Изключителна жена

Част първа

Долината

1968 г.

Срещу оръжията хвърля се с устрем смел,

надсмива се над всеки страх, не трепва,

с гърдите си посреща всяка шпага.

1.

Ема Харт се наведе напред и погледна навън през прозорчето. Частният реактивен самолет на компанията „Ситекс Ойл Корпорейшън Ъв Америка“ проби плътната завеса от облаци и се понесе като стрела по небето, което беше толкова синьо, че заслепяваше очите до болка. Зашеметена от тази наситена утринна светлина, Ема откъсна поглед от прозорчето, облегна глава на седалката и затвори очи. Още известно време виждаше синьото сияние под уморените си клепачи и една вълна на носталгия я обхвана с такава сила, че дори дъхът ѝ секна от изненада. „Същото небе като в картината на Търнар над камината в салона в Пенистън Роял, помисли си тя, небето на Йоркшир в пролетен ден, след като вятърът е разпръснал мъглата над хълмовете.“

Едва забележима усмивка разцъфна върху волевото лице на Ема и омекоти твърдата линия на устните ѝ с необичайна благост, докато беше под влиянието на спомена за Пенистън Роял: голямата, стара къща, която се откроява върху суровия пейзаж на самотните хълмове. Винаги когато застанеше пред нея, изпитваше чувството, като че сградата е сътворена от свръхестествена сила, а не от човешка ръка. За Ема това беше единственото място в този свят на насилие и грубост, където намираше спокойствие. Нейната къща! Този път беше отсъствала доста дълго. Почти шест седмици. През следващата седмица щеше да се завърне в Лондон, а към края на месеца плануваше да се отправи на север, към Пенистън, към мира и спокойствието на любимата си градина и заедно с внуците си.

Тази мисъл я развесели и тя се отпусна още по-удобно на седалката, усети как полека-лека напрежението, натрупано през последните дни, изчезва. От устните ѝ неволно се откъсна въздишка едновременно на изтощение и облекчение. Беше смъртно уморена от битките до последна капка кръв, водени през тези дни в административния съвет, който се състоя в Одеса в централата на „Ситекс Корпорейшън“. Беше щастлива, че най-сетне ще напусне Тексас и ще се завърне в спокойната атмосфера на своя офис в Ню Йорк. Не че не обичаше Тексас, напротив, винаги чувстваше силно привличане към този голям американски щат, който непрекъснато разширяваше своето влияние. В това Ема усещаше нещо много близко до своя роден Йоркшир. Последното пътуване силно я бе изтощило. „Твърде стара съм, за да се нося нагоре-надолу с тези самолети“ – си каза, но побърза да отхвърли тази мисъл. Не беше честно, а винаги бе искрена към себе си. Самолетите спестяваха много време и енергия. Всъщност Ема не се чувстваше толкова стара. Само уморена и то в отделни случаи, когато ѝ се налагаше да се бори с глупостта на другите. Хари Мариот – президентът на „Ситекс“, бе наистина глупав и както всички глупци беше потенциално опасен.

Ема отвори очи, изправи се на седалката и отново се замисли за проблемите и сделките, които предстояха. Когато съзнанието ѝ биваше завладяно от работата, Ема беше неуморима, непоколебима, ловка и енергична, особено ако се отнасяше за неизмеримото богатство, което беше натрупала. Такива мисли рядко напускаха съзнанието ѝ. Тя кръстоса крака и се опъна назад в царствена поза, каквато обикновено заемаше по навик. В начина, по който държеше гордо изправена главата си, имаше нещо наистина царствено. Големите ѝ зелени очи, студени като стомана, преливаха от безкрайна мощ. Ема повдигна енергично малката си бяла ръка и с привичен жест приглади посребрените си коси – безупречно подредени, както и всичко останало, свързано с нея. Беше облечена в скромен, елегантен тайор от сива фланела със строга линия, омекотена от млечнобелия блясък на перлите, които обгръщаха врата ѝ, и от прекрасната игла с голям изумруд на ревера на костюма ѝ.

Погледна внучката си, седнала срещу нея, готова да си запише задачите, които предстоеше да изпълнява през следващата седмица в Ню Йорк. „Днес изглежда уморена – си каза Ема – много я товаря със задачи.“ За миг изпита съчувствие, което побърза да прогони. „Млада е, може да издържа, а и това е най-доброто училище, което може да има в живота си.“

– Ако обичаш, повикай стюарда да ни направи по чаша кафе, скъпа – каза Ема. – Тази сутрин, повече от всякога имам нужда от него.

