Тайните бегачи на Ню Йорк

ПРОЛОГ

Последното бягане на Беки

Ню Йорк

02:35, дата: неизвестна

Момичето с разкъсана булчинска рокля тичаше през Сентръл Парк, сякаш животът му зависеше от това.

Трънливи клони раздираха бузите ѝ, докато бягаше през храсталаците. Беше късно, много след полунощ. Паркът и градът около него бяха тъмни и смълчани.

Обикновено красивото седемнайсетгодишно лице на Беки Тейлър беше омазано с кръв и кал. На челото ѝ с червило беше изписано:

ПЪРВЕНЕЦ

Алените букви се бяха разтекли от потта на отчаянието.

Беки сниши глава, вдигна ръка, за да се предпази, и се понесе трескаво през храстите. Сред кървящите драскотини на ръката ѝ, близо до китката, имаше белези.

Четири вертикални линии: ІІІІ.

Зад Беки на фона на нощното небе се очертаваха черните сенки на иконичните за Западен Сентръл Парк сгради – колосалния Природонаучен музей и някои от най-прочутите и скъпи жилищни сгради на света като „Сан Ремо“, „Маджестик“ и „Дакота“. Нито един от прозорците им не светеше.

С туптяща глава, с пламнали бели дробове, Беки продължаваше да тича с всички сили.

Чуваше ги зад себе си – бягащи, сумтящи, преследващи.

Премина през последния гъсталак, внезапно земята пред нея пропадна и Беки се закова на място, като едва не падна от два метра височина.

Облечена в раздраната булчинска рокля, Беки Тейлър се осмели да се усмихне.

Беше стигнала Седемдесет и девета напречна.

Почти беше успяла.

Бързо се спусна по двуметровата стена, която ограждаше улицата, и се хвърли през нея.

Разбира се, улицата, по която навремето минаваха автомобили през парка, сега беше притихнала. Подобно на тъмния град около парка, тя бе зловещо пуста.

Наоколо не се виждаше жива душа.

Единствено Беки в този мъртъв, пуст град... и преследвачите ѝ.

Кожата на лявата ѝ китка беше разкъсана и окървавена. Беки се беше събудила до една улична лампа, със завързани зад гърба ръце. След няколко минути болезнени опити бе успяла да освободи лявата си ръка и бе започнала трескавото бягство към дома.

Беки спринтира през улицата и се закатери по каменната стена отсреща.

Минута по-късно зави на един ъгъл и я видя – Шведската къща.

Шведската къща е странна, сякаш излязла от приказка дървена сграда, построена в Швеция през 70-те години на 19 век и закарана малко по-късно в Съединените щати като подарък от шведското правителство. Тя се намира до Шекспировата градина в Сентръл Парк – пришълец от друго време, старомодна и не на мястото си.

Но целта на Беки не беше къщата, а онова, което се намираше зад нея.

Тя се втурна покрай кафявата сграда и излезе на поляната от другата страна.

Там видя ниския каменен кладенец.

Затича се и скочи направо в него, като опря ръце и крака в стените му и се заспуска по тясната отвесна шахта.

Шест метра по-надолу излезе в загадъчния тунел на дъното на кладенеца. Скочи долу и забърза по него, докато не видя стария каменен вход...

... и се закова на място.

Изходът беше затворен.

Не можеше да излезе.

– Мисти, Частити, кучки такива – каза на глас Беки.

И там, в онзи студен тунел в онази окаяна версия на Ню Йорк Сити, Беки Тейлър осъзна, че ще умре.

Този ден не трябваше да завърши така.

Само преди часове тя беше буквално красавицата на бала, ослепителна в роклята на Вера Уанг, първенец в училище, с красив приятел и с целия свят в краката ѝ.

А сега беше тук.

На това ужасно място.

Хваната в капан и сама.

Скоро жестоките обитатели на това място щяха да я открият и да я убият по най-бавния и гаден начин.

