Господинът

Пролог

„Не. Не. Не. Не чернотата. Не и обгръщащата всичко чернота. Не и найлоновата торбичка. – Паниката я притиска, изкарва въздуха от дробовете ѝ. – Не мога да дишам. Наистина не мога да дишам. – Металният вкус на страх се надига в гърлото ѝ. – Трябва да го направя. Това е единственият начин. Стой неподвижно. Успокой се. Спокойно. Дишай бавно. Къси вдишвания. Точно както каза той. Скоро ще се свърши. Ще се свърши и ще съм свободна. Свободна. Съвсем свободна“.

„Бягай. Веднага. Тичай. Тичай. Тичай. Бягай“. Тя тича с всички сили, колкото може по-бързо, не поглежда назад. Страхът я тласка напред и в устрема си към свобода тя заобикаля закъснели с покупките хора. Късметът е на нейна страна: автоматичните врати са отворени. Тя профучава под натруфената празнична украса, изскача през входа към паркинга. Не спира да тича. Шмугва се между паркираните автомобили и хлътва в гората. Тича, за да спаси живота си, по тясна непавирана пътека, през храсти и драки, къси клони я перват през лицето. Тича, докато не започва да ѝ се струва, че дробовете ѝ ще се пръснат. „Давай. Давай. Давай. Не спирай“.

„Студ. Студ. Ужасно е студено“. Умората замъглява мислите ѝ. И умората, и студът. Вятърът вие сред дърветата, пронизва я през дрехите, стига чак до костите. Тя се свива под един храст и събира с вкочанени от студ ръце окапалите листа, за да си направи гнездо. Сън. Има нужда от сън. Ляга в студа, на твърдата земя, твърде уморена, за да се страхува, твърде уморена, за да заплаче. „Ами останалите? Дали са успели да се измъкнат? – Затваря очи. – Дали са избягали? Дано са се освободили. Дано им е топло... Как се стигна до това?“

Събужда се. Лежи между кофи за боклук, увита във вестници и кашони. Трепери. Ужасно ѝ е студено. Трябва обаче да продължи. Има адрес. Благодари на бога на баба за адреса. С разтреперани пръсти разгръща листчето. Там трябва да отиде. Сега. Веднага. Незабавно.

Единият крак пред другия. Върви. Само това може да направи. „Върви. Върви. Не спирай да вървиш. Спи в някой вход. Събуди се и продължавай да вървиш. Върви“. Пие вода от мивката в един „Макдоналдс“. Храната ухае примамливо.

Студено ѝ е. Гладът раздира стомаха ѝ. Тя продължава да върви, следва картата. Открадната карта. Откраднала я е от един магазин. Магазин с намигащи светлинки и коледна музика. Държи листа с малкото силици, които са ѝ останали. Листът е протрит, скъсан от многото дни, през които е била завряна в ботуша ѝ. Уморена е. Ужасно е уморена. Мръсна е. Ужасно е мръсна, измръзнала и уплашена. Това място е единствената ѝ надежда. Вдига разтреперана ръка и натиска звънеца.

Магда я очаква. Майка ѝ ѝ е писала и ѝ е казала. Посреща я с отворени обятия. След това се отдръпва. „Мили боже, дете. Какво ти се е случило? Очаквах те миналата седмица!“

1.

Безмозъчен секс – много може да се каже за него. Никакво обвързване, никакви очаквания и никакво разочарование; единствено трябва да запомням имената им. Коя беше последния път? Джоджо? Джийн? Джоуди? Все едно. Тя беше просто безименна мацка за чукане, която стенеше безумно и в леглото, и извън него. Лежа и се взирам в трепкащото отражение на водите на Темза по тавана, не мога да заспя. Твърде неспокоен съм, за да заспя.

Тази вечер е Каролайн. Тя не спада към категорията на безименните. Никога няма да е една от тях. Къде, по дяволите, ми беше умът? Затварям очи и се опитвам да накарам тихото гласче, което поставя под въпрос факта, че съм преспал с най-добрата си приятелка... за пореден път да замълчи. Тя се е унесла до мен, изваяното ѝ тяло е окъпано в сребристата светлина на януарската луна, дългите ѝ крака са преплетени с моите, главата ѝ е отпусната на гърдите ми.

