Машина за любов

ПЪРВА ЧАСТ

АМАНДА

1.

Понеделник, март 1960 г.

В девет сутринта тя стоеше на стъпалата пред хотел „Плаза“ и трепереше в ленената си рокля. Една от щипките за дрехи, с която бяха закрепили роклята на гърба ѝ, изтрополи на земята. Веднага притича един от моделиерите и я постави на мястото ѝ, докато фотографът се възползва от паузата, за да презареди апарата си. Фризьорът незабавно напръска с лак за коса няколкото непокорни кичура и снимачният сеанс бе възобновен. Струпаната наоколо любопитна тълпа тръпнеше от удоволствие, че наблюдава на живо как една от модните красавици – прочут фотомодел, манекен от висшия ешелон – се излага на мартенския студ в лека лятна рокля. За необичайността на сцената допринасяха и излъчващите вледеняващ студ заснежени склонове на възвишенията в нюйоркския Сентрал Парк – спомен от неотдавнашната снежна буря. Зяпачите, омотани до ушите в топли зимни дрехи, изведнъж осъзнаха, че изобщо не завиждат на зъзнещото момиче, което тази сутрин щеше да спечели повече отколкото всеки от тях за цяла седмица.

Аманда вкочанясваше, но зяпачите не съществуваха за нея. Тя си мислеше за Робин Стоун. Мислите за него често ѝ помагаха, особено след като бяха прекарали заедно нощта. А нощите с него бяха вълшебство.

Тази сутрин обаче мислите за Робин не ѝ носеха утеха. Не можеше да се каже, че бяха прекарали вълшебна нощ. Той дори не ѝ се обади. Беше отишъл да изнася лекции – една в Балтимор в събота и друга в неделя във Филаделфия, на някаква официална вечеря.

– Ще им изстрелям словото си още в седем и ще си бъда в Ню Йорк преди десет часа – обеща той. – Така че ще отидем в „Лансър Бар“ да хапнем по един хамбургер.

И тя стоя и го чака, гримирана и издокарана, до два часа през нощта. Той дори не ѝ позвъни.

Фотографът бе привършил. Моделиерът се втурна към нея с палто и термос горещо кафе. Аманда влезе във фоайето на хотела, отпусна се в едно от огромните кресла и засърба от кафето. Ледените кристалчета във вените ѝ започнаха да се топят. Ще оцелее и този път. Слава богу поне, че останалите снимки бяха на закрито.

Допи кафето и се качи в апартамента, нает специално за снимките. Дрехите бяха строени на закачалки в спретната редица. С помощта на гардеробиерка свали ленената рокля и обу удобни ленени панталони. Нагласи подплънките на сутиена си, провери наред ли е гримът. Докато прекарваше гребен през гъстите си медноруси коси, от него захвърчаха искри. Вчера ги изми, среса ги както Робин най-много ги харесваше – пуснати свободно по раменете. За днес следобед обаче имаше насрочени три часа снимки за козметичната линия „Олуейсо“ и вероятно щяха да променят прическата. Джери Мос предпочиташе косите вдигнати високо – това придавало повече шик на козметичните продукти.

В единайсет се затвори в банята и се преоблече в собствените си дрехи. Отвори голямата чанта и извади от несесера четка и паста за зъби. Изми си старателно зъбите. Следобед щеше да демонстрира лятната гама на червилата „Олуейсо“. Слава на Господа за зъбите, с които я бе дарил, слава Нему и за косите. И за лицето. Краката ѝ бяха безупречни, ханшът – тесен, ръстът – висок. Само дето се беше залисал и бе забравил да ѝ даде едно единствено нещо. Тя погледна огорчено плънките на сутиена си. Сети се за всички онези жени, които я бяха зяпали с отворени усти, докато тя позираше: секретарки, домакини, пълни жени и дебелокраки момичета – но всички имаха гърди. Гърди, които за тях бяха най-естественото нещо на този свят. А тя бе плоска като момче.

Колкото и да е странно, това е преимущество за фотомодел и манекен. Ала в никой случай не допринасяше за благополучието в личния ѝ живот. Спомни си учудването, което изпита на дванайсетгодишна възраст, когато на повечето момичета в училище взеха да им растат отпред издутини. Тогава Аманда изтича при леля Роуз, а тя се засмя:

– И на теб ще ти пораснат, миличко, и нека се надяваме, че няма да са големи като на леля ти!

Те обаче не пораснаха. Когато навърши четиринайсет, леля Роуз рече:

– Виж какво, детето ми, добрият Господ те е дарил с прекрасно лице и остър ум. Пък и много по-важно е мъжът да те обича заради самата теб, а не заради тялото ти.

