Неочаквано вълшебство

1.

Уинона Фармингтън отвори очи и видя през прозореца бялата вълшебна приказка, с която се събуждаше през по-голямата част от зимата в Бийчър, Мичиган. Беше малък град, на около два часа път северно от Детройт, с население от десет хиляди човека. Главната претенция за слава на градчето беше, че бе ударено от най-смъртоносното торнадо в историята на Съединените щати през 1950 година, дълго преди Уини да се роди. Оттогава тук не се бе случвало нищо особено.

Другата страна на двойното легло беше студена, което означаваше, че Роб е станал поне преди час и е потеглил към месопреработвателната фабрика, където работеше. Още преди да надникне през прозореца, Уини предположи, че той не си беше направил труда да изрине снега след обилния валеж снощи. Къщата, където живееха, бе наследство от майка ѝ. Собственик на къщата бе и сестра ѝ, Марджи, омъжена и с деца. С Ерик си имаха собствена къща, затова Уини остана тук и се споразумяха, че един ден ще си поделят парите, ако решат да я продадат. Но поне засега Марджи не се нуждаеше от пари. Съпругът ѝ притежаваше преуспяваща компания, която предлагаше качествени водопроводни услуги, а къщата бе добра инвестиция и вероятно цената ѝ щеше да продължи да нараства, а и тя никога не би накарала Уини да я напусне.

Роб оставаше при нея почти всяка нощ. Имаше свой апартамент, но рядко се прибираше там, освен когато се караха, или пък той се напиваше с приятели и не желаеше да слуша мрънкането на Уини на следващата сутрин. Чувстваше се добре при нея, не поправяше нищо в къщата, но помагаше с нещо дребно, когато Уини го помолеше. Държеше малко дрехи в гардероба ѝ, но никое от любимите си неща.

Навремето Уини напусна Бийчър, за да учи в университета на Мичиган в Ан Арбър и през трите години там беше влюбена в него. Тогава имаше големи мечти и искаше да работи в издателство в Ню Йорк след като се дипломираше. Дори посети Голямата ябълка няколко пъти заедно със съквартирантките си и градът много ѝ хареса. Но в края на втората ѝ година майка ѝ се разболя, а през есента вече изглеж­даше, че не ѝ остава много време. Уини искаше да е при нея през последните ѝ дни. Двете винаги бяха изключително близки, особено след като Марджи завърши гимназия и се изнесе от къщи. Тогава Уини беше на осем годинки. Оттогава майка ѝ бе само за нея и времето им заедно беше скъпоценно. Майка ѝ споделяше страстта ѝ към книгите, удоволствието от страниците на Джейн Остин, сестрите Бронте, любимите им автори, биографиите на прочути хора, историята и съвременните писатели.

Уини отложи първия си семестър през последната година, за да се прибере при майка си, но тя не се чувстваше по-добре по Коледа и Уини отложи и втория семестър, за да се грижи за нея. След вълнуващия живот в университета, не ѝ беше лесно да се прибере в малкото, тихо градче, където никога нищо не се случваше. Завръщането в Бийчър ѝ заприлича на завръщане в детството и цялото ѝ внимание бе съсредоточено върху майка ѝ. Нямаше свой собствен живот. Някои от приятелките ѝ се бяха омъжили веднага след гимназията, други бяха заминали за Детройт, за да си намерят по-добра работа. Няколко дори бяха отишли в колеж. Приятелките ѝ с деца имаха съвсем различен живот и Уини внезапно откри, че няма нищо общо с тях. Беше заета с грижите за майка си.

Двете сестри никога не говориха по въпроса, но Марджи просто прие, че Уини щеше да остане при майка им. Марджи вече имаше съпруг и дете и показа ясно, че не разполага със свободно време. Уини беше неомъжена и все още в колежа и сестра ѝ не виждаше причина защо да не отложи плановете си за по-далечно бъдеще. Уини не можеше да изостави майка си, която винаги бе давала всичко за тях. Не можеше да я зареже през последните ѝ месеци. Обичаше я и искаше да прекара колкото се може повече време с нея.

Като по чудо, въпреки зловещите прогнози на лекарите, майка ѝ живя още седем години и здравето ѝ дори на няколко пъти се подобри, но никога достатъчно дълго, за да позволи на Уини да замине отново. Майка ѝ се бореше смело, но накрая се предаде. Уини беше на двайсет и седем. Стори ѝ се прекалено късно да се върне в колежа. Имаше си работа, къща и нормален живот. Ню Йорк и мечтите ѝ изглеждаха от друг свят. Работеше като касиерка в ресторант, пос­ле си намери по-добра работа в местната печатница. Запозна се с Роб четири месеца след смъртта на майка си и се понесе по течението на времето. Не се нуждаеше от кой знае какво образование за работата си. Вродените ѝ организационни умения и здравият ѝ разум бяха достатъчни.

