Феникс

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Джим Нюсъм усети струйката пот, която се стече по рамото му. Очите му залютяха от прахта, а свещеникът продължи монотонната си реч.

„Мими Прейгър... добра християнка... добра съседка... обратно у дома с Господ...“

Свирепото слънце пречеше да се съсредоточиш. Жилав мъж в края на шейсетте, обичащ да е на открито, с тънки устни и изправената, скована стойка на войник, Джим Нюсъм стоеше до меката си, закръглена съпруга Мери и прикриваше чудесно неудобството си. Но в себе си кипеше от ярост. Кой нормален човек провежда опело навън по обед, в най-горещата част от лятото? Около тях въздухът трептеше от мараня, суха, болезнена жега, само вятър, прах и напукана земя. Жега, от която те заболява гърлото, а кожата ти настръхва като обгорена. Пустинна жега. Само дето не бяха в пустинята. Намираха се в Парадайз Вали, Калифорния, в ранчото на Прейгър, оазис от зелени пасбища. Или поне беше такова преди настъпването на сушата, която пресуши коритата на реките и направи ливадите кафяви и крехки като кожата на старец.

„Събрали сме се да разпръснем пепелта на Мими върху земята, която тя обичаше...“

Свещеникът отпи глътка вода и избърса челото си с носна кърпа. Лицето му беше доматеночервено.

„Да си припомним собствените си провали...“

Джим Нюсъм изключи. Провалите на собственика на ранчото си бяха негова собствена работа и нямаха нищо общо с мекушавия пастор, който едва бе напуснал детската възраст. Джим щеше да си ги припомни, когато бъде готов за това.

Вместо това той огледа лицата на опечалените, събрани пред хижата на старата Мими Прейгър, проста дървена постройка, която принадлежеше на друга ера и друго време. Повече от трийсет души бяха дошли за службата, добро число, особено като се има предвид колко затворена беше Мими. В продължение на години беше живяла тук съвсем сама, на километри от най-близката бензиностанция и цял ден път пеша до малката бакалница на Проспект Роуд. После дойде детето – Ела – и няколко години живяха двете, баба и внучка, две пионерки, които се бореха със света. Но децата растат. Когато Ела най-после напусна хижата, за да замине за колеж в Сан Франциско, липсата ѝ разби сърцето на горката Мими.

Много хора никога не простиха на момичето за това.

– Много е нагла, щом се появи тук, ако питаш мен – студено отбеляза съпругата на Джим, Мери, наблюдавайки Ела Прейгър, която говореше с пастора преди службата.

Във вталена черна рокля и черни лачени ботуши, с прибрана в стегната плитка руса коса, внучката на Мими определено бе изминала дълъг път от мърлявата и странна мъжкарана, която местните жители помнеха.

– Не можеше да не дойде – отвърна Джим. – Все пак е семейство. Най-близката ѝ роднина. И сега земята е нейна.

– Не за дълго – изсумтя Мери Нюсъм. – Да не мис­лиш, че ще иска да задържи това място, след като вече се кефи на тузарски градски живот? Ще продаде ранчото в мига, в който получи предложение. Помни ми думата.

– Може би – отвърна Джим.

Джим Нюсъм не можеше да съди Ела Прейгър строго като жена си или останалата част от населението на долината. Сигурно ѝ е било трудно да израсне тук само с дъртата Мими за компания. И двамата ѝ родители бяха мъртви. Нямаше телевизия. Нито приятели. Нито развлечения. Нищо чудно, че момичето беше странно. Затворено. Крехко. Подобна самота не беше здравословна за млад човек. Нито за по-възрастен.

Ела Прейгър взе урната от потните ръце на пастора и тържествено я отнесе до дънера на вековен дъб. Баба ѝ обичаше това дърво. Понякога Ела я наблюдаваше как го гали и прокарва изкривената си ръка по древната му кора с обич, сякаш беше любимо куче.

Много повече обич, отколкото някога е проявявала към мен, помисли си Ела. Но тя не беше огорчена. Мими Прейгър си беше такава – оцеляваща самотница, която бе избрала живот със земята. Тя беше научила Ела на нещата, които знаеше. Как да отреже дърво. Как да поправи покрив и да построи лодка. Как да запали огън, да застреля заек, да изкорми риба и да почисти оръжие. Беше се опитала да я научи и как да се моли. Ела знаеше, че баба ѝ я обича по своя си сдържан и необщителен начин. Беше положила неимоверни усилия да отгледа единственото дете на мъртвия си син, бреме, което никога не беше искала.