Момичето вдигна поглед. Не беше красиво в обичайния смисъл на думата, но толкова необикновено и жизнено, че създаваше впечатление за голяма красота. Това се подчертаваше от гъстите ѝ черни със синкав отблясък коси, които се спускаха като водопад около лицето ѝ и подчертаваха искрящата му белота. Сякаш бе изваяно от мрамор, с издължен овал, скулите – малко повдигнати, веждите – леко раздалечени, и много, много изразително. В линията на брадичката ѝ се долавяха следи от желязната воля на баба ѝ. И все пак, най-красноречивата характеристика за Паола бяха големите ѝ интелигентни очи, толкова големи и наситено сини, почти виолетови.

Паола се усмихна на баба си и каза с въодушевление:

– Разбира се, бабо, ще ми дойде добре и на мен.

С грация откъсна гъвкавото си младо тяло от седалката. „Толкова е слабичка – помисли Ема, – твърде много за вкуса ми. Всъщност такава е била винаги. Още от малко момиченце беше като малка кобилка, само крачета, а сега – истинска благородна кобила за надбягвания.“ Смесица от любов и гордост просветли твърдия решителен израз на лицето на Ема. Очите ѝ се изпълниха с топлота докато проследяваше с поглед движенията на любимата си внучка, дъщерята на Дейзи – нейната собствена обична дъщеря.

По-голямата част от мечтите и надеждите на Ема се свързваха с Паола. Още от дете, момичето бе неудържимо привързано към баба си и колкото и странно да беше – към семейните дела. Още тогава най-любимата ѝ и вълнуваща игра беше да отиде в офиса с Ема и да остане мирна и тиха, почти незабележима, за да я гледа как работи. Още дете, Паола беше показала склонност и задълбочено разбиране на сложните финансови механизми, което удивляваше и възхищаваше Ема, още повече, че никой от синовете ѝ не бе показал и най-малка заинтересованост към сделките. Тайно Ема беше очарована и с вълнение следеше развитието на внучката си, но и със страх, че с годините това влечение може да избледнее и да изчезне. Не бе станало така. На шестнайсет години Паола беше отхвърлила примамливото предложение да постъпи в едно от най-реномираните училища за девойки в Швейцария и незабавно се беше захванала да помага в офиса на баба си. С течение на годините Ема бе подготвила и дресирала Паола със здрава ръка. С нея се отнасяше с любов, но и много по-строго и сурово, отколкото с всички останали подчинени в предприятията „Харт“. Паола бе навършила вече двайсет и три години и беше толкова компетентна и подготвена за живота, с което малко от връстничките ѝ можеха да се похвалят, че Ема ѝ повери конкретни отговорности в ръководството на организацията. Беше провъзгласила Паола за лична доверена сътрудница. Кит, най-големият син на Ема, също подчинен в „Харт“, с удивление и изненада възприе това като лична обида и позор.

Момичето се завърна развеселено от малкия кухненски бокс на самолета. Отпусна се върху креслото и каза през смях:

– Представяш ли си, стюардът вече ти приготвяше чай, бабо. И той, както и всички останали, вероятно си въобразява, че англичаните не пият нищо друго освен чай. Казах му, че тази сутрин предпочиташ кафе. Добре ли направих?

Ема кимна разсеяно, беше се замислила за работата си.

– Разбира се, съкровище.

Все още замислена, тя извади от куфарчето си очилата и няколко папки, които подаде на Паола.

– Ако обичаш, скъпа, провери данните за магазина в Ню Йорк, искам мнението ти. Имам чувството, че прави решаваща крачка към разширяване на активите.

Паола я изгледа изпитателно.

– Струва ти се по-рано, отколкото очакваше, нали? От друга страна пък, реконструкцията и нововъведенията бяха много енергични и резултатите не би трябвало да закъснеят.

Без да се разсейва повече, Паола разтвори с интерес папката и вниманието ѝ бе погълнато от цифрите. Имаше сякаш природна дарба, както и Ема, когато чете някакъв баланс, почти от пръв поглед да определи силните и слабите страни на дейността, за която се отнася. И тя като баба си имаше буден ум и проявяваше находчивост при сделките.

