Всеки път води към теб

1.

Мaдисън Алън живееше в старата тухлена сграда на някогашна пожарна станция в Уест Вилидж в центъра на Ню Йорк, на няколко пресечки от река Хъдзън. По-голямата част от живота на Мади бе преминал в Горен Ийст Сайд и стогодишната пожарна изглеждаше дръзко предизвикателство. Бе отгледала трите си деца в комфортен, макар и не луксозен апартамент в мрачна сграда отпреди войната. За нея закупуването на пожарната станция се бе превърнало в символ – декларация за независимост и неочаквано удоволствие. Предприе тази стъпка, когато и най-малкото ѝ дете, Милагра, замина да учи в колеж. Дина и Бен – тогава на двайсет и двайсет и една – все още си идваха за ваканциите. Но само след две години заживяха в собствени жилища и никога повече не се върнаха да живеят при нея.

След дипломирането си Дина се установи в Челси, започна работа като асистент-дизайнер в успешна модна къща, популярна сред младите жени. Бе учила моден дизайн в колежа „Парсънс“ и определено имаше дарба. Проявяваше състезателен дух и амбиция да се доказва, винаги устремена към успеха, макар и не толкова интелектуално насочена, колкото брат си и сестра си. Бен се отличаваше с добрия си инстинкт към бизнеса и се справяше добре. Милагра, най-малката от тримата, се увличаше по писането още от петнайсетгодишна и първият ѝ роман излезе на бял свят, когато бе едва на деветнайсет. И трите деца на Мади бяха много различни едно от друго по интересите си – дизайн, бизнес и литература.

След като приключи образованието си в Бъркли, Бен реши да остане в Сан Франциско, в света на перспективните, бързоразвиващи се фирми за нови технологии. Зарече се, че няма да се върне да живее в Ню Йорк, и удържа на думата си. Привличаше го досегът с природата, който животът в Калифорния предлагаше. Беше мил и любящ, грижовен съпруг и баща, и предан син, макар че Мади рядко го виждаше. Контактите с трите ѝ деца ставаха все по-дистанцирани. Не искаше да им натрапва присъствието си и обикновено изчакваше те да я потърсят. Когато обаче това продължаваше прекалено дълго, тя предприемаше действия.

След като завърши Калифорнийския университет, Милагра се включи в курс по писане в Станфорд, а после замина да живее в Мендосино, Северна Калифорния. Нуждаеше се от усамотение и спокойствие, за да твори. Затова с нея майка ѝ най-рядко се виждаше.

Мади имаше чувството, че ако остане в старото жилище, ще полудее. Преместването ѝ в центъра на града изненада всички. Децата ѝ се чувстваха некомфортно и някак си необичайно в новия ѝ дом, но тя остана непреклонна в намеренията си. Знаеше, че това е правилното решение за нея в онзи период, а също и че ще свикнат, така както някога знаеше, че те ще пораснат и ще се откъснат от нея.

В пожарната все още си стоеше месинговият пилон, по който някога се спускали пожарникарите. Дори нае хора да го лъскат през няколко месеца, а веднъж пробва сама да се пусне по него. Оказа се стряскащо, вълнуващо и забавно преживяване. Озова се долу по-бързо от очакваното. Закупуването на старата пожарна беше щастливо събитие за нея, истинско приключение, любов от пръв поглед – спонтанна и вечна.

А децата ѝ разбраха, че няма нищо плашещо в тази промяна, както се бяха опасявали. Сградата имаше четири етажа. Двете по-просторни помещения и едно по-скромно, споделящи обща баня на най-горния етаж, Мади превърна в спални за Бен, Дина и Милагра. Но сега, петнайсет години по-късно, стаите си оставаха неизползвани, тримата рядко отсядаха при нея.

С успешната си нова фирма, като млад предприемач Бен нямаше време да се връща у дома. А след като продаде бизнеса си и отвори втора фирма, стана дори още по-зает. Притежаваше тънък усет за неща, за които никой не се бе сетил дотогава, и да прави пари от това. Вече на трийсет и пет, семеен, с три деца – Уили, Чарли и Олив, на шест, пет и три години, рядко се връщаше в Ню Йорк, а когато го правеше, отсядаше в хотел. Съпругата му Лора беше от Гроус Пойнт, предградие на Детройт, повечето ѝ приятели и роднини живееха в Чикаго, и не обичаше да се отклонява пт на изток оттам.

Животът им в Сан Франциско бе динамичен, имаха красива къща с прекрасна гледка към Белведере, малък остров със скъпо имение в Марин Каунти, на двайсет минути от града. Натовареното им ежедневие се разпределяше между служебните ангажименти на Бен, социалните контакти, организирани от Лора, и грижите около децата, така че все нямаше подходящ момент Мади да ги посети, макар и за кратко. В редките случаи, в които успяваше, се бе чувствала едва ли не като натрапник. Внуците ѝ почти не я познаваха. Виждаше ги веднъж или два пъти годишно за по няколко дни, когато едва се вместваше в многобройните им занимания след училище, ай-ти обучения, карате, футбол, уроци по плуване и балет за Олив, срещи за игра с приятели и всевъзможните дейности, които майка им организираше. Лора се грижеше да запълва програмите им и успешно държеше баба им настрани. Мади не се оплакваше. Синът ѝ изглеждаше щастлив и това ѝ стигаше. Винаги се беше старала да проявява толерантност към различията им, беше ги поощрявала да мечтаят и да бъдат независими.