Когато Ела беше на единайсет години, в хижата дойде жена от социалните служби. Ела го знаеше сега, макар че тогава не ѝ обясниха нищо. След посещението Мими неохотно ѝ позволи да тръгне на училище в най-близкия град. Пътуването дотам и обратно отнемаше два часа, трябваше да вземе три автобуса и да върви дълго по плашещия неосветен път и това беше първият поглед на Ела към живота извън ранчото, към телевизия и интернет, към различни дрехи и коли, поп музика, ресторанти за бърза закуска и хора. Толкова много хора. Ела наблюдаваше всичко учудено, като посетител в екзотична зоологическа градина. Но макар да се справяше отлично в училище, нямаше никакъв успех в светско отношение. Учителите ѝ смятаха, че не се и опитва да се впише в средата. Ела носеше у дома писма с думи като „надменна“ и „арогантна“, смесени с други, не така обидни епитети. „Талантлива“. „Изключителна“. Особено впечатляващи бяха езиковите ѝ умения, включително забележителната ѝ дарба за компютърни езици, новото програмиране, което се ценеше високо от колежите в Калифорния.

За съжаление баба ѝ не одобряваше компютърните науки по причини, които никога не бяха обяснени на Ела, и тези класове отпаднаха. Но успехът ѝ остана отличен, въпреки че проблемите ѝ със социалните отношения се задълбочиха. Отлъчена от съучениците си заради старомодните си дрехи и резервираността си (с изключение на момчетата, които се тълпяха да спят с нея, щастливи от спокойния ѝ промискуитет и пълното ѝ пренебрежение към репутацията, толкова важна за останалите гимназистки), изолираността на Ела се задълбочи. Тя живееше в два свята – света на училището и този на ранчото на Мими – но не се вписваше в нито един от тях.

Ужасът на Мими, когато внучката ѝ бе приета в Бъркли, изненада Ела. Тя предполагаше, че баба ѝ ще се гордее и зарадва на постиженията ѝ, но очевидно отново бе пропуснала важните сигнали.

– Мислех, че искаш да уча в колеж? – каза Ела умолително.

– Какво, за бога, те накара да мислиш така? – изсумтя баба ѝ. – Не можеш да заминеш за града, Ела. Имам нужда от теб тук.

– Но... ти винаги ме окуражаваше да уча.

– Не за да заминеш! След всичко, което съм направила за теб!

– За какво тогава?

– Заради самата теб!

Мими удари с юмрук по кухненската маса, на която двете ядяха през последните тринайсет години.

– За да изпълниш дадения ти от Господ потенциал. А не да изчезнеш в един от онези кошмарни безбожни колежи и да се изложиш на... на...

– На какво, бабо? – извика Ела, изпускайки си нервите, което бе нетипично за нея. – Да се изложа на живота?

– На опасност – отвърна старицата, като размаха пръст към нея. – Опасност.

Докато опипваше урната, Ела си припомни разговора, сякаш бе вчера. От каква опасност се страхуваше баба ѝ толкова? Каква съдба в града би могла да е по-лоша от бавната смърт от задушаване от живота в ранчото, насред нищото? Особено последните няколко години, когато дори не валеше. Даже Господ ги бе изоставил.

Тя се завъртя да погледне отново групата опечалени, струпани на хълма, и се зачуди какво правят тези хора тук. Повечето разпозна смътно като собственици на съседни ферми или лица от църквата или магазина. Но никой от тях не познаваше Мими добре, нито пък нея. Не бяха приятели. Баба ѝ нямаше приятели. Вероятно в резултат на това Ела никога не придоби умението да накара хората да я харесват, нито да завързва приятелства, което се удаваше с такава лекота на останалите. Вместо това, също като Мими, тя казваше точно това, което мислеше. Споделяше наблюденията си или отговаряше на въпросите с такава прямота, че често се забъркваше в неприятности.

Сред опечалените имаше мъж, когото Ела не позна. Стоеше най-отзад в тъмен костюм и с огледални слънчеви очила. С изключение на самата Ела, той бе единственият човек в градски дрехи и изглеждаше толкова не на място сред простите фермери, колкото еднорог в краварник. Беше висок и слаб и когато си свали очилата, Ела видя, че има лице с класическа хубост, като модел от каталог за мъжки дрехи. Силна челюст. Загоряла кожа. Тя се зачуди за миг какъв ли е в леглото, после се съсредоточи върху самоличността му. Може би е агент на недвижими имоти, дошъл да ми направи предложение за ранчото, помисли си тя. Не ѝ дойде наум, че подобен подход след погребална служба може да бъде сметнат за безчувствен, дори обиден. Присъствието на мъжа я изпълни с любопитство, а не с гняв.

