Летище

1.

В шест и трийсет вечерта в един петък през януари международното летище „Линкълн“ в щата Илинойс все още продължаваше да работи, макар и с големи трудности.

Над летището, както и над целия Среден запад на Съединените щати, бушуваше най-свирепата и най-опустошителната снежна буря от пет-шест години насам. Вече трети ден виелицата не стихваше. В работата на летището, като в заслабнал и съсипан организъм, започнаха да се появяват сериозни смущения.

Един камион на компанията „Юнайтид Еърлайнз“, натоварен с храна за двеста пътници, бе заседнал някъде сред преспите в района на летището. Търсеха го упорито в непрогледната тъма и бръснещия сняг, но до този момент не бяха открили нито изчезналия камион, нито неговия водач.

Поради забавянето на храната полет 111 за Лос Анджелис на „Юнайтид Еърлайнз“, изпълняван директно от един ДС-8, закъсняваше вече три часа. Възникналото затруднение щеше още повече да го забави. Стотина други самолети на около двайсет компании, които използваха международното летище „Линкълн“, закъсняваха по най-различни причини.

Писта три-нула излезе от строя, блокирана от един реактивен „Боинг 707“ на „Аерео Мексикан“. При рулиране за излитане самолетът бе излязъл от бетонната настилка на пистата и колесниците му бяха дълбоко затънали в заблатената и разкаляна повърхност под снега. Вече два часа напрегнато се мъчеха да отместят самолета и след като изчерпаха своите сили и възможности, от „Аерео Мексикан“ се обърнаха за помощ към компанията ТУА.

Диспечерите на въздушните полети от РВД , затруднени от блокираната писта три-нула, се принудиха да ограничат потока самолети от съседните летища в Минеаполис, щата Клив­ланд, Канзас Сити, щата Индианополис и Денвър. Независимо от това около двайсет самолета чакаха ред за кацане и на различна височина кръжаха във въздуха. Някои от тях почти привършваха запасите си от гориво. Два пъти повече самолети чакаха на земята, готови за излитане. Докато се разреди напрежението във въздуха, РВД временно отмени всички излитания. И затова пред изходите на аерогарата, по пътеките за рулиране и стоянките се трупаха все повече самолети с работещи двигатели, готови за излитане.

Складовете на всички компании пращяха от срочни товари, чието експедиране се забавяше от бурята. Магазинерите нервно оглеждаха подлежащите на разваляне стоки: парникови цветя от Уайоминг за Нова Англия; един тон пенсилванско сирене за Анкъридж, Аляска; замразен грах за Исландия; живи омари, ловени по източното крайбрежие, които през Северния полюс трябваше да пристигнат в Европа. Омарите бяха предназначени за утрешното меню в ресторантите на Единбург и Париж, където щяха да бъдат поднесени като „прясна местна морска храна“, и американските туристи, нищо неподозирайки, щяха да се надпреварват да си поръчват. Независимо от бурята, договорите изискваха подлежащите на разваляне стоки да бъдат доставени на местоназначението навреме и в прясно състояние.

Особено безпокойство за служителите от „Америкън Еърлайнз“ предизвикваше една пратка от няколко хиляди пуйчета, излюпени в инкубатори само преди няколко часа. Подобно на сложен военен план, преди няколко седмици, преди още да бъдат снесени яйцата за пуйчетата, бе изработено най-прецизно разписание за превозване на новоизлюпените. Живите птици трябваше да пристигнат на западното крайбрежие 48 часа след излюпването им – пределния срок, до който тия мънички същества можеха да просъществуват, преди да получат първата си храна и вода. Естествено, изпълнението на този план осигуряваше почти пълното им оцеляване. И още нещо – ако пуйчетата получат храна по време на полета, те щяха да се размиришат и самолетът после щеше да смърди дни наред. А ето: придвижването им се забавяше вече с няколко часа. Затова се наложи един пътнически самолет да бъде използван в товарен вариант и голошиестите пуйчета да получат предимство пред всички пътуващи същества, ВИП включително.

