Цветът на дулото

1.

Хонконг:

Специален административен район

на Китайската народна република

10 дни по-късно

Блестящият корпус на самолета бизнескласа изскочи по низходяща траектория от сивите облаци на пет километра западно от писта 07-Лява. Колесникът му се отвори и към него се насочи бинокъл, който проследи захождането му над водата

– Винаги съм искал да убия агент на ЦРУ. Със собствените си ръце. Мечтая за деня, когато ще обхвана гърлото му с пръстите си, ще изцедя живота от него и ще гледам как очите му се изцъклят и погледът в тях изстива.

Коментарът беше на мандарин и беше направен не от мъжа с бинокъла, а от стоящия отляво негов партньор. И двамата се намираха на покрива на странична на летището сграда и полагаха максимални усилия да игнорират задушаващата утринна жега. Мъжът с бинокъла освен това се мъчеше да игнорира и колегата си и се беше съсредоточил върху приближаващия самолет.

Той отговори също на мандарин:

– „Фалкон Дасу“... възможно е да е модел „Седем Х“. Мисля, че ни трябва точно този.

– Можеш ли да прочетеш бордния му номер?

– Не... още е твърде далече.

– Да убиеш агент на ЦРУ няма да прилича по нищо на онзи, когото удуших в понеделник. Сигурен съм, че онези от ЦРУ имат истински мускули на врата. И той ще се бори за живота си.

С приглушена въздишка мъжът с бинокъла попита:

– Защо говориш по този начин, Тао?

– Защото ако от този самолет слязат хора, съм сигурен, че Контрол ще ни нареди да ги ликвидираме. Ти какво мислиш?

– Мисля, че си побъркан почти колкото Контрол.

Мъжът с бинокъла „Пентакс“ продължи да следи самолета, който кацна и забави, за да рулира по пистата. Сега вече можеше да провери бордния номер, който лесно се четеше през увеличаващия 10-кратно бинокъл.

– Имаме съвпадение.

– Добре.

И двамата с облекчение се увериха, че разузнавателната сводка за пристигането на самолета се бе оказала точна. Самолетът от Америка бе кацнал точно по разписание, а това означаваше, че няма да се пържат на нажежения покрив цял ден.

Докато мъжът с бинокъла продължаваше да наблюдава съсредоточено, самолетът рулира до рампата на митницата, а после по пистата пред Центъра за бизнесавиация на Хонконг – базов оператор на авиационна техника, предпочитан от частните самолети на елитните компании, посещаващи града. Двамата китайци приклекнаха, за да намалят вероятността да бъдат забелязани през някой илюминатор на самолета. Не очакваха това да се случи, защото правеха това непрекъснато и бяха уверени в уменията си, но днешната мишена се предполагаше, че е експерт в разпознаване на проследяването и предприемането на мерки за противодействие на наблюдението.

Като служители на разузнаването в китайското Министерство на държавната сигурност (МДС), Уан Пин Ли и Тао Ман Ко по закон не можеха да работят тук, без да уведомят властите на Специалния административен район на Китайската народна република. Континентът имаше свои правила, а Хонконг – официално казано – следваше различен набор от правила по отношение на въпросите на сигурността. Само че тези мъже бяха шпиони, а шпионите рядко спазват правила; тези двамата ги спазваха още по-рядко, понеже не бяха само шпиони.

Тяхната официална мисия в Хонконг, причината, поради която Тао, Уан и две дузини като тях се намираха тук, на първо място предполагаше да не се представят на местните власти. Тя бяха призраци, дим.

Бяха убийци.

На Уан не му допадаше елементарността на тазсутрешната им задача, но той разбираше ситуацията. От време на време на международното летище на Хонконг кацаха самолети, използвани от фирми паравани на ЦРУ, но не и този конкретен самолет, което бе причината той да бъде проверен от именно тези двама агенти. Това означаваше загърбване на другите им задачи, но заповедите си бяха заповеди, а на тях бе заповядано да са тук и сега. За тяхно нещастие се бяха оказали единствените двама достатъчно наблизо, за да реагират на искането на МДС. В действителност истинската им работа бе за Министерството на отбраната (МО) и по-специално мокри поръчки за експерти, и ако се окажеше, че установяването на самоличностите на пасажерите на някакъв „Фалкон“ е отнело повече от два часа, техният водещ офицер в МО щеше да разбере, че не се занимават с преките си задължения, и щеше да ги „напрегне“ каквито и да бяха заповедите от Пекин.

