Яростта на тайфуна

ПРОЛОГ

Втората световна война,

втората битка за Корегидор,

Филипините

20 февруари 1945 г.

Тунелът избухна!

Сержант Даниъл Кекоа се хвърли на земята и прикри главата си. Танкът М4 „Шърман“ даде изстрел в назъбения вход на тунела. Гигантският вторичен взрив, дошъл от вътрешността, го отхвърли на десетина метра. Трийсеттонният танк се преметна назад и се приземи върху купола си. В следващия миг един от снарядите в него се детонира и той избухна в огнено кълбо.

Щом отломките спряха да се сипят около него, Кекоа с мъка се изправи на крака. Ушите му още пищяха от оглушителната експлозия. Десетки американски войници лежаха мъртви или се гърчеха от болка. Кекоа се наведе към най-близкия от тях. Празните дупки на очите и стърчащият от гърдите на войника шрапнел говореха ясно, че вече никой не може да му помогне.

Кекоа поклати глава. Ама че неприятна бъркотия! Донесенията на армейското разузнаване сочеха, че точно този тунел служи за укритие на противниковите войници, които отбраняваха островната крепост, стратегически разположена при входа на Манилския залив. Кекоа беше изискал подкрепата на танк, за да предотврати потенциална самоубийствена атака – нещо, което беше станало обичайна практика сред фанатичните японци. Но нямаше никакви данни, че тунелът също може да служи като склад за големи количества експлозиви близо до входа.

Капитан Джон Хейуърд продължаваше да клечи с ръце на ушите в един от множеството кратери, издълбани от бомбардировките преди американското настъпление. Кекоа протегна ръка, за да му помогне да се изправи. Слабичкият кестеняв капитан с очила с кръгла телена рамка продължаваше да трепери.

– Вече всичко е наред, капитане! – каза Кекоа. – Нали ви казах, че ще ви преведа цял-целеничък през тази битка – Кекоа, разбира се, нямаше как да гарантира подобно обещание, но какво друго можеше да каже на офицера, чиято безопасност армията му беше поверила?

– Благодаря ви, сержант. Задължен съм ви! – Хейуърд огледа касапницата с широко отворени очи. – Какво стана?

– Трябва да е имало муниции в пещерата. Вашите хора от УСС ни казаха, че мунициите ще бъдат складирани дълбоко в тунелите.

– Те не са мои хора. Информацията дойде от друга част на УСС. Не съм шпионин, сержант. Аз съм учен към отдела за изследване и анализи.

– Не бих казал, че съм изненадан, като се има предвид как я носите тая карабина.

Краткият инструктаж преди мисията беше точно такъв – кратък. Командирът на батальона беше дал конкретна заповед Кекоа да охранява капитан Хейуърд и да изпълнява заповедите му, като в същото време пази живота му. Всичко останало беше класифицирана информация. Кекоа беше прост войник от 24-та пехотна „Хавайска“ дивизия и като такъв не му трябваше да знае нищо. Корегидор – остров с формата на попова лъжичка, и разположените по него гаубици пазеха входа на Манилския залив, един от най-големите в Тихия океан. Този стратегически преден пост, известен още като Скалата, беше дълъг четири мили и широк малко над миля в най-голямата си част. Като част от Британската общност, Филипините бяха последният бастион, паднал по време на яростното японско настъпление в началото на войната. Отбраната на острова се предаде едва през май 1942 година, два месеца след като генерал Дъглас Макартър беше евакуиран.

Командваната от Кекоа рота беше част от операцията по възвръщането на хълма Малинта, разположен на опашката на острова. Огромната мрежа от тунели се разсичаше през средата от широкия осем метра проход, който служеше като болница и като щаб на Макартър. Десетки по-малки тунели се разклоняваха от главния проход, образувайки добре защитена от бомбардировките мрежа. Тунелите бяха толкова много, че в тях не само се съхраняваха муниции, храна и вода, достатъчни да осигурят голям гарнизон при евентуална многомесечна обсада, но и хиляда болнични легла. През трите години, откакто японците бяха завладели Корегидор, те бяха укрепили позициите си, като изкопаха нови тунели, допълващи обширната система, изградена от американците, част от която беше умишлено разрушена при капитулацията им през 1942 година.

Целта на Хейуърд се намираше в един от тези тунели.

