Сивия

ПРОЛОГ

Проблясване на светлина в далечното утринно небе привлече вниманието на обления в кръв шофьор на ландроувъра. Поляризираните очила „Оукли“ защитаваха очите му от остротата на слънчевите лъчи, но въпреки това той примижа в яркия поток през предното стъкло, напрягайки поглед да идентифицира горящия летателен апарат, който се въртеше безконтролно, устремен към земята с пламтяща кометна опашка от черен дим над него.

Беше хеликоптер, огромен армейски „Чинук“, но колкото и ужасяваща да бе ситуацията за онези на него, шофьорът на ландроувъра въздъхна с доза облекчение. Планът предвиждаше да бъде ексфилтриран от руски KA 32T, с екипаж от полски наемници, и прехвърлен през границата в Турция. Шофьо­рът съжаляваше за обречения „Чинук“, но това бе за предпочитане пред обречен KA 32T.

Продължи да следи неуправляемото снижение, загрозяващо синьото небе пред него с пламтящото гориво.

Зави ландроувъра надясно и ускори на изток. Окър­вавеният шофьор искаше да се махне максимално бързо възможно най-далече. Колкото и да му се искаше да направи нещо за американците в чинука, разбираше, че те са обречени.

А имаше и свои проблеми. Цели пет часа бе карал на скорост през равнините на Западен Ирак, измъквайки се след мръсната работа, която бе свършил, и сега се намираше на двайсетина момента от пункта за ексфилтрация. Един свален хеликоптер означаваше, че само след минути тук ще гъмжи от въоръжени бойци, оскверняващи труповете, стрелящи въодушевено във въздуха и подскачащи като шибани малоумни.

Предстоеше парти, което определено можеше да си спести, а още по-малко искаше да става гвоздей на забавлението.

Чинукът накрени наляво и изчезна зад кафеникавото било на хоризонта.

Шофьорът върна поглед на пътя пред себе си. „Не си мой проблем“, повтори си. Не беше обучен да провежда издирвателно-спасителни операции, не беше обучен да оказва медицинска помощ и определено не беше обучен да води преговори за заложници.

Беше обучен да убива. Беше го правил отвъд границата в Сирия и сега бе настъпил моментът да се измъкне от района на действия.

Ландроувърът ускори до сто километра в час през маранята и праха и той започна диалог със себе си. Вътрешният му глас настояваше да завие обратно, да отиде до мястото, където се бе разбил чинукът, и да провери има ли оцелели. Външният му глас обаче звучеше по-прагматично.

– Движи се, Джентри, продължавай да се движиш. Онази пичове са прецакани. И не можеш да направиш нищо по въпроса.

Изречените на глас думи звучаха разумно, но вътрешният диалог не спираше.

1.

Първите бойци, пристигнали на мястото на катастрофата, не бяха от Ал Кайда и нямаха нищо общо със свалянето на хеликоптера. Бяха четири местни хлапета, въоръжени със стари калашници с дървени приклади, които охраняваха калпаво организирана блокада на пътя на стотина метра от мястото, където хеликоптерът се бе разбил на градската улица. Момчетата си пробиха път през сгъстяващата се тълпа зяпачи – стопани на магазини и хлапетии, разбягали се, когато бяха видели устремилия се към тях хеликоптер, и таксиметрови шофьори, отбили от пътя, за да избег­нат американската машина. Четиримата въоръжени младежи се приближиха към местопроизшествието предпазливо, но без намек за някакви тактически умения. Остър пукот от пламтящите отломки – вероятно избухнал от горещината патрон на някой от екипажа – ги накара да потърсят прикритие. След кратко колебание те надигнаха глави, насочиха оръжията си и ги изпразниха в извитите метални отломки.

От тях изпълзя почернял от дима американец в бойна униформа и получи залп от оръжията на момчетата. Гърчовете му спряха в мига, в който първите куршуми надупчиха гърба му.

Набрали смелост от притока на адреналин след убиването на човек пред тълпа окуражително крещящи граждани, момчетата излязоха иззад прикритието си и се приближиха до отломките. Презаредиха оръжията си и ги насочиха готови за нова стрелба по изгарящите тела на членовете на екипажа в кабината. Но преди да открият повторен огън, зад тях се приближиха на скорост три камиона, натоварени с въоръжени чужденци араби.

Това вече бе Ал Кайда.

