След потопа

Пролог

Децата си мислят, че ние ги правим, но не е така. Те съществуват някъде другаде, преди нас, преди времето. Идват на света и ни претворяват. Претворяват ни, като първо ни прекършват.

Ето какво научих в деня, когато всичко се промени. Бях на горния етаж и сгъвах прането, а гърбът ме болеше от тежестта на Пърл. Носех я в тялото си, както някой огромен кит глътва човек в безопасността на корема си и чака да го изплюе. Тя се въртеше така, както една риба никога не би правила; дишаше през кръвта ми, притисната до костите.

Придошлата вода около къщата ни бе висока метър и половина и покриваше пътища и ливади, огради и пощенски кутии. Небраска се беше наводнила преди броени дни, водата нахлу от прерията като една-единствена вълна, превръщайки щата отново във вътрешно море, каквото е бил някога. Сега светът представляваше архипелаг от планини и водна шир. Преди малко, когато се бях надвесила през отворения прозорец, отражението ми във водата изглеждаше мръсно и обезобразено, сякаш съм била разтеглена, а после накъсана на парченца.

Сгънах една риза и писъците ме стреснаха така, че се ококорих. Гласът беше като острие, като метал, пронизал ставите ми. Роу, петгодишната ми дъщеричка, сигурно разбираше какво става, защото пищеше:

– Не, не, не! Не без мама!

Пуснах прането и се втурнах към прозореца. Малка моторница работеше на празен ход във водата пред къщата ни. Съпругът ми Джейкъб плуваше към нея, като гребеше с една ръка, а с другата притискаше към себе си борещата се Роу. Опита се да я прехвърли в лодката, но тя го удари с лакът в лицето. В моторницата стоеше мъж и се привеждаше през борда да я вземе. Роу носеше прекалено малко за нея карирано яке и джинси. Огърлицата ѝ се люшкаше като махало на гърдите ѝ, докато тя се бореше с Джейкъб. Мяташе се и се извиваше като уловена риба, пращайки пръски вода в лицето му.

Отворих прозореца и изкрещях:

– Джейкъб, какво правиш?

Той нито погледна към мен, нито отговори. Роу ме видя на прозореца и запищя за мен, ритайки мъжа, който я бе хванал под мишниците и я вдигаше през борда на лодката.

Заудрях по стената до прозореца и продължих да крещя към тях. Джейкъб се изтегли през борда, докато другият мъж държеше Роу. Паниката във върховете на пръстите ми се превърна в бучащ огън. Тялото ми трепереше, докато се прехвърлях през прозореца и скочих във водата долу.

Краката ми се удариха в земята под водата и аз се претърколих настрани в опит да омекотя сблъсъка. Когато изплувах на повърхността, видях, че Джейкъб се е стреснал; болезненото, напрегнато изражение още стоеше върху лицето му. Сега той държеше Роу, която риташе и пищеше:

– Мамо! Мамо!

Заплувах към лодката, избутвайки настрани останките, които осейваха водната повърхност: тенекиена консерва, стар вестник, умряла котка. Двигателят оживя с ръмжене и лодката се завъртя, обливайки лицето ми с вода. Джейкъб държеше Роу, която се протягаше към мен, изпънала мъничката си ръчица, и дращеше с пръсти във въздуха.

Продължих да греба, докато Роу се стопи в далечината. Все още чувах виковете ѝ, дори след като вече не можех да виждам малкото ѝ личице с окръглена уста и стърчаща във всички посоки коса, развявана от вятъра, който се носеше над вълните.

1.

Седем години по-късно

Чайки кръжаха над лодката ни, което ме караше да си мис­ля за Роу. Как пискаше и размахваше ръчички при първите си опити да ходи; как стоя съвсем неподвижно близо час, гледайки канадските жерави, когато я заведох в Плат да види миграцията им. Тя самата приличаше на птичка с тънките си кости и нервните си наблюдателни очи – все оглеждаше хоризонта, сякаш готова да литне.

Лодката ни бе закотвена край каменист бряг на някогашната Британска Колумбия, току пред едно заливче, където водата бе изпълнила малка котловина между два планински върха. Все още наричахме океаните с предишните им имена, но всъщност сега всичко бе един голям океан, осеян с късчета земя като трошици, паднали от небето.