В залите на аерогарата цареше хаос. Чакалните бяха претъпкани с хиляди пътници от забавените или анулирани полети. Купища багаж се издигаха навсякъде. Просторната централна зала приличаше на скупчване във футболен мач или на универсален магазин в навечерието на Коледа.

Високо над покрива на аерогарата нескромният лозунг МЕЖДУНАРОДНОТО ЛЕТИЩЕ „ЛИНКЪЛН“ – КРЪСТОВИЩЕ НА АВИАЦИЯТА ОТ ЦЕЛИЯ СВЯТ бе съвсем замъглен от брулещия сняг.

„Истинско чудо е – мислеше си Мел Бейкърсфелд, – че летището все още някак си продължава да работи.“

Мел, генералният директор на летище „Линкълн“, слаб, строен, делови и енергичен човек, стоеше в щаба по снегопочистването в контролната кула и се взираше навън в тъмнината. При нормални условия от тази остъклена стая се виждаше целият летищен комплекс: пистите за излитане и рулиране, аерогарите, движението по земята и във въздуха; всичко това приличаше на грижливо подредени жилищни блокове и макети и дори в нощта прожекторите ясно очертаваха формите и движенията. По-просторна гледка се разкриваше само от службата за ръководство на въздушното движение, която заемаше двата етажа по-горе.

Но тази вечер се забелязваше само слабото мъждукане на най-близките светлини, които едва пробиваха гъстата снежна завеса. Мел си мислеше, че зима като тази години наред ще бъде обсъждана по конгреси и срещи на метеоролози.

Снежната буря се зароди преди пет дни откъм подветрената страна на Колорадските планини. Възникна като циклонална област с ниско налягане, чието чело не надвишаваше малък хълм и повечето от метеоролозите в своите сводки за въздухоплаването или не я бяха забелязали, или просто я бяха пренебрегнали. Сякаш за да им отмъсти, снежният смерч подобно на гигантски злокачествен тумор започна застрашително да расте и се понесе първо на югоизток, а после на север.

Прекоси щатите Канзас и Оклахома и се задържа в Арканзас, за да набере допълнителна злоба. На следващия ден чудовищна и страшна стихия връхлетя по долината на Мисисипи. Най-накрая с пълна сила ураганът се разрази в Илинойс, като парализира целия щат със снежните си виелици, сковаващите си температури и двайсет и пет сантиметрова снежна покривка, натрупана за едно денонощие.

Отначало заваля слабо, но непрестанно. Сега валеше силно, духаха жестоки ветрове, които натрупваха нови преспи, а снегорините едва смогваха да почистят старите. Службите по снегоразчистването бяха на края на силите си. През последните часове няколко души бяха отпратени по домовете си, изтощени до краен предел, въпреки че използваха спалните помещения на летището, уредени точно за такъв вид непредвидени критични обстоятелства.

До Мел Дани Фароу – иначе помощник-директор на летището, а сега началник на снегопочистването – търсеше по радиотелефона центъра по снегопочистването.

– Загубваме паркингите. Трябват ми още шест снегорина и един банджо екип на У-74.

Дани седеше на пулта, който по-скоро представляваше плот върху три конзоли. Срещу Дани и двамата му помощници бе разположена цяла батарея от телефони, телекси и радиостанции. Наоколо им имаше карти, графици и бюлетини, където се отбелязваше състоянието и местонахождението на всяка моторизирана снегопочистваща машина, както и на хората, заети с почистването. Имаше отделно табло за банджо екипите – подвижни команди със специални снегорини. Щабът по снегопочистването действаше само в такива сезонни обстоятелства. През останалото време на годината тази стая беше празна и тиха.

Дани непрестанно драскаше нещо по едромащабната карта на летището, а по плешивото му теме проблясваха капчици пот. Той повтори съобщението си до центъра, което прозвуча като отчаяна лична молба. А може би наистина беше такава. Командващият снегопочистването трябваше да има поглед върху цялото летище, да преценява обстановката и да преразпределя съоръженията там, където има най-голяма нужда. Трудно беше – затова Дани бе плувнал в пот, че онези долу, в усилията си да изпълняват собствените си задачи, невинаги отчитаха, че някои участъци се нуждаят от предимство.

