Долината на куклите

АН

Септември,

хиляда деветстотин четиресет и пета

В деня на пристигането ѝ в Ню Йорк температурата достигна четиресет градуса. Градът беше обгърнат от изпарения – приличаше на разярен бетонен звяр, изненадан от нетипичната за сезона гореща вълна. Но Ан не обръщаше внимание на горещината, нито на мърсотията на кръстовището, наречено „Таймс Скуеър“. Струваше ѝ се, че Ню Йорк е най-вълнуващият град на света.

Момичето от бюрото за наемане на работа усмихнато каза:

– Предполагам, че ще бъдете назначена, въпреки че ви липсва опит. Но знайте, че всички добри секретарки са успели да заемат повечето добре платени длъжности в министерството на отбраната. Честно казано, миличка, ако бях хубава като теб, незабавно щях да си потърся работа при Джон Пауърс или при Коновър.

– Кои са те? – попита Ан.

– Най-известните в града агенции за модели. И на мен ми се иска да опитам, но съм прекалено ниска и закръглена. А ти си точно техният тип.

– Предпочитам канцеларската работа – отвърна Ан.

– Прекрасно, но ми се струва, че трябва да си луда да пропуснеш подобна възможност. – Момичето подаде на Ан няколко формуляра. – Ето най-изгодните предложения, но те съветвам първо да се обърнеш към Хенри Белами – известен сред театралните среди адвокат. Секретарката му наскоро се омъжи за Джон Уолш.

Ан изобщо не реагира и момичето продължи:

– Остава да кажеш, че никога не си чувала за Джон Уолш. Носител е на три „Оскара“. Някъде четох, че възнамерява да убеди Грета Гарбо да се върне в киното и да режисира филм с нея.

Усмивката на Ан показа на момичето, че тя никога няма да забрави името на Джон Уолш.

– Надявам се, че получи известна представа за обстановката и хората, за които ще работиш – продължи служителката. – „Белами и Белоуз“ са голяма фирма и се занимават с делата на прочути личности. Честно казано, ти си много по-готина от Мирна, момичето, което се омъжи за Джон Уолш. Моментално ще пипнеш някой истински...

– Истински какъв?

– Приятел, може би дори съпруг.

Момичето отново прегледа молбата на Ан.

– Откъде си всъщност? Този град е в Америка, нали?

– Лорънсвил се намира в началото на Кейп, на около час път с влак от Бостън. В Лорънсвил всички момичета се омъжват веднага след завършване на гимназията. Ако търсех ­съпруг, спокойно можех да си остана там. Но аз предпочитам първо да поработя.

– Не мога да повярвам, че си напуснала подобен град. В Ню Йорк всички, включително и моя милост, са хукнали на лов за съпрузи. Защо не ме изпратиш в Лорънсвил с препоръчително писмо?

– Нима искаш да кажеш, че би се омъжила за първия срещнат? – полюбопитства Ан.

– Не, разбира се. Само за онзи, който има възможност да ми купи палто от бобър, да ми осигури прислужница и да ме остави да се излежавам до обяд. Гаджетата, които познавам, не разрешават да напусна службата си, при това съм длъжна да изглеждам като Керъл Ландис по пеньоар, докато приготвям набързо специалитети за вечеря.

Ан се засмя, а момичето тъжно отбеляза:

– Сама ще се убедиш. Почакай, докато попаднеш в примката на някой от местните Ромеовци. Обзалагам се, че ще побързаш да се качиш на експреса за Лорънсвил. Но не забравяй да ме вземеш със себе си.

Никога няма да се върне в Лорънсвил. Бе напуснала омразния град, или по-точно – беше избягала. Избягала бе от брака с някое сериозно момче, от монотонния, порядъчен живот в Лорънсвил, какъвто бе водила майка ѝ, а преди нея – баба ѝ... Поколения наред домът ѝ бе обитаван от членовете на благопристойната ѝ фамилия, задушавани от потисканите си чувства, които прикриваха под пропуканата желязна броня, наречена „добри обноски“. „Ан, истинската дама никога не се смее високо.“ „Ан, истинската дама никога не плаче на публично място.“ „Но кухнята не е публично място, мамо.“ „Дамите плачат само когато останат сами. Ан, не си малка, вече си дванайсетгодишна, при това леля Ейми също е в кухнята. А сега върви в стаята си.“

Бе заминала да учи в Радклиф с надеждата, че ще се спаси от живота в Лорънсвил. Момичетата в колежа се смееха и плачеха, разменяха си клюки, наслаждаваха се на удоволствията и страдаха от неуспехите. Но техният свят бе недостъпен за Ан, сякаш на гърдите ѝ висеше табелка с надпис: „Приближаването забранено. Студена и недостъпна жителка на Нова Англия.“ Тя търсеше утеха в книгите и с учудване откри, че сякаш всеки именит писател е избягал от родния си град. Хемингуей се лутал между Европа, Куба и Бимини, а бедният, объркан Фицджералд прекарал по-голямата част от живота си в чужбина. Дори недодяланият комунист Синклер Луис открил романтиката и привлекателността на стария континент.

