Клубът на убийците

ПЪРВА ЧАСТ

1.

РЕЙН

Казах им: не! Със същия успех можех да кажа и да. Бизнесът с убийствата си има собствена сила на притегляне и ако се приближиш прекалено или пък останеш твърде дълго, никога вече не можеш да се измъкнеш.

Или пък просто е по-удобно да виниш обстоятелствата, или съдбата, или някакъв друг външен фактор за резултатите, които всъщност са създадени от самите нас. В крайна сметка можех да спра уебсайта. Можех да скъсам тази връзка. Можех да обикалям по света както Башо, без цел и посока, далечен и недосегаем като един от самотните облаци, които са служили като вдъхновение на поета от седемнайсети век през непрестанните му странствания.

Но не го направих.

Първия контакт направиха с помощта на Ларисън. Ларисън, един от най-опасните и уязвими хора, които познавах. А след като заедно с него направихме отряд и с общи усилия спряхме поредицата фалшиви атаки, създадени за да предизвикат държавен преврат в Америка, стана един от малцината, на които вярвах.

Живеех в Камакура, най-сетне извън Токио. Обезпечен с неочакваното богатство от необработени диаманти от работата ми с Ларисън и отряда, си купих собственост – един парцел на върха на хълм с изглед към залива Сагами, с който се сдобих с помощта на множество посредници и солидна сума изпрани пари. Чрез още посредници и с още по-големи разходи наех един човек, Такишита, който ми намери минка – традиционна японска къща, която стоеше изоставена в провинция Гифу, снежната област, която понякога наричат японските Алпи. Такишита закупи от мое име тристагодишната къща и организира разглобяването и транспортирането ѝ до моя парцел в Камакура, където тя беше отново сглобена. Освен това добавиха електричество, канализация, големи прозорци и други модерни удобства, като през цялото време се съобразяваха и дори подчертаваха първоначалната красота на дизайна. Такишита дори създаде пред прозореца на дневната скромна, но красива каресансуи – традиционна каменна градина, – която щеше да приема различна окраска при всяка смяна на сезона: есенна палитра, снежна зима, пролетни дъждове, лятно слънце.

Работата отне повече от три години, но аз не бързах. Казах си, че домът си струва чакането и че трябва да бъде построен както трябва. Но с приключването на проекта станах отново неспокоен и осъзнах, че целта на къщата е била по-скоро да ме държи зает, отколкото да ми осигури място за живеене. Седях на възглавница край ирори, откритото огнище в средата на дневната, и четях пътните мемоари на Башо – „Оки но Хосомичи“, „Тесният път към вътрешността“ – на японски и английски, като от време на време поправях някой неелегантен ред от превода и се чувствах като изкусен фалшификатор. Аз съм наполовина японец и наполовина американец, което означава, че не съм нито едното, нито другото, и усъвършенстването ми в джудо, езици или култура не може да го промени.

След като загърбих проекта, установих, че строежът на нещо стойностно е начин на пречистване, на потискане на страданията ми, защото бях разрушил връзката си с Дилайла – един странен акт на саботиране на самия себе си, като се имаха предвид силите, които преди това се бяха опитали да ни настроят един срещу друг и се бяха провалили. Всеки ден ми се искаше да се свържа с нея. Всеки ден знаех, че трябва да го направя. И всеки ден не го правех. Моята минка беше красива, но започнах да я усещам по-скоро като крепост, отколкото като дом. Крепост на самотата.

Така че почувствах облекчение, когато Ларисън се свърза с мен. А всъщност трябваше да го приема като предупреждение.

Използвах криптиран сателитен телефон, за да позвъня на номера, който беше сложил на секретния сайт. Самият факт, че бях запазил непроследяемото устройство, беше, разбира се, в противоречие с идеята за моето „пенсиониране“. Но ние рядко виждаме онова, което предпочитаме да пренебрегваме.

Ларисън отговори при първото позвъняване. Веднага разпознах гробовния му шепот:

– Току-що ми спечели баса, който бях направил сам със себе си.

Предполагам, че се опитваше да се шегува, но на мен не ми допадна. В моя бизнес да си предсказуем е само на една стъпка от това да си мъртъв.

Аз, разбира се, не бях в бизнеса. Бях се пенсионирал.

– Какво искаш да кажеш?

– Обзаложих се, че няма да махнеш уебсайта. И че все още го проверяваш.

– Трябва ли да искам да беше изгубил?

– Съмнявам се. Оставил си го да функционира, защото е по-добре да знаеш, че някой те търси, отколкото да му позволиш да те открие по друг начин. Бях заложил на това, че си умен.

