Опасно лекарство

ПРОЛОГ

1985

В първокласния салон на „Боинг 747“ и вече на половин час от Лондон се намираха доктор Андрю Джордан и съпругата му. Той хвана ръката ѝ и я задържа.

– Не се тревожи – настоя доктор Джордан, – нищо не би могло да се случи.

– Ще се случи нещо! – отвърна тя. – Денис Донахю ще се погрижи за това.

Андрю сбърчи вежди при споменаването на името на щатския сенатор популист.

– Защо трябваше да ми разваляш апетита тъкмо когато се канех да обядвам?

– Говоря сериозно, Андрю. Не забравяй, че имаше смъртни случаи, свързани с лекарството.

– Но ти изобщо не знаеше за тях!

– Няма никакво значение. Ако се образува наказателно дело, ще подведат под отговорност и мен. Може даже да ме вкарат в затвора.

Той се опита да разсее обземащото ги униние.

– Още не са те вкарали, но ако успеят, обещавам да идвам всеки ден на свиждане и да ти нося торти със скрити в тях ножовки.

– Ох, Андрю!

Тя го погледна с усмивка на обич и тъга.

„Колко е хубаво – мислеше той – след двайсет и осем години семеен живот да се възхищаваш на съпругата си, излъчваща красота, интелигентност и сила.“ Не, това не бе сантиментално настроение, каза си Андрю, беше се удивлявал хиляди пъти на тези и на много други нейни качества.

– Това се казва любов! – дочу се нежен глас над главите им.

Андрю погледна нагоре. Засмяна, лъчезарна стюардеса ги гледаше с възторг как си държат ръцете.

– Любовта може да споходи и по-възрастните – каза ѝ той с престорено безразличие.

– Наистина ли? – отвърна нежният глас закачливо. – Никога не ми се е случвало. Още шампанско?

– Да, моля.

Андрю усети, че стюардесата го гледа, и без да изпада в плен на суетата, осъзна, че още изглежда добре, дори в очите на младо момиче, което би могло да му бъде дъщеря. Как го бе описал миналата седмица оня лондонски коментатор във вестника? „Белокосият хубав и изискан лекар, съпруг на...“ и прочее. Тогава това му се понрави, макар че не го бе споделил с никого.

Доляха шампанско в чашите и Андрю се облегна назад. Бяха му приятни специалните добавки, предлагани на пътниците в първа класа, въпреки че днес те оставаха някак на заден план. Естествено, тия удоволствия се дължаха на парите на съпругата му. Като доста търсен интернист, Андрю имаше съвсем приличен доход, но много се съмняваше, че ще се изхвърли чак толкова, че да пътува в първа класа от Лондон до Ню Йорк. А не би могъл дори и да помисли за частния самолет, с който Силия сама или понякога с него обикаляше из Северна Америка.

Грешка – бяха обикаляли, поправи се той. Не се знаеше какви промени ги очакват в следващите дни.

Парите никога не бяха имали значение в съпружеския им живот. На тази тема нямаха никакви търкания. Още в самото начало тя бе категорична: всичко, което притежават, ще е общо. И банковата им сметка бе обща. Макар напоследък Андрю да имаше далеч по-малък принос, никой от тях не си губеше времето да прави сравнителни изчисления.

Андрю потъна в размисъл. Двамата продължаваха да се държат за ръка, докато боингът стремително бучеше на запад високо над Атлантическия океан.

– Андрю, ти си ми незаменима опора – каза тя. – Винаги си до мен. И винаги си силен.

– Не говори смешни неща. Винаги съм смятал теб за силната – възрази той.

– Има разни видове сила. На мен ми е необходима твоята.

Започна обичайното раздвижване на стюардесите преди сервирането на храната. Върху разтворените сгъваеми масички се появяваха бели покривчици и сребърни прибори.

След малко госпожа Джордан каза:

– Аз ще се боря каквото и да става!

– Нима не си се борила винаги?

Както обикновено, тя обмисляше много внимателно.

– През следващите дни ще ангажирам адвокат. Трябва да е солиден, но сдържан. Прекалената показност няма да е от полза.

– Сега вече си отново ти! – стисна ръката ѝ той.

Тя се обърна усмихната към него.

– Ще седиш ли до мен в съда?

– Всеки ден. Докато всичко приключи, пациентите ми могат да се погрижат сами за себе си.

– Ти никога няма да допуснеш подобно нещо, но ми се иска да си до мен.