Това не е редно, изобщо не е редно. Потривам лице, опитвам се да залича самоненавистта, която изпитвам, и тя се размърдва и се обръща, събужда се от лекия сън. Един грижливо поддържан нокът се спуска по корема ми и продължава по коремните мускули, след това описва кръгче около пъпа. Усещам сънената ѝ усмивка, когато пръстите ѝ се плъзват към срамните косми. Стискам ръката ѝ, вдигам я към устните си.

– Не направихме ли достатъчно поразии за една вечер, Каро? – Целувам пръстите ѝ един след друг, за да замаскирам отхвърлянето. Уморен съм и обезкуражен от натрапчивото, нежелано чувство на вина, което ме раздира отвътре. Та това е Каролайн, за бога, най-добрата ми приятелка, съпругата на брат ми. Бившата съпруга.

Не. Дори не е бивша съпруга. Неговата вдовица.

Каква тъжна, самотна дума за трагичните, самотни обстоятелства.

– О, Максим, моля те. Накарай ме да забравя – прошепва тя и лепва топла, мокра целувка на гърдите ми. Отмята русата си коса от лицето си и ме поглежда изпод дългите си мигли, очите ѝ блестят от нужда и мъка.

Обрамчвам с длани прекрасното ѝ лице и клатя глава.

– Не бива.

– Недей. – Тя поставя пръсти върху устните ми, за да ме накара да замълча. – Моля те. Имам нужда.

Пъшкам. Ще отида в ада.

– Моля те – не спира да ме увещава тя.

Мамка му, това е истински ад!

И тъй като мен също ме боли – тъй като той ми липсва и на мен, – а Каролайн е връзката ми с него, устните ми откриват нейните и аз я притискам по гръб.

Когато се събуждам, яркото зимно слънце нахлува в стаята и ме кара да присвия очи. Обръщам се и с облекчение откривам, че Каролайн си е тръгнала, оставила е едва доловимо чувство на съжаление – и бележка на възглавницата ми.

Вечеря днес с татко

и семейство Степсоу?

Моля те, ела.

Те също са в траур.

Х

Мамка му!

Не това искам. Затварям очи, доволен, че съм сам в леглото си, радвам се, че дори след нощните ни изпълнения решихме да се върнем в Лондон два дни след погребението.

Как, по дяволите, позволих нещата да излязат от контрол?

„Само по една чашка“, каза тя и аз се вгледах в големите ѝ сини очи, налети с тъга, и разбрах какво иска. По същия начин ме погледна и вечерта, когато научихме за катастрофата на Кит и ненавременната му смърт. Поглед, на който не успях да устоя. Много пъти ни се е случвало за малко да изтанцуваме танца, но онази нощ се оставих в ръцете на съдбата и с непогрешимо чувство на неизбежност изчуках съпругата на брат си.

Сега го направихме отново, след като Кит бе положен в гроба едва преди два дни.

Мръщя се към тавана. Несъмнено аз съм едно жалко подобие на човек. Но същото важи и за Каролайн. Тя поне има извинение: в траур е, страхува се за бъдещето си, а аз съм най-добрият ѝ приятел. Към кого другиго да се обърне в час на нужда? Аз просто се престарах в желанието си да утеша скърбящата вдовица.

Както съм намръщен, смачквам бележката ѝ и я мятам на дървения под, а тя се търкулва под отрупаното с дрехите ми канапе. Водните сенки се плискат над мен, светлината и мракът сякаш ми се присмиват. Затварям очи и ги пропъждам.

Кит беше добър човек.

Кит. Милият Кит. Любимецът на всички – дори на Каролайн; нали в края на краищата избра него. Споменът за самотното тяло на Кит, завито с чаршаф в моргата на болницата, ми се натрапва нежелано. Поемам си дълбоко дъх, опитвам се да пропъдя образа и усещам как гърлото ме се стяга на възел. Той заслужаваше нещо по-добро от милата Каро и от мен – непрокопсания си брат. Той не заслужаваше това... предателство.