Всичко това звучеше прекрасно, докато седеше при нея в кухнята и я слушаше. Тогава и на двете не им минаваше през ума, че един ден Аманда ще живее в Ню Йорк сред хората, които сега са нейни познати и приятели.

Като например Певеца – в себе си тя не наричаше Били по друг начин. Беше осемнайсетгодишна и вече позираше за някои списания, когато се запозна с него. Като ученичка беше слушала плочите му на грамофона си, а едва единайсетгодишна чака два часа на опашка, за да го зърне на излизане от кварталното кино, когато дойде в града им за премиерата на свой филм. И изведнъж – лично запознанство на едно събиране. Сбъднат сън. Не беше за вярване – той я забеляза сред всички и се насочи право към нея. Или както самият Били заяви пред журналисти:

– Беше любов от пръв поглед.

От тази нощ нататък тя стана част от постоянния му антураж. За подобен живот само беше чувала – премиери в нощни клубове, личен шофьор с ливрея, на разположение двайсет и четири часа в денонощието, огромни тълпи, които Певеца влачеше навсякъде подире си – автори на текстове, музиканти, импресарии, рекламни агенти, техници. И макар да я виждаха за пръв път, всички я приеха като член на голямото им семейство. Тя се изуми от светкавичното му ухажване и от отзвука на тяхната идилия във вестниците и списанията. Той я държеше за ръката или я целуваше по бузата, докато фотоапаратите не преставаха да щракат. На петата вечер най-сетне се озоваха сам-сами – в неговия апартамент в хотела.

Никога дотогава не беше стъпвала в „Уолдорф Тауърс“. По онова време Аманда живееше в „Барбизон“ – общежитие за манекени и фотомодели. Стоеше насред стаята и гледаше с изумление грамадите от цветя и редиците бутилки с алкохол. Той я целуна, разхлаби вратовръзката си и я повика с пръст в спалнята. Тя го последва покорно. Певеца си съблече ризата и небрежно смъкна ципа на панталоните си.

– Хайде, ангелче, сваляй парцалите – нареди ѝ той, а тя усети внезапен пристъп на панически страх, докато бавно си събличаше дрехите. Остана по сутиен и гащета. Той се приближи, целуна я по устните, по шията, по раменете, а ръцете му през цялото време се опитваха да разкопчаят сутиена. Накрая той се свлече на пода. Певеца отстъпи крачка назад и не можа да скрие разочарованието си:

– Господи, малката, я го върни пак на мястото му! – Плъзна надолу поглед към себе си и се засмя: – Моят човек съвсем се скри от преживения шок.

Тя отново си закопча сутиена. Сетне облече всичките си дрехи и се втурна вън от хотела. На другия ден той ѝ изпрати цветя, обсади я с телефонни обаждания, направо започна да я преследва. Тя отстъпи и двамата изкараха заедно три чудесни седмици. Спа с него, но без да си сваля сутиена.

В края на третата седмица Певеца се върна у дома, в Калифорния. И никога повече не я потърси. Пречисти си съвестта, като ѝ подари на сбогуване палто от норки. А тя още си спомняше изумлението по лицето му, когато установи, че е девствена.

Шумотевицата, която се вдигна във вестниците около нейната авантюра с Певеца, стана повод да ѝ се обадят от агенцията на Ник Лонгуърт с предложение за работа. Тя подписа договор и така започна кариерата ѝ на фотомодел. В началото получаваше двайсет и пет долара на час, а ето че сега, след пет години, беше сред десетте най-прочути манекени в страната и тарифата ѝ бе шейсет долара на час. Ник Лонгуърт я накара да изучава с часове модните списания, научи я да се облича, да ходи. Аманда се премести от „Барбизон“ в хубав апартамент в източен Манхатан, където прекарваше по цели вечери сама. Купи си телевизор и сиамски котарак. Съсредоточи се върху работата си, разучаваше модните списания...

Робин Стоун влезе с взрив в живота ѝ по време на един благотворителен бал. Бяха се спрели на нея и на други пет от най-известните манекени да демонстрират облекло на бала, в хотел „Уолдорф“. Билетите бяха по сто долара. Както винаги, в голямата бална зала имаше танци и обичайните забавления. Присъстваше цялото висше общество на Ню Йорк. Едно нещо обаче отличаваше този бал от всички други бляскави благотворителни мероприятия – начело на организационния комитет стоеше госпожа Грегъри Остин. А организираните от нея събития се отразяваха не само от всички вестници, но и от телевизията, или по-скоро в местните нюйоркски новини на Ай Би Си. И защо не? Госпожа Остин беше собственичка на Ай Би Си.