– Има и други лекари на тоя свят. Ще подготвя всичко както му е ред.

– Навярно с добър адвокат можем да направим чудеса – сподели тя.

Андрю гребна с ножа си от порцията хайвер, която току-що му поднесоха. Колкото и сложни да бяха проблемите, това удоволствие не биваше да се отминава.

– Защо не? – потвърди той, докато мажеше хайвера на препечената филийка хляб. – Ние двамата започнахме с чудо. После ти извърши и други чудеса. Никак не изключвам още едно! Този път само за теб.

– Наистина би било чудо!

– Ще бъде – мило я поправи той.

Андрю затвори очи. От шампанското и от височината му се приспа. В унес той си спомни за първото чудо.

Бе много отдавна.

ПЪРВА ЧАСТ

1957–1963

1.

Доктор Джордан каза тихо:

– Съпругата ви умира, Джон. Остават ѝ само няколко часа.

От жал към изправения пред него слабичък младеж с бледо, изтерзано лице, облечен в сини работни дрехи, той добави:

– Ще ми се да можех да ви кажа нещо друго. Но знам, че искате да научите истината.

Те разговаряха в болницата „Сейнт Бийд“ в Мористаун, Ню Джързи. Шумът на отиващия си ден – шумът на един малък град – едва-едва се промъкваше отвън и плахо нарушаваше мълчанието между двамата.

На слабата светлина в болничната стая Андрю забеляза, че адамовата ябълка на мъжа срещу него подскочи конвулсивно два пъти, преди той да се съвземе и да може да промълви:

– Просто не мога да повярвам. Ние току-що започнахме семейния си живот. Току-що сложихме началото. Нали знаете, имаме бебе.

– Да, знам.

– Толкова е...

– Жестоко?

Младежът кимна. Добър, скромен човек, отруден на вид. Джон Роу, двайсет и пет годишен – само четири години по-млад от доктор Джордан, – понасяше удара с мъка, но това не бе чудно. Андрю искаше да го утеши някак. Макар че доста често бе срещал смъртта и лесно долавяше признаците на нейното приближаване, още не знаеше как да се държи с приятелите и близките на умиращия. Дали лекарят трябва да говори направо, или да търси заобиколен начин? Въпрос, по който не се четяха лекции нито в медицинската академия, нито някъде другаде.

– Вирусите са коварни, макар че в повечето случаи не са толкова упорити, както при Мери. Обикновено се повлияват от лечението – обясни Андрю.

– Нищичко ли няма? Някакво лекарство, което би могло...

Андрю поклати глава. Излишно бе да дава подробния отговор: „Още не е открито лекарство за остра кома при напреднала форма на инфекциозен хепатит“. Безполезно беше и да казва, че е обсъждал случая със своя колега и партньор доктор Ноа Таунсенд, специалист с много по-голяма практика и главен лекар на болницата.

Само преди един час той бе казал на Андрю:

– Направил си всичко, което зависи от теб. Аз не бих могъл да сторя нищо повече.

И тогава Андрю реши да потърси Джон Роу във фабриката в близкия град Бунтон, където той бе застъпил на работа вечерна смяна.

По дяволите! Андрю стрелна с поглед високото метално легло и неподвижната фигура. В стаята нямаше друг, тъй като на вратата откъм коридора ярко се открояваше надпис „изолатор“. На статива до болната висеше банка, чието съдържание – декстроза, физиологичен разтвор и витамин В-комплекс, се вливаше капка по капка през една игла във вената на предмишницата ѝ. Навън се бе стъмнило. Валеше силен дъжд и от време на време се чуваше тътен на буря. Отвратителна нощ. Последна в живота на младата съпруга и майка, която само преди седмица бе здрава и жизнена. По дяволите! Жестоко наистина.

Само няколко дни преди отиващия си петъчен ден – в понеделник – при Андрю влезе Мери Роу, дребничка, хубавка, макар и явно неразположена. Оплака се, че ѝ е зле, чувства се отпаднала и няма апетит, а температурата ѝ е 38 градуса.

Преди четири дни, каза му госпожа Роу, имала същите оплаквания и няколко пристъпа на повръщане, ала на другия ден ѝ станало по-добре и помислила, че се е оправила. Но ето че я повторило. Сега тя се чувствала ужасно, по-зле отпреди.