Мамка му.

Кого заблуждавам?

Двамата с Каролайн се заслужаваме един друг. Тя задоволи желанието ми, аз нейното. И двамата сме вече големи хора, хора, които отговарят за постъпките си, и технически свободни. На нея ѝ харесва. На мен ми харесва, а и това го мога най-добре – да изчукам някоя изпълнена с желание привлекателна жена в малките часове на нощта. Това е любимата ми дейност за отмора и ми създава работа – имам какво да правя. Чукането ме държи във форма, а когато се отдам на страстта, научавам за жената всичко, което ми е необходимо – как да я накарам да се изпоти и дали вика или плаче, когато свършва.

Каролайн е от ревлите.

Каролайн току-що е изгубила съпруга си.

Мама му стара.

А пък аз изгубих големия си брат, единствената ми пътеводна светлина през изминалите няколко години.

Мама му стара.

Затварям очи, виждам отново бледото мъртво лице и усещам зейналата празнота у себе си.

Непреодолима загуба.

Защо, по дяволите, е бил на мотора си в онази ветровита леденостудена вечер? Просто не разбирам. Кит е – беше – разумният от двамата, човекът, на когото да повериш важна и отговорна работа, лордът, на когото можеш да разчиташ. От двама ни Кит беше този, който прослави семейното име, който поддържаше репутацията му и се държеше отговорно. Той ходеше на работа в Сити, управляваше важния семеен бизнес. Не вземаше прибързани решения, не шофираше като луд. Той беше разумният брат. Той придвижваше нещата напред, никога не отстъпваше. Не беше блуден син като мен. Не, аз съм другата страна на монетата на Кит. Моят специалитет беше да се правя на черната овца в семейството. Никой не очакваше нищо от мен, бях се погрижил за това. Открай време беше така.

Сядам, настроението ми е помръкнало под ярката утринна светлина. Време е да отида във фитнеса в мазето. Тичане, чукане и фехтовка – те ме поддържат във форма.

Танцувалната музика дъни в ушите ми, потта се стича по гърба ми, поемам дълбоко въздух. Плющенето на краката ми по пътеката прочиства ума ми, докато се съсредоточавам да тласна тялото си до ръба. Обикновено, когато тичам, съм съсредоточен и благодарен, че поне чувствам нещо – дори да става въпрос единствено за болката от готовите да се пръснат дробове и крайници. Днес не искам да чувствам нищо, не и след тази противна седмица. Единственото, което искам, е физическата болка от изтощението и издръжливостта. Не болката от загубата.

Тичай. Дишай. Тичай. Дишай.

Не мисли за Кит. Не мисли за Каролайн.

Тичай. Тичай. Тичай.

Забавям заедно с пътеката, продължавам да тичам, за да измина последните метри от осемкилометровия си пробег, позволявам на трескавите мисли да се върнат. За пръв път от много време имам много за вършене.

Преди смъртта на Кит прекарвах дните си като се възстановявах от предишната вечер и планирах забавленията за следващата. Това беше почти всичко. Такъв беше животът ми. Не ми е приятно да вадя на светло безсмисленото си съществуване. Дълбоко в себе си обаче знам, че съм напълно безполезен. Достъпът до значителен инвестиционен фонд, откакто навърших двайсет и една, означава, че през живота си не съм свършил нито ден работа. За разлика от по-големия си брат. Той работеше упорито, но пък той нямаше друг избор.

Днес обаче ще бъде различно. Аз съм изпълнител на завещанието на Кит, което буди единствено смях. Сигурен съм, че като е избрал точно мен, се е посмял за последно, но сега, след като вече е положен в семейната гробница, завещанието му трябва да бъде прочетено и... изпълнено.

А Кит загина, без да остави наследници.

Потръпвам, когато пътеката спира. Дори не ми се мисли за последиците. Не съм готов.

