Ханибал – Кървави полета

І.

Цизалпийска Галия, зимата

Теренът беше предимно равен – земеделска земя, осигуряваща зърно за близкото градче. Зелените пшеничени стръкове, поникнали една длан над почвата, бяха единственото цветно разнообразие сред замръзналите поля. Всичко друго беше сребристобяло от падналия скреж. Ниско надвисналите облаци не предлагаха никакъв контраст. Същото се отнасяше и за стените на Виктумула, които се издигаха сиви и внушителни в далечината. Покрай пътя до портите имаше малка невзрачна горичка.

Сред дърветата стоеше висок слаб млад мъж с вълнено наметало, гърбав нос и стряскащо зелени очи. Изпод плъстената качулка, покриваща главата му, се подаваха черни къдрици. Погледът му се стрелкаше неспокойно във всички посоки, но не виждаше нищо особено. Така беше, откакто беше изпратил часовия да донесе някаква храна.

Ханон стоеше на поста си отскоро, но краката му вече измръзваха. Изруга под нос. Студът сякаш нямаше намерение да си отива. Вече няколко дни наред скрежът не показваше с нищо, че ще се стопи. Ханон изпита пристъп на носталгия. Този свят беше различен от онзи, в който беше преминало детството му на африканския бряг и който не бе виждал от почти две години. Още можеше да си представи високите варовикови стени на Картаген, покрити с вар, така че слънчевата светлина да се отразява от тях. Великолепната агора и двете пристанища зад нея. Въздъхна. Дори през зимата родният му град си оставаше топъл. И слънцето светеше през повечето дни, докато тук вече цяла седмица едва успяваше да го зърне от време на време като бледожълт диск през пролуките в мрачните облаци.

Рязък крясък го накара да вдигне глава. Две чавки се стрелкаха на мрачния сив фон на облаците и преследваха гладен и раздразнен мишелов. Познатата гледка – как малките птици тормозят по-голяма – беше иронична. „Нашата задача е много по-трудна от тяхната“, помисли си Ханон. За да осъзнае, че Картаген е негов господар, Рим трябваше да кърви така, както не го бе правил никога досега. Преди Ханон щеше да се усъмни, че това е възможно. Народът му беше претърпял тежко и унизително поражение в ожесточена проточила се война, приключила преди едно поколение. Сблъсъкът беше посял омраза към Рим в сърцето на всеки картагенец, но изглеждаше, че няма начин да си го върнат на врага. През последния месец обаче светът сякаш се беше преобърнал.

Само безумец би повярвал, че някой може да поведе армия на стотици мили от Иберия до Цизалпийска Галия и да прекоси Алпите в началото на зимата. Но ето че Ханибал Барка го беше направил, пришпорван от желанието си да победи Рим. Подсилен от съюза с местните племена, генералът на Ханон беше разбил голямата римска армия, която беше изпратена да го посрещне. В резултат цялата Северна Италия бе останала открита за атака, а Ханон, който беше бил роб в едно имение недалеч от Капуа, беше успял да избяга и да се присъедини към Ханибал. Така се беше събрал отново с баща си и братята си, които го мислеха за отдавна мъртъв.

Сега всичко изглеждаше възможно.

Стомахът на Ханон изкъркори и му напомни за задачата му да намери храна и да разузнае. Не беше тук, за да се любува на местната фауна и да си мисли за бъдещето. Фалангата му либийски копиеносци, скрита по-навътре в горичката, се нуждаеше от припаси не по-малко от него. Освен това имаше и друга задача. Погледът му се плъзна по пустия кален път, който минаваше покрай скривалището му и продължаваше прав като стрела през пшеницата към портата на града. В замръзналите локви наблизо имаше пресни дупки – доказателство, че по някое време тази сутрин към града е препускал кон. Часовият му беше казал за него. Ханон беше сигурен, че конникът е бил вестоносец, изпратен да предупреди Виктумула за приближаващата картагенска войска.

Усмивка заигра на устните му при мисълта за тревогата, която несъмнено бе вдигнала новината.