Обяснението му ми допадна повече от онова, което бях започнал да подозирам – че може би самият аз искам да бъда открит.

– Как си? – попитах го с изненада и малко неудобство от това, че ми беше приятно да си говоря с него. – Добре ли спиш? – Веднъж във Виена ми беше казал, че го преследват кошмари. Не искаше дори да говори за нещата, които беше вършил в Специалните операции и които бяха причината за тези сънища.

– Понякога – отвърна той. – Никога няма да спя добре. Но... понякога е по-добре. А ти?

– Аз се пенсионирах.

Ларисън се разсмя.

Почувствах лека досада.

– Какво му е смешното?

– Виж, не мен трябва да убеждаваш. Изглежда, че Хорт иска да те свърже с някой, който има нужда от услугите ти.

„Услугите“, с които бях известен, бяха все поръчки, които изискваха резултатът да прилича на смърт по естествени причини. Когато става дума за куршум, острие или бомба, можеш да наемеш когото поискаш. Но когато трябва да изглежда сто процента така, сякаш е всичко друго, но не и поръчково убийство, на пазара практически нямаше друг освен мен.

– Хортън? Очаквах, че вече си го очистил.

Преди време полковник Скот Хортън – Хорт – беше същинска легенда в Спец Оп. Тъкмо той ми беше възложил да водя отряда, в който се бях запознал с Ларисън. Но безкрайните му манипулации и трикове му бяха създали много врагове, начело със самия Ларисън.

– Още не е късно. Но предпочитам да си представям как си пуши пурата след вечеря на верандата пред малката си хижа в Линчбърг и всеки път се чуди дали няма това да е нощта, в която ще изникна като дух от гората и ще му перфорирам билета за последното пътуване.

– Значи се е свързал с теб. Но защо? Защото предпочита да държи враговете си на близко разстояние?

– Това е една от възможностите.

– Какви са другите? Той също е пенсионер, нали?

– Аха, същият пенсионер като тебе – разсмя се Ларисън.

Пуснах го покрай ушите си. Намеренията му бяха ясни, независимо дали беше прав за мен, или не. Хортън беше извън играта. Но си търсеше начин да влезе пак в нея.

– Добре – отвърнах. – Ако Хортън е агентът, кой тогава е клиентът?

– Попитах го същото. Не ми каза. Информацията била само за тебе. Но ако решиш да го споделиш, аз съм добър слушател.

Не казах нищо. Стар навик ми е да реагирам с неохота. Може би трябваше да се разтревожа от лекотата, с която влязох в старата си роля. Но основното, което забелязах, беше, че се почувствах в нея удобно, като във втора кожа.

Може би дори като в първа.

– Не му казах, че знам как да се свържа с тебе – добави Ларисън. – Макар че бях сигурен, че знам как. В края на краищата не знам къде си. Не бих могъл да кажа никому дори да исках. Или ако се бяха опитали да ме накарат да кажа. В безопасност си. Все така пенсиониран, ако това е, което искаш.

Отново не отвърнах нищо и след нова пауза Ларисън продължи:

– Но знаеш как работи системата. Ако не се свържеш с Хорт, ще продължат да търсят други начини да те намерят. И може би следващият начин няма да е толкова приятелски.

2.

ЛИВИЯ

– Изглежда, че беше права за Малайзия – започна Трахан вместо поздрав. – Мисля, че го пипнахме.

Новината предизвика прилив на адреналин, от който сърцето на Ливия се разтуптя. Тя заключи вратата и тръгна по коридора към мансардата на наетата от Бюрото къща. Навън беше мрачно, но помещението се състоеше основно от високи прозорци с по малко тухли помежду им. Беше добре осветено дори без да се палят лампи.

Трахан седеше на дървената маса в центъра на стаята и наблюдаваше един от мониторите пред себе си. Ливия застана от другия край на масата и го загледа мълчаливо, после подхвърли:

– Кул Кат?

– Аха. Камерата, точно както каза ти. Написах програмка да търси в Куала Лумпур и околностите. Открих само тринайсет чужденци, които публикуват в социалните мрежи снимки с метаданни на Никон Д5, същите като на снимките, които Кул Кат публикува на сайта.

Беше му казала, че Никон Д5 е прекалено скъп за местните и че трябва да се съсредоточи върху чужденците, особено върху онези, които работеха в образованието, детските грижи и други професии, които им осигуряваха достъп до деца. Дори и най-добрите хакери трябваше да знаят какво да търсят, а никой не познаваше маниаците по-добре от Ливия.

– Тринайсет? Не можеш ли да стесниш търсенето още малко?