Грабвам айфона си, мятам на врата си хавлиена кърпа и хуквам нагоре към апартамента на шестия етаж.

Събличам се, хвърлям дрехите в спалнята и отивам в банята. Под душа, докато си мия косата, обмислям какво да правя с Каролайн. Познаваме се още от училище. Бяхме сродни души, това ни сближи, две тринайсетгодишни деца на разведени родители в пансион. Аз бях новото момче и тя ме хареса. Станахме неразделни. Тя е и винаги ще си остане първата ми любов, първото ми чукане... скапаното първо чукане. А години по-късно предпочете брат ми, не мен. Независимо от това двамата успяхме да си останем добри приятели и да не прекрачим границата – до смъртта на Кит.

По дяволите. Това трябва да спре. Не искам усложнения, не ми трябват. Докато се бръсна, сериозни зелени очи се вглеждат в мен. „Не прецаквай нещата с Каролайн. Тя е сред малкото ти приятели. Тя е първата ти приятелка. Говори с нея. Набий ѝ ум в главата. Тя е наясно, че не сме един за друг“. Кимам на отражението си, чувствам се по-решителен по отношение на нея и бърша лице от пяната. Хвърлям кърпата на пода и отивам в гардеробното. Там посягам към черните си дънки, поставени на една от полиците, и с облекчение виждам изгладена бяла риза и черен блейзър, взет от химическо чистене. Днес ще обядвам със семейните адвокати. Обувам се и обличам палто, за да ме пази от студа навън.

Мама му стара, понеделник е!

Спомням си, че Кристина, престарялата ми прислужница полякиня, ще дойде по-късно днес, за да чисти. Вадя портфейла и оставям пари на масичката в антрето, пускам алармата, след това излизам. Заключвам, минавам покрай асансьора и слизам по стълбите.

Щом излизам на Челси Имбанкмънт, ме лъхва чист леден въздух, разкъсван единствено от валмата бял дъх. Поглеждам отвъд мрачната сива Темза, от другата страна на улицата към Пагодата на мира на отсрещния бряг. Тъкмо от това имам нужда, от малко спокойствие, но може да се окаже, че дотогава има много време. Надявам се да открия някои отговори по време на обяда и нареждам на шофьора да ме откара в Мейфеър.

Разположената на Брук Стрийт фирма на Павел, Мармънт и Хофман осигурява правни съвети и услуги за семейството още от 1775 г.

– Време е да пораснеш – промълвих на себе си, докато отварях украсената дървена врата.

– Добър ден, господине. – Младата рецепционистка грейва и по мургавата ѝ кожа плъзва руменина. Тя е красива по някакъв ненатрапчив начин. При нормални обстоятелства бих се сдобил с телефонния ѝ номер след петминутен разговор, но не затова съм тук.

– Имам среща с господин Раджа.

– Как се казвате?

– Максим Тревелян.

Тя плъзва поглед по екрана на компютъра, клати глава и се мръщи.

– Заповядайте, седнете. – Махва към два кафяви кожени фотьойла във фоайето с ламперия и аз се отпускам в по-близкия, а след това посягам към сутрешното издание на „Файненшъл Таймс“. Рецепционистката разговаря напрегнато по телефона, докато аз оглеждам първата страница на вестника, макар да не забелязвам абсолютно нищо. Когато вдигам поглед, Раджа идва да ме посрещне лично, минава през двойните врати с протегната ръка.

Изправям се.

– Лорд Треветик, моля, приемете най-искрените ми съболезнования за загубата – казва Раджа, докато се ръкуваме.

– Само Треветик, ако обичате – отвръщам. – Имам нужда от време, докато свикна с титлата на брат ми.

Сега вече... моята титла.

– Разбира се – казва господин Раджа любезно, с уважение, което усещам, че започва да ме дразни. – Заповядайте. Ще обядваме в залата на партньорите и държа да подчертая, че имаме една от най-изисканите изби в Лондон.

Гледам като хипнотизиран танцуващите пламъци в камината на клуба ми в Мейфеър.

Граф Треветик.