Кекоа провери списъка с жертвите и установи, че двама от загиналите са от неговата рота. Той беше служил и с двамата в Националната гвардия на Хонолулу, преди да се запише в армията след атаката над Пърл Харбър. После се беше бил рамо до рамо с тях при десанта в Нова Гвинея и на филипинския остров Лейте. Не бяха първите хора, които губеше, и като се имаше предвид колко шантава беше мисията, нямаше да са последните.

Експлозията беше запушила входа на тунела. Трябваше да намерят друг път. По указание на Хейуърд Кекоа събра ротата и тръгнаха по южния склон на Малинта. Пушечните гърмежи и артилерийската стрелба се чуваха из целия остров. Кекоа се чувстваше пропит с миризмата на барут и изгоряла плът.

Щом достигнаха новата позиция, той и Хейуърд приклекнаха в една падина, за да обсъдят плана за атака.

Сержантът попита какви са заповедите и капитанът колебливо отвърна:

– Какво предлагате?

– Сър, участвали ли сте някога в битка?

– Мисля, че знаете отговора на този въпрос. Офисът ми е в новата сграда – Пентагона. Това е първото ми излизане от Щатите, а за попадане под обстрел да не говорим.

– Какво правите във Вашингтон?

– Аз съм биохимик.

– Нямам никаква представа какво значи това. Но знам, че ще е чисто самоубийство, ако влезем в тези тунели, преди да сме ги прочистили.

– Аз пък си мислех, че ще си изпълните обещанието да ме запазите невредим – обезсърчено се усмихна Хейуърд.

– Ще направя всичко по силите си, сър. Но тези японци са фанатици. Чувал съм от войници от другите батальони, че привързват към кръста си бомби и тичат към нас като камикадзета. Планът за битката е нашите войски да се приближат достатъчно до тунелите, за да хвърлят бензин във входовете, да ги подпалят и след това да запечатат отворите, докато не им изгори всичкият кислород.

– Точно заради това нашата мисия трябва да успее – отговори Хейуърд. – Трябва да влезем вътре, преди да са го направили. – Той се огледа и сниши гласа си, така че останалите да не го чуят. – Мислите ли, че искам да съм тук, сержант? Имам жена, две деца и хубава къща в предградията на Вирджиния. Бях професор в университета в Джорджтаун, преди да започне всичко това. Не съм войник.

– Тогава защо сте тук, сър?

Хейуърд въздъхна обречено.

– Не мога да ви кажа много, но заслужавате да знаете какъв е залогът, ако се наложи да умирате заради мен. Виждате накъде отиват нещата, нали? Как бързо се придвижваме по островите на север? – Кекоа само кимна в отговор. – Войната е почти приключила в Европа. Въпрос на време е Германия да се предаде, което означава, че САЩ ще насочи всичките си ресурси към тази половина на света. Правителството ни обяви, че няма да приеме нищо друго освен безусловна капитулация. Тогава каква, мислите, е нашата главна задача в Пасифика?

– Да завземем Япония?

– Именно. Огледайте се! Бием се като луди за всяка педя от това малко островче. А сега си представете какво ще е нужно, за да завладеем големите острови, където всеки японец ще бъде готов да се бие до смърт за обичния си император!

– Нямам особено желание да се разхождам по плажовете на Япония – намръщи се Кекоа. – Но ще го направя, ако се налага, за да се приключи войната.

– Изследователската ми група смята, че в тези тунели се крие нещо, заради което цената на завладяването на японските острови може да стане ужасяваща.

Кекоа се взря изумено в Хейуърд и посочи с ръка разрушенията около тях.

– По-лошо от това?

Хейуърд кимна сериозно.

– Чули ли сте слуховете, че армията е изготвила половин милион медала „Пурпурно сърце“ в очакване на настъплението в Япония?

– Така се говори.

– Вярно е. – Капитанът учен посочи към тунелния комплекс. – Но ако се окажем прави за онова, което се крие там, медалите няма да стигнат доникъде.

– Ще ви заведем там – мрачно кимна към Хейуърд Кекоа. – А щом веднъж сме вътре, после накъде?

– Благодаря ви, сержант – отговори Хейуърд. – Търся една лаборатория някъде сред флотските тунели. Възможно е да се е срутила, докато японците първоначално настъпваха, но врагът може след това пак да я е разкопал. На склона на хълма трябва да има малък вход.

