Ден в памет на загиналите

във войните

8:41 сутринта

Капитан Майкъл Роб отвори очи и откри, че лежи на пода в кокпита. Лъхна го горещина, все едно самолетът се беше гмурнал в доменна пещ. Чуваше се воят на множество предупредителни сигнали. Кръв се стичаше от челото и пареше в окото му. Остана да лежи още секунда замаян, чудейки се какво се беше случило. След това си спомни. Ударът!

Беше се върнал току-що в кокпита, обещавайки си да не близне повече кафе до края на пътуването. Полетът от Лос Анджелис до Сидни още не бе преполовен, а това беше третото му ходене в тоалетната. Неговият втори пилот, Уенди Джейкъбс, цели двайсет години по-млада от него, се обърна, за да му се подсмихне, но нищо не каза. Тъкмо се беше насочил към своята седалка, когато откъм дясното крило на самолета проблесна светлина.

Роб си помисли, че е светкавица от бурята, над която летяха, но в този момент самолетът беше отхвърлен настрана. Все едно някаква великанска ръка го беше отместила. Той се блъсна в преградата на кабината. Главата и раменете му поеха по-голямата част от удара, който го повали на пода.

Сигурно бе изгубил съзнание за няколко секунди. Роб се изправи и избърса кръвта от окото си. Арматурното табло беше наред. Джейкъбс беше изключила автопилота и хванала щурвала, с който сега се бореше, за да установи контрол над машината. Роб се изправи на крака. Нямаше представа колко тежко е наранен, но се движеше. Това беше достатъчно.

Когато се изкатери с мъка на мястото си, той хвърли поглед на индикатора за налягането в кабината. Стрелката му сочеше нула. Експлозивна декомпресия.

Рефлексивно протегна ръка към маската, която висеше вляво от него. Годините тренировки си казаха думата. Рамото му възрази срещу движението и той изстена от болката.

– Слагане на кислородна маска! – извика Роб.

Сложи си маската и Джейкъбс го последва. В пътническата кабина маските вече бяха паднали автоматично. Наум прехвърли набързо възможностите за взрива. Терористично нападение? Ракетна атака? Взрив на резервоара? За да се декомпресира толкова бързо, някои от илюминаторите в пътническата кабина трябва да са избити. Може би дори цяла врата. Обаче самолетът още летеше, което означаваше, че фюзелажът е цял.

С внимание, съсредоточено върху връщането на контрола върху самолета, Роб нямаше време да говори с пасажерите. Стюардесите трябваше да се оправят с това. Най-доброто, което можеше да направи за пътниците, беше да свали самолета на три хиляди метра, където бе възможно да се диша без кислородни маски.

Той бутна щурвала напред и изключи алармата за декомпресия, но някаква друга продължаваше да вие. Светлинните индикатори за двигателите на дясното крило премигваха в червено, което означаваше, че и двата горят.

– Дръпни Т-образната дръжка на трети двигател – излая Роб. Потисна паниката, която долови, че прониква в тона му.

Джейкъбс дръпна дръжката и натисна бутона под нея, за да изгаси огъня.

– Т-образната дръжка на трети двигател издърпана – докладва тя. Повториха същата операция и за четвърти двигател. След като прехвърли изискуемите списъци с проверки, Джейкъбс хвърли поглед навън към десния борд, за да направи визуален оглед.

– Огънят в трети двигател угасен! Четвърти двигател го няма!

– Няма го?

– Откъснат е от стойката.

Роб изруга под нос. Неговият самолет беше 747-400, модел с най-модерната авионика. Това беше причината екипажът да се състои само от него и Джейкъбс. Благодарение на модернизацията нямаше нужда от щурман, но сега Роб копнееше за тази допълнителна помощ. Самолетът беше сертифициран да лети с три двигателя, но само с двата откъм левия борд щеше да е късмет, ако успеят да се задържат във въздуха.