Това съм аз. Отсега нататък.

Немислимо е. Съкрушително е.

Как само завиждах на брат си за титлата и положението му в семейството, когато бях по-млад. Кит беше любимото дете още от раждането си, най-вече на мама, но пък той беше наследникът, не резервата. Известен като виконт Портауън още от раждането, Кит стана дванайсетия граф Треветик на двайсет, при неочакваната смърт на татко. На двайсет и осем аз съм късметлийският номер тринайсет. Макар да съм копнял за титлата и всичко, което върви с нея, сега, след като е вече моя, имам чувството, че нахлувам неканен в царството на брат си.

„Снощи изчука графинята му. Това е повече от натрапничество“.

Отпивам глътка „Гленрот“ и вдигам чаша.

– Тост за духа – промълвявам и се усмихвам на иронията. „Гленрот“ беше любимото уиски на татко, също и на брат ми – а от днес реколта 1992 г. ще бъде моята любима напитка.

Не мога да посоча момента, в който се примирих с наследството на Кит и със самия Кит, но се случи някъде в края на тийнейджърските ми години. Той имаше титлата, той спечели момичето, така че аз трябваше да приема нещата такива, каквито са. Сега обаче всичко беше мое. Абсолютно всичко.

„Дори съпругата ти. Поне за снощи“.

Иронията е, че Кит не е осигурил Каролайн в завещанието си.

Не ѝ е оставил нищичко.

Тъкмо от това се страхуваше тя.

Как е възможно да е бил толкова немарлив? Беше изготвил ново завещание преди четири месеца, но не я беше осигурил. Бяха женени едва от две години...

Къде му е бил умът?

Тя, разбира се, можеше да оспори завещанието. Никой нямаше да я вини.

Потривам лице.

Какво да правя?

Телефонът ми избръмчава.

КЪДЕ СИ?

Есемес от Каролайн.

Изключвам телефона и си поръчвам нова напитка. Не искам да я виждам тази вечер. Искам да се изгубя в някоя друга. Някоя нова. Някоя, с която не ме свързва нищо, и мисля, че ще попадна точно на това, което ми трябва. Вадя телефона и отварям приложението за срещи Тиндър.

– Максим, страхотен апартамент. – Тя поглежда към тъмните води на Темза, в които се отразяват светлините от Пагодата на мира. Поемам сакото ѝ и го мятам на облегалката на канапето.

– Безалкохолно или нещо по-силно? – предлагам. Няма да останем дълго в хола. Сякаш по поръчка тя отмята лъскавата си черна коса през рамо. Лешниковите ѝ очи, очертани с черен молив, ме наблюдават напрегнато.

Облизва начервените си устни, извива вежда и пита:

– Нещо по-силно ли? – Гласът ѝ звучи прелъстително. – Ти какво пиеш?

Я... тя не разбира от намек, значи няма да е кока-кола, но тя вече е по-напред от мен. Пристъпвам напред и тя трябва да вдигне глава, за да ме погледне. Внимавам да не я докосвам.

– Не съм жаден, Хедър – обяснявам тихо, доволен, че съм запомнил името ѝ. Тя преглъща и разтваря устни.

– И аз не съм – прошепва и провокативната усмивка докосва очите ѝ.

– Какво искаш? – Наблюдавам я, докато погледът ѝ се мести към устата ми. Това е покана. Спирам се за момент, колкото да се уверя, че съм прочел правилно намеренията ѝ, след това се навеждам и я целувам. Докосването е съвсем леко: устни притискат устни, след това нищо.

– Струва ми се знаеш какво искам. – Тя вдига ръка, за да прокара пръсти през косата ми, и ме привлича към топлата си, изпълнена с желание и готовност уста. Има вкус на бренди с лек аромат на цигари. Вкусът ѝ ме разсейва. Не помня да е пушила в клуба. Притискам я силно към себе си, едната ми ръка е на кръста ѝ, докато другата пълзи по апетитните ѝ извивки. Има тънка талия и едри стегнати гърди, които притиска предизвикателно към мен. Питам се дали и вкусът им ще е толкова хубав като вида. Ръката ми се спуска към задника ѝ, когато задълбочавам целувката и проучвам нетърпеливата ѝ уста.