Местните смелчаги разумно отстъпиха от хеликоптера и запяха някаква възхвала на Аллах, а междувременно маскираните се разгърнаха в редица, обкръжаваща отломките.

От задната част на чинука изпаднаха още два трупа и това бяха първите снимки, направени от ТВ екипа на „Ал Джазира“, скочил от третия камион.

На около миля от мястото Джентри отби от пътя, зави в някакво изсъхнало речно корито и вкара ланд­роувъра възможно най-дълбоко в покафявялата от жегата крайречна трева. Скочи от машината, изтича към задната врата на багажника, метна през рамо раница и взе за дръжката дълъг калъф в камилски цвят.

Докато се отдалечаваше от колата, погледна засъхналата по свободно стоящото му местно облекло кръв. Кръвта не беше негова, а и петната не бяха мистерия за него.

Защото той отлично знаеше чия кръв е това.

Изкачи възможно най-бързо ниския склон на оврага, носейки екипировката пред себе си. Когато се почувства достатъчно невидим на пясъка сред тръстиките, извади от раницата си бинокъл, вдигна го и го насочи към езика черен дим, издигащ се в далечината.

И стисна зъби.

Чинукът бе рухнал на улица в градчето Ал Бааж и вече бе наобиколен от тълпа. Бинокълът на Джентри не беше достатъчно мощен, за да му осигури детайлна картина, затова той се извъртя странично и разкопча ключалките на калъфа в камилски цвят.

Вътре имаше „Барет M107“ – пушка 40-и калибър, стреляща с патрони с размера на половин бирена бутилка, излитащи от цевта ѝ със скорост девет дължини на футболно игрище в секунда.

Джентри не зареди пушката, а само я насочи към мястото на катастрофата, за да използва мощната ѝ оптика. Благодарение на 16-кратното увеличение можа да види пламъците, камионите, невъоръжените граждани и въоръжените бойци.

Някои не бяха маскирани – явно местни бандити.

Други носеха черни маски или бяха покрили лицата си с куфии – това трябва да бе контингентът на Ал Кайда. Чуждестранните шибаняци. Дошли тук да убиват американци и колаборационисти, възползвайки се от нестабилността в региона.

Във въздуха проблесна метал – нагоре и после надолу. Сабя, сечаща някого на земята. Дори мощната оптика не можеше да каже на Джентри дали падналият бе жив или мъртъв в мига, в който сабята се заби в него.

Отново стисна зъби. Джентри не беше американски войник – нито сега, нито някога. Но беше американец. И макар никога да не бе носил отговорност пред американската армия, нито да бе имал някакви отношения с нея, имаше зад гърба си години на гледане на материали по телевизията, показващи точно онова, което се случваше пред него сега, и подобни изображения го отвращаваха и ядосваха отвъд границите на пословичния му самоконтрол.

Хората около разбитата машина се раздвижиха в синхрон. Заради блясъка на огъня и маранята във въздуха между него и тълпата му трябваха няколко секунди, за да схване какво става, но след малко разпозна изблика на злорадство в наобиколилите рухналия хеликоптер.

Тези мръсници танцуваха около труповете.

Джентри свали предпазителя и погали гладкия спусък. Лазерният далекомер му съобщи дистанцията, а няколкото разпънати и развяващи се брезентови палатки в пространството пред него му подсказаха какъв е вятърът.

Но той се въздържа да използва барета. Ако заредеше оръжието и дръпнеше спусъка, да, щеше да убие двама от скапаняците, но новината, че наоколо има снайперист, щеше да накара всеки пубер с пистолет и мобилен телефон да се нахвърли срещу него, без да му даде шанс да прекоси осемте километра до пункта за ексфилтрацията му. Операцията щеше да бъде отменена и щеше да се наложи той сам да се измъква оттук.

Не, каза си Джентри. Един мижав опит за разплата можеше да изглежда като оправдан акт, но щеше да сложи началото на по-голяма бъркотия, отколкото той можеше да си позволи.

Джентри не беше хазартен тип. Беше частен убиец, платен наемник, контрактор. Можеше да направи на кайма поне половин дузина от копеленцата за време по-кратко от нужното да си върже обувките, но подобна разплата не си струваше цената.

Изплю от устата си сместа от пясък и слюнка и се обърна да прибере дългата пушка в калъфа.

