Ловецът на цветя

1.

На три хиляди метра дълбочина костите скърцат от самота. Професор Коул я чувства как се надига в стомаха му. Съсредоточен върху късия каньон светлина, прорязана в тъмнината от фаровете на едноместната подводница, той си мърмори:

– Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

Но минава повече от час, откакто се чу с изследователския кораб на повърхността. Замръзнал от ужас, той заговаря в радиопредавателя, навил жицата толкова стегнато около пръстите си, че кръвообращението му едва ли не спира.

– Говори професор Джеремая Коул. Повтарям. И двата двигателя вече не работят. Шамандурата за спешни случаи е извън строя. Мониторите на системата ми казват, че ми остават само осемнайсет минути въздух. Чувате ли ме? Край.

Изненадващо спокойствие се прокрадва в гласа му, сякаш вкарано там от добър вентрилог.

– Чувате ли ме? Край.

Той избърсва потта от челото си с ръкав. Блестящият часовник му показва, че ще е жив още седемнайсет минути, шестнайсет, петнайсет. Колко нелепо. Живот, прекаран в академичния свят на океанографията, приключва на дъното на морето. Той удря монитора, докато кокалчетата му посиняват, а въздухът изскача от дробовете му, и съжалява горчиво, че е потеглил на мисия с толкова много потенциални провали. Техническа грешка. Лошо време. Катастрофално прекъсване на електрическото захранване. Не трябваше ли да е доволен да си живее под усмивката на слънцето, вместо да се опитва да го докосне? Той се смее. Наистина се смее. Може да си хаби кислорода – негов си е. Не заслужаваме ли пръстите ни да изгорят? Галейки нежно безбройните бутони по таблото, той започва да тъгува за собствената си кончина. Това го засрамва, сякаш не е сам. Изчервява се.

Остават дванайсет минути кислород. Той прекарва следващите три в натискане на червения бутон за спешност, обмисляйки сериозно дали да запали цигарата, която лежи в джоба му. Е, това поне ще е зрелищно последно действие на задушаващ се човек. Когато затваря очи, едва ли не чува съскането на горящия край на цигарата. Представя си дима, който се издига към тавана на проклетия съд, и почти се убеждава, че лежи по гръб в градината на къщата си с цигара в уста, стиснал нежната ръчичка на съпругата си в своята.

После го вижда. През илюминатора над контролното табло мярва бял призрак, който се движи пред златната светлина на фаровете. Смъртта е дошла за него. Страхът добива форма. Ускореното му дишане оглася миниатюрното помещение.

Без достатъчно пространство, за да се просне на колене, той събува обувките си, сгъва чорапите си, подгъва крака под себе си на седалката и стисва ръце в молитва към Бога, в когото никога не е вярвал. Тормозен от идеята, че ще намерят скелета му в молитвена поза, се отпуска обратно на стола и рови из джобовете си за цигара. Ако някога го намерят, ще разберат: в последните си моменти този глупак не се поклони пред създание свише от страх. О, не. Вместо това изпуши прекрасна цигара. Той беше собственият си бог. Няма запалка. Замърморва молитва, която помни отчасти от училище, като се презира все повече след всяка дума.

Силен удар го мята в таблото вляво, халосвайки главата му в угасналите светлини, после надясно, където си чупи зъб в ръчката на капака. Устата му се изпълва с медния вкус на кръв.

Пред прозореца отново се мярва чудовището, пристигнало да вземе душата му. Но сега го вижда. Това въобще не е смъртта.

Инструментите отчитат, че когато подводницата на Коул се сблъсква с огромния клюномуцунест кит, това става на триста километра на запад от Пърт, Австралия. Объркан от лекото жужене на сонара, любопитният кит се приближава към него и опашката му се заклещва в механичната ръчка на подводницата. Той започва да се мята лудо, после обезумял от ужас се издига на повърхността, влачейки подводницата със себе си. Китът е мъртъв по времето, когато подводницата изскача от морето, а вените на Коул кипят, но не от налягането, а от радост. Съпругата му от четиресет и четири години няма да прочете думите: „Обичам те. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам“, надраскани набързо върху смачкания пакет цигари.

