Предговор

В ЗОРАТА НА ИЗДЪНКИТЕ

Отдавна, много отдавна, докато слънцето изгрявало над големите речни долини и равнини на Етиопия, един млад женски примат се излежавал в клоните на дърво.

Не знаем какво си е мислила или правила приматката през онзи ден. Сигурно е планирала да си потърси храна или партньор, или е оглеждала съседното дърво и се е питала дали не е по-добро от нейното. Със сигурност не е знаела, че събитията през въпросния ден ще я превърнат в най-известния представител на вида за всички времена. Дори ако имаше начин да ѝ го прошепнем някак на ушенце, идеята за славата би била за нея празна откъм съдържание. Освен това не е знаела, че се намира в Етиопия, защото щели да минат милиони години, преди някой светъл ум да начертае линии върху географската карта и да даде на очертанията имена, за които да воюваме.

Тя и себеподобните ѝ се различавали незначително от другите примати, които живеели по същото време – имало нещо по-особено в хълбоците и краката им, което им позволявало да се движат по качествено нов начин. Постепенно напускали дърветата и крачели изправени през саваната. Промяна, благодарение на която сме се появили аз, вие и всички други хора на планетата. Макар да не знаела за това, маймуната била част от началото на една от най-забележителните истории във вселената. Зората на великото човешко пътешествие.

А после паднала от дървото и умряла.

Приблизително 3,2 милиона години по-късно друга група примати – някои от тях с докторски степени – щели да изкопаят фосилизираните ѝ кокали. Понеже това се случило през 60-те години на ХХ в. и приматите слушали популярно парче на група световноизвестни по онова време ливърпулци, решили да я кръстят Луси. Луси била съвсем нов вид, онзи, който понастоящем наричаме Australopithecus afarensis, и била официално обявена за „липсващото звено“ между приматите и хората. Откритието пленило света, името на Луси влязло в устата на всички, скелетът ѝ години наред обикалял Америка на турне, а сега е звездната атракция на Националния музей в Адис Абеба.

И все пак, светът изобщо нямаше да подозира за съществуването на Луси, ако тя не се бе прецакала така драматично. Което, в ретроспекция, се явява отправната точка за специфичния модел, който нещата щели да следват от там насетне.

Тази книга е за човеците и за нашата забележителна способност да прецакваме нещата. Защо редом с всяко постижение, с което се гордеем (изкуство, наука, кръчми), винаги има нещо друго, което ни кара да клатим глава в недоумение и отчаяние (войни, замърсяване, кръчми на летищата)?

Независимо от личния ви опит и политическите ви убеждения, твърде вероятно е на някакъв етап в последно време състоянието на света наоколо да е породило у вас следната мисъл: „По дяволите, какви сме ги свършили?“.

Тази книга има за цел да предложи едно мъничко и вероятно ялово зрънце утеха – споко, винаги е било така. А ето че още сме тук!

(Вярно, пиша това няколко седмици преди планираната среща на върха по ядрените въпроси между Доналд Тръмп и Ким Чен Ун, която може да се състои, а може и да не се състои, може да мине добре, а може и да не мине добре. За жалост, имам краен срок и ще трябва да предам текста, преди да е станало ясно дали всички ще умрем. Ще трябва да приема, че ако четете тази книга, значи сме го избутали поне до втората половина на юли.)

Има много книги за изумителните постижения на човечеството – за велики лидери, гениални изобретатели, за непобедимия човешки дух. Има доста книги и за грешките, които сме допуснали – както за индивидуалните, така и за колективните. Но не са много онези, които разказват за способността ни да грешим отново и отново, катастрофално и непоправимо.

Вселената обича иронията, а тук – ирония да искаш! Защото причините да се проваляме толкова мащабно често са същите неща, които ни различават от животните и ни позволяват да постигнем величие. Хората съзират модели в света и могат да споделят тези свои наблюдения с другите хора. Освен това сме в състояние да си представим варианти на бъдещето, които все още не съществуват – как, ако само променим това нещо, ще се случи онова нещо и светът ще стане едно малко по-добро място за живеене.

Единственият проблем е, че... ами, не ни бива много в тези неща. Опитаме ли се да дадем честна оценка на този вид свои постижения, то тя ще звучи като годишната атестация, дадена ни от шеф, който ни мрази и не го крие. Обикновено съзираме модели там, където те не съществуват. Колкото до комуникативните ни умения, те, ами... да речем, че търпят критика. Освен това способността ни да следим и да помним собствените си провали е толкова нищожна, че изобщо не осъзнаваме как промяната на това нещо ще доведе и до другото нещо, и до третото, още по-лошо нещо и о, божке, какво да правим сега и как да го спрем.

Без значение колко нависоко се издига човечеството и колко предизвикателства преодолява по пътя си, катастрофата ни дебне току зад ъгъла, винаги. Да вземем напосоки един исторически пример, като си представим, че сме Сигурд Могъщия (норвежки военачалник и велможа от IX в.). Прибираме се у дома след победоносна битка, а главата на мъртвия ни враг Маел Бригте Бивната се полюшва от седлото.

А сега си представете, че сте... е, пак сте Сигурд Могъщия, но няколко дни по-късно умирате от инфекция, защото стърчащият зъб на Маел Бригте Бивната ви е одраскал по крака, докато сте яздили триумфално към къщи.

Точно така – Сигурд Могъщия е останал във военната история със съмнителната слава на човек, умъртвен от враг, когото е обезглавил няколко часа по-рано. Което ни дава повод да се замислим върху: 1) високомерието, и 2) колко е важно да си избираме врагове, които ползват висококачествени зъболекарски услуги. Именно високомерието и съпровождащите го издънки ще бъдат във фокуса на тази книга. Феновете на зъболекарските стандарти в исторически план, от друга страна, вероятно ще останат разочаровани.

