Влад Талтош Убиец на свободна практика Пети том

ТИАСА

МАРКЕРИ

1.

Понякога лъжа, просто да си знаете. Това е от професията.

Повечето си пари изкарвам от организиране на необложени с данъци хазартни игри от най-различен вид, притежаване на нелицензирани бардаци с най-различно качество, продажба на крадени стоки от най-различно естество и предлагане на лихварски заеми за най-различни суми. Питате ме защо не си плащам данъците, не лицензирам бардаците, не продавам законни стоки и не предлагам заеми със законно приемливи лихви? Заради потребителското търсене, ето защо. Империята, която всички ние естествено обичаме и уважаваме и на която се кълнем във вечна вярност, облага с данъци не само организатора на игрите, но и клиентите; а онези, които печелят, предпочитат да не плащат тези данъци. Лицензирането на бордеите изисква досаден надзор от имперски представители, а клиентите не обичат това. Стоките, които продавам, са на цени, които хората искат да плащат. Заемите, които раздавам, ги раздавам на тези, които банките прогонват със смях от канторите си.

Ако не беше потребителското търсене, щях да върша всичко легално; всъщност бих предпочел да е така.

Казах, че понякога лъжа, нали?

Както и да е, оттам идва голяма част от поминъка ми; останалата идва предимно от убиване на хора, което правя само от време на време. И за да не си помислите, че съм ужасен човек, уверявам ви, че всеки, когото някога съм убил, си го е заслужавал – поне според онзи, който ме е наел.

Има я също и междинната работа, с която напоследък не се занимавам много-много. Чувал съм сума ти названия за нея: лепипова работа, принуда, физическо въздействие, убеждаване – един мой познат казваше: „Виждате ли, аз съм музикант. Специалист по ударните инструменти“. Хе-хе. Да, има всевъзможни начини да не кажеш, че онова, което всъщност вършиш, е или да нараняваш някого, или да заплашваш да нараниш някого, за да го накараш да направи каквото искаш. А това, което искаш, е да спазва споразумението, което е сключил с пълното съзнание какво може да се случи, ако не го прави, така че като цяло не питая кой знае какво съчувствие към онези, които могат да пострадат при този процес. При това те винаги са драгари, а аз съм човек, поради което се смятат за изначално по-висши от мен, така че съчувствието ми е още по-малко, отколкото би било в противен случай.

Аз не ги смятам за по-висши.

Вярно, по-едри са, по-силни са, живеят по-дълго и са по-добри от нас кажи-речи във всичко. Признавам им го. Но не ги признавам за по-висши.

Както казах, вече не върша много лепипова работа, но от време на време изниква нещо, което ме кара да размисля. В дадения случай ставаше дума за един тип на име Бирна, един на име Бързака и един на име Крейгар; редът зависи от гледната точка.

Нека започна с Крейгар, който е мой изпълнителен асистент или нещо такова. Трябва да му измисля някаква титла. Ако питате него, той ще ви каже, че върши цялата тежка работа. Може и така да е.

В този ден, когато дойдох на работа и си пиех първата чаша клава (в порцеланова чаша, защото стъклената ми пари пръстите, ясно?), имаше няколко неща, за които исках да поговоря с него. Напоследък бях преживял това-онова: бях водил губеща война срещу един джерег, който бе по-корав от мен, но въпреки това я спечелих, убиха ме, възкресиха ме и научих сума ти интересни неща за вътрешните механизми на тази велика Империя, която обичаме и на която сме щастливи да служим. Така че, разбира се, чаках да поговоря с Крейгар за момичето, което бях срещнал насред всичко това.

Той обаче не ми даде шанс: заговори още преди да съм осъзнал, че е в стаята. Не, не бях разсеян, той просто така си прави.

– Познаваш ли човек на име Бързака?

– Ами да – казах, като се престорих, че не съм се сепнал, че съм го забелязал изведнъж на стола пред бюрото си. – Бияч. Надежден. Използвали сме го няколко пъти.

– Аха. – Крейгар се облегна и изпружи крака, сякаш нямаше никакви грижи на тоя свят и нищо от онова, което се канеше да каже, нямаше значение; това бе сигурен признак, че ще ми поднесе новина, която е лоша, тревожна или и двете, така че се подготвих.