– Вече го направих. Трима са пътували през седмицата, когато Кул Кат не добави нови снимки. Двама британци и един новозеландец. Току-що ти пратих данните им. Сигурен съм, че ще познаеш кой е Кул Кат само като го видиш. Както позна, че децата на снимките му са малайзийци. Като стана на въпрос, как точно ги разпозна?

Имаше много начини да се отговори на този въпрос. Можеше да му каже, че докато растеше като малко момиченце от народността лаху по хълмовете на тайландската провинция Чианг Рай, се беше научила да вижда неща, които западняците обикновено пропускаха. Или пък че гледането на безбройни часове филми, в които насилваха сексуално деца, я бе приучило да разпознава културните различия. Децата от някои култури пищяха. Други се държаха по-стоически. Самата тя бе станала жертва на трафикантите на деца, които на тринайсет я бяха изпратили в Америка. Поведението ѝ се беше изменило от една крайност в другата. Беше се държала стоически, когато мъжете ѝ правеха какво ли не, но бе пищяла, когато същото се случи с по-малката ѝ сестра, Насон.

– Интуиция – отвърна тя и взе снимките от видеото, което беше публикувал Кул Кат. Беше се научила да се дистанцира, докато гледа. Потискаше ужаса и болката и се съсредоточаваше върху езика, на който крещяха децата, върху онова, което можеше да научи за мъчителите им, въпреки маските, които носеха. Търсеше следи, които да ѝ подскажат къде се намират.

Но след това дистанцирането изчезваше. Оставаше ѝ да живее като обикновен човек с онова, което беше видяла като полицай.

– Това, което полицаите наричат интуиция – заяви Трахан, – хакерите на ФБР наричат различаване на шаблон.

Усещаше се, че се опитва да научи нещо.

– Така ли му казват, Тери?

Трахан кимна.

– Да, но за да се открие нещо в шаблоните, са нужни данни. Колкото повече, толкова по-добре.

Ливия не беше сигурна какво цели с коментара си. С дългата си до раменете кестенява коса и съответстваща брада Трахан излъчваше някакъв мек унес, който го правеше да изглежда постоянно надрусан. Но явно беше изключителен хакер. Ливия го бе виждала как действа, а освен това, ако не беше добър в работата си, Бюрото нямаше да го сложи в обединените сили за защита на децата. Така че може би компютърните мрежи не бяха единственото нещо, от което разбираше.

След като не получи отговор, Трахан добави:

– Съжалявам, че не мога да ти помогна с това. Имам предвид снимките. И филмите. Опитах, но... Повече не мога да ги гледам. Не знам ти как се справяш.

Значи това бил проблемът. Можеше да му отговори, че повечето полицаи също не могат да се справят. Не ги винеше. Хората реагират на ужаса по различен начин. За нея спасението ѝ беше в манията ѝ за спасяване на децата. Един безкраен опит да спаси бедната обречена Насон, която виждаше в лицата на другите деца.

Подозираше, че шефовете в Сиатъл разбират каква е психологията на поведението ѝ. Беше вкарала зад решетките достатъчно изнасилвачи, за да го направи очевидно. Това, което не само шефовете ѝ, но всъщност никой не знаеше, бе, че се опитваше да си отмъсти. За нея единственото по-добро от насилник в затвора беше насилник в земята. Като се започнеше отпреди петнайсет години, когато все още ходеше на училище, беше убила повече от десетима.

– Не го мисли – каза Ливия. – Аз също не мога да върша работата ти.

– Искам да кажа, не знам как можеш да гледаш това и после просто да не убиваш онези типове.

Трахан я наблюдаваше внимателно и за миг Ливия си помисли дали всъщност коментарът му не е уловка. Но не, не беше такъв поглед, пък и не за първи път го виждаше как я гледа така. Беше се опитал да флиртува с нея на няколко пъти и макар да не му бе отвърнала с взаимност, всъщност нямаше нищо против. За една привлекателна полицайка от азиатски произход един лек флирт беше най-дребното нещо, с което можеше да ѝ се наложи да се справи. Освен това Трахан беше безобиден. Млад мъж с добро сърце. И неспособен да се справи, когато ставаше дума за материалите, които се споделяха в групи, подобни на „Детска игра“, но това просто значеше, че е нормален човек.

Все пак... погледът му беше по-продължителен от обикновено.

– Какво има? – подхвърли Ливия.

– Бузата ти. – Трахан присви леко очи. – Някой... някой ударил ли те е?

Ливия докосна с пръст синината: беше забравила за нея.

– Може и така да се каже.

– Шегуваш се! Добре ли си?

