Град на светлината

1.

Бил Браунинг беше дежурен в спешното отделение на Централна болница „Зукърбърг“ в Сан Франциско от пет часа и тъкмо бе свършил с операцията на третата рана от огнестрелно оръжие днес. Този пациент щеше да оживее. Първият – също, но вторият почина. Шестнайсетгодишна жертва на гангстерската война в Сан Франциско, предизвикана от търговията на наркотици. Беше Коледа и работата вървеше както обикновено в болницата. Справяха се с най-тежките случаи в града, докарани с линейки, от полицията или с хеликоптер, често вследствие на катастрофи по пътищата или сериозни бедствия. Бяха подготвени за многобройни и различни инциденти. Най-добрата обществена болница в района, ползваща се от частни дарения, в партньорство с министерството на здравеопазването и медицинския факултет на университета в Сан Франциско, Калифорния. Всички лекари, които работеха тук, преподаваха и в университета, което поддържаше стандартите високи. Болницата беше университетска, а частните дарения бяха осигурили нова сграда, която удвои капацитета на травматологията. Можеха да се грижат за повече от триста пациенти, а и старата сграда все още действаше, макар да беше известна с мрачния си вид. Почти всяка врата се заключваше с електронни ключалки с шифър, бандите бяха се стреляли в спешното отделение, насочвали пистолети към персонала, заплашвали служителите. В сградата имаше металодетектори, но въпреки това някои посетители бяха успявали да вкарат оръжия. Това бяха неприятности, с които медицинският персонал трябваше да се справя, заедно с най-ужасните травми и спешни случаи в града.

Травматологията бе най-силното отделение, а Бил Браунинг беше главният му лекар. Беше дежурен в спешното отделение през повечето празници, тъй като нямаше какво друго да прави. Това бе неговият подарък за колегите, които така можеха да се приберат у дома при семействата си. Празниците не означаваха нищо за него, когато децата му ги нямаше. На трийсет и девет години, Бил бе специализирал травматология през цялата си медицинска кариера. Беше дежурният старши лекар на Коледа, а щеше да работи и на Нова година. Имаше право да прекарва Коледа с дъщерите си всяка втора година и тази година нямаше да ги види.

Сестрите бяха украсили спешното отделение и чакалнята в старата сграда с борови клонки и гирлянди, които никой не забелязваше. Пациентите обикновено бяха тежко пострадали, а семействата им – разстроени, за да обръщат внимание на пестеливите признаци на празник, разпръснати из отделението. Пациенти с грип, хранителни отравяния, бронхит или изкълчени глезени обикновено отиваха в други болници. Само най-тежките случаи, заедно с постоянния поток от бездомни, или докарани от полицията, отиваха в болница „Зукърбърг“. Работата представляваше предизвикателство за медицинския персонал и безценен стаж за студентите. Бил Браунинг беше виждал почти всичко, което хората можеха да причинят на себеподобните си, а и на самите себе си, по време на кариерата си в спешното отделение. Нищо вече не го изненадваше, но все още се натъжаваше, когато виждаше жертвите на бандите. Смъртта им беше толкова безсмислена, пълна загуба и доказателство за пропилян живот. Само преди два часа беше подписал смъртния акт на шестнайсетгодишно момче.

През петте часа откакто започна дежурството му, той не беше спрял нито за миг. Лудницата започна още в десет сутринта. Не беше най-добрият начин да прекараш Коледа, но двете му малки момиченца, Филипа, която наричаха Пип, и Александра, Алекс, бяха в Лондон, където живееха с майка си. Бившата му съпруга, Атина, беше англичанка. Беше напуснала Сан Франциско, когато Алекс беше едва на три седмици, веднага след като педиатърът ѝ позволи да пътува толкова далеч с новородено бебе. Атина нямаше търпение да замине. Бракът им бе приключил дълго преди това, макар Бил напразно да се опитваше да я убеди, че си струва да положат усилия да го спасят. Но връзката им бе обречена още от самото начало.

След развода той се хвърли в работата си със страст и не виждаше дъщерите си често. За месец през лятото, по Коледа всяка втора година и в случаите, в които успяваше да отиде до Лондон за няколко дни. С Атина се разведоха преди шест години, а година по-късно тя се омъжи за английски лорд и сега имаше двугодишни близнаци. Вторият ѝ съпруг, Рупърт, беше точният човек, за когото трябваше да се омъжи. Семейството ѝ наричаше Бил „Американеца“ и го считаше за нейна „младежка грешка“.