Още в деня на сватбата им Мади бе усетила, че губи сина си заради новото му семейство. Бен и Лора винаги прекарваха Коледа в Гроус Пойнт с нейните родители и роднини. Родителите ѝ живее­ха на Големия остров в Хавай – удобно място да събират всички. Бен и семейството му оставаха там през ваканции­те на децата, или предпочитаха Мексико, или Аспен. Нищо от онова, което предлагаше Мади, не можеше да се мери с тях. Нямаше вила, а пък самата тя беше много ангажирана с работата си. Единственият ѝ дом – пожарната в Ню Йорк, беше прекалено тясна за многолюдното семейство на сина ѝ, а и витата метална стълба и пилонът дори на нея ѝ се струваха опасни за малките им деца. Надяваше се, че когато пораснат, ще я посещават сами, но едва ли щеше да е задълго. Снаха ѝ Лора пък беше обсебена от идеята да се наложи в обществото на Сан Францис­ко и да се перчи с успехите на съпруга си. В живота ѝ нямаше нито време, нито място за Мади.

Милагра живееше в съвършено различна вселена, сред простора и неподправената красота край живописните брегове на Мендосино. След успеха на втората си книга, тя си купи малка, запустяла викторианска къща и се зае да я ремонтира сама. Изобщо не ходеше в Сан Франциско, за да си спестява шофиране по три-четири часа. Пишеше тягостни, обсебващи готически романи, които не се превръщаха в бестселъри, но се продаваха достатъчно успешно, за да ѝ осигуряват комфортен живот. Радваше се на постоянна, вярна читателска аудитория. Самотният ѝ живот в Мендосино напълно отговаряше на мрачния ѝ, странен стил. Живееше като отшелник. Милагра не се нуждаеше от хора до себе си, за да бъде щастлива. Тъкмо обратното, имаше нужда от усамотението си, за да твори. Дори обаждане по приятен повод приемаше като нахлуване в личното ѝ пространство, затова избягваше да дава телефонния си номер и самата тя звънеше рядко. С майка си общуваше чрез имейли, когато имаше интернет, защото често обхватът се губеше, но това напълно я устройваше. Винаги работеше върху някоя книга и на трийсет и три живееше сама с трите си големи кучета и две улични котки. Почти не се виждаше с брат си, само разменяха по някой имейл от време на време. А с Дина не поддържаше никакъв контакт – двете бяха твърде различни. Не беше се връщала в Ню Йорк от шест години, откакто си купи къщата. Мади я навестяваше между две книги, когато дъщеря ѝ я допускаше.

По време на бременността си с Милагра Мади за малко не я загуби. Затова я кръстиха Миракъл – „чудо“, но на испански. Такава си и остана – странна, самотница, вглъбена в творческата си работа. Нямаше нищо общо с Бен и съпругата му Лора и дори бе споделила с майка си, че не намира за какво да си говори с тях, когато се срещат. А още по-малко неща я свързваха със сестра ѝ Дина, която бе амбициозна, устремена към успеха, живееше на бързи обороти в света на модата в Ню Йорк. Милагра винаги бе намирала сестра си за агресивна и признаваше, че дори я плаши. Когато бяха малки, Дина постоянно я тормозеше с ироничните си подигравки, командваше я и се държеше надменно, убедена, че е най-добрата във всичко. А пък и винаги бе наричала Милагра – „чудачката“.

Дина бе омъжена са Дейвид Харпър, главен редактор на известно издателство. Като дизайнер сестра ѝ печелеше повече пари от съпруга си и внасяше блясък в живота му. От дете беше известна с острия си ум и още по-острия си език. Двамата с Дейвид добре си подхождаха. Дина ръководеше съвместния им живот и кариерата си с желязна хватка. Имаха две дъщери – Лили, на седем години, и Кендра, на девет, които Дина възпитаваше с не по-малка амбиция. Момичетата учеха в едно от най-престижните частни училища в Ню Йорк и програмата им беше препълнена с извънкласни занимания, също като децата на Бен. Кендра сериозно се бе захванала с балет, докато Лили предпочиташе хип-хоп танците. Свиреха на цигулка и пиано. Дина се бе погрижила да запълни времето им по минути.

През уикендите четиримата заминаваха на вилата им в Бъркшър, където Дейвид имаше възможност да чете ръкописи, Дина работеше по своите дизайни, а момичетата вземаха уроци по езда. Бяха наели гувернантка да ги наглежда, което осигуряваше на двамата глътка въздух след напрегнатата, лудешка надпревара през седмицата.

Дина така и не покани майка си да прекара някой от тези уикенди с тях. Намираха време да се забав­ляват и в Ню Йорк, но и тогава не се сещаха за нея. Дина винаги се бе отнасяла критично към Мади, намираше я за прекалено разкрепостена и донякъде ексцентрична. А покупката на пожарната бе поредното потвърждение на мнението ѝ, без дори да ѝ мине през ума, че новият дом би бил много по-подходяща за Мади от опустелия след тяхното заминаване апартамент в покрайнините на града. Дейвид и Дина живееха в комплекс в Ийст Сайд между Медисън и Парк. Снимки на апартамента, декориран лично от Дина, бяха публикувани в „Аркитекчърал Дайджест“. Районът на Уест Вилидж, където живееше Мади, имаше приятна атмосфера, с малките си ресторантчета, кокетни магазини и върволици от хора, изпълващи улиците, когато времето позволяваше. Мади правеше дълги разходки по реката, което едновременно я зареждаше и разтоварваше. Контактите с най-голямата ѝ дъщеря често ставаха напрегнати. На трийсет и шест Дина открито изразяваше онова, което не харесваше. Според нея решението на майка ѝ да живее в старата пожарна изглеждаше ексцентрично, безсмислено и смущаващо. Защо не можеше просто да живее в някой апартамент в покрайнините на града като другите хора на нейната възраст?

