Изгубеният град на тамплиерите

Пролог

Монтевидео, Уругвай

Устието на Рио де ла Плата

26 август 1928 г.

Дори сега, след почти три прекарани в джунглата години, младият мъж все още имаше изсечените черти на филмова звезда – напомняше на Дъглас Феърбанкс, когато имаше много лоша вечер или пък много добра сутрин на следващия ден. Беше висок, мургав и красив, а свежо избръснатите му бузи разкриваха по-светла кожа на местата, доскоро покрити с брада. Но по лицето му имаше бръчки, които не бяха там преди три години, когато започна експедицията, стиснатата му челюст говореше за твърдост и жестокост, а в очите му с цвят на нефрит грееше горчива светлина.

Беше пристигнал в Монтевидео изтощен и без стотинка в джоба. Проблемът с безпаричието се реши лесно с продажбата на десетина монети на един търговец на злато на „Пунта дел есте“. Старият търговец не зададе на младия брадат мъж, който все още смърдеше на джунгла и имаше жълтеникавия оттенък на маларично болен, въпрос защо продава изсечените в Генуа през тринайсети век монети. Просто му подаде дебела пачка бледолилави банкноти от по петстотин песо и му пожела всичко хубаво, преди клиентът му да е променил решението си.

Проблемът с изтощението щеше да се реши по време на триседмичното пътуване обратно. Младият мъж беше прекарал нощта в един хотел за моряци близо до складовете, досами доковете, и беше пристигнал на пристанището малко след зазоряване. Грамадата на пощенско-пасажерския кораб на кралските пощи „Алманзора“ се извисяваше над него като сън сред утринната омара, която се издигаше над реката. Самотният оранжев комин и дългият черен корпус бяха люлката, която щеше да го отведе у дома.

Когато старшият стюард наду свирката си, мъжът беше пръв на трапа. Новичкият му кожен куфар с още по-новите му дрехи беше лек като перце в ръката му, а тежкият, метален сандък, в който се криеха съкровищата му, бе сякаш още по-лек на ра­ме­не­­те му.

Беше заплатил за първокласна каюта на горната палуба, доста напред от комина, за да опази дрехите си от саждите. Каютата беше повече от достатъчна за нуждите му. Стените бяха облицовани със светлокафява ламперия, а подът беше покрит от стена до стена с пъстър килим. Имаше широко легло със странични прегради, които да го предпазят от падане, в случай че корабът се разлюлее или наклони прекалено силно през нощта. Имаше тоалетка, вграден шкаф, диван, няколко стола за гости и, най-важното от всичко – собствена баня, облицована с плочки, с голяма керамична вана, умивалник и огледало.

Младият мъж остави куфара на пода и сложи сандъка на леглото. Измъкна изпод дрехата си кожената връв, закачена на шията му, изхлузи я през глава и с помощта на ключето отвори сандъка. Отметна назад капака и започна да вади съдържанието едно по едно. Най-отгоре бяха завързани с канап двайсет и три от любимите на полковника кафяви тетрадки с надпис „Бележки и сметки на Пиърс“. До тях лежеше дългата трийсетсантиметрова бамбукова тръба, която все още съдържаше поне сто от останалите златни монети, по една унция всяка. За да не дрънчат, в тръбата беше напъхан кървав парцал. С кръвта на Джак.

Вдигна бамбуковата тръба и връзката с тетрадките, и ги сложи настрана. Под тях имаше голяма кожена кесия, направена от кожата на капибара – гризач с размерите на прасе, който прекарваше живота си в търсене на храна из джунглите на Бразилия. Кесията беше голяма поне колкото юмрук. Младият мъж я извади от сандъка и я сложи на коленете си. Разхлаби кожените връзки и бръкна вътре.