Андрю провери бялото на очите на Мери Роу – виждаше се жълтеникав оттенък. Поява на жълтеница личеше и в някои кожни участъци. Той палпира черния ѝ дроб – бе увеличен и болеше при натиск. Зададе ѝ няколко въпроса и разбра, че миналия месец са били заедно със съпруга ѝ на екскурзия в Мексико. Да, за по-евтино отседнали в малък второкласен хотел. Да, там тя яла местна храна и пила от тамошната вода.

– Веднага постъпвате в болницата – ѝ каза Андрю, – ще направим изследване на кръвта за всеки случай, но съм сигурен, че имате инфекциозен хепатит.

И понеже Мери се стресна, той обясни, че по всяка вероятност в Мексико се е заразила от храна или вода. Подобни случаи бяха често явление в страни, където не се обръща достатъчно внимание на хигиената.

Лечението, каза Андрю, ще бъде поддържащо, с венозно вливане на течности. Деветдесет и пет на сто от болните се възстановяват напълно за три-четири месеца, макар че Мери ще е в състояние да се прибере в къщи след броени дни, добави той.

Мери го бе запитала с тъжна усмивка:

– А останалите пет процента?

Андрю се бе засмял и бе отвърнал:

– Забравете ги! Тази част от статистиката не касае вашия случай.

Точно тук бе сгрешил.

Вместо да се подобрява, състоянието на Мери Роу се влошаваше. Билирубинът в кръвта ѝ показваше все по-високи стойности – признак за тежка форма на жълтеница, очевидна и от обезпокояващите петна по кожата. Кризата се изостри и в сряда изследванията сочеха опасно ниво на амоняк в кръвта. Заболелият черен дроб не можеше да се справя с образуващия се в червата амоняк.

Вчера се влоши и психическото състояние на болната. Мислите ѝ бяха объркани, тя бе изгубила чувство за ориентация, не знаеше къде се намира, не бе в състояние да познае нито Андрю, нито съпруга си. Тогава Андрю предупреди Джон Роу, че положението на съпругата му е много сериозно.

В четвъртък през целия ден доктор Джордан бе угнетен от мисълта, че не може да ѝ помогне, и докато преглеждаше други пациенти, продължаваше да мисли по този въпрос, но без резултат. Очевидно една от пречките за възстановяване на организма бе натрупването на амоняк в кръвта. Как да го отстрани? Медицината не предлагаше никакъв изход.

В края на краищата, и то съвсем несправедливо, той си изкара яда на една жена търговски пътник, появила се в кабинета му късно следобед от името на някаква проклета фирма за лекарства. Вече не си спомняше нито името, нито външния ѝ вид, освен че носеше очила и бе млада, просто дете, вероятно без никакъв опит.

Тя бе от „Фелдинг-Рот Фармасютикълс“. После Андрю се чудеше защо, когато от информацията съобщиха за нея, се беше съгласил да я приеме. Може би за да научи нещо ново, макар че докато тя говореше за най-новия антибиотик на нейната фирма, мислите на доктор Джордан блуждаеха другаде. Жената се възмути:

– Вие дори не ме слушате, докторе!

Това, естествено, го вбеси.

– Може би защото мисля за нещо по-важно и вие само ми губите времето!

Прозвуча грубо – нещо, което обикновено не би допуснал. Но растящото му безпокойство за Мери Роу съвпадна с отдавнашната му неприязън към фармацевтичните фирми и към постоянния им натиск да продадат стоката си на всяка цена. Естествено, имаше някои много добри лекарства, производство на големи фирми, но увлечението по дребно търгашество и умилкване около лекарите му се струваше обидно. С такава практика се сблъска за пръв път още в медицинския факултет. Там студентите – бъдещите лекари, които щяха да предписват препарати (един добре известен на търговците факт), – бяха обект на преследване, ласкателство и угодничество от страна на фармацевтичните фирми. Освен това търговците раздаваха стетоскопи и медицински чанти, приемани с възторг от някои студенти. За разлика от тези свои колеги, Андрю предпочиташе да не е зависим от никого и сам да си купува необходимото, макар че не разполагаше с много средства.

– Може би ще ми кажете, докторе, какво е това чак толкова важно нещо? – полюбопитства жената от „Фелдинг-Рот“.

Тогава той троснато ѝ обясни критичното положение на Мери Роу поради голямото количество амоняк в кръвта и злъчно добави, че би желал компании като „Фелдинг-Рот“, вместо да рекламират някакъв антибиотик от рода „и ние ги правим“, който навярно не е нито по-добър, нито по-лош от десетина подобни препарата, вече залели пазара, да разработят препарат, който да възпрепятства прекомерната концентрация на амоняк в кръвта...