Трудно ѝ беше да повярва, че с Роб бяха заедно вече единайсет години. Не беше лудо влюбена в него, но той беше познат и удобен. Никога не говореха за брак или за бъдещето. Живееха в настоящето, вечеряха заедно през повечето време, ходеха на кино, понякога играеха боулинг с приятели. Не беше точно това, което Уини искаше, но наоколо нямаше по-интересен мъж. Неусетно стана на трийсет, после бързо навърши трийсет и две, трийсет и пет. Двамата бяха заедно от десет години, когато тя стана на трийсет и седем. А сега, вече на трийсет и осем, не можеше да си обясни кога бе отлетяло времето. Единайсет години, през които Марджи непрестанно ѝ напомняше, че трябва да се омъжи и да роди деца преди да стане прекалено късно. Удобно забравяше, че Уини бе прекарала седем трудни години в грижи за майка им, докато тя самата твърдеше, че е прекалено заета, за да помага. Уини не се ядосваше за това, то просто бе факт от живота. Беше пожертвала голяма част от него и никога нямаше да си я върне.

Уини не можеше да си представи да роди от Роб, а и той нямаше желание да се жени или да гледа деца. Беше на трийсет и девет, а повечето му приятели се развеждаха след петнайсет или двайсет години брак. Марджи и Ерик имаха хубаво семейство и изглеждаха щастливи. Уини беше наясно, че сестра ѝ бе имала извънбрачна връзка, може би дори две, макар че Марджи никога не го призна, но Бийчър бе малък град и хората клюкарстваха. Нямаше представа дали Ерик знаеше или не. Той печелеше добри пари и беше чудесен баща, дори стана треньор в Малката лига заради двете им момчета. Уини не можеше да си представи Роб да се занимава с нещо подобно. Той имаше племеннички и племенници, от които не се интересуваше много и галено ги наричаше „келешчета“.

Веднъж Уини прочете в „Космополитън“, че жените не могат да си позволят безнадеждни връзки след трийсет и осмата си година. Рискуваха да останат хванати в капан в продължение на години и да пропуснат възможностите си за брак и деца, защото ставаше прекалено късно за тях. Списанието предупреждаваше, че момичетата навършваха четиресет без да се усетят. Майка ѝ винаги я съветваше да се опита да намери подходящия мъж и да се задоми. Уини се замисли за живота си. Срещаше се с мъж, към когото не изпитваше бурни чувства, който я приемаше за даденост и никога не ѝ казваше, че я обича. Връзката им не беше задънена улица, а по-скоро приличаше на път, който не води никъде. Уини се чудеше дали Роб би се оженил за нея, ако тя започне да настоява, но не го правеше, защото не беше убедена, че тя самата го иска. Отношенията им бяха напълно лишени от романтика. Кутия бонбони за Свети Валентин, ако Роб се сетеше за празника. Почти винаги забравяше рождения ѝ ден, но я водеше на вечеря няколко дни по-късно, ако имаше време. Тя не виждаше смисъл да се женят, освен ако искаха деца, което никой от двамата не желаеше. Уини не беше готова да ражда, първо трябваше да си изясни бъдещето.

– Е, крайно време е да предприемеш нещо – караше ѝ се сестра ѝ. – Или един ден ще се събудиш на четиресет и пет или петдесет и ще е прекалено късно, поне за деца. Случва се по-бързо, отколкото си мислиш.

Марджи беше десет години по-голяма от сестра си.

– Само на трийсет и осем съм – напомни ѝ Уини.

– Да, и ми се струва, че ги навърши миналата седмица. Няма да си млада завинаги, Уин.

Марджи обичаше да напомня на сестра си, че остарява. Това я караше да приема по-лесно собственото си навлизане в средната възраст. Марджи и Ерик положиха доста усилия, за да се сдобият с деца, а сега момчетата им бяха на четиринайсет и седемнайсет. Бяха добри деца и нямаха амбиция да напуснат Бийчър. Ерик очакваше и двамата да заработят при него някой ден и те не се противяха. Вече му помагаха след училище. Компанията изкарваше солидни пари, а никое от момчетата не планираше да учи в колеж, тъй като и родителите им не бяха продължили образованието си след гимназията. Трите години на Уини в университета, където учеше английска литература и творческо писане, бяха приемани като изключение в семейството ѝ. Тя замина за колежа преди племенниците ѝ да се родят, така че не можеше да бъде за тях пример за подражание, а и не беше направила нищо специално в живота си.