Измъкна пълна шепа изумруди, сапфири и един диамант, голям колкото яйце на червеношийка. В дланта му беше побрано цяло състояние, а в кесията имаше още сто пъти по толкова. Достатъчно да стигне за няколко живота, през всеки един ден от които щяха да го преследват кошмарите, отпечатани от скъпоценните камъни в душата му. Пусна камъните обратно, затегна ремъците и ги завърза, после сложи торбичката при другите предмети.

На самото дъно на сандъка лежеше най-голямото съкровище – резбована кутия от палисандър със сребърна закопчалка. Кутията беше широка малко повече от четиресет и пет сантиметра, дълга около шейсет и едва се побираше на дъното на сандъка. Мъжът я извади и внимателно я постави на коленете си. В коридора пред кабината се чу призивът на стюарда:

– Всички изпращачи да слизат на брега! – После фразата бе повторена на английски, португалски и испански.

След няколко секунди корабът изсвири еднократно със сирената си. Мъжът дочу слабото дрънчене, с което трапът беше изтеглен обратно на борда на „Алманзора“. Вибрациите на двигателите някъде далече под краката му добиха по-басова нотка. Едва забележимо се усети, че потеглят. Беше на път за дома и най-сетне беше в безопасност.

Отключи закопчалката и отвори капака на кутията. Съдържанието ѝ все още го караше да сдържа дъха си. Вътре се намираха, грижливо изсушени с дървени трици в продължение на няколко седмици, главата, тялото и коремът на онова, което доскоро беше живо създание, приковано към дъното на кутията. Грижливо сгънати до него бяха половинметровите му сребристи крила, с които някога бе летяло величественото насекомо. Това, без съмнение, беше идеален образец на Meganeuropsis permiana – гигантското месоядно водно конче, което беше изчезнало преди двеста и петдесет милиона години.

1.

Пеги Блексток вървеше по улица „Странд“ в английския крайморски град Торки. Ако потърсите дума, която да опише настроението ѝ, първата, която щеше да ви дойде наум, беше „отегчена“, последвана от заканата „ако видя още една кръчма, която рекламира най-добрата пържена риба с картофи в Торки, поч­вам да псувам“.

От два дни беше в града, а до края на Световния конгрес по археология на Рафи имаше още цели три. Търпението ѝ вече беше на изчерпване. Да дойдеш в Торки беше все едно да си на Кони Айлънд, но без заведенията на „Нейтънс“ за хотдог, без увеселителните влакчета „Циклон“ и без блъскащите се колички. Пак имаше толкова хора, но пясъкът по брега беше кален и мръсен, водата в Ламанша беше леденостудена, а повечето от храната имаше вкус на лепило от брашно.

Не че работата на съпруга ѝ не я интересуваше. Всъщност беше повече от заинтригувана – беше запленена от нея. Специалността на Рафи беше археология на кръстоносните походи в Израел. Заради проучванията му бяха посетили десетки места от Яфа и Йерусалим до Турция и Торино, от Босна и Берлин до почти навсякъде другаде в Европа. Кръстоносците бяха минали през много земи от десети до четиринайсети век, бяха стигнали чак до Швеция.

По време на далечните си пътешествия с Рафи Пеги беше се усъвършенствала в археологическата фотография и беше получила достатъчно поръчки да доставя снимки на списания като „Ню Йорк Таймс Травъл“, „Бон Апети“, „Нешънъл Джиографик“ и още пет-шест други периодични издания.

Но нещо липсваше и Пеги знаеше точно какво беше то: липсваше ѝ приливът на адреналин от наистина неизвестното. Откакто се бяха върнали от Африка и бяха изгубили следите на братовчед ѝ Док, усещаше липсата на... на вълненията и приключенията, които сякаш преследваха навсякъде бившия рейнджър. Още от момиче се чувстваше така.

Док я беше научил да не се страхува от високото, докато спокойно и умело я обучаваше как да се катери по скалите в планината Адирондак. Док ѝ беше показал как да ходи на лов, да лови риба и да стреля с пушка.