После млъкна, вече от неудобство заради грубото си държание, и сигурно щеше да ѝ се извини. Тя обаче междувременно бе събрала материалите и мострите и вече си тръгваше, като на излизане от кабинета му каза само:

– Довиждане, докторе.

Тъй миналият ден не предложи нищо ново, с което Андрю да помогне на пациентката си Мери Роу.

Тази сутрин по телефона позвъни старшата сестра на етажа госпожа Лъдлоу.

– Доктор Джордан, безпокоя се за вашата пациентка Мери Роу. Тя изпада в кома, не реагира на нищо.

Андрю светкавично се озова в болницата. Специализант-ординаторът бдеше при Мери Роу, вече изпаднала в дълбока кома. Още когато фучеше с автомобила си към болницата, за доктор Джордан бе съвсем ясно, че и най-отчаяните усилия няма да помогнат за спасяване на болната. Единственото, което им оставаше, бе да продължат интравенозното вливане на лекарствения разтвор. И надеждата.

Към края на деня се разбра, че надежда няма. Мери Роу си отиваше. Съпругът ѝ, едва сдържайки сълзите си, запита:

– Докторе, дали тя ще дойде в съзнание? Ще разбере ли Мери, че съм тук?

– Съжалявам, но няма такива изгледи – каза Андрю.

– Нищо, аз ще остана при нея.

– Разбира се. Медицинските сестри ще бъдат наблизо. Ще кажа и на ординатора.

– Благодаря, докторе.

Излизайки, Андрю се замисли: благодарност за какво? Почувства нужда от чаша кафе и тръгна натам, където знаеше, че ще го намери.

Лекарският салон бе пестеливо обзаведен с няколко стола, лавица за пощата, телевизор, малко писалище и гардеробчета за лекарите, но осигуряваше две важни предимства – възможност за уединение и винаги горещо кафе. Там Андрю не завари никого. Наля си кафе и се отпусна в едно старо, доста износено кресло. Нищо не го задържаше в болницата, но той инстинктивно отлагаше тръгването към ергенския си апартамент. Беше му го намерила Хилда, съпругата на Ноа Таунсенд – удобно жилище, но понякога се чувстваше много самотен в него.

Кафето бе горещо. Докато изстине, Андрю реши да прегледа новия брой на вестник „Нюарк Старледжър“. На първа страница централно място заемаше съобщение за някакъв „Спутник“, нещо като сателит на Земята, изпратен в космоса от руснаците с тържествени фанфари, възвестяващи „утрото на нова космическа ера“. Докато се очаквало, според вестниците, президентът Айзенхауер да вземе мерки за ускоряване на космическата програма на САЩ, американските учени се почувствали „шокирани и унизени“ от техническото превъзходство на руснаците. На Андрю му се прииска шокът да засегне и медицинската наука. Макар през дванайсетте години след Втората световна война тя да бе постигнала голям напредък, все още продължаваше да страда от сериозни празноти и въпроси без отговор.

Андрю захвърли вестника и посегна към „Медикъл Икъномикс“ – списание, което ту го разсмиваше, ту го смайваше. Твърдеше се, че то се ползвало с най-голяма популярност сред лекарите, измествайки дори престижния ежемесечник „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медсин“.

Целта на „Медикъл Икъномикс“ бе да просвещава лекарите как да печелят много пари и как да ги инвестират и харчат. Той зачете статията „Осем начина за намаляване на данъчното облагане при частната практика“. Навярно нямаше да е зле да научи нещо в тази област, понеже боравенето с парите, които всеки лекар в края на краищата изкарваше, бе още една тема извън програмата на лекциите в медицинския факултет. А сумите, постъпващи в банковата му сметка, откакто започна работа с доктор Таунсенд – вече година и половина, – просто го смайваха. За Андрю това бе едно непознато и съвсем нелошо преживяване. Той нямаше намерение да става роб на парите, но все пак...

– Извинете, докторе.

Женски глас. Доктор Джордан се обърна.

– Не ви намерих в частния ви кабинет, доктор Джордан, и затова реших да проверя дали сте в болницата.

Дявол да го вземе! Вчерашната жена от фирмата за лекарства. Шлиферът ѝ бе мокър. По кестенявата ѝ коса се стичаха дъждовни капки, а очилата ѝ се бяха запотили от водата. Виж ти, с цялата си наглост се вмъкнала тук!