– Какво има?

– Наехме го вчера да си поговори с Изумителния неуловим Бирна.

Бирна беше млад джегала, който ми дължеше много пари и бе пропуснал няколко насрочени срещи за обсъждане на положението му; бях казал на Крейгар да намери някой надежден човек, който да го убеди ако не да изплати дълговете си, то поне да е по-стриктен в срещите за тяхното обсъждане. Винаги съм вярвал, че стриктността е една от големите добродетели, и обичам да я насърчавам у другите при всяка възможност.

– Е, и?

– Не е мъртъв – каза Крейгар.

Намръщих се.

– Бързака си е изтървал нервите? Това ми се струва...

– Говорех за Бързака – поясни Крейгар. Изобщо не се съмнявах, че нарочно ме е подтикнал към грешно тълкуване просто за да усили шоковия ефект. Между другото, подейства.

Облегнах се в стола.

– Добре, разказвай.

– Не знаем много. Прибра се залитащ, с четири-пет кървящи рани, и припадна от кръвозагуба. Сега е при един знахар.

– Как изглежда?

– Вероятно ще оживее.

– Значи не знаем дали го е направил Бирна?

– Беше тръгнал към него.

– Бирна не е боец.

– Може да си наеме някой.

– Каква полза, освен ако не го е наел дългосрочно?

– Може да е направил точно това.

– Ако можеше да си позволи да наеме боец дългосрочно, би могъл да ми плати, за да не се нуждае от такъв.

Моят познайник се обади в ума ми:

„Не пропускай да му го обясниш“.

Не му обърнах внимание. Крейгар разпери ръце.

– Знаеш колкото и аз.

– Разбери повече – казах.

Той кимна и излезе, без да пуска повече остроумия. Добре. Не ми беше нужен заради остроумията. За това си имам познайник.

Ах, да; вие всъщност не знаете за него. Простете ми за неучтивостта. Той се казва Лойош и е джерег. Ако не знаете какво е джерег, вероятно толкова по-добре за вас, но мога поне да ви обясня, че това е отровно влечуго с две криле, две очи, два крака и един вид остроумия: дразнещи. Предполагам, че доста прилича на мен, само дето аз нямам криле и не съм влечуго. Освен може би в преносен смисъл. В този момент той седеше на дясното ми рамо и чакаше да кажа нещо, за да направи саркастичен коментар.

Разбира се, аз му угодих.

„Не мога да повярвам, че ще наеме свободен меч“, казах.

„И разбира се, не би могъл да има никакви приятели“.

„Достатъчно добри, че да вапцат стената с Бързака?“

„Обичам, когато почнеш да градиш теории, без да си наясно с нищо, шефе. Това ме изпълва с възхищение“.

Аз му споменах за някои негови черти, които ме възхищават, и той заклати глава на дългата си гъвкава шия, което означаваше, че се смее. Обикновено на мен.

Разбира се, алтернативата на дърленето с моя познайник бе да седя и да се притеснявам, защото нямах никакво намерение да се втурна презглава в нещо, без да знам какво става. Правил съм го преди и стигнах до заключението, че е лоша идея.

Така че си седях, чаках и продължавах да си разменям коментари с Лойош; подробностите не ви интересуват. Всъщност не ми се наложи да чакам дълго.

Имам си секретар и телохранител на име Мелестав. Той промуши глава през вратата около час след излизането на Крейгар и каза:

– Съобщение за теб, шефе.

– От?

– Не знам. Куриерска служба, хартиено съобщение. Дойде, остави го и си тръгна.

– Даде ли му бакшиш?

– Разбира се.

Първата ми мисъл бе за контактна отрова, но това е просто защото съм параноичен, а напоследък си имах неприятности с един, който ме накара да се тревожа сериозно за продължителното си съществуване. Само че Мелестав държеше съобщението в ръка и не даваше никакви признаци, че ще се гътне мъртъв; а и контактната отрова, макар да съществува, е рядка, сложна за използване и ненадеждна. Пък и никой не искаше да ме убие. Доколкото знаех.