След зашеметяващата победа на Ханибал при река Требия всеки римлянин в радиус от сто мили умираше от страх за живота си. Ферми, села и дори малки градчета биваха изоставяни; обзетите от ужас римляни бягаха към места с дебели стени и гарнизон, които да ги защитят. Плъзналата паника работеше в полза за картагенците. Изтощени първо от мъчителното прекосяване на Алпите, а после и от жестоката битка с обединената консулска армия, те отчаяно се нуждаеха от време за почивка и възстановяване. Въпреки това стотици мъже – ранени и невредими – бяха станали жертва на суровото време след сражението. От слоновете, които в началото бяха повече от трийсет, бяха останали само седем. Винаги предпазливият Ханибал обаче беше наредил на изтощената си войска да остане нащрек. Всички маловажни задачи бяха отложени за една седмица. Изоставените имения и ферми се оказаха дар от боговете и бяха достатъчни само няколко души с мулета, за да ги опразнят от храна и провизии.

Тези продоволствия обаче бързо свършиха, както и храната, предложена от новите им галски съюзници. Трийсет хиляди мъже поглъщаха огромни количества зърно всеки ден, което и беше причина предишната седмица картагенците да вдигнат лагера си. В момента те напредваха към Виктумула. Говореше се, че складирането зад градските стени зърно ще може да ги изхрани седмици наред. Патрулът на Ханон беше един от няколкото, изпратени да разузнаят терена. Беше му заповядано да се върне само ако открие признаци за засада; в противен случай трябваше да изчака основната войска да стигне до града през следващите един-два дни.

За негово задоволство районът беше почти опустял. С изключение на един сблъсък с врага, от който излязоха победители, и една нощ в приятелско галско село, имаха чувството, че са попаднали в земя, обитавана от духове. Конницата на Ханибал, която се движеше доста пред пехотата, беше донесла по-интересни новини. Повечето оцелели от голямата битка се бяха укрепили в Плаценция, която се намираше на петдесетина мили на югоизток. Други бяха избягали на юг, колкото се може по-далече от картагенците, а неизвестен брой бяха потърсили убежище на места като Виктумула. Падането на градчето пред превъзхождащите сили на Ханибал беше неизбежно, но въпреки това Ханон беше рискувал да се приближи до него повече, отколкото конните отряди. Искаше да открие срещу колко защитници ще се сражават, когато дойде времето за атаката, и може би дори да разбие някой вражески патрул. Надяваше се, че по този начин ще може отново да си спечели благоволението на генерала.

Нещата в момента не стояха добре, помисли си Ханон. Откакто Ханибал беше събрал огромната войска, с която бе превзел Сагунт и беше подновил враждата с Рим, Ханон страстно копнееше да бъде до генерала в борбата му. Нима имаше картагенец с гореща кръв, който да не иска да си отмъсти на римляните заради онова, което бяха сторили на родината му? След като се събра отново със семейството си, нещата бяха тръгнали добре. Ханибал беше почел Ханон, поверявайки му командването на фаланга. Скоро след това обаче всичко се беше объркало. Сърцето на Ханон се разтуптя по-бързо, когато си спомни как беше разказал на Ханибал какво е направил по време на засадата, която бяха устроили на един римски патрул няколко дни преди битката при Требия. Яростта на Ханибал от новината беше ужасяваща. Ханон се размина на косъм с разпъването на кръст. Както и братята му Бостар и Сафон заради това, че не са се намесили. Оттогава генералът се правеше, че изобщо не ги вижда.

При онази засада Ханон беше оставил двама римски конници – бившия си приятел Квинт и баща му Фабриций – да избягат. Може би решението му беше глупаво. Ако ги беше убил, сега животът щеше да е много по-прост. А ето че сега в опит да отмие петното върху името си той доброволно поемаше всеки следващ патрул и всяка опасна задача. Дотук усилията му изобщо не бяха променили положението. Ханибал изобщо не даваше знак, че ги забелязва.