Голямата бална зала на „Уолдорф“ беше претъпкана. Аманда и другите манекени бяха гостенки – тоест не плащаха билети, тъй като бяха отделили за бала от личното си време. Шестте седяха край една маса и вечеряха. Ай Би Си настани при тях шестима от по-младите си сътрудници да им кавалерстват. Мъжете бяха привлекателни, но безинтересни. В началото се опитаха да водят някакъв общ разговор, но постепенно се отказаха и взеха да обсъждат помежду си анулирани предавания и коя програма как се котира. Аманда дори не ги слушаше. Тя наблюдаваше скришом масата, на която се бяха разположили госпожа Остин и нейните приятели. Разпозна Джудит Остин от снимките във вестниците и тайно се зарадва, че косите им са с еднакъв цвят. На вид госпожа Остин ѝ се видя около четиресетгодишна, но затова пък тъй красива – дребна, изящна, изискана. В началния етап на кариерата си Аманда се беше стремила да подражава именно на този тип жени, от тях се учеше как да се облича. Естествено, не бе в състояние да си позволява подобни дрехи, но умееше поне да открива сполучливи имитации в магазините за конфекция.

След вечеря отиде в гардеробната да се подготви за модното ревю. Камерите на Ай Би Си бяха готови. Щяха да предават на живо за местните новини в единайсет часа. Седеше в гардеробната заедно с другите пет момичета, когато на вратата леко се почука. В стаята влезе Робин Стоун.

Момичетата му казаха имената си. Когато тя отговори просто „Аманда“, той го записа и продължи да чака. Тя се усмихна.

– Само Аманда – другото е излишно.

Очите им се срещнаха и той също се усмихна. Тя продължи да го следи с поглед, докато той ходеше из стаята и записваше имената на момичетата. Беше много висок, хареса ѝ походката му. Беше го гледала два-три пъти по телевизията, преди да превключи на друг канал да позяпа вечерния филм. От подсъзнанието ѝ изплува споменът, че е печелил наградата „Пулицър“ за телевизионен репортаж. Но, изглежда, не беше телегеничен. Косата му, тъмна и гъста, бе започнала леко да се прошарва по слепоочията. Ала какви очи... Внезапно те се вторачиха в нейните, задържаха погледа ѝ, сякаш я преценяваха. Сетне Робин се усмихна леко и излезе от гардеробната.

Аманда реши, че сигурно е женен за някоя като госпожа Остин. Към края на ревюто вече си го представяше обграден и от две дечица досущ като него.

Беше се преоблякла в своите дрехи, когато той повторно почука на вратата.

– Как сте, госпожице с едно-единствено име? – попита усмихнато. – Чака ли ви у дома някой господин с едно име или имате време да пием по бира?

Отидоха заедно в един бар, където Аманда през цялото време държа в ръка чаша кока-кола, почти без да отпие от нея, и изумено го гледаше как пресушава водка подир водка, без изобщо да се напие. И тръгна след него към апартамента му, без той да ѝ предложи, без дори да ѝ направи намек. Здраво стисналата я ръка говореше повече от всякакви думи, сякаш отдавна се бяха разбрали по въпроса.

Беше като хипнотизирана. Влезе в апартамента без чувство на страх, застана пред него и се съблече без дори да се сети за гърдите си. Но когато миг преди да свали сутиена, се поколеба, той отиде при нея и сам го разкопча.

– Разочарован ли си? – попита Аманда.

Той запрати сутиена с плънките чак в другия край на стаята.

– Само кравите имат нужда от виме! – заяви, като я хвана за ръката, нежно се наведе и я целуна по гърдите. Единственият мъж, сторил това. Тя улови главата му и потрепери.

Тази първа нощ я облада гальовно и безмълвно, до пълно изтощение, а после продължи да я притиска силно към себе си.

– Искаш ли да бъдеш мое момиче? – попита. Отстрани я от себе си и ясните му сини очи зашариха изпитателно по лицето ѝ. Устните му се усмихваха, но не и очите. – Без обвързване, без обещания, без въпроси – ще важи и за двама ни. Съгласна ли си?

Тя само кимна. А той я притегли и те отново се любиха, с особена смесица от настървение и ласкавост. Накрая се отпуснаха морно, издъхващи, но удовлетворени. Тя погледна часовника на нощната масичка. Три часът! Измъкна се от леглото. Робин се пресегна и я сграбчи за китката.

