Тигърът воин

1.

Червено море, наши дни

– Джак, няма да повярваш какво намерих.

Гласът дойде по интеркома, някъде откъм синята бездна напред, където се издигаше сребриста нишка мехури, зад каменния перваз, към повърхността на пет­десетина метра нагоре. Джак Хауард погледна за последен път покритата с корали котва под себе си, пусна въздух в баластния компенсатор и се понесе над гъс­тата пелена от морски камшици, които се люлееха от течението като трева на вятър. Загреба с плавниците, после разпери ръце и крака като парашутист и се спусна над перваза. Гледката долу беше смайваща. Склонът беше осеян с древна керамика – ислямска, наватейска, египетска, и това беше основното находище. С години се носеха слухове, че откъм наветрената страна на рифа има гробище на древни кораби, но само толкова – слухове и приказки, докато необикновено силните течения в Червено море тази пролет не оголиха платото и не разкриха това, което беше пред очите му. Имаше и слух, който накара пулса на Джак да се ускори – за останки от римски кораб, идеално запазени под пясъците. Сега, когато гледаше формите, които се очертаваха под седимента, ред след ред глинени амфори, широки, с разперени дръжки, издиша силно и се заспуска по-бързо. Усещаше обичайната възбуда да препуска из тялото му. Произнесе мислено думите, които произнасяше винаги.

Джак Късметлията!

Отново чу гласа:

– След петнайсет години подводни експедиции с теб мислех, че съм видял всичко. Това тук обаче наистина обира точките.

Джак се обърна към ръба на платото. Сега виждаше Костас, увиснал неподвижно пред глава с размерите на малък пикап, покрита с корали, чиито израстъци се издигаха няколко метра над него. Зад първата имаше още две подобни глави, една до друга.

По-нататък водата беше твърде дълбока, за да могат в нея да живеят корали, и Джак видя пясъчния склон да изчезва надолу в тъмната бездна. Включи челната си лампа и заплува към Костас. Спря няколко метра преди него и освети морското дъно. Видя експлозия от цветове – яркочервени сюнгери, морски анемонии, изобилие от меки корали и рибки клоуни, които се мушкаха в пролуките. От една дупка се показа змиорка със зейнала уста, огледа Джак и се прибра. Той погледна надолу към люшкащото се легло от морски ветрила и видя парчета от амфори, толкова гъсто обрасли, че едва се разпознаваха. Вгледа се отново, видя извита дръжка, различи ръб. Обърна се към Костас и челната му лампа освети жълтия шлем на приятеля му и аеродинамичните бутилки на гърба му, които съдържаха дихателната смес от три газа.

– Чудесна находка. Такива парчета са разпилени надолу по склона. Амфори за вино от Родос, втори век преди новата ера.

– Изключи си лампата. – Вниманието на Костас като че ли беше приковано от нещо пред него. – Погледни пак. И не мисли за амфори.

Джак гореше от нетърпение да мине над останките, които бе видял в пясъка. Задържа се обаче пред обраслата с корали глава и се вторачи в хаоса от цвят и движение. Спомни си думите на професор Дилен, отпреди толкова много години, в Кеймбридж. „Археологията се занимава с подробностите, но не допускайте подробностите да скрият голямата картина“. Джак си даваше сметка за това още откакто за първи път бе отишъл да търси старинни находки, като малко момче. Това беше негова особена дарба открай време. Да вижда голямата картина. И да открива подробности. Късметлията Джак. Затвори очи, изгаси челната си лампа, после отново ги отвори. Имаше чувството, че е попаднал в различна вселена. Изобилието от цветове беше заменено от монотонно синьо, оттенъци на тъмнината на мястото на пъстрите червени и тъмнолилави тонове. Сякаш гледаше скица на художник, само с въглен, преди да положи цветовете, и вниманието му привлече формата, не детайлите вътре в нея, а целият силует. Голямата картина.

И го видя.

– Боже!

Премига пак, погледна. Нямаше грешка. Не един, два израстъка стърчаха нагоре от пясъка, извити, от двете страни на покритата с корали глава, симетрични, побелели от столетията в седимента. Спомни си къде са. Червено море. Източната граница на Египет, края­т на древния гръко-римски свят. Отвъд се простираха приказни земи, земи на изкушения и ужас, на незнайни съкровища, на великани и пигмеи, на огромни зверове, зверове за лов и битка, които само най-храбрите биха могли да укротят, зверове, които могат да направят един мъж цар.

Това тук бяха бивни.

– Е, Джак? Как ще обясниш какво виждаш?

Джак преглътна. Сърцето му биеше лудо от вълнение. Заговори тихо, полагаше усилия да владее гласа си.

– Това е elephantegos.

– Какво?

– Елефантегос.

– Да, слон. Статуя на слон.

– Не е слон. Това е елефантегос.

– Добре де. Каква е разликата?

– В Египетската пустиня беше открито удивително писмо, на папирус – отговори Джак. – Морис Хибермайер ми го изпрати по имейл на „Сийкуест II“, докато плавахме насам. Попитах го дали в известните египетски папируси има нещо, което би могло да се отнася за корабокрушение. Сякаш инстинктивно е усещал, че ще открием нещо като това тук.

