Невероятната съдба на Кити О’Кейн

1.

Либъртис, Дъблин, 1905

Кити О’Кейн мечтаеше за добър съпруг и справедлив живот, но получи рядка рибена чорба за вечеря и насинено око. По износения ботуш на баща ѝ аленееше струйка от собствената ѝ кръв.

Ботушите му бяха големи и тежки. Идеални за ритници. Тя опита да надигне глава от сламата, но нямаше сили, затова само я извъртя леко настрани. Майка ѝ стоеше на прага, стиснала намачканата си престилка в юмрук, с Мери на ръце, а Лиам и Ан надзъртаха иззад полата ѝ. Шон седеше в ъгъла с мръсно одеяло върху главата и хлипаше.

Не можеше да очаква помощ от тях.

Ударът, който я бе повалил, беше мощен и я беше сварил неподготвена. Не виждаше нищо с лявото око, но когато примижа с дясното, забеляза, че Лиам крещи нещо на баща ѝ. Странно, но не чуваше нито звук. Може от удара да беше оглушала.

Погледна нагоре към иконите на Исус със Святото сърце и Дева Мария до него, осветени от малка червена лампа. „Молете се за нас грешните в сетния ни час. Но, ако е възможно, бихте ли ме избавили от смъртта?“

Баща ѝ сваляше колана си; Лиам се опита да го спре и получи плесница през лицето. Не можеше да се излезе на глава с него, когато беше толкова пиян. Кити виждаше как устните на зачервеното му разкривено лице се движат, но не чуваше какво казва. Надушваше обаче вонята на алкохол, кисела и горчива като омраза.

Опита да се размърда. Едва движеше ръце, но краката още я слушаха и тя реши, че ако се добере до ъгъла, ще му е по-трудно да я уцели. Самият колан не я плашеше толкова. Достатъчно бой беше понесла; ако не я удареше с катарамата, нямаше да пострада тежко.

„Просто стисни зъби, Кити. Мисли си за нещо друго и скоро ще се свърши“.

Стените имаха ръждивочервен цвят – майка ѝ го наричаше розов бълвоч, някакъв прах, смесен с водата. Миришеше силно. Дървото беше проядено и отблизо се виждаха малките кафяви буболечки, пъплещи в стените. Зачуди се откъде ли идват.

Коланът изплющя върху бедрото ѝ. Тялото ѝ се сгърчи; не можеше да го контролира. Баща ѝ беше прекалено пиян, за да се прицели точно, и това я успокои значително. „Само не ме бий през лицето – помисли си. – И без друго ще трябва да обяснявам насиненото око утре в училище“.

Легна неподвижно в очакване на следващия удар. Слухът ѝ постепенно се върна и тя чу сирената на презокеански параход, който потегляше от пристанището. Как ѝ се искаше в момента да е на борда му. „Ако някога се измъкна от Либъртис – обеща си тя, – кракът ми повече няма да стъпи тук“.

Лиам и майка ѝ крещяха. Баща ѝ също викаше нещо, но тя не чуваше ясно думите му. Май твърдеше, че му била отговаряла. Това ли беше направила? Не помнеше защо ѝ налетя на бой, но явно пак си беше отворила голямата уста.

Усещаше киселия метален мирис на бира и кръв. Чу изплющяването на колана и осъзна, че баща ѝ продължава да я удря. Изненадващо, но не чувстваше болката. Ако баща ѝ спреше, боят нямаше да е от най-страшните.

Обзе я надежда. Размърда се и пропълзя още по-навътре в ъгъла, сгърчена като хвърлена в огъня буболечка. „Не го поглеждай, не викай, не го дразни. Представи си, че не си тук, а на онзи кораб и морският вятър развява косата ти, солен и студен, плаваш по белите вълни и чуваш единствено крясъците на чайките“.

– Проклетница – кресна той. – Това да ти е за урок!

Видя как тежките му ботуши се отдалечават. Той блъсна майка ѝ настрани, докато малкият Лиам продължаваше да му крещи. „Внимавай, Лиам, вече не си толкова малък, че да ти се размине“. Усещаше как морето я полюлява и още непривикнала с клатушкането, имаше чувството, че ще повърне. А майка ѝ беше сменила сламата на пода едва днес и щеше да се ядоса.