Ела свали капака на урната и надникна вътре – прах, всичко, което беше останало от баба ѝ. Дори здравата и жилава Мими Прейгър не можеше да победи старостта завинаги. Този прах беше единственият остатък от цялото семейство на Ела. С повече сила, отколкото възнамеряваше, тя размаха ръка и разпръсна пепелта на вятъра.

Съседите на Мими ахнаха при резкия жест и шокиращата липса на церемония. Ела долови неодобрението им, но предпочете да го пренебрегне. Завъртя се и тръгна надолу по хълма към хижата. Чантата ѝ се люлееше наперено на рамото ѝ, а празната урна лежеше в ръката ѝ.

– Все едно че изхвърли боклука – прошепна Мери Нюсъм на мъжа си, клатейки глава неодобрително.

Малката групичка фермери до нея промърмориха в съгласие. Горката Мими. След всичко, което направи за това момиче.

– Стига де. Не съдете прибързано. Мъката засяга хората по различен начин – напомни им Джим Нюсъм. – Не забравяйте, тази млада дама загуби всичките си близки.

В хижата Ела забърза към банята и заключи вратата зад себе си. Седна на тоалетната чиния, отпусна глава в ръцете си и разтърка пулсиращите си слепоочия. Моля те. Не сега. Не и с всички тези хора тук.

Главоболието, с което се събуди тази сутрин, се връщаше, слава богу не така силно като преди. Сутринта, както ставаше често напоследък, белият шум в черепа ѝ бе оглушителен и не ѝ позволи дори да стане от леглото. Когато най-после го направи и се олюля нестабилно, ѝ се догади и тя се втурна към банята на миниатюрния си апартамент в Мишън Дистрикт, където повърна цялото съдържание на стомаха си.

– Мозъчен тумор – уведоми Ела лекаря си преди две седмици, седнала в луксозния ъглов кабинет в болницата „Сейнт Франсис“ в Сан Франциско. – Расте. Усещам го.

– Не е мозъчен тумор.

– Откъде знаеш? – настоя Ела. – Как е възможно да си сигурен?

– Защото съм невролог.

– Въпреки...

– И защото ти направих пълно сканиране с най-модерната технология. Няма тумор.

– Допуснал си грешка.

Докторът се засмя.

– Не съм допуснал грешка. Уверявам те.

– Да, сигурно има грешка.

Лекарят я погледна любопитно.

– Да не би да искаш да имаш мозъчен тумор, госпожице Прейгър?

Ела се замисли за момент. От една страна, мозъчният тумор беше лошо нещо. Можеше да те убие. Не искам да умра. От друга страна, мозъчният тумор можеше да обясни откачените неща, които ставаха в главата ѝ. Главоболията и повръщането бяха само част от тях. Онази част, която Ела споделяше с лекарите. Това, което наистина я плашеше, беше останалото – гласове, музика, пулсиране с висока честота, звучащо като кодирано предаване. Това ставаше от доста време. Всъщност откак Ела се помнеше, макар че напоследък се беше влошило. Ако нямам мозъчен тумор, значи съм луда. Сигурно е така.

– Би ли искала да поговориш с някого? – попита лекарят загрижено. – Може би с психиатър? Често подобни симптоми могат да бъдат предизвикани от стрес. Мога да те изпратя...

Но Ела вече беше изчезнала. Избяга от кабинета му и никога не се върна там.

На следващия ден баба ѝ почина. Мирно, в съня си.

– Бяхте ли близки? – попита я Боб, свенлив, оплешивяващ мъж на средна възраст, който работеше в кафенето до службата на Ела и беше най-близкият ѝ приятел.

– Да, тя беше най-близката ми роднина – отговори Ела. – Родителите ми починаха отдавна.

– Разбира се, но имах предвид емоционално. Бяхте ли близки емоционално?

Ела го погледна тъпо. Харесваше Боб, но го намираше странен. Очевидно и той изпитваше същото към нея, защото когато му предложи да спи с него преди няколко месеца, той отказа. Макар да не беше хомосексуалист.

– Женен съм – обясни той на Ела.

– Знам – усмихна се тя. – Значи обичаш да имаш сношения с жени.

По някаква причина Боб намери това за смешно.

– Ами да – засмя се той. – Обичам.

– Аз съм жена – посочи му Ела мило.