– Няма да е за първи път – отбеляза Костас. – Той е странен тип, но не мога да отрека усета му.

Мислите на Джак полетяха. Той протегна ръка и докосна върха на близкия бивен. Беше гладък като коприна, но ронлив. Като тебешир.

– В писмото се споменава корабокрушение. Това е един от много малкото древни документи, в които се споменава корабокрушение в Червено море. Морис знаеше, че смятаме да се гмуркаме тук, преди да продължим към разкопките на Беренике...

– И?

– Пише за кораб, изпратен от Беренике, който потънал. Писмото трябвало да стигне до място, наречено Ptolemais Thкrфn, или „Птолемей на лова“, в превод. Това е бил преден пост, някъде на юг оттук, на брега на Еритрея. Оттам египтяните си осигурявали диви животни. Поради корабокрушението хората от предния пост не получили зърното, което очаквали. Писмото ги уверява, че в Беренике се строи друг елефантегос и той скоро ще потегли с провизиите, които са им нужни.

– Елефантегос... – Искаш да кажеш...

– Кораб за транспортиране на слонове. Слонски кораб.

– Джак, отново ме обзема онова странно чувство... Онова, което винаги ме обзема, когато се гмуркам с теб. Казва се стъписване...

– Погледна ли оттатък? Има още две обрасли с корали глави. Съвсем същата големина. Три, в редица. Колкото би трябвало да се очаква. Оковани и вързани, както биха били в трюма на кораб.

– Казваш ми, че това нещо пред мен е слон? Истински слон? Не статуя?

– Знаем, че слоновата кост може да издържи под вода, нали? Намирали сме бивни и хипопотамски зъби в Средиземно море. Освен това коралите в тези води растат доста бързо, много по-бързо, отколкото би се разпаднал слонски скелет. Вътре вече може и да няма кости, но коралите са запазили формата.

– Чакай малко, Джак. Не забравяй, че съм прост инженер. Трябва да видя нещата с очите си. Тази археологическа находка като че ли ме слага на място. Имам чувството, че ще се разплача.

– Ще се справиш. – Джак се вгледа в призрачното видение пред тях – едно от най-удивителните неща, които бе виждал. Включи отново челната си лампа. – Тези бивни няма да оцелеят дълго. Трябва да ги заровим отново. Преди това обаче спешно трябва да извикаме снимачен екип. Това тук е достойно за заглавие на първа страница.

– Остави това на мен, Джак. Имам отворена линия за връзка със „Сийкуест II“.

Джак погледна компютъра на китката си.

– Остават седем минути. Искам да огледам онези амфори в пясъка. Ще ме виждаш.

– Мисля, че за едно гмуркане преживяхме достатъчно вълнения.

– Ще те чакам по средата на изкачването.

– Ясно.

Джак се издигна към пясъчното плато и се остави да го носи течението. Беше се усилило леко и беше вдигнало пелена от фина утайка на около метър от дъното, която почти скриваше амфорите от поглед. Пасаж стъклени риби висеше във водата пред него като прозрачен воал, после се раздели и се появи рифова акула – плуваше лениво над склона. Чу приглушения рев на извънбордовите двигатели на моторницата „Зодиак“ на повърхността – тя обикаляше в кръг. Думкане от лодката отбеляза петминутното им предупреждение. Джак погледна назад към Костас, който сега беше на двайсетина метра, после се спусна в пелената на седимента. Костас нямаше да го вижда, но мехурите от дишането му щяха ясно да показват местоположението му. Вгледа се напред, съсредоточен върху целта си – изпънати напред ръце, много бавни движения с плавниците. Идеално контролираше плаваемостта си. Изведнъж ги видя – редица от четири амфори, съвсем цели, полегнали в пясъка, втори ред малко зад тях. Издиша, изпразни дробовете си, като си даваше сметка, че животът му зависи от оборудването, което трябваше да му осигури следващата глътка въздух. Тъкмо заради тази опасност гмуркането беше станало негова страст. Спусна се надолу, после, малко преди да докосне дъното, пое въздух и възстанови неутралната си плаваемост. Амфорите бяха покрити със седимент и блещукаха на слънчевата светлина, която струеше от повърхността на четирийсет и пет метра над него.

Видя още няколко реда амфори, после останки от палуба, почернели греди, които се показваха през пясъка. Пое дъх.

– Проклет да съм!

– Откри ли нещо? – долетя гласът на Костас.

– Още едно древно корабокрушение.

– Не може да бие елефантегос – отсече Костас. – Моят елефантегос.

– Само няколко старинни гърнета – отвърна Джак.

– За теб никога не са „само няколко старинни гърнета“. Виждал съм те как изсипваш златото от такова гърне, за да се добереш до съда. Типичен археолог.

– В гърнетата се крие историята – подхвърли Джак.

– Повтаряш го непрекъснато. Аз лично винаги бих предпочел торба жълтици вместо глинено гърне. Е, какво откри?

– Амфори за вино, около два века след онези, родоските, в елефантегоса. Тези са от времето на Август, първия римски император. Дошли са чак от Италия.