– Сигурно не знаете, че тук не е за външни лица – започна той. – Освен това аз не се срещам с търговци...

– В болницата – прекъсна го тя. – Да, зная, но мисля, че въпросът, по който съм дошла, е сериозен.

С бързи отмерени движения тя остави своето куфарче на земята, свали очилата си, изтри ги и започна да си съблича шлифера.

– Ужасно е навън! Докато мина през паркинга, станах вир-вода.

– Какво е това толкова важно нещо?

Жената, която отново му направи впечатление с възрастта си – млада, вероятно не повече от двайсет и четири годишна – метна шлифера си на един стол. Тя отвърна бавно и внимателно:

– Амонякът, докторе. Вчера ми казахте, че ваша пациентка, болна от хепатит, умира от натрупване на амоняк в кръвта. Казахте, че бихте желали...

– Знам какво съм казал!

Жената го изгледа косо с ясните си сиво-зелени очи. Андрю почувства, че има работа със силна личност. Не можеше да се каже, че е хубава, мислеше си той, макар че имаше приятно лице с високи скули. Ако си изсушеше косата и я срешеше, вероятно щеше да изглежда по-добре. Фигурата ѝ без шлифера не беше лоша.

– Не се съмнявам, докторе, сигурна съм, че паметта ви е по-добра от обноските.

Андрю се опита да каже нещо, но тя го прекъсна с нетърпелив жест.

– Вчера не ми се удаде възможност да ви кажа, че моята компания „Фелдинг-Рот“ от четири години работи върху препарат за намаляване продукцията на амонячни съединения от чревните бактерии, който вероятно би помогнал в критична ситуация, в каквато е изпаднала и вашата пациентка. Нямах обаче представа докъде са стигнали колегите от дирекцията за научни изследвания.

– Радвам се, че има опити в тази насока – отвърна Андрю, – но все още не мога да разбера...

– Ще разберете, ако слушате.

Тя отметна няколко мокри кичура коса, паднали на лицето ѝ.

– Те вече са разработили лекарството и са го приложили успешно върху животни. Нарича се лотромицин. Вече е готово за изпитания върху хора. Успях да взема малко и го донесох.

Андрю стана от креслото.

– Ако правилно ви разбирам, госпожице...

Той не можа да си спомни името ѝ и за първи път се почувства неловко.

– Изобщо не съм очаквала да си спомните името ми. – Отново това неспокойствие. – Аз съм Силия де Грей.

– Да не би да намеквате, госпожице Де Грей, да предпиша на пациентката си непознато лекарство още в експериментален стадий, изпробвано само върху животни?

– Приложението на всяко ново лекарство неизбежно започва от някой човек.

– Ако не възразявате, аз не желая да предписвам пръв вашето лекарство – каза Андрю.

Силия де Грей повдигна скептично едната си вежда. Гласът ѝ стана по-рязък:

– Дори когато пациентката ви умира и не може да ѝ се помогне с нищо друго? Как е тя днес, докторе?

– По-зле от вчера. – Той замълча в колебание. – Изпадна в кома.

– Значи тя наистина умира!

– Вижте, госпожице Де Грей, сигурен съм в добрите ви намерения и съжалявам, че ви посрещнах с груб тон. За нещастие, вече е много късно. Късно е да се започва с експериментални лекарства, а дори да бих приел, имате ли представа за всичките формалности, с които трябва да се съобразим?

– Да – потвърди тя. Очите ѝ светнаха и се втренчиха в Андрю. Стори му се, че започва да харесва тази пряма и смела жена с вид на момиче. Тя продължи: – Да, знам съвсем точно какви процедури и протоколи се изискват. Вчера, след като излязох от кабинета ви, се занимавах само с този въпрос, да, и с нашия директор на научните изследвания, притисках го да ми даде лотромицин – засега има съвсем малко количество. Но успях да взема от нашите лаборатории долу в Камдън едва преди три часа и бързах с колата дотук, без никакво спиране в това ужасно време.

Андрю започна:

– Благодарен съм...

Тя обаче припряно кимна.

– Освен това, доктор Джордан, набавени са и необходимите документи. Остава само да се вземе писмено разрешение от тази болница и от най-близкия роднина на пациентката.

Той се вторачи в нея и само успя да измънка:

– Да ме вземат мътните.

– Губим време! – подкани го Силия де Грей. Тя бе отворила куфарчето си и вадеше документите.

– Моля, прочетете най-напред това. Описание на лотромицина, направено за вас от научноизследователската дирекция на „Фелдинг-Рот“. Ето и указание от нашия директор по медицинските въпроси как се прилага препаратът.