Зората тъкмо бе изсветлила хоризонта и Пърл сгъваше постелките за спане под платнището на палубата. Тя се роди тук преди седем години, по време на буря с мълнии, бели като болка.

Сложих стръв в кошовете за раци и Пърл се измъкна изпод платнището, хванала в едната си ръка обезглавена змия, а в другата – ножа си. Няколко змии се бяха увили около китките ѝ като гривни.

– Ще трябва да изядем това тази вечер – казах аз.

Тя ми хвърли остър поглед. Пърл изобщо не приличаше на сестра си; нито костите ѝ бяха тънки, нито косата – тъмна. Роу се беше метнала на мен с тъмната си коса и сивите си очи, но с кестенявите си къдрици и луничките около носа Пърл приличаше на баща си. Понякога ми се струваше, че даже стойката ѝ е като неговата – здрава и стабилна, със забити в земята крака, вдигнала леко брадичка, с вечно разрошена коса, ръцете леко назад, гърдите изпъчени, сякаш се разкриваше пред света без никакъв страх или опасения.

Бях търсила Роу и Джейкъб шест години. След като те заминаха, двамата с дядо поехме по вода с „Птица“ – лодката, която той построи, и малко по-късно се роди Пърл. През онази първа година ние с нея изобщо не бихме се справили без дядо. Той ловеше риба, докато аз хранех Пърл, събираше информация от всички, с които се разминавахме, и ме учеше на мореплаване.

Майка му беше строила каяци като предците си и той помнеше как я е гледал да оформя дървото във вид на гръден кош, за да държи хора, както майката държи детето в себе си, и да ги пази, докато стигнат до брега. Баща му беше рибар, затова дядо бе прекарал детството си в морето край бреговете на Аляска. По време на Стогодишния потоп мигрирал към вът­решността на сушата заедно с хиляди други и накрая се установил в Небраска, където в продължение на години работил като дърводелец. Но морето винаги му липсваше.

Дядо търсеше Джейкъб и Роу, когато аз нямах сърце да го правя. В някои дни го следвах апатично, грижейки се за Пърл. Във всяко село той проверяваше лодките в пристанището за някакви следи от тях. Показваше техни снимки във всяка кръчма и търговски пост. В открито море питаше всеки рибар, с когото се разминавахме, дали е виждал Роу и Джейкъб.

Но дядо умря, когато Пърл бе още бебе, и изведнъж пред мен се изправи гигантска задача. Отчаянието ме обгърна като втора кожа. В онези ранни дни връзвах Пърл към гърдите си с един стар шал, така че да е гушната удобно до мен. И продължих по същата схема, която бе набелязал той: проверявах пристанището, разпитвах местните, показвах снимки на хората. Известно време това ми даваше живец; нещо отвъд простото оцеляване, нещо, което означаваше за мен повече от улавянето на още една риба. Нещо, което ми даваше надежда и ми обещаваше цялост.

Преди година двете с Пърл бяхме спрели в малко селце, сгушено в северната част на Скалистите планини. Фасадите на магазините бяха разбити, пътищата – прашни и осеяни с боклуци. Това бе едно от по-многолюдните села, в които съм била. Хората бързаха нагоре-надолу по главната улица, пълна със сергии и продавачи. Минахме покрай сергия, отрупана със стоки, които са били откарани нагоре по планината преди потопа. Картонени кутии от мляко, пълни с бензин и керосин, бижута, които да бъдат претопени и превърнати в нещо друго; ръчна количка, консерви с храна, въдици и кошове с дрехи.

На съседната сергия се продаваха вещи, направени или намерени след потопа: растения и семена, грънци, свещи, дървена кофа, бутилки с алкохол от местната спиртоварна, ножове, изработени от ковач. Продаваха се също пакетчета с билки, с опънати над тях големи реклами: КОРА ОТ БЯЛА ВЪРБА ПРОТИВ ТРЕСКА! АЛОЕ ВЕРА ПРОТИВ ИЗГАРЯНИЯ!

