Измамника

1.

Руският полковник излезе от сянката бавно и внимателно, независимо че бе видял и разпознал сигнала. Всички срещи с британската връзка бяха опасни и при възможност трябваше да се избягват. Но за тази среща сам беше изявил желание. Имаше въпроси за обсъждане, които не можеше да пусне като съобщение в конспиративната пощенска кутия. Едно разхлабено парче ламарина на покрива на депото до железопътната линия се блъскаше и скърцаше под напора на ранния утринен вятър. Той се обърна, установи източника на шума и отново се вгледа в тъмното място близо до обръщача на локомотивите.

– Сам?

Сам Маккрийди също наблюдаваше. От час стоеше в тъмнината на изоставената разпределителна станция в крайните предградия на Източен Берлин. Той видя или по-скоро чу пристигането на руснака, но все още изчакваше, за да се увери, че други стъпки не се движат по чакъла. Независимо че го бе правил много пъти, свитата топка в стомаха му не го напускаше.

В уречения час, доволен, че са сами, той драсна една кибритена клечка на нокътя на палеца си, така че тя пламна за кратко и изгасна. Руснакът видя това и се показа иззад старата ремонтна барака. И двамата мъже предпочитаха мрака, защото единият беше предател, а другият – шпионин.

Маккрийди излезе от тъмнината, за да даде възможност на другия да го види, спря, за да установи, че той също е сам, и след това тръгна напред.

– Евгений, толкова време мина, скъпи приятелю.

След пет крачки те можеха да се видят ясно и да се уверят, че няма никаква измама. Опасността от провал винаги грозеше подобни срещи. Руснакът може да е бил заловен и пречупен в стаята за разпити, давайки възможност на КГБ и източногерманската ЩАЗИ да поставят клопка на елитния британски разузнавач. Или съобщението може да е било разкрито и той сам да попадне в клопката, след което го очакваха дългите нощи със следователите и куршумът в тила. Майка Русия не знаеше пощада за своите изменници.

Маккрийди не се прегърна с него и дори не се ръкува. Човешкият контакт имаше някои предимства. Но Евгений Панкратин, полковник от Червената армия, свързан служебно с ГСВГ, беше студен тип: сдържан и надменен със своята арогантност.

Той беше забелязан най-напред в Москва през 1980-а от едно аташе към британското посолство на дипломатически прием. По време на любезния, банален разговор руснакът изведнъж направи язвителна забележка за своето общество. Дипломатът не реагира. Но отбеляза този факт и изпрати съобщение. След два месеца направиха първия пробен опит да го вербуват. Полковник Панкратин се държа уклончиво, но не отхвърли предложението. Оцениха това като положителна реакция. След това той беше назначен в Потсдам, към групата съветски войски в Германия, ГСВГ – тристахилядната армия с двайсет и две дивизии, която поддържаше както дисциплината на източногерманците и властта на марионетния режим на Хонекер, така и ужаса в Западен Берлин и НАТО в пълна готовност срещу евентуално съкрушително нахлуване през централната германска равнина.

Маккрийди се зае със случая, защото той беше в неговата област. През 1981-ва се срещна с Панкратин и го вербува. Нямаше суетене, нито излияния на чувства, с които трябваше да се съгласява... Само ясни претенции за пари.

Хората предават отечеството си по много причини: обида, идеология, липса на подкрепа, омраза към някой висшестоящ, срам от сексуалните си предпочитания, страх да не изпаднат в немилост, когато трябва да се върнат в родината си. При руснаците измяната беше свързана обикновено с дълбокото им разочарование от корупцията, лъжите и семействеността, които виждаха навсякъде около себе си. Но Панкратин беше истински наемник – той просто искаше пари. Казваше, че един ден ще избяга и ще се разкрие, но дотогава възнамеряваше да стане богат. Беше поискал тази среща в Източен Берлин, за да повиши цената си.

Панкратин бръкна в тренчкота си и извади обемист кафяв плик, който подаде на Маккрийди. Без емоции описа съдържанието на плика, който Маккрийди скри във вътрешния джоб на сакото си. Имена, места, синхронизация, дивизионна готовност, оперативни заповеди, придвижвания, постове, модернизиране на оръжията. Най-важна, разбира се, беше информацията за СС–20, ужасяващата мобилна съветска ракета със среден радиус на действие, чиито ядрени бойни глави бяха насочени към западноевропейските градове. Според Панкратин ракетите се местеха в горите на Саксония и Тюрингия, по-близо до границата, с обхват, описващ дъга от Осло през Дъблин до Палермо. Там, където на запад гъсти колони от честни, но наивни хора маршируваха със социалистическите знамена, искайки от своите правителства да намалят разходите за отбрана в знак на добра воля за мир.