– Къде тръгна?

– Трябва да се прибера.

Той изви ръката ѝ и Аманда изохка от болка.

– Когато спиш с мен, ще оставаш за цялата нощ! Няма да си тръгваш! Ясно ли е?

– Трябва. Облечена съм с вечерна рокля.

Без да каже повече дума, той я пусна, но също стана и започна да се облича.

– Тогава ще дойда да спя при теб.

Аманда се усмихна.

– Да не те е страх самичък нощем?

Погледът му помръкна.

– Да не съм те чул да ми говориш така! Спя си сам на общо основание, но когато съм с момиче, спя с него в същинския смисъл на думата.

И така отидоха в нейния апартамент, където отново се любиха. А тя заспа в прегръдките му, преизпълнена от щастие, тъй напрегнато щастие, че изпита жал към всички жени на света, задето нямаше да познаят Робин Стоун.

А сега, след три месеца, дори сиамският ѝ котарак Слъгър бе приел Робин и благоволяваше нощем да спи в краката му.

Робин не печелеше кой знае колко и повечето съботи и недели отсъстваше от града – изнасяше лекции, за да си докара допълнителни доходи. Аманда нямаше нищо против да не ходят в скъпи заведения като „Колони“ и „21“. Харесваше ѝ в любимите му барове и ресторантчета – „Пи Джейс“, „Лансър бар“ и „Пиколо Италия“. Обичаше да гледат заедно два филма един след друг, отчаяно се опитваше да проумее каква е разликата между демократи и републиканци. Понякога с часове седеше до него в „Лансър бар“, докато той и Джери Мос бистреха политиката. Джери живееше в Гринидж Вилидж и агенцията му обслужваше козметичната компания „Олуейсо“. Именно покрай дружбата му с Робин тя успя да получи работа за „Олуейсо“.

Застанала пред огледалото в банята на „Плаза“, Аманда си облече трикотажната рокля и влезе в хола на хотелския апартамент. Бяха махнали масата за сервиране. Фотографът си прибираше апаратурата. Казваше се Айвън Грийнбърг и бяха добри приятели. Тя махна с ръка за сбогом на него и на гардеробиерките, които прибираха дрехите в калъфи, и излезе от апартамента – стройно златисто видение с разлюлени медноруси коси, с лъскаво палто от норка (онова от Певеца). Хукна надолу по стълбите право към телефонния автомат във фоайето и провери в телефонната служба, която записваше и ѝ предаваше съобщения и всякакви други послания. От Робин нито дума. Набра номера му, дълго държа слушалката до ухото си и слуша равномерния сигнал, който ѝ казваше – няма никой. Затвори.

Наближаваше пладне. Къде беше той, дявол да го вземе?

2.

Той беше в един апартамент в хотел „Белвю Стратфорд“ във Филаделфия.

Пробуди се бавно с убеждението, че утрото е към своя край. Чу гукането на гълъби на перваза на прозореца. Отвори очи и веднага си спомни къде се намира. Понякога се събуждаше в мотел и нямаше представа къде е. Стаите в мотелите бяха като от калъп и трябваше да се замисли, преди да се сети в кой град е или дори името на момичето, спящо до него. Ала тази сутрин беше сам и това не беше мотел. Организаторите се бяха изръсили за цял апартамент.

Пресегна се към цигарите върху нощното шкафче. Пакетът се оказа празен. Не можа да открие дори приличен фас в пепелника.

Вдигна слушалката и поръча портокалов сок, кафе и два пакета цигари. Реши се все пак да вземе от пепелника най-неизмачкания фас, изчегърта загасналата пепел и го запали. В другия пепелник имаше по-дълги фасове, омазани с оранжево червило. Не посегна към тях. Стана и изсипа пепелника в тоалетната. Пусна водата и известно време гледа как изчезват в канала загасените цигари. Имаше чувството, че с тях прогони и духа на момичето. Дявол да го вземе, беше сигурен, че не е омъжена! Уж от пръв поглед разпознаваше семейните жени, тръгнали да дирят тайно приключение. Тази обаче го заблуди, може би защото беше много различна от останалите. Е, нали бяха по за една нощ! Техните мъже да им берат грижата. Усмихна се и погледна часовника – наближаваше пладне. Ще хване самолета за Ню Йорк в два часа.

