Метачовекът

ПЪРВА ЧАСТ

Тайните

на метареалността

1.

Ние сме потопени в илюзия

Homo sapiens навлязъл във виртуалната реалност някъде през праисторията, когато създадената от ума симулация станала жизненоважна за еволюционното ни развитие. Никога няма да разберем точната ера или причината – ако има такава – защо един вид е трябвало да придобива такава сила и да знае за нея. Нито едно друго създание не твори съзнателно бъдещето си. Нито един друг вид не разказва истории и не убеждава сам себе си, че те са истина. В миналото ни се крият много загадки. По някакъв начин, следвайки мъчителен път, ние сме успели да направим симулацията толкова убедителна, че сме се изгубили в нея.

Въпреки че е много убедителна, симулацията се разпада ежедневно. Има моменти, когато животът излиза от релси и светът престава да изглежда реален и веществен. Подобни изживявания се случват непрекъснато – било на нас, било на други хора. Например, когато в семейството настъпи внезапна смърт или ни сполети някаква катастрофа като торнадо или пожар, ние може да изпаднем в шок. Тогава с празен поглед откриваме как животът ни изведнъж се оказва ужасно объркан и си казваме неща като „Не може да бъде. Това не е истина“ или „Вече нищо няма значение“.

Обикновено това състояние на откъсване преминава и след време реалността отново започва да изглежда реална. Но някои хора никога не се връщат – например след подобен срив някакъв процент от пациенти с психични проблеми стават хронични шизофреници и започват да получават халюцинации, да им се привиждат неща или да чуват гласове до края на живота си. Но усещането „не може да бъде, това е сън“ не е задължително да бъде предизвикано от шок. Безброй хора се отдават на лични фантазии за слава, богатство или някаква друга мечта, която им се вижда напълно реална и се превръща в движеща сила в живота им. Когато някой внезапно изпадне във възторг поради една или друга причина, той също може да има чувството, че нищо не е реално.

Но материалният свят „отвън“ изглежда реален и веществен през много повече от 99% от времето, което би трябвало да е достатъчно убедително доказателство, че не се намираме в плен на някаква магия. Само че сме. Иронията е, че днес разполагаме с технология, която принуждава човек да се изправи пред въпроса кое е реално и кое не. Когато някой надене шлем или очила за виртуална реалност (често съкращавана на ВР), симулацията, в която се озовава, го обгръща от всички страни и е толкова жива, че пленява напълно сетивата и предизвиква разместване от реалността, която наричаме ежедневна. Може да се озовете на метална греда високо на строящ се небостъргач в центъра на града. Подмамен от картината, мозъкът ви задейства стресова реакция, сякаш наистина сте се телепортирали на гредата. Ще изпитате чувството, че губите равновесие и ще изпаднете в паника, макар че в стаята, в която всъщност стоите, краката ви са опрени здраво пода и не сте застрашени да полетите към смъртта си.

ВР илюзията се създава от визуални образи, същото е вярно и за ежедневието ни. Вие вярвате в това, което виждате. Тази вяра е неоправдана, както научава всеки ученик, когато му кажат, че слънцето всъщност не изгрява от изток и не залязва на запад. И в същото време, когато квантовите физици ни казват, че материята не е такава, каквато изглежда, ние си оставаме вкопчени в усещането за тежест и плътност на материалните тела, сякаш тези им качества са неоспорими. Дали куршумът ще стане безопасен, ако го видите през илюзията? Не. Но разбирането, че всичко е създадено от ума, ще промени всичко. Материалният свят ще се превърне в крайна точка на процес, който започва в съзнанието.

Щом схванете и напълно приемете това, вашата лична реалност става много по-податлива, защото можете да отидете при източника и да бъдете част от творческия процес. Освобождаването от симулацията на виртуалната реалност не е лесно. Личните ни преживявания ще трябва да се променят драстично, но красотата е в това, че имаме потенциал за промяна там, където преди тя е била почти невъзможна. Няма да можете да превръщате куршумите в памучни топчета, но ще откриете, че приемането, че не сте в състояние да промените цялата реалност „отвън“, не е вярно.

Основните правила на ежедневния живот са много по-хлабави, отколкото си представяме. Дори когато човек се чувства напълно потопен в симулацията, има начин за измъкване от нея. При това не само един, а много. И това е напълно логично. Метареалността е по-реална от всяка виртуална симулация. Трябва да разглеждаме моментите, когато я зърваме, като доказателство, че можем да пребиваваме през цялото време в метасъстояние. Вместо това оплитането на виртуалната реалност преобръщат картината наопаки. Докато четете описаните по-нататък метаизживявания, ще се изкушите да ги приемете като аномални, смахнати или съмнителни. Да станеш реалист, е процес, който започва с ежедневното изправяне срещу неуместната вяра в илюзиите.

„Нещо се случи“

Да разгледаме един от най-основните аспекти на виртуалната реалност. Едва ли някой ще се усъмни, че да си вътре в тялото си е нормално, естествено и истинско преживяване. Но тази увереност противоречи на феномена на извънтелесните преживявания (ИТП), което е документирано от векове във всяка култура. Най-известното извънтелесно преживяване е „отиването в светлината“, за което говорят пациенти, които са изпаднали в клинична смърт по време на спешни медицински процедури, особено при инфаркт.

Оказва се, че очакването да отидем в светлината, когато умираме, е подвеждащо, защото онова, което се случва при близките до смъртта преживявания, е много по-индивидуално, отколкото се предполагаше. Най-голямото изследване на близки до смъртта преживявания, обхващащо 2060 пациенти, които са изпаднали в клинична смърт в спешното или интензивното отделение, стига до заключението, че смъртта не е едно-единствено събитие, а процес. И има начини този процес да бъде обърнат. Ако успеете да накарате сърцето, белите дробове и мозъка да възстановят нормалното си функциониране, около 40% от изпадналите в клинична смърт и съживени отново си спомнят, че „нещо се е случило“, когато мониторите са показвали, че са мъртви.

Тази част от изследването, наречена AWARE и водена от британския реаниматор д-р Сам Парния, изглежда неоспорима. Много бързо обаче подробнос­тите около „нещо се случи“ стават противоречиви. Трябва да разгледаме някои детайли, за да видим какви са проблемите. От всички 2060 пациенти, изпаднали в клинична смърт (проучването продължило от 2008 до 2012 г. и в него участвали 33-ма изследователи от 15 болници), 104 били съживени. Първото нещо, което трябва да се отбележи, е, че всички те наистина са били мъртви, а не „близко до смъртта“. Сърцата и белите им дробове престанали да функционират и нямали никаква мозъчна активност в продължение на 20 до 30 секунди. Разлагането на клетките на тялото започва няколко часа след смъртта. 39% от пациентите твърдят, че през периода между умирането и съживяването са били в съзнание, макар че мозъците им са спрели да функционират.