Обърна се към Джейкъбс. Лицето ѝ беше пепеляво, но с изцяло професионално изражение.

– Подай сигнал за беда! – нареди Роб.

Джейкъбс кимна, защото разбираше последствията. Дори някой да чуеше радиосъобщението, нямаше да има голямо значение. Най-доброто, което можеха да направят, беше да съобщят местоположението си, ако се наложеше да се спуснат. Тя натисна копчето на радиостанцията.

– Помощ! Помощ! Помощ! Говори самолет на „ТрансПасифик“, полет 823. Падаме. Падаме. Изгубихме двигатели три и четири. Нашето местоположение: сто и двайсет километра, 245 градуса от радиофара в Палмира.

Нямаше отговор. Чуваха се само шумовете от статичното електричество.

– Активирай транспондера за извънредни случаи – каза Роб. Знаеше, че активирането му е безполезна процедура. Намираха се извън обсега на всякакви радари.

– Включвам транспондера на код за извънредни случаи 7700! – повтори Джейкъбс.

Докато бързото им спускане свали самолета с близо 9000 метра, неземна руменина разцъфтя сред облаците на шестнайсет километра вдясно от тях. В началото облаците я омекотяваха, но след малко светлината ги прониза, понесла се към стратосферата, и за миг се оказа по-ярка от слънцето.

– Мамка му, какво е това? – възкликна Джейкъбс.

Огнена топка с отличителната форма на гъба, която Роб беше виждал на безброй снимки, се търкаляше нагоре. Той зяпна, хипнотизиран от гледката. Изпробването на ядрени оръжия в Тихия океан беше забранено от години, а в този район нямаше вулкани. Какво друго би могло до предизвика подобна великанска експлозия?

Каквото и да беше, обяснението нямаше значение.

– Наклон наляво! – изрева той. Стабилизирането на самолета щеше да бъде негов най-голям приоритет, но трябваше да се отдалечат и от зоната на взрива.

– Наклон наляво! – само след секунда колебание долетя отговорът на втория пилот.

Роб можеше само да се надява, че ще успее да използва взривната вълна, а после да измисли къде да се приземи. Бяха минали над атола Палмира преди десет минути, но пистата, построена през Втората световна война, беше изоставена още преди десетилетия. На остров Кристмас се намираше най-близката действаща писта, но самият той беше на 800 километра оттук. Независимо от това беше най-добрата им възможност. Въпреки всички повреди, които беше понесъл, самолетът още летеше. Може би ще успеят да стигнат.

– Хайде, копеле! – изръмжа Роб, докато напъваше щурвала.

Носът на огромния самолет бавно се завъртя. Твърде бавно.

Взривната вълна го настигна и го удари изотзад, повдигайки опашката му. Страхотен трясък заеча в кокпита. Прозорците се пръснаха и вятърът зарева из него. Двигател номер едно се откъсна от стойката, сряза половината ляво крило и запали резервоарите в него. Подемната сила изчезна изпод крилото и машината полетя надолу като асансьор със скъсани кабели.

С два изгубени двигателя и един изключен, самолетът беше смъртно ранен. Сещайки се за 373-мата мъже, жени и деца в кабината – хора, за които носеше отговорност, Роб не се предаде, но нямаше повече надежда, че ще лети с него. Той се бореше с щурвала и педалите, опитвайки се да изравни самолета, но това беше умряла работа. Въпреки усилията му машината се завъртя надолу в смъртоносна спирала. В мига, когато самолетът падна през най-ниския облачен слой, алтиметърът показваше триста метра. За пръв път от един час насам Роб видя сините води на Тихия океан.

Щом осъзна, че не могат да избягат от съдбата си, Майкъл Роб пусна щурвала и се облегна назад. Не искаше да умре сам, затова протегна ръка на Уенди Джейкъбс, която я стисна здраво със своята. Макар никога да не си беше падал много по религията, той се усети, че започва да казва Божията молитва. Беше стигнал до думите „да дойде царството ти“, когато самолетът се заби в повърхността на океана с повече от 800 километра в час и изчезна под вълните.