– Мили боже, как само те подреди, Кити! – завайка се майка ѝ и клекна до нея.

„Да, както обикновено – помисли си Кити. – Както правят всички бащи“. Затвори очи и остави безбрежното море да я отнесе далеч от Дъблин, далеч от Либъртис и далеч от червените месести юмруци на баща ѝ.

Пред заложната къща се виеше дълга опашка, както всяка сутрин, когато отиваше на училище. Познаваше повечето хора: госпожа О’Мара с наръч чаршафи, Джак Донъли с костюм – та колко ли щеше да получи за един костюм? И една бедна старица с тухла, за бога! Дали щяха да ѝ дадат нещо за една тухла? Но хората от заложната къща бяха добри и обикновено се смиляваха.

Държавното училище беше на булеварда, на гърба на частното. Когато зави по улица „Корк“, срещу нея се зададоха няколко момчета с хубави униформи и щом я зърнаха, се разсмяха и започнаха да крещят обиди. По принцип тя не им обръщаше внимание, но сега с тях беше Том Дойл и Кити забърза крачка, за да не види лицето ѝ.

Но Том смъмри момчетата и ги блъсна, а две от тях отвърнаха, като на свой ред блъснаха него. Ясно беше, че Том ще се сбие заради нея, а не го биваше да се бие, колкото и да се стараеше. Трябваше да му помогне. Кити грабна няколко камъка от улицата и започна да ги мята по момчетата с всички сила и да им крещи. Бездруго я мислеха за луда. Наричаха я „лудата от Уийвърс Хол“. Може и да бяха прави.

Момчетата избягаха, а Том остана задъхан и зачервен на улицата.

– Нямаше нужда да се намесваш, Кити. Здравата щях да ги ступам.

– Том, ти не можеш да изтупаш и покривка.

Том се наежи.

– Да бе!... Защо си насинена?

Кити извърна лице, за да скрие синината.

– Блъснах се във вратата.

– Баща ти пак ли те е бил?

– Стана случайно.

– Един ден той ще те убие, Кити.

– Върви на училище, Том, ще закъснееш.

– Ще повървя с теб.

– Няма нужда. Смятам днес да пропусна часовете.

– Не можеш да бягаш от училище след всеки побой.

– Ще правя каквото си поискам, Том. Хайде, върви!

Том побутна бузата си с език, както правеше, когато се колебаеше. Изглеждаше толкова спретнат с хубавата униформа и лъснатите обувки. Кити нямаше представа защо дружи с нея. Той бръкна в чантата си, извади нещо и го тикна в ръката ѝ.

– Какво е това?

– За теб е. Да си купиш обувки.

Кити погледна. Половин крона. Половин проклета крона!

– Откъде я взе?

– Няма значение откъде съм я взел. За теб е.

– Свил си я от майка си, нали?

– Сигурно много боли да вървиш боса по паветата. Виж само на какво ти приличат краката.

Кити протегна ръка, за да му върне монетата.

– Не мога да я взема.

– Защо?

– Знаеш какво ще ми направи, ако разбере, че съм намерила пари и не съм му ги дала. А ако му ги дам, ще ги пропилее за пиене. Освен това не бива да крадеш от майка си. Не е редно.

Тикна монетата в ръката му и си тръгна.

– Къде отиваш?

– Мисля да ида до Сандимаунт.

– Дотам има ужасно много път.

– Е, имам цял ден на разположение.

– Ще дойда с теб.

– И ще избягаш от училище? Голям пердах ще отнесеш.

– Ще рискувам.

Кити се усмихна.

– Ама и ти си един, Том! Хайде да вървим преди свещениците да са те видели.

Том погледна гузно през рамо, метна чантата на гръб и тръгна след нея. Така започна всичко: така срещнаха вещицата и тя видя всичката смърт в бъдещето на Кити.