Коул отваря капака и вдишва дълбоко соления морски въздух. До него се полюшва трупът на кита. Вълните пръскат и охлаждат зачервеното му лице. Той съблича мокрия си от пот гащеризон и изстрелва сигнална ракета в небето. Искрите се разпръсват около кръжащите над него чайки. Скоро на безкрайния хоризонт, където се сливат морето и небето, се появява неговият кораб. В продължение на двайсет славни минути Коул наблюдава гигантското оранжево слънце, което се спуска зад него, обзет от дива радост. Жив е.

Екипът на професора спуска въжета и отмества очи от полуголото му снежнобяло тяло, което се катери към палубата. Млада жена мята хавлия на раменете му. Той забравя, макар и само за момент, че са професор и студентка, и му се иска да я целуне.

– В безопасност сте, професор Коул – казва тя.

Част от него, която никога не би ѝ позволил да види, иска да заплаче, но той преглъща сълзите си и изръмжава:

– Качете го на борда.

– Да го качим на борда?

– Точно това казах.

– Китът ли?

– Разбира се, че китът. Какво друго мога да имам предвид? Проклетият океан?

Тропат вериги, скърцат зъбни колела, залюлява се кран. Минават два часа и китът е на борда. Това е най-големият и тежък клюномуцунест кит, който професорът някога е виждал. Тези същества се гмуркат дълбоко и за по-дълго време от всеки друг бозайник, но Коул никога не е чувал за някой, който да се спуска на три хиляди метра дълбочина. Какво ли яде в тези дълбини? Наблюдение на ново поведение може поне леко да облекчи вината му, предизвикана от ролята му в смъртта на кита. Колко ли още можеше да живее, ако се бе примирил да не знае това, което не ни е писано да знаем?

Професорът срязва корема му с острието на мачете. Гъста карминена кръв залива палубата. И в локвата вижда нещо. Обезформена и корозирала от киселина, но здрава, лежи черната кутия на полет PS750. Спомен, погребан в метал. Никой не знае кога и къде китът я е погълнал, нито дали още работи, но тя отдавна е оставила зад себе си самолета и всичките триста и шестнайсет души, загинали в една ясна вечер през май преди трийсет години.

До този момент полет PS750 си бе спечелил място във фолклора като самолета, просто изчезнал във въздуха. Наричат го „Отдавна забравения“. Само няколко души освен скърбящите и децата им помнят фактите по случая: мъртвите, безплодното търсене, продължило дълги години. Но усилията на Коул си заслужават с непредвидена награда, защото когато хубавият посребрял професор триумфално вдига черната кутия във въздуха, спомените се завръщат.

2.

Дав отива на работа, вървейки покрай канала, когато си спомня блатната теменужка. Просто проблясък от миналото, появил се в настоящето.

Блатната теменужка е лилава като синина от силен удар. Висока е седем сантиметра и има малки бъбрековидни листенца. Долните пет са украсени със сини израстъци и нежен пестик, крехък като навита за еклер захар.

Дав не знае нищо за цветята. Малко хора на неговите години (ако са трийсет, както си мисли) притежават неговите познания за блатната теменужка – споменът е толкова жив. Той знае как изглежда тя и какво усещаш, когато я вземеш. Споменът е така ясен, както отражението му в черното стъкло на канала. Но къде я е виждал преди и защо си я спомня сега? Припомня си живота си от самото начало до сега, но няма отговор. Ако вярваше в прераждането, можеше да го нарече видение от минал живот. Но прераждането е пълна дивотия. Наскоро беше гледал интересен документален филм за него, в който четирима души твърдяха, че навремето са били Жана д’Арк. Под покровителството на продуцентите, те се срещнаха, за да спорят чий случай е най-убедителен, разкривайки в процеса сурови факти за действителния си живот. Единият беше безработен баща на две деца. Другите бяха келнерка с шум в ушите, овдовял провалил се изобретател и жена, която живееше в отдалечена колиба в Шотландия. Всички те твърдяха убедено, че в предишното си съществуване са били трагична героиня във война и светица на Римокатолическата църква. Вярата, че са били важни в миналия си живот, им помагаше да се справят със самотната нормалност на сегашния. Ако самотната нормалност е квалифициращ фактор, със сигурност Дав – ерген, без пари, сирак – можеше да има подобни претенции. Но пък като се има предвид късметът му, много по-вероятно е да е бил слуга, натоварен със задачата да събира изсъхнала трева, за да подсилва огъня. И или трябва да се смее на тази идея, или да се поддаде на острата болка, пълзяща по скалпа му, която го разсейва от мисълта за блатната теменужка и го оставя само с неясно чувство за дежавю. После изчезва. Е, това е. Трик на мозъка. Призрак в мислите му.