Д-р Парния смята, че тези пациенти вероятно са само малка част от всички, които са имали подобни преживявания. Спомените на останалите са били заличени или от мозъчното възпаление, настъпващо през първите 72 часа след съживяването, или поради медикаментите, които са им били дадени по време на реанимацията – те също водят до загуба на паметта. От всичките 101 пациенти, които попълнили въпросника за преживяванията им по време на смъртта, едва 9% посочват нещо, което е съпоставимо с типичния модел на „отиване в светлината“. Повечето спомени били смътни и нефокусирани, понякога приятни, понякога не.

Едва 2% от съживените (двама души от сто и един) твърдят, че са били напълно в съзнание или са имали извънтелесно преживяване – например, гледали са отгоре собствените си тела и са слушали медицинския екип, който се е опитвал да ги съживи. Само един пациент успял да опише вярно какво е станало в помещението, при това с точни подробности. И какво може да ни каже този човек за умирането?

Зависи. Скептиците подминават подобни преживявания и ги наричат чисто физически, като твърдят, че ако сме разполагали с по-фини уреди за измерване на мозъчната активност, на някакво по-неуловимо ниво сме щели да установим, че мозъкът всъщност не е умирал. Д-р Парния приема, че това може наистина да е така. Неговият основен фокус е върху това как да се постигнат по-добри резултати в съживяването, при които след клиничната смърт няма увреждания на органи, и най-вече на мозъка. Личното заключение на Парния обаче е, че човек може да бъде в пълно съзнание и без мозъчна дейност, както е бил онзи единствен пациент. Той посочва основното разногласие отпреди хиляди години между Аристотел и Платон. Аристотел твърдял, че съзнанието е материален феномен, докато Платон смятал, че то е нематериално и е свързано с душата, която продължава да живее и след смъртта на тялото.

Проучването AWARE не заема нито една от двете страни. Както и може да се очаква, скептиците и вярващите не променили нито позициите, нито предразсъдъците си. Може да се каже, че гледането на смъртта като на процес, който може да бъде обърнат, е значителна стъпка напред. Показателно е също, че осъзнаването по време на клиничната смърт покрива широк спектър преживявания, а не само отиването в светлината. Тук искам да подчертая, че дори когато умираме, ние си изработваме нашето лично преживяване. Парния установява, че духовната интерпретация на преживяването при смъртта отговаря на религиозните вярвания на пациентите. Ако са християни, те интерпретират светлината като Христос, което е различно за хиндуистите. Атеистите пък не виждат в нея абсолютно нищо духовно.

Така че въпросът какво се случва, когато умираме, остава открит за интерпретации. Единственият консенсус сред съживените е, че умирането е приятен процес, от който не бива да се страхуваме. След като са установили от личен опит, че страхът от смъртта е безпочвен, тези хора откриват и различна гледна точка към живота. Мнозина, ако не и всички, стигат до зак­лючението, че трябва да водят по-безкористен живот в служба на другите.

Смятам, че е полезно, че проучването AWARE пот­върждава, че „нещо се случва“, но защо се опитваме да решим проблема със съзнанието в най-екстремния момент, когато животът и смъртта са на кантар? Все едно да се опитваме да потвърдим съществуването на гравитацията, като питаме оцелелите при самолетна катастрофа какво са преживявали, докато са падали от небето.

Целта ни е да обясним нормалните ежедневни преживявания на съзнанието, а не екстремните състояния. Разговарял съм с много невролози и никой от тях не беше в състояние да отговори и на най-простите въп­роси за съзнанието. Сред тях са:

Какво е мисълта?

Как електрохимичната активност на неврона се превръща в думи, образи и звуци в главите ни?

Защо следващата мисъл на човек е напълно непредсказуема?

Ако речниковият запас на човек е 30 000 думи, това означава ли, че част от мозъка му знае 30 000 думи? Ако да, по какъв начин се съхраняват те? Например за думата котка някъде в мозъчната клетка има ли място, съдържащо буквите К-О-Т-К-А?

Аз-моделът

Необичайно преживяване като „отиването в светлината“ може да се окаже подвеждащо. Оказва се, че да си „вътре“ в тялото си е податливо състояние – човек може да влиза и излиза от тялото си почти по желание.

На 2 април 2018 г. „Нюйоркър“ публикува завладяващия материал „Напълно реално“ от Джошуа Ротман, в който с необичайна яснота се поставя въпросът за живеенето вътре в тялото. На деветнайсет години германецът Томас Метцингер, тогава студент, заспал по време на медитация и се събудил със сърбеж по гърба.

„Посегнал да се почеше, но не успял – ръката му сякаш била парализирана. Опитал се да принуди ръката си да се раздвижи и усилието някак го изместило над и извън тялото му, така че се озовал, реещ се над самия себе си... Чул някой да диша и панически се огледал за неканен гост. Едва тогава си дал сметка, че чува дишането на собственото си тяло.“

По-късно Метцингер станал виден философ на съзнанието и се заел усърдно да обясни едно извънтелесно преживяване (ИТП), което според преценките се случва на 8–15% от хората, обикновено през нощта или след операция. Колкото и реално да изглеждало собственото му преживяване (което било последвано от още няколко подобни), Метцингер открил неговите ограничения. Например не можел да запали лампата или да излети през прозореца, за да посети приятелката си.

Метцингер стигнал до изненадващо обяснение на това преживяване. Той открил трудовете на психолога Филип Джонсън-Леърд и теорията му за „менталните модели“. Според тази теория ние не преценяваме логично света, а прилагаме ментална картина и се прехвърляме от един умствен модел на друг в зависимост от ситуацията. „Ако искате да разберете дали килимът ще отива на канапето ви, вие не стигате до отговора чрез дедукция – обяснява Джошуа Ротман, – а си го представяте, като разполагате мебелите във въображаема сцена.“

Метцингер започнал да се пита дали онова, което наричаме реалност, не е всъщност сцена, подредена и оцветена от ума. Това било ключово хрумване, което било потвърдено случайно, когато се свързал с шведския невролог Олаф Бланке, който успял изкуствено да предизвика ИТП у пациентите си. Докато работил с една четиресет и три годишна жена с епилепсия, Бланке стимулирал конкретна област в мозъка ѝ със слаб ток „и тя почувствала, че се рее и гледа надолу към собственото си тяло“. Тази илюзия има множество вариации, които биха могли да се предизвикат нарочно.

Стимулирането на друга област от мозъка създала впечатлението за двойник, който стои в отсрещния край на стаята; стимулиране на трета област създала „усещане за присъствие“ – чувството, че наблизо има някой, но не може да бъде видян.

За Метцингер било трудно да интерпретира това изследване, защото като философ се опитвал да проследи преживяването до ума, а не да приема обичайния научен подход, според който всички мисловни събития са продукти на физическата активност на мозъка. Накрая обаче той стигнал до заключение, което съответства на идеята за „менталните модели“. Така се дош­ло до нещо като радикално откритие:

„Метцингер пише, че ние не само живеем в модел на външния свят, но и в модели на собствените си тела, умове и самоличности. Тези „Аз-модели“ невинаги отразяват реалността и могат да бъдат нагласявани по нелогични начини. Например те могат да представят човека, съществуващ извън тялото си – ИТП“.