Защото, според тези двамата, водещият им офицер в МО беше луд и състоянието му се влошаваше прогресивно.

Уан и Тао бяха извадили фотоапаратите си с телескопични обективи. Основният люк на самолета се отвори и пред него спря черен мерцедес S класа. Отвори се задната врата от другата страна на колата и двамата агенти насочиха обективите си натам, очаквайки от мерцедеса да слезе пасажер. Случи се обаче обратното – носещ сам багажа си мъж изтича бързо надолу по стълбата и се скри зад тонираното стъкло на мерцедеса.

– Мамка му...! Успя ли да го хванеш? – прошепна Уан.

– Не съм фотограф. Ако обаче имах снайперската пушка, вече щеше да е мъртъв.

– Не те попитах това.

– Бях се фокусирал върху задната врата на мерцедеса. Мислех, че оттам ще слезе някой. Ти...?

– Сега ще проверя... – Уан прегледа записаните изображения. – Нямам ясен образ на лицето му... заслони го от слънцето с ръка. Но... тъмнокос, с брада, сив костюм, слънчеви очила. Със сигурност западняк. Златна венчална халка на лявата ръка. Куфарче на колелца и раница.

– Който и да е, до залез-слънце ще е мъртъв.

Уан прибра фотоапарата в раницата си.

– Виж... спри вече с това. Да се качваме в колата.

– Тази услуга с лимузини е с геопроследяване. Можем да виждаме движенията на всяка тяхна кола на лаптопа ми. Така че където и да отиде мерцедесът, ние ще го знаем.

– Ами ако той слезе някъде по маршрута?

Двамата мълчаливо тръгнаха към стълбата. Костюмите им бяха залепнали от пот към телата им. Тао попита:

– И защо ще го прави?

– Защото е от ЦРУ и е трениран да противодейства на евентуално проследяване.

Тао се засрами, че не бе обмислил всички аспекти, преди да говори. Компенсира смущението си, като успя да стигне първи до спускащата се от покрива стълба и пак пръв да слезе до черната „Тойота Аурион“ – произведена в Австралия кола, която напълно се вписваше в трафика на близо осеммилионния град.

Тао седна зад волана и се залепиха зад черния мерцедес, когато той излезе през портала на Центъра за бизнесавиация на Хонконг и се включи в натоварения утринен трафик по „Чек Лап Кок“.

Докато шофираше, Тао каза:

– Полковник Дай ще разбере, че се занимаваме със следене на някакъв тип, който няма нищо общо със задачата ни към МО, и ще ни нареди да го ликвидираме. Или ще си го изкара на нас, като за наказание ни възлага гадни задачи. Американците имат поговорка... – и той премина на английски, защото и двамата го владееха добре: – „Лайната се стичат надолу“.

Уан вдиша дълбоко през носа си.

– Това не е поговорка, а физика. – След това продължи: – Ако изобщо реши да предприеме нещо, полковник Дай ще ни възложи да го посмачкаме, да го разпитаме и да го изплашим, така че да напусне града. Не вярвам да стигнем до смъртоносни действия.

При тези думи Тао отмести поглед от пътя и погледна партньора си.

– Не съм съгласен. Дай ще ни нареди да убием този човек на границата, както нареди на Су и Лин да убият двамата от Триадите в Сек Кон. Охранителите на Фан Джиян бяха екзекутирани в деня след бягството му в Шенжен и това стана пак по заповед на Дай. Трябва да признаеш, че полковникът се е настървил. Пак казвам, че Дай ще ни заповяда да ликвидираме този тип от ЦРУ, да изхвърлим трупа му в залива и да излъжем Пекин какво сме направили. – Тао подсмръкна. – Дай е луд.