А довечера двамата с Аманда ще празнуват и ще пият за здравето на Грегъри Остин – мъжът, който щеше да го измъкне от това блато. Все още му се струваше нереално, направо невероятно – също като личното обаждане на Остин в събота в девет часа сутринта. Отначало Робин реши, че някой му погажда дружески номер – кой би допуснал, че председателят на управителния съвет на Ай Би Си лично ще седне да звъни на някакъв си репортер от местните новини! Грегъри се засмя и го помоли, щом като не вярва, да позвъни в Ай Би Си, за да се увери, че няма шега. Робин така и направи, а Остин вдигна слушалката още при първото иззвъняване. Би ли могъл да дойде веднага при него? Десет минути по-късно Робин вече беше там, с куфар в ръка. В дванайсет на обяд трябваше да хване влака за Балтимор.

Остин беше сам в грамадния си кабинет. Веднага пристъпи към същината на въпроса. Какво би казал, ако му предложи да оглави отдел „Новини“? От Робин се искаше също така да даде идеи за разширяването на отдела и да сформира свой собствен екип за отразяването на двете партийни конференции – на демократи и републиканци – през лятото. Предложението много допадна на Робин. Но все пак – да стане началник на „Новини“? Загадъчна длъжност. Директор на отдела беше Морган Уайт. Заместникът на Уайт се казваше Рандолф Лестър. Какво, попита Робин, означава титлата „началник“? Ами, означава петдесет хиляди долара годишно – двойно повече от сегашната му заплата. И, както допълни Остин, „това е само началото“.

Страхотно начало! Когато Остин разбра, че на Робин му остава още година до изтичането на договора за лекциите, той просто набра два номера – едно обаждане в лекторската агенция, и второ – на личния си адвокат с указанието да откупи договора на Робин. Колко било просто – просто и дискретно. А самият Робин да не се появява една седмица в Ай Би Си. Освен това с никого да не споделя новината за назначението си. А следващия понеделник да се яви и да си поеме поста. Грегъри Остин сам ще съобщи на всички новината, както той си знае...

Наля си кафе и запали нова цигара. Бледото зимно слънце се процеждаше неохотно през прозорците на хотелската стая. Само след седмица ще се яви в Ай Би Си и ще поеме новата си длъжност. Всмукна дълбоко дим. Част от доброто му настроение се стопи заедно с чезнещия пушек. Смачка фаса. А това извика в съзнанието му образа на момичето с оранжевото червило. Как ѝ беше името? Пеги? Или Бетси? Нито едно от двете не пробуди спомен. Но все пак завършваше на „и“. Били? Моли? Лили? По дяволите! Какво значение? Облегна се назад и бутна кафето настрани. Преди време, когато следваше в Харвардския университет, прекара един уикенд в Ню Йорк и посети мюзикъла „Недосетливата жена“. В него се разправяше за някакво момиче, което си тананикаше непрекъснато първите два-три такта на някаква мелодия и все не можеше да се сети продължението на песента. Същото усещаше и той сега, само че не ставаше дума за музика, а за бегъл спомен, бледо видение... Не можеше да го улови, но имаше някакъв вътрешен усет. Сякаш ей-сега ще си спомни нещо важно. Чувството оставяше у него сладостен привкус на мускус, топлота и щастие, завършило с панически страх. Рядко му се случваше, но снощи определено го споходи, като проблясък на светкавица... не, на два пъти! Първият път, когато момичето се пъхна при него в леглото. Допирът на тялото ѝ, тръпнещо и топло, великолепните гърди. Той не беше от мъжете, които се захласват по женски гърди. За него тази мъжка слабост бе атавистично връщане към детството, към бебешкото сучене. Откъде накъде мъжете си въобразяваха, че в това има секс? Та това си е чиста проба копнеж по мама. Мъж, който умира да положи глава върху пищна женска гръд, бе за Робин просто мухльо. Той самият си падаше по блондинки – чисти и свежи, със стройни, стегнати тела. В телосложението им откриваше симетрия, която го възбуждаше и интригуваше.

Ала снощното момиче беше тъмнокосо, с прекрасни гърди. И странно, но това му допадна сексуално. Ето, започна да се сеща... Беше изкрещял нещо в мига на върховното удоволствие. Какво? Обикновено не викаше, с Аманда никога не му се беше случвало, нито пък с друго момиче. А сега беше убеден, че снощи изкрещя нещо, че и друг път го е правил, без да може след това да си спомни думите.

Запали цигара и умишлено обърна мислите си към новото бъдеще, което го очакваше. Това трябваше да се отпразнува. Имаше на разположение цяла седмица.