Уини постоянно беше заета с нещата, които обичаше да прави. Все още четеше страстно и беше първата в списъка на местната библиотека за ново­пристигналите бестселъри. Майка ѝ работеше като доброволка в библиотеката през уикендите и я научи да обича книгите. Уини пишеше разкази от време на време, беше се справила отлично и в класовете по творческо писане в университета. А когато майка ѝ се разболя и вече не можеше да работи, Уини пое любимите ѝ задължения. Четеше приказки на децата всяка събота сутрин и това много ѝ харесваше. Хлапетата наричаха майка ѝ „Дамата с приказките“ и Уини щастливо зае мястото ѝ. В началото го направи заради майка си, която не искаше да разочарова децата, които очакваха да я видят в събота. Тези занимания дадоха шанс на Уини да сподели с децата даровете на майка си. Запозна ги с „Червените обувки“, „Мрежата на Шарлът“, „Малкият Стюарт“, „Малкият принц“, „Тайната градина“ и „Малки жени“, както и с приключенията на Нанси Дрю за по-големите момиченца. Децата я обичаха, а тя с радост препрочете любимите си детски книги. Имаше талант, също като майка си. За Марджи книжките от детството бяха о­тегчителни, но Уини ги поглъщаше жадно. Всяка събота сутрин тя прекарваше два часа в библиотеката и скоро се превърна в „Дамата с приказките“, следвайки пътя на майка си. Това беше единственият ѝ контакт с деца, с изключение на племенниците ѝ, които не се интересуваха от книги, също като Марджи.

Другата страст на Уини бяха конете, още откакто беше малко момиченце. Баща ѝ я беше завел на езда във фермата на свой приятел и тя взе няколко урока. Приятелят на баща ѝ смяташе, че е родена за ездач. А най-много от всичко ѝ харесваше да гледа конете, притежаваше невероятен инстинкт за това, което конят усещаше. Веднъж влезе в конюшнята при кон, към когото предишните собственици се отнасяли ужасно. Никой досега не бе успял да го обязди. Животното, подивяло от страх, хвърляше всеки, който се опиташе да се метне на гърба му, риташе всеки, който се доближи до него. Конярите твърдяха, че е безнадежден, а собствениците планираха да го продадат. Уини изпита съжаление към него и влезе в ограденото място при коня. Заговори му кротко, а той я погледна уплашено и не помръдна. Позволи ѝ да го погали, а един от мъжете ги наблюдаваше, невярващ на очите си.

След време Уини вече го яздеше без седло и само с юзда. Започнаха да я наричат „Повелителката на конете“. Хората в Бийчър знаеха за таланта ѝ с конете и я викаха от време на време да им помага. Всички бяха изумени от нея. Тя сякаш разбираше конете и успокояваше страховете им. Животните ѝ се доверяваха и се кротваха в нейно присъствие.

Уини съблече фланелената си пижама и се пъхна под душа. Имаше високо, слабо тяло, в контраст с едрата фигура на Роб, който обичаше вечер да се налива с бира. Марджи беше понапълняла доста и фигурата ѝ бе съвсем различна от тази на сестра ѝ. Уини имаше тъмна коса, светлосини очи и бяла кожа. Приличаше на майка си, която на трийсет и три години вече беше вдовица. Съпругът ѝ загина при ловен инцидент. Марджи го помнеше смътно, но Уини бе твърде малка, за да си го спомня. Марджи приличаше повече на него – солидна и едра, със склонност към напълняване. Завиждаше на стегнатата фигура на сестра си, но и не правеше опити да свали натрупаните килограми. В гимназията Марджи беше кралицата на абитуриентския бал, но сега изглеждаше десет години по-стара, отколкото беше, за разлика от сестра ѝ. Уини не бе коронясана на бала, но за нея това нямаше значение. Предпочиташе да потъне в света на любимите си книги.

Докато си сушеше косата, Уини погледна отново през прозореца и се опита да прецени колко време щеше да ѝ е нужно да почисти пътеката от снега. Правеше го почти всеки ден, защото по това време на годината валеше почти всяка вечер. Роб би могъл да я отмени преди да отиде на работа, но никога не го правеше. Когато Уини го молеше, той ѝ напомняше, че къщата не е негова, а и паркираше на улицата. На всичкото отгоре ѝ предлагаше и тя да направи същото.

Тя си приготви овесена каша и кафе, после нахлузи апреските и пухеното си яке, грабна лопатата от гаража, сложи си ръкавици и се захвана за работа. Нужен ѝ беше половин час, за да избута снега настрани и да подкара джипа си. Закъсня само с десетина минути за печатницата, където работеше като производствен управител. Уини се грижеше всички големи проекти да бъдат организирани и изпълнявани навреме. Притежаваше изключителни организационни способности и, благодарение на нея, винаги спазваха сроковете. Работата ѝ не беше творческа, но бе важна за гладкия ход на бизнеса, и тя се справяше с нея отлично.