Андрю взе двата материала, които очевидно бяха първите от цял куп други.

Още първите редове приковаха вниманието му.

Бяха минали почти два часа.

– Няма какво да губим, Андрю, при твоята безнадеждно болна. – Гласът в телефонната слушалка бе на Ноа Таунсенд.

Успял след упорито търсене да го открие на някаква вечеря с приятели, Андрю му описа характеристиките на експерименталния препарат лотромицин.

Таунсенд продължи:

– Казваш, че съпругът е съгласен?

– Даде писмено съгласие. Обадих се и на началника на болницата в дома му. Той дойде и попълни декларацията на машина. Подписана е вече от съпруга и от свидетели.

Андрю говори предварително с Джон Роу в коридора, до болничната стая на съпругата му. Младият човек се въодушеви дотолкова, че доктор Джордан трябваше да го предупреди да не възлага големи надежди и да не очаква особена промяна. Подписът на формуляра беше доста разкривен, тъй като ръката на Джон трепереше от вълнение. Но все пак беше подпис – законните изисквания бяха спазени.

Андрю обясни на Ноа Таунсенд:

– Началникът на болницата потвърди, че другите документи на „Фелдинг-Рот“ са в ред. Явно нещата се улесняват, понеже лекарството не се пренася извън границите на щата.

– Трябва да впишеш на всяка цена тези подробности в картона на болната.

– Вече съм го направил.

– И сега ти е нужно само моето разрешение?

– За болницата. Да.

– Давам го – потвърди доктор Таунсенд. – Не защото имам някаква надежда. Андрю, сигурен съм, че пациентката ти няма да се оправи, но нека да опитаме невъзможното! Мога ли вече да се върна на масата при вкусния печен фазан?

Андрю постави телефонната слушалка на мястото ѝ. Говореше от сестринската стая.

– Готово ли е всичко? – запита той.

Дежурната сестра, вече пенсионерка, работеща по извънсписъчния състав, бе приготвила табличка със спринцовка. Тя отвори хладилника, взе и постави на табличката стерилното флаконче, донесено от представителката на „Фелдинг-Рот“.

– Да, готово – отговори тя.

– Хайде да вървим.

При леглото на Мери Роу седеше доктор Овъртън, ординаторът от сутринта. Зад него Джон Роу крачеше насам-натам.

Андрю разясни действието на лекарството на колегата си, плещест открит тексасец, който с провлачен тон запита:

– Вярвате ли в чудеса?

– Не – отсече Андрю и се обърна към съпруга на Мери Роу. – Искам пак да ви кажа, Джон, надеждата е много малка, почти никаква, просто при тези обстоятелства...

– Разбирам – прошепна Джон с развълнуван глас.

Сестрата подготви Мери за инжекция – мускулна, в бедрото. Андрю поясни на доктор Овъртън:

– Според указанията на фирмата производител същата доза трябва да се прилага на четири часа. Оставил съм предписание, но искам...

– Аз ще съм тук, шефе. И разбрано, на четири часа! – А после прошепна: – Хайде на бас, че нищо няма да излезе! Даже ви давам аванс...

Андрю го изгледа и той млъкна. Тексасецът бе на специализация в болницата от една година и прояви голяма компетентност като лекар, но се оказа пословично коравосърдечен.

След като постави инжекцията, сестрата провери пулса и кръвното налягане на болната.

– Не реагира, докторе. Без промяна на жизнените функции – докладва тя.

Андрю кимна, за момента с известно облекчение. Не очакваше положителен резултат, но не изключваше напълно тази възможност, особено при експерименталните лекарства. Въпреки това много се съмняваше, че Мери Роу ще издържи до сутринта.

– Ако състоянието ѝ се влоши още повече, телефонирайте ми у дома – нареди той.

На излизане се обърна към съпруга с едно тихо: „Лека нощ, Джон“ и си тръгна.

Едва след като се прибра вкъщи, Андрю се сети, че бе забравил да се обади на служителката от „Фелдинг-Рот“, която остана да чака в лекарския салон. Този път си спомни името ѝ – Де Грей. Синди ли беше? А, не, Силия. Понечи да ѝ телефонира, после реши, че сигурно сама е успяла да се осведоми за направеното. Отложи разговора с нея за следващия ден.

2.