Плажът Ева, Хавай

8:51 сутринта

Кай Танака свърши с душа и Билбо, семейният пшеничен териер, го посрещна, когато излезе от спалнята. Писъците и смехът на двете тринайсетгодишни момичета се разнесоха откъм кухнята и го накараха да се усмихне. Свърши с обличането и излезе от спалнята.

Миризмата на кафе беше още силна, затова Кай разбра, че някой вече бе отскочил до „Старбъкс“. Самотна чаша голямо кафе с мляко стоеше на плота и го мамеше. Както обикновено, телевизорът в кухнята беше включен на новинарския канал „Хедлайнс“. Звукът му беше толкова намален, че гласът на водещата беше трудно доловим.

Лани и Мия седяха близо една до друга на трапезната маса и разговаряха с тихи съзаклятнически гласове за съдържанието на някакво списание. По едно време избухнаха в пронизителни писъци, които преминаха в кикот, докато сочеха нещо в списанието. Лани видя, че Кай се упътва към кафето, и смушка Мия да спре с кикотенето, но двете не успяха да се сдържат и продължиха да хихикат.

– Здрасти, тате– каза Лани.

– Здравей, чичо Кай – последва я Мия.

Макар Кай всъщност да не ѝ беше истински чичо, тя го наричаше така, откакто проговори. Все още му харесваше как звучи, особено след като нямаше собствени племенници и племеннички.

Кай отиде до масата, пътьом отпивайки от кафето с мляко, правейки се, че иска по-добре да види списанието.

– Какво четете тази сутрин? „Нюзуик“ или „Автомото“?

Лани набързо затвори списанието. Оказа се „Тийнейджър“. Вероятно Мия го беше донесла. Като всеки баща, не можеше да се начуди колко бързо растат. Бяха в началото на тийнейджърството, а за него то беше някъде далеч в бъдещето.

Лани се изкиска на Мия, после заговори с привидно сериозен тон:

– Правим малко проучване за нашето тазсутрешно пътуване. – Мия кимна в съгласие.

– Аха – каза Кай несигурно. – В списанието има статия за буги бординг , нали?

– Не съвсем – отговори Мия. – Но има съвети за претърсване на плажа. – При тези думи двете момичета избухнаха в смях. Кай предположи, че сигурно е нещо за това как да се запознаваш с момчета, но не искаше да знае, затова не попита.

– Къде е майка ти?

– Преди около половин час тръгна за работа. Каза, че се била успала. – Лани го съобщи с тон, сякаш става дума за нещо повече от простото нечуване на алармата.

Обикновено понеделнишката смяна на Рейчъл не започваше преди 10 сутринта, но Кай се сети за брънча за ветерани инвалиди в хотел „Гранд Хаваян“. Като управител на хотела, тя искаше да е там по-рано, за да се увери, че всичко е както трябва, особено след като губернаторът щеше да държи реч. Кай набра мобилния ѝ номер.

– Ало? – Рейчъл прозвуча раздразнена. Като фон се чу клаксон на камион, което обясняваше защо е сърдита. Все още беше на път. Кай превключи мобилния телефон на високоговорител.

– Задръстване? – попита той.

– Както обикновено.

– Алармата не работи ли? – Кай спеше толкова дълбоко, че обикновено не чуваше будилника на Рейчъл.

– Не, започна да звъни, но аз просто я пропуснах. Снощи двенките бърбориха до два през нощта. Два пъти ставах, за да им кажа да заспиват. Там ли са?

– Аха. – Кай се смръщи на Лани, която направи гримаса.

Рейчъл заговори по-високо, за да я чуят.

– Момичета, довечера ще се държите ли прилично, или ще се наложи Мия да спи на дивана?