Но за Мади преместването имаше смисъл. Създаде си удобства, подреди стаите за децата на последния етаж, а на третия остана нейната спалня и малка стая, в която вечер четеше или работеше. Холът и кухнята заемаха втория етаж. Рядко канеше гости, но имаше възможност да посрещне десетина човека. На приземния етаж се помещаваха два малки кабинета – единият за нея, другият за асистентката ѝ Пени. Голямото пространство с шестметров таван, където някога се бяха помещавали пожарните камиони, превърна във фотографско студио. Новото ѝ жилище за пръв път ѝ позволяваше да живее и работи на едно и също място, а клиентите ѝ го обичаха. Там всичко беше интересно, необичайно, оригинално и чаровно, като самата нея.

Мади се бе върнала към кариерата си съвсем случайно. Русокоса, висока, стройна, с изящни черти на лицето, тя се бе захванала с моделство след звършване на колежа в Нюйоркския университет. И двамата ѝ родители бяха университетски преподаватели. Още не беше избрала професионалния си път, единствено знаеше, че не иска да бъде преподавател като тях – нископлатени, вечно затрупани с работа и разочаровани от държавната образователна система. С моделството се захвана временно, докато реши какво да прави, заради парите, а те бяха добри. Работата не ѝ допадаше особено, освен свободата, която ѝ осигуряваше. Имаше собствено жилище в приличен район в Ийст Сайд. Мразеше напрежението, наглите редактори на списания и мръсните номера на момичетата, но можеше да се издържа сама и планираше да се задържи там година-две. В колежа беше специализирала история на изкуствата, но с това не можеше да плаща наема си, нито пък родителите ѝ бяха в състояние да ѝ помагат.

След няколко месеца я забеляза Стефан Барбие, известен френски моден фотограф, който живееше и работеше в Ню Йорк. Започна упорито да я преследва – и лично, и професионално. Тя се влюби в него, а и той успя да я убеди, че е луд по нея.

След шест месеца страстна връзка тя разбра, че е бременна с Дина. След дългите нощи на запои с гъст цигарен дим на Стефан, решиха да подпишат в кметството. Родителите ѝ биха се възпротивили на такова прибързано решение, но бащата на Мади тогава беше тежко болен от рак и майка ѝ се чувстваше прекалено смазана от това, за да обръща особено внимание на случващото се в живота на единственото им дете. Мади потъна в блаженството на брачния живот със Стефан. Никога не беше си представяла, че ще се омъжи така набързо, но изглежда всичко си идваше на място. Заради бременността си не можеше да работи като фотомодел, затова Мади помагаше в студиото на Стефан и с любопитство попиваше всичко, което ѝ показваше. Обичаше да го наблюдава, когато снима. Продължи да работи с него и след раждането на бебето и постепенно се превърна в негова дясна ръка. Въпреки убеждението си, че кърменето ще я предпази от забременяване, когато Дина навърши четири годинки, Мади разбра, че очаква Бен. Стефан беше на седмото небе от щастие, когато се роди синът им, и не скриваше възторга си, че Мади се е справила отлично. Дина беше неспокойно и трудно бебе. Бен пък се оказа истинско слънце, винаги усмихнат и спокоен.

Бракът им продължи още три години до раждането на Милагра след тежка бременност. Мади беше в осмия месец, когато научи за бурната връзка на Стефан с деветнайсетгодишна полякиня, също фотомодел – тогавашна звезда, както и за изневерите преди нея. Всичко започна да се разплита светкавично и до раждането на Милагра животът на Мади се сгромоляса. Стефан пиеше все повече, кариерата му пропадаше. Когато Милагра навърши един месец, той съобщи на Мади, че я напуска и заминава за Париж с новата си любов. Майката на Мади бе починала предишната година от рак, също като баща ѝ, и тя нямаше към кого да се обърне за помощ. На двайсет и пет Мади остана съвсем сама с три малки деца и без никакви средства. Родителите ѝ не бяха ѝ оставили нищо. Наложи се да разчита на изобретателност и тежка работа, а през това време трябваше да плаща на детегледачка. Стефан я бе зашлевил с безчувственото си изказване, че няма възможност да плаща издръжка, след което бе изчезнал. Не ѝ се искаше да се връща към моделството, макар че можеше и щеше да го направи, ако нямаше избор. Вместо това си намери работа като асистентка на друг фотограф със заплата, с която успяваше да изхранва децата си, да плаща на жена да ги гледа и да покрива наема. Работодателят ѝ беше млад, амбициозен фотограф, в началото на кариерата си. Стефан удържа на думата си и не ѝ изпрати нито стотинка, а по-късно се разчу, че има още едно дете от полякинята. Мади подаде молба за развод. Скоро разбра, че знае много повече за фотографията от новия си шеф. Взе смелото решение да започне самостоятелна кариера като фотограф и бързо започна да печели добре. За две години стана много по-успешен фотограф от Стефан. С готовност работеше усилено, дълги часове и си сътрудничеше с известни модни списания. Те харесваха работата ѝ.

Мади и децата не видяха повече Стефан след като ги напусна, а две години след заминаването му за Париж, той загина в катастрофа с мотор. Смъртта му не се отрази по никакъв начин на нея и на децата, просто изчезна и най-малката надежда, че имат баща, който някой ден би поискал да ги види. Полякинята го бе напуснала малко преди катастрофата заради друг мъж и бе взела детето със себе си. Франция бе сложила край на кариерата му. Когато парите и шансовете му се изпарили, същото направила и полякинята. Бе създал четири деца, за които не бе направил абсолютно нищо.