Ще напусне Лорънсвил и туйто. Наумила си го бе през последната година в колежа. През Великденската ваканция съобщи решението си на майка си и на леля Ейми.

– Заминавам за Ню Йорк сред завършването на колежа.

– Избрала си отвратително място за почивка.

– Възнамерявам да живея там.

– Говорила ли си с Уили Хендърсън?

– Не. Защо?

– Е, нали ходите отдавна. Естествено, всички предполагат, че...

– Точно така. В Лорънсвил всичко е предрешено.

– Ан, моля те, не викай – спокойно я прекъсна майка ѝ. – Уили Хендърсън е отлична партия. Бях в един клас с родителите му.

– Но аз не го обичам, мамо.

– Нито един мъж не е достоен за обич – намеси се леля Ейми.

– Нима не си обичала татко? – гласът на Ан прозвуча обвинително.

– Разбира се, че го обичах – наежи се майка ѝ и троснато продължи:

– Леля Ейми иска да каже, че мъжете... реагират и мислят различно от нас. Например баща ти – безкрайно трудно бе да се живее с него. Беше импулсивен и обичаше да си посръбва. Ако беше женен за друга, положително щеше да стигне до печален край.

– Никога не съм виждала татко да пие – опита се да го защити Ан.

– Сигурно. Но по онова време имаше сух режим, освен това не разрешавах да внесе нито капчица алкохол в дома ми. Навреме успях да го откажа от отвратителния порок. Отначало беше доста необуздан – нали разбираш, баба му е французойка.

– Представителите на латинската раса винаги са били малко откачени – съгласи се леля Ейми.

– Татко беше съвсем нормален.

Внезапно Ан съжали, че не е опознала по-добре баща си. Сякаш бе изминала цяла вечност от деня, когато той беше залитнал и се бе строполил на пода в кухнята. По това време Ан бе дванайсетгодишна. Баща ѝ не успя да промълви нито дума, тихо се свлече на земята и умря преди пристигането на лекаря.

– Права си, Ан. Баща ти беше съвсем нормален, добър човек. Не забравяй, Ейми, че той произхождаше от семейство Банистър. Ели Банистър беше съученичка на майка ни.

– Нима никога не си била влюбена в татко? Навярно е прекрасно, когато някой мъж те вземе в прегръдките си и те целуне. Никога ли не си изпитвала подобни чувства към него?

– Ан! Как смееш! – възмути се леля Ейми.

– За съжаление съпругът иска нещо повече от целувки – кисело отбеляза майка ѝ, сетне предпазливо попита:

– Целувала ли си се с Уили Хендърсън?

– Да... няколко пъти – намръщи се от отвращение Ан.

– Хареса ли ти?

– Стори ми се отвратително. – Меките устни на Уили сякаш бяха олигавени, дъхът му миришеше.

– Целувала ли си се с друго момче?

Ан вдигна рамене.

– Преди няколко години, когато се запознах с Уили, двамата ходехме на купони, където се играеше „на бутилка“. Предполагам, че съм се целувала с повечето момчета от града, но доколкото си спомням, всички до един ми се сториха отвратителни. – Тя се усмихна. – Мамо, струва ми се, че в Лорънсвил няма нито един мъж, който умее да се целува.

Майка ѝ възвърна доброто си настроение.

– Значи си истинска дама – ето защо не обичаш да се целуваш.

– О, мамо, всъщност изобщо не съм наясно какво обичам или какво представлявам. Затова искам да отида в Ню Йорк.

Майка ѝ вдигна рамене.

– Притежаваш пет хиляди долара, завещани от баща ти, а след смъртта ми ще получиш значително по-голяма сума. Не сме богаташи като Хендърсънови, но сме състоятелни и се ползваме с добра репутация. Иска ми се да вярвам, че ще се върнеш и ще заживееш в старата фамилна къща. Навярно Уили Хендърсън ще пристрои още едно крило – площта е достатъчно голяма, – но поне ще знаеш, че притежаваш собствен дом.

– Не съм влюбена в Уили Хендърсън, мамо.