– Какво искаш? – прошепвам до устните ѝ.

– Теб. – Гласът ѝ е задъхан, изпълнен с нетърпение. Тя е възбудена. При това много. Започва да ми разкопчава ризата. Не помръдвам, докато я смъква от раменете ми и я пуска на пода.

Тук ли да я обладая или в леглото? Удобството надделява и аз я хващам за ръка.

– Ела с мен. – Потеглям я внимателно и тя ме следва, излизаме от трапезарията, минаваме по коридора и влизаме в спалнята.

Стаята е подредена, както предполагах.

Господ да благослови Кристина.

Щраквам нощните лампи от ключа на стената и я повеждам към леглото.

– Обърни се.

Хедър изпълнява послушно, но се олюлява на високите си токчета.

– Леко. – Стискам я за раменете и я притискам към себе си, след това обръщам главата ѝ, така че да надникна в очите ѝ. Те не се отделят от устните ми, но след това се вдигат към мен. Блестят. Ясни. Съсредоточени. Достатъчно трезви. Обсипвам врата ѝ с целувки, вкусвам меката ѝ ароматна кожа с език. – Мисля, че е време да си легнем. – Спускам ципа на късата червена рокля и я смъквам от раменете ѝ, спирам, когато откривам върховете на гърдите, скрити в червен сутиен. Прокарвам пръсти по дантелената тъкан. Тя стене и извива гръб, притиска гърди в ръцете ми.

Точно така.

Палците ми се пъхват под нежната тъкан и описват кръгчета около втвърдяващите се зърна, докато тя се опитва да напипа зад себе си копчето на дънките ми.

– Нощта е пред нас – шепна и я пускам преди да отстъпя назад, така че роклята да се плъзне по тялото ѝ и да се набере в краката ѝ.

Червени прашки и заоблено дупе.

– Обърни се. Искам да те видя.

Хедър отмята коса през рамо, обръща се и ми отправя изпепеляващ поглед изпод полуспуснати клепки. Гърдите ѝ са великолепни.

Аз се усмихвам. Тя се усмихва.

Ще е забавно.

Тя посяга и сграбчва колана на дънките ми, дръпва рязко и страхотните цици отново се притискат до гърдите ми.

– Целуни ме – изръмжава тя, гласът ѝ е тих, настойчив. Прокарва език по горните си зъби и тялото ми откликва, членът ми се втвърдява.

– С удоволствие ще ви се подчиня, мадам.

Обхващам главата ѝ, прокарвам пръсти в копринената коса и този път я целувам по-грубо. Тя откликва, ръцете ѝ сграбчват кичури от косата ми, езиците ни се преплитат. Тя спира и вдига поглед към мен с похотлив блясък в очите, сякаш най-сетне ме е видяла и онова, което е видяла, ѝ е харесало. След това устните ѝ отново се притискат трескаво в моите.

Леле, тя наистина го иска.

Чевръсти пръсти напипват горното копче на дънките и тя дърпа. Прихвам, стискам ръцете ѝ и я отблъсквам нежно назад, така че и двамата падаме върху леглото.

Хедър. Тя се казва Хедър и спи дълбоко до мен. Поглеждам часовника на нощното шкафче; 5:15 сутринта е. Тя е страхотна в леглото. В това съмнение няма. Сега обаче искам да си заминава. Колко ли време ще трябва да лежа тук и да слушам тихото ѝ дишане? Може би трябваше да отида в нейния апартамент, за да си тръгна, когато реша. Само че до нас беше по-близо, а освен това и двамата бяхме нетърпеливи. Докато гледам в тавана, прехвърлям събитията от вечерта ни, опитвам се да си спомня някакви подробности, ако изобщо съм запомнил нещо, за нея. Тя работи в телевизия – или „тивито“, както се изрази – и трябва да е на работа на сутринта, което означава, че скоро ще си тръгне, нали така? Обича да е по корем по време на секс, свършва тихо, има талантлива уста, която много добре знае как да вдигне изтощен мъж. Членът ми потръпва при спомена и аз се замислям дали да не я събудя за още. Тъмната ѝ коса се е разстлала по възглавницата, от нея лъха спокойствие, докато спи. Не обръщам внимание на завистта, която внушава това спокойствие, и се питам дали ако я опозная по-добре няма да открия същото спокойствие.