Чичо ѝ Хенри, професорът, беше подарил на Пеги първата ѝ камера и я беше научил как да я ползва, но Док ѝ бе дал куража да отиде там, където беше направила първите си значими снимки – билото на Скайлайт, четвъртия по височина връх в Адирондак, по време на залез, самотен сив вълк през зимата в Йелоустоун и една спяща шестстотинкилограмова кодиакска кафява мечка в Аляска. Док беше я запалил цял живот да търси приключения и някак си ѝ се струваше, че търсенето още не беше приключило.

Едно беше сигурно – никой нямаше да открие приключението на живота си на главната улица в Торки, така че на следващия ъгъл тя зави наляво, надалеч от морето, и се заизкачва между ниските, долепени една до друга къщи, подобни на бунгала, които обрамчваха доста стръмната улица. Не беше най-вероятният път към някакво приключение, но в „Нарния“ децата го бяха открили зад вратата на гардероба, а Хари Потър го беше намерил на перон девет на Кинг Крос, така че човек никога не знае, нали? Във всеки случай упражнението щеше да ѝ се отрази добре, защото през последните дни беше изяла доста порции панирана риба с картофи.

На улицата имаше няколко магазина – английската версия на „7-11“ с реклами на плодови миксове с водка на витрината. Имаше фризьорски салон с надпис „Британски прически“, в който седналите под сешоарите клиенти изглеждаха не по-малко от осемдесетгодишни, а също и магазин за протези, наречен „Протегната ръка“, на чиято иначе празна витрина имаше един-единствен розов изкуствен крак. Мотел „Бейтс“ вероятно се намираше зад следващия завой.

Всъщност попадна на оказионната къща „Уедърби и синове“, която представляваше безразборна сбирщина от едно измазано бунгало, долепено до нещо, което приличаше на бивша двуетажна плевня, превърната в сервиз за автомобили, и една трета ниска сграда с чифт големи, плътно затворени гаражни врати отпред.

Между ниската сграда и сервиза се простираше павирана алея, която явно изпълняваше също така и функцията на паркинг. Алеята завършваше с ролетна алуминиева врата, навита три четвърти нагоре. Вратата беше украсена с надпис, който гласеше: „АУКЦИОН ДНЕС“. Единствената кола на паркинга беше „Ягуар XKR“ кабриолет, последен модел. Явно бизнесът с аукционите вървеше добре за някого. Пеги зави по алеята и се промуши под алуминиевата врата.

Вътрешността на оказионната къща приличаше на най-голямата и хаотична домашна разпродажба в света. Подпрени на стойки гребни лодки, полилеи и харпуни, накачени по гредите, купчина извити бивни от нарвал заедно със солидно количество от древни на вид бамбукови въдици, и един огромен препариран шотландски елен с осемнайсет разклонения на рогата. Еленът изглеждаше прашен, а стъклените му очи – мътни. В днешните дни на финансова дисциплина едва ли се намираха много купувачи на препарирани гигантски шотландски елени. В дъното на залата имаше сцена, а пред нея бяха наредени около стотина сгъваеми стола. Повечето места бяха заети от хора, които размахваха закрепени на дръжки номера, докато наддаваха за различни предмети. На сцената бяха поставени стативи, върху които бяха подредени произведения на изкуството. Имаше подвижна витрина, пълна с окачени музикални инструменти, и няколко маси с дребни и средни по размер предмети за продан. Аукционерът стоеше на подиум в средата на сцената, а екип от работници, мъже и жени, пренасяше вещите към и от издигната платформа. Възрастен мъж с набола прошарена брада и оредяла коса, зализана назад с нещо, което приличаше на вазелин, мушна един номер с дръжка в ръцете ѝ и каза:

– Ето, мила. Забавлявай се! – след което посочи към едно празно място точно до пътеката между редовете в средата на залата. Пеги зае мястото и чак тогава забеляза, че номерът ѝ е 666 – едно не особено благоприятно число за човек, който беше треперил през цялото време на петте епизода на „Поличбата“.