Ема постави роговите си очила и пое дебелото досие, което се отнасяше до „Ситекс Ойл“. Докато прелистваше набързо папката, върху лицето ѝ се изписа усмивка, а в очите ѝ припламна искра на задоволство. Беше спечелила. Най-накрая беше победила! След тригодишна заслужаваща презрение нелоялна съпротива и борба, каквато дотогава не беше виждала, Хари Мариот беше освободен от поста си на президент на „Ситекс“ и бе пратен да ръководи административния съвет.

От доста време Ема забелязваше недостатъците на Мариот. Нямаше нюх към сделките, не проявяваше инициатива и беше загубил и най-малките си способности да предвижда събитията. Просто не бе в състояние да е в крак с динамиката и бързите непрекъснати промени в света на международния финансов капитал.

И все пак случилото се бе мъчително за Ема. Мариот се бе молил, беше умолявал настоятелно, като се основаваше на четиресетте години работа за компанията, на старото приятелство... Ема бе приела тези унизителни молби с пълно мълчание и леденостуден поглед. Беше победила. С помощта на останалите членове на съвета Мариот бе освободен от длъжност. Новият човек, когото тя смяташе за подходящ, беше вече натоварен с ръководството на „Ситекс Ойл“. Можеше да бъде спокойна. Изобщо не се радваше на победата си, защото смяташе, че няма нищо радостно в унижението и пропадането на един мъж.

Ема остави очилата си и досието, което току-що бе прелиствала, в куфарчето и се отпусна върху креслото, отпивайки с удоволствие от кафето си. Миг по-късно се обърна към Паола:

– Сега, когато взе участие в няколко съвета на ръководството на „Ситекс“, ще можеш ли да се справиш сама?

Паола откъсна очи от документите, които четеше, и погледна уплашено.

– Не смяташ да ме оставиш съвсем сама, нали! – възкликна Паола. – Това ще е равносилно да пуснеш беззащитно агънце между вълците. Не можеш да го направиш бабо, не още! Не говориш сериозно, нали?

– Разбира се, че говоря сериозно. – Искра на раздразнение премина мигновено в погледа на Ема. Беше изненадана от неочакваната категорична съпротива на внучката ѝ. Нямаше никакво основание, защото имаше вече богат опит в големите магазини. С работата си в тях Паола беше дала достатъчно доказателства за съобразителност и хладнокръвие. – Имам ли навик да говоря неща, които преди това не съм обмислила? Би трябвало да ме познаваш по-добре, мила – каза Ема рязко.

Паола замълча известно време. В тези мигове на скрито напрежение, Ема си даде сметка за слисания, почти уплашен израз, изписан върху лицето на внучката ѝ. „Дали я е страх наистина? – запита се Ема. – Разбира се, не. Досега не беше се плашила от нищо. Паола не беше слаба. Тя не бе и не можеше да бъде като другите. Дали все пак не беше се лъгала в нея?“ Тази ужасяваща възможност преряза като със стоманено острие хладнокръвния и пресметлив ум на Ема. Мисълта ѝ се стори толкова неприемлива, че я отхвърли веднага. Може би момичето бе изненадано от жестокостта на последното събиране на съвета.

С все още напрегнато лице, но и с нотка състрадание в гласа, Ема каза:

– Във всеки случай няма да те пратя в „Ситекс“, докато сама не се убедиш във възможностите си – така, както аз съм убедена, че можеш да се справиш без особени усилия.

Паола остави настрана папките, които все още стискаше в ръцете си, и се отпусна в креслото. Беше възвърнала увереността си и със спокоен глас се обърна към баба си:

– Какво те кара да мислиш, че ще се отнесат към мен с уважението и почтителността, с която се отнасят към теб, бабо? Зная много добре какво мислят за мен хората от административния съвет. Смятат ме за разглезената внучка на една богата и могъща жена. Причисляват ме към хубавичките, но безмозъчни девици. В края на краищата на какво мога да разчитам? Аз не съм ти! Съвсем сигурно е, че не мога да се ползвам със същото влияние, с което се ползваш ти.

Ема смръщи вежди, за да прикрие усмивката си, тъй като в думите на Паола почувства повече наранена гордост, отколкото страх.

– Добре ми е известно какво мислят за теб – добави тя с примирителен тон, – но и двете знаем, че се лъжат. Давам си сметка и за това, че тяхното отношение те изнервя, скъпа. Добре зная с каква лекота ще успееш да промениш мнението им относно възможностите си, но се питам защо да го правя?