Джак се оттласна към реда амфори. Вълнението му нарастваше.

– Произведени са за износ, няма съмнение в това. Тапите все още са запечатани с оригиналната мазилка, с печатите на италианските винарни, които са ги произвели. Фалернско вино, наистина отлежало. Костас, мисля, че току-що ударихме джакпота.

Погледна назад.

Костас се бе издигнал над коралите и беше увиснал няколко метра над морското дъно.

– Трябва да излизаме, Джак. Две минути до лимита за декомпресия.

– Ясно. – Погледът на Джак шареше наоколо, попиваше всичко възможно през последните мигове преди да зазвъни аларменият звънец. – Всяка от тези амфори е струвала колкото роб. Има стотици. Това е скъпоценен товар. Нещо като римска Източноиндийска компания.

– Искаш да кажеш, че наистина е пътувал към Индия? – Костас включи челната си лампа и съживи цветовете на морското дъно около Джак. – Това е истинско съкровище!

Джак докосна една от амфорите. Усети вълнението, което го обземаше всеки път, когато докоснеше артефакт, недокосван от човешка ръка от древни времена. А корабокрушенията бяха най-вълнуващите находки въобще. Не натрупали се отпадъци на цивилизациите, не изхвърлени боклуци, а живи организми, изгубени в мига на катастрофата, в разгара на велико приключение. Което винаги бе придружено с риск. Този път зарът беше хвърлен зле. Кораб беше отплавал към коварните мусони, на пътешествие от хиляди мили през Индийския океан. Джак познаваше притеглянето на Изтока от собствените си предци, плавали по същите места за Източноиндийската компания. Наричаха това Начинанието на Индиите, най-голямото приключение от всички. Несметни съкровища. Нечувани опасности. А за древните залозите бяха дори по-високи. Там някъде се намирал огненият край на света. Така или иначе обаче, близо до самия му ръб, докъдето може да се достигне, имало съкровища, които биха засенчили богатствата дори на най-могъщ император и биха го изправили лице в лице с най-големите тайни, които човек би могъл да си представи – свещени еликсири, алхимия, безсмъртие.

Разнесе се алармата – пронизително настойчиво дрънкане, което сякаш идваше от всички посоки. Джак пое дълбоко въздух и се издигна няколко метра над амфорите, после заплува към Костас.

Щяха да организират разкопки. Безброй открития на археологията остават под радара на писаната история, защото са останки от прозаичното ежедневие, но тук бяха попаднали на нещо с огромно значение. Това корабокрушение би могло да се окаже повратен момент в историята, би могло да е определило дали Рим би могъл да управлява територии отвъд Индийския океан. Джак погледна Костас, който се бе вторачил в басейна от цветове в светлината на фенера му, която се отразяваше от пясъка, погледна и водолазния компютър, после си даде сметка, че Костас продължава да гледа втренчено, стъписан. Проследи погледа му към дъното.

И тогава го видя. Жълто, лъщящо. Пясък, но не пясък. Фантастичен мираж. Премигна, после издиша и отново се спусна към дъното, докато коленете му не опряха пясъка. Не вярваше на очите си. И си спомни. Жалването на един римски император отпреди две хиляди години. „Всичките ни пари изтичат на Изток заради подправки и дрънкулки“.

Погледна Костас. После пак надолу.

Морското дъно беше покрито със злато.

Взе една блещукаща монета, приближи я до очите си. Беше златна, ауреус, сечена, но никога непускана в обращение. От едната страна имаше глава на млад мъж, силен, спокоен, уверен, че един ден Рим ще владее света. Император Август.

– По дяволите! – изруга Костас. – Кажи ми, че е истина.

– Мисля – отговори Джак с хриптящ глас, – че намери своето съкровище.

– Трябва да осигурим мястото – отвърна Костас и щракна ключ отстрани на шлема си. – Всички радиокомуникации с външния свят спират. Не искаме никой да слуша какво си говорим. Дори на кораба ни. Тук има достатъчно злато да се финансира цял джихад.

– Ясно – каза Джак и също щракна ключа на шлема си. Наслади се на момента. Огледа още веднъж златната монета – блестящо чудо на фона на редовете антични амфори наоколо.

Костас беше прав. Джак беше археолог, не търсач на богатства, и беше пътувал къде ли не, но едва сега попадаше на такова съкровище. И... римско.

Вдигна очи, видя моторницата далече горе и сянката на „Сийкуест II“ на няколкостотин метра от брега. Посочи с палец нагоре и двамата започнаха да се изкачват един до друг. Джак погледна надолу, към отдалечаващото се дъно – подробностите се губеха в пясъка, амфорите не можеха да се различат от камъните и коралите. Бе мечтал за това от години – да открие останки, които да го върнат към най-големите приключения на древния свят, търсенето на невъобразими съкровища, съкровища, които изкушаваха изследователите до ден днешен. Бе го обзело невероятно вълнение. Това беше основната движеща сила в живота му. Току-що бяха открили първия известен на света кораб със съкровище от древността. Видя, че Костас го гледа през водолазната маска с присвити в усмивка очи. Отново прошепна думите. „Джак Късметлията“.