Взех съобщението. Печатът представляваше полукръг с един джегала отляво срещу трилистно цвете, което означаваше Бирна. Бе адресирано до Владимир от Талтош, дома Джерег; което не е точното ми име, но достатъчно близко до него. На последния символ имаше много хубава завъртулка; винаги е удоволствие да видиш майсторска калиграфия. Счупих печата.

„Милорд баронет, – пишеше вътре, – изгарям от желание да се срещна с Вас, за да разрешим финансовия проблем помежду ни. Запазил съм частна стая на главния етаж на хана „Черният гълъб“, където можете да ме намерите всеки ден между обед и здрач. Чакам ви, когато ви е удобно.

Оставам ваш покорен слуга, милорд,

Барон Бирна от долината Скалозем“.

Брей, и това ако не беше медът в клавата.

„Леле, шефе. Трябва да се завтечеш веднага натам. Няма начин да е, ами, сещаш се, капан или нещо подобно“.

„Хе“, казах.

Мелестав продължаваше да стои на вратата; чакаше да види дали ще има отговор.

– Виж дали можеш да намериш Шоен и Пръчките – казах – и им кажи да се навъртат наоколо, докато ми потрябват.

– Разбрано – отвърна той.

И ме остави. Лойош нямаше какво повече да каже, нито пък аз. Извадих една кама и започнах да си я подхвърлям. Мислех си за Коути, момичето, за което се бях сгодил току-що, после осъзнах, че това няма да ми помогне с проблема. А после осъзнах, че докато не разбера нещо, не би могло и да навреди, затова продължих. Времето минаваше приятно.

Накрая се намесиха някои от по-рутинните аспекти на работата ми и прекарах времето в казване на „да“, „да“, „не“ и „дайте ми повече подробности“, докато Крейгар не каза:

– Открих някои неща, Влад.

Подскочих, намръщих се, отпуснах се и казах:

– Ами дай да ги чуем тогава.

– Той не знае откъде е дошъл онзи, но да, Бирна си има защитник.

Изругах под нос и се заслушах.

– Бързака намерил Бирна в едно от обичайните му свърталища, последвал го с един лепип и следващото, което усетил, било, че е пълен с дупки. Не можа да даде добро описание на онзи, освен че носел синьо.

Въздъхнах.

– Добре.

– Предполагам – каза той, – че ще искаш да отида да разбера някои неща, които няма начин да разбера, нали?

– Не – казах. – Просто ще ида да се срещна с него.

Крейгар кимна.

– Умен ход. Ще ти пратя цветя.

– Хмм?

– Мислех, че такъв е източняшкият обичай.

– А, да. Такъв е. Добре. Ще разчитам на това.

– Влад...

– Знам какво правя, Крейгар.

„Ама сигурен ли си, шефе?“

„Млъквай“.

Крейгар изсумтя, с което показваше, че ми вярва колкото и Лойош. Свикнал съм на такава реакция от онези, които ме познават.

Крейгар излезе и тогава ми се нахвърли Лойош. Знаел ли съм наистина какво правя? Интересувало ли ме, че влизам в капан? Такова ли? Онакова ли? Дъра-дъра-дъра.

– Мелестав!

Той подаде глава през вратата.

– Съобщение за лорд барон Бирна от Скалозем. Начало: За мен ще бъде чест да ви чакам в пет часа след пладне днес. Оставам искрено, милорд и така нататък. Край. Прати му го в хана „Черният гълъб“.

– Разбрано.

– Шоен и Пръчките?

– Тук са и двамата.

Кимнах. Проверих часа по Имперския глобус и видях, че ми остават още няколко часа. Добре.

Станах от бюрото и препасах рапирата си, увеличавайки с незначителен процент броя на носените оръжия, после си сложих наметалото и така го увеличих с доста по-голям процент. Да скриеш разни железарии в голямо диплещо се наметало е много лесно. Трудното е да им попречиш да дрънчат и да ги подредиш така, че наметалото да изглежда и да се усеща сякаш тежи нормално. Беше ми отнело много проби и грешки да стигна дотук и пак трябваше да го понаместя малко на раменете си, за да е както трябва. Но накрая се справих и излязох, като казах на Мелестав, че ще се върна по-късно.