На някои стоки им личеше, че са били под водата. Търгов­ците плащаха на хората да се гмуркат в стари къщи за предмети, които не са били оплячкосани преди потопа и не са изгнили оттогава. Ръждясала отвертка, пожълтяла възглавница, покрита с дебел слой плесен.

На сергията отсреща имаше само малки шишенца лекарства с изтекъл срок на годност и кутии с муниции. От двете страни на сергията пазеха жени с автомати.

Бях сложила всичката уловена риба в чанта, която носех през рамо, и стисках здраво ремъка, докато вървяхме по главната улица към търговския пост. С другата ръка държах Пърл. Червената ѝ коса беше толкова суха, че вече започваше да се къса току до скалпа. Кожата ѝ бе люспеста и светлокафява, не от слънцето, а от ранна фаза на скорбут. Срещу рибата трябваше да взема плодове за нея и по-добри рибарски принадлежности за себе си.

В търговския пост изсипах рибата на тезгяха и се попазарих с магазинерката. Тя беше здравенячка с черна коса и без долни зъби. Накрая се договорихме да дам седемте си риби срещу портокал, конец, рибарска корда и пърленка. След като прибрах стоките в торбата си, сложих пред магазинерката фотографията на Роу и я попитах дали я е виждала.

Жената се поколеба, взирайки се в снимката. После поклати бавно глава.

– Сигурна ли сте? – попитах, убедена заради колебанието ѝ, че е виждала Роу.

– Никое тукашно момиче не изглежда така – заяви жената със силен акцент и се извърна, за да опакова рибата ми.

Двете с Пърл поехме обратно по главната улица към пристанището. Казах си, че ще проверя корабите. Селото беше толкова гъсто населено, че Роу би могла да е тук и магазинерката никога да не я е виждала. С Пърл вървяхме ръка за ръка, отдръпвайки се от продавачите, когато посягаха към нас иззад сергиите си, а гласовете им се носеха подире ни:

– Пресни лимони! Кокоши яйца! Шперплат на половин цена!

Някъде пред мен видях момиче с дълга, тъмна коса, облечено в синя рокля.

Заковах се на място и се втренчих. Синята рокля беше на Роу; със същия индийски десен, оръфана по края и с широки ръкави. Изпитах чувството, че целият свят избледня и въздухът се разреди. Един мъж до лакътя ми ме врънкаше да купя от хляба му, но гласът му сякаш идеше много отдалеч. Обзе ме някакво замайване, докато гледах момичето.

Втурнах се към нея, събаряйки една количка с плодове, като теглех Пърл след себе си. Океанът на дъното на пристанището изведнъж ми се стори кристално син, бистър и свеж.

Сграбчих момичето за рамото и го завъртях.

– Роу! – казах, готова да зърна отново лицето ѝ и да я притегля в обятията си.

Друго лице се втренчи в мен.

– Не ме докосвай – промърмори момичето и изтръгна рамото си от хватката ми.

– Много съжалявам – казах и отстъпих назад.

Момичето се отдалечи забързано, като се озърташе неспокойно през рамо към мен.

Стоях на оживената улица и прахът се виеше наоколо. Пърл извърна глава към хълбока ми и се закашля.

„Друга е“, казах си аз, опитвайки да се нагодя към тази нова реалност. Изпълваше ме разочарование, но аз го изтласках. „Пак ще я намериш. Всичко е наред, ще я намериш“, повтарях си.

Някой ме блъсна силно и дръпна чантата от рамото ми. Пърл падна на земята, а аз залитнах настрани и се подпрях на сергия с автомобилни гуми.

– Хей! – извиках на жената, която се стрелна по улицата и сви зад една лавка с топове плат. Втурнах се след нея, като прескочих количка с пиленца и заобиколих някакъв старец с бастун.

Тичах в кръгове, търсейки жената. Хората сновяха около мен, все едно нищо не се е случило, и от тази гмеж от тела и гласове ми призляваше. Продължих да търся сякаш цяла вечност, слънчевата светлина около мен помръкна и сенките по земята се удължиха. Тичах и обикалях, докато едва не се строполих от умора, и накрая спрях близо до мястото, където ме обраха. Огледах се за Пърл, която още си стоеше там, където бе паднала, до сергията с гумите.