Търгът вървеше бързо: шест масивни стола за две хиляди и двеста лири общо, грузински сребърен бокал за хиляда, кана „Роял Уинтън Съркъс“ за триста и шейсет лири... Списъкът продължаваше още и още. Пеги забеляза, че номерът в ръцете на човека, който седеше до нея, не потрепна при нито една от досега продадените вещи. Беше около петдесетгодишен, с високите скули и хлътналите тъмни очи на руснак или славянин. Косата му бе дълга и стигаше доста под тила му, но сивкавата като смес на сол и пипер брада беше перфектно подстригана, а костюмът му изглеждаше много скъп. Ръцете на мъжа бяха силни, с грижливо направен маникюр, но с грубите кокалчета и мазолите на човек, който прекарва много време на открито. Определено не правеше впечатление на някого, който би се заинтересувал от сребърни купички за овесена каша. След петнайсет минути мъжът изсумтя разочаровано, стана и излезе.

Следващата група предмети бяха сбирщина от домакински вещи, принадлежали на някой си Рали Милър, който според аукционера беше прекарал живота си до почтената сто и десет годишна възраст в една стая на гърба на кръчмата „Дупка в стената“ на Парк Лейн. Всяка вечер идвал в кръчмата за бутилка тъмна бира „Самюъл Смит“ и порция панирана риба с картофки, които отнасял в стаята си.

Стаята явно трябва да е била скромно мебелирана, защото вещите за продан бяха малко, а тези, които бяха купени, още по-малко. Последният предмет беше един малък стоманен сандък, заключен с ръждясал катинар и с избеляла пътна лепенка от първа класа, която гласеше „Пощенски кораб „Алманзора“. Сандъкът явно беше поел на пътешествието си от Монтевидео, Уругвай, и беше пристигнал в Саутхамптън на 26 август 1928 година. Пеги направи бърза сметка. Ако Милър беше умрял на сто и десет години, значи е бил роден през 1903-та. Трябва да е бил двайсет и пет годишен, когато е потеглил с „Алманзора“. Какво ли може да е правил един двайсет и пет годишен английски младеж в Уругвай и откъде ли бе намерил парите, за да си купи билет за първа класа? Интересни въпроси. Първата цена, която се чу откъм подиума, беше две лири. Пеги вдигна номера си. Никой друг не наддаде. Веднъж, втори, трети път и сандъкът беше неин. Отиде до сцената, плати двете лири, попълни съответния формуляр и получи наградата си. Тежеше цял тон, така че Пеги попита дали не биха могли да ѝ извикат такси. Нямаше никакъв шанс да се върне пеша до конгресния център. Не само че ѝ извикаха такси, но и натовариха сандъка на една малка количка и повикаха един от по-младите асистенти, за да ѝ помогне да го откара до пътя.

– Знаете ли нещо за този старец, Милър? – попита Пеги, докато вървяха по пътеката.

– Бил малко откачен, доколкото зная. Поне така ми каза чичо ми.

– Чичо ви?

– Бърт. Той е един от барманите в „Дупка в стената“.

– Защо чичо ви Бърт го е мислил за луд?

– Все получаваше някакви вестници, не истински, английски вестници, ами разни чужди – „El Observadorio“, или нещо подобно. И „A Vozey da Serra“, или поне така ми звучеше.

– Интересно – промърмори Пеги.

Стигнаха до ролетната врата и излязоха на слънце. Мрачният мъж, който седеше до нея в аукционната зала, пушеше цигара, облегнат на калника на ягуара. Мълчаливо наблюдаваше как младият асистент претъркаля сандъка от количката и го сваля на паважа.

– Готово, госпожо – рече младежът.

Пеги извади тежка монета от една лира и я мушна в ръката му. Той ѝ я върна.

– Няма нужда, госпожо, но все пак ви благодаря – усмихна се младежът и се насочи обратно към залата, където се провеждаше търгът. Пеги му се усмихна в отговор. Това беше най-любезната реакция, която бе получавала от непознат от времето, когато беше правила фоторепортаж за амишите за „Ню Йорк Таймс“.