Това е добър начин да се обясни защо живеенето „вътре“ в тялото изглежда толкова убедително – ние се нуждаем от него, за да се чувстваме стабилно и безопасно, вътре в личното ни убежище. Има и други начини за предизвикване на ИТП, като например използването на кетамин, който е в състояние да доведе до изменено състояние на ума. ВР-симулациите обаче са може би най-ефективните. Например със специално ВР-оборудване Метцингер видял собственото си тяло, стоящо обърнато с гръб към него (това било постигнато с камера, разположена зад него и предаваща картината във ВР-очилата). Ако някой почешел гърба му, Метцингер го усещал, сякаш се случва на тялото пред него – неестествено, объркващо чувство. Като оставаме „вътре“ в телата си, тази дезориентация се избягва.

Но в същото време вие оставате затворени под кожата на защитния ви костюм. Не искам да кажа, че ИТП е по-добро от нормалния начин да обитаваме телата си, а че сме изгубили способността да се прехвърляме от един ментален модел към друг. Тази способност, която ни позволява да реагираме на промяна, никога не може да бъде изгубена напълно. По най-различни начини – с мечти, фантазиране, отрицание, нарочно затваряне на очите и т.н. – ние обръщаме гръб на симулацията, която сме се съгласили да приемаме през повечето време.

Виртуалната реалност във всеки свой вид – предизвикана от опиати, електрически стимулации или случайно – създава картини. Фактът, че са триизмерни и се създават от мозъка или от ВР-оборудването, не ги прави реални. Вашият личен Аз-модел е старателно конструиран от картини от миналото, запазени в паметта ви. Тези артефакти от стари преживявания се възприемат като „мен“. Не е трудно да се върнете в моментите от живота, когато сте направили съществени добавки в Аз-модела си. Например аз мога да се видя в медицинското училище, на самолета от Индия до Америка, как се потя през първите си дни в една болница в Ню Джързи, притиснат от напрегнатата работа, чуждата среда и сдържаността, с която ме приемаха родените в Америка доктори. Тези картини минават през ума ми, сякаш се случват отново – а не го правят.

Аз-моделите са споделени на някои нива, но не и на други. Има огромно свободно пространство за персонални вариации. Двамата с вас можем да прекараме един ден заедно, да виждаме едни и същи гледки, да ядем една и съща храна и да общуваме с едни и същи хора. Така ще бъдем свързани от споделен Аз-модел. Тихият океан, купата пилаф и приятелите, с които се срещаме, ще бъдат час от споделените ни преживявания. Но вашият Аз-модел ще приема и отхвърля, интерпретира и забравя, пази и загърбва деня по напълно уникален начин. Аз мога да обожавам рага импровизациите на някой чудесен индийски изпълнител на ситар, докато за вас микротоновете могат да бъдат дразнещ шум. Ако съпругите ни също дойдат при нас на масата, ние с вас ще сме привързани към различни жени с различна история на взаимоотношенията ни. И това продължава в същия дух момент след момент, докато Аз-моделът обработва всяко преживяване според собствения си дизайн.

Когато илюзията се разпада

ВР-технологията разкрива, че Аз-моделът не е ограничен в едно измерение – визуалното. Ние вярваме и в онова, което чуваме, докосваме, вкусваме и помирисваме. Иначе казано, ние сме родени да се вместваме перфектно в обгръщащата ни симулация на реалност. Човешкият ум обаче има една скрита способност, която не можем да пропуснем. Това е умението ни да се откъснем, да престанем да се идентифицираме с илюзията. Изваждането на заек от шапката изумява децата, защото те вярват на онова, което виждат. След като откриете, че шапката има двойно дъно, променя се не фокусът, а начинът, по който гледате на него. За фокусника, който е изпълнявал стотици пъти номера с шапката и заека, няма никаква магия. Той може да се чувства отегчен, да му е писнало, да иска цялото представление да приключи час по-скоро, за да се прибере у дома и да вечеря. След като изгуби очарованието си, илюзията губи всичко.

Точно обратното обаче е в сила, когато става дума за разграждането на Аз-модела – обгръщащата сцена, в която живее всеки от нас. Щом видите отвъд илюзията, животът изведнъж става по-запленяващ. Така твърдят хора, които са видели как илюзията се разпада около тях, обикновено без никакво предупреждение или усилия от тяхна страна. Неотдавна се запознах с човек, на когото се е случило точно това. Днес на шейсет и осем, в края на 60-те години на миналия век Лорън Рош бил безпаричен осемнайсетгодишен колежанин, който се съгласил да участва в изследователски проект за изучаване на физиологичните ефекти от медитацията. Но както е описано на сайта на Рош, когато отишъл в лабораторията, му било казано, че е „контролен субект и не получил абсолютно никакви инструкции – платили му просто да седи по два часа на ден в напълно тъмна звукоизолирана стая в продължение на няколко седмици и измервали мозъчните му вълни. Без инструкции и без абсолютно никаква представа за медитацията, Лорън просто се вслушал в пълната тишина и мрака и спонтанно изпаднал в състояние на интензивна будност“.

Това било стряскащо и неочаквано преживяване, което той намерил за много поглъщащо, докато продължавало. Няколко месеца по-късно някой дал на Лорън книга със 112 медитации, основани на древни санскритски сутри (поговорки или сентенции) от Индия. С приятна изненада Лорън открил, че спонтанно е имал някои от преживяванията, описани в написаните преди векове текстове. За един западен младеж да има предпочитание към медитацията е толкова забележително, колкото да имаш вроден музикален талант, но Рош не се задоволил само с това. Той отишъл на фестивал на последователи на Бакти в националния парк „Джошуа Три“ в пустинята на Калифорния. В Индия Бакти е най-популярната форма на преклонение и включва в себе си любовта, вярата и всеотдайността като път към просветление. Най-честата ежедневна практика е припяването и Рош участвал именно в нея.

Жегата обаче била нетърпима и цялата му енергия започвала да се изчерпва. Както си спомня самият той, „Онова, което ми се струваше най-добро в онзи момент, беше да скоча в близкото езерце с прохладна солена вода. Когато се отдалечих от множеството, неочаквано си дадох сметка, че припяването продължава вътре в мен. И макар да беше по-тиха, вътрешната музика продължаваше да бъде силно въздействаща. Сякаш атомите на тялото ми танцуваха и пееха хвалебствените химни в чест на богинята и бога, на Деви и Шива... Това беше Боливудът на атомите.“

Днес Рош продължава да танцува в чест на богинята и бога и е написал превод на 112-те сутри на Шива, който се смята за един от най-екзалтираните и добрите. Ето няколко примера, основани на сливане на древните текстове със собствените му преживявания. Шива пее на Деви:

Реки от енергия текат навсякъде.

Полета на магнетизъм разкриват всичко.

Това е твоят произход. Това е твоето потекло.

Течението на сътворението е точно тук,

минава по недоловими канали

и вдъхва живот на тази форма.

Следвай нежния допир на живота,

мек като следа на мравка,

мъничко усещане, открито за безкрая.