(Редно е да отбележим, че Сигурд Могъщия и Маел Бригте Бивната участвали във въпросното сражение само защото Сигурд предизвикал Маел на битка с по „четиридесет воини от всяка страна“. Маел се съгласил, обаче Сигурд се явил на бойното поле с осемдесет. В този смисъл вероятно бихме могли да извлечем още един урок от историята на Сигурд, а именно колко е важно да не си пълен кретен, което, странно или не, е друг често срещан мотив в тази книга.)

Сигурд е една от многото жертви на лошия късмет, които историята е запомнила не с победите, а с провалите им. В следващите десет глави ще се разходим из цялата човешка история и нейния каталог с издънки. Nota bene: Ако злорадството ви е чуждо, сега е моментът да оставите книгата.

Тази история на човешкия прогрес започва със способността ни за творческо мислене. Именно това разграничава хората от другите животни и пак то е причината регулярно да ставаме за смях.

В първата глава – „Защо мозъкът ви е идиот“, ще се занимаем с нашите предци и техния начин на мислене, а после ще видим как опитите ни да осмислим света водят до драматични самозаблуди, как здравият разум ни изневерява и това води до безкрайна поредица от ужасни, ужасни решения.

После, във втората глава – „Хубавко ви е тука“, ще последваме човечеството до зората на земеделието, когато сме започнали да променяме света около себе си и често сме си съсипвали местообитанията поради неизчерпаемата си способност да подминаваме лекомислено въпроса: „Хей, какво ли толкова може да стане, ако променим руслото на тази река?“.

След това, в „Животът, такова... намира начин“, ще разгледаме неизменно грубиянските си напъни да контролираме природата, включително как председателят Мао и един ексцентричен шекспиров фен съумели да създадат огледални катастрофи, защото радикално подценили птиците.

Още с появата на най-ранните човешки общества станало ясно, че ни трябва някой начело, някой, който да взема решенията. В четвърта глава – „Следвай лидера“, ще се запознаем с набор от абсолютно най-лошите хора, които са се занимавали с тази работа, без да бъдат избрани за поста. В пета глава – „Властта на народа“, ще проверим дали демокрацията се е справила по-добре.

Да, успяваме да оформим света наоколо си, но истинския си потенциал да изглежда като банда пълни идиоти човечеството проявява в най-висша степен малко по-късно, когато започваме да пътуваме и различните цивилизации се срещат лице в лице. Именно тогава му отпускаме края и нещата се объркват феноменално.

В шеста глава – „Войната. Ха! Каква полза от нея?“, ще се запознаем с отколешния навик на човеците да се вкарват в безсмислени битки и ще разгледаме някои от най-тъпите неща, които са се случвали впоследствие, включително армията, която загубила битка, макар противникът да не се явил на бойното поле, или как е възможно да съсипеш съвършено координираните си планове за нападение, защото си забравил за часовите зони.

Ще се отправим към неизвестното в компанията на героичните фигури от ерата на Великите географски открития в седма глава – „Супер мегаякият колониален купон“, и ще открием (внимание, подвеждащо!), че колониализмът е бил нещо ужасно.

Осма глава, „Пътеводител на дипломатическите чучела и/или настоящи президенти“, ще ни даде важни уроци как елегантно да сключваме договори между различни култури, включително как шахът на Хорезмия взел най-лошото политическо решение в историята. (Свързано е с бради и тяхното подпалване.)

През последните векове научният и технологичен напредък отвори вратата пред невиждани иновации, постоянни промени и вълнуващи нови начини да се дъним. За това се разказва в девета глава – „Изгорелите газове на технологията“, където ще видим как науката невинаги е на прав път, ще разкажем за мистериозното лъчение, което само французите виждат, и за човека, който е допуснал не една, а цели две от най-катастрофалните грешки на ХХ в.

В днешно време промените се случват толкова бързо, че светът често се превръща в място неведомо. Десета глава – „Кратка история на късогледството“, ще ни покаже в ретроспекция колко често сме оставали слепи за ужасните нови неща, които ни дебнат зад ъгъла.

И накрая, в „Да прецакаме бъдещето“, ще направим добре информирана догадка относно следващите няколко века на човешка глупост и как най-вероятно ще се озовем в капана на космически затвор, който сме построили драговолно от собствения си боклук.

Тази книга, от една страна, е за историята, и от друга – за вездесъщите човешки грешки. Затова е напълно естествено да изтъкнем колко често четем историята погрешно.

Проблемът е, че историята ни се изплъзва – никой не си е направил труда да запише огромната част от случващото се, а от онези, които все пак са записали нещо, мнозина вероятно са били в грешка. Или това, или са били умопомрачени, лъжци, или са страдали от тежка форма на расови предразсъдъци (а често страданията им са били комбинация от всичко, изредено по-горе). Знаем за Сигурд Могъщия, защото историята му се споменава в два документа, сагите на Хеймскрингла и Оркнинга. Но как да сме сигурни, че историята е разказана правдиво? Каква е гаранцията, че не става въпрос за някакъв вид екстремно смешен старонорвежки виц, който ние не разбираме?

Никаква. Гаранцията е никаква, въпреки искрените усилия на историци, археолози и учени в десетина други области на познанието. Нещата, които знаем със сигурност, са несравнимо по-малко от нещата, които знаем, че не знаем. А нещата, които дори не знаем, че не знаем, вероятно са още повече, но, уви, няма как да го знаем със сигурност.

Опитвам се да кажа, че шансът тази книга за издънките да не е издънка на свой ред, е, честно казано, минимален. Постарах се да направя ясно разграничение между нещата, които знаем с относителна сигурност, и другите, за които можем само да гадаем, макар и с основание. Опитах се да избегна онези истории, които звучат толкова добре, че чак изглеждат нагласени, също апокрифните разкази и щекотливите исторически анекдоти, които сякаш набъбват от само себе си с времето. Дано не съм сгрешил в преценката си.