Крейгар не беше в стаята. Това го забелязах. Двамата, които бях повикал за охрана, бяха; кимнах им, те станаха и ме последваха. Шоен вървеше, сякаш е планина от мускули, готова да експлодира веднага щом му зададеш посока – и си беше общо взето това. Пръчките бе висок и върлинест и вървеше, сякаш просто е излязъл да се полюбува на океанския въздух и не би забелязал заплаха дори да е точно пред него. Но всъщност не беше така.

Слязохме по стълбите покрай малката фирма, която ми даваше хубаво легално прикритие, и излязохме на улицата. Пръчките вървеше на няколко крачки пред мен откъм страната на улицата, Шоен – малко зад мен от другата страна. Изобщо не го обсъдихме, просто ни дойде естествено. Бях работил с тях двамата и преди.

Странноприемницата „Черният гълъб“ се намира доста на юг и леко на изток от моя район, в онази част от Адриланка, която се нарича Хлебарския квартал по причини, които не бих могъл дори да предположа. Тамошните джерегски операции се контролират от човек на име Хорин; протоколът изискваше да го уведомя, ако ще върша нещо голямо в неговия район, и по възможност да взема разрешението му. Но доколкото знаех, това нямаше да е нещо голямо. Пък и така или иначе не го харесвах особено.

Веднага щом влезеш в Хлебарския квартал, на улица Шестте коня, има гостилница, наречена „Кошницата“, където понякога въртят говеждо на шиш и току го заливат със смес от вино, сол, пипер, магоцвят и бяло семе. Трябва да отидеш рано, защото иначе или ще е препечено, или ще е свършило. Аз отидох рано. Гостилничарят ми отряза парче, пльосна го безцеремонно в една чиния и кимна към кошницата с рулцата. Взех си малко летен ейл с него и седнах. Взех също за Шоен и Пръчките – реших, че тук сме в безопасност, защото Лойош бдеше, така че те можеха да хапнат.

Седяхме, ядяхме и беше хубаво.

Философията ми гласи, че ако ще правя нещо безразсъдно, преди това трябва да си похапна добре.

– Е, искаш ли да ни кажеш какво става? – попита Пръчките.

– Не знам – рекох. – Чу ли за Бързака?

– Да. Гадна работа. Човек би си помислил, че по улиците вече не е безопасно.

Кимнах.

– Смятам да се погрижа за това.

– А ние ще гледаме да не ти се случи същото, докато го правиш?

– Нещо такова.

– Да ти се иска да споделиш някакви подробности?

– Знам просто, че ще се срещна с един тип в някакъв хан.

– Онзи, който го е направил?

– Вероятно, макар че на поканата не го пишеше.

– Ясно.

Шоен продължаваше да яде. Приказливец е тоя.

– Е, и как ще го разиграем?

Свих рамене.

– Влизаме, виждаме какво е положението, решаваме. Вашата работа е да ме опазите жив достатъчно дълго, за да взема решение.

Той лапна още един залък, сдъвка го и преглътна.

– Хубаво е, че имаш нас да те пазим, иначе ще си безпомощен. – Намигна на Лойош.

„Тоя е същият смешник като тебе, шефе“.

„О, много ти благодаря, Лойош“.

„Ето, че го доказа. Вероятно трябва да пратиш един от тия двамцата час по-рано, просто да поогледа нещата там“.

„Никой не се опитва да ме убие, Лойош“.

„Това го обясни на Бързака“.

Довършихме си яденето и те излязоха през вратата преди мен, за да се уверят, че никой не ме чака отвън със зли намерения. Нямаше никой; тези дни бяха свършили, поне за известно време.

Не бързахме да стигнем до „Черният гълъб“. По пътя спрях в една свещоливница и си взех свещ, висока четири стъпки и с аромат на лавандула, със сребърен свещник за нея. Реших, че Коути може да я хареса. Поисках да ми я пратят в кантората, защото каквото и да имаше да става, размотаването с еднометрова свещ едва ли щеше да подобри нещата.

„Шефе, знаеш ли, ще накараш тия двамата да се чудят дали си с всичкия си“.