Атина беше на двайсет и три, когато с Бил се запознаха в Ню Йорк. Той гостуваше на родителите си за седмица по време на стажа си. След медицинския факултет на Колумбийския университет, той изкара стажа и специализацията си в Станфорд, после остана в Сан Франциско, когато му предложиха място в Централната болница. Работата не беше лека, нито престижна, но травматологията беше известна и му осигури отлична възможност да се усъвършенства. Бил не изпитваше желание да се върне в Ню Йорк. Наслаждаваше се на града и на спортовете на открито, които можеше да практикува в Сан Франциско – туризъм, сърф и платноходство, през цялата година. Харесваше много и болницата, и пациентите си.

Родителите му бяха част от елитарен, снобски свят, който винаги го караше да се чувства неудобно, и той упорито го избягваше. Докато им гостуваше, подложен на постоянен натиск, той неохотно се съгласи да ги придружи на приема, където се запозна с Атина. Бил беше на двайсет и девет години и зашеметен от нея. Атина беше безумно красива, леко ексцентрична и скандална, израснала в изискан и бляскав свят. Тогава гостуваше на приятели в Ню Йорк.

Бил се влюби лудо в нея. След месец тя пристигна в Сан Франциско, последва бурна връзка и остана при него. Бил работеше дълги смени в болницата, а когато беше в почивка, прекарваха повечето време в леглото или спортуваха. Атина смяташе любовта им за вълнуваща и екзотична. Бил се различаваше от всички мъже, които познаваше. Беше праволинеен, честен, трудолюбив и скромен. А тя – дива, сексапилна и рядка птица за него. Шест месеца по-късно Атина забременя с Пип и отлетяха за Лондон през уикенда, за да говорят с родителите ѝ. Бил ѝ предложи брак, което бездруго планираше да направи. Просто се случи по-рано от предвиденото. Церемонията за сватбата им беше дискретна, а семействата им не бяха доволни от решението им. Семейството на Атина смяташе Бил за прекалено скучен, а неговите родители я намираха за твърде освободена.

Пип се роди след шест месеца и Бил купи красива къща в Нои Вали, където да бъдат семейство и да започнат живота си заедно. Нейните родители изпратиха гувернантка от Лондон, за да осигурят свобода на дъщеря си, и тя се прибираше в Англия често, за да се види със сестрите, родителите и приятелите си. После се връщаше при Бил, бебето и живота в Сан Франциско, всеки път с все по-малък ентусиазъм. Чувстваше се като риба на сухо в отегчителния Сан Франциско.

В нощта, когато се запознаха, Атина веднага се влюби в Бил, а след година осъзна какво беше направила и колко различни бяха. Той представляваше отбивка, а не местоназначение в живота ѝ. В края на първата им година заедно тя започна да се съмнява сериозно в брака им. Но вече беше в шестия месец и бебето ги сближи за известно време. За Бил животът им беше точно такъв, какъвто той искаше – обичана съпруга и прекрасно бебе в уютна викторианска къщичка в хубав квартал, пълен с млади семейства. Атина обаче се чувстваше като екзотична птица, затворена в клетка в чужда земя. По-малко от година след раждането на Пип тя не беше влюбена в мъжа си и забременя с Алекс случайно, когато се напиха на купон. Тогава Пип беше на петнайсет месеца. Атина прекара по-голямата част от бременността в пътувания до Лондон за срещи със старите си приятели и се чувстваше ужасно потисната, когато се прибираше в Сан Франциско при Бил. Неговите родители никога не я бяха харесвали и бяха изненадани от желанието му да се ожени за нея, но той все още настояваше, че на Атина ѝ е необходимо време, за да свикне със семейния живот. Баща ѝ пък му предложи да се откаже от медицината, да се премести в Англия и да се присъедини към семейния корабостроителен бизнес, смяташе, че само така бракът им ще оцелее. Атина никога нямаше да стане калифорнийско момиче, но единственият, който отказваше да разбере това, беше Бил. Три седмици след раждането на Алекс, Атина отведе двете деца в Англия и прекара лятото в Южна Франция със сестрите и приятелите си във вилата на родителите си. В края на лятото тя звънна на Бил, за да му съобщи, че не възнамерява да се върне в Сан Франциско и иска развод. Той беше съсипан, опита се да промени решението ѝ, но тя вече се виждаше с Рупърт и Бил нямаше шанс. Атина и Рупърт бяха изкарали сериозен романс през лятото във Франция.

Двамата бяха израснали заедно. Той беше от нейната класа, британски лорд като баща ѝ, свободен дух като нея и трите ѝ години в Калифорния приключиха. Тя никога повече не се върна там. Бил остана в къщата в Нои Вали докато траеше разводът им, с надеждата, че тя ще промени решението си. Но не се получи. Накрая той продаде красивата малка къща и се премести в апартамент на булевард „Ембаркадеро“, с гледка към залива и моста Бей. Имаше и втора спалня за дъщерите му, когато идваха на гости. Апартаментът беше полупразен, въпреки че живееше там от пет години. Бил купи най-необходимите мебели от ИКЕА, включително розова спалня за момиченцата. Останалата част от жилището му изглеждаше унила и празна, точно както се чувстваше самият той.