Което ни връща към Луси, която паднала от дървото си преди 3,2 милиона години. Откъде знаем, че е паднала от дървото? Ами, през 2016 г. група американски и етиопски изследователи публикуваха статия в „Нейчър“, най-уважаваното списание за наука в света. Там описват как сканирали фосилизираните кости на Луси с компютърен томограф и създали триизмерна компютърна графика, която им позволила да реконструират скелета ѝ. Установили, че фрактурите по костите ѝ са получени приживе, но няма и следа от зарастване. С други думи, Луси е била жива, когато се е потрошила, но е умряла скоро след това. Консултирали се с множество хирурзи ортопеди и те до един казали същото – че този вид счупвания се наблюдават при пациенти, паднали от високо. Фрактурите по ръката ѝ подсказвали, че се е опитала да омекоти сблъсъка си със земята. От геоложките проучвания се знаело, че Луси е живяла в равна гориста местност близо до поток. Не е имало високи скали, нито пропасти, които да обяснят падането от високо. Заключението? Луси е паднала от дърво.

Забележителна работа, при това посрещната с одобрение от колегията. Почти без изключение. Само дето изключения имаше, в лицето на неколцина експерти, включително и на Доналд Йохансон, човекът, открил Луси. Те явно не са останали особено впечатлени от хипотезата на колегите си, предвид казаното от тях: „А, не сте прави, пичове. Костите ѝ са счупени, защото така става с костите, когато лежат заровени в земята 3,2 милиона години“. (Тук перифразирам малко.)

И така... паднала ли е Луси от дърво? Може би. Най-вероятно всъщност. В много отношения точно това е целта на тази книга, да покаже, че въпреки удивителните постижения на научната дедукция пак е възможно да грешим. Може да сте най-добрият в своята специалност, може да пеете лебедовата песен на своята кариера, да публикувате революционно откритие в най-престижното научно списание, откритие, което вплита в едно удивителни постижения в полето на палеонтологията и физиката, компютърните науки и медицината, съдебната антропология и геологията и ни отваря невиждан прозорец към време, отминало преди милиони години..., и пак поемате риска някой да вдигне вежди и да каже: „Хахахаха, абсурд“.

Точно когато си мислите, че сте уцелили право в десетката, точно тогава вездесъщият призрак на издънките ще отвърне на удара.

Спомнете си Сигурд Могъщия.

ЗАЩО МОЗЪКЪТ ВИ Е ИДИОТ

ило преди има-няма седемдесет хиляди години, когато човеците се заели сериозно да прецакат нещата.

Точно тогава предците ни започнали да мигрират от Африка и да се заселват другаде – първо в Азия, а малко по-късно и в Европа. Имало си причина това преселение да породи недоволство сред много хора – по онова време нашият вид, Homo sapiens, не бил единственият човешки вид на планетата. Нищо подобно. Колко точно други видове хора са били налични към онзи момент, е въпрос без категоричен отговор. Задачата да вземеш скелетни фрагменти или фрагментирана ДНК и да определиш кое се смята за отделен вид, за подвид или просто за леко видоизменена версия на същия вид, е трудна работа. (Освен това е идеален начин да започнеш спор, ако се случи да попаднеш в компанията на палеонтолози и имаш време за убиване.) Както и да ги класифицираме обаче, ясно е, че по онова време на планетата е имало поне още два вида хора, от които най-прочут е Homo neanderthalensis или, както са по-широко познати – неандерталците. В резултат на по-раншни миграции от Африка неандерталците населявали големи части от Европа и Азия в продължение на повече от сто хиляди години.

И си живеели доста добре, между другото.

За тяхно съжаление, едва няколко десетки хиляди години след като нашите предци се появили с гръм и трясък на сцената – което си е милисекунда по еволюционните стандарти, – неандерталците и останалите ни братовчеди изчезнали от лицето на земята. Така се появил моделът, който наблюдаваме в човешката история от там насетне – появим ли се ние, кварталът е обречен. Само няколко хиляди години след като съвременният човек се нанася в даден район, неандерталците постепенно започват да изчезват от архивите с вкаменелости, докато от тях не остава нищо освен шепа призрачни гени, които още обитават нашето ДНК. (Очевидно е имало някакво кръвосмешение между неандерталците и натрапниците и ако сте от европейски или азиатски произход, има нелош шанс малка част от генетичния ви материал, някъде между 1 и 4 %, да е с неандерталски произход.)

Защо и как ние сме оцелели, а братовчедите ни са хванали бързия влак за отвъдното с еднопосочен билет, също е въпрос без категоричен отговор. Всъщност много от най-вероятните обяснения ще се появяват упорито в тази книга и по-нататък. Възможно е да сме изтрепали неандерталците случайно, пренасяйки със себе си болести, срещу които те са били беззащитни. (Голяма част от историята на човечеството е просто история на болестите, които сме прихванали напът и после сме предали на себеподобните си.) Или пък сме извадили късмет, когато климатът се е скапал и ние сме се оказали по-адаптивни към промените – данните сочат, че нашите предци са живели в по-големи социални групи, пътували са повече и са общували по-охотно в сравнение с далеч по-изолираните, втренчени в пъпа си неандерталци, което им е помогнало да черпят ресурси от повече източници, когато станало студено.

Или пък просто сме ги избили, защото, ами, защото това правим ние.

Така или иначе, най-вероятно обяснението не е нито едно, нито еднозначно, защото обясненията никога не са такива по принцип. Но много от най-правдоподобните хипотези споделят един общ елемент – нашите мозъци и как ги използваме. И не си представяйте нещо простичко, като „ние сме били умните, а те – тъпите“. Напук на популярния стереотип, неандерталците не са били глупави. Имали са мозъци с нормален размер, изработвали са оръдия на труда, познавали са огъня и са създавали бижута и абстрактни произведения на изкуството десетки хиляди години преди Homo sapiens да се появи в Европа, за да „облагороди“ квартала. Но повечето правдоподобни предимства, които ние сме имали пред неандерталските си братовчеди, са свързани с начина ни на мислене, намерил израз било в адаптивността ни, било в по-напредничавите оръдия на труда, било в по-сложните ни социални структури или начини на общуване вътре и извън групата.