Тя не ме видя сред хората и сергиите, очите ѝ шареха трескаво по тълпата, брадичката ѝ трепереше и се бе хванала за ръката така, сякаш е пострадала при падането. През цялото това време ме бе чакала с вид на изоставена, надявайки се, че ще се върна. Плодът в чантата ми, който бях взела за нея, бе единственото, с което се гордеех днес. Единственото, което можех да представя като свидетелство, че се грижа добре за дъщеря си.

Докато я гледах, се почувствах опустошена и свършена. Ако бях по-нащрек, не толкова разсеяна, крадлата никога не би успяла да дръпне чантата от рамото ми тъй лесно. По-рано бях толкова предпазлива и бдителна. А сега бях сломена от мъка, надеждата ми да намеря Роу представляваше по-скоро лудост, отколкото оптимизъм.

Постепенно ме осени: осъзнах причината синята рокля да ми се стори толкова позната, причината да се вкопчи във вът­решностите ми като кука. Да, Роу имаше същата рокля, но тя не бе онази, която Джейкъб бе опаковал и взел със себе си, когато я отведе. Защото аз намерих тази рокля в дрешника в спалнята ѝ, след като тя си бе отишла, и спах с нея в продължение на дни, заравяйки лице в миризмата ѝ, мачкайки тъканта между пръстите си. Беше се запазила в спомените ми, защото бе останала с мен, а не защото се намираше някъде там навън, където Роу би могла да я носи. Освен това, осъзнах, сега тя трябваше да е далеч по-възрастна и едра за тази рокля. Беше пораснала. Знаех го, но в паметта ми бе застинала в образа на петгодишно момиченце с големи очи и писклив кикот. Даже да се натъкнех на нея, дали бих я разпознала веднага като своя дъщеря?

Реших, че това вече е прекалено. Постоянните пристъпи на разочарование всеки път, когато стигна до някой търговски пост и не намеря отговори, нито следи от нея. За да оцелеем двете с Пърл в този свят, трябваше да се съсредоточа единствено върху нас. Да забравя за всеки и всичко друго.

Затова престанахме да търсим Роу и Джейкъб. Понякога Пърл ме питаше защо сме престанали и аз ѝ казвах истината: просто не можех повече. Имах чувството, че те някак си още са живи, макар да не разбирах защо не мога да чуя нищо за тях в малките общности, останали сгушени високо в планините и заобиколени от вода.

Сега се носехме безцелно по морето. Всички дни бяха еднакви, преливаха един в друг, както реката се влива в океана. Всяка нощ лежах будна и слушах дишането на Пърл, равния ритъм на тялото ѝ. Знаех, че тя е моята котва. Всеки ден се страхувах, че някой пиратски кораб ще ни набележи за жертва или в мрежите ни няма да се улови риба и ще гладуваме. Кошмарите ме поглъщаха и през нощта ръката ми се стрелваше към Пърл, събуждайки и двете ни. Всички тези страхове бяха съпътствани от малко надежда, натикана в пролуките между тях.

Затворих кошовете за раци и ги спуснах през борда, като ги оставих да потънат на двайсет метра. Докато оглеждах брега, в мен се надигна странно чувство на страх, малко мехурче от тревога. Брегът бе мочурлив, покрит с тъмна трева и храсталаци, а малко по-нататък растяха дървета, струпани по планинския склон. Сега дърветата растяха над старата дървесна линия, предимно фиданки на топола, върба и клен. Зад извивката на брега имаше малко заливче, където понякога търговци пускаха котва или пирати чакаха в засада. Трябваше да отделя време да огледам залива и да се уверя, че островът е необитаем. На сушата никога нямаше бърз път за бягство както във водата. Събрах целия си кураж; налагаше се да потърсим вода на сушата. Иначе нямаше да изкараме още един ден.

Пърл проследи погледа ми, докато се взирах към брега.

– Този бряг ми изглежда същият като онзи, с онези хора – подразни ме тя.