Останала съвсем сама на света с трите си деца, Мади хвърли всички сили в работата си и стана един от най-търсените модни фотографи в Ню Йорк. Мизерните години останаха зад гърба ѝ. Подреди живота си, изгради кариера, която ѝ носеше удоволствие и ѝ позволяваше да прекарва повече време с децата си. Нае домашна помощница, която да се грижи за децата, докато я няма, но останалото време посвещаваше на тях.

Мади успешно балансираше живота си. Постепенно разшири бизнеса си и започна да прави портрети на важни личности и знаменитости. След като децата ѝ постъпиха да учат в колеж, тя продължи да работи все така здраво. Започна да отразява важни новинарски събития, в центъра на вниманието ѝ вече бяха хората от райони на война и природни бедствия, старци, осиротели деца, влюбени, жени, притискащи телата на убитите си деца или раждащи. Снимаше избори, бунтове, демонстрации, земетресения. Приемаше високорискови задачи, които преди бе отказвала заради децата си, от чувство на отговорност към тях. Умееше да разбира хората, техните емоции, понякога в най-трагични моменти, уловени през обектива от бързината на погледа ѝ, от пронизваща болка в сърцето или от миг на очарование. Затова всички харесваха снимките ѝ.

През последните години все по-рядко се занимаваше с мода, макар да не липсваха предложения. След трийсет години, посветени на тази индустрия, вече можеше да избира кого и какво да снима.

Някогашната пожарна станция бе съвършеното място за нея. Клиентите обичаха да го посещават, разглеждаха с любопитство и слушаха разказите ѝ за него. Мади имаше топъл, сдържан подход към хората, които снимаше. Умееше да ги предразположи и това правеше фотографиите ѝ изключителни, сякаш надзърташе дълбоко в душите им.

Бен много се гордееше с майка си, макар да не се виждаха често. Милагра не се интересуваше особено от кариерата ѝ, вълнуваше се предимно от своята, а Дина не пропускаше да направи хаплив коментар или да я разкритикува заради работата ѝ. Мади беше свикнала с това и се опитваше да не се оставя на неприятни емоции, макар че невинаги успяваше. Дина знаеше точно къде да опре острието и кога да натисне. Понякага Мади се чудеше дали Дина не проявява някаква ревност, което изглеждаше невероятно, тъй като дъщеря ѝ имаше успешен бизнес. Но такава си беше Дина – винаги в бясна конкуренция с когото и да било. За нея животът беше надпревара, която трябваше да спечели, независимо през колко и чии трупове трябваше да премине. Хапливият ѝ език беше нейна запазена марка и сякаш единствено съп­ругът ѝ нямаше нищо против него. Той я харесваше точно толкова амбициозна и се възхищаваше на пос­тигнатото от нея. А тя държеше в здрава хватка и него, и дъщерите им.

Дина се отбиваше от време на време при майка си, обикновено ненадейно, в удобен за нея момент, без да се съобразява с програмата на Мади. Подценяваше работата на майка си, сякаш тя бе домакиня, за която фотографията е хоби, а не един от най-прочутите фотографи в бизнеса. Мади бе направила две музейни изложби с творбите си, но това успя само за кратко да впечатли Дина. Съпругът ѝ беше далеч по-щедър в оценката си към тъща си и оценяваше таланта ѝ. Но дори той не успяваше да промени мнението на Дина и рядко се опитваше. Мади никога не бе успявала и съчувстваше на Дейвид. Най-голямата ѝ дъщеря беше сила, с която трябва да се съобразяваш. Тя беше толкова твърда и с децата си, макар Мади да вярваше, че ги обича. Вече на трийсет и шест, едва ли имаше нещо, което би променило Дина. А майка ѝ беше мъдър човек и не бе се и опитвала.

Понякога Мади изпитваше чувство за вина заради облекчението, което изпитваше от това, че Дина не я посещава по-често. Дъщеря ѝ беше прекалено заета, а и смяташе, че самата тя е много по-важна, за да посвещава повече време на майка си. Дина беше наследила тъмната коса и красивите черти на баща си, но не и неустоимия му галски чар, и нищо от деликатността и мекотата на майка си, които караха хората да се влюбват в нея.

Мади бе мила, състрадателна жена, което се виждаше от пръв поглед. Беше силна и бе работила здраво за успеха си, но никога не натрапваше мнанието си на околните. Всичко, което имаше, бе постигнала съвсем сама на висока цена, но бе успяла да се съхрани като всеотдайна, любяща майка и внимаваше да не изисква прекалено много от децата си, защо осъзнаваше колко е натоварено ежедневието им. Всъщност освен редките срещи с няколко стари приятелки и работата си, Мади живееше самотно, но това не я притесняваше. Фотографията осмисляше живота ѝ, носеше ѝ удовлетворение. Откакто децата ѝ бяха пораснали, се бе посветила изцяло на работата си. С времето и натоварения ритъм постепенно се откъсна и от приятелите си. Трудно се съхраняват близки приятелства, когато работиш толкова усилено.

