Сурова карма

Пролог: Буря

Хората си мислят, че в живота има някаква логика. Аз не съм много сигурен. В дните, когато бизнесът не е оживен, а клиентите са малко, седя на прозореца и зяпам водите на пристанище „Робъртсън“. Чайки се въртят около туристите край щанда за пържена риба на градския кей. Товарни корабчета и яхти се носят из откритото море. Малкият ферибот на града бавно напредва по маршрута си за остров Шелтър. За мен е непрестанна изненада как попаднах на мястото, където съм, и върша онова, което правя. Някой може да каже, че моето минало ме е довело тук стъпка по стъпка, но аз се съмнявам.

В насилието има някаква логика, особено когато е свързано с алчност. Възможно е, ако човек се вгледа по внимателно в дадено събитие, да види неговите плетеници и извивки. Вероятно ще се наложи да присвие очи, за да фокусира погледа си. Обаче степента на неговото усилие зависи от това кой е и какъв е бил. Дори на мен ми струва известно усилие, но накрая започнах да разбирам. Не познавах Карън Конъли, но си обяснявах нейното убийство.

Онази нощ от североизток дойде силен и студен дъжд. Беше пороен, блъскаше яко и караше хората да свиват глави, докато бързат към колите си или сушината на някоя сграда. Не се оглеждаха, защото не искаха да остават и секунда по-дълго от нужното навън в мрака. В тази нощ никой не искаше да е навън. Дори убиецът.

На наркомана му беше студено. Отчасти заради мокротата и вятъра, отчасти заради нуждата, която го притискаше – подтика да нахрани звяра, който бавно беше завладял неговия живот. И то веднага. Но не можеше. Мъжът за връзка беше пределно ясен в това отношение. Първо работата, после удоволствието. Наркоманът подсмръкна и избърса течащия си нос в ръкава.

Паркингът представляваше издигната високо бетонна плоча зад офис сградата. Покритата му долна част беше запазена за наемателите. Посетителите паркираха отгоре. Връзката знаеше това. Също така знаеше кога Карън Конъли ще дойде на посещение тази вечер. Всъщност знаеше много за тази жена и този куп познания подсказваше известно планиране. Това би трябвало да накара наркомана да се учуди.

Но той не го направи. Затова се използват наркомани. Лесни са за манипулиране и замяна. Все едно държиш пистолет за изхвърляне – свършваш работата и го зарязваш някъде. Никой няма да може да го проследи по обратния път до теб. Пистолетът за изхвърляне е със заличен сериен номер и е използван толкова често, че следата е станала прекалено студена, за да предложи някакви доказателства. Животът на наркомана е подобен: неуреден, объркан, непостоянен. В последния етап роднините му са изхабени от неочакваните изблици на надежда и много по-честите гмурвания в отчаянието. Не че вече не им пука – просто не могат повече.

Затова човек в края на краищата използва наркоман, защото никой няма истински да се учуди, че нещата не са свършили добре. Всички са изтощени и донякъде облекчени, че тъжната манифестация на саморазрушението е завършила.

В тъмния паркинг Връзката подготвяше наркомана Рони и виждаше лекото потреперване на младежкото тяло.

– Скоро ще излезе – измърмори Връзката с тих, спокоен глас. – Колата ѝ е онзи „Кадилак“ ей там. – Тяхната кола изстиваше бързо. Чистачките не работеха и дъждът се изливаше върху стъклото, което бързо се запотяваше от студа. Но човек можеше да различи тромавите форми на един „Ескалейд“ на фона на стената на паркинга. Връзката му подаде ключ. – Ще го направиш точно по реда, както го планирахме.

Рони кимна, нетърпелив да свърши с това. Някога си падаше малко нещо умник, целият тъпкан с упорита енергия и увереност, готов на всичко. Но наркотиците го забавиха. Все още си беше нервак, но вече не можеше да мисли много ясно. Или по-скоро всичките му мисли бяха съсредоточени само върху едно: иглата.

Той не се учуди от неочакваната поява на стар приятел с малко сенчест план. Или защо този негов приятел и Връзката искат от него да помогне при едно отвличане. Повечето престъпници не биха си избрали за помощник пристрастен неудачник с разбити нерви и треперещи ръце. Рони не се запита защо той трябва да се скрие в колата на жертвата и да я цапардоса, щом седне зад волана. И защо Връзката е планирал нещата така, че Рони единствен да има контакт с жената, с нейната кола и пистолета, който планираха да използват.

Той само подсмръкна, взе подадения му ключ и се втурна под ледения душ на дъжда към бялата кола. Отключи я и нулира алармата. Стрелна поглед обратно в мрака и му се стори, че видя Връзката да му кимва окуражително. Качи се отзад в кадилака, сви се долу в сенките и зачака, треперейки.

С пиукане колата оживя, когато жената натисна бутона за отключване на дистанционното. В сянката на задната седалка Рони видя как арматурното табло светна. Когато предната врата се отвори, той събра сили. Чу шумоленето от човек, който се отпуска на седалката. Започна бавно да се надига. Двигателят на автомобила заработи и шумът го накара леко да подскочи. Тя долови някакво движение, може би с периферното си зрение, или сянка в огледалото за обратно виждане и бързо обърна глава със зейнала от изненада уста.

Той я халоса с тръбата и тя изписка. Рони трепна от усещането, което изпита, когато тежката тръба се блъсна в черепа ѝ. Не беше както си го представяше. Връзката го беше напътствал как да я удари изотзад, за да я зашемети. А тя не само не изгуби съзнание, но вдигна ръце над главата си и се замята наоколо, пищейки.