Има нещо в начина ни на мислене, което ни прави нас, човеците, специални. Така де, очевидно е. Съдържа се дори в името на вида ни – на латински Homo sapiens означава „умен човек“. (Скромността, нека си признаем, никога не е била сред отличителните черти на нашия вид.)

И за да бъдем справедливи към егото си, следва да признаем, че човешкият мозък наистина е една удивителна машинка. Ние забелязваме модели в околната си среда и правим информирани догадки за механизма на случващото си, създаваме сложни мисловни модели за света, които включват в себе си много повече от очевидното. А после надграждаме тези мисловни модели с помощта на въображението си и така съзираме възможни промени в света, които биха подобрили живота ни. Споделяме тези идеи със себеподобните си, за да ги подобрят те на свой ред, и така превръщаме знанието и изобретателността в общо усилие, което се предава през поколенията. А след това убеждаваме други да се трудят колективно в името на кауза, която до неотдавна е съществувала единствено във въображението ни, и така правим пробиви, които никой от нас не би могъл да направи самостоятелно. И повтаряме това много пъти по стотици хиляди начини, отново и отново, докато някогашните абсурдни нововъведения не се превърнат в нещо традиционно, което на свой ред ражда нововъведения – процес, който в крайна сметка създава онова, което днес наричаме „култура“ или „общество“.

Представете си го по следния начин – първата стъпка е да забележиш, че кръглите неща се търкалят надолу по хълма по-добре от ръбатите. Втората е да стигнеш до извода, че ако използваш инструмент, за да огладиш нещо ръбато, то ще се търкаля по-добре. Третата стъпка е да покажеш на приятел новите си кръгли неща, които така добре се търкалят, и той да ги събере в група от четири, създавайки първата каруца. Четвъртата стъпка е да построиш цяла кавалкада от церемониални колесници, така че хората да проумеят в дълбочина величието на твоето благотворно, пък макар и безмилостно управление. А петата е да натискаш педала на своя опел инсигниа по магистралата, да слушаш подборка от класически рокпарчета и да показваш среден пръст на тираджията.

(ВАЖНА БЕЛЕЖКА В ИНТЕРЕС НА ПЕДАНТИЧНОСТТА: Това е крайно неточно и „анимационно“ описание, разбира се. Колелото всъщност е било измислено изненадващо късно в общата схема на нещата, хиляди години след като цивилизацията доволно е крачела пешком по пътя си. Първото колело е открито в Месопотамия, датирано е на приблизително 5500 години и дори не е използвано за транспорт, а за направата на грънци. По всичко личи, че са минали още няколкостотин години, преди някой да се сети да обърне грънчарското колело настрани, да го съедини с още три и така да разнася неща насам-натам – дълъг процес, довел в крайна сметка до появата на телевизионните предавания за автомобилизъм. Извинявам се на всички научни експерти по колелата, които са се почувствали засегнати от горния параграф, който беше замислен само и единствено с илюстративна цел.)

Но макар и забележителен, човешкият мозък е същевременно изключително странен и склонен да греши драматично в най-неподходящия момент. Редовно вземаме ужасни решения, вярваме в нелепици, пренебрегваме очевадни доказателства и измисляме планове, които са хирургически лишени от здрав разум. Мозъците ни са способни да родят концерти за пиано и оркестър, да проектират цели градове от нищото, да си изсмучат от пръстите теорията на относителността и в същото време са очевидно неспособни да решат кой вид бисквити да купим в магазина без петминутни болезнени размишления по темата.

Как този наш уникален начин на мислене ни е позволил да оформим света според желанията си по немислими начини и едновременно с това редовно допуска грандиозни грешки и взема най-лошите възможни решения, макар да е очевидно, че са такива? Накратко – как е възможно да сме изпратили човек на Луната и в същото време да изпратим ТАКОВА малоумно съобщение на бившата? Всичко се свежда до начина, по който са се развили мозъците ни.

Работата е там, че като процес, еволюцията не е особено умна..., но поне е тъпа по един изключително устойчив начин. За еволюцията е важно само едно – да избегнеш хилядите възможни и ужасяващи опасности, които те дебнат на всяка крачка, и да оцелееш достатъчно дълго, за да издрапат гените ти до следващото поколение. Ако успееш в това, задачата е изпълнена. Ако не – твой проблем. Това означава, че еволюцията не мисли в перспектива. Ако определен белег ти дава предимство в момента, то той ще бъде селектиран и предаден нататък, без значение дали пра-пра-пра-пра-правнуците ти няма да съжаляват един ден за товара на тази никому ненужна, остаряла генетична информация. По същия начин еволюцията не дава точки за далновидност – изобщо не се трогва от аргументи като: „О, този генетичен белег би бил по-скоро пречка в момента, но след милион години ще бъде изключително полезен на потомците ми, честно“. Еволюцията постига резултати не като планира напред, а по един много по-елементарен начин – просто хвърля нелепо голям брой гладни и наточени организми в опасен и безмилостен свят и чака да види кой ще се издъни най-малко.

Всичко това означава, че мозъците ни не са рожба на добре планиран дизайнерски процес, който има за цел да създаде възможно най-добрата машина за мислене. Не, те са хаотичен набор от бездарно написан код, временни кръпки и преки пътища, които са дали на предците ни двупроцентово предимство в намирането на храна или трипроцентово предимство в споделянето на концептуални идеи от вида: „Ох, глей бе, т’ва е лъв, мамка му“.

Тези мисловни „преки пътища“ (наричат се евристика, ако държите на научната точност) са ключови за оцеляването, за общуването и за умението ни да се учим от натрупания опит. Безумно би било и да планираме в детайли всяка дреболия, изхождайки от основополагащите принципи на вселената. Ако трябваше да извършваме когнитивния еквивалент на широкомащабно научно изследване с контролни групи и случаен подбор всеки път, когато искаме да избегнем шока от вида на изгряващото слънце, нямаше доникъде да го докараме като вид. От гледна точка на мозъка ви, далеч по-разумно е да си каже: „А да, слънцето изгрява“, след като вече е виждал същото да се случва няколко пъти. По същия начин, ако Джеф ви каже, че си е изповръщал червата, след като е ял от лилавите плодчета на онзи храст край езерото, вероятно ще е по-добре да приемете думите му на доверие, вместо сам да пробвате лилавите плодчета.