„Хе. Защото си купих свещ ли?“

„Не, защото вървиш с идиотска усмивка на лицето“.

„Та ти дори не ми виждаш лицето“.

„Не ми трябва да го виждам“.

Овладях физиономията си и открих, че ни остава още около час до срещата, затова се помотахме малко. Оглеждах витрините на магазините за други неща, които да купя на Коути, но не видях нищо подходящо.

А после стана време, изминахме последната около половин миля и влязох в хана пет минути преди уречения час. Беше тихо – това не бе от местата, които са оживени между обяд и здрач. Ханджийката изглеждаше полузаспала зад тезгяха и имаше един текла, който хъркаше, отпуснал глава на масата пред себе си. Третият присъстващ бе доста привлекателна жена, която очевидно беше дзур; носеше свободни черни дрехи и имаше сума ти стомана препасана по себе си. Седеше в далечния ъгъл, опряла глава на стената, и привидно дремеше, но вероятно ни наблюдаваше през ресниците си. Улових погледа на Пръчките и той моя; това бе достатъчен разговор.

Приближих се до тезгяха и ханджийката отвори очи, погледна ме, погледна ме пак, поколеба се, после каза:

– Милорд?

Един бърз поглед подсказваше, че е джегала, също като Бирна, което можеше да има значение, а можеше и да няма. Казах ѝ името си, а после и неговото, като обясних, че съм тук, за да се срещна с него. Тя кимна и посочи към един тъмен коридор.

– Първата врата вдясно, милорд.

Погледнах пак към жената дзур, като преценявах колко време ще ѝ е нужно да стигне от мястото си до вратата, през която се канех да мина. Ако се съдеше по небрежното положение на единия ѝ крак под стола, бих казал около три секунди.

Шоен мина пръв, после аз, после Пръчките. Когато стигна до вратата, Шоен ме изгледа въпросително; аз кимнах, той потропа. Някой извика „влез“ и той влезе. Ние с Пръчките изчакахме в коридора. Не казвам, че бяхме нащрек, готови да се раздвижим и да посегнем към оръжията при първия признак за вълнение; просто, ами, предполагам, че бяхме.

Шоен излезе пак и каза:

– Един човек, с меч на масата пред него.

Кимнах и той влезе пак, последван от мен и Пръчките.

Стаята бе малка, с два стола и маса, и почти никакво друго пространство – от стаите, подходящи за частна игра на карти, може би, или за среща на три-четири креоти, които искат да обединят средствата си и да отворят перачница. Седналият зад масата определено не беше Бирна. Не беше дори джегала; ако се съдеше по леко котешките му черти и синьо-белите му дрехи, трябваше да е тиаса. Малко под средна възраст – вероятно още не бе видял хилядната си година. Косата му бе светлокафява и дълга, а очите му – блестящи. Изучаваше ме, също както аз изучавах него.

– Седнете – предложи той. – Нека поговорим.

Голият меч, лежащ напреко на масата, бе по-тънък и лек от обичайното, макар и все пак по-тежък от моя. Ръцете му бяха скрити под масата. Ако посегнеше към меча, докато седя в стола си, нещата сигурно щяха да станат интересни. Стаята не бе достатъчно голяма за бой с мечове, което работеше в моя полза, защото носех сума ти дребни островърхи нещица. Продължих да го изучавам още малко. Той ме гледаше в очите и чакаше.

– Пръчки. Шоен – казах. – Чакайте ме отвън. Скоро ще дойда.

И двамата излязоха трополейки, без да обелят и дума, а аз междувременно продължих огледа си. Суровият ми поглед не успяваше да го сплаши, затова седнах.

– Аз съм Влад – казах.

Той кимна.

– Аз съм Синия лисугер.

– Не може да бъде.

– Чували сте за мен? – Той изглеждаше изненадан.

– Не. Не, ако бях чул, че наоколо обикаля някой, който нарича себе си Синия лисугер, щях да го запомня. Но вие всъщност не правите така, нали?

– Известно време се опитах да нося маска, но беше неудобна, така че спрях.

– Защо?

– Вие източняците нямате усет за театралното.