– Да, направо е обезумял – съгласи се Уан. – Но мъртъв агент на ЦРУ в Хонконг само ще усложни работата му, вместо да я улесни.

Тао обаче отказа да бъде разубеден:

– Ще я усложни за нас. Не и за него. Освен това на полковник Дай не му пука. Пекин му е дал свобода на действие, така че онзи в мерцедеса ще е мъртъв преди полунощ. Напоследък Дай не спазва никакви правила в Хонконг. – Изсумтя и добави: –До края на тази операция улиците на този град ще станат реки от кръв.

2.

Кортланд Джентри седеше на предната седалка на мерцедеса, което сериозно бе объркало шофьора. Пътниците нормално сядаха отзад, с багаж в багажника, но Корт бе слязъл бързо от самолета и буквално бе скочил до шофьора с цел да затрудни възможното външно наблюдение на базовия оператор, и понеже нямаше никаква представа за тънкостите на занаята, шофьорът бе решил, че американецът е някакъв извратен чудак.

Корт не бе видял двамата мъже на покрива, но сега вече ги виждаше или поне виждаше черната „Аурион“ да следва мерцедеса на шест до десет дължини, без да изостава много, винаги там, въпреки отбивките, червените светофари и накъсаното от спирания и тръгвания движение в напрегнатия трафик на хонконгското ежедневие.

Корт имаше опашка, а бе слязъл в Хонконг от само някакви десетина шибани минути.

Страхотно.

Обмисли дали да не изскочи от мерцедеса някъде по пътя до дестинацията си, за да се изплъзне на преследвачите, но реши, че този шофьор е вероятно информатор на китайското разузнаване и ще съобщи, че пътникът му без предупреждение е изскочил от наетата кола и е хукнал по някаква уличка.

Не, така нямаше да стане. Трябваше да поддържа легендата си, а това означаваше, че щеше да се преструва, че не е забелязал каращата зад тях черна кола.

Беше идвал вече в Хонконг, но само веднъж. Ако изобщо можеше да се каже, че има обичаен район на действие, Източна Азия определено не бе това, така че той се постара да игнорира засега следящата ги кола и да оползотвори времето си в наблюдение на тъканта на живота по улиците. Обърна внимание на това как изглеждат полицейските коли, къде са разположени табелите с имената на улиците, на трафика и стила на обличане на пътуващите за работа. Запамети взаимното разположение на няколкото основни сгради, които се виждаха. Беше прекарал часовете на полета си от Щатите в подготовка за операцията, но не бе намерил време за повече от бегъл поглед на картата на района на действие (РД), защото както бе разбрал безброй пъти в минали операции, картата не само не е идентична с територията, но в много случаи предварителните нагласи за едно или друго място са тотално погрешни.

Трябва наистина да имаш впечатления от първа ръка за дадено място, за да го знаеш на оперативно ниво.

Корт бе свършил много работа, за да се подготви, но задачите му винаги бяха критично важни, така че щеше да се наложи да се пропие с духа на РД по време на работа.

Колата се качи на моста „Цин И“ и той погледна в огледалото, за да се убеди, че черната „Аурион“ продължава да ги следва. Беше на добра позиция за следяща кола – Корт признаваше на тези момчета, че си знаят работата, – но той бе изпадал хиляди пъти в едната от двете роли, така че разкриването на кола, висяща на задника му, не беше никакъв проблем за него. Двете коли слязоха от моста и продължиха на юг по протежение на бреговата ивица, за да навлязат най-сетне в хонконгския квартал Цим Ша Цуи, на южния нос на Каулун . Черният седан си беше все там отзад, което казваше на Корт, че следенето му е организирано по възможно най-простия начин: нямаше няколко екипа в коли, които синхронизирано по радиото да сноват напред-назад около него, което би очаквал, ако това бе дело на китайското МДС и бе възложен пълният пакет за проследяване. Тези момчета зад него или работеха за някаква несвързана с китайското разузнаване група, или китайското разузнаване гледаше на него повече с любопитство, отколкото със загриженост, така че шефовете бяха изпратили двама души, колкото да се разбере къде отива и какви са му намеренията.