– Ясно, още шест товарача – един раздразнен глас от центъра, който се намираше на другия край на летището, изпращя в говорителя. – Дядо Коледа ще ни ги прати. Трябва да се навърта наоколо. – Пауза, после още по-агресивно: – Нещо по-тъпо да измислите?

Мел поклати глава и погледна Дани. Бе познал гласа на един старши майстор, който вероятно бе работил без прекъсване от началото на снеговалежа. В такива моменти нервите се изостряха основателно. Обикновено след напрегната и трудна борба със зимата ръководството на летището и екипите по снегопочистването си уреждаха малки тържества по мъжки. Явно и тази година щяха да заслужат такова тържество.

Дани отвърна благоразумно:

– Изпратихме четири снегорина да търсят камиона на „Юнайтид Еърлайнз“. Те може би вече се връщат.

– Ще се върнат, когато успеем да открием хладилния камион.

– Още не сте го намерили? Какво правите бе, момчета? Да не сте на вечеринка? – Дани се пресегна и намали силата на говорителя, за да заглуши гневния отговор.

– А бе, пиленца, дето сте се сгушили горе на топличко, знаете ли какво значи да сте тука на откритото? Що не поглеждате от време на време през прозореца поне? В нощ като тая все едно че сме на Северния полюс – разлика няма.

– Плюй си на ръцете, Ърни – каза Дани. – Може да се стоп­лиш и да престанеш да се оплакваш.

До съзнанието на Мел Бейкърсфелд достигаше голяма част от разговорите и той знаеше, че всичко казано за условията вън от аерогарата е вярно. Само преди час Мел направи обиколка на аеродрума. Той използваше служебните пътища и макар че познаваше до тънкости плана на летището, тази вечер му бе трудно да се ориентира и на няколко пъти едва не се загуби.

Отиде специално до Центъра по снегопочистването, където и тогава, както и сега, кипеше напрегната работа. Ако щабът по снегопочистването бе командният пост, то центърът представляваше главен щаб на предните линии. Изтощени екипи тук идваха и си отиваха, потяха се и премръзваха, редовете на работниците набъбваха от нови попълнения – дърводелци, електротехници, водопроводчици, чиновници, полицаи. Изтръгваха ги от преките им служебни задължения и им плащаха по още надница и половина, докато се превъзмогне критичният момент. Те знаеха какво да вършат, защото бяха тренирали снежните маневри на сухо през лятото и есента. Събираха се зяпачи и се забавляваха да гледат как в топли слънчеви дни риячите тренират, снегорините работят, вентилаторите реват. И ако някой се удивеше от размерите на подготовката, Мел Бейкърсфелд би напомнил, че изриването на снега от оперативната зона на летището се равнява на почистването на хиляда километра шосе.

Както щабът по снегопочистването на кулата, така и центърът действаха само през зимата. Центърът се помещаваше в огромно мрачно хале над един гараж и се възглавяваше от диспечер. Съдейки от гласа по радиото, Мел разбра, че редовният диспечер е сменен за известно време, може би за да поспи в „изтрезвителното“, както шеговито наричаха спалните помещения за снежните екипи.

Гласът от центъра отново прозвуча:

– Ние също се тревожим за камиона, Дани. Нещастният шофьор може да замръзне.

Камионът бе тръгнал от кухнята на авиокомпанията преди около два часа. По околовръстния път на летището разстоянието се вземаше за не повече от петнайсет минути. Но явно шофьорът бе объркал пътя и бе затънал в снежните преспи някъде около товарителниците на летището. „Юнайтид Еърлайнз“ изпрати първо свои хора да го търсят, но безуспешно. Тогава ръководството на летището пое работата в свои ръце.

– Самолетът на „Юнайтид Еърлайнз“ най-накрая излетя, нали? Без храна? – попита Мел.