– Мамо – плачливо каза Лани, – Мия току-що дойде. Просто наваксвахме. Довечера само ще си шепнем.

– Тя пристигна в събота, а днес е понеделник. Просто предупреждавам, че ако и довечера се наложи да ви усмирявам, до края на гостуването ѝ няма да спите заедно.

Лани се нацупи. Знаеше, че майка ѝ като нищо ще го направи. Рейчъл не беше човек, който отправя празни заплахи. Тя и Кай вярваха в това да си държиш на думата и при тях, изглежда, се получаваше. Лани беше добро дете, но това не означаваше, че от време на време не подлага родителите си на изпитание. Макар през по-голямата част от времето да беше добре възпитано и възхитително момиче, беше и преждевременно развита. Кай нямаше да се удиви, ако я видеше да чете „Космополитън“ вместо „Тийнейджър“. Почти очакваше да обяви, че ще прескочи следващите две години и на рождения си ден направо ще стане на шестнайсет.

Проблемът беше, че изглеждаше като 16-годишна. Все още на месец от навършването на четиринайсет, тя се беше развила забележително бързо. Със своите метър и седемдесет и три сега беше по-висока от Рейчъл с близо два сантиметра и което беше още по-тревожно: фигурата ѝ беше добила напълно женски форми. Имаше кестенява, а не сламенорусата коса на Рейчъл от нейната ирландска наследственост. Очите ѝ обаче бяха смайващо зелени като тези на нейната майка. Лицето ѝ беше с деликатни черти, а тялото стройно и атлетично. От италиано-японския произход на Кай беше наследила мургавата кожа и бадемовата форма на очите. За негова досада това съчетание я правеше не само красива, но и екзотична. Съвсем скоро щеше да се наложи да планира срещи и това го ужасяваше.

– Кай, не забравяй да подсетиш Тереза, че трябва да бъдат готови довечера в седем за луауто .

– Тази вечер? Искаш да кажеш утре вечерта.

– За утре ли си направил резервацията?

Ох, помисли си Кай. Знаеше, че има нещо, което е трябвало да свърши.

– Не – отговори той, опитвайки се да налучка правилните думи. – Не трябваше ли ти да я направиш?

За момент настъпи пълно мълчание.

– Опа – каза Лани и размаха пръст на Кай, който я изгледа зло, вдигна слушалката и изключи високоговорителя. Намали с няколко степени силата на звука, защото знаеше какво ще последва.

– Рейчъл, съжалявам...

– Кай! Обеща да направиш резервацията. Тази вечер е единствената, през която тази седмица не съм на работа. Ако нямаме резервация, няма как да влезем.

– В „Роял Хаваян“, нали? – попита Кай, докато се местеше във всекидневната, за да остане насаме.

– „Шератън Уайкики“.

– Сигурен съм, че още не е твърде късно за резервация.

Раздразнението ѝ премина в сарказъм.

– Точно така. Навръх празника е лесно да направиш резервация. Както и да е, аз ще я направя.

– Слушай, съжалявам, че забравих за резервацията. Ако местата са разпродадени, ще измислим нещо друго.

– Кай... – започна тя, готова да изригне. Но след това гласът ѝ утихна, което беше още по-лошо. – Кай, всъщност аз направих всичко, за да се подготвим за тяхното гостуване. Уредих пътуването в края на седмицата до северното крайбрежие. Погрижих се да има достатъчно бензин в колата, която ще използват. А сега трябва да направя и онова, което помолих теб да свършиш.

– Казах, че ще го направя.

– Това каза и миналата седмица, когато те помолих да го свършиш.

– Просто... – Той замълча, защото усети, че е на път да се оправдае с работата си, но знаеше, че не това е начинът.