Като отмести поглед от огледалото за обратно виждане, той зърна за първи път хотела. Петзвездният „Пенинсула Хонконг“ бе разположен на южния връх на Каулун, точно срещу намиращия се на другата страна на улицата фериботен терминал. Нямаше търпение да се добере до стаята си – не толкова за да си почине след 19-часовия полет от Щатите с едно междинно кацане, колкото за да извади шифрования си телефон и да се обади на своята операторка. Щеше да ѝ разкаже за следенето и щеше да ѝ го натрие в носа, защото той нямаше никакъв пръст в тази дивотия, способна да провали мисията му още преди да е започнала.

Не, каза си Корт. Това нямаше да навреди на операцията. Не можеше, просто защото задачата му тук бе най-важната в живота му. Потенциалната полза бе експоненциално по-голяма от всички разузнавателни данни, за които бе чувал, като се изключеха някои военновременни удари.

А имаше заложен и човешки живот, включително на човека, спасил Корт Джентри преди години.

Повтори си, че провалът е изключен. Каквито и препятствия да го очакваха, той щеше да доведе нещата до успешен край дори ако трябваше да изтърпи тези двама китайски смешници да му дишат във врата през цялото време на задачата.

Мерцедесът заобиколи фонтана пред „Пенинсула“ и спря под козирката. Пиколо отвори задната врата, но Корт слезе от предната седалка, без да удостои шофьора с никакво внимание. Извади сам ръчния си багаж и подмина пиколото с едва забележимо кимване, сякаш бе бизнесмен, който прави това всеки ден от живота си.

До входа на хотела имаше изумителен автопарк от осем на брой зелени ролс-ройса и Корт се престори, че им се възхищава, както би направил всеки чуждестранен бизнесмен. Знаеше, че колите са на разположение на заможните гости, за да обикалят с тях Хонконг, и той самият нямаше да възрази срещу такава обиколка, но текущата му задача не беше такава. Не, по-скоро щеше да прекара времето си в клечене по тъмни улички и разбиване на глави в опиумни пушални и стриптийз клубове.

Въпреки красивия хотел и хубавия костюм той щеше да обикаля пеша, а не да смуче коктейли на задната седалка на скъпи коли.

След като се забави достатъчно, за да подсили легендата си с одобрителна обиколка на ролсовете, той се извърна и с делова походка влезе във фоайето. След пет минути вече разглеждаше стаята си на 27 етаж.

Не беше апартамент, но беше просторна и добре обзаведена. Със страхотен изглед през френски прозорец към залива Виктория. Отвъд задръстения с плавателни съдове канал се издигаха огромните небостъргачи на Хонконг. Изумителният градски пейзаж беше на фона на издигащите се покрити с пищна зеленина хълмове, а Виктория Пийк – най-високата точка на Хонконг – беше забулен от ниските облаци.

Корт погълна гледката за миг, преди да хвърли куфарчето и раницата си на леглото, за да изрови от багажа мобилния си телефон и батерията към него, които ловко сглоби.

Включи впечатляващата стереосистема на стаята, увери се, че съраунд-саунд колоните са в режим „пълно стерео с всички канали“ като предпазна мярка срещу скрит микрофон до колона, която само от време на време излъчва звук, след това избра станция с досадно техно, за да влуди евентуално подслушващите го. После влезе в просторната баня и завъртя крана на ваната. Звукът на течащата по тръбите в стената вода щеше да затрудни работата на монтираните тук микрофони.

Спомни си колко пъти в кариерата му се бе налагало да откъсва слушалките от ушите си, за да се спаси от грохота на пълнещата се вана или шума на измивана тоалетна.

Мобилният телефон на Корт бе със стандартен закупен в магазина софтуер, който обаче бе модифициран, за да се подобри работата на шифроващия алгоритъм, но без да бъде окомплектован с нищо специално, което би издало факта, че Корт го бе получил в Научно-техническия отдел на ЦРУ. Телефонът можеше да издържи на оглед от експерти на най-елитните разузнавателни служби по света. Ако те някога изобщо имаха шанса да го разгледат, Корт щеше да им се стори най-обикновен параноичен бизнесмен, маниак на тема технология против проследяване, но в никакъв случай шпионин на държавна служба.