Изпълнен с негодувание, Ханон размърда пръстите на краката си в кожените си ботуши в опит да възстанови чувствителността им. Не успя и това го раздразни още повече. Стоеше тук и измръзваше до топките си по време на мисия, която беше обречена на провал. Какви бяха изгледите му да определи силата на врага във Виктумула? Или да устрои засада на противников отряд? Войската на Ханибал приближаваше и изгледите легионери да излязат извън стените на града бяха почти никакви.

Потисна раздразнението си. Имаше основателна причина да постъпи така по време на онази засада. Въпреки че беше син на собственика на Ханон, Квинт беше станал негов приятел. Щеше да е погрешно да го посече – най-малкото защото Квинт на два пъти беше спасил живота му. Дългът си е дълг, помисли си Ханон. И трябваше да се изплати независимо от риска да бъде наказан. Все пак беше преживял гнева на Ханибал, а после и битката, нали така? Това само по себе си беше доказателство, че е постъпил правилно – че за момента се ползва с благоволението на боговете. След сражението Ханон се беше погрижил да принесе богати жертви на най-важните картагенски божества Танит, Мелкарт, Баал Сафон и Баал Хамон и да им благодари за закрилата. Може би сега те гледаха благосклонно на него. Може би все още имаше някакви шансове планът му за събиране на сведения да се увенчае с успех.

Погледна с подновен интерес към Виктумула. От комините на къщите се издигаха тънки струйки пушек – единственият признак от това разстояние, че градът не е изоставен. Защитните му съоръжения бяха впечатляващи – дълбок ров, зад който се издигаха високи каменни стени с кули, издигнати на равни разстояния една от друга. Ханон не се съмняваше, че на стените има и катапулти. Фалангата му нямаше шансове да атакува стените и да постигне успех. Покрай източната страна на Виктумула би трябвало да се намира завоят на голямата река Пад, която правеше района толкова плодороден. На запад се простираха още земеделски земи – Ханон виждаше силуета на голяма вила с прилежащите ѝ постройки. Надеждата пламна в гърдите му. Възможно ли беше някой да е останал там? Нищо чудно. Вилата се намираше в непосредствена близост до градските стени и някой упорит собственик би могъл да се чувства защитен. Може би беше опразнил дома си от всичко ценно, но бе избрал да остане до пристигането на врага. Ханон бързо взе решение. Заслужаваше си да опита. Щяха да приближат под прикритието на нощта и ако не друго, може би поне щяха да намерят храна. Ако стратегията им се провалеше, щеше да е опитал всичко възможно.

Поколеба се. Планът му заплашваше да издаде присъствието си тук на защитниците. И те можеха да атакуват, ако се усетят, че омаломощената му фаланга е сама. Подобно нещо най-вероятно щеше да доведе до смъртта му, както и до гибелта на войниците. Това няма да стане, каза си той. Но дали щяха да намерят нещо във вилата? Опита се да отблъсне разочарованието, което отговаряше на липсата му на вдъхновение. Щяха да се появят и други възможности. Можеше да си спечели слава при превземането на града. Или ако не тогава, то в някоя друга битка. Ханибал отново щеше да реши, че заслужава доверието му.

Часовете до падането на нощта се проточиха. Войниците на Ханон, които бяха по-малко от двеста, се вкисваха все повече и повече. Студуваха и мизерстваха дни наред, но досега можеха поне да палят огньове всяка вечер. Днес Ханон им бе забранил да го правят. Хората му трябваше да наметнат с одеялата си върху плащовете и да тропат с крака, за да се стоплят в горичката. Залагайки на изгледите да намерят храна във вилата, Ханон донякъде умилостиви хората си, като им позволи да изядат последните си дажби. През целия следобед беше обикалял сред тях, както го беше научил баща му Малх. Беше пускал шеги, бе делил късове сушено месо и се беше обръщал към десетки мъже с имената им, които си беше направил труда да запомни.