После измъкна една карта и показа на Кекоа мястото, за което говореше. Сержантът се смръщи и провери собствената си карта.

– На моята там няма вход на тунел.

– Повярвайте ми, там е – увери го Хейуърд. – Точно това е, японците не са го запушили.

Кекоа предположи, че капитанът е прочел досието му и знае, че майка му е японка, подобно на много други от дивизията. Но Хейуърд изобщо не изглеждаше притеснен, че той би могъл да бъде потенциален предател, което издигна малко капитана в очите му.

Сержантът предпазливо преведе хората си до мястото, посочено от Хейуърд на картата, и както се и очакваше, там имаше вход на тунел, прикрит под храсталака, случайно останал неунищожен от бомбардировките. Ако капитанът не ги беше отвел там, нямаше никога да го видят.

Кекоа поиска още танкова поддръжка и за своя изненада, получи незабавно потвърждение. Явно Хейуърд имаше повече влияние, отколкото предполагаха.

Още един „Шърман“ се доближи до входа на тунела. Този път Кекоа нареди всички да заемат прикритие, преди да открият огън. Танкът удари тунела с високоексплозивен снаряд. Не последва вторична експлозия. Всички вътре сигурно бяха мъртви, но Кекоа нареди на танка да изстреля още три снаряда.

След това изпрати напред войник с огнехвъргачка и нареди на ротата си да го последва. На всеки двайсетина крачки нови огнени струи прочистваха пътя им от криещите се японски войници и осветяваха иначе тъмния тунел.

На Кекоа не му харесваше, че дневната светлина откроява ясно силуета му на входа на тунела. Хвърли поглед назад и видя Хейуърд да стиска карабината си, сякаш е талисман.

– Трябва да е на две разклонения оттук – прошепна Хейуърд. – От дясната страна.

Кекоа направи знак на хората си да продължават, докато достигнат до първото разклонение, и се обърна. Тъкмо бяха отминали още двайсет крачки, когато от чернотата на тунела се разнесе смразяващ писък като на банши, последван от гръмки стъпки.

– Изпържи ги! – изкрещя Кекоа и се метна на земята, придърпвайки Хейуърд към себе си.

Огнехвъргачката оживя и изстреля няколко плътни струи пламтяща течност към тунела. Очакваха това да спре японците в миг, но те продължиха да идват през огнения ад. Четирима мъже се втурнаха през стената от пламъци, сякаш тя не беше нищо повече от лек повей, и се хвърлиха към войника с огнехвъргачката и помагача му. Преди дори да бе даден изстрел, двамата войници бяха яростно намушкани с щикове от горящите японци.

Кекоа разбра, че няма начин да спаси хората си.

– Огън! – извика той.

Куршумите се посипаха към тунела. Стреляха всички, дори и Хейуърд. Въпреки това японците продължаваха да настъпват. Кекоа виждаше как куршумите ги удрят, но те продължаваха да вървят, сякаш бяха извадени от комикс за Супермен.

Кекоа коленичи и простреля главата на най-близкия от настъпващите. Все още пламтящото му тяло се свлече на купчина. Поне не бяха неуязвими.

Обърна се към следващия, който се хвърли към него, преди да е успял да насочи оръжието си. Кекоа блокира щика му с пушката си и го изрита зверски в слабините. Сякаш нищо не му беше направил.

Най-сетне успя да види малко повече в сумрака. Тези морски пехотинци бяха съвсем различни от прегладнелите войници, които се биеха с американ­ците из останалата част на острова. Японецът беше мускулест като културист. Краткият проблясък в очите му, които Кекоа бе успял да зърне, криеше животинска жажда за кръв.

Сержантът усещаше как щикът се доближава до гърлото му. Нямаше сили да отблъсне врага си въпреки ужасните рани, които той вече беше получил.

В този момент отдясно на Кекоа отекна изстрел и главата на японския войник се отметна настрани. Врагът се строполи, но Хейуърд продължаваше да държи карабината си насочена към него.

Кекоа не успя даже да му поблагодари, когато последният японски войник се втурна към Хейуърд, размахвайки към него мачете. Капитанът изпищя и падна на земята. Без бавене Кекоа изстреля останалите в пълнителя на автомата му патрони. Най-сетне японецът се свлече неподвижен. Приготвиха се за още нападатели, но атака не последва.