Но пак там започват и проблемите. Макар и полезни, нашите ментални преки пътища (като всички преки пътища) понякога ни пращат в грешната посока. А в свят, където проблемите са много по-сложни от този с лилавите плодчета, грешките изобилстват. Накратко, през повечето време вашият мозък (също и моят, изобщо мозъците на всички ни) е пълен идиот.

Да започнем със способността си да съзираме модели. Проблемът е, че мозъците ни толкова обичат тази своя способност, че са склонни да виждат модели навсякъде, дори там, където ги няма. В повечето случаи това не е толкова страшно – няма лошо да погледнеш звездите в нощното небе и да кажеш: „Я, гледай, гледай, онова там е лисица, която гони заек“. Но ако въображаемите модели, които съзираш, се родеят повече с изводи от сорта на: „Повечето престъпления се извършват от конкретна етническа група“, тогава... ами, тогава проблемът е много голям.

Има си термини за този вид самозаблуда – съзирането на несъществуващи модели, – термини като „илюзорна корелация“ и „илюзия на групирането“. По време на Втората световна война немалка част от лондончани стигнали до твърдото убеждение, че немските ракети V-1 и V-2 (страховита нова технология сама по себе си) обстрелват града в насочени групи, следователно е добра идея да търсят убежище в някои уж по-безопасни квартали. Направили и следващата крачка – решили, че въпросните незасегнати квартали приютяват немски шпиони. Тази масова заблуда придобила такива размери, че британското правителство възложило на експерт по статистика (на име Р. Д. Кларк) да провери дали е вярно.

До какъв извод стигнал той? Че въпросните „групи“ са плод на човешкото въображение, илюзорни призраци на несъществуващи модели. Германците не били направили драматичен пробив в технологията на насочените ракети, нито Клъркънуел бъкал от шпиони на Вермахта. Не, ракетите били изстрелвани по посока на града и толкова. Лондончани видели в попаденията модел, защото така работят мозъците ни.

Дори опитни професионалисти могат да станат жертва на този вид самозаблуда. Куп медици твърдят енергично например, че по време на пълнолуние спешните отделения на болниците стават особено популярни, наблюдава се необичаен приток на пациенти, включително такива със странни наранявания и психотично поведение. Уви, нарочните проучвания сочат, че това не е вярно – няма никаква връзка между фазите на Луната и броя на пациентите в спешните отделения. И въпреки това немалко отлични и опитни професионалисти се кълнат в обратното.

Защо? Е, това убеждение не се е появило от нищото. Идеята, че Луната влияе върху човешката психика, изобщо не е нова. Именно оттам идва думата „лунатик“, пак на Луната дължим и митологията за върколаците. (Друго възможно обяснение е предполагаемата връзка между фазите на Луната и менструалния цикъл на жените.) Работата е там, че на някакъв етап може и да е било донякъде вярно! Преди появата на изкуственото осветление, и най-вече на уличното такова, лунната светлина е имала много по-голямо влияние върху живота на хората. Една теория гласи, че бездомниците, които спели под открито небе, не можели да заспят заради силното сияние на пълната луна и безсънието обостряло съответните им психически страдания. (Понеже обичам теории, свързани с бирата, ще ми позволите да предложа едно алтернативно обяснение – хората вероятно са пиели повече от обикновено по време на пълнолуние, с мисълта че по-лесно ще се приберат вкъщи, защото няма опасност да се изгубят в мрака, да станат жертва на обир или да се спънат и да умрат в някоя канавка.)

Откъдето и да идва, тази идея много отдавна е станала неразделна част от представата ни за света. И след като веднъж са ни уведомили, че пълнолунието предизвиква лудост, вероятността да запомним случаите, които потвърждават тази теория, нараства главоломно, а останалите – които я опровергават – са обречени на забрава. Така, без да иска, мозъкът ни създава модел на базата на пълна случайност.

И това отново се дължи на системата от мисловни преки пътища, които мозъците ни използват. Има много видове такива пътечки, но два от основните са т.нар. „закотвяща евристика“ и „евристика на достъпното“, като и двата са несекващ извор на проблеми за човечеството.

За закотвяща евристика говорим тогава, когато трябва да стигнем до някакво решение (особено при липса на достатъчно данни или личен опит) и първата предоставена ни информация по въпроса оказва несъразмерно влияние върху преценката ни. Да си представим например, че ни помолят да преценим колко струва едно или друго нещо, без да имаме предварителна представа за реалната му цена – да речем, къща, която ни показват на снимка. (Бележка към родените в края на ХХ в.: къщи са онези големи, направени от тухли неща, които никога няма да ви бъдат по джоба.) При липса на друга информация, просто ще погледнете снимката, ще прецените на око достойнствата на къщата и ще посочите някаква сума напосоки. Но догадката ви вероятно би била съвсем различна, ако ви дадат някаква ориентировъчна цена предварително, например под формата на въпрос: „Смятате ли, че тази къща струва повече или по-малко от 400 000 паунда?“. Важно е да разберем, че този въпрос не ни дава никаква полезна информация, не е като да са ни казали каква е била продажната цена на други къщи в същия квартал напоследък. И все пак, онези от нас, на които е подсказана ориентировъчна цена от 600 000 паунда, ще оценят къщата много по-високо от онези, на които е подсказана цена от 200 000 паунда. Макар въпросът да не носи никаква информация сам по себе си, той оказва влияние на преценката ни, защото се явява един вид „котва“ – мозъкът ни се вкопчва в тази котва, възприемайки я като отправна точка за догадката си, и адаптира преценката си спрямо нея.