Заемането на поста директор на Предупредителния център за цунами по Тихоокеанското крайбрежие беше голяма крачка напред в неговата кариера, но не бе предполагал колко много време ще му отнема. Освен него имаше само още осем служители геофизици, като двама от тях трябваше денонощно да водят наблюдение в ПЦЦТК. Това означаваше, че всички редовно трябва да взимат дванайсетчасови смени. Беше трудно да намериш геофизици, готови да прекарват по дванайсет часа на работа, затова Националната океанска и атмосферна администрация, известна като НОАА, принципалът на ПЦЦТК, за да подслади горчивия хап, беше изградила къщи върху земята на центъра, така че неговите служители живееха в тях безплатно.

Малко хора в Хавай можеха да си позволят къща на няколко преки от плажа, но това не беше кой знае каква облага. Кай и семейството му живееха в затворен комплекс близо до западнал работнически квартал. А близкият плаж не беше особено хубав. Неговата работа като директор изискваше не само да се оправя с проблемите на своите колеги в работата, но и с техните домашни затруднения. От спорове заради вдигане на шум късно вечерта до проблеми с водопровода. А това, че беше нов, още повече усложняваше нещата. Така се оказа, че работата му е по 24 часа на ден 7 дни седмично.

Рейчъл сякаш беше прочела неговите мисли, защото каза:

– Кай, зная, че работата ти е тежка. Това важи и за двама ни. Аз също трябва да свиквам със своята работа в хотела. Но започвам да имам усещането, че върша и цялата къщна работа, макар ти да работиш на хвърлей място от нашата къща. А сега Лани... – гласът ѝ заглъхна.

– Какво Лани?

– Тук сме вече девет месеца, а още с никого не се е сприятелила. Забелязал ли си това?

– През цялото време я виждам да се мотае с приятелите си от футболния клуб.

– Това са съотборници. Трябва да е с тях. Но през цялото време, откакто сме тук, не е довела никого вкъщи. Сега, когато дойде Мия, отново се превърна в тази Лани, която някога беше. Освен това животът ни в този затворен комплекс усложнява нещата за нея.

– Моля те, не го наричай комплекс. – Кай мразеше тази дума.

– Знам, че за теб това е великолепна възможност, но... – Тя остави изречението недовършено. Значи това беше. Повече не искаше да живее тук.

– Рейчъл, знаеш, че се съгласихме да живеем в затворения ком... в една от къщите. Това върви с поста.

– Знам, но нещо трябва да се промени. – Тя замълча отново, после по линията се чу сигнал. – Това е Мериън от хотела. Трябва да затварям.

– За луауто...

– Виж, ще говоря с Макс – отговори тя, имайки предвид Макс Уолш, главния портиер на хотела. – Може би ще успее да ни вкара.

– Рейчъл, казах ти, че ще се погрижа за това.

– Чух. Ще се чуем по-късно.

Кай не искаше да остави нещата така, но тъй като не се сети какво друго да каже, се сбогува и затвори.

Тереза Гомес, майката на Мия, излезе от гостната, лапвайки последното парче от една ябълка. Подобно на момичетата, вече беше облечена с бюстие и саронг.

– Доктор Танака – поздрави тя.

– Доктор Гомес. – Тъй като Гомес беше доктор по медицина, тя и Кай си разменяха почтителности като перце за бадминтон.

– Виждам, че си намерил кафето с мляко, което ти взех.

– Да, благодаря.

Тя го изгледа въпросително.

– Добре ли си?

– Напълно – кимна Кай. – Засега сутринта е страхотна.

Тя не изглеждаше убедена, но не каза нищо повече. Кай я последва в кухнята.

– Как мина джогингът ти? – попита Тереза, докато изхвърляше огризката от ябълката в коша, а после се зае да си мие ръцете.

– Прекрасно. Днес ти и момичетата ще имате отлично време.

– Ако днес ти е свободен ден, защо не дойдеш с нас на плажа?

– Свободен ден? Ще ми се да беше така. На повикване съм. Тази сутрин ще водя една туристическа група, освен това трябва да довърша статията, която искам да дам в списание „Наука за опасностите от цунами“ , за да излезе другия месец.