На петдесет и осем, за трийсет и трите години като разведена жена, Мади бе имала и други мъже. Някои от тях бяха заемали важно място в живота ѝ за известно време, но тя така и не стигна до втори брак. Не ѝ се струваше редно да го прави заради децата си. Те отдавна бяха пораснали и се бяха откъснали от нея, но от години Мади нямаше мъж до себе си. Понякога ѝ липсваше присъствието на близък човек, но с нейните ангажименти и независимост, знаеше, че не би могла да направи необходимите компромиси, за да сподели живота си с някого. Начинът, по който живееше, я устройваше, правеше, каквото си искаше, пътуваше, когато ѝ хрумнеше, всичко зависеше единствено от нея. Нямаше желание да се отказва от свободата си, нито да търпи ограничения. В младостта си бе по-склонна на компромиси. Сега не бе готова да плаща толкова висока цена за любовта, която можеше да се окаже мимолетна. Предпочиташе свободата си.

Дина никога не одобряваше мъжете в живота на майка си и открито го заявяваше, понякога за ужас на Мади. Създаваше проблеми всеки път, когато майка ѝ се влюбеше. Тя изпитваше дълбоко огорчение от онова, което знаеше за баща си, и само донякъде облечение, че не бе останал с тях, макар да осъзнаваше чувствата на майка си. Сякаш това остави завинаги у Дина недоверие към мъжете. Според Милагра пък баща ѝ беше романтичен човек, представа, която дори Мади отхвърляше. Тя познаваше егоистичната му, нарцистична същност. Така ѝ не можа да преглътне предателството му към нея и децата им.

Бен страдаше, че не бе имал възможност да опознае баща си. От малък тежко преживяваше неговата липса, въреки че Мади бе отговорен и предан родител. Но с две сестри и майка, бе копнял за мъжко присъствие в детството си. Бе изпитвал съжаление за всяка провалена връзка на майка си и обикновено обвиняваше за това ревнивата си сестра. А Дина лукаво се отбраняваше като твърдеше, че ако майка им толкова е обичала някого, е щяла да се омъжи.

Истината бе, че Мади съжаляваше за един-единствен мъж. Осъзнаваше, че никога не би се получило между тях. Животът и на двамата бе твърде различен, а това би се отразило драматично на децата ѝ и би преобърнало живота им. Понякога се сещаше за него. Преди години бяха прекратили всякакви контакти и той оставаше в съзнанието ѝ само мил спомен. Беше прекалено ангажирана с работата си, за да губи време в тъга по миналото. Мади живееше в нас­тоящето, очакваше с нетърпение следващия проект или поръчка и не поглеждаше назад. Не съжаляваше почти за нищо и беше доволна от начина, по който се подреди животът ѝ. Децата ѝ, вече зрели хора, изглеждаха щастливи и това ѝ стигаше. Без грижите около тях, Мади вече имаше пълната свобода да се отдаде на работата си. Беше по-заета от всякога, обикаляше по света, за да снима онова, което я интересуваше. От години можеше сама да избира. Винаги с трепет приемаше да пътува до Калифорния, защото това ѝ даваше повод да види сина си и семейството му, вместо да очаква покана от тяхна страна, която все не идваше.

Често ѝ се струваше ирония на съдбата, че двете ѝ деца, с които се разбираше по-добре, живееха толкова далеч, а единственото, което постоянно сипеше неодобрение срещу нея и не търсеше присъствието ѝ, живееше наблизо. Това бе просто случайност, както и фактът, че животът в този град ѝ харесваше. Не би искала да живее в Сан Франицско или в потискащата изолация на Мендосино. Обичаше оживлението и ритъма на Ню Йорк, големия избор на културни развлечения, допадаше ѝ идеята да притежава фотостудио в големия град.

Мади не искаше да се натрапва нито в живота на Бени, нито на Милагра, а и беше наясно, че снаха ѝ не я харесва особено. Може би защото нейната майка бе перфектната съпруга от малките квартали и Лора се притесняваше от свекърва си. Бен никога не мислеше за Мади по този начин, тя беше просто неговата майка, но знаеше, че Лора осъзнава колко известна личност е Мади и това ѝ създаваше чувство за малоценност. Най-голямото постижение за нея бе, че се е омъжила за успял човек като Бен, с радост споделяше славата му, вместо да гради своя.

Мади никога не бе планирала своята кариера. Бе открила таланта си и го бе развивала поради необходимост и стечение на обстоятелствата, за да издържа децата си. И се получи добре, изгради живот, изпълнен със свобода и творчески изяви, които ѝ носеха истинска радост. Всяка трохичка от успеха ѝ бе постигната с много труд. Тъкмо тази независимост и ярка индивидуалност толкова дразнеха най-голямата ѝ дъщеря. Но дори неодобрението и критиката на Дина не успяваха да помрачат удовлетворението на Мади и тя винаги остана вярна на себе си.

Все още притежаваше забележителна естествена красота, излъчваше неподправен сексапил, когато небрежно прибираше косата си, когато дръпваше молива от нея, за да запише нещо, и тя се разпиляваше по гърба ѝ. Мъжете бяха привлечени от нейната сдържаност и естественост. Напористият, напрегнат, педантичен стил на Дина имаше шик, но не можеше да се мери с притегателната сила на непосредственото и сърдечно излъчване на майка ѝ. Един от мъжете до Мади обичаше да я развеселява, като казваше за Дина още в тийнейджърските ѝ години: „Все имам чувството, че ей сега ще скочи да ме на­шляпа“. Понякога и самата тя се чувстваше по същия начин. Дина бе вдигнала летвата високо и за себе си, и за останалите. Мади проявяваше грижа към мъжете, искаше да бъде тяхна партньорка, и това ги привличаше, макар тя никога да не се възползва. Във всичко, което правеше или пишеше, прозираше нейната изтънчена женственост. Бе впечатлявала с красотата си във всяка възраст. Сияеща, деликатна, поразителна и на тази възраст, въпреки настояването си, че отдавна е надмогнала суетата. Колкото и да отричаше, на петдесет и осем изглеж­даше великолепно.