С тези мрачни мисли Беки Тейлър – в разкъсаната си булчинска рокля и с изписано с червило лице – се свлече на земята, затвори очи и тихо заплака.

Точно в същия момент родителите на Беки влязоха в стаята ѝ в апартамента в „Маджестик“ – обикновена стая на седемнайсетгодишно момиче в обикновения съвременен Ню Йорк – и намериха телефона ѝ, на който беше записано последното ѝ съобщение, без да бъде изпратено:

СКЪПИ МАМО И ТАТКО,

ПОВЕЧЕ НЕ ИЗДЪРЖАМ – НА НАПРЕЖЕНИЕТО, НА ОЧАКВАНИЯТА, НА БРЕМЕТО.

МОЛЯ ВИ, НЕ МЕ ТЪРСЕТЕ, ЗАЩОТО НЯМА ДА МЕ НАМЕРИТЕ. ЩЕ БЪДА НА ДЪНОТО НА РЕКАТА, В ПОКОЙ.

ОБИЧАМ ВИ.

БЕКИ.

І.

Училището, в което

новите момичета изчезват

Те бяха небрежни хора, Том и Дейзи — смазваха неща и живи създания и след това се оттегляха в богатството си...

– Ф. Скот Фицджералд,

„Великият Гетсби“

НОВО УЧИЛИЩЕ, НОВ ЖИВОТ

Беше първият ми ден в ново училище в нов град, но едва ли ще намерите много хора, които да ме съжаляват.

На хартия животът ми беше върховната фантазия на обикновено шестнайсетгодишно американско момиче.

Живеех в Горен Уестсайд в Ню Йорк, в историческата сграда „Сан Ремо“ в огромен апартамент, гледащ към Сентръл Парк. „Сан Ремо“ е една от онези величествени сгради в стил ар деко с две кули, строена през 30-те години на 20 век, в която днес живеят филмови звезди, господари на вселената от Уолстрийт, саудитски принцове и всякакви други, способни да извадят двайсет милиона долара за апартамент.

Но ако питате мен, животът ми беше скапан.

Изтръгната от дома на детството ми в Мемфис, на шестнайсет аз бях трансплантирана във възможно най-страшната и гадна за една тийнейджърка среда – тази на Ню Йорк на свръхбогатите.

Записана в ново училище в нов град, далеч от бащата, когото обичах, живееща с майка си, която ненавиждах, и с пастрока си, който ме търпеше, аз мразех всичко тук. Единственият плюс беше, че братът ми близнак Ред, винаги безгрижен и небрежен, беше с мен.

Първият ми ден в училище не започна добре.

Облякох униформата си – абсолютно безполова бяла риза под рокля на тъмносини и зелени карета. Ризата беше с дълги ръкави с твърди маншети с копчета. Единственият позволен аксесоар за коса беше яркозелена панделка. В богаташко училище като „Монмът“ накитите са сериозен проблем – между момичетата можеше да възникне остра конкуренция и беше напълно възможно някоя ученичка да се появи с обици за няколкостотин хиляди долара. Затова всякакви бижута бяха забранени. Можехме да носим единствено часовник.

Нямах нищо против безличното, че и безполово облекло. В старото ми училище в Мемфис, което беше само за момичета, нямаше униформи, всеки се обличаше както си иска и в по-горните класове всеки ден се превръщаше в модно ревю. И със закръглянето на бедрата и наедряването на гърдите дънките ставаха все по-вталени, а блузите – с все по-големи деколтета. В задушаващата лятна жега на Тенеси количеството изложена на показ кожа беше скандално.

Един горещ летен ден видях двама учители по физкултура да оглеждат задниците на три седемнайсетгодишни момичета с изрязани шорти и чух една учителка да казва: „Ама вие сериозно ли?“.

В училището „Монмът“ обаче нещата не стояха така (между другото, винаги членувайте „училище“ – не го ли направите, ще ви поправят). То беше учебна институция и униформите – както за момчета, така и за момичета – бяха един от начините да накарат учениците да гледат книгите и учебниците, а не представителите на другия пол.