Ема загледа любимата си внучка с хитро пламъче в очите и като не дочака отговор, продължи:

– Да бъда подценявана от мъжете беше най-тежкият кръст, който ми се е падал да нося през живота си. На твоята възраст и аз смятах това за неприятно и дразнещо, но трябва да добавя, че в някои случаи представлява немалко предимство. С течение на времето се научих добре да се ползвам от него. Знай, Паола, когато един мъж е убеден, че има работа с някаква си „глупава“ жена, сваля гарда, става разсеян и много често непредпазлив. Без да си дава сметка, често самият той ти поднася успеха на победата върху сребърен поднос.

– Да, но...

– Никакво но, Паола, за Бога. Сега ти пък не ме подценявай. Мислиш ли наистина, че ще те хвърля в някаква обстановка, която е трудна и опасна? – поклати глава, усмихвайки се. – Познавам достатъчно добре възможностите ти, скъпа моя, никога не съм се съмнявала в теб. Имам повече доверие в теб, отколкото във всичките ми деца взети заедно, с изключение на майка ти, разбира се.

– Благодаря за голямото доверие, което имаш в мен, бабо – отвърна Паола с решителен глас. – Все пак трудно е да се работи с хора, които не те вземат на сериозно.

– Учудваш ме, знай – отвърна Ема. – Винаги си имала безгранична увереност в собствените си сили. Още от дете знаеше как да се отнасяш с всеки, независимо от характера и положението му. Никога не си имала чувството на неудобство и неувереност в отношенията си с другите. Разбери веднъж завинаги, че в сделките въобще не е важно какво мислят хората за теб. Това, което е важно, е онова, което ти знаеш за себе си и особено какво точно искаш да постигнеш. Честно казано, винаги съм мислила и сега мисля, че точно това ти знаеш добре.

– Така е наистина – възкликна Паола, – но не съм сигурна, че имам твоя опит и възможностите ти за работа.

Погледът на Ема се помрачи.

– И все пак, това, което ти имаш в повече, е преимуществото, което ти дава образованието и доброто възпитание, които на мен винаги са ми липсвали. Не желая повече да говориш така за себе си. Липсва ти моя опит, това признавам, но само още известно време. Придобиваш го всеки ден по малко. Искрено казано, Паола, не изпитвам никакво смущение и колебание да те изпратя още утре в „Ситекс“ сама, защото съм сигурна, че ще се справиш превъзходно. В края на краищата аз съм те отгледала и възпитала. Мислиш ли, че не познавам моето собствено творение?

„Копие с индиго на самата теб“ – помисли Паола, без да го изкаже гласно. После добави:

– Моля те, бабо, не вземай всичко толкова на сериозно. Свършила си отлична работа, но не съм сигурна дали това е известно и на административния съвет. Все пак аз не съм ти!

– Сега слушай внимателно! – Ема се наведе леко към Паола и притворените ѝ очи под прошарените от бръчици клепки се превърнаха в два изумрудени процепа. Говореше натъртено и по-бавно от обикновено, за да придаде повече тежест на думите си. – Изглежда ти забравяш нещо! Когато влезеш в „Ситекс“ вместо мен, ще притежаваш нещо, с което останалите ще трябва да се съобразяват: властта! Каквото и да мислят за теб и за възможностите ти, няма да могат да пренебрегнат могъществото, което представляваш. В деня след смъртта ми, когато поемеш в ръцете си грижата за компанията, ще представляваш майка си, която ще е най-голямата акционерка в „Ситекс“. Като нейна официална представителка ти ще контролираш двайсет и пет на сто от привилегированите акции и петнайсет на сто от обикновените акции на една корпорация, която работи със стотици милиони долари оборотен капитал. – След тези думи Ема направи продължителна пауза като фиксираше с очи внучката си и продължи: – Това не е просто възможност, Паола, това е огромно, неизмеримо могъщество, макар и съсредоточено в ръцете на единствен човек. Не го забравяй никога! Повярвай ми, и те няма да го забравят, когато настъпи този момент. И вчера не бяха го забравили. И въпреки безпрецедентното им поведение, чак сега разбирам колко си била потресена, не можаха да пренебрегнат нито мен, нито могъществото, което представлявам!

Ема се облегна на креслото, но не изпускаше от поглед лицето на внучката си.

