Когато видях Клеър Грейвсенд за първи път, тя вече беше мъртва. Но не от много отдавна. Лежеше пред Рефюджио Апартмънтс на Търк Стрийт, все още топла, все още с цвят по бузите. Допрях два пръста отляво на гърлото ѝ и потвърдих очевидното. Не помислих да се обадя на 911. Точно сега последното, което исках, беше да се разправям с полицията. Пък и вече беше прекалено късно за нея.

Докато я гледах, дъждът пълнеше отворените ѝ очи. Ако някаква част от нея все още можеше да вижда, правеше го от дъното на океан. Повърхността беше твърде далеч, за да може да я достигне. Беше поела последния си дъх и сега потъваше, отнасяйки със себе си всичко, което е знаела.

Клеър Грейвсенд.

Разбира се, още не знаех името ѝ. Не подозирах какво ще причини на живота ми. Срещата можеше да е съвсем случайна. Злополучна гледка на улица в Тендърлойн , която вече клонеше към беда. Но вместо да се махна, аз извадих фотоапарата си и в крайна сметка именно това ме въвлече във всичко. Видях я в плът само веднъж, а после имаше единствено фотографии. Откъслечни моменти от живота ѝ, намеци. Следите бяха пръснати като парчета счупено стъкло.

Като се замисля сега, не би трябвало да се изненадвам, че тази среща не беше първа и последна. Докоснеш ли се до някого като Клеър Грейвсенд, ти си белязан. Или започваш да задвижваш зъбните колела, или те се завъртат сами. И щом осите започнат да се въртят, движението само се поддържа. Вечен цикъл, който винаги се подновява.

Това, от което не мога да се отърся, е онзи образ на вечността. Или може би говоря за съдбата – идеята, че името и животът ти са изсечени върху камък още преди първата искра на Големия взрив. Че можеш да живееш вечно и да не избегнеш пътя, който ти е предначертан.

Но това е само заради случилото се по-късно.

Нека се върна назад и да обясня някои неща.

Пет седмици през онова лято живях в „Уестчестър“, пропаднал хотел в гнилото сърце на Тендърлойн. Не съм богат, но се справям по-добре от клошар. Работата ме беше отвела там. Работех по задача и през целия юни живях между една полупенсионирана проститутка и непокаял се потребител на игли. Деляхме банята в края на коридора. Сградата имаше тънки стени, така че споделяхме и всеки звук. Външно имахме общи неща помежду си. Всички имахме причини да избягваме рецепцията. Не прахосвахме пари за пране. Продавачът нощна смяна в магазина за алкохол тутакси би ни посочил при евентуална очна ставка. Но за разлика от мен, съседите ми вероятно не бяха откъртили дюшемето си, за да поставят микрофони и миниатюрни камери на таваните на наемателите, които живеят под тях. Не прекарваха нощите си в подслушване на провеждани шепнешком разговори и записване на кодирани имена в бележник. Съседите ми бяха много по-честни хора от мен.

Асансьорът в „Уестчестър“ не работи и шахтата му е пълна с боклук – спринцовки и празни бутилки, памперси за възрастни и картонени кутии от храна за вкъщи. Стълбището е тъмно, но върши работа. То води надолу до врата от ковано желязо, от която се излиза на Търк Стрийт. Сутрин, преди изгрев слънце, аз слизах по стълбите, бутах вратата и правех обиколка на няколко преки, за да видя дали не ме следят. След като се уверявах, че съм сам – и сигурно ще се изненадате колко сам може да бъде човек в Тендърлойн точно преди зазоряване – продължавах към административния център на града. Там имам двустаен офис, недалеч от съдилищата. Съдилищата привличат типа хора, които се нуждаят от онова, което предлагам.

Но в продължение на пет седмици аз имах само един клиент. Работех по двайсет и четири часа на денонощие. Отивах в офиса рано, за да прегледам пощата. Проверявах съобщенията и плащах пристигналите сметки. Не биваше да изоставам от живота си, доколкото имах такъв. Обаждах се на човека, който получаваше сметките ми, и подписвах чековете. И още преди да се е съмнало, се връщах на подслушвателния си пост в „Уестчестър“.

Точно това бях тръгнал да правя и през първия вторник на юни, когато отворих вратата и огледах паркираните на „Търк“ коли. Най-много ме тревожеха микробусите без прозорци. Те са най-лесни – надпис „Джо водопроводчикът“ на вратите, половин дузина агенти на ФБР и Агенцията за борба с наркотиците, наведени над монитори и говорещи по радиостанции. Но ако ги имаше, не ги видях. Направих обиколката на пресечките и когато реших, че всичко е чисто, тръгнах на запад към „Ван Нес“ и офиса ми.