От дни все приказваше за пиратите, които бяхме видели да плячкосват лодка в далечината. Бяхме се отдалечили и докато вятърът ни отнасяше извън полезрението им, аз се чувствах уморена, с натежало сърце. Пърл беше разстроена, че не сме се опи­тали да помогнем на хората, а аз ѝ напомних, че е важно да стоим настрани от другите. Но под тези оправдания се страхувах, че сърцето ми се е смалило, докато водата по света се надигаше – докато тя заливаше земята, постепенно ме изпълваше паника, паника, която изтласкваше всичко друго и превръщаше сърцето ми в твърда малка бучка, която не можех да позная.

– Как можехме да нападнем пиратски кораб? – попитах аз. – Никой не е оцелял от такова нещо.

– Ти дори не се опита. Не ти пукаше!

Поклатих глава.

– Пука ми повече, отколкото си мислиш. Но понякога на човек не може да му пука повече.

Искаше ми се да ѝ кажа, че се чувствам изхабена. Може би беше за добро, че не намерих Роу. Може би не исках да зная какво бих направила, за да съм пак с нея.

Пърл не отговори, затова добавих:

– Сега всеки е сам за себе си.

– Не те харесвам – каза тя и седна с гръб към мен.

– Не си длъжна да ме харесваш – сопнах се. Затворих очи и стиснах костта между веждите си.

Седнах до нея, но тя продължи да стои извърната.

– Снощи сънува ли пак твоите сънища? – Опитах се гласът ми да звучи добродушно и меко, но в него все пак се прокрадна някаква острота.

Тя кимна, докато изстискваше кръвта от тялото на змията надолу към дупката, където се бе намирала главата ѝ.

– Няма да позволя същото да стане и с нас. Оставаме заедно. Завинаги – казах. Пригладих косата назад от лицето ѝ и по устните ѝ пробяга сянка на усмивка.

Станах и проверих цистерната. Беше почти празна. От всички страни ни заобикаляше вода, но тя не ставаше за пиене. Главата ме болеше от обезводняване и взорът ми вече се размътваше. През повечето дни беше влажно; валеше почти през ден, но в момента бяхме в сушав период. Трябваше да намерим планинско поточе и да преварим вода. Напълних меха на Пърл с последната прясна вода и ѝ го подадох.

Тя спря да си играе с безглавата змия и претегли водата в ръка.

– Ти ми даваш всичката вода – каза.

– Аз вече пих – излъгах я.

Пърл се втренчи в мен и очите ѝ сякаш ме пронизваха. Никога не можех да скрия нещо от нея, беше все едно да го скрия от себе си.

Затъкнах ножа в колана си и двете с Пърл доплувахме до брега с кофите ни за копане на миди. Тревожех се, че почвата ще е прекалено мокра за миди, и двете се запрепъвах­ме през мочурището, докато не намерихме по-сухо място на юг, където слънцето грееше постоянно и топло. Малки дупчици осейваха калната равнина. Започнахме да копаем с парчета плавеи, но след няколко минути Пърл захвърли своето настрани.

– Няма да намерим нищо – оплака се тя.

– Добре – сопнах се. Крайниците ми тежаха от умора. – Тогава се качи по склона и виж дали не можеш да намериш поточе. Оглеждай се за върби.

– Знам какво да търся. – Тя се врътна и непохватно се опи­та да изтича нагоре по склона. Бедничката още се опитваше да компенсира люшкането на морето и стъпваше прекалено твърдо, поклащайки се насам-натам.

Аз продължих да копая и да трупам калта на купчини около себе си. Ударих в една черупка и хвърлих мидата в кофата. Стори ми се, че през шума на вятъра и вълните чух гласове, идещи иззад извивката на планината. Приклекнах, цялата нащрек, и се ослушах. Напрежение скова гръбнака ми и наос­трих слух, но нямаше нищо. Винаги съм имала чувството, че на сушата долавям неща, които ги няма – чувам песен, когато няма музика, виждам дядо, който вече е мъртъв. Сякаш самото ми пребиваване на твърда земя ме връщаше към миналото и всичко в него.

Приведох се напред и се заех да ровя с ръце калта. Хвърлих още една мида в кофата си и тя изтропа. Тъкмо бях намерила още една, когато тънък, пронизителен писък разцепи въздуха. Замръзнах и вдигнах очи, оглеждайки околността за Пърл.