Рони се опита да бутне ръцете ѝ надолу, за да я удари още веднъж. Но успяваше да нанася само плъзгащи се удари, които не можеха да я накарат да млъкне. Започна да се паникьосва, замахвайки отчаяно с тръбата. Тя отскачаше от седалките и покрива, почувства пукота от попадението, когато строши костите на ръцете ѝ, които бе вдигнала като щит. Сега кръвта започна да пръска наоколо – черни петна по вътрешността, имитиращи дъжда, който блъскаше металната кожа на колата.

Внезапно вратата на колата рязко се отвори.

– Мили боже – изсъска Връзката. – Какво става тук? – Професионално съсредоточен, удари силно жената два пъти и тя се свлече безмълвна на седалката. След писъците колата изглеждаше странно утихнала. Единственият звук беше грубото трополене на дъжда и шума от накъсаното дишане на Рони.

Връзката бързо се огледа, за да се увери, че никой не влиза или излиза от паркинга. Бутна жената на пътническото място и махна на Рони:

– Идвай тук и да се махаме.

Рони седна зад волана. Тресеше се от усилията, от последствията на абстиненцията и от спомена какво е усещането да удряш някого така. Подуши кръвта ѝ и му прилоша. Изстена.

Връзката го стрелна със суров, отвратен поглед.

– Дръж се още малко, лайно такова! – После затвори вратата, оставяйки го сам с шума от дъжда. Надушваше своята собствена пот и в слюнката си усещаше металическия вкус на кръвта, както и слабата, избледняваща миризма на нейния парфюм. Жената не помръдваше. Рони затвори за миг очи, преглътна и както беше инструктиран, внимателно изкара кадилака от паркомястото.

Всичко, което трябваше да направи, беше да закара колата до мястото на срещата. Връзката щеше да вземе жената, а Рони можеше да задържи колата като възнаграждение. След това трябваше да отпраши към автоморгата в Пачог, към която Връзката го беше насочил. А оттам, с малко пари в джоба, щеше да се уреди. Ако не беше толкова зависим, Рони вероятно щеше да осъзнае, че това е странен план. Но обещанието на Връзката за лесни пари и наркотици накара всичко останало да избледнее.

Рони се усмихна мечтателно заради това обещание и се почувства по-добре.

– О, да – измърмори той на глас. После стрелна тревожен поглед към неподвижното тяло на жената, питайки се дали гласът му няма да я събуди по някакъв начин. Тя обаче се беше свлякла върху пътническата врата, а кръвта се спичаше в косата ѝ в гъст, дебел слой.

След това Рони вече не отместваше очи от пътя, като опитваше да не мисли много-много за това какво ще ѝ се случи. Нощта беше тъмна и светлините от фаровете изглеждаха разбити на милион блестящи на дъжда късчета. От напрежение очите му сълзяха. Стискаше толкова яростно волана, че сухожилията на ръцете му пареха от напрежение. Рони усещаше несекващата нужда от една доза да гъделичка нервните му окончания като електрически ток, чието напрежение постепенно нараства. Увери сам себе си, че може да се справи с това. Трябваше да го направи.

На разсъмване бурята отстъпи на сив и влажен ден с корона от ниски облаци на морното небе. Листа и хартии покриваха магистрала „Монток“ в Пачог, Лонг Айлънд.

В два следобед управителят на мотел „Уикендър“ изпращаше камериерките в стаите, наети предишната вечер, за да почистят отпадъците и оправят бъркотията, която гостите са оставили. Когато вдигна на камериерката, която му каза, че в шеста стая има труп, той въздъхна. Не за първи път в мотела се появяваше труп: търговски пътници, чийто път свършваше тук, докато си мислят, че просто имат лошо храносмилане, а единственият им придружител до отвъдното беше дирижираният смях от някое телевизионно шоу. Непознати само по чорапи със замръзнала на лицата им усмивка на очакване. Този беше поредният. Управителят въздъхна отново и набра номера на полицията.

Ченгетата запечатаха стаята. Разговаряха с камериерката и управителя, прегледаха информацията от регистрацията и си водеха бележки. Криминалистите щракаха снимки, а бусът на патолога дойде, за да откара трупа.

Детективите от полицейското управление на окръг Съфък предприеха рутинните стъпки.

– Няма кой знае каква мистерия тук – обяви единият от тях на техниците, които обработваха место­престъплението. – Ще знаем повече, когато получим резултатите от токсикологията, но всичко е ясно и така. Погледни го само. – Той махна към трупа

Мършавото телце се беше свлякло в креслото до една разнебитена масичка за кафе. Лъжицата и кутията кибрит, които беше използвал, за да сготви хероина, лежаха на нея заедно с онова, което беше останало от съдържанието на едно целофанено пликче. Очите на мъртвеца бяха полузатворени, а през цепките се виждаше само бялото им.

– Трябва да е бил неприятно изненадан – отбеляза детективът без много съчувствие.

– Бил е наркоман от дълго време – каза техникът. – Виж следите по него. Вероятно онова, което е взел, се е оказало прекалено чисто. Дори не е успял да извади спринцовката от ръката си.

Нямаше какво повече да се добави. Прибраха в плик доказателствата от стаята. След това взеха Рони и дръпнаха ципа на дебелата черна торба над лицето му – черен саван, хвърлен върху му от непознати – без съчувствие или благословение. Отвън променливият вятър гонеше по улицата наквасените хартии и останалите боклуци. Бусът на патологията се вля в движението – поредна част от рутината, която връщаше реда в света като част от прочистването, което настъпва след буря.