Телевизионният екип на „Ал Джазира“ бе вкаран тайно в страната през границата със Сирия преди седмица с единствената задача да отразява победния ход на Ал Кайда в Северен Ирак. Видеооператорът, звукооператорът и репортер-продуцентът се бяха движили по избрания от Ал Кайда маршрут, бяха спали в тайни квартири на Ал Кайда и бяха успели да заснемат изстрелването на ракетата, попадението в чинука и огненото кълбо в небето.

И сега заснемаха ритуалното обезглавяване на вече мъртвия американски войник – човек на средна възраст с преметната през бронежилетката му лента, на която на ръка беше написано „Филипс – Мисисипи Национална гвардия“. Никой от ТВ екипа не знае­ше английски, но всички единодушно смятаха, че току-що са заснели унищожението на елитен отряд командоси на ЦРУ.

Обичайната възхвала на Аллах започна с танц на бойците и безразборна пукотевица във въздуха. Макар типичната клетка на Ал Кайда да наброява само шестнайсет души, тук сега, пред димящия метал на улицата, се клатеха над трийсетима въоръжени. Видеооператорът фокусира върху моктара, местен главатар, танцуващ в центъра на празненството. Кадърът го бе хванал идеално на фона на катастрофата, развяващата му се дишдаша контрастираше чудесно с кълбетата черен дим зад него. Моктарът подскачаше на един крак над обезглавения американец, а дясната му ръка размахваше във въздуха окървавен ятаган.

Това бяха репортажите, които носят пари. Видеооператорът се усмихна, но трябваше да положи усилия, за да се сдържи и да не се понесе сам в ритъма на танца, възхваляващ величието на Аллах, което сега той и камерата му увековечаваха.

Моктарът викаше заедно с останалите „Аллаху акбар!“ („Бог е велик!“). Скачаше в еуфория с маскираните чужденци, а в гъстата му брада се отвори дупка, разкриваща зъбата усмивка, докато гледаше надолу към изгорялото и окървавено парче американско месо, проснато на улицата пред него.

Екипът на „Ал Джазира“ също крещеше в екстаз. А видеооператорът заснемаше всичко.

Беше професионалист – обектът оставаше центриран и камерата не трепваше.

И това продължи до момента, когато главата на моктара отскочи встрани, пръсна се като натиснато гроздово зърно и във всички посоки се разлетяха кръв, сухожилия и черепна кост.

И тогава камерата трепна.

Джентри просто не можеше да се сдържи.

Стреляше куршум след куршум по въоръжените мъже сред тълпата и през цялото време се псуваше на глас за липсата на дисциплина, защото знаеше, че това тотално проваля уточнения график и изхвърля цялата операция на боклука. Не че можеше да чува собствените си ругатни. Макар да бе с наушници, гърмежите на барета бяха оглушителни, но той продължаваше да изпраща един след друг огромни куршуми, а изхвърляните газове обстрелваха лицето и ръцете му с песъчинки и късчета пръст от земята пред него.

Когато спря, за да зареди втори пълнител, оцени ситуацията. От чисто практична гледна точка току-що бе направил възможно най-тъпия възможен ход и практически бе оповестил през насъбралите се бунтовници, че кръвният им враг е сред тях.

Но проклет да беше, ако не чувстваше, че е постъпил точно както трябва. Подпря отново тежката пушка на рамо – тя беше гореща, – прицели се в мястото на сваления хеликоптер и поднови справедливата разплата. През оптиката се виждаше как всеки забил се в маскиран боец куршум разпръсква във въздуха части от тялото му.

Беше си чиста проба отмъщение, нищо повече. Джентри знаеше, че действията му не променят с почти нищо голямата обща картина на нещата, ако се изключеше превръщането на неколцина кучи синове от твърдо в течно състояние. Тялото му продължаваше да дърпа спусъка, но сега мислите му се въртяха около несигурното му близко бъдеще. Вече не можеше и да помисли за достигане до площадката за кацане. Още един хеликоптер тук щеше да означава още една мишена за вбесените оцелели на Ал Кайда. Не, реши Джентри, той щеше да се покрие, щеше да намери някъде дренажен тръбопровод или малко уади, щеше да се засипе с пръст, щеше да лежи цял ден в жегата, щеше да игнорира глада, хапещите насекоми и желанието да пикае.

Щеше да е гадно.

И все пак, заключи той, забивайки третия и последен пълнител в димящата пушка, тъпото му решение все пак не бе останало безрезултатно – в крайна сметка половин дузина мъртви шибаняци са си половин дузина мъртви шибаняци.