Копиеносците – с техните червени туники и конични бронзови шлемове като онези, които Ханон беше свикнал да вижда около Картаген от съвсем малък – бяха почти всички ветерани, достатъчно стари, за да му бъдат бащи. Бяха служили в повече кампании, отколкото Ханон можеше да си представи; бяха следвали Ханибал от Иберия, през Алпите и в сърцето на врага, като бяха изгубили повече от половината си другари. Само преди няколко седмици за Ханон командването на тези хора щеше да е крайно плашещо. Той имаше малко военна подготовка от Картаген, но никога не беше предвождал отряд. Беше му се наложило да се научи бързо, след като Ханибал го беше поставил начело на тези мъже. Това се беше случило след почти чудодейното бягство на Ханон от робство и пътуването му на север с Квинт. Оттогава той беше предвождал либийците в онази засада и след това в свирепото сражение при Требия. Все още имаше някои, които му хвърляха презрителни погледи, когато си мислеха, че не ги вижда, но Ханон като че ли беше успял да накара повечето да го приемат и дори да го уважават. При един щастлив обрат на съдбата беше спасил живота на заместника си Мутумбаал при един сблъсък с врага. Сега Мут гледаше на него с уважение, което несъмнено беше от полза за Ханон. Докато светлината в небето отслабваше, той чувстваше, че има причина мърморенето на войниците да не се превърне в нещо по-заплашително.

Изчака да се стъмни дотолкова, че едва да вижда вдигнатата пред лицето си ръка, преди да даде заповед за тръгване. Повечето хора си лягаха малко след падането на нощта. Ако във вилата имаше хора, те също щяха да постъпят така.

С доволно мърморене войниците излязоха от горичката. Вдигаха и спускаха тежките си кръгли щитове и размахваха копия, за да раздвижат вцепенените си от студа мускули. Ризниците, които мнозина бяха взели от падналите при Требия, дрънчаха от движенията. Сандалите им хрущяха по замръзналата кал. Тук-там се чуваше приглушена кашлица. Офицерите ръмжаха заповеди и строяваха войниците – десет редици с по двайсет души във всяка. Скоро всички бяха готови. Във въздуха, изпълнен с пара от дъха им, започна да се усеща напрежение. В далечината Ханон виждаше червени точки, които се движеха бавно по стените – легионерите, изкарали лошия късмет да стоят на пост. Ханон се ухили. Римляните на стената нямаха представа, че той и хората му са тук и ги наблюдават в мрака. И че факлите им му дават достатъчно светлина да си набележи пътя до вилата.

– Готови? – изсъска той.

– Готови и изгарящи от нетърпение, командире – отвърна Мут, слаб мъж с вечно скръбна физиономия. Изражението му до известна степен се дължеше и на факта, че трудното му за произнасяне име беше съкратено само до Мут.

– Придвижваме се ходом, като гледаме да вдигаме колкото се може по-малко шум. Никакви приказки! – Ханон изчака заповедите му да бъдат предадени, след което вдигна щита и копието си и тръгна напред в мрака.

Трудно беше да прецени точно, но спря на около триста крачки от градските стени. Даде знак на Мут да заповяда на войниците също да спрат. Погледна нагоре към бойниците, наострил уши. Намираха се отвъд обхвата на катапултите и шансовете да бъдат забелязани в мрака бяха малки. Когато чу часовите да си приказват, надеждата му, че ще минат незабелязано, се превърна в увереност. Въпреки това напрежението в стомаха му се засили, докато приближаваха към тъмната вила. На всичкото отгоре отнякъде се чу крясък на сова. Ханон настръхна, но успя да пропъди тревогата си. Крясъкът на сова не означаваше лоша поличба за картагенците. Самият той беше научил за това поверие, докато беше роб при Квинт. Въпреки това се радваше, че хората му не са запознати с римското суеверие.

Продължи предпазливо напред. Вилата ставаше все по-голяма, тъмна и притихнала като някаква огромна гробница. Стомахът му се сви още повече, но той не забави крачка. Всяко проклето домакинство в Италия изглежда така по това време на нощта, каза си. Не лаеха кучета, защото те също бяха избягали в града. „В такъв случай няма да намериш нищо – извика му някакъв глас вътре в него. – И си глупак, ако си мислиш, че ще са оставили някаква храна. Всичко до последната хапка е било пренесено зад стените на Виктумула“.

