи на изключване.

– Какво да правим с поддържането на жизнената среда? – попита Хайбърн.

– Ако не се справим в следващите трийсет секунди, не би имало значение дали дишаме – каза Инвър на Гинеос.

– Спри всичко, освен навигацията и тласкащите полета – заповяда тя.

– Разбрах – отговори Хайбърн.

Въздухът в „Разкажи ми“ незабавно стана по-хладен и някак застоял.

– Плитчината се сви до малко повече от два километра – съобщи Бернъс.

– На косъм – повтори Инвър. – Петнайсет секунди до влизането.

– Километър и осемстотин метра.

– Ще успеем.

– Километър и петстотин метра.

– Бернъс, затвори си шибаната уста, моля те.

Бернъс си затвори шибаната уста. Гинеос се изправи, приглади дрехите по тялото си и застана до своя помощник.

Инвър отброяваше на глас последните десет секунди, на „шест“ прекъсна, за да каже, че оформя пространствено-времевия мехур, и продължи от „три“. На „нула“ Гинеос видя от мястото си зад него и леко встрани, че той се усмихва.

– Влязохме. Без загуби. Корабът е цял – каза той.

– Ти беше изумителен, Оли – призна тя.

– Аха. И аз така си мисля. Не че е редно сам да се хваля.

– Хвали се колкото искаш. Екипажът оцеля благодарение на тебе.

– Благодаря, госпожо капитан.

Инвър се обърна към нея все още засмян и тогава тя натика цевта на стреломета, който извади от ботуша си, в лявото му око и натисна спусъка. Стреличката проникна в плътта с тихо мляскане. Другото око на Инвър погледна много изненадано, после той се сгромоляса мъртъв.

От другата страна на дупката съучастниците му креснаха стъписано и се прицелиха с лъчеметите. Гинеос вдигна ръка и те се вцепениха, слава на божеството.

– Той е мъртъв – каза им тя и опря другата си длан в монитора на неговата конзола. – А аз току-що зададох команда, която ще изстреля външните люкове на кораба в мехура. Щом дръпна ръката си от монитора, всички на кораба ще умрат. Вие също. На вас се пада да решите колко трупа ще има – само Оли Инвър или всички. Застреляте ли ме – умираме. Не оставите ли оръжията си в следващите десет секунди – умираме. Избирайте.

И тримата сложиха лъчеметите си на пода. Гинеос ги посочи на Дън, тя отиде да ги вземе, даде един на Бернъс и един на капитана. Гинеос отмести ръката си от монитора. Единият бунтовник се облещи, когато видя това.

– Ама че лековерни шибаняци сте – каза му Гинеос, превключи на щадящ заряд и простреля бързо и тримата.

Паднаха в несвяст.

Тя погледна Дън и Бернъс.

– Честито ви повишение. А сега ще се разправим с малко бунтовници. Хайде да се размърдаме.