Както казах, това не ми липсваше. Имах си причини да харесвам ризата с дълъг ръкав. И винаги носех часовник на лявата си ръка – голям и в същото време много практичен бял „Casio G-Shock“.

Майка ми, от друга страна, имаше какви ли не проблеми с униформената политика на училището.

Тя ме накара да застана пред огледалото в антрето, застана зад мен и се зае да оправя косата ми. Нави два кафяви кичура около слепоочията ми.

– Скай, скъпа, не си прибирай косата толкова плътно назад – каза тя. – Знаеш, че можеш да бъдеш красива, стига малко да се постараеш.

Вътрешно настръхнах, но не го показах. Бях чувала безброй коментари от този сорт.

„Защо не облечеш нещо по-засукано?“

„Стига си се прегърбвала, дръпни раменете назад, така че малките ти цици да изпъкват“.

„Очите горе, дете. Честно, как можеш да очакваш някое момче да те забележи, ако никога не вдигаш очи?“

И най-жегващото подмятане: „Знаеш ли, Скай, наистина си мисля, че не е зле да свалиш някой и друг килограм“.

Разбира се, майка ми беше напълно гримирана и облечена, макар да бе едва 7:30 сутринта.

Тя вече беше будна от два часа и за това време беше пробягала десет километра на пътеката, бе направила сто клякания и беше медитирала двайсет минути. Майка ми е на четирийсет и пет с тяло на двайсет и пет годишна и днес стройната ѝ фигура беше излята в рокля на „Прада“, която ѝ беше точно по мярка. Както винаги, дългата ѝ кестенява коса беше аранжирана професионално, всяка къдрица и кичур си бе точно на мястото. (Освен че беше лична прислужница, довереница и информатор на майка ми, домашната ни помощница Роза навремето е работила като гримьор в телевизията, което несъмнено ѝ беше осигурило мястото при нас.)

О, освен това майка ми винаги носеше обувки с високи токове, дори в апартамента и в този час.

– Скай – каза тя, – това е сурова истина, която никой не иска да признае, но трябва да разбереш как светът оценява жените – не по онова, което е в главите ни. А по външния вид. Как иначе според теб спечелих пастрока ти?

„С бързо клякане под масата в ресторанта на първата среща?“ – безмилостно си помислих аз. Бях я чула да го споделя с най-добрата си приятелка Естел една вечер, след като беше изпила един коктейл повече.

Майка ми Дидри Алан (по баща Роджърс, бивша Билингсли), някогашна красавица на бала на дамите на Мемфис и втора в конкурса за красота „Мис Тенеси“, беше завършила само гимназия, но това не ѝ бе попречило да се издигне до върха на нюйоркското висше общество и да възприеме ежедневен ритуал, състоящ се от пазаруване, обеди в ресторанти, курсове по йога и коктейли.

За щастие точно в този момент Ред слезе по стълбите, облечен в униформеното си сако, вратовръзка и панталон, и каза:

– Готова ли си, Блу?

Обичам брат си. Истинското му име е Алфред, но откакто се помня, го наричах Ред. С небрежно рошавата си червеникава коса и елфическо лице, досущ като моето, той някак успяваше да накара училищната униформа да изглежда готино.

Нямам представа как го правеше.

По дяволите, понякога нямам представа как двамата с него сме споделяли една утроба.

Само две минути по-голям от мен, Ред беше всичко, което аз не бях – готин и всичко, но и напълно невъзмутим. Нищо не можеше да го изкара от релси. „Защото съм по-зрял – дразнеше ме той. – Тъй като съм по-голям от теб“.

Сприятеляваше се лесно, без никакви усилия. Можеш да хвърлиш Ред в стая с напълно непознати и след двайсет минути той ще бъбри и ще се смее с повечето от тях.

Иска ми се и аз да можех да го правя.

Обичам да си мисля, че съм доста добра в общите приказки и че се спогаждам с повечето хора.

Проблемът е с въведението.