В събота сутрин Андрю обикновено приемаше пациенти в кабинета си от 10 часа, а към обед се отбиваше в болницата. Сега той обърна обичайния си график и бе в „Сейнт Бийдс“ към 9 часа.

Бурната дъждовна нощ бе отстъпила на свежа и ясна утрин. Малко студена, но слънчева.

Докато доктор Джордан изкачваше външната стълба на болницата, главната врата с трясък се отвори и оттам изскочи доктор Овъртън. Беше много развълнуван, косата му беше разрошена, сякаш ставаше от сън, в бързината бе пропуснал да се среше. Той сграбчи Андрю за ръката и задъхано заговори:

– Опитах се да ви телефонирам. Бяхте вече излезли. Портиерът ми каза, че сте тръгнали насам. Исках пръв да ви хвана на влизане.

Андрю издърпа ръката си.

– Какво е станало? – учуди се той.

Ординаторът с мъка преглътна.

– Нищо. Елате с мен!

Овъртън тръгна пред Андрю по коридора и влезе пръв в асансьора. Нито говореше, нито дори поглеждаше доктор Джордан в очите, докато не стигнаха на четвъртия етаж. Там стремително излезе и бързо закрачи, следван от Андрю.

Двамата се озоваха пред болничната стая, в която миналата вечер Андрю бе оставил Мери Роу в безсъзнание, съпруга ѝ, дежурната сестра и Овъртън.

– Влезте! – подкани ординаторът. – Влезте вътре.

Андрю отвори вратата и замръзна, стъписан. Зад гърба си чу гласа на тексасеца:

– Трябваше да приемете баса ми, доктор Джордан! Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял с очите си.

Андрю отвърна тихо:

– Аз самият не мога да повярвам.

Мери Роу, в пълно съзнание, със синя дантелена нощница, му се усмихваше, седнала в леглото. Въпреки че едва ѝ стигаха силиците да раздвижи устните си, нейното състояние в сравнение с дълбоката кома миналата нощ изглеждаше като чудо. Предишният силно жълт цвят на кожата ѝ сега бе доста избледнял. При появата на Андрю съпругът ѝ стана и засмян до уши, протегна ръце.

– Благодаря, докторе. О, колко съм ви признателен!

Адамовата ябълка на Джон Роу пак заподскача нагоре-надолу, докато Андрю му подаваше ръка.

Откъм леглото се дочу немощният развълнуван глас на Мери Роу.

– Бъдете благословен, докторе.

Дойде ред и на ординатора. Той стисна ръката на Андрю.

– Поздравления! – И със съвсем променен глас добави: – Сър.

Андрю изненадано забеляза, че очите на снажния тексасец бяха замрежени от сълзи.

В стаята шумно влезе главната сестра госпожа Лъдлоу. Винаги заета и сериозна, сега тя сияеше от радост.

– Из цялата болница говорят за вас, доктор Джордан!

– Вижте какво – отвърна Андрю, – това бе едно експериментално лекарство, лотромицин. Донесоха ми го, аз не бях...

– За нас вие сте герой! Ако бях на ваше място, нямаше да се дърпам – прекъсна го сестрата.

– Наредих да ѝ направят кръвна картина – докладва ординаторът. – Амонякът е под токсичното ниво. Билирубинът не се повишава. По-нататък продължаваме с обичайното лечение.

И промърмори на себе си:

– Невероятно!

Андрю се обърна към пациентката.

– Радвам се за вас, Мери! – Изведнъж се досети. – Някой да е виждал онова момиче от „Фелдинг-Рот“? Госпожица Де Грей?

– Преди малко се въртеше насам – отговори сестра Лъдлоу. – Може би е в сестринската стая.

– Извинете ме – каза Андрю и излезе.

Силия де Грей чакаше в коридора. Беше с друг тоалет. На лицето ѝ меко грееше усмивка.

Щом погледите им се срещнаха, Андрю усети, че между двамата се породи някакво стеснение.

– Изглеждате много по-добре със суха коса – каза той.

– И вие не сте язвителен като вчера!

Настъпи кратко мълчание. Андрю запита:

– Разбрахте ли?

– Да.

– Там – той посочи към болничната стая, – там те благодариха на мен. Но вие сте човекът, на когото ние всички трябва да благодарим.

Тя се усмихна.

– Вие сте докторът.

После изведнъж всички бариери рухнаха – двамата се смееха и плачеха заедно. За своя голяма изненада той сграбчи Силия и я целуна.