Плажът в Сандимаунт беше на шест километра и докато стигнат дотам, отливът бе достигнал крайната си точка. Кити предложи да събират стриди, но се оказа, че Том Дойл не знае как и се наложи тя да му покаже. Той остави обувките и чорапите си на пясъка и двамата нагазиха в тинята. Кити му обясни, че трябва да се оглежда за две малки дупчици, обрамчени в синьо, след което да клекне и да извади стридата.

След като си напълниха шепите, изплакнаха стридите в солената вода. Кити показа на Том как да отвори черупките с натискане и завъртане и после да изсмуче месестата вътрешност. Стридите имаха приятен солен вкус и застанали до глезени в морето със сок, стичащ се по брадичките им, двамата се запревиваха от смях.

Облаци скриха слънцето и Кити вдигна очи към небето и каза:

– Ще завали.

Том се престори, че не я е чул, и попита:

– Той защо те бие, Кити?

– Не ме е бил, нали ти казах. Да не си оглушал?

– Отговаряла си му, нали? Казах ти, че понякога трябва да си затваряш устата.

– Да тръгваме – каза Кити. – Ако останем тук, ще ни навали.

Изтичаха под кея тъкмо навреме, за да се скрият от дъжда, който заваля като из ведро. Сгушиха се до един от стълбовете. Но тогава Том се сети, че си е забравил обувките и чорапите на пясъка, и така или иначе се измокри.

– Как ще обясниш на майка си калта по униформата? – попита Кити.

– Все ще измисля нещо.

Кити погледна кичура мокра коса, който висеше над едното му око. На лицето му беше изписана угриженост, сякаш носеше целия свят на плещите си. Том я караше да се усмихва.

– Трябва да си на училище, а не да се мотаеш с нас дрипльовците.

– Баща ми работи в бирената фабрика също като твоя.

– Тогава защо ходиш в частното училище? Как успя да влезеш там? – Кити побутна обувката му с босото си ходило. Той дръпна крак, сякаш се срамуваше, че е с обувки.

– Знаеш как.

– Не, не знам. Никой не ми казва.

От мокрия кичур се отрони капка.

– Продаваме контрабанден алкохол.

– Какво?

– Мама крие касетки с тъмно пиво в една шахта на уличката зад къщата. Когато дойде клиент, кара някой от нас да изтича и да донесе няколко бутилки.

– Глупости!

– Не лъжа, Кити.

– Майка ти какво прави с парите, които изкарва?

– Казва, че ще прати мен и брат ми в Лондон, за да получим добро образование. Иска да се издигна, да стана лекар или нещо подобно. Представяш ли си?

– Хубаво би било. После, като се върнеш с каретата си, ще ми хвърляш монети през прозореца. А може пък направо да ми платиш в някой от вертепите. Ти ще си любимият ми клиент.

– Кити, не говори така!

Кити се разсмя гърлено. Том приемаше всичко на сериозно.

– Не мечтаеш ли за нещо повече?

– Онези момичета поне имат пари да си купуват хубави неща.

– Този живот не е за теб!

– Виж, дъждът спря. Да се надбягваме до стълбите!

Качиха се до доковете и Кити видя чувал от въглища на пътеката. Наведе се и започна да събира изпопадалите при пренасянето на чувалите от кораба въглища. Когато приключи, го беше напълнила до половината, а ръцете ѝ бяха целите черни. Твърде уморени бяха, за да се върнат пеша до Либъртис, затова се метнаха отзад на една талига на бирената фабрика. Когато слязоха, Том трепереше. Каза ѝ, че никога не се бил возил така и мислел, че ще умре.

Докато минаваха покрай един магазин на ъгъла на улица „Уайтфрайър“, Кити сви един морков и един картоф от сергията пред входа. В първия момент Том не разбра какво е направила и когато тя внезапно хукна да бяга, затича запъхтяно след нея по улицата. След като се отдалечиха достатъчно, тя се обърна и се ухили с картоф в единия джоб на престилката, морков в другия и чувала с въглища преметнат на рамо.

– Бас държа, че ти се иска да беше останал в училище с книгите, нали, Том?

– Кити, за такова нещо ще те тикнат в затвора!