Взе филаделфийския вестник, донесен заедно с кафето. На трета страница видя снимката си – застанал редом с мъжа, когото бяха чествали – плешивеещ дебел съдия. Надписът отдолу гласеше: РОБИН СТОУН, НОСИТЕЛ НА ПУЛИЦЪРОВА НАГРАДА, ИЗВЕСТЕН РЕПОРТЕР И ЛЕКТОР, ПРИСТИГНА ВЪВ ФИЛАДЕЛФИЯ ДА ПРОИЗНЕСЕ ПРИВЕТСТВЕНО СЛОВО В ЧЕСТ НА СЪДИЯТА ГАРИСЪН ОУКС, ОБЯВЕН ЗА БИЗНЕСМЕН НА 1960 ГОДИНА.

Сипа си отново кафе и широко се усмихна. Ами да, как не – в чест на съдия, когото през живота си не беше виждал. Беше дошъл, защото плащаха петстотин долара хонорар на агенция „Юнивърсал“, която осигуряваше лектори срещу заплащане.

Отпи от чашата, зарадван от мисълта, че никога вече няма да му се наложи да изнася лекции. В началото, когато му предложиха тази работа, му се стори тъй лесно. Беше водил регионалните новини на Ай Би Си близо година, когато Клайд Уотсън, директорът на „Юнивърсал“ го покани при себе си. Агенцията наемаше цял етаж в ново здание на „Лексингтън Авеню“. А и самият Клайд Уотсън, седнал зад тежкото орехово писалище, приличаше на същински почтен бизнесмен. Всичко беше изчислено да предразположи жертвата, дори бащинската усмивка.

– Господин Стоун, за какво му е на един носител на „Пулицър“ да води регионалните новини?

– Защото напуснах „Нордърн Прес Асосиейшън“.

– А по какви причини напуснахте? Защото не работехте за нюйоркски вестник ли?

– Не. Фактът, че не работех за голям вестник, не ме безпокоеше. Този вид слава носи единствено гратиси за театрите и безплатни вечери по ресторантите. Аз не съм по тази част. Аз съм писател. Поне за такъв се имам. А НПА позволяваше на всеки свой редактор в кое да е мижаво градче да реже каквото му хрумне от дописките ми. Понякога пускаха само три реда от тях. Три реда от цяла статия, която ми е отнела не по-малко от шест часа! За мен писането не е лесна работа. Потя се над всеки ред. Затова не ми е безразлично, когато този мой къртовски труд свършва в нечие кошче за боклук... – Робин поклати глава с огорчение. – В Ай Би Си ми дават поне да водя новините, да ги коментирам, при това без ничие вмешателство. Имам пълна свобода на действие – само в края на предаването телевизионната станция обявява, че не носи отговорност за казаното от мен.

Този път усмивката на Уотсън се съпътстваше от одобрително кимане. Последвано от съчувствена въздишка.

– Само дето заплащането е калпаво.

– Стига ми да живея. Нуждите ми не са големи. Хотелска стая, хартия за пишещата машина... – Тук Робин се усмихна дяволито. – Освен това крада от Ай Би Си хартията и индигото...

– Да не би да пишете голямата книга на своя живот?

– Че кой не я пише?

– Остава ли ви време?

– Събота, неделя и нощите.

Този път по лицето на Уотсън не се появи усмивка. Той се готвеше за решаващия удар.

– Не е ли трудно да крадете време, вместо да седнете и да работите като хората? Нима успявате да задържите потока на мисълта си? Повечето писатели си вземат една година отпуска и се посвещават изцяло на книгата си.

Робин запали цигара. Погледът му се спря на Клайд Уотсън с едва забележимо любопитство. Уотсън се наклони към него.

– „Юнивърсал“ е готов да сключи с вас договор за изнасяне на лекции през почивните дни. Тарифата ще е от петстотин до седемстотин долара на лекция.

– На каква тематика?

– Сам си избирате някаква тема. Чел съм рубриките ви. – В потвърждение на своите думи Уотсън потупа папката пред себе си. – Например, можете да разказвате забавните случки, съпътствали кариерата ви на журналист. Убеден съм, че лекциите ви ще се радват на голям успех. Обещавам ви много ангажименти.

– Защо смятате, че някой ще дойде да ме слуша?

– Ами погледнете се в огледалото, господин Стоун. Женските клубове си падат по мъже като вас. На тях им се повръща от плешиви професори без капка сексапил. Вие ще внесете малко светлина в живота им. Военен кореспондент, носител на „Пулицър“... Та те ще се избият да ви канят да им произнасяте слова по вечери и абитуриентски балове.

– Не ми стана ясно по какъв начин това ще ми освободи време за написване на книгата.