– Да, жена си – съгласи се Боб. – Много красива жена. И съм поласкан... имам предвид, оценявам предложението. Но...

– Но не искаш да имаш сношение с мен?

– Първо, за твоя информация, хората обикновено използват думата „секс“. „Сношение“ звучи като от учебник по биология.

– Ясно – кимна Ела.

Бяха ѝ го казвали и преди, но баба ѝ винаги държеше на правилната терминология и старите навици умираха трудно.

– Второ, не че не искам да правя секс с теб, Ела. Просто съм женен. Съпругата ми няма да се зарадва, ако го направя.

Ела доби още по-озадачен вид.

– Но съпругата ти няма да знае. Тя няма да е там с нас. Нали?

– Никой от нас няма да е там! – отвърна Боб, който имаше чувството, че е попаднал в епизод от „Зоната на здрача“. – Защото сексът между мен и теб не е добра идея. Но съм любопитен, обикновено така ли... имам предвид питала ли си други мъже, които не познаваш добре, дали искат... нали разбираш...

– Да правят секс с мен? – услужливо предложи Ела, доволна, че е запомнила правилната фраза.

Боб кимна.

– Разбира се – отговори Ела.

– И как реагираха те?

– Искат да правят секс. Също и женените. Освен ако не са хомосексуалисти.

– Добре – каза Боб, като разтърка очи. – Знаеш, че можеш да казваш „гей“, нали?

Мими щеше да се вбеси, помисли си Ела. Баба ѝ имаше доста строго отношение към хомосексуалистите.

– Писна ми да слушам за правата им – казваше старицата. – Би трябвало да говорим за прегрешенията им!

– Всъщност съм имала сношения, секс, със сто и четиринайсет души – Ела уведоми Боб спокойно и не без известна гордост.

Той се ококори.

– Сто и четиринайсет? Уха! Това е... това е сериозно число. Още един приятелски съвет – не е нужно да споделяш подобна лична информация с всекиго.

– Не я споделям с всекиго – усмихна се Ела. – Само с теб. Мога ли да получа още едно кафе с мляко?

Ако двамата с Боб нямаше да правят секс, тогава тя можеше да изпие още едно горещо кафе.

– С бадемов сироп в него?

След този разговор по причини, които Ела не разбра напълно, Боб започна да се интересува повече от живота ѝ. Той бе човекът, който ѝ обясни, че трябва да организира погребална служба за баба си. Дори ѝ предложи да я закара до хижата, ако се нуждае от компания или рамо, на което да поплаче.

– Искаш да кажеш, че и аз трябва да отида? – изненада се Ела.

– Не трябва, но ти си най-близката ѝ роднина и ти е оставила ранчото – обясни ѝ Боб. – Значи, да. Бих казал, че това се очаква от теб.

– Кой го очаква?

– Всички.

– Кой например?

Боб опита друга тактика.

– Баба ти би го искала.

– Така ли?

– Да.

– Но тя е мъртва.

– Да, знам, че е мъртва, Ела. Но тя те е отгледала. Това е шансът ти да ѝ кажеш сбогом.

Ела се намръщи като майка, принудена да обяснява нещо болезнено просто на детето си.

– Не можеш да „казваш“ разни неща на умрелите, Боб. Това е абсурдно.

Но накрая Ела послуша съвета на Боб, защото той беше неин приятел и разбираше света по-добре от нея. Тя уреди днешната служба и пусна обява в местния вестник, нае кетъринг служба, която да осигури сандвичи и напитки, и облече черната рокля, предложена от съпругата на Боб, Джоуни. После внимателно изслуша указанията на Боб как да се държи.

Трябва само да разпръснеш прахта и ако не можеш да се сетиш какво друго да кажеш на хората, просто им благодари, че са дошли.

И така Ела подкара към ранчото съвсем сама въпреки ужасните главоболия. Наложи ѝ се да отбие на банкета веднъж, за да повърне, и въпреки тъгата си, знаеше, че това не бе шансът да се сбогува с баба си, която беше обичала. Беше пропуснала възможността да се сбогува с нея, точно както я бе пропуснала с родителите си. Вече беше съвсем сама на света, губеше разсъдъка си и дори нямаше мозъчен тумор, който да обясни това. А сега седеше в миниатюрната баня с дървени стени и рамкирани стихове от Библията, окачени над мивката, в хижата, където беше израснала толкова самотна, че едва не бе умряла.

Почти умрях.

Щях да умра, ако бях останала тук.

Всеки би умрял.

Защо Мими не можеше да разбере това?

Почукване на вратата наруши мислите ѝ.