Не е за вярване колко често ставаме жертва на този вид евристика. Парченцето информация, което използваме за котва, може да е крайно безполезно – като избрано напосоки число, – но мозъкът ни въпреки това ще се впие в него и ще го използва като ориентир за решението си. Това може да бъде сериозен повод за безпокойство впрочем. В книгата си, „Мисленето, бързо и бавно“, Даниел Канеман дава за пример експеримент, проведен през 2006 г. сред група немски съдии с голям професионален опит. Съдиите се запознали в детайли със съдебен процес, в който жена била осъдена за кражба от магазин. След това ги помолили да хвърлят чифт зарове, които били манипулирани така, че сборът им да показва или три, или девет (тази подробност не била сведена до знанието на съдиите). После ги попитали дали жената трябва да бъде осъдена на повече или по-малко месеци от числото, което показали заровете, а накрая и каква присъда биха дали самите те, позовавайки се на опита си и познаването на закона.

Сигурно се досещате за резултата – съдиите, които хвърлили заровете с по-големия сбор, посочили значително по-продължителна присъда от онези, които хвърлили по-малкия сбор. Усреднено, ако зависеше от заровете, жената щяла да прекара в затвора три месеца повече от реалната си присъда. Това никак не е утешително.

Евристиката на достъпното, от друга страна, означава, че основаваме решенията си на онази информация, която първа ни идва наум, вместо да обмислим в дълбочина всички налични данни. Иначе казано, склонни сме да формираме светогледа си според нещата, които са се случили най-скоро или са били особено драматични и запомнящи се, а цялата стара и скучна информация, която иначе би ни дала по-правдива представа за ежедневната реалност, просто... тъне в сянка.

Именно по тази причина сензационните новини за ужасни престъпления създават у нас твърдото убеждение, че престъпността е по-голяма от реалното, а скучните репортажи за статистически намаляващия брой на престъпленията ни оставят безразлични. Това обяснява защо много хора се страхуват повече от самолетните катастрофи (редки, но пък драматични), отколкото от автомобилните (далеч по-чести и следователно по-безинтересни). Пак заради това тероризмът предизвиква толкова остра реакция – както сред обществеността, така и сред политиците, – докато други заплахи, далеч по-смъртоносни, но и далеч по-банални, остават без полагащото им се внимание. В САЩ, за десетте години между 2007 и 2017 г., повече хора са били убити от косачки, отколкото при терористични актове, но към този момент американското правителство все още не е обявило война на косачките. (Макар че, за да бъдем честни, предвид последните събития това не бива да се изключва.)

Ръка за ръка, закотвящата евристика и евристиката на достъпното са много полезни, когато трябва да вземем светкавични решения в момент на криза, както и в ежедневието, за решения, които нямат особено значение и последствия. Но ако искате да направите информиран избор, който се основава на сложните механизми, задвижващи съвременния свят, тези преки пътечки се превръщат в кошмар. Мозъкът ви упорито ще се пързаля назад към зоната си на комфорт, към котвата на първата предоставена ви информация или към удобството на най-достъпната.

Пак те са част от причините за неумението ни да преценяваме съпътстващите решенията ни опасности, за тоталната ни неспособност да преценим правилно кой от всички налични варианти за действие е свързан с най-малък риск от катастрофални резултати. В действителност мозъците ни разполагат с две самостоятелни системи за преценка на опасността – едната е бърза и разчита на инстинкта, другата е бавна и включва мислене. Проблемът се появява, когато тези две системи влязат в противоречие. Едната част от мозъка ви казва тихичко: „Анализирах всички данни и по всичко личи, че Вариант 1 е свързан с най-голям риск“, а другата крещи неистово: „Да, ама Вариант 2 ИЗГЛЕЖДА страшен“.

Може и да има нещо вярно в казаното дотук, мислите си вие, но няма начин да сме толкова тъпи все пак. Способни сме да изритаме мозъка си от зоната му на комфорт, нали така? Способни сме да заглушим гласа на инстинкта и да се вслушаме в гласа на разума, нали? И така да преценим обективно ситуацията? Уви, тази теория не взема предвид склонността за потвърждаване.

Още преди да се заема с проучванията си за тази книга, смятах, че склонността за потвърждаване е сериозен проблем, и всичко, което изчетох оттогава, показва, че съм бил прав. И точно в това е проблемът – нашите мозъци мразят да са сгрешили. Склонността за потвърждаване е онзи наш влудяващ навик да се фокусираме като ракета с лазерно насочване върху всяко парченце информация, което потвърждава убежденията ни, и нехайно да си затваряме очите за купищата доказателства, които сочат, че сме сгрешили. Това обяснява защо се информираме за новините от източници, които поддържат нашите политически убеждения, и никога не отваряме вестника на опозицията. Мога да дам и по-екстремен пример – склонността за потвърждаване обяснява защо е безсмислено да се спори с любители на конспиративните теории. Работата е там, че подхождаме избирателно към фактите и трупаме запас от онези събития, които потвърждават собствената ни версия на реалността, а онези, които я опровергават, изхвърляме на боклука.

В някои отношения това е полезно, разбира се – светът е сложен и не ни разкрива правилата си с простичка презентация на PowerPoint с всичките му там цветни графики, точки и подточки. Единственият начин да си създадем ясен мисловен модел на света е да се отървем от безполезната информация и да се фокусираме върху полезната. Само дето преценката коя информация заслужава вниманието ни, често е познавателният еквивалент на хазартните игри.

И става още по-зле. Мозъкът ни се съпротивлява ожесточено срещу мисълта, че може да сме се издънили. Ако сме взели решение, привели сме го в действие и е станало ясно, че сме допуснали грешка в преценката си, това би трябвало, ако не друго, да ни направи по-склонни към самокритика, по-гъвкави в убежденията си. Изглежда логично, нали? Да, ама не. Има едно нещо, наречено „склонност за поддържане на избора“, което в най-общи линии означава, че след като веднъж сме поели по даден път, ние се вкопчваме в решението си както корабокрушенец стиска парче дъска в бурно море. Постоянно се връщаме към момента, когато сме взели въпросното решение, в опит да убедим сами себе си, че сме били прави. Това обяснява защо куцукате в агония с новите си обувки, но разправяте наляво и надясно, че с тях изглеждате хем СТАБИЛНИ, хем ПРИВЛЕКАТЕЛНИ. Както и защо разни министри от правителството упорито настояват, че преговорите вървят много добре и е постигнат сериозен напредък, макар за всички да е ясно, че са прецакали нещата. Взето е решение и това решение е било правилното, защото те са го взели.