– Твърде малка съм за затвора. А и не ме интересува – поне ще се махна от татко. Ами ти? Кой ще носи бутилките на майка ти? Ще трябва да си намери друг помощник! – Разсмя се и посочи една от близките порутени къщи, от която стърчаха само стените. Баща ѝ често казваше: „Тия се разпадат още откакто са ги построили“. – Ела, ще си сготвим яхния.

Покатериха се през отломките и Кити извади кибрит. Намерила го беше пред кръчмата една вечер, когато беше отишла да повика баща си за вечеря. Взе някакъв стар вестник, запали огън и когато той се разгоря, хвърли и няколко парчета въглища от чувала.

Намери стара консервена кутия, напълни я с вода от чешмата на улицата и пусна вътре картофа и моркова.

– Не се притеснявай от пръстта и обелките, полезни са – каза тя на Том. Успяла беше да задигне от магазина дори зелево листо и го пусна в импровизираната тенджера. След това клекнаха до огъня и зачакаха водата да заври.

– Значи ще ставаш доктор? – попита тя.

– Налага се. Нали някой трябва да ти превързва раните всеки път щом баща ти те набие.

– Той няма да ме бие вечно. – Кити взе от земята една пръчка и разбърка яхнията, макар водата още дори да не се беше стоплила.

– И кой ще му попречи?

– Когато порасна, ще се махна от Либъртис. Само се шегувах за вертепа. Ще постигна нещо в живота. Не само ти искаш да се издигнеш.

– Да съм казвал подобно нещо? Но с какво ще се занимаваш? Все пак си само момиче.

Кити замахна с пръчката към Том и той се отдръпна.

– Какво значи „само момиче“?

– Не исках да те обидя, Кити.

– Ето това му е сбърканото на света! Има прекалено много хора като Том Дойл, които „не искат да обидят“ някого. Смятат, че момичетата стават само за готвачки и чистачки.

– Не съм казал такова нещо!

– Чух те много добре! Ами ако беше другояче?

– Моля?

– Ако ходехме на работа, на хубава работа, и можехме да правим каквото си искаме като мъжете?

– Но нещата не стоят така, Кити.

– Значи нещата трябва да се променят!

– Внимавай с тази пръчка, ще ми извадиш очите!

– Не само очите ще ти извадя, ако не си мериш приказките.

– Много се палиш. Нищо чудно, че баща ти те бие!

– А ти, Том, ще биеш ли жена си, когато пораснеш и станеш доктор?

– Не и ако е като теб.

– Добре, така може. – В консервената кутия вече се надигаха мехурчета. Кити я разбърка. – Не бива да ставаш побойник. Водата завря. Трябва ни стъкло и малко картон. Ти си мъжът, тъй че върви да намериш. Аз съм безпомощно момиче, затова ще остана тук да готвя.

– За какво са ти стъкло и картон?

– Със стъклото ще нарежа картофа... На нищо ли не ви учат в онова скъпо училище? А картонът е за чинии. Няма да ям от шепа я!

Картофът и морковът бяха недоварени, а зелевото листо имаше вкус на горещо водорасло, но Том си изяде всичко, сякаш беше картофено пюре със сос. Кити го наблюдаваше и се усмихваше на бръчицата, която се образуваше на челото му, когато беше съсредоточен.

– Казах ли ти, че снощи отново чух вещицата? – попита тя.

– Глупости!

– Вярно е, Том. Нададе страшен вой. Все едно виеше куче.

– Значи си чула кучешки вой.

– Никога не съм чувала куче да вие по този начин. И братята ми го чуха. И те се уплашиха, дори Шон, нищо че е най-големият.

– Шон се плаши и от собствената си сянка. В Либъртис няма вещица.

– Има! И вие страховито. Знам къде живее.

– Глупости!

– Знам и ще те заведа, ако ти стиска.

– Не ти вярвам.

– Защо не дойдеш, за да се увериш лично? – Кити забеляза колебливото му изражение и се ухили. – Страх те е, нали?

– Не ме е страх.

– Страх те е. Личи ти.