Бях изминал половината път, когато видях колата. Тя беше паркирана на отсрещния тротоар, точно пред „Рефюджио Апартмънтс“. Не каква да е кола, а „Ролс-Ройс Райт“. Наскоро преминала през трансформация от чисто нова в пълна трошка. Реших, че е станала някаква катастрофа, и пресякох да погледна по-добре. Когато приближих, осъзнах, че първоначалното ми впечатление не е съвсем вярно. Колата не беше ударена отпред или отстрани.

Хромираната решетка и сивото купе бяха непокътнати. Покривът беше хлътнал чак до позлатените дръжки на вратите. В огънатото лежеше съвършена блондинка. Тя беше облечена във вечерна коктейлна рокля, която блещукаше на уличните лампи. Не виждах никъде кръв освен по левия ѝ крак – струйката се стичаше по прасеца ѝ към петата. Ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите, а очите ѝ бяха затворени. Косата ѝ беше разперена като ветрило по покрива на лимузината. Дръжката на вечерната ѝ чантичка беше увита около дясната ѝ китка. Единият ѝ крак беше бос – може би обувката ѝ бе отхвърчала някъде при удара. Ноктите на крака ѝ бяха лакирани в бяло, като вътрешната страна на мида.

Огледах се. На отсрещната страна на улицата имаше мъж, проснат върху легло от сплескани кашони. Беше облечен в черна грейка гащеризон и или спеше, или бе в безсъзнание. Често го правеше. След пет седмици на Търк Стрийт можех да подуша Гащеризона от две преки, ако вятърът духаше в подходящата посока. Дори трясъкът от падането на жената върху колата да го беше събудил, това не го беше притеснило достатъчно, за да остане буден. Двамата с него бяхме единствените наоколо, поне на нивото на улицата. Нямаше начин да определя дали друг не гледа от някой тъмен прозорец, затова не се и опитах.

Пристъпих по-близо. Жената не дишаше. Пресегнах се внимателно и поставих пръсти под брадичката ѝ. Натиснах леко в опит да намеря сънната ѝ артерия. Тя беше топла, но нямаше пулс. Отново огледах тротоара, после нагоре към „Рефюджио“.

Четиринайсет етажа. Стогодишен тухлен градеж, образуващ арки и колони на долните два етажа. Над колата нямаше отворени прозорци, но имаше первази. Жената би могла да стъпи на перваз и да затвори прозореца след себе си. Или пък да е скочила от покрива. Но тези предположения не обясняваха нея – марковата ѝ вечерна чантичка, прозирната рокля и безумно скъпата кола, която беше смачкала с падането си върху нея. Всичко това изглеждаше абсолютно нелогично на Търк Стрийт, пред „Рефюджио“. Четиринайсет етажа дървеници и фалшиви противопожарни аларми. Полицейски коли, спиращи посред нощ да сложат край на случаи на домашно насилие или да нахлуят в нечий дом без предупреждение. Беше по-добре от „Уестчестър“, но не много.

Отстъпих назад и клекнах на тротоара. Под краката ми захрущя счупено стъкло и затова предпочетох да не коленича. Свалих раницата си и я отворих. Когато излизах от „Уестчестър“, не обичах да оставям нищо на видно място. Миниатюрните камери и микрофоните бяха скрити, част от записващото оборудване можеше да се пъхне под дюшемето. Никога обаче не оставях в стаята си лаптопа или фотоапарата. Сега извадих верния си „Никон“ и го настроих за нощна снимка без светкавица.

Чух сирена, но в Тендърлойн това можеше да означава какво ли не.

Изправих се и направих пет снимки на блондинката самоубийца върху луксозното ѝ смъртно ложе. После отстъпих десет крачки, за да я хвана с жилищната сграда и улицата. Може да се каже, че работата ми е да правя снимки. Обикновено никой с изключение на клиентите не вижда творбите ми. Но ако ми се отдаде възможност, нямах нищо против да продам снимка на „Кроникъл“ или на някой друг, който е готов да плати за нея. След развода си и особено след връщането ми тук живеех между редовете. Вземам онова, което мога. Когато става дума за снимки, мога много, защото често се озовавам на подходящото място.

Видях мъжа, когато свалих фотоапарата. Вървеше към мен по тротоара с черна количка, натоварена със сребристи кутии. Но беше спрял и се пулеше към колата с увиснало от шок чене. Не можех да кажа дали вижда момичето, или не. Отне му известно време да забележи дори мен, след което ме измери от глава до пети. Погледът му се премести от фотоапарата към смачканата кола.