Ханон си припомни за надутите лекции, които обичаше да му чете най-големият му брат Сафон, и стисна зъби. Това, което правеше в момента, имаше смисъл от разузнавателна гледна точка. Вече нямаше връщане, а и щяха да влязат и да излязат за нула време. Планът му беше Мут и повечето войници да останат на стража отвън и да се ослушват за приближаващи врагове откъм града. Ако се случеше подобно нещо, Мут щеше да изсвири уговорения сигнал и щяха да се изтеглят тихомълком. Докато заместникът му стоеше на стража, четири групи от по десет души щяха да влязат в имота. Едната начело с Ханон щеше да се промъкне в самата къща, а другите, водени от надеждни копиеносци, щяха да претърсят стопанските постройки за продоволствия.

Ханон се промъкна до един от малките прозорци на южната стена на вилата и надникна между дървените летви. Вътре цареше пълен мрак. Той приближи ухо до капаците и се заслуша дълго, но не чу нищо. Окуражен, нареди четирите групи да се приготвят.

– Внимавай, командире – прошепна Мут.

– Ще внимавам. Не забравяй, при най-малкото съмнение за римски войници се оттегляш. Не искам да губим хора в безсмислен сблъсък.

– А ти, командире?

– Ще ви последвам. – Ханон се ухили самоуверено. – До позицията ти.

Мут отдаде чест и се отдалечи. Ханон гледаше как по-голямата част от фалангата изчезва в мрака, преди да поведе групата си. Трите други групи също тръгнаха, водещите ги копиеносци бяха на един ред с Ханон. Минаха покрай източната стена и спряха при ъгъла на сградата, зад който трябваше да започва дворът. Преди да излезе на открито, Ханон на два пъти надникна бързо зад ъгъла. Не успя да различи почти нищо в тъмнината, но все пак видя очертанията на пътеки и грижливо поддържани насаждения и дървета – градината на домакинството. Малко по-нататък, в посока към града, имаше нещо като бараки, конюшня и голям хамбар. Нямаше никакви признаци на живот. Малко по-спокоен, Ханон погледна тримата водещи копиеносци.

– Претърсете всички постройки. Вземайте само храна. Отваряйте си очите и ушите на четири. Срещнете ли сериозна съпротива, отстъпете. Не искам никакви геройски подвизи в мрака. Ясно ли е?

– Да, командире – прошепнаха те.

Ханон пристъпи зад ъгъла; войниците го последваха. Чу се звън на метал, когато нечие копие чукна шлема на мъжа отпред. Ханон погледна гневно през рамо, но не забави крачка: звукът едва ли бе достатъчно силен, за да събуди онези, които може би бяха във вилата. Промъкна се покрай стената, като търсеше входа. След двайсетина крачки стигна до него – типична тежка дървена врата с метални нитове. Беше затворена. Ханон опря пръсти в дъските и побутна. Нищо не се случи, така че той натисна по-силно. Пак нищо. Сърцето му се разтуптя. Възможно ли беше вътре да има някого? Или обитателите просто бяха заключили, преди да се махнат?

Усещаше погледите на войниците върху гърба си. Помъчи се да не им обръща внимание. Беше изправен пред дилема. Ако вътре имаше хора, те щяха да се събудят, ако се опиташе да разбие вратата. В същото време не му се искаше и да се махне просто така. Ако къщата беше празна, щеше да се откаже, без дори да опита. Отстъпи от вратата и погледна нагоре, като преценяваше височината на покрива. Подпря копието и щита си на стената и даде знак на тримата войници, които бяха най-близо до него.

– Богу, идваш с мен. – Докато най-дребният от тримата приближаваше, Ханон посочи останалите. – Вие двамата ще ни засилите нагоре.

Те го изгледаха неразбиращо.

– Двамата с Богу ще се покатерим, ще скочим от другата страна и ще отворим вратата.

– Не е ли по-добре аз да ида вместо теб, командире? – попита по-старият от двамата. – Да ти спестя неприятности.

Ханон дори не се замисли върху предложението му. Кръвта му кипеше.

– Не. Ще ни отнеме само няколко мига.