– Добре тогава, ще дойда с теб. Къде е тази вещица?

– Живее на края на нашата улица. Виждам я да стои на прозореца всеки следобед. Реши дългата си побеляла коса и гледа злобно. Очите ѝ са зелени, а зъбите ѝ са остри като на бясно куче.

– Измисляш си!

– Ела и ще видиш – заяви Кити, хвана го за ръка, дръпна го да се изправи и го помъкна след себе си.

„Странно място е тази улица „Корк“ – мислеше Кити. – Някога тези къщи сигурно са били хубави, едно време, когато във всяка е живяло само по едно богато семейство. Сега ги обитават най-големите бедняци“. Но в Дъблин това беше неизбежно, поне така казваше майка ѝ, с мизерните надници във фабриката.

Баща ѝ не само не изкарваше много, но и пропиваше всичко, което припечелеше. Кити чу веднъж майка ѝ да казва на съседите, че могат направо да му плащат в бира за по-лесно.

Понеделник беше, а понеделниците бяха ден за пране и по всички прозорци висяха простори с дрехи. Майките, коленичили с четки в ръце, миеха стълбищата и входовете със сапун. Това, че си беден, не е оправдание да си мръсен, казваше често майка ѝ.

– Живее ето там, на ъгъла – каза Кити на Том.

Стояха на тротоара. Той се поколеба за миг, след което прекоси решително улицата, за да ѝ покаже, че не се плаши от някаква си вещица.

Кити го последва, долепи лице до прозореца и надзърна вътре.

– Не я виждам. Сигурно е излязла.

Том също надникна и внезапно отскочи назад.

– Мили боже, какво е това?

– Онова ли? Обикновена овча глава. Мама понякога купува овчи глави от касапина; от тях става много вкусна супа.

– Прилича на дявола.

– А според теб откъде децата знаят как изглежда дяволът? – обади се глас.

Този път подскочи Кити. Би избягала, но Том стоеше на пътя ѝ със зяпнала уста.

Пред тях се изправи вещицата с разпусната върху раменете побеляла коса и зъби, криви като надгробни плочи в старо гробище. Наметната беше с шал и стоеше прегърбена като мъжете, които пренасяха чували с въглища на доковете, само че тя не носеше чувал.

Сега вече щяха да си изпатят.

– Защо надзъртате през прозореца ми, малки проклетници?

– Само гледахме овчата глава, госпожо.

– И преди сте виждали овчи глави, не се опитвайте да лъжете. – Тя сграбчи Кити за рамото. – Ти си дъщерята на Били О’Кейн, нали? Виждала съм те. Виж се само на какво приличаш. Само кожа и кости си. Не те ли хранят у вас?

– Мама се старае.

– Майка ти, колкото и да се старае, сигурно няма с какво да готви. Баща ти е пълен непрокопсаник, спор няма. Не стойте като истукани, влезте да ви сипя супа.

Старицата влезе и Том понечи да я последва. Кити обаче протегна ръка да го спре и прошепна:

– Тя е вещица!

– На мен не ми прилича на вещица. А и предложи да ни нагости със супа, Кити. Хайде, умирам от глад. Не се обиждай, но яхнията ти беше отвратителна.

Жилището не беше кой знае какво – вещицата имаше само една стая, като всички останали на улицата, но живееше сама и на Кити ѝ се стори като палат, с изключение на мухите, които жужаха около овчата глава. Главата стоеше на масата, върху вестника, в който старицата я беше донесла вкъщи.

– Седнете до огъня да се стоплите.

От двете страни на огнището имаше по една стара тенекия от масло, които служеха за столове, и Том седна без колебание. На решетката над огъня висеше котле и старицата напълни две купички и им ги подаде заедно с по парче клисав хляб.

Супата беше вкусна.

– Какво е това, госпожо? – попита Том.

– Кое.

– Онези неща на масата.

– Това са моите специални карти.

– Защо са специални?

– Не сърбай. Не са ли те учили на добри обноски?

– Защо са специални?

– С тях предричам бъдещето.

– Глупости!

– Цапнат си в устата, а? На колко години си?