– Чух, когато командирът обясняваше на пътниците – отвърна Дани, без да вдига очи. – Каза им, че още час ще трябва, за да изпратят друг камион, а горе ще им сервират напитки, ще им прожектират филм, а в Калифорния грее слънце. Всички гласуваха да се измъкнат от тоя ад. И аз така бих постъпил.

Мел кимна, едва устоявайки на изкушението да поеме лично издирването на камиона и водача му. То щеше да му подейства като балсам. Студът и влагата от последните дни отново бяха възбудили болката в ранения му крак – спомен от войната в Корея, който никога не го напускаше. Той се пораз­мърда, наклони се, остави здравия крак да поеме цялата му тежест. Облекчението трая само един миг. Почти веднага го заболя отново.

После се зарадва, че не се бе намесил. Дани вече вършеше необходимото – подсилваше търсенето на камиона, изтегляше снегорини и хора от района на терминала и ги изпращаше към околовръстния път. Почистването на паркингите можеше да почака, макар че много хора щяха да се възбунтуват срещу това. Първо трябваше да се спаси изчезналият шофьор.

Докато даваше указания по микрофона, Дани предупреди Мел:

– Бъди готов за дъжд от оплаквания. Търсенето ще блокира околовръстния път. Ще задържим всички други хладилни камиони с продоволствие, докато не открием момчето.

Мел кимна. Жалбите бяха неотменна част от работата му. В случая, както бе предвидил Дани, щеше да завали градушка от протести, когато другите авиокомпании разберат, че камионите им с провизии ще бъдат спрени, независимо каква е причината.

Някои трудно биха повярвали, че човек го грози смъртна опасност само от това, че се намира под открито небе, и то тук, около летището, в центъра на цивилизацията. Все пак това можеше да се случи. Най-самотните и отдалечени покрайнини на летището съвсем не бяха място за разходки в нощ като тази. И ако шофьорът е спрял и оставил мотора да работи, за да го топли, скоро преспите ще го затрупат и той ще се задуши от отделящия се смъртоносен въглероден окис.

Дани с една ръка държеше червения телефон, а с другата прелистваше разпорежданията за непредвидени и критични обстоятелства, издадени от Мел и грижливо подредени за подобни случаи. По червения телефон говореше с дежурния шеф на пожарната служба към летището. Дани изложи положението с няколко думи:

– Щом намерим камиона, трябва да пратим една линейка – вероятно ще имате нужда от инхалатор, от грейка или от двете. Но не тръгвайте, преди да се разбере точно мястото. Да не вадим в този студ и вашите момчета.

Нови и нови капчици пот блещукаха по плешивото теме на Дани. Мел усети, че работата на командния пулт не му е по сърце и предпочита своята работа – да планира дейността на летището, да изгражда логически предположения и хипотези за бъдещето на авиацията. Ситуации като днешната можеха спокойно да се обмислят предварително, а не да се решават прибързано начаса. Мел си помисли, че както има хора, които живеят с миналото, така има и хора като Дани Фароу, които търсят убежище в бъдещето. Но по сърце или не, Дани се справяше, макар и плувнал в пот.

Като се пресегна през рамото му, Мел взе директния телефон за РВД. Обади се ръководителят на полетите.

– Как вървят нещата с „Боинг 707“ на „Аерео Мексикан“?

– Все същото, господин Бейкърсфелд. Два часа вече се мъчим да го отместим, но нищо не излиза.

Произшествието стана след като се стъмни, когато капитанът на „Аерео Мексикан“, рулирайки за излитане, по погрешка свърна вдясно вместо вляво от сините светлини на пилотката, която следваше. За нещастие, теренът вън от настилката, обикновено затревен, точно на това място нямаше дренаж и му предстоеше ремонт щом зимата свърши. Сега под дебелия сняг се бе образувало кално тресавище. Секунди след погрешния си ход сто и двайсет тонният лайнер затъна дълбоко.

След като се разбра, че самолетът няма да може да се измъкне от тресавището с пълния си товар, свалиха роптаещите пътници и ги отведоха сред кал и сняг към спешно извиканите автобуси. Ето, почти два часа след произшествието огромният реактивен самолет все още стоеше неподвижен, блокирайки с корпуса и опашката си писта три-нула.