Срещнах Лорън Рош, докато пишех тази книга, и той излъчваше онова блаженство, което е целта на Бакти. Преводът му на сутрите е озаглавен „Сияйните сутри“. Купих си книжката, за да я чета в самолета, и открих, че истинността ѝ е по-голяма от всяка друга версия, която познавам. За него „танцът на атомите“ е напълно реален:

Енергията тече и пее,

електризира органите на сетивата,

превръща се в течна светлина,

подхранва цялото ти същество.

Възпявай границата,

където потоците се вливат в морето,

където тялото среща безкрая.

Някой скептик би възразил, че това е толкова субективно преживяване, че няма нищо общо с реалност­та. Атомите танцуват във въображението на Лорън Рош, но не и във физична лаборатория. Материалният свят не изглежда като симулация. Той се усеща като напълно реален и когато виждаме във въображението си нещо фантастично, например летящ дракон, ние не побягваме, за да се спасим от огнения му дъх.

Този аргумент обаче пропуска най-важното. Всичко е творение на ума, включително горещината на огъня и способността му да унищожава. Това само показва колко пълна е илюзията. Огнедишащите дракони са въображаеми, а горският пожар не е. Като част от симулацията материалният свят работи по начина, по който го прави. Огънят е горещ, ледът е студен. Дърветата изгарят, водата замръзва. Ключът е идентифицирането – след като се идентифицирате със симулацията, вие ставате част от нея. Ако степента на участието ви се промени, променя се и преживяването. Вземете нещо основно като болката. Няма обективен начин за измерването ѝ. Хората я изживяват по много различен и непредсказуем начин.

При един типичен експеримент доброволците топят ръце в ледена вода и трябва да оценят болката по скала от 1 до 10, като 10 е нетърпима. Макар че температурата на водата е еднаква за всички, един човек ще оцени болката с 5 (средна), а друг с 8 или 9 (много силна или почти нетърпима). И обратното, ако посетите кухнята на ресторант, в който готвачите приготвят захарен сироп за сладкиши или глазура, ще видите, че много от тях могат да топнат пръсти, за да проверят дали сиропът е започнал да се сгъстява – нещо, което се случва при температура 100°С. (Между другото, жените като че ли имат по-висок праг на търпимост към болка от мъжете.)

Този резултат не е много изненадващ, но малцина от нас си дават сметка, че всъщност създаваме болката, която изпитваме. Като част от стресовата реакция приливът на адреналин може да блокира болката, което е причина войници да твърдят, че раняването на бойното поле не е болезнено. Същото се случва и когато човек изпадне в шок. Пълното спиране на болката обаче може да се случи най-неочаквано и да доведе със себе си драматично изместване в съзнанието.

Хората, които са имали това изживяване, обикновено говорят за „пречупване“, когато умът спонтанно създава свое собствено променено състояние. В излязлата през 2017 г. книга „Открадването на огъня“ авторите Стивън Котлър и Джейми Уийл представят поразителния пример с Мики Сийгъл, инженер с дип­лома от Масачусетския технологичен институт, на когото му дошло до гуша от доходоносната му работа в областта на роботиката и изкуствения интелект. Искал повече удовлетворение и започнал търсенето си с преходи из джунглите на Южна Америка, след което взел да посещава ашрами в Индия и накрая решил да се посвети на медитацията.

По време на едно десетдневно медитативно уединение Сийгъл се включил в упражнение по съсредоточаване, при което целта била да седиш неподвижно и да се фокусираш върху усещанията в тялото ти, без да ги преценяваш.

Сийгъл обаче бил смазан от усещания. След седмица медитиране в поза лотос гърбът го болял, вратът му пулсирал и бедрата му били безчувствени. „Болката беше всепоглъщаща и единственото, което можех да правя, беше да я преценявам“, обяснява той.

Моментите на екстремни преживявания, независимо дали приятни или болезнени, по някакъв начин разкъсват връзките на обусловения ум, който е пленник на навика да приема материалните ограничения като даденост. Изведнъж човек получава достъп до екстатично състояние, което е напълно лишено от условности. Точно това се случило и със Сийгъл.

„Нещо вътре в него се променило. Онази част от мозъка, която преценявала, изведнъж се изключила. „Почувствах го като свобода – обяснява той. – Никога преди не съм се чувствал по-ведър, присъстващ в мига и буден. И си помислих, че щом аз мога да изпитвам нетърпима болка и въпреки това да остана в покой и ведрост, вероятно другите хора също могат да го правят. В този миг всичко, в което бях вярвал за човешкия потенциал, се промени.“

Сийгъл не бил просто изумен – той не обърнал гръб на това преживяване, а избрал да го последва. Трескаво се посветил на проекта за „инженирано просветление“, при което медитацията е само един от множест­во инструменти. Например спокойствие може да се постигне чрез забавяне на сърдечния ритъм с помощта на портативно биофийдбек устройство. По-нататък ще стигнем до темата за връзките между ум и устройства, които могат да доведат до повишаване на съзнанието, но тук трябва да се спрем на някои основни неща. Известно е, че болката може внезапно да се смени с дистанцирано, лишено от преценка състояние, известно като „свидетелстване“. От векове в Индия различни садхи и йоги са се отдавали на тапас, или физически аскетизъм, като път към пробуждането. Стереотипът с брадатия йога, седнал в затънтена пещера някъде в Хималаите, отразява вид тапас.

Поставянето на тялото в стрес може да се открие при дисциплинирани дзенбудистки медитации, при които монасите стават преди зазоряване, закусват със зелен чай и шепа ориз, след което седят часове наред и медитират с изправена глава и гръб. Както е станало и със Сийгъл. Може да се очаква, че ще настъпи момент на „пречупване“, когато умът изскача от идентифицирането си с болката и борбата да я спре. Много хора обаче остават в плен по различни начини и дори след години търпене на екстремен дискомфорт могат да не достигнат до желания резултат.

Спирането на болката е силно доказателство, че умът може да се освободи от усещания, които всички смятат за естествен аспект на живота. Не бива обаче да пропускаме по-широките изводи, които ни отвеждат до най-далечните предели на реалността. Пленени в Аз-модела, който се вкопчва в нас по-силно от собствената ни кожа, ние можем или да се предадем, или да го про­учим. Проучването може да е интелектуално по начина, по който го прави квантовата физика. Може да използва въображението, за да ни накара да се отклоним от отъпканите си пътища. Когато Алиса скача в заешката дупка, за да се озове в Страната на чудесата, ежедневният свят бива преобразен от нелепица, която Алиса като прилична английска госпожица не може да търпи. Докато гледа как Червената кралица играе крикет, като използва фламинго вместо чук, или как Чешърският котарак изчезва в нищото, докато не остава само усмивката му, здравомислещите протести са на Алиса, а не на читателя. Ние изпитваме огромно удоволствие, че Страната на чудесата не е ежедневният свят.