Разходката до службата покрай канала е приятна. Ухание на кал и мъх. Лодки, които се движат бавно по водата. Още е рано. Скоро отново ще е зад бюрото си, ще вдига телефона и ще изслушва проблемите на другите хора. Но днес могат да почакат. Той сяда на пейка, приглажда кестенявата си коса и прокарва длан по инициалите на млади любовници, издълбани в дървото.

Погребално шествие от боклукчийски баржи покрай кафене, отворило врати след последния път, когато е идвал тук. Кофи, пълни с големи зелени маслини, украсяват прозореца на това, което преди сто и четиресет години е било спартанско място за ядене, създадено да обслужва усърдно трудещите се обитатели на първите къщи за нуждаещи се в Източен Лондон. Новите му собственици са запазили буквите по стъклото, макар и поизбелели, които гласят: „За уважавани работници“. Зад надписа малка група хора пие кафе. Лицата им са осветени от екраните на лаптопите в бяла светлина. В далечината – върховете на вечно променящия се градски пейзаж, загрозен от стотиците кранове. Този град, неговият град, бързо се превръща в игрална площадка за богатите. И той не се чувства част от тази група.

Млада жена тича по пътеката, прибрала червената си коса в рошаво кокче. Спира и си прави снимка. Недоволна от първия опит и раздразнена от втория, се навежда и заема друга поза. Третият опит е по-добър – светлина, която приглажда торбичките под очите ѝ, и подходящ за скулите ѝ ъгъл. Тя изпраща образа си в интернет, където той ще остане завинаги. Неизтриваем спомен за нищо интересно. После тя продължава да тича към него, покрай гълъбите, които разглеждат фасовете по земята като войници, инспектиращи бойното поле за неизползвани муниции.

– Дав! – извиква тя, достатъчно изненадана от появата му, за да спре внезапно между пейката и брега, където тревата се полюшва от ветреца.

Лара Кейн е от Чикаго. Родителите ѝ са някакви шефове в пазара на финансови деривати и пътуват много из Европа. Цялото ѝ семейство се премести в Лондон, преди тя да навърши шестнайсет. Дав и Лара се запознаха, докато учеха журналистика в университета, и от първия ден, когато тя вдигна ръка и зададе въпрос за закона за клеветата, който шашна преподавателя им, останалите студенти предположиха, че тя ще надмине всички очаквания. Бяха международна група – норвежци, японци, португалци. За Дав, който имаше житейския опит на плевел, всички те изглеждаха невероятно екзотични. Но никой не бе по-екзотичен от Лара. Тя излъчваше самоувереност, получена в резултат на добро образование и щастлив семеен живот, сякаш бе минерал, който можеше да изкопае и превърне в енергия, бликаща от очите ѝ.

– Здрасти – казва той и внезапно осъзнава, че не може да ѝ зададе дори един въпрос, на който вече да не знае отговора.

Лара тъкмо е навършила трийсет и е репортерка в лондонския клон на американски канал за финансови новини. Води собствено телевизионно предаване в събота и неделя в единайсет вечерта, където обобщава големите новини от пазарите. Предаването е озвучено с приятна мелодия, към която можеш да припяваш името ѝ, и разполага с щедър бюджет за тоалети. Лара е сгодена за друг американец на име Рос. Той е висок и широкоплещест във войнишкия стил, типичен за добре възпитаните американци, сякаш цялата им фигура е униформа и ще бъдат наказани за евентуално разнообразие в мускулния тонус или стойката. Рос работи в сферата на недвижимите имоти и двамата притежават миниатюрен шнауцер, когото искал да кръсти Бау Бау Уолбърг (забележките на приятелите му под снимките му във Фейсбук твърдят, че го смятат за смахнат, което навежда Дав на мисълта, че те просто не са наясно какво означава смахнат). Сега обаче кучето е кръстено Макс по настояване на Лара. Цялата ѝ история е в интернет, грижливо организирана от самата нея. Дав я е разглеждал повече от веднъж, губейки минути, а после и часове със снимките от ваканции, на които никога не е ходил, и хора, с които никога не се е запознавал. Наистина ли минаха десет години, откакто се видяха за последен път? Разделите вече не бяха истински.