– Засега я приберете някъде и я забравете. При темпото, с което работите, ще са ви нужни години за нейното написване. Ала след две години лекции ще сте спестили достатъчно, за да излезете в целогодишна отпуска. Ще заминете някъде на спокойствие и – кой знае – може би ще се върнете с още една Пулицърова награда? Този път за книгата. Нали не искате цял живот да водите регионалните новини?

Тогава идеята му се видя страхотна. Дори след като се оказа, че агенцията ще прибира трийсет и пет процента от хонорарите му. Той подписа охотно договора. Първата лекция беше в Хюстън. Петстотин долара. Без сто и седемдесет и пет за „Юнивърсал“. За него оставаха триста двайсет и пет. Чак тогава прочете написаното със ситен шрифт в договора: той сам трябва да си плаща пътя и хотела. От онази първа лекция му останаха чисти трийсет и три долара. А когато се опита да развали договора, Уотсън само се усмихна благо. Може да го прекрати, как да не може – достатъчно е да го откупи. Оттогава мина година – цяла година биене на път в самолети туристическа класа, където трябваше да сгъва на три високата си метър и осемдесет и седем фигура, за да я смести в лилипутската седалка. Нощни полети редом с дебели жени и ревящи бебета. И ужасните хотели, с изключение на изолирани случаи като сега във Филаделфия, където хотелът беше включен в сделката.

Робин огледа апартамента. Подходящ декор за прощалното му представление. Слава богу, че най-сетне свърши – край на туристическите самолети и на общуването със случайни хора... Сега можеше да забрави и дежурното си слово, отрепетирано до такава степен, че и пиян до припадък, пак можеше да го произнесе. Винаги на едно и също място се смееха, на едно и също място ръкопляскаха. Към края дори градовете започнаха да му се струват едни и същи. Винаги присъстваше неизменната белозъба местна красавица, която да го посрещне на летището, изгаряща от желание да разговаря с него на литературни теми – за Сол Белоу, Норман Мейлър или днешното състояние на изкуствата. А след първото мартини той вече знаеше, че накрая тя ще се озове в хотелското му легло.

С първите пари от лекциите си нае апартамент. Нищо особено, но все пак за предпочитане пред хотелската стая. Ала почти нямаше време да се застои в него. Купи си ново писалище, дори и електрическа пишеща машина, до която нареди купчина жълта хартия и индиго. Работата в Ай Би Си обаче му отнемаше целия ден, алкохолът и жените – нощта, а в събота и неделя се налагаше да пътува. Но сега вече – край! Ще работи като луд в Ай Би Си и ще спести купища пари. За да напише своята книга.

Понякога Робин си задаваше въпроси относно своето писателстване. Биваше ли го наистина? Наградата „Пулицър“ нищо не доказваше. Журналистиката няма нищо общо с писателството. А всъщност неговата същинска цел бе книгата. Чрез нея щеше да покаже на света отражението на войната върху политиците – завръщането на Чърчил, появата на генерали-политици като Айзенхауер и Дьо Гол... А след това му се искаше да напише политически роман. Но заветната му мечта бе да види книгата осъществена, да наблюдава как купчината жълта хартия се изпълва с текст.

Материалното не го вълнуваше. Когато Аманда мъркаше като котка, докато му демонстрираше новия си чифт обувки, той просто недоумяваше как е възможно до такава степен да не го интересуват вещите. Може би защото винаги ги беше имал, поне до смъртта на баща си, завещал лихвите от четиримилионното си състояние на Кити. Когато тя от своя страна умре, всичко щеше да остане за него и сестра му Лиза. А междувременно великолепната Кити живееше царски със своите дванайсет хиляди долара на месец. Интересно, че вътре в себе си винаги наричаше майка си по този начин: великолепната Кити. Беше красива, дребна блондинка... Впрочем, сега като нищо можеше да е вече червенокоса. Преди две години, когато я изпрати за Рим, косата ѝ беше почти бяла, макар че самата Кити наричаше цвета „заскрежен“. Усмихна се при този спомен. За своите петдесет и девет години тя все пак изглеждаше великолепно.

Детството му премина безметежно и приятно, дори до края на следването в университета. Старецът живя достатъчно дълго, за да вдигне на Лиза най-голямата сватба в историята на Бостън. Сега сестра му живееше в Сан Франциско, омъжена за един глупак, подстриган „канадска ливада“, но затова пък пребогат посредник при покупко-продажбата на недвижими имоти. Имаше и две прелестни дечица... Господи, от пет години не беше ги виждал! Лиза беше... чакай да пресметна... самият той беше на седем, когато тя се роди... сега трябва да е трийсегодишна, майка, съпруга, със солидно положение в обществото. А той още скитореше свободен. Е, така му харесваше. Може би го дължеше на полушеговитото подмятане, направено едно време от баща му. Робин беше тогава дванайсетгодишен и старият му даваше първия урок по голф.