– Ела? – каза пасторът.

Пастор... Някой си. Ела не можеше да си спомни името му.

– Добре ли си там, скъпа? Гостите ти започват да пристигат. Знам, че хората искат да поднесат съболезнованията си.

Ела изми лицето си със студена вода и глътна две болкоуспокояващи от шишенцето в чантата си. Отвори вратата, мина покрай свещеника и забърза към терасата, търсейки мъжа в костюма. Ако той ѝ направеше предложение за ранчото, щеше да го обмисли сериозно. Но не го видя никъде – нито навън, нито около масите с храна с останалите местни.

Боб грешеше. Наистина беше грешка да се връща тук. Ела можеше да е различна, но не беше глупава. Усещаше очите на хората върху себе си. Знаеше, че не я харесват и одобряват точно както когато живееше тук.

Ела нямаше спомени от живота си преди да пристигне да живее с Мими, само смътни усещания: аромата на парфюма на майка ѝ, хладната ѝ ръка, толкова различна от топлата мечешка прегръдка на баща ѝ. Когато беше четиригодишна, родителите ѝ я изпратиха при баба ѝ, докато пътуваха в чужбина по работа. Трябваше да е само за няколко месеца. Но загинаха при катастрофа и никога не се върнаха. Ела прекара останалата част от детството си тук, в хижата. Но тя никога не стана неин дом. Домът беше мястото, до което Ела никога не стигна. Мястото, където родителите ѝ бяха още живи.

Точно в този момент го видя. Мъжът в костюма затваряше старата дървена порта зад себе си и натискаше бутона на дистанционното, за да отключи колата си, елегантен „Лексъс“ с две врати, който изглеждаше пт не на място и от собственика си. Ако това въобще бе възможно.

– Хей! – извика Ела от терасата, но мъжът не реагира, тъй като гласът ѝ вероятно бе заглушен от вятъра. – Хей! Почакай!

Тя се затича обратно надолу по хълма, покрай дъба, където бе разпръсната пепелта на Мими, към портата. Но преди да измине и половината път, и мъжът, и колата му изчезнаха.

– Приятел ли ти е? – попита я Джим Нюсъм, когато Ела се върна в къщата, като кимна към отпътувалата кола.

– Не – отговори тя, все още задъхана от тичането.

Главоболието ѝ, слава богу, намаляваше, но идеята да се прави на домакиня за студените съседи на Мими през следващите два часа я изпълни със страх. Поне господин Нюсъм не беше лош като някои от тях. Като цяло, най-ужасни бяха жените.

– Знаеш ли му името? – настоя старият човек.

Ела поклати глава отрицателно.

– Не. Никога преди не съм го виждала. А ти?

– Не – отговори Джим.

Странно.

– Питие? – попита я той.

Джим вече си беше сипал щедра доза „Джим Бийм“ и сега предложи друга чаша на Ела.

– Сигурно денят е доста тежък за теб – отбеляза той.

Ела сви рамене и отказа напитката.

– Опитвам се да не консумирам алкохол на светски събития – обясни му тя. – От него ми падат задръжките и... това невинаги е хубаво.

– Добре – кимна Джим.

– Когато съм пияна, най-вероятно е да пожелая да правя секс – добави тя. – Боб твърди, че трябва да го правя по-рядко.

Джим Нюсъм се задави с питието си и се закашля, а алкохолът изгори лигавицата на носа му. Но и двете му очи се смееха. Ако това беше трезвата и „благоприлична“ Ела, той едва смееше да си представи пияната ѝ версия. Горката набожна Мими Прейгър сигурно е имала сериозни проблеми с отглеждането на това откачено момиче.

– А, така ли твърди? – засмя се Джим. – Е, Боб звучи като свестен човек.

Съпругата на Джим, Мери, се заклати до тях и сковано протегна ръка на Ела.

– Здрасти, Ела. Просто исках да ти кажа колко съжалявам за загубата ти.

Ела я изгледа любопитно. Мери Нюсъм я мразеше. Това беше очевидно. А сега се държеше мило. Понякога, всъщност често, другите хора се държаха по начин, който въобще не изглеждаше логичен за Ела.

– Ето, вземи това. Алкохол е – каза Ела, несигурна какво друго да направи, и пъхна в ръката на Мери чашата, която Джим ѝ беше подал, после си спомни съвета на Боб, усмихна се и добави. – Благодаря ти, че дойде.

Мери Нюсъм се вторачи в нея, след като тя се отдалечи.

До нея широките рамене на Джим се затресоха от смях.