– Чувал съм да го казват. Както и да е, не се сещам някой източняк някога да се е наричал Синия лисугер, така че може би сте прав.

– Срещал съм един източняк, който нарича себе си Вещера.

– Не, просто всички други го наричат така.

Онзи сви рамене.

– Както и да е, ако сме свършили да говорим за името ми, навярно можем да...

– Как да се обръщам към вас? Сини? Лорд Лисугер?

– Син лисугер е достатъчно. Да не се опитвате да ме ядосате с мисълта, че това ще ви даде някакво предимство?

– Ами всъщност още не го бях решил – рекох. – Но вероятно. Щом ще ми излизате с такова встъпление...

– Защо първо не поговорим и не видим дали има за какво да се караме, преди да започнем с опитите да спечелим предимство над другия?

– О, вече сме скарани. Вие пратихте един от хората ми на знахар със сума ти дупки по него. Това наранява чувствата ми.

– Извинявам се – каза той. – Не знаех, че ще го приемете лично.

– Сигурно съм свръхчувствителен. Предполагам, че привлекателната Господарка на дзур там отвън е с вас?

– Хубава е, нали?

– Да. Несъмнено е по-хубава от двамата, които доведох аз.

– Високият е някак сладък, по един момчешки начин.

– Ще му предам, че сте го казали.

– Готови ли сте вече да поговорим по работа?

– Вие приятел ли сте на Бирна?

– Може да се каже, предполагам. Водя преговорите от негово име.

– Преговорите – повторих.

– Имате ли по-добра дума?

– В момента не. Дайте ми малко време и ще измисля.

– Имате време колкото си искате. Но докато мислите, май имаме проблем.

– Да. Бирна ми дължи пари.

Тиасата, представил се като Синия лисугер, кимна.

– Това е проблем. Той ги няма.

– Това също е проблем – казах аз.

– Той дойде при мен – или, по-точно, жена му дойде при Ибронка и...

– Ибронка? Дзурката?

Той кимна.

– Името е източняшко – отбелязах.

– И много хубаво при това. Та жена му дойде при Ибронка, не ви трябва да знаете как, и каза, че вие ще го нараните, ако не ви даде парите. Стори ми се, че трябва да се намеся.

– А жена му дойде ли при нея, когато му се налагаше да заеме парите?

– Не, но трябваше. Ние щяхме да намерим.

– Ако намерите сега и ми ги дадете, това ще реши проблема.

– С времето сумата е станала доста голяма.

– Да, случва се.

– Затова реших да преговарям.

– Виждате ли, лорд Сини, аз по принцип съм отворен за преговори.

– По принцип?

– По принцип. Тук обаче стои въпросът за дупките, които сте направили в един от хората ми. Това не ми е толкова важ­но. Но го има и факта, че вместо той да дойде при мен като джентълмен и да ми обясни, че има проблеми, в който случай аз бих проявил желание да се разбера с него, той ме избягваше в течение на няколко седмици, а после се появявате вие. Така че, откровено казано, лорд Сини, просто не се чувствам склонен да преговарям за каквото и да било. И сега какво?

Той стрелна с очи меча на масата. Аз сложих внимателно ръце върху плота, усмихнах му се и зачаках.

– Много сте добър – каза той накрая.

– В кое?

– В боя. Личи си. Мислите, че можете да се справите с мен. Аз пък мисля, че мога да се справя с вас.

Продължих да се усмихвам и да чакам, с ръце на масата. Тежестта на кинжала в левия ми ръкав бе окуражаваща.

Той хвърли поглед към Лойош и каза:

– Мислите, че приятелят ви ще ви даде предимство.

– Възможно е – отвърнах.

– Не мисля, че ще е достатъчно.

Кимнах, без да откъсвам очи от неговите. Бях доста сигурен, че мога да му видя сметката и без помощта на Лойош. Но човек никога не знае.

– Само че – каза той, като продължаваше да ме гледа в очите, – както вече казах, бих предпочел да преговаряме.

– Не съм склонен към преговори.

– Наистина ли искате да стигнем дотам?

– В лошо настроение съм. Казах ви защо.