Войниците послушно пристъпиха напред и направиха столче с ръцете си.

Ханон стъпи върху преплетените им пръсти и те моментално го подхвърлиха нагоре. Вдигнал ръце нагоре, за да запази равновесие, Ханон преметна единия си крак и се озова на покрива. Краят на бронзовата му броня издрънча силно при удара с керемидите. „Мамка му!“ Ханон замръзна, наполовина приклекнал. В продължение на няколко шеметни мига не чу нищо. После откъм двора се чуха стъпки. Кашляне, сумтене. Някой се изхрачи.

– Проклети котки – промърмори мъжът на латински. – Все се мотаят по покрива.

Ханон чакаше с бясно препускащо сърце, докато мъжът се затътри обратно към поста си, точно под мястото, на което се намираше. Това трябваше да е вратарят. Което вероятно означаваше, че господарят на вилата си е у дома. Какво да прави? Трябваше му само миг да реши. Ако си тръгнеше, щеше да съжалява, че сигурно е пропуснал да открие нещо важно за Ханибал. Пък и какъв риск можеше да има? Един стар роб не можеше да се мери с него и Богу. Пък и той сигурно вече беше заспал.

Ханон надникна над ръба и даде знак на Богу да се качи при него.

Изсъска му да внимава с ризницата и войникът се озова на покрива, без да издаде нито звук.

– Чух някакъв човек долу – прошепна Ханон. – Ще сляза пръв. После си ти.

Като внимаваше да не закачи керемидите с бронята или ножницата си, Ханон се промъкна приклекнал напред. Стигна до ръба на покрива и погледна надолу.

Дворът беше типичен за римските вили и много приличаше на онзи от дома на Квинт. Покрай правоъгълното пространство минаваше покрита пътека, покрай която растяха декоративни храсти, имаше и статуи. По-голямата част от двора беше заета от овошки и лозя, а в центъра се издигаше голям фонтан, който беше замръзнал. Не се виждаше жива душа.

Доволен, Ханон се отпусна внимателно върху стряхата. Веднага си даде сметка, че ако иска да се спусне безопасно, трябва да седне. Това означаваше, че бронята му отново ще издрънчи по керемидите и ще събуди вратаря. Имаше само една алтернатива. Да стане и да тръгне надолу по покрива. Да набере скорост. Да стигне до ръба и да скочи. Сподели плана си с Богу и му нареди да го последва веднага. Очакваше да скочи от височина един човешки бой върху мозайката. Да се претърколи, да скочи на крака, да извади меча си и да убие вратаря, след което да отвори портата за войниците.

Изобщо не очакваше, че ще скочи върху вратаря, който отново беше излязъл навън.

Не че всъщност беше вратар. А легионер ветеран – триарий в пълно бойно снаряжение.

Докато двамата падаха оплетени на кълбо, Ханон осъзна, че нещо не е наред. За съжаление той се оказа онзи, който си удари главата в земята. Шлемът му пое по-голямата част от удара, но въпреки това Ханон за момент остана зашеметен. Замаян от болка, се опита да се изправи. Вбесеният триарий го фрасна в лицето, от което шлемът му отново издрънча върху мозайката. Неизвестно как Ханон успя да се отскубне от ръцете на противника си и да се изправи. Легионерът направи същото. Двамата се взираха един в друг на трептящата светлина на лампата в близката ниша, еднакво поразени от онова, което виждат.

„Какво прави тук легионер, в името на Баал Хамон?“ – помисли си Ханон, като се мъчеше да овладее паниката си. Войникът със сигурност нямаше да е сам.

– Богу! Слизай бързо! – извика той.

– Богове, ти си от хората на Ханибал! На крак! Нападат ни! – изрева римлянинът.

Ханон хвърли поглед към вратата. Сърцето му се сви. Тя не беше само залостена – на нея имаше и голям катинар. Погледът му се стрелна обратно към триария. На позлатения му колан висеше връзка ключове. Ханон изруга и посегна към меча си. Единственият им шанс беше да убият римлянина колкото се може по-бързо и да пуснат останалите войници вътре.