Дина се обаждаше на майка си само когато искаше нещо, когато имаше нужда от помощта ѝ, но никога просто, за да поприказва с нея. Бен също рядко се обаждаше, но не криеше удоволствието от разговорите им. Въпреки намерението му да се чуват по-често, все нещо пречеше. Никой не го разсмиваше повече от майка му, а и тя искрено се интересуваше от случващото се в живота му и се гордееше с онова, което бе постигнал. Умееше да го утешава за провалите му и да споделя възторга за успехите му. Според Дина, Мади не е била майка на място, но Бен не беше съгласен с такава оценка. Въпреки успехите си като дизайнер, Дина подценяваше кариерата на майка си, а Бен ѝ се възхищаваше. Истината бе, че Дина обръщаше много по-малко внимание на децата си, отколкото Мади на тях, когато бяха малки. Според нея, Мади изобщо не се справяше, според Бен обаче, тя бе съвършена. Милагра пък се бе дистанцирала от всички тях, за да живее в света на своите фантазии.

В този момент от живота Мади нямаше мъж до себе си. Обясняваше, че това ѝ дава повече време да се концентрира върху работата и не усеща липсата на партньор. На подмятанията на асистентката ѝ Пени, с чувство за хумор отвръщаше, че вече ѝ е минало времето за любов. Но Пени беше убедена, че може да срещне подходящ човек, стига да беше по-отворена към света, но това не бе на дневен ред за Мади.

Пени се дразнеше също и от факта, че децата ѝ рядко я търсеха. Сякаш не проявяваха особена грижа. Засега всичко изглеждаше наред с майка им, но някой ден? Тогава какво ли биха предприели? Самата Мади никога не допускаше подобни мисли. Имаше много време дотогава.

Пени беше всичко, което ѝ трябваше, за да ѝ помага в работата. Тя се грижеше за срещите на Мади, поддържаше ред в ежедневието ѝ, организираше пътуванията ѝ. Мади наемаше и фотографи на свободна практика, които да ѝ помагат по време на снимките. Всички приемаха като особена чест да работят за нея. Научаваха толкова много само като я наблюдават, както и от ясните ѝ, точни инструкции и обяснения. Беше преминала курс по фотография за два семестъра в Нюйоркския университет, при това с голямо удоволствие, но разбра, че няма достатъчно време за останалите си задължения. Обичаше да е сред млади хора и да им показва онова, което знаеше. Щедро раздаваше съвети и поощрения, помагаше им да израстнат, не ги обременяваше с надуто его, както повечето от преподавателите. Нямаше какво и на кого повече да доказва. Успехите ѝ бяха известни. Зад гърба си имаше камара награди.

Пени започна да работи за нея шест месеца, след като Мади бе купила пожарната станция и ѝ помогна да реновира сградата и да сложи всичко в ред. Обичаше работата си и самата Мади. Най-много я притесняваха обажданията на Дина, която все нещо искаше от майка си, държеше се грубо и безцеремонно с всеки, застанал на пътя ѝ. Не беше трудно да се досети, че вероятно е истински звяр в работата си, и мразеше враждебното ѝ, високомерно отношение към Мади. Пени се впечатляваше от търпението на Мади. Оплакваше се само в моменти на крайна тревога или от острите нападки на дъщеря ѝ, които не бяха рядкост. Повечето време Мади преглъщаше обидата и обясняваше, че Дина си е такава. А Пени пък си мислеше, че на Дина ѝ е липсвал един добър пердах в детството.

На четиресет и две години, Пени никога не се бе омъжвала, беше луда по персийската си котка и след поредица неудачни връзки се бе отказала да се надява да свие семейно гнездо. Работеше всеотдайно за Мади и обичаше онова, което вършеше. Мразеше петъците, когато вечер се прибираше вкъщи, за да прекара поредния скучен уикенд в домашни задължения, и с нетърпение очакваше началото на новата работна седмица. Мади беше вълнението и вдъхновението на живота ѝ. Пени имаше многолюдно, шумно ирландско семейство в Бостън и поддържаше близки връзки с братята и сестрите си и техните деца. Обикновено прекарваше почивните дни сама, в случай че Мади се нуждаеше от помощта ѝ. Тя пък избягваше да я ангажира, защото уважаваше личното ѝ пространство. Пени обичаше да живее в сянката на Мади и да допринася с присъствието си за комфорта ѝ.

Мади не се отказваше да я увещава да направи усилие и да си намери партньор, да опита и чрез интернет. Тази идея ужасяваше Пени. Нищо хубаво не произлезе от няколкото предишни опита. Тя беше един от онези нешлифовани диаманти, които можеха да оценят само познавачите, сред които беше и Мади. А това беше още една причина Пени да се привърже толкова към нея.

– Мога ли да направя още нещо за теб? – попита Пени един дъждовен петък привечер преди да поеме към метрото, за да се прибере в не особено приветливата част на Бруклин. Живееше там, откакто се премести в Ню Йорк. Пени имаше червена коса, зелени очи и приятни черти на лицето. Както и десетина килограма повече, отколкото трябваше, и все се канеше да се справи с тях, но така и не стигаше до този момент. Нямаше мотивация, а седенето пред телевизора всеки уикенд с неизменния сладолед не ѝ помагаше. Полагаше старание и усилия в работата си за Мади, но не и за себе си.

– Добре съм – увери я с усмивка Мади.