– Колко платихте за сандъка? – попита мъжът, който се беше облегнал на ягуара. Акцентът беше слаб, но определено източноевропейски. Навярно беше руснак или чех. Не че имаше значение какъв беше акцентът. Не ѝ хареса тонът му.

– Вас какво ви засяга? – тросна се Пеги.

– Трябваше да стане мой.

– Не бяхте вътре, за да наддавате.

– Трябваше да отида до тоалетната – отговори мъжът.

– Е, нищо не може да се направи – сви рамене Пеги. Погледна към пътя с надеждата, че таксито ей сега ще дойде.

– Сандъкът трябваше да стане мой – повтори мъжът, този път по-настойчиво.

– Вече го споменахте – рече Пеги.

– Ще ви платя за него – предложи мъжът.

– Не го продавам.

– Ще ви дам сто лири. Ще спечелите.

– Не искам печалба – сопна се раздразнено Пеги. – Искам сандъка и не го продавам.

Защо ли, по дяволите, на човек с ягуар му беше нужен сандък от 1928 година?

Таксито пристигна – четвъртит, червен минибус „Рено“ с надпис „Такси на най-добрата цена“ на плъзгащата се врата. Шофьорът слезе, отвори плъзгащата се врата и качи вътре сандъка. Мъжът, който се беше облегнал на ягуара, пристъпи напред и подаде на Пеги визитка.

– В случай, че промените решението си – рече той. – Мобилният ми номер е на визитката. По всяко време, денем или нощем. Ще чакам да се обадите – последните му думи прозвучаха зловещо, сякаш нещо лошо щеше да се случи, ако не получеше обаждането.

– Не си губете времето в чакане – отговори Пеги, после взе визитката и се качи в таксито.

– Накъде да карам, госпожо? – попита шофьорът.

– Хотел „Палас“, моля – каза Пеги.

– Разбрано, госпожо. – Таксито потегли.

Пеги погледна визитката.

ДИМИТРИ АНТОНИН РОГОВ

ЕКСПЕДИЦИИ

„CUSTOS THESAURI“

– Custos thesauri? – разсмя се Рафи Вануну, докато четеше визитката, която Пеги му подаде. – Казано от човек като Димитри Рогов, е направо смешно. По-подходящо би било Latro thesauri.

Бяха седнали на масата за закуска в стаята им в хотел „Палас“, а между тях беше поставен ръждясалия сандък.

– Какво значи това? Кой е той? – запита Пеги мъжа си, който беше специалист по археология.

– Custos thesauri на латински означава бранител или пазител на съкровището. Latro thesauri е точно обратното, крадец на съкровища. Пред Димитри Рогов Лара Крофт изглежда като аматьор, а любимият ти Индиана Джоунс е направо един несръчен наивник.

– Как смееш да клеветиш моята несподелена любов! – разсмя се Пеги. – Иска ти се да изглеждаш толкова добре с измачкана шапка.

– От ден на ден звучиш все повече като майка ми – усмихна ѝ се в отговор Рафи.

Всъщност истината беше, че когато Рафи доведе у дома момичето на име Пеги Блексток, майка му не беше особено впечатлена. За да я умилостиви, каза, че на идиш името ѝ е Шварцеку , но това също не помогна.

– Но, сериозно – добави Рафи. – Рогов има лоша слава. Той е грабител на гробници, контрабандист, фалшификатор и най-общо казано, крадец. Готов е да направи практически всичко, щом е решил да се сдобие с нещо.

– В такъв случай – заяви Пеги – може би трябва да разберем какво има вътре.

Отне им почти час. От хората за поддръжка на хотела взеха назаем чук и длето. Освен това напръскаха покрай ръба на капака препарат против ръжда. Накрая успяха да го отворят.