Защо копнеем за чудо? Защото го познаваме в реалния живот. Чудото е съществувало много преди появата на Аз-модела. Както отбелязва един изследовател на променящите състоянието на ума ефекти на ЛСД, бебетата не се нуждаят от психиделични вещества, защото „са на черешата през цялото време“. Може да се каже, че на тях им трябва време да свикнат с програмата. Те са ококорени и възхитени от света, който все още не е нужно да има смисъл за тях. За да научи, че огънят е горещ, а зимата студена, детето трябва да се сблъска с ежедневната реалност. Порастването означава да учиш правилата по пътя. Но след като ги научиш, пътят се оказва много тесен и пресичането на осевата линия означава катастрофа. Отклониш ли се от нормата, като нищо може да полудееш.

Метачовечността предлага трети път, който не е нито безформен като невинността на бебетата, нито закостенял като социалния конформизъм. Можем да живеем в двете реалности в съзнание, което Уилям Блейк нарича „организирана невинност“. Чудото може да изпълни ежедневния свят, без да го превръща в психиделична пихтия. (Прочутият индийски духовен учител Кришнамурти, който имал сардонично чувство за хумор, обичал да казва, че да си вечен и извън времето, което е част от пробуждането, не означава, че изпускаш следобедния влак.) Светът на петте сетива е организираната част. Ние не обитаваме някаква хаотична халюцинация. Обгръщащата ни от всички страни сцена, в която сме вплетени, изглежда завършена. Тя обхваща всичко, което можем да видим, чуем, докоснем, вкусим и помиришем.

Метареалността е невинната част, където благоговението и чудото изпълват ума. Тя не е лишено от разум състояние, но в същото време отива отвъд рационалната мисъл. Не друг, а самият Алберт Айнщайн потвърждава това.

„Понякога се питам как стана така, че точно аз създадох теорията на относителността. Мисля, че причината е в това, че нормалният възрастен никога не се спира, за да се замисли за проблемите на пространството и времето. Това са неща, за които си е мислил като дете. Моето интелектуално развитие обаче беше забавено и в резултат на това започнах да се чудя за времето и пространството едва когато вече бях пораснал.“

Айнщайн никога не е губил своята способност да се учудва и я е изпълнил с дълбоко духовно качество. „Моето усещане за Бог е усещането ми за почуда към вселената.“ Но както вече подчертах няколко пъти, не е задължително да формулираме метареалността в духовни термини. „Отиването отвъд“ е аспект на съзнанието и е достъпен за всеки.

Ако попитате хората доколко са заинтересувани от проучването на реалността, малцина ще реагират ентусиазирано. Има обаче увлекателна история зад това как е станало така, че сме се оплели в илюзия. Още по-увлекателна е възможността за написване на нов край на историята, в който ние се измъкваме в царството на почудата, откритията, екстаза и свободата.

Във вашия живот:

Променяне на телесните преживявания

Вие живеете в интерпретиран свят и тялото ви е част от интерпретацията. Ако промените интерпретацията, ще изживявате тялото си по нов начин. Например, когато започнете да гледате на физическото упражнение не като на задача, която трябва да се свърши, а като на начин да подобрите съсредоточаването и енергията си, вие създавате нова интерпретация. Сега ще възприемате паренето в мускулите и задъхването след първия километър на пътеката като нещо позитивно, а не като причина за неприятни емоции.

Нужна е по-основна промяна на интерпретацията, за да престанете да гледате на тялото си като на нещо, като на предмет в пространството и времето. Дали и това е просто интерпретация? Да. Какво виждате, когато погледнете в огледалото? Ние сме обусловени да виждаме плътно, стабилно материално тяло с определени граници – в този смисъл вие може да гледате и манекен. От обсъждането на квантовата революция вече знаем, че материята само изглежда плътна. Когато докоснете едната си ръка с другата – направете го, ако искате, – имате чувството за допир между две плътни тела.

В действителност обаче вие усещате контакта между две електромагнитни полета, който създава впечатлението за плътност. Например два магнита с еднакви полюси, поставени един срещу друг, създават сила на отблъскване. Ако магнитите са достатъчно силни, ще има точка, отвъд която няма да можете да ги притискате един към друг, докато не се докоснат. Отблъскващата сила ще ги държи на няколко сантиметра разстояние. От гледна точка на магнитите въздухът между тях ще изглежда плътен.

Другите четири сетива освен допира също допринасят за интерпретираното тяло. Тъй като фотоните нямат цвят, фактът, че виждате тялото си цветно – кафява коса, сини очи, маслинено кафеникава кожа – е оптична илюзия. Същото се отнася и за очертанията на тялото. Вие не свършвате с бариерата на кожата. Намирате се в смътно очертана форма от влага и издишан въздух, оставяте след себе си постоянен поток от микроби и стари кожни клетки (според едно проучване около половината от прахта в дома ви е от мъртви кожни клетки). Освен това излъчвате топлина и много слаб електрически заряд. Тези еманации нямат абсолютно никакви граници, тъй като са част от универсалните полета, които продължават безкрайно.

Не можете също да кажете, че гледате своето тяло, защото моментално възниква въпросът: Чие тяло имате предвид? Вашите клетки непрекъснато се подменят, подобно на тухли в сграда. Тялото, което виждате в огледалото, не е същото, което сте имали като малко дете, нито дори онова, което е било вчера или ще бъде утре. Освен смъртта на старите клетки и раждането на нови, трилиони атоми и молекули влизат и излитат от тялото ни всеки час, докато се храним и отделяме.

В действителност тялото ви само изглежда единно и стабилно като сграда, която стои права не от тухлите и бетона, а от плана си. Във вашия случай планът оставя физически отпечатък като ДНК, който служи като модел за всички форми на живот. Но и тук трябва да отбележим, че материалността на ДНК е илюзия, маска. Химичните съединения, които я образуват, са фосфати и захари и единствено подреждането им определя разликата между банана и маймуната, която го яде, или между вас и голия охлюв. Това подреждане не е нищо друго, а информация. Следователно тялото ви е информационен конструкт, а вашата кръвоносна система, пълна с хиляди различни химични съобщения, пътуващи от клетка до клетка, е информационна супермагистрала.

Стигнахме дотук, дематериализирахме тялото ви, но ни остава още една стъпка. Що е информация? Тя също е конструкт. Докато човешкият ум не даде име на конструкта, информацията не съществува формално и някои посочват, че една информационна система може да бъде нещо като квантова супа, която непрекъснато кипи и се комбинира и рекомбинира всеки миг със скоростта на светлината. Тази супа може да бъде кодирана по всякакъв начин, по който пожелаете. Един физик може да я кодира чрез силови полета като гравитация и електромагнетизъм. Но тези полета са обединени и се сливат в основното състояние на всичко съществуващо, като изчезват от видимата вселена в безформения вакуум.

Компютърният инженер може да кодира информацията по различен начин, като нулите и единиците в програмирането, но това подреждане е приложимо само за конкретната информация като буквите на тази страница, която може да четете и в цифров формат. Математиката на всичко във видимата вселена може да бъде изчислена. Вашата ДНК е кодирана от математиката на четири основни двойки (тимин, аденин, гуанин и цитозин) в последователност с три милиарда отделни единици информация. Което затваря кръга, защото основните двойки също не са плътна материя. Дори математиката не може да определи какво са. Математическият език на нулите и единиците върши работа в компютърните технологии, но нематериалните аспекти на живота – разум, творчески способности, емоции, надежди, страхове и т.н. – не могат да се кодират математически. Преди Айнщайн да формулира прочутото си уравнение E=mc2, то е съществувало като чист творчески потенциал (мисъл, която още не е била помислена) и като все още несъздадено не е съществувало в материалния, информационния и дори в математическия свят.