Джентри бе двойно легендиран: основното му прикритие беше американски бизнесмен, а спомагателното – наемен убиец (но такъв без история) и той нямаше да издаде това чрез използването на техника с пръстовите отпечатъци на Компанията по нея.

Телефонът се забави в установяването на връзка, но когато го направи, на позвъняването му бе отговорено при първи сигнал.

– Брюър.

Корт си погледна часовника, видя, че в Лангли, Вирджиния, е десет вечерта, и се запита дали Сюзан Брюър е още в офиса си.

– Нарушител – каза той.

– Проверка на самоличността: „Родстър“. – Долови в гласа ѝ облекчение.

Корт знаеше, че е очаквала обаждането му.

– Отзив с „Ренесанс“.

– Самоличността потвърдена. Предполагам, че операцията се развива нормално.

– Нищо подобно. Има проблем.

– Проблем? По часовника на бюрото ми съдя, че току-що си пристигнал в хотела си. Да не би леглото ти да е твърдо?

– Имам опашка.

– О... – Пауза. – И ти...

Корт я прекъсна:

– Да, сигурен съм.

– И как, по дяволите, успя да хванеш опашка?

– Самолетът ми кацна, а когато напуснах летището, ме последва екип в кола.

Нова пауза.

– Това е проблематично.

– Проблематично? В Лангли, да, предполагам изглежда нещо такова. Но тук, погледнато от моя ъгъл, изглежда тотална издънка. Как се очаква да свърша работата си под наблюдение?

Брюър обаче остана дистанцирана и професионална.

– Разбирам загрижеността ти, Нарушител. Започвам незабавен разбор – ще проверя самолета, ще видя има ли възможност...

– Кой знаеше за операцията?

Брюър отговори без колебание.

– Аз, ти и Хенли. Точка.

Матю Хенли беше новият директор в ЦРУ на Националната тайна служба. Корт се познаваше отдавна с Хенли, докато отношенията му със Сюзан Брюър бяха на по-малко от едно денонощие. Но тя му бе оператор, единствен контакт и единствен спасителен пояс на Компанията за тази операция. Трябваше да работи с нея и в известна степен трябваше да ѝ има доверие.

Само че Корт не беше от доверчивите.

– Сигурна ли си в това?

– Абсолютно сигурна. Виж... това не е свързано с теб. Но може да бъде. Който и да те следи, не знае кой си. Но може някак да са разбрали, че самолетът е наш, така че всеки слязъл от него става тяхна мишена.

– Надявам се да си права.

– Винаги съм права – заяви Брюър. – Познаваме се отскоро и може още да не го знаеш, но скоро ще го разбереш.

– Засега знам само че не беше права за самолета.

– Самолетът не е мой. Транспортът беше организиран от Хенли. Аз съм толкова нова в тази операция, колкото си и ти. – Тя помисли за момент. – Ако китайците знаят, че се използва от Компанията, тогава вече няма да го използваме. Когато свършиш работата, обещавам ти, че ще те изведа на чист самолет.

Корт се загледа през прозореца, към залива, двайсет и седем етажа надолу. Виждаха се десетки всевъзможни плавателни съдове от всякакви типове и размери.

– Може да се окажа в по-голяма безопасност на една от тези съборетини, дето подскачат сега във вълните.

– Това ще е твое решение, но докато не завършиш операцията... никакви бавни лодки. Часовникът тиктака. Знаеш какъв е залогът.

Корт издиша в слушалката:

– Онези, дето ме следят... Дали представляват физическа заплаха?

– Как бих могла да ти отговоря? Аз дори не знам кои са.

– Забелязах само една кола, но проследяването бе проведено доста грамотно. Предполагам, че са от МДС. Въпросът ми е: китайски агенти убивали ли са агенти на Компанията през последните... да кажем, десет години?