Най-отгоре имаше вързоп с много стари на вид възрозови тетрадки с избелели илюстрации върху кориците. Рафи внимателно сряза връвта и я измъкна настрани, след което си сложи латексови ръкавици, които носеше навсякъде със себе си, и предпазливо отвори най-горната тетрадка.

– Benn-zonna! – изруга Рафи с ококорени очи, докато четеше избледнялото кафеникаво мастило.

Личен дневник на

подполковник Пърсивал Харисън Фосет

за търсенето на Изчезналия град Зет

– Май е време да се обадим на братовчед ти – бавно рече Рафи. – Мисля, че ще ни трябва помощта му.

2.

– Това е буболечка – заяви Еди Кабрера, взрян в нещото в кутията. – Наистина много голяма буболечка, но все пак е просто буболечка.

– Но нима не виждаш? Не може да бъде буболечка.

– Буболечка е – сви рамене Еди. – Има криле и много малки крачета, и кръгла глава, от която стърчат антени. Разбира се, че е буболечка, приятелю. Не може да бъде нищо друго.

– Искам да кажа, че не може да е съвременна буболечка. Подобно създание е могло да стане толкова голямо само благодарение на много по-високата концентрация на кислород във въздуха преди милиони години.

– Добре тогава – съгласи се Еди. – Значи е много стара буболечка.

– Там е работата, че не е – възрази Рафи. – Мъртва е само от няколко години, но не повече от сто.

– Умрялата буболечка си е умряла буболечка, докторе. Кога е умряла и са я забучили с карфици върху парче дърво, е от незначителен интерес за въпросната буболечка. Сто години или милион, какво значение има за буболечката?

– Мили боже, кубинец – философ! – промърмори Рафи Вануну.

– Прекалено дълго се е мотал с Док – обади се Пеги Блексток, която се беше изтегнала на софата в апартамента им в хотел „Кларидж“ в Лондон и четеше менюто за доставка по стаите. – Чудя се дали да си взема каноли с шоколад и френско грозде, или сладолед със солен карамел, поръсен с карамелизирани ядки.

– А какво ще кажеш за чаша чай с лимон и филийка препечен хляб без масло? – предложи Рафи.

– Това случайно да не е коментар относно теглото ми? – запита Пеги. – Искам да напомня, че не сме били женени достатъчно дълго, за да си позволяваш подобни коментари.

– Коментарът се отнася за здравословното състояние на артериите ти – разсмя се Рафи. – Нали знаеш, че съм доктор.

– Доктор по археология – напомни Пеги. – Последната артерия, която си гледал, принадлежеше на куче, мумифицирано преди десет хиляди години.

– Всъщност беше котка.

Подполковник Джон Холидей, по прякор Док, пенсиониран рейнджър от армията на САЩ, излезе от една от спалните на разкошния хотелски апартамент. В ръцете си държеше папка, която съдържаше фотокопия на всичките дневници, които Пеги и Рафи бяха намерили в купения на търга в Торки сандък.

– Някой всъщност чел ли ги е? – попита той.

– Разлистих ги набързо – сви рамене Пеги.

– Реших, че ще е по-добре да ги оставя на теб – вметна Рафи.

– Фосет е пътувал осем пъти до речния басейн на Амазонка. При последното пътуване е изчезнал.

– И там започва легендата – кимна Пеги.

– В дневниците се споменават два факта: финансирала го е една загадъчна група, която се е наричала „Ръкавицата“ и второ, направил е тайно пътуване до Arquivo Distrital de Lisboa, Регионалния архив на Лисабон. В частност се е интересувал от корабната компания на някой си Педро де Менезес Портокареро, офицер с висок чин във флота на Португалия, а също така голяма клечка в търговията с подправки, по-специално с черен пипер, който през четиринайсети век е струвал теглото си в злато. Освен това Педро е играл основна роля в Real Ordem dos Cavaleiros de Nosso Senhor Jesus Cristo.