– Има си цена, разбира се – каза руснакът.

– Разбира се.

– Двеста хиляди лири стерлинги.

– Дадено.

Това не беше съгласувано, но Маккрийди знаеше, че неговото правителство щеше да ги намери отнякъде.

– Има и нещо друго. Разбрах, че съм обявен за повишение в чин генерал-майор. Ще бъда прехвърлен в Москва.

– Моите поздравления! Като какъв, Евгений?

Панкратин направи пауза, за да подчертае значението на това, което щеше да каже.

– Заместник-директор на Обединения щаб за планиране към Министерството на отбраната.

Маккрийди беше поразен. Да има човек в сърцето на улица „Фрунзе“ 19 в Москва щеше да бъде превъзходно.

– Когато изляза от играта, искам сграда с апартаменти в Калифорния, с нотариален акт на мое име. Може би в Санта Барбара. Чувал съм, че там е хубаво.

– Наистина – съгласи се Маккрийди. – Нямаш ли желание да се установиш в Британия? Ще се погрижим добре за тебе.

– Не, нуждая се от слънцето на Калифорния. И един милион щатски долара на моя сметка, открита там.

– Апартамент може да се уреди – каза Маккрийди. – И един милион долара. Стига информацията да си заслужава.

– Не апартамент, Сам, а сграда с апартаменти, за да живея от рентата.

– Евгений, ти искаш между пет и осем милиона щатски долара. Не мисля, че моите хора имат такава сума пари. Дори за твоята информация.

Зъбите на руснака пробляснаха под военния му мустак в къса усмивка.

– Когато бъда в Москва, информацията, която ще ти донасям, ще надхвърли най-смелите очаквания. Ти ще намериш парите.

– Нека изчакаме първо твоето повишение, Евгений. Тогава ще говорим за апартаментите в Калифорния.

Те се разделиха след пет минути: руснакът, за да се върне с униформа в канцеларията си в Потсдам, а англичанинът, за да се промъкне през Стената в Западен Берлин. Щяха да го претърсят на Чекпойнт Чарли . Пакетът щеше да прекоси Стената по друг, по-сигурен, но по-бавен маршрут. Едва когато го получеше, щеше да отлети обратно за Лондон.

Октомври 1983 г.

Бруно Моренц почука на вратата и влезе в отговор на жизнерадостното „влез“. Началникът му беше сам в офиса в претенциозния си въртящ кожен стол зад претенциозното си бюро. Той внимателно разбъркваше първото си кафе за деня в порцеланова чашка, приготвено от грижливата фройлайн Кепел – спретнатата стара мома, която обслужваше всяка негова законна нужда.

Подобно на Моренц, господин директорът беше от поколението, което можеше да си спомни края на войната и годините след това, когато германците пиеха цикориев екстракт и само американските окупатори и понякога англичаните се снабдяваха с истинско кафе. Това отдавна беше забравено. Дитер Ауст се наслаждаваше на сутрешното си колумбийско кафе, без да предложи на Моренц от него.

И двамата мъже гонеха петдесетте, но с това приликата свършваше. Ауст беше нисък, пълен, добре подстриган и облечен, директор на управлението в Кьолн. Моренц беше по-висок, плещест, с посивяла коса. Но той ходеше прегърбен, влачейки краката си, небрежно облечен в грубия си вълнен костюм. Освен това той беше служител от нисък ранг, който никога нямаше да се домогне до титлата директор, нито да има собствен претенциозен офис с някоя като фройлайн Кепел, която да му поднася колумбийско кафе в порцеланова чашка преди работа.

Сцената с началника, който вика своя подчинен за разговор, се разиграваше вероятно в много немски канцеларии през тази сутрин, но областта на занимание на тези двама мъже нямаше да бъде отразена на много други места. Нито разговорът, който последва. Защото Дитер Ауст беше шеф на Кьолнското управление на Западногерманските тайни служби.

Централата, обградена от здрави стени, се намираше в околностите на градчето Пулах, на девет километра южно от Мюнхен, на брега на река Исар, което може да изглежда странен избор, като се има предвид, че федералната столица от 1949 година е Бон, отдалечена на стотици километри от това място. Причината е историческа.