– Трябва да подходиш към тази игра като към учебен предмет – нещо като алгебрата. Предмет, който е необходимо да усвоиш. Трябва на всяка цена да си много добър играч, сине. Голяма част от деловите сделки се сключват на игрището за голф.

– Нима всичко, което вършиш, трябва по-късно да ти донесе пари? – учуди се Робин.

– Естествено, ако искаш да имаш семейство – отвърна баща му. – Като дете мечтаех да стана адвокат и да защитавам прочути клиенти. Но взех, че се влюбих в майка ти, и трябваше да се примиря с гражданското право. Нямах избор. Така станах много богат.

– Но теб те е привличало наказателното право, татко!

– Когато имаш жена и деца, не можеш да вършиш онова, което ти допада само за да си доставяш удоволствие. Твоята първа грижа е семейството.

Робин се научи да играе голф. Когато завършваше Харвард, беше най-добрият играч в целия университет. Искаше му се да стане журналист, ала баща му категорично се противопостави – също като онзи път, когато го хвана да чете Толстой и Ницше.

– Това няма да ти е от полза при изучаването на право.

– Но аз не искам да стана адвокат.

Баща му само го изгледа изпод вежди и напусна стаята. На другия ден Кити майчински се зае да му обяснява, че негов синовен дълг е да направи всичко, та да може татко да се гордее с постиженията му. Господи, понякога имаше чувството, че единствената дума, която чува около себе си, е „дълг“. Негов дълг било да се включи в отбора по американски футбол – добрите адвокати винаги били и добри играчи. Затова си изпотроши кокалите в отбора на Харвард. Когато се дипломира през 1944 година, можеше да запише право, но беше едва на двайсет и една години, светът воюваше и той постъпи доброволец във въздушните войски, като обеща да се завърне и да продължи да следва право. Но съдбата беше решила друго. Робин участва в много битки, стигна до капитански чин, а когато го раниха в рамото, два бостънски вестника писаха за него на втора страница – е, поне това се оказа повод за баща му да се гордее с него. Раната не беше дълбока, но възпали стара травма, получена по време на футболен мач, та се наложи Робин да полежи в една европейска болница. За да се пребори с еднообразието на болничното ежедневие, започна да описва живота си там и преживелиците на другите войници в лазарета. Изпрати екземпляр от написаното на един приятел в „Нордърн Прес Асосиейшън“, те го публикуваха и това сложи началото на журналистическата му кариера.

Войната свърши и той постъпи на работа в НПА. Естествено, първо изслуша протестите на родителите си. Имал дълг към своя баща да завърши право. За щастие, Лиза вече се беше запознала с Канадската ливада и цялото домакинство вреше и кипеше в сватбени приготовления. Пет дни по-късно старецът взе, че умря по време на партия скуош. Е, поне той самият би предпочел именно такава смърт, утешаваше се Робин. Да умра с непокътната мускулатура, с чувство за изпълнен дълг към семейството си.

Робин стана и бутна масичката със закуската настрани. Вече бе напълно самостоятелен, никому нищо не дължеше на този свят и беше решил с цената на всичко да продължи така.

Влезе в банята и застана под душата. Струята бе ледена, безмилостна. Тя отми и последните останки от водка в мозъка му. За жалост, пропусна редовните си физкултурни занимания в понеделник, в гимнастическия салон. Забрави да се обади на Джери в Ню Йорк и да отложи срещата. Робин се усмихна. Горкият Джери, сигурно е отишъл сам в салона и е изпълнил целия комплекс от упражнения. Джери ненавиждаше всякаква физкултура. Ходеше само защото Робин го влачеше насила. Интересна работа – Джери нямаше нищо против да е дебел и отпуснат на трийсет и шест години!

Започна да си тананика. Ще позвъни и на Джери, и на Аманда веднага щом пристигне в Ню Йорк. Ще се срещнат тримата в любимия му „Лансър бар“ и ще отпразнуват събитието. Но няма да им каже какво всъщност честват – Грегъри Остин изрично го беше предупредил, че иска сам да направи съобщението за неговото назначение.

Взе да размазва крема за бръснене по лицето си. Боже, помисли си, какво не бих дал да разбера какво става тази сутрин в Ай Би Си.