Има данни, че при определени обстоятелства, когато обясним на някого, че греши – и дори подкрепим търпеливо критиката си с неопровержими доказателства, – самият акт на „интервенцията“ засилва вярата на сгрешилия, че е прав. Човекът възприема намесата ни като опозиция и се окопава още по-дълбоко в убежденията си. Точно затова спорът с расисти във Facebook или решението да се занимавате с журналистика са начинания, обречени на провал, които ще се отразят пагубно на духа ви и ще ви спечелят куп врагове.

Всичко това не означава, че хората са неспособни да вземат разумни и добре обмислени решения – очевидно е, че са способни. Така де, все пак четете тази книга. Поздравления за отличния избор! Просто мозъците ни често поставят забележително голям брой препятствия по пътя към правилния избор и през цялото време си мислят, че ни помагат.

И ако редовно се дъним във вземането на самостоятелни решения, представете си колко по-лошо може да стане, когато вземаме решения в сътрудничество с други хора. Ние сме социални животни и никак, ама никак не обичаме чувството, че сме черната овца, която не се вписва в групата. Затова често тръгваме срещу убежденията си и пренебрегваме силния глас на инстинктите си с единствената цел да се впишем.

Оттук произлиза груповото мислене – когато доминиращата идея в дадена група надвива всички други идеи, а несъгласието или се подминава без внимание, или остава неизречено заради неохотата ни, подхранена от социалния натиск, да бъдем онзи, който казва: „Ъъ, не знам дали идеята е чак толкова добра?“. Това обяснява и защо така охотно подкрепяме победителите – самият факт, че много хора правят едно или друго, вярват в едно или друго, засилва желанието ни да им подражаваме, да станем част от тълпата. Помните ли как мама ви питаше навремето: „И какво ако другите деца скочат от мост, и ти ли ще скочиш?“. Ако трябва да сме напълно откровени, то отговорът би бил: „Всъщност това е доста вероятно, да“.

И накрая, факт е, че се мислим за страхотни, макар в действителност да не сме. Наречете го високомерие, наречете го арогантност, наречете го обикновено малоумие, но има проучвания, които показват, че сме склонни да надценяваме драматично собствената си компетентност. Ако попитате група студенти на кое място във випуска ще завършат, мнозинството ще се поставят в първите 20%. Трудно ще намерите някой, който да каже: „Е, моят успех вероятно ще е под средния“. (Най-често срещаният отговор е извън първите 10%, но в рамките на първите 20, което е като огледалната версия на това да поръчаш евтино вино, но да не е от най-евтиното.)

Съществува един добре познат когнитивен проблем, наречен ефекта на Дънинг-Крюгер, който, извън факта, че звучи като име на рокбанда от седемдесетте, спокойно може да бъде обявен за патронния светец на тази книга. Психолозите Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер описват въпросния феномен в своя статия със заглавие: „В неведение за неуменията си: как неспособността да разпознаем собствената си некомпетентност води до прекомерно самочувствие“ и привеждат доказателства за нещо, което всички ние знаем от личен опит. Хората, които наистина са добри в нещо, обикновено говорят скромно за уменията си; докато други, които нямат нито познания, нито талант в определена област, надценяват на висок глас компетентността си. Ние буквално не знаем достатъчно за собствените си дефицити и следователно не си даваме сметка колко са големи. Затова крачим с високо вдигната глава, свръхсамоуверени и блажено оптимистични, право към грандиозния си провал. (Както ще видим в книгата по-нататък, от всички грешки, които мозъците ни допускат, „самочувствието“ и „оптимизмът“ са, по всичко личи, най-опасните.)

Всички тези когнитивни провали, умножени в рамките на обществото, са причината да правим едни и същи грешки отново и отново. По-долу прилагам само няколко от тях като един вид пътеводител към останалата част от книгата.

Като за начало, в желанието си да проумеем света и да съзрем модели в него, ние губим страшно много време в опит да убедим сами себе си, че светът се подчинява на определени правила и механизми, макар това да е далече от истината. Този феномен включва в себе си много неща, на практика всичко, от дребните лични суеверия до неверните научни теории, и обяснява защо толкова лесно се хващаме на въдицата на пропагандата и фалшивите новини. Истинският купон започва, когато някой успее да убеди голям брой хора, че любимата им теория за механизмите на света е вярна – така се раждат религиите, идеологиите и всички онези Големи идеи, оказали се толкова смехотворни в течение на вековете.

Човеците никак не ги бива и в друго – в оценката на риска и в планирането. Това отчасти се дължи на факта, че изкуството на предвиждането е пословично трудно, особено ако се опитваш да предвидиш тенденциите в рамките на изключително сложна система като климата, финансовите пазари или човешкото общество. Дължи се и на друго обаче – след като веднъж сме си представили някакво бъдеще, което ни радва по един или друг начин (често защото пасва на предварителните ни убеждения), ние нехайно си затваряме очите за всички доказателства в полза на противното, и ушите за всеки, който има нахалството да твърди, че може да сме сгрешили.

Един от май-силните мотиватори на този избирателен подход към планирането е, разбира се, алчността. Мисълта за бързо забогатяване кара хората да губят връзка със здравия си разум. Оказва се, че изобщо не ни бива в анализа на съотношението риск-печалба, когато възможната печалба е достатъчно голяма, за да ни заслепи. Човеците не просто са готови да прекосят океани и да изкачат планини срещу обещанието (често изцяло въображаемо) за богатство, а и охотно загърбват почтеността и етичните си скрупули в името на материалния успех.