– Любовта не съществува или е различна от онова, което си въобразяваш. Истинската любов се среща единствено в евтините романчета и в сладникавите филми. На практика означава другарство, общи приятели и еднакви интереси. Навярно под „любов“ разбираш полово привличане. Запомни, госпожице, че дори да съществува, то изчезва още след първата брачна нощ, когато „разгадаеш“ тайната на половия акт. Замини за мечтания Ню Йорк – няма да те спирам. Сигурна съм, че Уили ще почака. Но запомни – само след няколко седмици тичешком ще се върнеш у дома и с радост ще напуснеш онзи мръсен град.

В деня на пристигането ѝ градът наистина ѝ се стори мръсен, горещ и претъпкан с хора. Моряци и войници в отпуска се тълпяха по Бродуей и в жадните им очи се четеше радост от края на войната. Застанала сред мръсната улица, блъскана от непознатите хора, Ан вдъхна нажежения въздух и изведнъж усети възбуда при мисълта, че за пръв път се сблъсква с истинския живот. В сравнение с мръсните и напукани тротоари на Ню Йорк дърветата и чистият въздух на Нова Англия изглеждаха студени и безжизнени. Брадясалият човек, който свали от прозореца табелката с надпис „Дава се под наем“, след като взе депозит за една седмица, напомни на Ан за пощальона от родния ѝ град, но усмивката му беше по-сърдечна.

– Стаята не е особено комфортна – призна той, – но таванът е висок и е малко по-хладно, освен това винаги мога да ви поправя нещо.

Ан усети, че мъжът я харесва, тя също го харесваше. В Ню Йорк приемаха новодошлия безрезервно, сякаш бе новороден, без минало, което иска да забрави или да скрие.

Застанала пред внушителната стъклена врата, върху която бе изписано името „Белами и Белоуз“, тя се надяваше на същия радушен прием.

Хенри Белами не можеше да повярва на очите си – струваше му се, че вижда мираж. Пред него стоеше едно от най-красивите момичета, които бе срещал, при това в неговата професия красавиците не бяха рядкост. Девойката не носеше модерните обувки с дебели токове, естествено русата ѝ коса бе спусната около раменете, вместо да бъде прибрана във висока прическа. Най-голямо впечатление му направиха очите ѝ – небесносини, но ледени.

– Защо искате да работите при нас, мис Уелс?

По дяволите, момичето го изнервяше и същевременно го караше да изгаря от любопитство. Беше облечено в обикновена тъмна рокля и не носеше никакви бижута с изключение на малък, елегантен ръчен часовник. Нещо подсказваше на Хен­ри Белами, че непознатата няма нужда да работи.

– Искам да живея в Ню Йорк, мистър Белами.

Простичък, но честен отговор. Защо го накара да се почувства виновен, сякаш я шпионира? Беше длъжен да ѝ зададе обичайните въпроси, но се боеше, че девойката може да се откаже, ако службата ѝ се стори прекалено лека. Що за глупост? Та нали не бе дошла да изпие чаша чай, а да търси работа. Но защо Хенри Белами се чувстваше като кандидат, който се старае да направи добро впечатление на бъдещия си работодател?

Той отново прегледа формуляра, изпратен му от агенцията.

– Така... двайсетгодишна, завършила с отличие Радклиф, без трудов стаж. Каква полза от аристократичния ви произход, мис Уелс. Ще ми помогнете ли да се справя с онази проклетница Хелън Лоусън? Ще накарате ли пияния негодник Боб Уулф да предаде навреме сценария за радиото? Ще ми съдействате ли да убедя някой педераст, който се смята за певец, да се откаже от услугите на Джонстън Харис и да ми повери делата си?

– И от мен се очаква да върша всичко това? – с недоумение запита Ан.

– Не съвсем, но трябва да ми помагате.

– Мислех, че сте адвокат.

Белами забеляза, че момичето взе ръкавиците си и побърза да се усмихне подкупващо.

– Адвокат съм на личности, свързани с театъра, което е съвсем различно от обикновената практика. Длъжен съм да изготвям договори, като внимавам в тях да няма никакви „вратички“ освен в полза на клиентите ми. Освен това плащам данъците им, влагам парите им, предпазвам ги от неприятности, служа като арбитър при брачните им проблеми и внимавам да не се засекат съпругите и любовниците им, кръщавам децата им и играя ролята на бавачка, особено когато започват нова постановка.

– Мислех, че актьорите и писателите имат агенти.

– Така е. – Белами с облекчение забеляза, че девойката отново постави ръкавиците в скута си. – Но аз се занимавам с делата на „звезди“, които се нуждаят от съветите ми. Така например агентът винаги ги насърчава да приемат най-доб­ре платената роля, за да осигури своите десет процента, но аз преценявам коя работа е най-изгодна за тях. Накратко, на театралния адвокат се налага да бъде комбинация от агент, майка и бог. А вие, ако приемете службата, ще бъдете техен ангел-хранител.