– Значи пистата и пътеката за рулиране са все още извън строя? – запита Мел.

– Точно така – отвърна ръководителят на полетите. – Задържаме всички излитащи самолети на входните врати и ги насочваме към другите писти.

– Сигурно графикът е сериозно нарушен?

– Петдесет процента закъснение. В момента задържаме десет полета, които чакат разрешение да излязат на пистите за рулиране и още толкова чакат разрешение да запалят двигателите си.

Това нагледно показваше до каква степен летището се нуждае от допълнителни писти за излитане и пътеки за рулиране, мислеше си Мел. От три години той настоятелно изиск­ваше да се построи нова писта, успоредна на три-нула, както и за други оперативни подобрения. Но Съветът на специалните пълномощници под натиска на политическите управници в града неизменно отклоняваше предложенията му, защото градската община по свои съображения избягваше да отпуска заеми, необходими за осъществяването на подобно начинание.

– Бедата е там – продължи ръководителят на полетите, – че като не използваме писта три-нула, сме принудени да насочваме самолетите над Медоуд. Жалбите вече започнаха да пристигат.

Мел изпъшка. Селището Медоуд, разположено на югозапад от летището, беше вечно трън в мислите му и вечна пречка в летателните операции. Макар че летището съществуваше дълго преди самото селище, жителите на Медоуд се оплакваха злобно и непрекъснато от шума на самолетите над главите им. В тяхната акция се включи пресата, след което заваляха още повече и по-гневни оплаквания и нападки срещу летището и неговото ръководство. Най-накрая след дълги преговори, след тенденциозна и извратена според Мел кампания в печата, където немалка роля играеше политиката, летището и Федералното управление на авиацията трябваше да отстъпят и да забранят всички полети на реактивни самолети над Медоуд освен при извънредни обстоятелства. А тъй като летището и без това страдаше от недостиг на писти, това решение още повече затрудни ефективността му.

Освен това споразумението предвиждаше всички самолети, излитащи в посока Медоуд, веднага щом се вдигнат във въздуха, да спазват мерките за намаляване на шума. Това от своя страна предизвика протести сред пилотите, които смятаха тези мерки за страшно опасни. Авиокомпаниите обаче, съобразявайки се с общественото недоволство и с градските управници, им наредиха да изпълняват указанията.

Но и това не задоволи жителите на Медоуд. Техните войнстващи лидери продължаваха да протестират. Дори според последните слухове се готвеха да подведат летището под съдебна отговорност.

– Имаше ли много обаждания по този повод? – попита Мел и разбра че още дълги часове от работните му дни ще бъдат отнемани от делегации, петиции, спорове и безпредметни пререкания.

– Най-малко петдесет – беше отговорът – и много други, на които не сме отговаряли. Телефоните започват да звънят след всяко излитане – обаждат се даже по номерата, необявени в указателя. Какво ли не бих дал да разбера как са открили тези номера!

– Вярвам, сте им обяснявали, че се намираме в затруднено положение – снежна буря, една неизползваема писта?

– Обясняваме им. Но тях това не ги интересува. Те просто не искат да чуват самолети над главите си. Някои казват, че независимо от проблемите ни, пилотите са длъжни да спазват мерките за намаляване на шума, а тази вечер не го правят.

– Господи боже, и аз, ако бях пилот, нямаше да го правя. Нима е възможно човек със здрав разум – чудеше се Мел – да иска в такава свирепа буря пилотите да отнемат от силата на двигателите непосредствено след отлепване от земята и да се издигнат стръмно нагоре само по прибори?

Ето това изискваха мерките за намаляване на шума.

– Нито пък аз – отговори ръководителят на полетите. – Но може би, ако живеех в Медоуд, щях да разсъждавам като тях.

– Не бих живял там. Ти би се вслушал в съвета ни: нали си спомняш, че преди години ги увещавахме да не се заселват на това място?

– Да, така е. Между другото, един от тези, които звъняха, ми съобщи, че тази вечер се готвело ново сборище в Медоуд.

– Как, в това време?