Цял ден бе преглеждала сканирани кадри от последната ѝ фотосесия и маркираше какво трябва да изпрати за ретуш. Имаше опитно око и нанасяше корекции без да прекалява. Не искаше моделите ѝ да изглеждат като преминали пластична операция, нито да ги показва с всичките им недостатъци. Предпочиташе да са естествени, но да подчертава красотата им и съвършено го постигаше. Моделите ѝ винаги бяха доволни от крайния резултат. А по отношение на Пени – нямаше намерение да я ангажира в извънработно време. Никога не ѝ звънеше вкъщи, освен ако наистина не се налагаше. Обикновено изчакваше да започне работният ден, за да ѝ възложи каквото трябваше. Сама вършеше личната си работа. Никога не изпращаше Пени да носи дрехите ѝ на химическо чистене, нито да пазарува или да изпълнява други несвойствени задължения – не се чувстваше толкова важна, че да го прави.

– Какви планове имаш за уикенда? – попита я Пени, докато ѝ поднасяше чаша чай, която Мади прие с усмивка.

– Ще разчиствам шкафове. Обещала съм си. Не ми стига мястото, а всичко е натъпкано до дупка. Време е да сложа малко ред и да направя пролетно чистене. А пък и времето е толкова неприятно, няма да си подам носа навън тази вечер. Ще вали и утре, и в неделя. – Мади обичаше да се занимава с новия си дом. Началото на май се оказа най-дъждовното време в историята на Ню Йорк и прогнозата за почивните дни оставаше неблагоприятна.

– Не вдигай тежко. Мога да ти помогна в понеделник – посъветва я Пени, макар че през седмицата обикновено бяха толкова затрупани с работа, че едва ли би им останало време да подреждат шкафове. Мади имаше навика да си организира домашни занимания през почивните дни. Винаги си намираше какво да прави.

– Затрупана съм с малки дрънкулки. Дори не съм сигурна какво точно има в кашоните. Превръщам се във вехтошар – усмихна се тя с неудобство и разсмя Пени.

– Наясно съм – увери я Пени, която беше забелязала, че Мади пази всяка бележчица, независимо колко отдавна я е получила, и всяка направена от нея снимка. Всичко това се съхраняваше в огромен архив.

– Решила съм този път да изхвърля една част – твърдо заяви Мади. – Обещавам.

– Ще повярвам, когато го видя с очите си – отвърна Пени, докато обличаше палтото си. След минута ѝ помаха от вратата. Прекоси студиото и излезе през страничния вход. Зачуди се дали Мади се чувства самотна през уикендите. Работата ангажираше цялото ѝ внимание, а трябваше да вижда внуците си, но знаеше, че това рядко се случва. Майката на Пени беше постоянно с нейните внуци, които често ѝ гостуваха и тя не спираше да им готви.

Животът на Мади беше съвършено различен и сигурно би се изненадала, ако знаеше, че Пени изпитва искрено съжаление към нея. Но тя отдавна бе свикнала да се справя сама и в много отношения така ѝ харесваше. Не очакваше да вижда по-често нито децата си, нито внуците си.

За вечеря Мади си приготви бъркани яйца и салата. През деня беше хапнала сандвич с пуешко. Не беше много по яденето и мразеше да готви само за себе си. Понякога обядваше с ябълка или банан и Пени все я мъмреше. За Мади храната беше скука, а готвенето – губене на време. И тъкмо в това намираше чара на самотния живот. Не ѝ се налагаше да приготвя храна за никого, дори за себе си, ако не искаше. Предпочиташе да пропусне храненето, за да свърши нещо по-интересно.

След вечерята взе стълба от студиото и я качи по стълбите до спалнята си, за да прегледа гардероба си. Харесваше ѝ да върши нещата, които си е намислила, и изпита победоносно чувство, когато успя сама да качи стълбата до третия етаж. Подпря я, покатери се достатъчно високо, за да достигне първия рафт, издърпа камара кутии и ги пусна на пода, пос­ле слезе, настани се до тях и започна да разглежда съдържанието им. Както и предполагаше, повечето беше ненужно и почувства облекчение, когато натрупа куп хартия и стари дрехи, от които щеше да се ­отърве. Планираше да поръча на Пени да ги предаде на благотворителната организация „Гудуил“ в понеделник. Няколко часа по-късно се покатери отново, този път до втория рафт, и измъкна втора камара кутии. Дотогава не се бе натъкнала на никакви съкровища – само писма от децата от ранните им години – някои изпращани от лагери, което я накара да се усмихне, и се зачете.

Прибра онова, което реши да запази, и върна кутиите на рафтовете. Погледна часовника си, показваше един през нощта. Дали да се заеме с най-горния рафт, или да си легне и да продължи на сутринта? Не се чувстваше уморена и често оставаше до късно да чете или да работи, което беше още едно преимущество на самотния живот. Не се налагаше да се извинява на никого, че стои до късно или вдига шум, или че лампите светят до среднощ. Ръцете я сърбяха да довърши подреждането на дрешника. Искаше ѝ се да освободи част от рафтовете, което нямаше да е възможно, ако не се отървеше от излишните вещи. Любопитството я глождеше какво ли има най-горе. Каквото и да беше, стоеше си там от цяла вечност, напълно забравено.

Реши да не си ляга и да продължи с плана си. За никъде не бързаше, беше се настроила за тази работа, а и в неделя сутрин можеше да спи доколкото си поиска. Очакваше да открие напълно ненужни неща, от които щеше бързо да се отърве. Вече бе натрупала голяма камара на пода в спалнята, която щеше да дари или изхвърли. Издърпа няколко кутии и ги пусна на пода, слезе от стълбата и започна да ги отваря. Лепенката се оказа стара и бързо се справи. Нямаше спомен да ги е виждала преди, което само потвърждаваше колко отдавна са там. Първата кутия беше пълна със снимки на децата като малки. Някои от същите кадри вече висяха в рамки из къщата. Явно бяха вадили по няколко копия.