– На дванайсет.

– На единайсет е – каза Кити.

– На единайсет, а вече знаеш всичко, така ли?

– Никой не може да познае бъдещето! – заяви Том.

– Може и така да е, но картите не лъжат.

– Вие ли сте жената, която гледа на карти? – попита Кити.

– Значи си чувала за мен.

– Чувала съм мама да говори за жена, която гледа на карти. Предрекли сте на Бриди Чеймбърс, че ще роди близнаци и че сестра ѝ ще се разболее. Мама каза, че всичко станало точно така.

– Това не означава нищо – възрази Том. – Непрекъснато се раждат бебета и хора се разболяват.

– В такъв случай сигурно не искаш да разбереш какво те чака в бъдеще – каза му старицата, – след като не вярваш.

Том погледна Кити и прехапа устна.

– Иска, разбира се – каза Кити. – Той само така говори, госпожо.

– Тогава може би ще му гледам. – Старицата спусна пердетата и спря влизащата отвън светлина, след което запали една почти догоряла свещ и я сложи на средата на масата. Том погледна ококорено Кити.

– Бас държа, че не смееш – прошепна тя, защото знаеше, че това със сигурност ще го подтикне да се съгласи.

Старицата взе картите, разбърка ги и каза на Том да седне на стола срещу нея. Той отново погледна Кити, остави купата със супа и отиде на масата.

Старата жена разцепи колодата, постави горната половина отляво, след това отново смеси картите и ги подаде на Том.

– Сега ти ги разбъркай.

– Колко време да ги бъркам?

– Колкото искаш.

Картите бяха по-големи от картите за игра, които Кити беше виждала, и се разбъркваха трудно, затова Том за малко да изпусне няколко на пода. След като приключи, ги остави на масата.

Жената отдели най-горните десет карти и ги разположи на масата пред себе си във формата на кръст.

– Много странни карти – отбеляза Кити.

– Това не е обикновена колода. От всяка боя има по четиринайсет вместо тринайсет карти и се наричат чаши, жезли, мечове и пентакли.

– Как се нарича тази карта?

– Това е Обесения. Тази карта е специална – не принадлежи към никоя от колодите. Също като тази – Дявола.

Том се прекръсти.

– И какво означава всичко това?

– Зависи какво иска да научи малкият ти приятел.

Върху решетката на огнището падна съчка. Кити и старицата погледнаха въпросително Том.

– Добре тогава. Ще стана ли доктор, когато порасна?

Старата жена се взря в подредените карти пред себе си.

– Може би. Картите казват, че един ден ще станеш велик човек.

– Нима ще се прочуя?

– Не, няма да си прочут. Велик, но не в този смисъл. Не виждам слава.

Том погледна Кити, след това отново старицата.

– Какво още искаш да попиташ?

– Няма значение.

– Не се стеснявай. Искаш да попиташ още нещо. Изписано е на лицето ти, момче. Какво е?

– Нищо.

Том тръсна глава, изчервен до уши.

– Добре, значи става въпрос за любов. Да видим. – Тя потупа с пръст една от картите и поклати глава.

– Какво има?

– Няма да ти е лесно в любовта, Том. Поне в началото.

– Това не ме интересува.

– Един ден ще те интересува. Картите казват, че ако искаш любов, ще трябва да се научиш да прощаваш, а няма да ти е лесно. Но след това може би те чака щастие.

– Тук в Дъблин ли ще живея?

– Не, Том, ще заминеш много скоро и повече няма да се върнеш.

– Наистина ли?

– Казват го картите, не аз.

– Искам и аз – обади се Кити.

Том стана и Кити зае мястото му на още топлия стол. Старицата ѝ подаде картите. Кити ги разбърка и ѝ ги върна, без да я изпуска от очи. Сякаш в бръчките по лицето ѝ се беше напластил прах, толкова тъмни и дълбоки бяха.

А когато се взря в очите ѝ, Кити видя пламъка на свещта отразен в тях.

Жената подреди картите на масата, постави дългия си крив показалец върху една, премести го малко вляво, след това отново го върна върху картата.