– Изглеждаш чудесно – казва той учтиво и се изчервява.

Лара поглежда петната от пот на тениската си, но и двамата се преструват, че не са ги забелязали.

– Благодаря – отговаря тя, все още с плътния си чикагски акцент. – Мина много време. Колко години станаха? Десет?

– Да, десет години. Как си?

– Чудесно. А ти?

Той вече знае. Тя се справя отлично. Наистина ли мислеше, че ще се почувства така, когато я види? Студено. Отдалечено. Не като версията на Лара в спомените му. О, каква зашеметяваща топлина го беше заляла, когато тя влезе в залата, а после се бе надигнала до езика му и влажността в устата му се превърна в пепел. Отново същият вкус, но по-кисел, се появи бавно в гърлото му. Не трябваше да минава оттук за работа. Но беше видял снимките ѝ. Знаеше, че е възможно да се срещнат тук. И затова тръгна по този път.

– Нещата вървят добре – казва тя. – Сега работя в телевизията. Нали разбираш, печатните медии са мъртви и тъй нататък.

– Разбира се.

– Ще се омъжвам другото лято.

– Чудесно – енергично кима той.

– А ти как си? С какво се занимаваш напоследък?

Страхът от този въпрос се втвърдява в него като охлаждащ се восък. Той не се дипломира, тя го знае, и фактите още го карат да се срамува. Изражението ѝ си остава мило, открито, любопитно. Дав решава, че тя просто е мила. Убеден е, че не заслужава любезността ѝ.

– Просто работя.

– Като журналист?

Той свива рамене с престорена небрежност.

– Преследване на линейки.

– Хей, наречи го както искаш. Светът се нуждае от добри репортери.

Заливат го спомени за зарязаните опити да я уведоми какво изпитваше. Скъсани писма. Неизпратени имейли. В бара на студентския клуб, пиян, говорещ под тонколоните, които заглушаваха гласа му.

– Какво? – извика тя.

– Нищо – отговори той.

Слюнката ѝ опръсква ухото му и за секунда той чувства приятна хладина, гнусна, но мила.

– Всички са ужасно заети в наши дни – казва тя. – Нали?

– Да, така изглежда.

В този момент той е сигурен, че тя си спомня какво се случи в миналото, защото започва да тича на място. Леки, кратки движения, сякаш времето се е забавило, за да го нарани още повече.

– Както и да е, аз трябва да вървя.

– Аз също – отвръща той, като поглежда китката си.

Бледият кръг около нея му показва ясно часовника на нощното шкафче, който бипка енергично, без да бъде чут.

– Грижи се за себе си, Дав – казва тя, после се затичва в посоката, откъдето бе дошъл той, обратно в миналото.

Дав. Повечето хора приемаха, че сам си бе дал този прякор1. А той мразеше това име от години. Според него нямаше какво да се обсъжда. Като тийнейджър се бе опитал за кратко да приеме името Джон. Радваше се на нормалността му, на устойчивостта му на въпроси. Но не му подхождаше и не остана. Истината е, че не знае защо е кръстен Дав. Просто име, което някой му е дал, когато се е родил.

Отклонявайки се от канала в Излингтън, Дав тръгва по задните улички на Ейнджъл към Фарингтън през пазара „Ексмът“, където чистачите подготвят сцената от предишния ден. Воня на мокър паваж, мръсна вода. Ръмженето на камиона им му напомня за главоболието му. Не е нещо, с което не може да се справи. Просто тръпка в лявото му слепоочие, която се затяга, когато се обръща към вятъра. Но той спира в малък супермаркет близо до службата, за да си купи парацетамол, защото още не може да отиде на работа.

Мъж на около седемдесет работи на касата. Розови торбички подчертават очите му, а зъбите му са пясъчножълти. Пораженията на възрастта. Ръката му се движи по скенера със слонска тъга.

– Сметката е на едно и половина – казва младият мъж пред Дав на колегата си.

Гласът му е толкова висок, че заглушава тракането. Той купува пакет цигари и ги прибира в предния си джоб.

– Хиляди?

– Милиони. И това е само дигиталната част на бизнеса.

Мъжът има толкова черна и рядка брада, че дори отблизо изглежда нарисувана с молив за очи.

– Това са прочутите фирми – отговаря колегата му, чиято коса е пригладена с гел толкова силно наляво, че според Дав вероятно напомня на всекиго за Хитлер.