Веднага след войната американците основаха Западногерманската разузнавателна служба, за да противодействат на усилията на новия враг – Съветския съюз. Те избраха за ръководител на новата служба Райнхард Гелен, бивш шеф на германското разузнаване по време на войната, и дълго време организацията беше известна като службата на Гелен. Американците искаха Гелен да действа от тяхната окупационна зона, която обхващаше Бавария и юга.

Кметът на Кьолн, Конрад Аденауер, беше тогава твърде неизвестен политик. Когато съюзниците основаха Федерална република Германия през 1949 година, Аденауер, като неин първи канцлер, установи неочаквано столицата в своя роден град Бон, намиращ се на двайсет и два километра от Кьолн. Почти всички федерални институции се преместиха там, но организацията на Гелен, новата Западногерманска тайна служба, остана в Пулах, където се намира и до ден днешен. Разузнавателната служба обаче поддържа свои управления във всяка провинциална столица на Федералната република и едно от най-важните е Кьолнското управление. Независимо че Кьолн не е столицата на Северен Рейн-Вестфалия, която е Дюселдорф, той е най-близо до Бон, а като столица на републиката, Бон е нервният център на правителството.

Моренц прие поканата на Ауст да седне, като се питаше дали не е направил нещо нередно.

– Скъпи Моренц, няма да говоря със заобикалки. – Ауст внимателно избърса устните си с чиста ленена кърпичка. – Другата седмица нашият колега Дорн ще се пенсионира. Ти знаеш за това, разбира се. Неговите задължения ще бъдат поети от наследника му. Той е много по-млад мъж, който ще напредне, помни ми думата. Има обаче една работа, която изисква по-зрял мъж. Бих желал ти да се заемеш с нея.

Моренц кимна сякаш разбираше за какво става въпрос, макар че нищо не му беше ясно. Ауст опъна закръглените си пръсти и погледна навън през прозореца, свивайки чертите на лицето си в гримаса на съжаление за прищевките на своите хора. Той подбра внимателно думите си.

– Непрекъснато в тази страна има посетители, чужди сановници, които в края на деня, отрупан с преговори или официални срещи, имат нужда от разсейване... развлечение. Разбира се, нашите министри са щастливи да организират посещения в добри ресторанти, на концерт, на опера или на балет. Разбираш, нали?

Моренц кимна отново. Беше ясно точно като в мъгла.

– За съжаление, има някои, обикновено от арабските държави или от Африка, по-рядко от Европа, които съвсем ясно дават да се разбере, че биха предпочели да се радват на женска компания. Платена женска компания.

– Кол-гърлс – кимна Моренц.

– Накратко казано, да. И така, вместо важните чужденци да се обръщат към портиери и шофьори на таксита, да обикалят край витрините с червени фенери на Хорнщрасе или да се забъркват в неприятности в някой бар или нощен клуб, правителството предпочита да им предложи определен телефонен номер. Повярвай ми, скъпи Моренц, това се прави във всички столици по света. Ние не сме изключение.

– Ние ръководим проститутки? – попита Моренц.

Ауст беше шокиран.

– Ръководим? Разбира се, че не. Ние не ги ръководим. Ние не им плащаме. Клиентът прави това. Нито, трябва да подчертая, използваме каквато и да е информация, която бихме могли да получим, отнасяща се до навиците на някои от нашите важни посетители. Така нареченият сладък капан. Нашите конституционни закони и правила са съвсем ясни и не могат да се нарушават. Нека оставим тези капани на руснаците и... – той изсумтя – на французите.

Той взе три тънки папки от бюрото си и ги подаде на Моренц.

– Има три момичета. Различен физически тип. Моля те да се заемеш с тази работа, защото си зрял семеен мъж. Просто ги наглеждай бащински. Проверявай дали вземат редовно лекарства и дали поддържат външния си вид приличен. Информирай се дали не отсъстват, или са в почивка. Накратко, дали са на разположение. И последно. При определени обстоятелства ще ти се обажда хер Якобсен. Не обръщай внимание на това, че гласът по телефона се променя, това винаги ще бъде хер Якобсен. Избери една от трите според вкусовете на клиента, които Якобсен ще ти разкрие, увери се, че е на разположение и определи време за визитата. След това Якобсен ще ти се обади отново за мястото и времето, което ще предаде и на клиента. После оставяме всичко на момичето и нейния посетител. Не е чак толкова тежка задача, нали? Няма да попречи на останалите ти задължения.

Моренц се надигна и се заклати тежко с папките в ръка. Чудесно, мислеше си той, след като напусна канцеларията. Трийсет години вярна служба, пет години до пенсия и накрая да се занимава с проститутки, служещи като примамка за чужденци, на които им дошло желанието да погуляят.