Последва дълго мълчание. Кити чуваше децата на улицата; учебните занятия за деня бяха приключили и трябваше да се прибере скоро вкъщи, иначе щеше да си изпати.

Погледна Том. Между веждите му отново се беше появила бръчката, сякаш беше разтревожен или уплашен, а може би и двете едновременно.

– Какво виждате, госпожо? – попита тя.

Старицата събра картите, почука ги в масата, за да изравни колодата, и я загърна в пъстра копринена носна кърпа.

– Какво правите?

– По-добре да се прибирате.

– Но какво казаха картите.

– Нищо.

– Напротив!

– Не ти трябва да знаеш.

– Искам!

Том я хвана за ръка.

– Да вървим, Кити. Не се впрягай толкова.

– Искам да знам какво казват картите!

– Кити...

– Няма да си тръгна, докато не ми кажете какво видяхте!

Старицата стисна устни и Кити видя вещицата в нея, блестеше в очите ѝ.

– Не смей да ми крещиш, госпожичке. Имаш избухливия нрав на О’Кейн, това е пределно ясно.

– Искам да знам какво ще стане!

Старицата се приведе към нея.

– Добре тогава, но ще съжаляваш. Отвсякъде те заобикаля смърт, Кити О’Кейн. Смърт и вода, смърт и огън и през целия си живот ще си обградена от лоши мъже. Не виждам бъдеще за теб освен ако не промениш себе си. Това ли искаше да чуеш? А?

И духна свещта.

– Изобщо не прилича на вещица – каза Том.

Кити удари палеца на крака си в паважа, седна на тротоара и го стисна. Леле как само кървеше!

– Дай да видя – каза Том и се наведе.

– Не искам да го гледаш! – отсече Кити и го блъсна.

– Искам само да...

– Един ден, когато станеш велик мъж и доктор, ще ти дам да видиш кървящия ми палец, но не и преди това!

– Какво те прихвана? Нали не е заради старицата? Думите ѝ не означават нищо. Никой не може да предскаже бъдещето, това са пълни глупости.

– Не е това.

– Тогава какво има?

– Нищо! Прибирай се у вас, Том.

Том продължи да стои и да подритва бордюра, при което издра хубавата си кожена обувка.

– Какво има сега?

– Знаеш ли какво не предрече старицата? – попита Том.

– Какво?

– Че един ден ще се оженя за теб.

– Моля? Говориш врели-некипели.

– Не са врели-некипели, ще видиш.

– Това няма да стане – отсече Кити.

– Защо?

– Не знам защо! Хайде, прибирай се! – Тя скочи и хукна, без да се обръща.

Пред един от бордеите беше спряла хубава карета и някакъв изискан мъж със скъп костюм влизаше в сградата, а момичетата писукаха доволно от прозорците. Какъв живот само.

Кити постоя на улицата в мрачния ден, задъхана, вперила поглед в къщата, в която живееше. Двата прозореца на стаята им на третия етаж приличаха на очи, тъмни и злонамерени като на старицата. Баща ѝ скоро щеше да се прибере, най-вероятно пиян и изгладнял, и щеше да удари с юмрук по масата, ако вечерята не беше готова.

„Няма винаги да е така – каза си тя. – Един ден ще имам чаша с дръжка и масло на филиите хляб. И светът ще се е променил, ще е по-добър, а ако не се промени сам, то аз ще го променя“.

Погледна през рамо. Том Дойл се беше прибрал вкъщи.

Беше се държала лошо с него. Е, утре щеше да му се извини.

Но не го видя на другия ден; мина близо седмица преди да го зърне на улицата, а дотогава съвсем беше забравила за вещицата. След още два месеца, през зимата, Том и брат му заминаха с ферибота за Ливърпул, за да започнат училище в Англия, точно както беше казал. Поне щяха да похарчат парите от контрабандния алкохол за нещо полезно.

„Явно повече няма да го видя, да не говорим да се омъжа за него“, помисли си Кити.

Картите го бяха предрекли, нали? Дори да можеше да промени света, нямаше как да промени съдбата, отредена от картите.