Ливия се разсмя, поласкана донякъде от това, че кльощавият хакер изпитва някакво неосъзнато желание да я защити, колкото и глупаво да звучеше това.

– Обучавам група жени на самоотбрана. Снощи ме удариха с лакът. Нищо ми няма.

– Това го е направила жена? – Трахан повдигна вежди.

Щеше да се подразни, ако някой друг бе направил такъв коментар. Може би дори щеше да ѝ се прииска да му даде урок. Но думите на Трахан само я накараха да се усмихне.

– Мислиш ли, че жените не могат да удрят с лакът? Макар че така се случи, че ме удари мъж.

– А! Ама нали каза, че става дума за самоотбрана за жени и аз реших...

– Един клас по самоотбрана за жени няма да е от голяма полза, ако не тренират срещу мъже.

– Права си.... Не се сетих.

Ливия махна с ръка, за да покаже, че синината ѝ е дребна работа.

– Женската самоотбрана я остави на мен. Ти се занимавай с хакерството.

– Бих искал да мога да ти дам повече информация – каза той, доволен, че отново е в свои води. – Как сме с графика? Каза, че не остава много време.

– Да, не остава. Бюрото постъпи разумно, като прикри новината за ареста на администратора на групата, и се справят чудесно, като публикуват от негово име на сайта. Но рано или късно някой от членовете ще забележи, че има нещо нередно. След което ще предупреди другите и на секундата всички плъхове от „Детска игра“ ще се спотаят в мрака.

– Това няма да е добре. Дотук сме открили само пет имена. От всичко сто и седем членове на групата.

– Колкото повече открием, преди да са ни усетили, толкова повече арести ще има. Така че продължаваме работата.

Трахан погледна картонената чаша кафе в ръката ѝ – „Ъптаун Еспресо“, на две пресечки от тях в сиатълския квартал „Саут Лейк Юниън“. От Бюрото ги бяха настанили в тази мансарда, защото беше близо до полицейското управление. Но Трахан беше домошар и Ливия беше установила, че е по-ефикасно да се отбива тук, при него, отколкото да си уреждат съвещания в управлението.

– За тебе е. – Подаде му кафето. – Екстра голямо капучино. Любимото ти.

Трахан го взе и се усмихна.

– За да мога да продължавам да бачкам?

Тя можеше да отвърне на усмивката му, но не искаше да му идват погрешни идеи. Така че просто отиде до другия край на масата, седна, включи лаптопа, който ползваше, когато работеше в таванското помещение, и каза:

– Нещо такова. Да видим какво можем да разберем за твоите чужденци в Куала Лумпур.

– Добре. А пък аз ще проследя онази аномалия, която програмата ми откри, докато търсех метаданните на Кул Кат.

– Аномалия ли? – попита Ливия, като нарочно повтори думите му по начина, по който разпитваше заподозрените. Този подход работеше особено добре в съчетание с типично мъжкия навик на жените да се обясняват ненужни неща.

– Аха – потвърди Трахан, отвръщайки подсъзнателно на похвата ѝ. – Всичките тези хора използват криптиране, за да маскират самоличността си. Обикновено става дума за стандартен софтуер.

– Стандартен софтуер ли?

– Да, такъв, който може да се купи. От него за потребителя не може да се разбере нищо, освен това, че обръща внимание на сигурността си. Но приложението, което открих... Знам, че ще прозвучи странно, но мисля, че е мое.

Думите му я свариха неподготвена.

– Какво имаш предвид?

– Напоследък почти всичко, което правя, е да работя като хакер с „бяла шапка“ за ФБР, но навремето вършех най-различни услуги за разни агенции. От Сикрет Сървис веднъж ме наеха да им напиша пакет от програми за зашифровани комуникации. Всъщност доста интересен проект.

– От групата не могат ли да купят нещо подобно?

– Нали знаеш как са нещата в правителството – изсумтя Трахан. – Мислят, че ако е достъпно за гражданите, значи няма да е толкова добро, колкото ако е написано по поръчка. Оттам идват кафеварките за по хиляда долара и тоалетните седалки, и останалото. Абсолютна лудница, но пък, от друга страна, така за мен и другите контрактори всеки ден е Коледа.

Ливия беше запозната с този начин на мислене. Уебсайтовете, които продаваха полицейско оборудване, обичаха да кичат своите стоки с етикети като „само за полицейско ползване“, защото знаеха, че привидната изключителност подтиква полицаите да ги купуват.

Реши за момента да остави Кул Кат настрана.

– Значи от разузнаването те наеха?

– Да. Искаха да имат начин всеки един агент да може да комуникира с произволен друг агент, без да могат да ги определят точно кои са. С приложение за анонимизация.