Сега, когато дъщерите му го посещаваха през лятото, през повечето време пътуваха. Водеше ги на езерото Тахо, на къмпинг в парка Йосемайт и в Дисниленд. Правеше всички неща, които всички разведени бащи вършеха, и се опитваше отчаяно да създаде здрава връзка с децата си за краткото време. Момиченцата бяха типични англичанки като майка си и доведения си баща и обичаха близнаците. Бил се опитваше да ги накара да се запишат в американски колеж някой ден и Пип като че ли проявяваше някакъв интерес, но ѝ оставаха цели девет години дотогава. Междувременно, той прекарваше един месец с тях през лятото, всяка втора Коледа и от време на време по някой уикенд, когато отлиташе до Лондон, за да ги види. През останалото време запълваше живота си с работа и твърдо вярваше, че не се нуждае от нищо повече. В живота му не бе имало важна жена откакто Атина го напусна и с времето той започваше да осъзнава колко неподходящи бяха един за друг. Казваше си, че това вече няма значение, и се опитваше да го приеме. Но Атина разби сърцето му, когато отведе дъщерите му. Любовта на живота му сега бяха Пип и Алекс. Бил признаваше, че е работохолик, и не виждаше нищо лошо в това.

Липсата на съпруга и приятелка му предоставяше повече време, което да посвети на работата си, а и на децата си, когато бяха заедно. Бил не желаеше никой да пречи на отношенията му с тях, а ако се появеше нова жена, това би могло да се случи. Не се срещаше често и с брат си и родителите си в Ню Йорк. Те бяха част от друг свят, който никога не беше харесвал и беше избягвал още откакто постъпи в медицинската академия. Брат му беше известен адвокат с политически амбиции, женен за адвокатка, специализирала в проблеми с околната среда, която бе заета с многобройни каузи. Светският им живот бе изключително активен. Родителите му бяха част от старото общество на Ню Йорк, но Бил беше щастлив с живота си в Сан Франциско. Прекарваше времето си в болницата и с любимите си спортове на открито. Беше направил избора си още на младини и все още му подхождаше. Докато растеше, мразеше факта, че хората познаваха семейството му, дори и сега се дразнеше от това. Брат му обаче се възползваше щедро от фамилното име и връзки. Двамата бяха съвсем различни. Родителите им смятаха Бил за ренегат и парий. Скромният му живот и работата му ги озадачаваха. Той можеше да изгради зашеметяваща кариера като лекар в Ню Йорк, но никога не бе желал това. Искаше да се занимава точно със скитниците и ранените от огнестрелни оръжия, които виждаше всеки ден в спешното отделение. Фамилното му име не означаваше нищо за хората, с които работеше в Сан Франциско, и това също му харесваше. Беше се превърнал в нещо като отшелник след развода. Новите сестри и лекарки бяха очаровани от хубостта му, но той не им обръщаше внимание. Интересуваше се само от работата и дъщерите си. Никой не знаеше нищо за личния му живот, което бе идеално за него.

Романтичният му живот бе непостоянен и несериозен след развода. От време на време излизаше на някоя случайна среща, но нищо повече. Съжаляваше само, че родителите му почти не познаваха дъщерите му. Атина се беше погрижила за това. Но пък и родителите му не бяха положили никакви усилия. Враждебността им към бившата им снаха се бе пренесла върху децата. Пиеха чай набързо с момичетата в Лондон, когато пътуваха, ако въобще им оставаше време за тях. Но обикновено им се струваше неудобно да отделят време за децата, или пък Атина ги затрудняваше. Планирането с нея никога не беше лесно. Беше уклончива както винаги, така че Пип и Алекс не бяха привързани към американските си баба и дядо, а само към баща си, когото виждаха твърде рядко, но винаги му се радваха. Той им звънеше няколко пъти седмично и се опитваше да е част от живота им. Не беше лесно да поддържаш сериозна връзка с децата си, когато те се намираха на десет хиляди километра разстояние. Като другите момичета от добри семейства в Англия, Пип щеше да постъпи в пансион след две години и нямаше търпение. Времето и разстоянието не бяха на страната на Бил и той правеше всичко възможно да компенсира това. Винаги когато претрупаният му график позволяваше, той отлиташе до Лондон, за да прекара няколко дни с тях. Но напоследък децата често бяха заети с приятелите си и срещите с тях ставаха все по-трудни с всяка изминала година.