О, за бога, искам да се разкара.

„Имаш проблеми с интимността“. Досадният глас на Каролайн отеква в главата ми.

Каролайн. По дяволите.

Три жални есемеса и няколко пропуснати обаждания от Каролайн направо ме вкиснаха. Дънките ми са на пода. От задния джоб вадя телефона. Поглеждам спящата до мен жена – не е помръднала – и чета есемесите от Каролайн.

КЪДЕ СИ?

ОБАДИ МИ СЕ!

*ЦУПЯ СЕ*

Какъв ѝ е проблемът?

Тя знае как стоят нещата; познава ме достатъчно дълго. Едно бързо търкаляне между чаршафите няма да промени чувствата ми към нея. Обичам я... по мой си начин, но като приятелка, като добра приятелка.

Мръщя се. Не ѝ се обадих. Не искам да ѝ се обаждам. Не знам какво да кажа.

Страхливец. Гласът на съвестта ми започва да шепти. Трябва да оправя тази работа. Над мен отблясъците на Темза подскачат и се клатушкат, свободни, безгрижни. Подиграват ми се. Напомнят ми какво съм изгубил.

Свобода.

И какво имам сега.

Отговорности.

Мамка му.

Притиска ме чувство на вина. Това е непознато, нежелано чувство – Кит е оставил всичко на мен. Абсолютно всичко. А Каролайн не получава нищо от имуществото му. Тя е съпругата на брат ми. Двамата с нея се изчукахме. Нищо чудно, че се чувствам виновен. Дълбоко в себе си знам, че тя изпитва същото. Затова си е тръгнала посред нощ, без да ме събуди, без да се сбогува. Де да можеше момичето до мен да направи същото.

Бързо пиша есемес на Каро.

Бях зает. Добре ли си?

Пет сутринта е. Каролайн сигурно спи. В безопасност съм. Ще се оправя с нея по-късно днес... или може би утре.

Хедър се размърдва и отваря очи.

– Здрасти. – Усмихва ми се плахо. Отвръщам на усмивката, но лицето ѝ помръква. – Трябва да тръгвам – подхвърля тя.

– Да тръгваш ли? – В гърдите ми се надига надежда. – Няма нужда. – Старая се да не звуча неискрено.

– Няма как. Трябва да отида на работа, а тази червена рокля не е подходяща за офиса. – Тя сяда и придърпва копринената кувертюра, за да прикрие извивките си. – Беше... хубаво, Максим. Ако си оставя номера, ще ми позвъниш ли? Предпочитам да говорим по телефона, вместо да си пишем по Тиндър.

– Разбира се – лъжа с лекота. Притеглям лицето ѝ към моето и я целувам нежно. Усмивката ѝ е срамежлива. Тя се изправя, увива тялото си в кувертюрата и започва да събира дрехите си от пода.

– Да ти извикам ли такси? – питам.

– Ще си взема долу.

– Ще извикам.

– Добре, благодаря. Отивам в Пътни.

Тя ми казва адреса си, аз ставам, обувам хвърлените на пода дънки, вземам телефона и излизам от спалнята, за да може тя да се облече на спокойствие. Странно как някои жени се държат на следващата сутрин: стават мълчаливи и срамежливи. Тя вече не е похотливата напориста сирена от снощи.

След като поръчвам колата чакам, вглеждам се към тъмната Темза. Когато тя най-сетне се показва, ми подава листче.

– Номерът ми.

– Благодаря. – Пъхвам го в задния джоб на дънките. – Колата ти ще е тук след пет минути.