– Тамплиерите – обади се Еди. – Същото като тяхното Братство в Куба.

– Именно – потвърди Холидей. – Както и да е, през 1473-та Педро изпратил три от най-големите си кораби до Гоа в Индийския океан. Това били „Санто Антонио де Падуа“, „Санто Овидио де Брага“ и „Санто Жоао де Деус“. Освен това пътьом оставил на Азорските острови един човек на име Гонсало Вельо Кабрал, португалски монах, който бил командир в Ордена на Христа и всъщност станал първият губернатор на островите. Кабрал пътувал на борда на „Санто Антонио де Падуа“ и споменал на капитана, че му се струвало, че корабът гази прекалено дълбоко за плавателен съд с лек баласт и тепърва отиващ да вземе товар.

– Прекалено много информация и твърде много имена – оплака се Пеги.

– Дай ми още малко време – успокои я Холидей. – Сега ще мина по същество.

– Слава богу! – промърмори Пеги.

– След като Кабрал изказал подозренията си, капитанът просто му връчил една бяла кожена ръкавица и повече нищо не било казано. Фосет открил това едва след като проследил името на Кабрал в архивите и прочел записките му. Ръкавицата била знак, че корабите пътуват по работа на тамплиерите, така че Кабрал си държал устата затворена.

– Продължавай – подкани Рафи, който се беше заинтригувал от историята и за момента беше забравил за своята огромна „невъзможна“ буболечка.

– По онова време единственият начин за плаване е бил да се възползват от теченията. За да може един кораб да стигне от Лисабон до Гоа, първо поемал по Северноатлантическото течение надолу покрай Канарите, хващал Екваториалния обратен поток под Рога на Африка, а след това плавал на запад и юг с помощта на Южноекваториалното течение, докато стигне до нос Добра надежда, където завивал отново на изток и поемал по теченията в Индийския океан. Само че въпросните кораби никога не пристигнали там.

– Какво общо има това с Фосет? – учуди се Пеги.

– Нищо – отвърна Холидей. – Освен че Южноекваториалното течение минава точно покрай устието на Амазонка. Докато двамата с Еди преди време си охлаждахме джетовете на Бахамите, корпорацията „Морски изследвания Екскалибур“, което всъщност е засукано име за една банда от британски търсачи на съкровища, обяви, че са попаднали на останките от четиримачтов кораб. Почти няма съмнение, че е „Санто Антонио де Падуа“.

– Все още нищо не разбирам – заяви Пеги. – Корабите потъват или изчезват по време на урагани.

– Според документите корабите е трябвало да отидат до Гоа, за да натоварят черен пипер. Според „Морски изследвания Екскалибур“ трюмът на „Санто Антонио де Падуа“ е бил натъпкан с бъчви, пълни със златни монети.

– Сигурно да купят пипер с тях – сви рамене Пеги.

– С дванайсет тона златни франка с образа на Шарл V?

– No entiendo – рече Еди. – Обясни по-подробно, моля.

– Няма проблем. През 1925 година британският велик магистър на Белите тамплиери е бил човек на име сър Хюго Синклер, втори виконт на Стоунхърст и по-късно лорд Грейл от Ашфорд.

– Откъде знаем това? – попита Пеги.

– Името му е в тетрадката, която брат Родригеш ми даде, докато умираше на остров Корво от Азорите. Същата тетрадка, която ми осигури парите, с чиято помощ мога да плащам за апартаменти като този в „Кларидж“.

– Мислех, че ползваш тези пари само когато нещо е свързано с тамплиерите – подхвърли Рафи.

– Точно така – кимна Холидей. – Познайте кой е главен изпълнителен директор на „Екскалибур“?

– Кажи ни, преди всички да сме изпукали от любопитство – въздъхна Пеги.

– Лорд Ейдриън Грейл, внукът на Хюго Синклер. А един от хората в борда на директорите е не някой друг, а самият Димитри Антонин Рогов.

– Олеле! – възкликна Пеги.