Хам Уинслоу, шефът ѝ, излезе от кабинета си и се вторачи в нея. Тя не харесваше работата си, шефа си също, но парите бяха прилични. Уинслоу бе собственик на компанията и неин началник през последните десет години. С най-добрата ѝ приятелка, Барб, работеха заедно.

– Чудесно е, че идваш преди обед – заяде се шефът ѝ.

Той винаги намираше да каже нещо злобно и не уважаваше служителите си. Беше гадно копеле.

– Съжалявам, пътят беше заледен – спокойно отвърна тя.

– Чий път не е заледен? Да не си очаквала да се събудиш в Хавай? Ставай по-рано и престани да закъсняваш. Ясно ли е?

Уинслоу се държеше по-лошо с жените, които работеха за него, отколкото с мъжете, но успяваше да се отърве безнаказано.

– Съжалявам – повтори тя.

Противният тип вечно беше ядосан и хленчеше за нещо. Никога нищо не се вършеше достатъчно бързо или добре за него, а и му правеше страхотен кеф да им се подиграва пред хората за грешките, които бяха допуснали.

– Днес е в прекрасно настроение – изсумтя Уини под носа си, като се настани зад бюрото си, което бе в съседство с това на Барб.

Двете бяха съученички от гимназията. После Барб завърши бакалавърска степен, но това не ѝ вършеше много работа. Излизаше с Пийт от четири години и преди няколко месеца се сгодиха, възнамеряваха да се оженят следващото лято. Бъдещият ѝ съпруг беше зъболекар и свестен човек. Сега тя прекарваше цялото си свободно време в планиране на сватбата. Приемът щеше да се състои в местния хотел. Барб искаше да работи в кабинета на мъжа си и да напусне печатницата. Уини щеше да остане сама срещу чудовището и не очакваше този момент с нетърпение.

– Някой е прецакал голяма поръчка за банката – прошепна ѝ Барб. – Трябваше да го чуеш как крещеше преди десет минути.

– Радвам се, че пропуснах това – прошепна Уини в отговор, като се усмихна на приятелката си и включи компютъра.

Струваше ѝ се, че все още бяха в училище, седнали една до друга в клас. Барб отвори чекмеджето си и ѝ посочи трите булчински списания в него, а Уини се засмя.

– Знаеш, че ще хвърля букета на теб, нали? Бъди готова да го уловиш – усмихна се Барб.

– Със сигурност ще се опитам да го пропусна – отговори Уини и провери поръчката на екрана си.

Още не беше готова, а крайният срок наближаваше. Налагаше ѝ се незабавно да се обади на производствения отдел. Хам въобще не беше наясно колко важна беше работата ѝ за него, или поне не показваше, че го знае. Никога не я хвалеше и не ѝ благодареше.

– Роб е готин тип. Трябва да се омъжиш за него. Време е, Уин – каза Барб в отговор на забележката ѝ за букета.

– И кой твърди това? – безгрижно отвърна Уини.

– Остаряваме!

– На трийсет и осем? Звучиш като сестра ми. Тя се омъжи веднага след гимназията. Слава богу, че ние не го направихме. Марджи вече можеше да е баба, за бога. Ама че зловеща мисъл.

– А ти ще си достатъчно стара да си баба по времето, когато решиш да раждаш деца, ако не побързаш.

В Бийчър нямаше какво друго да се прави, освен да се ожениш, да раждаш деца, да ходиш на боулинг и да играеш бейзбол през лятото. Макар и да не го казваше, Уини искаше повече от това. Много повече. Барб се беше сгодявала и преди, но нищо не се получи. Той непрестанно ѝ изневеряваше. Сега обаче тя бе готова да се задоми и бързаше да роди, за разлика от Уини.

– Кого чакаш? Брадли Купър ли? Изпрати му карта на града. Имаш всичко, от което се нуждаеш.

Уини не беше съгласна с нея, но не възрази. Не знаеше какво точно иска, но знаеше, че не желае да работи за Хам Уинслоу до края на живота си. А и не беше сигурна за Роб. След единайсет години, тя о­съзнаваше, че нещата няма да станат по-добри отколкото бяха в момента. Връзката им беше безжизнена и скучна, но не достатъчно лоша, за да избяга от нея. Не беше вълнуваща, нито романтична. Роб твърдеше, че само жените и мъжете с нисък тестостерон си падат по романтиката и лигавите сантименталности. Уини не очакваше той да хвърля рози в краката ѝ, но би се радвала на малко повече внимание. Например да почиства снега от време на време, така че да не ѝ се налага да закъснява за работа и да започва деня намръзнала и изморена. Можеше да направи поне това, особено след като спеше при нея през повечето нощи. Понякога Роб пазаруваше дребни продукти, което смяташе за велико постижение. Вечно повтаряше, че тя е собственик на къщата и не плаща наем, така че може да си позволи да си купи храна. Роб беше лишен от галантност.