Принизяването на ДНК

Идеята, че животът може да се обясни чрез разбирането на човешкия геном, господстваше десетилетия наред, но в действителност ДНК се оказа съвсем дребен играч в много по-голямата схема. Неспособността на ДНК да обясни възникването на живота е стряскаща, макар че широката публика не е много наясно с това. Тук имаме идеален пример как материалистичните обяснения винаги се оказват недостатъчни, затова си заслужава да разкажем историята малко по-подробно.

Според общоприетата история, която учим в училище, ДНК съдържа „кода на живота“, някакъв основен план, който се задейства в мига, в който яйцеклетката бъде оплодена в утробата на майката. От този момент нататък се развива човешко същество – от една клетка до 30 милиарда, съгласно основния план. Въпреки че историята за „кода на живота“ е силна, зад кулисите има растящ брой генетици, които не я приемат – всъщност те смятат, че сме разбрали погрешно много неща за гените. В някои отношения в историята за „кода на живота“ има огромни дупки, които с всеки ден стават все по-големи. Това е очертано в една онлайн статия на списание Nautilus, озаглавена „Краят на гените, каквито ги познаваме“. Авторът Кен Ричардсън е експерт по развитието на човешкия ембрион и ни дава забележителен поглед за начина, по който работят клетките, който зависи много повече от невидими съставки като интелект и творчески възможности, отколкото от молекули, дори да са сложни като ДНК.

Аргументите на Ричардсън са следните. Целта на ДНК е да произвежда белтъците, които са основните градивни тухли на клетката. Но сама по себе си ДНК не определя многото начини, по който клетките, тъканите и органите използват тези белтъци. Скачането до заключението, че ДНК съдържа основния план за тялото, е в общи линии бита карта. Последните изследвания показват, че клетките са динамични системи, които променят строежа си „в движение“, както се изразява Ричардсън – процес на саморегулация, който започва почти в момента, в който сперматозоидът опложда яйцеклетката.

Ричардсън пише, че веднага щом оплодената клетка се превърне в миниатюрна топка от идентични клетки, „[те] вече разговарят помежду си чрез бури от химични сигнали. Чрез статистически модели в бурите се създават инструкции de novo (от нулата)“. Оказва се, че този процес е напълно независим от ДНК – клетката контролира цялата информация, съдържаща се в аминокиселините, мазнините, витамините, минералите, ензимите, различните видови нуклеинови киселини (РНК) – огромна фабрика от съставки, необходима да поддържа клетката, която не е предварително определена от гените. Тази саморегулация предполага наличието на огромен интелект.

Според новопоявяващото се становище клетката контролира ДНК толкова, колкото ДНК контролира клетката. Ситуацията е била такава още от възникването на живота на Земята. Изглежда, че ДНК се е появила на късен етап от клетъчната еволюция. През по-ранните етапи, преди милиарди години, клетките не са имали ДНК, а са представлявали затворени съдове от молекулярна супа. Тази супа по някакъв начин е започ­нала да се саморегулира, като постепенно е градила структурите, които са били необходими непрекъснато – к??? ???????, ?????? ? ???????? ???, ????? ??????? ???????. ???? ???? ???????????? ?? ???? ????????? ? ???? ???????? ???? ???, ????? ? ???? ???? ??????? ???? ?????. ????????? ????????? ? ??? ????, ????? ??????? ??? ?? ?????????? ? ?? ?????. ???-????????? ? ??????????, ?? ??-????? ?? 5% ?? ?????? ?? ?? ???????? ?? ?????????????? ?? ???????. ?????????? ???? ?????????? ??????? ????? ???????? ??????? (???), ????? ????????? ???? ??????? ??? ?? ????????? ??????? ????.?

???? ???????????? ?? ???? ???? ????????? ???? ? ????????, ?? ???????? ????? ?? ???????? ??????????? ?? ??? ? ???? ????????? ?? ????? ? ?????? ?????? ???????????, ????? ???????? ??? ??????????? ?????? ??????? ????????? ????? ????? ??? ? ??????? ????????? ??. ?????? ????????? ?? ?????? ???????? ????, ??????? ?? ???????? ? ????? ????????? ? ??????, ???? ??????? ?? ??????????? ?? ??????? ?? ????????????? ????. ??? ?? ???? ????, ?????? ?? ????? ?? ????????? ?? ?????? ? ???????????? ?????.

?? ??? ????, ???????? ?? ?????? ? ?? ????????? ?????????, ???? ?????????? ?????? ??, ?? ?? ????????? ???? ?????? ?? ????????? ?? ????? ?? ?? ?????????????????. ??? ?? ? ??????? ?????, ???? ? ??????? ??????????? ????????. ??????, ?? ??? ? ????????? ?? ?????????????? ?? ???????, ? ?????, ?? ? ?????? ?????? ?? ?? ????????? ?????? ? ? ?????? ???? ????. ????????? ? ??????? ???????????, ?? ????? ?????????????? ???????????? ?? ??? ????? ?? ??????? ?? ???????? ????????, ????? ?? ?????? ?? ???????, ?????????? ????? ??????????? ?????????? ?? ????????, ???-???? ? ?????????? ????????? ?? ????????????? ????. ???????? ????????? ?????????? ??????? ?????? ??????, ???? ?? ????????????? ?? ??????????? ?? ??? ???? 1953 ?., ???? ????? ?? ???????? ?? ??????? ????? ? ??????? ? ????????????? ????? ?????? ???????, ???? ???? ???????? ?????? ???????????? ?? ??????, ?? ??????????? ? ?????? ?? ??-????? ???????????? ?? ?????????? ?? ???? ?? ?????????? ??.

????? ??????, ???? ???? ?????? ?? ?????? ?? ?????? ?? ?? ??????????? ???? ????? ??? ? ??????? ?????? ??????? ? ?????????? ? ???????? ? ??? ??????? ? ?????????? ? ????????. ?????? ?, ?? ??????????? ???????????? ????? ? ???????? ????? ?? ?????? ????? ? ???????? ?? ????????? ?????? ????????? ???? ????? ?? ?????????? ? ??????????????? ???????????, ????? ?? ???????? ??? ????????? ?? ??????? ???????? ? ???? ????. ?? ???? ???? ? ?????????????? ???? ?? ???????? ????????? ????? ?? ???? ????? ??????? ?? ?????????? ????, ??? ????? ?? ?????? ??? ?????? ? ?????? ??????????? ????? ????????? ?? ?????? ?????, ??????, ?? ?????????? ? ?????????? ?? ?????? ??????, ?, ???? ?? ?????, ?? ??? ??????? ?????????? ????? ? ???????, ?? ?? ???????? ???? ?? ?????? ?????.