– Не би трябвало да заемате пари с безбожни лихви, да заплашвате с насилие, когато хората не могат да си платят, а после да се правите на изненадан, когато те прибегнат към крайни мерки, за да се защитят.

– Нима съм се правил на изненадан?

– Прав сте.

– И за други неща съм прав. Например, той знаеше какви са лихвите, когато взе заема. И не би имал причина да се страхува от насилие, дори да закъснее с плащанията, ако беше дошъл при мен и ми бе обяснил проблема. Винаги съм готов да се споразумея с някого, докато той не доведе наемен меч, който да кълца хората ми.

– Не се е справил особено добре със ситуацията.

– Да, така е.

– Би могъл да се обърне към Империята вместо към мен. – Не отвърнах нищо. След малко той каза: – Добре де, и двамата знаем, че това би било грешка.

– Да, така е – повторих.

– Е, и какво ще правим сега?

– Вие говорете, аз ще ви слушам.

– Какво ще кажете да ви дадем първоначалната сума в двоен размер и да смятаме, че сме квит?

– Ако един от хората ми не беше кърпен в момента от знахар, вероятно щях да се съглася.

– И ще платя за знахаря.

Замислих се. Той явно говореше сериозно, че иска да избегне насилието. Е, всъщност и аз исках да го избегна. Все пак целта ми е да правя пари, не бъркотии. Но се дразнех от мисълта да оставя боклук като Бирна да ми извърти такъв номер. Много се дразнех.

„Шефе?“

„Да?“

„Това е бизнес“.

„Да“.

– Добре – казах. – Приемам сделката. Но парите ще дойдат чрез вас. Не искам да виждам Бирна. Иначе не гарантирам за себе си.

Той кимна.

– Ще уредя да ви ги пратят. А ако ми дадете името на знахаря, ще се погрижа и за това.

Чувствах се смътно разочарован, но се съгласих.

– Добре тогава – каза той. – Още едно нещо.

– Какво?

– Гладен ли сте?

Интересно, наистина. За какво ли можеше да става дума? Вероятно нищо, в което би било умно да се забърквам.

– Току-що ядох – уведомих го.

– Добре.

Но пък ние източняците сме любопитни създания.

– Обаче мога да пия нещо.

– Аз черпя.

Станах и излязох през вратата преди него. Той не беше джерег, така че може и да не оцени жеста.

„Шефе? Какво става?“

„Нямам представа. Може да иска да покаже колко е дружелюбен към източняците“.

„Мислиш ли?“

„Вероятно не. Но подозирам, че ако приемем почерпката, ще разберем“.

Върнахме се в главната стая и усетих как Господарката на дзур, Ибронка, ни огледа внимателно. После стана и отиде при лорд Лисугера. Пръчките, който се подпираше на бара, дойде да ме поздрави, като съвсем случайно застана между мен и Ибронка.

Лисугера каза:

– Лорд Талтош, това е Ибронка. Ибронка – лорд Талтош.

Поклоних се, без да прекалявам, и казах:

– Това е Стадол, а това – Шоен. Хайде да си намерим маса.

Направихме го, с изключение на Шоен и Пръчките, които седнаха на двете съседни маси. Образът със смешното име поръча две бутилки Хаав’н; явно се готвеше да поостане. Ръката му бе под масата; тази на Ибронка също. Ако щяхме да го даваме романтично, искаше ми се Коути да е тук. Ако щях­ме да го обръщаме на бой, искаше ми се Коути да е тук и за това. Трябваше да се сетя да я поканя, по дяволите.

Донесоха ни виното, вече отворено, и Синия ни наля. Отпихме. Беше доста прилично, макар че аз бих го поднесъл леко охладено.

Облегнах се и продължих да го изучавам, докато чаках. Лойош се размърда на рамото ми; той също чакаше.

– Е – каза Синия лисугер. – Радвам се, че успяхме да уредим нещата мирно.

– Ъхъ.

Той се поколеба, после добави:

– Има си причина, разбира се.

– Сигурен съм, че има. Искаш ли да ми разкажеш за нея?

Той кимна, поколеба се пак, после каза:

– Помощта ти би ми дошла добре.

– Чудех се за това – рекох. – Проблемът е, че ти не си Сетра Лавоуд.