Ан се усмихна.

– В такъв случай театралните адвокати отлично биха могли да заместят агентите.

– Разбира се, стига да са всеотдайни schmuck като мен – той изведнъж се сепна. – Извинете за нецензурната дума. Когато се разпаля, не подбирам думите си.

– Schmuck? – Ан повтори думата, която, произнесена от нея, му се стори толкова неприлична, че Белами високо се изсмя и каза:

– Еврейска е и буквалният ѝ превод навярно ще ви накара да се изчервите, но на жаргон означава „тъпанар“. О, не се заблуждавайте от шикозната фамилия Белами, нито от престорено набожното ми лице – истинското ми име е Бърнбаум. На младини работех през лятото като завеждащ забавите на параходите и пишех в корабния вестник. Името ми загрозяваше аристократичната колона, затова един от собствениците ме прекръсти на Белами. По време на пътуванията се запознах с много влиятелни личности. Първият ми клиент беше певец, с когото работехме заедно на парахода. Повечето хора ме познават под името Белами, затова не го промених. Но не пропускам да им напомня, че всъщност Белами е Бърнбаум. – Адвокатът се усмихна. – Е, навярно получихте представа за работата. Смятате ли, че ще се справите?

Този път Ан искрено отвърна на усмивката му.

– Иска ми се да опитам. Мисля, че ще се справя с машинописа, но не умея да стенографирам.

Белами махна с ръка.

– Разполагам с две момичета, способни да спечелят всяко състезание по стенография. Нуждая се от нещо повече от секретарка.

Усмивката на Ан помръкна.

– Страхувам се, че не ви разбирам.

По дяволите, нямаше намерение да я шокира. Белами угаси цигарата си и запали нова. Господи, седеше изправена, сякаш бе глътнала бастун. Несъзнателно адвокатът също се изправи на стола си.

– Мис Уелс, когато ви казах, че се нуждая от нещо повече от секретарка, имах предвид, че няма да имате определено работно време. Ако се наложи, ще бъдете на разположение до късно през нощта, а на другия ден няма да се явявате чак до обяд. Но ако възникне криза, ще ви очаквам на работното ви място още преди отваряне на офиса, въпреки че сте си легнала в четири сутринта. С други думи, сама ще определяте работното си време. Понякога ще бъдете заета и вечер.

Белами замълча, младата жена не реагира и той побърза да продължи:

– Да речем, че съм поканил на вечеря в „Туенти уан“ перспективен клиент. Ако всичко мине нормално, най-вероятно той ще подпише договор с мен. Но понякога се налага да изпия няколко чаши уиски, докато слушам оплакванията му от сегашния му агент. Естествено, ще се закълна във всичко свято, че не ще допусна да го третират зле, и ще му свалям звезди от небето. Ясно е, че никой не може да изпълни подобни обещания, но ще направя всичко възможно да избегна грешките на предишния му агент и да работя в негова полза. Само че на другата сутрин няма да си спомням нито дума – ето къде ще ми помогнете: няма да страдате от махмурлук, защото през цялата вечер ще изпиете само чаша шери и ще се стараете да запомните обещанията ми. Когато изтрезнея, ще ми представите списък на всички ангажименти, които съм поел.

Ан се усмихна:

– Излиза, че ще бъда нещо като магнетофон.

– Точно така. Ще успеете ли да се справите?

– Паметта ми е отлична и мразя шерито.

Този път двамата се разсмяха едновременно.

– Разбрахме се. Искате ли да започнете от утре?

Момичето кимна и на свой ред попита:

– В какво ще се състои работата ми за мистър Белоуз?

Белами се втренчи в празното пространство и тихо промълви:

– Всъщност Белоуз не съществува. Племенникът му Джордж­ не участва във фирмата, която основах заедно с чичо му, Джим Белоуз. Откупих акциите на Джим, когато замина на фронта. Опитах се да го разубедя, но той не можа да устои на изкушението на моряшката униформа. – Адвокатът въздъхна. – Войната е за младите. Джим Белоуз беше петдесет и три годишен. Прекалено стар, за да воюва... и прекалено млад, за да загине.

– Къде го убиха? В Европа или в Тихия океан?

– Проклетият глупак умря от сърдечен пристъп в някаква подводница – престорената му грубост подчерта привързаността му към мъртвеца. Сетне настроението му внезапно се промени и на устните му се появи сърдечна усмивка.

– Е, Ан, навярно и двамата се отегчихме от изповедите си. Започваш със седемдесет и пет долара седмично – надявам се, че ще ти стигат.

Сумата надминаваше очакванията на Ан. Плащаше единайсет долара за стаята и петнайсетина – за храна, затова заяви на мистър Белами, че приема предложението му.