– Изглежда, че времето няма да им попречи да скроят нещо ново.

– Каквото и да кроят, скоро ще узнаем.

Ако наистина се състоеше публично сборище в Медоуд, мислеше си Мел, жалко, че летището щеше да им предложи свежи примери, за които да се захванат. Положително щяха да присъстват местни политици и представители на пресата, а директните полети над главите им, макар и неизбежни за момента, бяха отличен материал за петиции и оплаквания. Така че колкото по-скоро се освободеше блокираната писта, толкова по-добре за всички.

– След малко – обърна се Мел към ръководителя на полетите – ще отида лично на пистата и ще те информирам какво е положението.

– Благодаря.

– А брат ми – запита Мел, за да промени темата – дежурен ли е тази вечер?

– Да, Кийт наблюдава радара в западно направление.

Мел знаеше, че западното направление бе един от най-трудните, най-напрегнатите участъци на кулата – следяха се всички самолети в западния квадрант. Мел се поколеба, после реши, че се познава с ръководителя на полетите от достатъчно дълго време, и попита:

– А Кийт добре ли е? Не изглежда ли пренапрегнат?

Отговорът дойде след кратка пауза.

– Да, наистина. Повече от обикновено.

Те добре се разбираха – малкият брат на Мел напоследък бе източник на немалко тревоги и за двамата.

– Честно казано – продължи ръководителят на полетите, – бих искал да го пооблекча, но не мога. Ние сме в намален състав и сме натоварени до краен предел. – И добави: – Аз също.

– Знам, че е така, и се радвам, че се грижиш за Кийт.

– При работа като нашата идва момент – рано или късно, – когато нервите ни не издържат. – Мел усети, че събеседникът му внимателно си подбира думите. – Някой път главата ти отказва, друг път падаш духом. Но в такива случаи винаги се опитваме да си помагаме един на друг.

– Благодаря. – Разговорът ни най-малко не облекчи безпокойството на Мел. – Може би ще се отбия при вас по-късно.

– Да, сър. – Ръководителят на полетите окачи слушалката.

Това „сър“ бе чиста вежливост. Мел нямаше никаква власт над РВД, който бе подчинен единствено на Федералното управление на авиацията със седалище във Вашингтон. Но отношенията между диспечерите и ръководството на летището бяха добри и Мел държеше да си останат такива.

Всяко летище – кое да е летище – представлява сложен механизъм с преплитащи се отговорности и подчинения. Нито има човек, който да съсредоточи всичката власт в себе си, нито пък отделните участъци функционират самостоятелно. Всичко е свързано и взаимозависимо. Като генерален директор Мел бе най-близко до пълната власт, но имаше сектори, в чиято дейност се стараеше да не се бърка. Един от тях бе ръководството на въздушното движение, а друг – представи­телствата на отделните авиокомпании. Той отговаряше по въп­роси, свързани с летището като цяло и с обслужването на пътниците. Например той можеше с категоричност да застави една авиокомпания да снеме някоя табелка, която според него заблуждава пътниците или пък не отговаря на стандартните изисквания на аерогарата. Но това, което ставаше зад вратите на авиокомпанията, естествено, си беше тяхна лична работа.

Ето защо ръководителят на едно летище трябваше да бъде добър тактик и едновременно всестранен администратор.

Мел затвори телефона. По другия телефон Дани Фароу спореше с отговорника за паркингите, един припрян човек, който в продължение на няколко часа бе отбивал гневните нападки на раздразнени собственици на автомобили.

– Какво, нима вашите началници не знаят, че вали сняг? И ако знаят, няма ли някой, който да раздвижи играта, да изгребе тоя сняг, та да може човек да си придвижи колата когато иска и където иска? В края на краищата това си е наше демократично право, не е ли така?

– Кажи им, че сме установили диктатура! – Дани настояваше почистването на непокритите паркинги да почака, докато се изрине снегът от по-важните участъци. Щеше да изпрати хора и съоръжения, когато има възможност. Прекъсна го телефонен звън от ръководителя на полетите. Новият метеорологичен бюлетин предвиждаше промяна в посоката на вятъра след около час. Това означаваше, че ще трябва да се използват други писти, и не биха ли побързали в разчистването на писта едно-седем, отляво? „Ще направим всичко възможно“, бе отговорът на Дани. Да провери как стоят нещата с бригада „Анаконда“ и ще му позвъни.