Мъжът вади мобилния си телефон и показва на приятеля си снимка на млада жена. Руса, с пълни устни, нацупени кокетно към камерата.

– Това е мадамата, за която ти разправях. Довечера пак ще се виждам с нея.

– Къде ще я водиш?

– Изпуках сто и петдесет лири в оня ресторант и се надявам, че този път няколко питиета ще са достатъчни за повторно изпълнение.

Той намига. Лявото му око остава затворено прекалено дълго и двамата се засмиват. Онзи с цигарите взима рестото си, без дори да погледне стареца, който му го дава. Двамата с колегата му още се смеят, когато излизат от магазина. Дав купува хапчетата и бутилка вода, навел глава, сякаш се извинява за всички от своята възрастова група. Старецът очевидно не забелязва жеста му.

Съседната сграда е висока и мърлява, незабележителна, но противна, защото там се намира службата на Дав. В лоши нощи кошмарите му се развиват там. Наричат мястото Ямата, което го прави да звучи претъпкано и свирепо като Нюйоркската борса, но колцентърът за линейки е изненадващо тих, особено като се има предвид, че става дума за спешни случаи. Обширно сиво пространство е разделено на малки кабинки чрез високи до гърдите паравани, които осигуряват фалшива уединеност на персонала. Кабинката на Дав е в задната част, близо до автомат за закуски, който хвърля вечна светлина по бюрата, безкрайна неонова зима. От тази страна на сградата няма прозорци. В далечния ъгъл е монтиран телевизор, настроен на новинарски канал, но без звук. Дав присвива очи, за да прочете субтитрите в долната част на екрана. „Черна кутия. Изчезнал самолет.“

В миналото имаше случаи – бунтове, бедствия, бомбени атентати, терористични атаки, когато картините споделяха призрачно общуване с обаждащи се зрители. Дав си представяше как е настанен в стаичка за слушане високо над откачения град.

– Колко според теб е часът?

Клиф е шефът на офиса. Плешивото му теме отразява светлината, когато той проверява въображаемия си джобен часовник. Усмихва се и се изплезва – приятелски жест, който определено не трогва Дав. Шегата винаги е една и съща.

– Няма да се повтори – отговаря той, настанява се зад бюрото си и се включва в системата.

Мониторът незабавно се осветява от пулсиращи светлинки. Всяка от тях представлява различно обаждане по спешен случай и той отговаря на следващото.

– Лондонски линейки.

– Ало? – забързано казва мъжки глас. – Нуждая се от помощ.

Дав записва адреса му. Най-честите обаждания са относно задавяне, инфаркти, пътни инциденти или инсулти. Почти всеки медицински проблем може да бъде решен задоволително, докато пристигнат парамедиците, като се консултираш с диагностичния списък, който се появява на екрана. В това отношение ролята му е автоматизирана, но работата не може да бъде вършена от робот, защото изисква и човечност. Трябва да поддържаш успокоителен и авторитетен тон, докато от другата страна на линията животът на някаква нещастна душа се скапва.

– Синът ми – казва мъжът. – Ръката му е заклещена.

– Къде е заклещена?

– Зад радиатора. Казах му да си вземе чорапа оттам и...

Дишането на мъжа се ускорява.

– Опитайте се да запазите спокойствие – съветва го Дав. – Кажете ми сега. Той изпитва ли болка?

– Още не.

– Още не?

– Отоплението тъкмо заработи.

– Можете ли да го изключите?

– Там е работата, не мога. Повредено е.

Дав разбира за секунди дали някое обаждане ще измъчва съвестта му. Веднъж говори с петнайсетгодишно момиче, което зарязало новородената си дъщеричка в отточен канал от страх баща му да не открие, че е правило секс със съученик, а после тайно е износило бебето. Девойката помоли Дав да спаси живота на бебето. Но когато той я попита къде точно се намира каналът, тя не можа да му даде точен отговор. Обясни само, че се намирал някъде в Уонстед Флатс. И той трябваше да сглоби парченцата от мозайката. Тя видяла електрически стълб. Предполагаше, че зад него е мернала силуета на олимпийския стадион и смяташе, че е на югозапад, тъй като ъгълът бил сходен с този, който виждала от училищния автобус. Натам, където вероятно било изток, имало улични лампи и движение. Дав реши, че трябва да е било Лейк Хаус Роуд, когато тя описа овална кална вдлъбнатина на около стотина метра встрани и той позна от разходките си езерото „Кучета и котки“2 (наречено така, защото се образуваше само при силни порои). Дав изпрати линейка и бебето беше спасено, но той остана неспокоен седмици след случката и дори апетитът му пострада. Това обаждане, за ръката зад радиатора, вероятно ще се изпари от мислите му по-бързо, но засега остава нов и не добре дошъл гост в хотела на съзнанието му.