Болезнено срамежлива съм, когато се запознавам с нови хора. Просто трябва да стигна до разговора. Нататък всичко е наред, но стигането до този момент е проблем.

Татко ми – истинският ми татко – ми беше измислил прякора Блу, като небесносиньо. (Изобщо не си спомням да ме е наричал с истинското ми име.) Нали схващате? Ред и Блу. И тъй като се казва Дуайт, татко много обичаше да казва: „Виж ни само – Ред, Дуайт и Блу!“.

Шегите на татко. Не можеш да ги понасяш, когато ги чуваш всеки ден, но повярвайте, определено липсват, когато го няма.

– Готова, доколкото мога да съм – отвърнах аз.

Отскубнах се от майка си и излязох колкото се може по-бързо.

Новото ни училище се намираше точно от другата страна на Сентръл Парк, на около осемстотин метра от „Сан Ремо“, така че с Ред отидохме пеша.

Трябва да призная, че въпреки всички други неща, които мразех в живота си, тази разходка ми хареса.

„Сан Ремо“ се намира на Западен Сентръл Парк, недалеч от Природонаучния музей, а „Монмът“ е в Истсайд на Пето авеню, до „Метрополитън“, така че вървяхме по приятните пътеки между дърветата, които минаваха над и покрай винаги оживената Седемдесет и девета напречна.

В този ранен час беше направо възхитително.

Възхитително, ако изключим улавите и религиозните откачалки, които бяха станали редовна гледка по тротоарите при забележителности като „Метрополитън“ и повечето главни входове на парка, вдигнали своите плакати и библии.

По-веселите откачалки носеха шапки от станиол и танцуваха като идиоти. Носеха плакати като:

ТОЗИ ДЕН НА СВ. ПАТРИК

ЩЕ Е НАЙ-СТРАХОТНИЯТ НА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА!

ТРЯБВАШЕ ДА Я ПОКАНИШ НА СРЕЩА

МЪРСУВАЙТЕ! ХАРЧЕТЕ! ГРАБЕТЕ!

СЛЕД 17 МАРТ

ВЕЧЕ НЯМА ДА ИМА ЗНАЧЕНИЕ!

Религиозните бяха по-стари и по-сериозни. Държаха плакатите си мълчаливо и стоически. Надписите им не бяха толкова цветисти:

ЛУКА 21:25-26

1 ЙОАН 5:19

ЕТО, ДЕНЯТ ГОСПОДЕН ИДЕ ЛЮТ, С ГНЯВ И ПЛАМНАЛА ЯРОСТ, ЗА ДА ОБЪРНЕ ЗЕМЯТА В ПУСТИНЯ И ДА ИЗТРЕБИ ОТ НЕЯ ГРЕШНИЦИТЕ Ѝ! – ИСАЯ 13:9

ТОВА Е БОЖИЕТО ОТМЪЩЕНИЕ

ЗА РАЗРЕШАВАНЕТО НА ЕДНОПОЛОВИТЕ БРАКОВЕ

БОГ НЕНАВИЖДА ПЕДАЛИТЕ И ЕВРЕИТЕ.

ДЕНЯТ НА РАЗПЛАТАТА ИДЕ.

Не ми пукаше особено от писаниците за Деня на св. Патрик. Сензацията гръмна, когато онзи дърт учен направи първото си изявление преди около година, но до 17 март още оставаха седем месеца. След първоначалната треска в медиите на хората започна да им доскучава и скоро на новината започна да се гледа като на поредната Година 2000, кометата Хейл-Боп или като на апокалипсиса 2012. И всичко отшумя.

Мнозина, подобно на майка ми, сравняваха новината с онзи побъркан християнски проповедник, който беше убедил последователите си да разпродадат цялото си имущество, защото краят на света щял да настъпи на 21 май 2011 г. Когато краят не дойде, мнозина се оказаха напълно разорени и все още тук.

Така че двамата с Ред просто минахме покрай уличните отрепки с плакатите им и влязохме в новото ни училище, където щеше да настъпи моят личен ад.