??? ???? ? ???????? ? ??????????????????? ????????? ?? ??????, ??????? ??? ??????? ????? ?????. ???? ???????? ?????? ?? ???? ?? ??????? ???? ??? ?????????? ??????????????, ????? ??????? ????? ?????? ????? ????????? ?? ????????? ? ??-?????, ???????????????? ? ??????????? ???????????. ??????????? ?????? ? ???-??????? ?????????? ?? ??????? ? ?????????? ?? ??????, ???????? ? ????????? ???????? ? ?????????? ????? ? ??????? ?????? ?? ? ????? ??????????. ???????? ?? ? ???????? ????? ?? ?? ?????? ?? ???????? ????????? ???? ???? ??? ?????????? ?? ????????? ?? ????????? ?????????? ??????? ? ?? ? ???? ????????????? ????? ?? ??????? ???????????? ??????? ?? ?????????????, ????????? ?? ?????????? ???????, ??????? ????????? ??????????? ???????? ???????. ??-??????? ?????????????? ?? ??????? ??????? ? ??????? ???????? ?????????????? ?? ????? ???????, ??? ??-??????? ? ????????? ?? ???? ?? ????????? ????, ????? ???? ?? ?? ????????????? ? ???????????? ??????? ? ???????. ?????? ???? ?? ? ??????????? ?? ?????? ??????, ?????? ????? ???????? ???? ?? ???? ??????????? ???? ??????? ??????????? ????????? ? ??????? ?? ??????. ???? ?????? ????????? ????????? ????? ??????????, ????? ?????????? ?? ???????? ??????? ???????? ?????? ? ? ???????? ?? ??????, ???????, ????????, ?????????, ?????? ? ??????????? ? ?????? ???-????? ????, ????? ???????? ????????? ?? ????????? ?????.

????? ?? ????????? ? ????????? ?? ?????? ????? ??????? ?? ???????? ????, ??????? ?, ?? ??????????? ?? ???????? ?????????? ???? ? ?????????. ????? ??????? ??? ????????? ???? ?? ???? ?????? ?? ????? ? ?????????? ????, ????? ?? ?????????????? ? ??????????????? ??? ??-????????????? ???????? ????. ?? ???????????? ?? ?????? ???????? ???? ?? ???? ????? ??????? ?? ????? ? ????????? ???????? ? ????????, ????? ?? ?????? ??? ????????? ?? ??????????. ???????? ???? ?? ?????? ? ?? ???????, ?? ??????? ?? ?????? ?????? ??????, ????????? ???? ?????? ??????????? ??????? ???????? ??????? ???????? ????. ?? ?????? ???? ?????? ??????????? ???????????? ?? ??? ???? ???? ? ????????????.

???? ???????? ????? ? ? ???? ???? ?????? ???????????? ? ??? ? ??????????? ? ? ??????????? ????? ?????????????????? ?? ?? ???????, ????? ?? ?? ???????? ??????? ? ??????????, ?????????? ??????. ???????? ?? ?????????? ????? ???????? ?????????? ?????? ?? ??????. ???????? ????? ?????????? ??????, ????? ????? ?????? ???????? ? ????? ?? ? ???????????????????. ????? ?? ???? ?? ???? ? ????????? ????????? ???? ????????? ???? ?? ?? ????????? ? ????? ?? ?????, ????? ?? ???? ?????????? ?? ????????? ????? ?? ??????.

????? ???? ?? ?? ?? ????? ????, ?????? ?????????, ?? ?????? ?? ? ? ???-?????? ?????? ????????? ????? ?? ???????????? ???????? ?? ??????????, ?? ?? ???? ?? ?? ???????? ?? ???? ???? ?? ????????, ?? ?? ??????? ??????????? ???? ??????????. ?? ??????????, ?? ??????? ?? ????? ???? ????? ???????????? ? ??????? ?????????. ?? ????????, ?? ??? ??????????? ?????? ????????????, ?? ??? ?????? ???????????. ???? ?? ???? ?? ?????? ? ????????? ?? ?? ???????. ?? ?? ?????? ?????? ???? ???.

?????? ?????? ?????????? ???? ?????????? ?? ????????? ????? ? ???? ???? ? ?? ?? ????????? ??????? ????????? ?? ???? ?????????? ???? ??? ????? ?? ?? ???????? ??? ?????? ????. ??? ??? ????????? ???????????? ?? ?????? ?????? ?? ????? ???? ?????????? ?????? ?? ?? ?????? ????? ??????, ?????? ?? ????? ?? ?????, ?? ?????? ?? ?????? ??? ?? ?????? ? ?? ??????. ?? ????? ???? ?? ???????, ?? ???????? ?? ?? ??????. ??????? ? ???? ????????? ?????????? ???? ? ?? ?? ?????? ???????? ????, ??? ???????, ?? ???????????? ???? ? ??????? ???? ???? ??. (? ???????? ?? ??????????? ???????? ???? ?, ???? ?? ?????, ?? ??? ?????, ????? ? ???????? ????????.)

?? ??????? ? ???? ?? ?????????, ?????? ??????? ? ????? ?? ???????????, ??? ? ???????????? ????, ????? ?? ???????? ???????? ????????. ?? ???????????, ???? ? ?????????????? ???? ?????? ?? ???? ??????? ????????. ????? ?? ??? ? ????????? ?? ?????????? ????? ?????, ?????? ?? ??? ????????? ?? ????????. ????? ? ???????? ????????, ??? ?????? ?? ???? ?? ? ??????? ????? ? ???????? ?????????, ??? ?????? ?? ???? ?? ? ?????????? ???????????? ???????? ???????, ????? ?? ??????? ? ???? ????? ?? ????????? ???????????, ? ??????????. ???? ???? ???????? ???????, ????? ?? ???????? ?????? ???????, ????? ?????????? ????-??, ?? ??????????? ???? ?? ????? ???????? ? ???? ???? ?? ??????, ?? ????? ??????? ? ?????????? ????? ?? ????????? ? ???? ????????.

???? ?? ?? ???? ??? ?????, ?? ???? ??????? ??????????? ?? ? ??????????, ??? ???? ?????? ?? ??????, ?? ?????? ?? ? ??????, ???????? ?????? ? ?????????? ????????? ?????????? ?????? ??? ?? ?????????????? ?? ???? ?????. ????? ?? ????? ?? ? ?? ?? ?????? ? ????????? ??????? ?????? ??. ????? ?? ? ?? ?? ???????? ?? ?????? ?????????????, ????? ?? ??????? ???????????. ?? ?? ?????, ???? ?? ?? ???????? ?????????? ???? ?? ?? ???????????. ?????? ???????? ???????????, ??? ??????????? ?????????. ???? ? ???????? ?? ???????????? ? ??????, ??? ????? ????? ?? ?? ??????????? ?????? ?? ??????, ?????? ?? ?? ????? ???? ???????? ?? ??????? ?? ???? ?????? ????, ??????????? ?? ??? ? ?? ???.