Дав чува как бащата се разхожда нервно из стаята.

– Не мога да го спра! – вика той. – Чувате ли ме? Не мога да го спра!

Пулсиращо оранжево петно се появява на монитора на Дав – линейка, която минава бавно през натовареното движение. От телефона се чува хлипането на момчето, пискливо и изпълнено с ужас. То вероятно е на осем-девет години.

– Какво да направя? – пита мъжът.

Дав проверява списъка си.

– Важно е да запазите спокойствие. Не само заради самия вас, но и заради сина ви.

Момчето изпищява отново.

– Той казва, че гори! – изкрещява мъжът толкова силно, че слушалките на Дав започват да вибрират. – Не мога да го извадя оттам. Какво да правя?

Дав се сеща за собствения си баща, човек, когото никога не е срещал. Затваряйки очи, вижда неясна човешка фигура, върху която налага собствените си черти и походка. Ако се разминат на улицата, дали ще познае собственото си лице, изкривено от годините? Има ли някакви магнити в кръвта, които да ги привлекат един към друг? Дали е същият човек, със същия вътрешен ритъм, вложен в същия дяволски код?

– Татко...

Гласът на хлапето е едновременно тих и пронизителен. Страхът го издига до честота, която Дав едва чува.

– Те идват – успокоява детето си мъжът, после се обръща към Дав. – Идват, нали?

– Почти там са.

Оранжевото петно се придвижва няколко милиметра. В действителност изминава дължината на автобус, може би два. Стените на Ямата са украсени със снимки на езера, цветя и морски пейзажи, а малки надписи под тях гласят: „Спокойствие“, „Ведрина“. Дав не е забелязвал преди, но сега вижда, че са задраскани и заменени с думи като „Отчаяние“ и „Гняв“. Черният хумор е ценна валута, когато безуспешно си се опитвал да успокоиш човек и да му обясниш какво да прави при сърдечен пристъп.

През телефона внезапно се чува механичното виене на сирени. Отваря се врата. Обувките на парамедиците тропат по дървен под.

– Тук са – казва бащата и затваря.

Дав никога вече няма да говори с него, нито да узнае дали ръката на момчето е била спасена. Но въпреки липсата на видим резултат работата му се оказва катарзисна. Той си представя всяко обаждане като миниатюрна дупчица в стената, през която в тъмна стая прониква светлина. Когато залепи очи към дупчицата, може да види навън. Вижда живот.

Без предупреждение главоболието му се появява отново. Предишната болка беше нещо като предупредителен изстрел през челото, но сега е нещо по-солидно и сурово. Дав притиска пулсиращите си слепоочия в мига, когато Клиф минава покрай него, като облизва палци, за да приглади веждите си, което прави само когато е измислил някаква смешка.

– Дав, добре ли си? – пита той, като оглежда останалите кабинки, за да се увери, че колегите му го слушат. – Да повикам ли линейка?

След като никой не реагира на тъпата му шега, Клиф се връща бързо в кабинета си, оставяйки Дав на бюрото му да разтрива черепа си с две ръце като ясновидец, опипващ кристална топка в търсене на прозрения за бъдещето. Той почти никога не боледува. Които и да са били родителите му, очевидно са имали силни имунни системи. В нощи, когато се чувства прекалено самотен, тази мисъл му вдъхва надежда, че те са живи, сякаш иска да ги намери, сякаш заслужават да бъдат намерени.

Случва се толкова рядко, че му е лесно да си представи главоболието като бебешки стъпки към смъртта. Но пък не мисли, че ще изпитва подобно нещо, когато умира. Предполага, че смъртта е изтощителна. Придвижване към празнината. А сегашното усещане е повече като запълване с нещо ново.

После той отново си припомня блатната теменужка. Но има и още нещо. Спомня си теменужката и ръката, която веднъж я откъсна. Спомня си всичко и го заболява, но е страхотно. Изгаряща яснота: споменът не е и никога не е бил негов.