Пламъкът на огнехвъргачката все още не беше изгаснал и даваше достатъчно светлина наоколо. Кекоа коленичи до Хейуърд, който притискаше хълбока си. Между пръстите му се процеждаше кръв.

Сержантът му помогна да се изправи на крака.

– Трябва да извикам някой санитар – понечи той да тръгне към изхода на пещерата, но Хейуърд го спря.

Лицето му се сгърчи от болка, преди да успее да каже:

– Не и преди... Искам да видя какво има в този тунел. – Когато Кекоа се поколеба, Хейуърд добави: – Това е заповед, сержант!

Кекоа с неохота подкрепи капитана, който искаше да разгледа вътрешността на тунела. Двама войници вървяха напред, единият въоръжен с огнемета на вече мъртвия си другар.

След около трийсетина метра попаднаха на лаборатория, чието оборудване явно изглеждаше познато на Хейуърд. Имаше също няколко шкафа с папки и бюро, затрупано с документи. Откъм тунела се чу слабо съскане.

– Подайте ми фотоапарата – каза Хейуърд. – В раницата е.

Кекоа бръкна и напипа фотоапарат с прикачена светкавица. Направи знак на друг войник да придържа Хейуърд, докато той правеше снимка на оборудването. В проблясъка на светкавицата нещо на тавана на тунела привлече вниманието му.

– Какво е това? – обърна се той към един от хората си, който извади фенерчето си, за да види по-добре. Щом войникът освети мястото, Кекоа с ужас разбра откъде идва съскането. Към няколко мръсносиви греди бе закрепен предмет, голям колко тухла, върху който успя да разчете няколко японски йероглифа, означаващи „Експлозив“. А съскането идваше от горящия фитил.

– Ще гръмне всеки момент! – изкрещя той. – Бързо, махайте се оттук!

– Не! – възрази Хейуърд. – Трябва ни информация!

Преди Кекоа да успее да го спре, той се хвърли към бюрото и сграбчи най-горната папка.

Кекоа и още един войник го подхванаха под мишниците и го повлякоха тичешком към светлината в края на тунела. Дробовете на сержанта горяха от напрежение, но мисълта, че може да остане затрупан под хиляди тонове земна маса, го караше да продължава. Бяха последните, които успяха да излязат от тунела. След това подземната крепост изригна като вулкан. Ударната вълна ги помете на земята.

Експлозивите навярно бяха навързани с други такива из останалите тунели, защото целият хълм се разтресе от множество последващи взривове. Разлетяха се цели дървета с корените. По склона на хълма се затъркаляха камъни. Вдигна се толкова гъст облак от прах, че Кекоа не можеше да види на повече от петнайсет метра.

Чак тогава забеляза до себе си Хейуърд, който лежеше неподвижно по очи. Кекоа го превъртя на гръб и видя, че все още диша. Ръката му продължаваше да стиска папката от лабораторията в тунела.

– Санитар! – изкрещя Кекоа. – Трябва ми санитар! – Той погледна към Хейуърд, който най-сетне отвори очи. – Дръжте се, капитане!

– Държа се.

– Тая папка насмалко да ни убие.

– Трябваше да я взема – отвърна Хейуърд. Пръс­тът му посочи изобразената до някакви японски символи картинка на корицата. Изглеждаше като листо от растение. – Кажете ми какво пише.

– Тая работа може да почака, докато...

– Не, не може! – промълви накъсано Хейуърд. – Затова ви попитах. Знаете японски. Кажете ми! Моля ви!

Кекоа видя, че един санитар тича към тях, и реши да изпълни молбата на капитана.

– Пише „Проект „Тайфун“. Отдел „Боен дух“, секция 731.

При споменаването на секция 731 лицето на Хейуърд побледня даже още повече. Кекоа нямаше представа какво значат тези думи, но те явно бяха ужасили капитана.

Санитарят се зае с превързването на раната и инжектира Хейуърд с доза морфин. Упойката навярно вече действаше, защото Хейуърд с мъка успя да отрони:

– Къде... се намира?

– Имате предвид отдел „Боен дух“ ли?

Хейуърд кимна утвърдително с мъка, държейки очите си отворени.

– Не се споменава името на военна база, ако на това сте се надявали – отвърна Кекоа, – но се споменава град.

– Токио ли?

Кекоа поклати отрицателно глава.

– Хирошима!