Брюър отговори категорично:

– Не. Всъщност говорим за повече от двайсет години. Освен това ти си в Хонконг, а не в Пекин. Хонконг има автономия... поне на теория. Ако МДС присъстват там масирано, това може да се случи само след като Китай наруши доста закони.

– Но би могло да се случи.

Брюър коригира последното си твърдение:

– Да. Знаем, че МДС е в Хонконг... това е очевидно. Цялата ти операция е базирана на допускането, че китайците извършват разузнавателни операции в Хонконг. Аз само казвам, че не е същото като да си на континента – в Пекин или Шанхай. Освен това в Хонконг има транснационални престъпни групи – това са Триадите и Китай има известно влияние над някои от тях

– С други думи, казваш, че МДС може да ми прати някоя местна банда.

Тя обмисли отговора си, преди да го произнесе:

– Предполагам, че това е възможно, ако решат, че трябва да го направят. Но ти няма да им дадеш причина, нали?

Корт легна на леглото и се загледа в тавана.

– Не знам как се получава, но винаги установявам връзка с хората от грешната страна.

– Тогава, предполагам, че трябва да се постараеш да се държиш възможно най-прилично.

Корт въздъхна.

– Виж, мисля да им изчезна от радара.

– И какво означава това?

– Това означава, че трябва да им се скрия и да избегна възможно компрометиране на операцията. И за известно време няма да поддържаме контакт.

Брюър забави отговора си. После каза:

– Ами... ти поне имаш опит да работиш сам.

– Аз пък съм сигурен, че ти имаш опит да анализираш провали.

Беше гадно да ѝ говори така. Корт знаеше, че не трябва да поставя лошо начало на работата си със Сюзан Брюър, но бе работил без надзор цели пет години и не бе свикнал да го забъркват в дивотии. Беше се върнал в Компанията за първи път от половин десетилетие, в тънко като дантела подобие на квазивзаимоотношения, и не беше екипен играч, който знае как да избира в кои битки да влезе.

Брюър можеше да се засегне, но вместо това остана професионална, макар и леко сопната.

– Помни, че не си там на мисия с пряко действие. Трябва да установиш контакт с мишената, да събереш колкото може повече информация за ситуацията, да докладваш и да се махнеш оттам. Не става дума за „Аз срещу лошите“. – И побърза да добави: – Съжалявам, че нещата не потръгнаха от самото начало.

Корт Джентри омекна.

– Вината не е твоя. Ще ти се обадя по-нататък.

Затвори и се заслуша в техното за около минута. След това стана от леглото, мина през стаята и спря дивотията.

Двайсет и седем етажа по-долу Уан Пин Ли и Тао Ман Ко седяха в заседателната зала на апартамента за администрацията на „Пенинсула“ и наблюдаваха мълчаливо, а мениджърът на дневната смяна стана и напусна залата. Беше се ядосал, че искат от него да стане информатор за един от гостите си, беше направил сцена, изисквайки документите на Уан и Тао, но всичко бе само театър. Макар двамата агенти да знаеха, че могат да докладват за неподчинението на мениджъра, от друга страна разбираха, че не са в Хонконг, за да оценяват партийната лоялност на хотелиерите.

Освен това, след малко показни душевни терзания, мениджърът бе съдействал. Вече им бе казал, че пристигналият с мерцедеса гост пътува под името Роджър Хартли и се представя за бизнесмен от Охайо, Съединените щати. Служителите на разузнаването не можеха да разгледат паспорта му, защото, за разлика от Китай, хотелите в Хонконг не бяха задължени да задържат паспортите на своите гости, а петзвездните като „Пенинсула“ дори с удоволствие се дистанцираха от тази китайска практика.

Но макар привидно „Пенинсула“ да се правеха на много загрижени за правата на своите гости, в действителност стаята на Роджър Хартли беше съоръжена с подслушващи устройства, а повечето четири- и петзвездни хотели в Хонконг поддържаха стаи, подготвени от МДС, макар устройствата нормално да оставаха изключени до възникване на конкретна необходимост. Тао вече разполагаше с номера на стаята на Хартли и щеше да се обади да започне денонощно подслушване, а той щеше да се обажда в службата периодично, за да научи записано ли е нещо интересно.