Когато седнаха в бюфета на болницата на чашка кафе и си разделиха една кифличка, Силия де Грей свали очилата си и каза:

– Телефонирах на нашия директор по медицинските въпроси и му казах за случилото се. Той говорил с някои от изследователите на „Фелдинг-Рот“. Всички са много щастливи.

– И с право. Създали са чудесно лекарство – отвърна Андрю.

– Поръчаха ми да ви питам дали ще подготвите материал за публикация с описание на случая и резултатите от приложението на лотромицина, която да се предложи на някое медицинско списание.

– С удоволствие – каза той.

– Това, естествено, ще бъде от полза за „Фелдинг-Рот“. – Гласът ѝ прозвуча делово. – Имаме желание лотромицинът да заеме мястото си сред най-добрите препарати и да постигне голям успех на пазара. За вас също няма да е зле.

Андрю потвърди с усмивка:

– Сигурно.

Докато отпиваше кафе, той се замисли. Беше му съвсем ясно, че само по една щастлива случайност, благодарение на удивителната и чаровна млада жена, седнала срещу него, той бе участвал в написването на една страница от историята на медицината. Малцина бяха лекарите, които изобщо имаха този шанс.

– Вижте, искам да ви кажа нещо – започна Андрю. – Вчера, Силия, вие бяхте напълно права за лошото ми държание. Отнесох се грубо с вас и моля да ме извините.

– Не е необходимо – енергично отвърна тя. – Хареса ми как се държахте. Тревожехте се за вашата пациентка и не ви интересуваше нищо друго. Явно бяхте много загрижен. Но вие винаги сте такъв, нали?

– Откъде знаете? – изненада се той.

– Казаха ми. – Отново бързата, топла усмивка.

Тя пак си сложи очилата. Изглежда, ѝ беше станало навик да ги сваля и да ги слага.

– Знам много неща за вас, Андрю Джордан – продължи Силия. – Отчасти, защото съм професионално задължена да опознавам лекарите, и отчасти... е, по-късно ще стигна и до този въпрос.

„Колко различни лица има това необичайно момиче“, помисли той.

– А какво знаете? – полюбопитства Андрю.

– Ами, най-напред, вие сте били отличник на вашия курс в медицинския факултет при университета „Джон Хопкинс“. Второ, стажували сте като интернист и ординатор в болницата „Масачузетс Дженерал“ – там отиват най-добрите. После доктор Таунсенд ви е избрал измежду петдесет кандидати за свой партньор, понеже се е убедил, че вие сте способен. Да продължавам ли?

– Има ли още? – засмя се той.

– Да... още, че вие сте много мил човек, Андрю. Всички го казват. Естествено, открила съм и някои недостатъци.

– Вие ме смайвате! Да не искате да кажете, че в крайна сметка не съм идеален?

– Имате няколко тъмни петънца – продължи Силия. – Например за фармацевтичните фирми. Много сте предубеден към нас. Е, съгласна съм, че някои работи...

– Спрете! Тук спрете! – вдигна ръка Андрю. – Признавам, че съм предубеден. Искам обаче да ви кажа, че тази сутрин съм готов да си променя мнението.

– Добре, но недейте да го променяте напълно. – Гласът на Силия отново прозвуча делово. – В нашия бранш има много хубави неща и вие на практика се убедихте в едно от тях. Има обаче и някои не толкова хубави. Аз също не ги харесвам и се надявам да ги отстраня.

– Вие да ги отстраните? – повдигна вежди той. – Вие лично?

– Знам какво си помислихте – че съм жена.

– Понеже го казахте – да.

Силия продължи със сериозен тон:

– Идва време, всъщност то вече е дошло, когато жените ще правят много неща, недостъпни за тях в миналото.

– Точно сега съм готов да го повярвам, особено що се отнася до вас – отвърна Андрю. – Споменахте, че по-късно ще ми кажете още някои неща, които ме засягат.

За пръв път Силия де Грей се поколеба.

– Да, казах. – Тя прониза Андрю със сивозелените си очи. – Смятах да отложа този въпрос за друг път, когато се срещнем отново, но нищо не пречи да ви го кажа и сега. Реших да се омъжа за вас.

Наистина беше невероятна! Какъв характер! Кипеше от енергия и жизненост, да не говорим за изненадващата ѝ дързост. Андрю за първи път в живота си срещаше такъв човек. Отначало понечи да се засмее, после изведнъж промени решението си.

След един месец, на скромно тържество, в присъствието на няколко близки приятели и роднини Андрю Джордан и Силия де Грей сключиха граждански брак.