Работата в спешното отделение стана по-напрегната с течение на деня. Бил изпрати в реанимацията на кардиологията старец от Тендерлойн с инфаркт, докаран от санитарите. Следващият му пациент беше бездомник, наскоро претърпял ампутация, наркоман, със сериозна инфекция на раната. Трябваше да бъде прегледан от хирург. После Бил премести дете, за което подозираше, че е болно от менингит, в педиатричната реанимация, за да му направят спинална пункция. Повика неврохирург за жена в кома, претърпяла мозъчна травма при тежка катастрофа. Типичен ден за него. Бил тичаше от един кабинет за прегледи в друг и се справяше безупречно. Спря да си побъбри с възрастна жена, паднала по стълбите, която бе повече уплашена, отколкото наранена. Като по чудо не си бе счупила таза. Той я увери, че всичко ще е наред. Болницата имаше специално отделение за грижи за възрастните, най-доброто в града, и Бил често изпращаше пациенти там. Държеше се с пациентите любезно и мило, преценяваше ги внимателно, търсейки симптоми за скрити проблеми в допълнение към очевидните. Всички сестри му се възхищаваха и го уважаваха безкрайно. Бил се отнасяше с всички пациенти грижовно и с внимание, независимо кои бяха. За разлика от повечето лекари, не се фукаше и нямаше непремерено самочувствие. Беше наистина чудесен човек.

– Уха! Кой е готиният принц, дежурен днес? – възкликна новата сестра, наета за празниците, когато Бил излезе от единия кабинет и тръгна към следващия.

Той имаше тъмна коса и топли шоколадовокафяви очи, а спортната му фигура изглеждаше чудесно в униформата. Усмивката му, докато говореше с деветдесетгодишната пациентка, огря стаята.

– Той е шеф на травматологията. Винаги работи по празниците – обясни сестрата от спешното отделение. – Не се въодушевявай много. Работя тук от десет години и никога не съм чувала да се вижда с жена от болницата. Той е сериозен човек.

– Женен ли е? – попита новата сестра.

Бил беше прекалено привлекателен, за да забрави бързо за него.

– Мисля, че е разведен. Сигурно е така, след като работи безкрайни часове. Поредният работохолик. Всъщност, тук просто трябва да си такъв. Мисля, че има деца някъде далеч. В Австралия или Нова Зеландия. Не помня. И затова работи по празниците.

– Това означава, че няма и приятелка – каза сестрата с надежда.

– Или пък я пренебрегва. Лекарите в травматологията работят откачени часове. Трябва да си намериш някой готин дерматолог, те никога не са дежурни – подкачи я сестрата. – Преди две години работих с него по Коледа и на Нова година. А и винаги поема дежурства в Деня на благодарността.

– Вероятно още не е срещнал подходящата жена.

Новата сестра в отделението беше жена с мисия, но другата знаеше, че това нямаше да ѝ помогне при Бил.

– Да, както и да е.

Разчистиха стаята и се преместиха в следващата кабинка в мига, когато Бил бе повикан за поредния случай. Жертвата беше осемнайсетгодишно момче с огнестрелна рана, което умря докато Бил го преглеждаше. Беше докарано от полицията и Бил не можа да направи абсолютно нищо. Момчето бе простреляно в стомаха и гърдите и бе загубило прекалено много кръв. Бил отиде с мрачен поглед до гишето на сестрите и попълни документацията. Това бе вторият смъртен случай при престрелка за днес. Семейството на момчето бе уведомено, но още не беше пристигнало. Коледата щеше да е кошмарна за тях. Бил вдигна глава и видя медика от полицията, с когото се бе срещал и преди. Медикът знаеше какво означаваше документацията и тъжно поклати глава.

– Беше си съвсем хлапе – промълви той и обясни, че когато пристигнали на местопрестъплението, убиецът бе изчезнал.

– Повечето са такива – отговори Бил мрачно.

Повикаха го в друг кабинет за преглед и той забърза натам. Мъжът извика след него:

– Весела Коледа, докторе.

Бил му махна дружелюбно.

– Благодаря, и на теб.

Това му напомни да си погледне часовника. Дъщерите му бяха в Швейцария, в хижа, наета от Рупърт за празниците, в Гщад. В Сан Франциско беше четири следобед, а в Швейцария – един сутринта. Пип и Алекс сигурно вече спяха, изморени от Коледата с майка им, доведения им баща и близнаците. Бил им се беше обадил в полунощ на Бъдни вечер, което при тях бе девет сутринта. След осем часа щеше да им звънне отново. Тази мисъл го развесели, той грабна картона и влезе в следващия кабинет. Очертаваше се дълга и натоварена нощ. Разговорът с дъщерите му щеше да е наградата в края на работното време. Не ги беше виждал от септември, но се надяваше, че скоро ще се случи. Живееше за срещите си с тях и за работата си. И не съжаляваше за нищо. Пип и Алекс и травматологията му бяха достатъчни.