Мениджърът се върна с две карти за отключване и им ги подаде безмълвно. Това даваше на Тао и Уан пряк достъп до стаята срещу тази на Хартли, която случайно се бе оказала свободна, но дори в нея да имаше някой настанен, намусеният мениджър щеше да го премести в друга стая под измислен претекст. През камерата в шпионката, която щяха да монтират в своята стая, Тао и Уан щяха да виждат чудесно вратата на стаята на Хартли, а благодарение на детектора на движение в камерата нямаше да го изпуснат да излезе, без да разберат.

Мениджърът носеше и резервни копия на картите, които щяха да им позволят да влязат в стаята на Хартли, ако искаха да я проверят, когато той я напуснеше.

След като даде картите на двамата агенти, мениджърът ги изведе от заседателната зала във фоайето. Пожела им неискрено приятен ден, обърна се и се прибра вътре.

Тао погледна Уан и каза:

– Този се държа неуважително.

– Нямаме време да се занимаваме с него. Засега издържа изпита. Да се качим в стаята.

Тао кимна и попита:

– Дали да не повикаме помощ?

– Кого? Тук всички работят за МО. Когато разбере, че сме били изтеглени от операцията му, полковник Дай ще се нервира достатъчно. Ако вземем да му искаме още хора за помощ, направо ще откачи.

Влязоха в един от асансьорите. Когато вратата на кабината се затвори, мобилният телефон на Тао иззвъня в джоба му. Той погледна номера и веднага връчи телефона на Уан:

– Самият той.

Уан взе телефона и веднага започна да докладва, без да чака да го попитат къде се намират.

– Уей, ни хаo, шанихъсия. – „Здравейте, полковник“. – Беше ни наредено от нашия контрол в Пекин да преустановим вашата операция и да отидем на летището. Американски самолет на ЦРУ „Фалкон Дасо Седем Х“, борден номер...

Уан внезапно спря и заслуша. За Тао бе повече от ясно, че са го прекъснали. Асансьорът стигна етажа им и те тръгнаха по коридора. Уан проговори пак, но вече много по-меко:

– Да, сър. Заповедта беше изрична. След това последвахме обекта до „Пенинсула“ и сега сме взели стаята срещу...

Отново спря и този път Тао можеше да чува гласа на мъжа, с когото разговаряше.

Влязоха в стаята и Уан отново заговори:

– Разбирам, сър. Но това дойде от нашия отдел... не вашия. Поднасяме ви извиненията си, но макар да ни прехвърлиха на вас, ние си оставаме подчинени на нашите началници...

Бе прекъснат за трети път. Тао гледаше, докато Уан слушаше; после кимна послушно и завърши разговора. Явно се чувстваше некомфортно, но не каза нищо на по-младшия си колега.

– Какво каза? – попита Тао.

– Какво мислиш? Побесня, че сме зарязали неговата операция, за да изпълним заповедта на МДС... сякаш имахме някакъв избор.

Тао знаеше, че е по-младши, но рискува да коментира.

– По някаква причина полковник Дай също си залага главата в тази операция. На следващото си обаждане ще ни заповяда да ликвидираме обекта.

Уан съблече сакото си, което още бе влажно след престоя на нажежения покрив на летището.

– Сигурно гони повишение или както намекваш, може би има някаква друга причина за личната му намеса. Само че ако Дай се провали сега, ще го отнесат такива като нас.

Тао вдигна пръст:

– Не, не такива като нас. Ще сме точно ние. Затова трябва да ликвидираме човека на ЦРУ и...

Уан помаха с ръка във въздуха.

– Занимавам се с това по-дълго от теб, Тао. Избий си го от главата. Тук сме по заповед на МДС да проследим мишена, след което отново ще станем двама примерни войници на МО. Никой няма да убива никого, докато не намерим Фан Джиян или докато някой не се изправи на пътя ни.

На което Тао отговори:

– Роджър Хартли вече е на пътя на Дай. А полковник Дай не се шегува.