В такова постоянно и неотслабващо напрежение хората работеха вече три дни – откакто започна снежната буря. И въпреки трудностите в общи линии се справяха. Затова бележката, която донесоха на Мел преди петнайсет минути, го изкара от кожата му. Бележката гласеше:

м-

мисля трябва д т уведомя – комисията по борба със снега (по настояване на върн дмрст... защо зет ти толкова те мрази) готви критичен доклад относно почистването на пистите и пътеките за рулиране (в. д. казва), засипани от сняг.

докладът обвинява ръководството (теб) като главна причина за забавяне на полетите... твърди също 707 затънал, защото пистата не била добре почистена... сега всички авиокомпании ще понесат щети... и т.н. разбра ли... с други думи, къде беше ти досега... слез от върха и ме почерпи едно кафе... по-скоро.

поздр.

т.

Това „т“ значеше Таня Ливингстън, старши инспектор по обслужването на пътниците в компанията „Транс Америка“ и добра приятелка на Мел. Той отново прочете бележката: обикновено винаги препрочиташе бележките на Таня, които никога не се разбираха от първия път. Таня не признаваше главните букви. („Мел, не съм ли права? Ако изхвърлим главните букви, ще си спестим маса грижи. Ето на, виж вестниците.“) Тя дори бе придумала механика на авиокомпанията да извади всички главни букви от служебната ѝ пишеща машина. Мел бе дочул, че някой от началниците ѝ вдигнал за това страшен шум, основавайки се на суровия закон за нанасяне на своеволни щети върху собственост на компанията. Таня обаче се измъкна от това положение. Както винаги успяваше в подобни случаи.

„Врн дмрст“ в бележката се отнасяше за капитан Върнън Димирест, пилот в „Транс Америка“. Освен че бе един от висшите и най-опитни летци на компанията, Димирест бе активен член на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, а този сезон стана член на комисията по борба със снеговалежите на летище „Линкълн“. Комисията проверяваше пистите и се произнасяше дали са годни за ползване. Тази комисия винаги включваше в състава си някой действащ пилот.

Върнън Димирест освен това се случи зет на Мел, беше женен за по-голямата му сестра Сара. Фамилията Бейкърсфелд чрез наследственост и женитби имаше дълбоки корени в авиацията, също както някогашните стари фамилии бяха свързани с мореплаването. В отношенията между Мел и неговия зет обаче нямаше топлина и сърдечност. За Мел той бе надут и високомерен човек. И други хора споделяха това мнение. Неотдавна на едно от заседанията на съвета на пълномощниците между Мел и капитан Димирест като представител на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация избухна остър спор. Мел подозираше, че критичният доклад, явно подготвен от зет му, бе неговото отмъщение.

Мел не се разтревожи заради самия доклад. Каквито и недостатъци да имаше в работата на летището, той знаеше, че с бурята се справят отлично, много по-добре от други. Но все пак докладът щеше да му докара неприятности. Щяха да го разпространят сред всички авиокомпании и още утре щяха да завалят писма и телефонни обаждания, на които ще трябва да дава обяснения.

Мел сметна, че за всеки случай трябва да бъде подготвен. Затова реши да провери на място как върви снегоразчистването, да излезе на аеродрума и да види какво става с блокираната писта и със затъналия реактивен самолет на „Аерео Мексикан“.

В това време Дани Фароу отново разговаряше с центъра по снегопочистването. Щом прекъсна за момент, Мел му съобщи:

– Ще отида в аерогарата, а после на пистата.

Спомни си, че Таня в бележката си предлагаше да пият кафе заедно. Първо щеше да се отбие в своя кабинет и после, прекосявайки аерогарата, щеше да намине през „Транс Америка“ да ѝ се обади. При мисълта за срещата нещо трепна в душата му.