– Какво значи това?

– Ами например, ако можеш да определиш кои хора влизат в нечия охрана, веднага можеш да започнеш да събираш оперативна информация за човека, когото пазят. Тоест защитата на агентите е почти толкова важна, колкото и на този, когото пазят. Поне онлайн.

– Значи смяташ, че някой от членовете на „Детска игра“ ползва това приложение? Същото, което си написал за Сикрет Сървис?

– Определено прилича на моя работа. Но нямам представа как някой от тези гадняри е успял да се сдобие с него.

Ливия изумено поклати глава. Не беше негова вина. Не беше неговият свят. Той живееше в балон, в който изнасилвачите на деца бяха до един „гадняри“, някакви си извънземни създания, отделени от останалото човечество. И този балон никога не се беше пробивал..

– Очевидното заключение е – бавно поясни тя, – че потребителят на твоето приложение от „Детска игра“ е свързан по някакъв начин със Сикрет Сървис.

Последва дълга пауза. Трахан поклати глава.

– Е, да, ама... – Ливия го изчака, оставяйки му време сам да се справи с вътрешния си конфликт. След малко Трахан продължи: – Всичките тези хора... Искам да кажа, нали правят тонове психологически тестове. Проверка на миналото. Детектори на лъжата. Всичко!

– Нито един тест не е съвършен. Освен това се съмнявам някой от тези тестове да е целял да открие в тях сексуален интерес към деца.

– Предполагам. Ами ако... ако е някой от Сикрет Сървис?

– Какво искаш да кажеш?

– Тогава какво ще правим?

Ливия започна да се ядосва.

– Същото, както когато арестуваме някой друг, замесен в детска експлоатация. Ако прокурорът си свърши работата, човекът отива в затвора и през останалия си живот няма да има достъп до деца.

– Това е ясно. Но Сикрет Сървис... Запознах се с някои от тях, докато разработвах приложението. Тия пичове са цяла загадка. И освен това, нали знаеш, един за всички и така нататък. За тях ще е голям удар, ако изведат под охрана някой от агентите им от Белия дом по обвинения, свързани с детска порнография.

– А нас това засяга ли ни?

– Не казвам, че е наш проблем. Просто...

– Никога няма да мога да го проумея. Наистина, никога! Как може хората да са по-загрижени да пазят една институция, отколкото децата!

– Не е честно! – Трахан почервеня. – Знаеш, че съм загрижен за децата. И не се мъча да защитавам никого. Искам да кажа, никоя институция. Просто казвам, че ще се вдигне много шум, докато вадиш заповедта за арест, ако се окаже, че агент от Сикрет Сървис е замесен в „Детска игра“. Ако не искаш да ме чуеш, ако предпочиташ да се преструваш, че не е така, няма проблем, разследването си е твое.

Ливия пое дълбоко дъх, след това го изпусна бавно, като си остави време да се успокои. Толкова се беше старала да прикрие слабите си места. Но ето че понякога те излизаха на повърхността и само чакаха някой да ги докосне.

– Съжалявам – каза тя. – Просто съм виждала същото да се случва толкова често, че направо полудявам. Но не бива да виня тебе. Прав си, не беше честно.

– Не се притеснявай. Ясно ми е защо си ме разбрала така. – Той се усмихна. – Разпознаването на шаблони не е точна наука. Трябва да оставиш малко място и за изключенията.

– Както и да е. Ако се окаже, че един от членовете на „Детска игра“ е агент от Сикрет Сървис, може да ми се наложи да водя бюрократична битка. Няма да ми е за първи път. Но засега е прекалено рано да се каже. Тепърва трябва да потвърдиш, че приложението за анонимизация е твоето. А след това трябва да свалим маската на човека, който го използва в „Детска игра“.

След двайсетина минути – Ливия все още ровеше в данните, за да определи кой от чужденците в Куала Лумпур е членът на групата с псевдоним Кул Кат – Трахан изведнъж възкликна:

– Олеле, тази работа хич не е добре!

Ливия се наклони настрани, за да го види иззад монитора си. Трахан изглеждаше така, сякаш му беше прилошало.

– Твоето приложение ли е?

– Да, моето е – отвърна Трахан, без да откъсва очи от екрана.

Ливия не разбираше каква е причината за безпокойството му. Явно, че наистина беше бил много впечатлен от агентите, докато беше разработвал приложението.

– Добре – каза тя. – Значи е това, което си мислеше. Имаме заподозрян агент от Сикрет Сървис, който е член на „Детска игра“.

Трахан вдигна поглед към нея и бавно поклати глава.

– Не. Не е един. Шестима са!