– Кой си ти, по дяволите?

– Никой – казах аз. – Човек, излязъл на разходка. А ти кой си?

Той не отговори, а пристъпи към мен. Под маратонките му захрущя стъкло. Беше облечен в ленени панталони и бархетна риза. С елече с много джобове отгоре. На бейзболната му шапка беше написано името на филмова компания, за която не бях чувал. За момент си помислих, че съм попаднал на снимачна площадка. Нямаше обаче никакви светлини и каравани. Нито пък прегради, които да пречат на паркирането до тротоара. А и мъртвата жена не приличаше на статист.

– Какво е станало? – попита мъжът, когато най-сетне си възвърна дар слово.

– Беше така, когато дойдох тук – казах аз. – Колата ваша ли е?

Той поклати глава.

– Насадих се. Здравата се насадих.

Мъжът извади телефона си и започна да превърта азбучния указател. Сигурно се чудеше на кого да се обади най-напред.

– Тя с вас ли беше? – попитах аз.

– Тя?

Кимнах към колата и мъжът пристъпи натам. Видя я и бързо се извърна.

– Ох, господи.

– Не я ли познавате?

– Никога не съм я виждал.

Дръпнах се настрани за по-добър изглед и когато хванах човека от филмовата компания с момичето и колата зад него, вдигнах фотоапарата и снимах.

– Хей! – каза той и се обърна към мен. – Какво правиш, по дяволите?

– За вестниците.

Тръгнах по „Търк“. Той не извика след мен, нито ме последва. На следващата пряка имаше паркирана камионетка, върху която беше изписано името на същата филмова компания. В товарния отсек хлапе с фенерче преглеждаше кутии със снимачна екипировка. Ако бяха само двамата и взетият под наем „Ролс-Ройс“, бизнесът им беше малък. Слязох от тротоара и сложих ръка на задната врата на камионетката.

– Добро утро – казах и хлапето най-сетне вдигна очи. – Каква е историята с колата?

– Снимки – каза хлапето. – Телевизионна реклама.

И отново се зае да рови в кутиите. Беше извадил три бели чадъра и сега сигурно търсеше триножници и дистанционни светкавици. Просто си вършеше работата, сякаш нямаше абсолютно нищо шантаво в това да снима долнопробна жилищна сграда, за да продаде кола за половин милион долара. Кой знае, може би щяха да хванат и Грейката и да го използват като статист.

– Няма да е зле да заключите колата и да идете при шефа си – казах аз. – Той има проблем.

– Той... какво?

– И си вземете телефона, за да се обадите на 911.

Това го накара отново да вдигне глава. Снимах го, като този път използвах светкавицата, за да хвана лицето му в тъмния багажен отсек. После за всеки случай снимах номера на камионетката и продължих към офиса.

Вратата на офиса ми се намира срещу стълбите между входовете на ветеринарен център и взаимоспомагателна каса. Над нея има малка табела.

АГЕНЦИЯ ЛИЛАНД КРОУ

ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ

Качих се и отключих, като избутах с крак купчината вчерашна поща. Минах през рецепцията – празна, защото нямам рецепционист – и влязох в кабинета си. Пъхнах картата на фотоапарата в компютъра и в продължение на десетина минути преглеждах и редактирах фотографиите. Клиентът ми можеше да почака малко.

Блондинката самоубийца беше прекрасна, както и снимките ми.

Покривът на колата я беше поел и се бе огънал около нея, задържайки ръцете и краката ѝ прибрани. Тъй като не се беше размазала на паважа, тя не приличаше на труп. Изглеждаше абсолютно спокойна. Жена, заспала на легло от стомана. Бях направил снимки от различни ъгли, които показваха кръвта по крака ѝ, разбитото стъкло и извивките под роклята ѝ. Някои можеха да се продадат добре на таблоид, ако се окажеше някоя знаменитост, а други, на които кръвта не се виждаше, ставаха и за семейните вестници.

Извадих телефона си и започнах да звъня на фоторедакторите, с които работех. Точно в момента не се нуждаех отчаяно от пари. Покрай лятната ми поръчка в хотел „Уестчестър“ джобовете ми бяха пълни. Но една мършава и гладна зима е достатъчна, за да ти създаде навици за цял живот. Човек не бива да пропуска възможност. Нито пък да оставя храна на масата.

Така че се обадих на редакторите – първо на онези, които разполагаха с най-много пари – и започнах да се пазаря.

Частен детектив