Паола бе слушала с голямо внимание думите на баба си и нервното напрежение, което я беше завладяло в началото на разговора, постепенно започна да изчезва. Истина беше, че ожесточеността на битката в „Ситекс“, на която стана свидетел, я беше разстроила, но въпреки това в този момент изпитваше безкрайно възхищение към баба си. Ема бе на седемдесет и осем години. Вече беше стара, но не страдаше от типичните за тази възраст недъзи и до ден-днешен не бе загубила своя чар и изящество. Тя бе в пълна власт на физическите си и умствени способности. От всяка нейна пора бликаше жизненост и енергия. Паола се питаше дали някога ще постигне необузданата воля на баба си и нейната твърда решителност, когато убеждаваше клиентите и елиминираше конкурентите. Не бе сигурна. Част от съмненията ѝ все пак бяха разсеяни от онова, което разказа баба ѝ. В него имаше дълбок смисъл. Накрая собствената ѝ амбиция беше тази, която разпръсна докрай съмненията и остатъка от нервно напрежение.

С по-голяма увереност в собствените си сили, Паола каза:

– Имаш право. Могъществото е най-сигурното оръжие, по-сигурно и от самите пари. Не ще и съмнение, че то е единственият език, на който трябва да се разговаря в съвета на „Ситекс“. – След като погледна баба си право в очите, поде отново: – Не ме е страх от тях, бабо, и за миг не го помисляй. Но трябва да ти призная, че ме отвращават. Всъщност единствено се опасявам да не те разочаровам! – Усмивката, с която Паола се вгледа в баба си, бе спокойна и ведра.

Ема се наклони към внучката си и стисна ръката ѝ с безкрайна топлота и одобрение.

– Не се страхувай, че може да се провалиш. Страхът е попречил на повече, отколкото си мислиш, хора да постигнат целите си. Когато бях на твоите години, нямах време да се тревожа за тези неща. Трябваше да успея на всяка цена, за да просъществувам. И не забравяй никога това, което току-що ми каза, скъпа. Могъществото е най-забележителното от всички оръжия. Парите сами за себе си знаят малко. Те имат значение, когато си беден, когато трябва да осигуриш покрив над главата си, храна и облекло. Веднъж задоволили тези първични потребности, парите се превръщат само в инструмент за работа. Всичко по-нататък е въпрос на умение и опит. Не се оставяй да ти втълпят, че властта покварява. Невинаги е така. Става така само когато някой, докопал се до нея, е готов на всичко, за да я запази за себе си. Понякога, обратно, властта облагородява. – Широка усмивка озари лицето ѝ и заключи с категоричен тон: – Ти никога няма да ме разочароваш, скъпа.

– Надявам се наистина, че няма, бабо. Но какво ще кажеш за Хари Мариот? Нали сега той е президент на административния съвет, а аз имам чувството, че не може да ме понася.

– Не, не вярвам, че не може да те понася, Паола. По-скоро се страхува от теб.

Гласът на Ема прозвуча строго и лицето ѝ помръкна като си спомни за своя стар неприятел.

– Да се страхува! Но защо?

Сянка на презрение премина като мълния в погледа на Ема.

– Защото му напомняш твърде много на покойния ти дядо. Ето кое го притеснява. Хари винаги се страхуваше от него, от самото начало, когато образуваха „Сидней-Тексас Ойл Къмпани“ и започнаха да сондират за петрол. Дядо ти винаги имаше предвид що за човек е Хари. Когато ми остави пакета акции за „Ситекс“, го направи с уговорката да не продавам от тях докато съм жива и да предам целия пакет на майка ти и нейните наследници. Както виждаш, скъпа, дядо ти беше човек, който виждаше далече, предвиждаше събитията. Още тогава беше разбрал, че „Ситекс“ ще стане компанията, която е днес. Още тогава бе помислил за всички нас. И искаше Хари да бъде държан под контрол винаги.

– Не вярвам, че за момента ще е в състояние да навреди нещо на „Ситекс“, практически е безсилен да го стори. Дядо щеше да се гордее с теб, бабо. – После, с нотка любопитство в гласа Паола запита: – Наистина ли приличам на него? На дядо, искам да кажа.

Ема хвърли изпитателен поглед към внучката си. Летяха над облаците и слънчевите лъчи навлизаха през илюминатора, осветявайки със златни отблясъци момичето. От наситената светлина косите ѝ изглеждаха много по-тъмни и блестящи като коприна, а очите ѝ – по-сини от всеки друг път.

Да, неговите очи и неговите коси! Ема се усмихна.

– Да, понякога приличаш на него, както в този момент например. Вярвам обаче, че твоето поведение повече смущава Хари Мариот и го изважда от равновесие. Но, да не говорим повече за него сега. Освободихме се веднъж завинаги от това.