Тереза огледа облеклото на Кай и започна да се смее.

– Съвсем забравих, че сме в Хавай.

Той се погледна и разбра защо се смее. Макар да беше отраснал в Хавай, живя повече от 15 години в Сиатъл. Кай обичаше Тихоокеанския северозапад, но така и не свикна със студа и честите дъждове. Затова, щом се върна след десетилетие и половина с фланелени костюми и шлифери, не му отне много време да премине на обичайното облекло за Хавай. За сиатълка като Тереза ризата на цветя, късите три четвърти панталони и маратонките, които той носеше, бяха стереотипните символи на островния живот. Но за него те си бяха напълно естествени. Затова също се засмя.

– Повярвай ми, с удоволствие бих се присъединил към вас – каза той. – Къде ще ходите?

Тя посочи момичетата с пръст.

– Отиваме в Уайкики и докато те плуват, най-накрая ще успея да се отпусна с някоя хубава книга.

Кай изстена. Заради празниците Уайкики щеше да е пълен не само с туристи, но и с местни хора. Месец май беше чудесен за пътувания, а тридневните почивки винаги са били популярни сред американците от материка. В Хонолулу винаги имаше по около 50 000 туристи и повечето ги поемаше Уайкики. Тереза трудно щеше да намери покой на плажа.

– Мисля, че искат да бъдат с момчета – каза Тереза.

– Не искаме – отговори Лани.

Но Мия в същия момент потвърди:

– Дааа. – И Лани се изчерви.

Кай се опита да помогне на Тереза.

– Защо не идете в долината Кахана? Там има чудесен плаж.

– Там е скучно – каза Лани. – Ако най-накрая ще ходя на плаж, искам да бъде хубав.

– Какво искаш да кажеш? Непрекъснато ходим на плаж.

– Да, ходим. Само когато вие сте с мен. Каква е ползата да живееш на три преки от брега, ако никога не можеш да отидеш там?

– Започна се – каза Кей на Тереза. – Кварталът не е от най-добрите. Веднъж видях няколко младежи да пушат трева в малкия парк, през който се минава за плажа. И сега тя ми се сърди, че не искам да я пускам сама.

– Ако не живеехме в този затворен комплекс, може би щях да имам с кого да ходя.

– Защо всички го наричат така? – изненада се Кай.

– Сигурна съм, че не е заради бодливата тел и портала с охрана – отговори Лани със сарказъм, издигнал се до нови висини. – Хайде, Мия, да вървим да се приготвим.

Двете се втурнаха към спалнята на Лани.

– Тийнейджъри – подхвърли Тереза. – Винаги са забавни, нали?

– Смях в залата. – Кей ѝ подаде ключовете за своя джип.

– Днес няма ли да ти трябва колата?

– Не. Обикновено през деня никъде не ходя. Ще паркирате пред „Гранд Хаваян“?

– Да, Рейчъл ни уреди с ваучер.

– Добре. Кога смяташ, че ще се върнете?

– Мисля си за около пет, така че да имаме достатъчно време да се подготвим за партито довечера.

Кай трепна при споменаването на луауто.

– Проблеми ли има?

Той направи усилие да се усмихне.

– Никакви.

Тереза отново го изгледа озадачено. Знаеше, че нещо не е наред, но макар да бяха добри приятели, никога нямаше да си позволи да любопитства.

Тя се усмихна и каза:

– Единственото, от което имаме нужда, са буги бордовете.

– В гаража са – обясни Кай.

– Ние ще ги вземем – извика Лани от другата стая.

Когато двамата с Тереза тръгнаха да излизат, Кай се спря, за да изгаси кухненския телевизор. Точно пред да щракне с дистанционното, видя, че новинарският канал беше извадил логото на „ТрансПасифик“ в информационната лента в долната част на екрана. Текстът след него гласеше: „Изчезнал самолет над Тихия океан“.

Цунами: Обратно броене