Тя е притеснена, срамежливостта след чукането не ѝ отива. Мълчанието между нас се проточва, тя разглежда стаята, гледа някъде настрани, стига да избегне очите ми.

– Прекрасен апартамент. Просторен – отбелязва и разбирам, че трябва да си приказваме, за да не се усеща чак толкова чувството на неловкост. Тя забелязва китарата ми и пианото. – Свириш ли? – Пристъпва към малкия роял.

– Да.

– Затова си толкова добър с ръцете – отбелязва тя. След това се мръщи, сякаш е осъзнала, че го е казала на глас, и страните ѝ пламват.

– Ти свириш ли? – питам на свой ред, без да обръщам внимание на забележката ѝ.

– Не, така и не се отнесох сериозно. – Облекчението омекотява чертите ѝ, вероятно защото не обърнах внимание на забележката ѝ за ръцете ми. – Ами всичко това? – Тя сочи уредбите и аймака в ъгъла на стаята.

– Работя като диджей.

– Така ли?

– Да. Два пъти в месеца в един клуб в Хокстън.

– Затова имаш толкова много винилови плочи. – Тя поглежда към полиците на стената, където е колекцията ми.

Кимам.

– Ами снимките? – Тя махва с ръка към черно-белите пейзажи в хола.

– Да, понякога заставам от другата страна на фотоапарата.

Тя ми се струва объркана.

– Работя като манекен. Главно рекламни материали.

– А, сега вече всичко се връзва. Ти наистина си мъж с много таланти. – Тя се усмихва широко, очевидно се чувства малко по-уверена. Така и трябва. Тя е богиня.

– С какво ли не съм се захващал – отвръщам с пренебрежителна усмивка и нейната се стопява, заменена от учудено мръщене.

– Да не би нещо да не е наред? – пита тя.

Да не е наред ли? Какви, по дяволите, ги приказва?

– Не. Нищо. – Телефонът ми избръмчава. Получил съм есемес, който ми казва, че таксито е пристигнало. – Ще ти се обадя – обещавам, грабвам сакото ѝ и го държа, за да се облече.

– Не, няма. Но не се тревожи. Ти си падаш по Тиндър. Аз се забавлявах.

– И аз. – Нямам намерение да ѝ противореча.

Изпращам я до входната врата.

– Искаш ли да те изпратя до долу?

– Не, благодаря. Голямо момиче съм. Довиждане, Максим. Беше ми приятно да се запознаем.

– И на мен... Хедър.

– Браво. – Тя грейва, доволна, че съм запомнил името ѝ, а аз не се сдържам и отвръщам на усмивката ѝ. – Така вече е по-добре – отвръща тя. – Надявам се да намериш онова, което търсиш. – Вдига се на пръсти и ме целува мило по бузата. Обръща се и се олюлява на високите си токчета към асансьорите. Мръщя се след нея, наблюдавам как великолепното ѝ задниче се движи под червената рокля.

Да намеря онова, което търся ли? Какво, по дяволите, означава това?

Вече съм го намерил. Имах теб. Утре ще бъде някоя друга. Какво повече ми трябва?

Поради някаква незнайна причина думите ѝ ме дразнят, но аз се отърсвам от тях и отивам да си легна, облекчен, че си е отишла. Докато си свалям дънките и лягам, предизвикателните ѝ прощални думи отекват в главата ми.

„Надявам се да намериш онова, което търсиш“.

Това пък откъде дойде, мама му стара?

Току-що наследих огромно имение в Корнуол, имение в Оксфордшър, друго в Нортъмбърланд и малка част от Лондон – въпросът е на каква цена.

Бледото безжизнено лице на Кит се появява отново.

Мама му стара.

Толкова много хора сега вече разчитат на мен, прекалено много, наистина прекалено много: фермери арендатори, работници в именията, персоналът в четири къщи, строители в Мейфеър...

По дяволите!

„Майната ти, Кит. Майната ти, задето взе, че умря“.

Затварям очи, опитвам се да потисна неизплаканите сълзи и се унасям с прощалните думи на Хедър.