Съдържанието на втората кутия я накара да ахне от изненада. Беше пълна с писма с различни почерци, а снимките към тях предизвикаха усмивката ѝ. Спомни си за тази кутия. Бяха стари любовни писма и снимки от връзките ѝ с тримата мъже в живота ѝ – тримата най-важни след развода ѝ. Всякаква друга кореспонденция отдавна бе изхвърлила. От дълго време не беше се сещала за тези мъже, нито ги беше чувала. Загледа се в познатите лица от снимките. Жак Масон, амбициозен млад французин, готвач, който работеше в ресторант в Ню Йорк и мечтаеше да отвори собствено заведение. Боб Холанд беше блестящ млад бизнесмен, специалист по рискови капитали в сферата на високите технологии и когато се запознаха, тъкмо бе започнал първата си сериозна работа с големи надежди за развитие. А Анди Уайът беше каубой от Уайоминг. Запознаха се, когато Мади заведе децата да видят ранчо едно лято. Беше лудо влюбена в Анди и дискретно продължиха връзката си повече от година, докато тя реши да я прекрати. Знаеше, че нямат бъдеще. И двамата го знаеха. Връзката им взе да става прекалено сериозна, което не се отразяваше добре на никого от тях. Знаеха, че трябва да сложат край, но все не се решаваха. Раздялата с него бе едно от най-болезнените преживявания в живота ѝ, но се налагаше заради самата нея, заради децата, а и заради Анди.

Беше обичала тези трима мъже, но раздялата с Анди бе разбила сърцето ѝ. Остана загледана в снимката му дълго време, като се чудеше къде ли е той сега. Беше с осем години по-възрастен от нея, така че би трябвало вече да е на шейсет и шест, и вероятно все още живееше някъде в Уайоминг. Романът им се случи преди осемнайсет години, когато тя бе на четиресет, а той на четиресет и осем. Бен и Милагра вече учеха в гимназията, а Дина тъкмо бе завършила колеж. Сякаш оттогава бе изминала цяла вечност. След Анди така и не се появи друга сериозна връзка. Той си остана любовта на живота ѝ. Но тя не се виждаше в ранчо в Уайоминг, нито пък той би оцелял в Ню Йорк. Разбра го, когато видя как едва издържа, докато ѝ гостуваше. Решението да се разделят бе най-доброто и за двама им. Оттогава нито един мъж не бе успял да спечели вниманието ѝ.

Прибра снимките в кутията, постави я на пода, качи се на стълбата и се опита да издърпа следващата. Оказа се по-голяма и по-тежка от първите две. Най-после успя да я примъкне към себе си, подхвана я с усилие, от което загуби равновесие и заедно със стълбата се стовари на пода на спалнята направо върху дървения под, с който толкова се гордееше че бе възстановила. Отмести стълбата и се опита да стане, но неистова болка прониза левия ѝ крак. Видя, че бе неестествено изкривен. Като се изправи, едва не повърна и почувства, че ще припадне. Седна отново на пода и приведе глава между коленете, докато ѝ размине. Изобщо не можеше да стъпи на левия си крак. Предположи, че глезенът ѝ е счупен или много тежко изкълчен. Надяваше се да е второто, но не можеше да е сигурна. Добра се на куц крак до леглото, отново ѝ прималя и легна с мисълта, че това е пълен абсурд. Никога преди не бе падала от стълба, нито бе получавала травми, макар че работата ѝ налагаше постоянно да се катери по стълби, за да проверява лампите и да коригира ъгъла на светлината по време на снимки.

На леглото се почувства още по-зле, не можеше да помръдне, а знаеше, че трябва да постави лед на крака си. Но нямаше начин да слезе по витата метална стълба, за да се добере до кухнята на долния етаж и после да се качи отново. Бе се отказала от асансьор заради високата цена и защото ѝ се струваше ненуж­но, а и би отнело от площта на студиото ѝ. Вече съжаляваше за това свое решение. Само си представи какво би могло да се случи в бъдеще.

Нямаше кого да повика за помощ. Можеше да позвъни на Пени в Бруклин, но Мади не искаше да я безпокои в този час – вече бе станало два през нощта. Не би се обадила и на Дина, а тя и без това щеше да е в Бъркшърс. Изглеждаше ѝ глупаво да звъни на приятелка да идва, за да ѝ помогне да слезе по стълбата посред нощ. Помисли си, че няма друг близък човек освен Пени. От месеци не бе говорила с приятелките си, защото все беше прекалено заета. Щеше да е неловко точно сега да се сети за тях. Не беше смъртоносно ранена, а изкълченият глезен не изглеждаше достатъчно сериозна травма, за да звъни на 911. Оставаше ѝ единствено да се надява, че на сутринта ще се чувства по-добре и ще може да слезе до кухнята за лед или да отиде до спешното отделение.

Остана да лежи на леглото, загледана в стълбата на пода, обърнатата кутия и разпиляното по килима съдържание, пръснатите снимки на някогашните ѝ любови. Дълго не можа да мигне. Снимката на Анди Уайът не излизаше от главата ѝ – толкова красив, усмихнат срещу обектива ѝ. Така ѝ се искаше да сложи ред в кутиите през уикенда, а вместо това направи още по-голяма бъркотия. Мислеше за Анди и се опитваше да не обръща внимание на пронизващата болка в глезена и на страха, който я обземаше. И изведнъж избухна в сълзи.