ато белтъци, ензими и вероятно РНК, която създава белтъци. След това информацията за тези структури е била кодирана като ДНК, която е нещо като пасивна база данни. Ричардсън отбелязва и още нещо, което поставя ДНК на полагащото ѝ се място. „По-стряскащо е откритието, че по-малко от 5% от генома ни се използва за производството на белтъци. Останалата част произвежда огромен набор различни фактори (РНК), които регулират чрез мрежата как се използват другите гени.“

Като потвърждение на това ново разбиране днес е известно, че клетките могат да променят собствената си ДНК – това становище се появи в новата област епигенетика, която изследва как ежедневието оставя химични „маркери“ върху даден ген и променя функциите му. Вместо механично да следва фиксиран план, животът на клетката е много динамичен и гъвкав, като реагира на променящите се условия на микроскопично ниво. Ако не беше така, нямаше да можем да реагираме на живота в макроскопски мащаб.

Да сме хора, означава да мислим и да действаме творчески, като използваме разума си, за да създаваме нови начини за посрещане на какви ли не предизвикателства. ДНК не е открила огъня, нито е създала персоналния компютър. Фактът, че ДНК е отговорна за производството на белтъци, е важен, но е голяма грешка да се разширява ролята ѝ в живота като цяло. Ричардсън е особено разтревожен, че силно преувеличените предпоставки за ДНК могат да доведат до социални политики, които са близки до расизма, подхранвал преди десетилетия движението за евгеника, най-вече с нацистката идеология за господарската раса. Например неотдавна Нобеловият лауреат Джеймс Уотсън, един от откривателите на структурата на ДНК през 1953 г., беше лишен от всичките си почетни титли и постове в лабораторията „Колд Спринг Харбър“, след като неведнъж изрази тесногръдото си мнение, че чернокожите и жените са по-малко интелигентни от останалите на база на генетиката им.

Какво следва, след като идеята за чертеж на живота ни се сгромолясва пред очите ни? В момента новата история в генетиката е свързана с два фактора – информация и сложност. Идеята е, че изначалната „молекулярна супа“ е намерила начин да накара атоми и молекули да образуват сложни структури чрез обмен на информация и статистическите възможности, които се появяват при наличието на безброй молекули в една смес. Но дали това е правдоподобно? Може ли например човешкият мозък да бъде краен продукт на разбъркана супа, към която се добавя все повече и повече „материал“? Както остроумно се изрази някой, идеята, че сложността е достатъчна да обясни мозъка, е, като да кажеш, че ако добавиш достатъчно карти в тестето, те ще започнат сами да играят покер.

Тъй като е свързана с материалистическото обяснение на всичко, науката има огромно сляпо петно. Един клетъчен биолог не може да направи скок към невидимите характеристики, които показва всяка клетка отвъд химичните си структури – по-точно, интелигентността и творческите способности. Логическият анализ е най-силният инструмент на науката и заменянето на митове, суеверия и популярни възгледи с рационални факти в никакъв случай не е малко постижение. Наистина ли е възможно обаче да се стигне до внезапен творчески скок само със следването на правилата на логиката? Очевидният отговор е не и като доказателство можем да посочим изумителните скокове на въображението, направени от квантовите пионери, открили абсолютно нелогичното квантово царство. По-наскоро съществуването на тъмната материя и енергия разкриха съществуването на друго царство, още по-странно и нелогично от това на квантовия свят, което дори не си взаимодейства с обикновената материя и енергия. Вашето тяло не е управлявана от логика машина, поради което всякакъв опит да бъде представено като някакъв свръхсложен механизъм е обречен на провал. През тялото преминава прекалено много информация, която въздейства на всичките трийсет трилиона клетки и е породена от емоции, надежди, страхове, схващания, грешки и въображение – всички най-важни неща, които придават богатство на човешкото битие.

Макар че материята и енергията се държат много особено на квантово ниво, важното е, че представата за плътните материални тела е подронена. Всеки феномен във вселената може да бъде сведен до вълни в квантовото поле, които си взаимодействат с гравитационното или по-мистериозното кварково поле. На повърхността на живота плътните тела са само бавно движещи се вълни в сравнение например с фотоните, които се движат със скоростта на светлината. Физиката може да увърта и да посочва, че подобно на всички плътни обекти, човешкото тяло остава непокътнато въпреки всичките шантави квантови неща. Но вашето тяло остава непокътнато благодарение на още едно поле – електронното.

Това уверение обаче е в сила само докато информацията в ДНК е непокътната – с физическата смърт електромагнетизмът не се променя, както не се променят атомите и молекулите, образуващи тялото. Процесът на разложение обаче разкъсва невидимите връзки на живота. Клетките губят истинското лепило, което прави живота възможен и което не е електромагнетиз­мът. Никой не може да каже с логическа сигурност защо човешкото тяло не се разлетява в облак от атоми, който да бъде разпръснат от следващия порив на вятъра.

Лесно може да ви се завие свят, когато осъзнаете, че тялото ви е в най-добрия случай постоянен поток от непрекъснато изменяща се информация, но не бива да се облягаме на това като на патерица, за да запазим материалния свят непокътнат. Не забравяйте, че подобно на всеки друг модел информацията е човешка концепция. Да твърдите, че сте непокътнати заради информацията, си има своите ограничения. Сами по себе си нулите и единиците не са лепкави. Те се държат заедно чрез нас.

Тогава откъде получаваме тази способност да слеп­ваме света в едно цяло и да му придаваме смисъл? Отговорът ще бъде убедителен само ако можем да го приложим към нашите тела. Как сме придобили способността да държим телата си цели? Тази способност трябва да се намира извън тялото, защото не можем да кажем, че телата ни казват как да живеем и да мислим. Не можем дори да твърдим, че мозъците ни го правят. Мозъкът е само поредното материално тяло и ще се получи затворен кръг, ако твърдим, че материалното тяло е създало само себе си. (В областта на изкуствения интелект това е, като да кажеш, че има робот, който е измислил роботите.)

От какъвто и ъгъл да подходите, тялото изчезва в света на концепцията, ума и недоловимите сили, които са неговият истински създател. Но концепциите, умът и нематериалните сили трябва да имат някакъв източник. Преди да сте в състояние да нарисувате „Мона Лиза“, трябва да има концепция за изкуство. Какво е породило изкуство, без самото то вече да е такова? Какво е породило концепция, без самата тя вече да е концепция? Единственият възможен отговор, както се посочва в тази книга от множество перспективи, е съзнанието. Няма друг градивен елемент, който да обяснява всички загадки, които засегнахме току-що, от творческата сила да държи клетките в едно цяло до начина, по който атомите и молекулите някак се подреждат в живи същества.

Може да се каже още много, но като гледате отражението си в огледалото, вие вече можете да видите, че тялото ви е плътно, стабилно „нещо“ с определени очертания единствено защото вие го интерпретирате по този начин. Целта ми обаче не е да ви хвърля в объркване относно тялото ви. Целта ми е да ви освободя от всички интерпретации, които ви налагат ограничения. Да си човек, може да се определи единствено като да си безграничен. Когато налагаме ограничения, ние накърняваме човешкото. Това е истината за материалното – истина, към която можем да се придвижваме стъпка по стъпка, докато тя не стане жива реалност за колкото се може повече души, включително за мен и за вас.