Алчността и егоизмът играят роля и при друга често срещана грешка – когато колективно съсипваме нещата за всички, защото всеки от нас иска предимство за себе си. В социалните науки тази категория издънки е позната под имената „социален капан“ или „трагедията на общинската мера (общите блага)“, термини, зад които най-общо се крие ситуацията, при която група хора правят неща, които сами по себе си не биха предизвикали проблем в краткосрочен план, но когато много хора ги правят едновременно, в дългосрочен план всичко се обърква катастрофално. Често става въпрос за съсипването на общ ресурс, защото сме го използвали до неговото пълно изчерпване – например риболов в даден район, при който рибните запаси намаляват под критичния праг и не могат да се възстановят по естествен начин. Има подобен феномен в икономиката, познат като „негатив по периферията“ – става въпрос за сделки, изгодни и за двете участващи страни, които предизвикват негативни последици по периферията, като засягат хора или компании, които дори не са участвали в сделката. Замърсяването е класически пример за този феномен – купувате нещо от фабрика, сделката е изгодна както за вас, така и за фабриканта, но може да се превърне в загуба за хората, които живеят по течението на реката, в която фабриката изхвърля токсичните си отпадъци.

Тази група грешки е в основата на повечето човешки издънки – без значение дали говорим за капиталистическа икономика или кооперативно стопанство, независимо дали става въпрос за гигантски проблеми като климатичните промени, или за дребни неприятности като как да си поделим сметката в ресторанта. Наясно сме, че опитът да избягаме от отговорностите си не води до нищо добро, но щом всички останали го правят, защо ние да сме единствените прецакани? Затова свиваме рамене и казваме: „Не е мой проблем, друже“.

Друга често срещана грешка е свързана с предразсъдъците – склонността ни да разделяме света на „ние“ и „те“ и да приемаме за чиста монета всяка хула, очерняща въпросните „те“. Точно тук всичките ни когнитивни грешки си правят купон на двуличието – разделяме света според модели, които може и да не съществуват, вземаме първосигнални решения, подбираме само онази информация, която подкрепя убежденията ни, отчаяно се опитваме да се впишем в по-голямата група и твърдо, макар и без основание, вярваме в превъзходството си.

(Това се появява в книгата по много начини. Макар че разказвам историята на човешките издънки, истината е, че с няколко изключения става въпрос за издънките на мъжете, и най-често за издънките на белите мъже. Това е така, защото често само те са имали шанса да грешат. По принцип не е добре книгите в исторически план да се фокусират върху делата на старите бели мъжаги, но предвид темата на тази конкретна книга, това ми се струва оправдано.)

И накрая, желанието ни да се впишем в тълпата ни прави особено податливи на всякакви модни увлечения, безумни залитания и мании – обсесии с бурен, макар и кратък живот, които пленяват въображението на обществото и изхвърлят здравия разум през прозореца. Срещат се в много форми. Някои са чисто физически като необяснимата мания да се танцува, която обхващала периодично Европа в рамките на шест-седем столетия по време на Средните векове – внезапно и неустоимо желание да се танцува обземало стотици хиляди хора и те се кълчели до пълно изтощение, понякога дори до смърт.

Други мании са финансови – комбинация от присъщата ни алчност и желанието ни да сме част от тълпата и да повярваме групово в поредната фантасмагория за бързо забогатяване. (През 1720 г. лондончани полудели по инвестициите в Южния Пасифик. Манията придобила такива размери, че група спекуланти успели да продадат акции със следното описание: „компания за начинание с огромна печалба, но никой не трябва да знае какво е“.) Така се раждат финансовите мехури – когато представата ни за стойността на едно или друго надхвърля многократно действителната му стойност. Хората започват да инвестират в него не защото вярват в присъщата му стойност, а защото знаят, че така или иначе ще спечелят от инвестицията си, стига достатъчно други хора да вярват, че въпросното нещо си струва вложенията. Разбира се, рано или късно реалността си казва тежката дума, много хора губят много пари, а понякога и цялата икономика отива по дяволите.

Друга мания е масовата паника, често породена от слухове, които се заиграват със страховете ни. Именно затова ловът на вещици, под една или друга форма, не е подминал историята на нито една нация по света (приблизително петдесет хиляди души са били убити в Европа по време на вещерските чистки, продължили от XVI до XVIII в.).

Това са само няколко от грешките, които се повтарят с тревожна предсказуемост в историята на човешката цивилизация. От друга страна, преди да се заемем сериозно с тях, е трябвало, разбира се, да изобретим цивилизацията.

ПЕТ ОТ НАЙ-СТРАННИТЕ МАНИИ В ИСТОРИЯТА

Танцувалните мании

Пристъпите на необяснимо и неподлежащо на контрол танцуване били често срещани в голяма част от Европа през периода XIV–XVII в. и понякога включвали хиляди хора. Никой не знае какво ги е предизвиквало.

Отравянето на кладенци

По същото време редовно възниквала масова паника заради слухове за отровени кладенци. Обикновено обвинявали евреите. Понякога паниката прераствала в бунтове и палежи на еврейски къщи.

Кражба на пениси

Пристъпи на паника, породена от убеждението, че злонамерени сили крадат или смаляват мъжките пениси, са се появявали по целия свят. В средновековна Европа заподозрени са били вещиците, в Азия – отровената храна, в Африка – магьосниците.

Епидемии от смях

От 60-те години на ХХ в. насам в много африкански училища избухват епидемии от неспирен смях. Най-прочутата избухнала в Танзания през 1962 г., продължила година и половина и принудила много училища да прекратят временно занятията си.

Червеният страх

Под формата на класическа „морална паника“, вълна от антикомунистическа истерия залива САЩ през 40-те и 50-те години на ХХ в., когато медиите и политиците популисти охотно разпространяват преувеличеното твърдение, че комунистически агенти са се внедрили повсеместно в американското общество.

Ние, човеците