Триарият изкрещя отново на другарите си и изтегли гладиуса си.

– Мръсен гуга!

Ханон вече беше чувал думата „мръсен плъх“, но въпреки това обидата го жегна. Вместо отговор той атакува свирепо, насочил меч към корема на противника си. Изсмя се, когато триарият отскочи настрани, неспособен да блокира удара.

– Мръсен? Ти самият вониш по-лошо от свиня.

Силно трополене по покрива оповести пристигането на Богу. Копиеносецът прояви благоразумие да скочи от другата страна на триария, който изруга. Не можеше да се бие срещу двама противници от двете му страни. Но вместо да побегне, отстъпи под свода на портала, като по този начин попречи на картагенците да стигнат до вратата.

Откъм двора се чуха гласове.

Времето им изтичаше.

– Напред, Богу! – извика Ханон. Докато копиеносецът пристъпваше напред, Ханон нанесе лъжлив удар към крака му, а щом римлянинът се опита да се дръпне, младият картагенец вдигна рязко ръка и фрасна противника си в лицето с дръжката на меча. Чу се изхрущяване, когато носът не легионера се счупи. Триарият залитна назад с болезнен вик и от ноздрите му бликна кръв. Ханон го последва подобно на пепелянка, нахвърляща се върху мишка. Убийствено бързо. С цялата си сила заби меча си в римлянина точно над горния край на ризницата му. Острието остърга гръбначния стълб и потъна почти до дръжката. Очите на триария се изцъклиха; устните се раздвижиха; на устата му изби кървава пяна; после римлянинът умря.

Ханон изтегли меча си, като изпъшка от усилието. Затвори очи заради фонтана кръв, който бликна от раната. Тялото се свлече на земята и Ханон се наведе, като трескаво се мъчеше да откачи връзката ключове. Погледна назад и му се прииска да не го беше правил. Десетина триарии, повече или по-малко облечени, бяха изскочили на двора.

– Задръж ги! – изкрещя той на Богу и се обърна към вратата. От другата ѝ страна думкаха юмруци.

– Командире? Добре ли си? Командире! – викаха хората му. Ханон не си направи труда да отговаря. Първо дръпна резето. Избра един ключ, пъхна го в големия катинар и се опита да го завърти наляво. Ключът не помръдна. Опита в обратната посока. Нищо не се случи.

Ханон трескаво опита друг ключ. По мозайката шляпаха сандали. Чуха се гневни викове, когато римляните видяха тялото на другаря си. Богу изкрещя боен вик. Последва звън на оръжия на няколко крачки зад него. Близо. Бяха прекалено близо. Ханон се замота с поредния ключ – не можеше да го напъха в ключалката. Трябваше да положи огромни усилия да не закрещи. Заповяда си да се успокои и успя да пъхне ключа. Този пасна по-добре от предишните два и надеждата му се събуди. Завъртането наляво не се получи. Без да губи кураж, Ханон опита да завърти на другата страна, когато някой изпъшка от болка до него.

– Раниха ме, командире! – изсъска Богу.

Ханон направи фаталната грешка да погледне назад. В същия миг двама триарии се втурнаха едновременно напред. Богу мушна с копието си към онзи без щит, но това позволи на другия да го приближи. Вдигнал щита си, триарият изблъска Богу и го притисна до стената. Ханон осъзна, че целта му не е да убие копиеносеца, а да даде възможност на другарите си да се хвърлят напред – към него. Твърде късно Ханон се обърна. Твърде късно се опита да завърти ключа в ключалката. В следващия миг нещо се стовари върху тила му. Пред очите му избухнаха звезди. Светът се стесни до тунел. Можеше да види само ръката си, която бавно пускаше ключа. Ключ, който не се беше завъртял достатъчно, за да отключи катинара. В далечината чуваше виковете на войниците си, смесващи се с тези на триариите. Искаше да им извика, че идва, но беше изгубил глас. Силите също го бяха напуснали и Ханон не успя да направи нищо, за да попречи на коленете си да се подгънат.

После всичко потъна в мрак.