Ема сложи очилата си, взе папките, които Паола бе оставила в скута си, и се задълбочи да изучава данните за магазина в Париж. Умът ѝ беше ангажиран с различни комбинации. Ема знаеше, че магазинът плува в плитки води, и стисна устни, които се събраха в една линия. Данните не бяха никак успокоителни.

Паола си сипа нова чаша кафе и докато отпиваше от него, наблюдаваше унесено баба си. „Това е образът, от който съм се възхищавала и който съм обичала през целия си живот – помисли си тя и почувства как я залива вълна на нежност и умиление. – Изглежда по-млада за годините си, може спокойно да мине за жена на около шейсет.“ Знаеше, че баба ѝ бе изживяла тежък и на моменти мъчителен живот, и въпреки това лицето ѝ бе останало изненадващо младо. Като я гледаше, Паола си даде сметка, че това до голяма степен се дължи на структурата ѝ – не ѝ убягна и тънката мрежица от бръчки, които се сплитаха около ъгълчетата на очите и устните ѝ, нито дълбоките бразди, които се спускаха вертикално към брадичката ѝ. И тези прекрасни зелени очи, които ставаха ледени, когато бе ядосана, не бяха воднистите очи на старица. Бяха живи и пълни с разум. „Въпреки това част от перипетиите на нейното съществувание са оставили ясни следи върху лицето ѝ“, помисли Паола, като наблюдаваше баба си. Не много често маската на властност се стопяваше от чувството за хумор и тогава то изглеждаше уязвимо, отворено и благородно, и пълно с мъдрост.

Паола знаеше, че дори онези, които се страхуват от баба ѝ, трудно можеха да отрекат, че тя е жена с голям чар, малцина можеха да устоят на магнетичната ѝ сила. Паола никога не бе се страхувала от баба си, но трябваше да признае, че по-голяма част от членовете на фамилията се страхуваха.

Ема вдигна очи от цифрите, които изучаваше, и прекъсна размислите на внучката си.

– Като говорим за действие, Паола, какво ще кажеш да прескочиш до Париж, в магазина? Струва ми се, че е дошъл моментът да направим сериозни промени там. Това го показва и балансът.

– Разбира се, ще отида, ако това е твоето желание, но за да бъда искрена, мислех да прекарам известно време в Йоркшир, бабо. Точно се канех да ти предложа да ме изпратиш да обиколя магазините на север – каза Паола с привидно равнодушие.

Ема бе изумена и не направи никакъв опит да го скрие. Бавно свали очилата си и започна да наблюдава внучката си с растящ интерес. Момичето се изчерви, отклони поглед и промърмори:

– Добре знаеш, че съм готова да отида навсякъде, където сметнеш, че присъствието ми е необходимо, бабо. Ще отида в Париж.

Паола остана неподвижна, интуитивно долавяйки изненадата в погледа на възрастната жена.

– Какъв е изведнъж този интерес към Йоркшир? – пожела да узнае Ема. – Караш ме да мисля, че там има причини, които те привличат! Може би Джим Феърли? – завърши тя, като даде да се разбере, че покорството на внучката ѝ не може да я подведе.

Паола се размърда в креслото като се опита да отклони изпитателния поглед на баба си и възкликна, за да се защити:

– Не ставай смешна, бабо! Мислех само, че е добре да се направи ревизия на магазините на север.

– Ще си изям шапката, ако причината е в ревизията! – възкликна Ема, връщайки се за миг към колоритните народни изрази от едно време. Междувременно си помисли: „Мога да чета в душата на това момиче като в отворена книга“. – Разбира се, че става дума за Феърли! Знам, че често го посещаваш, Паола.

– Не, повече не! – викна момичето със сподавен глас. – Престанах да го виждам от месеци!

Още не беше свършила изречението, когато разбра грешката си. С каква лекота баба ѝ я бе накарала да изповяда нещо, което се беше заклела пред себе си да не ѝ каже никога.

Ема избухна в смях, но погледът ѝ остана бдителен.

– Не се засягай, скъпа. Не съм ядосана. Наистина никога не съм била. Питах се само кога ще се решиш да ми го кажеш. Нали винаги споделяш всичко с мен?

– Отначало не ти казах нищо, защото знам какво мислиш за семейство Феърли. Твоето прословуто отмъщение! Не исках да те безпокоя. И без това си имаш достатъчно неприятности, та и аз да добавям страдания. След като престанах да го виждам, ми се стори излишно да ти разказвам за нещо, което отдавна е погребано. Това е всичко.