Бош

Бош закъсня и трябваше да паркира доста далече от погребението. Бастунът му потъваше в меката почва. Като внимаваше да не стъпи върху нечий гроб, той прекоси с куцукане два парцела, докато не видя събралите се да изпратят Джон Джак Томпсън. Местата около гроба на стария детектив бяха само за правостоящи и Бош си даде сметка, че не би могъл да издържи дълго там – от операцията на коляното му бе минал само месец и половина. Той се оттегли в съседната Градина на легендите и седна на една бетонна пейка до гробницата на Тайрон Пауър. Реши, че няма проблем, тъй като пейката очевидно беше предназначена за сядане. Спомни си как майка му го беше водила като малък на филмите на Пауър, които се въртяха в кината за стари ленти в Бевърли Хилс. Помнеше красивия актьор в ролята на Зоро и на обвиняемия американец в „Свидетел на обвинението“. Той беше умрял от инфаркт на работното си място, докато снимал сцена на дуел за някакъв филм в Испания. Бош открай време смяташе, че това е добър начин да си отидеш – докато вършиш онова, което обичаш.

Службата в памет на Томпсън продължи половин час. Бош беше твърде далече, за да чува, но можеше да се досети какво се говори. Джон Джак – винаги го наричаха така – беше добър човек, дал четирийсет години от живота си в служба в Полицейското управление на Лос Анджелис като униформен и като детектив. Беше прибрал на топло множество лоши хора и бе учил поколения детективи да правят същото.

Един от тези детективи беше Бош. Бяха го разпределили като партньор на легендата, когато беше новоизлюпен детектив от отдел „Убийства“ към полицейския участък в Холивуд. Наред с останалите неща Джон Джак го беше научил как да разпознава издайническите признаци на лъжеца в стаята за разпити. Джон Джак винаги познаваше когато някой лъжеше. Веднъж беше казал на Бош, че само лъжец може да разпознае лъжеца, но така и не му беше обяснил как е стигнал до това откровение.

Партньорството им продължи само две години, защото Бош беше добър ученик, а Джон Джак трябваше да поеме следващия новобранец в отдела. Въпреки това наставникът и ученикът запазиха връзка през годините. Бош изнесе реч на партито по случай пенсионирането на Томпсън, в която разказа за работата им върху един случай, когато Джон Джак беше спрял камион за доставки на една пекарна, като го видя как завива на червен светофар, без да спре. Бош го попита защо се разсейват от търсенето на заподозрян в убийство заради дребно пътно нарушение и Джон Джак му каза, че го правят, защото той и жена му Маргарет щели да имат гости на вечеря и трябвало да вземе нещо за десерт. После слезе от колата и спря камиона. Каза на шофьора, че току-що е извършил нарушение за два пая. Но като честен човек Джон Джак се спазари за един черешов пай и се върна в колата с десерта за вечеря.

Подобни истории и легендата Джон Джак Томпсън бяха позабравени през двайсетте години след пенсионирането му, но събралите се на погребението бяха многобройни и Бош разпозна много мъже и жени, с които беше работил, докато самият той носеше значката на ЛАПУ. Подозираше, че събирането в дома на Джон Джак след службата ще е също толкова многолюдно и ще продължи до късно вечерта.

Бош беше присъствал на толкова погребения на пенсионирани детективи, че им беше изгубил броя. Поколението му губеше войната на изтощение. Това погребение обаче беше от значимите. В него участваха официалната почетна гвардия на ЛАПУ и оркестър. Това беше признание за положението, което беше заемал Джон Джак в управлението. „Невероятна благодат“ отекна скръбно през гробището и над стената, която го отделяше от студио „Парамаунт“.

След като ковчегът беше спуснат в земята и събралите се тръгнаха обратно към колите си, Бош прекоси поляната към Маргарет, която продължаваше да седи със сгънатия флаг в скута си. Тя му се усмихна, когато го видя да приближава.

– Хари, получил си съобщението ми. Радвам се, че дойде.

– Че как няма да дойда.

Бош се наведе, целуна я по бузата и стисна ръката ѝ.

– Той беше добър човек, Маргарет. Научих много от него.

– Наистина беше – каза тя. – А ти беше един от любимците му. Много се гордееше с всички случаи, които разреши.

Бош се обърна и погледна надолу в гроба. Ковчегът на Джон Джак изглеждаше като изработен от неръждаема стомана.

– Той сам си го избра – каза Маргарет. – Каза, че приличал на куршум.

Бош се усмихна, после каза:

– Съжалявам, че не успях да намина да го видя. Преди края.

– Няма нищо, Хари – отвърна тя. – Ти имаше проблеми с коляното. Как е то?

– Оправя се. Скоро бастунът няма да ми трябва.

– Когато му оперираха коленете, Джон Джак каза, че започвал нов живот. Това беше преди петнайсет години.

Бош кимна мълчаливо. Идеята за нов живот му се струваше малко оптимистична.

– Ще дойдеш ли на събирането у дома? – попита Маргарет. – Има нещо за теб. От него.

Бош я погледна.

– От него ли?

– Ще видиш. Нещо, което аз бих дала само на теб.

Бош видя членове на семейството, събрани до две дълги лимузини на алеята. Приличаха на две поколения деца.

– Мога ли да те придружа до колата? – предложи Бош.

– Много мило от твоя страна, Хари.

Бош беше закъснял за погребението, защото бе минал да вземе черешов пай от „Гелсон“. Отнесе го в бунгалото на Ориндж Гроув, където Джон Джак и Маргарет Томпсън бяха живели повече от петдесет години. Сложи го на масата в трапезарията при другите подноси и чинии с храна.

Къщата беше претъпкана. Бош поздравяваше и стискаше ръце, докато си пробиваше път през групичките хора и търсеше Маргарет. Откри я в кухнята с дебели ръкавици на ръцете – вадеше гореща тава от фурната.

– Хари – каза тя. – Донесе ли пая?

– Да – отвърна той. – Оставих го на масата.

Тя отвори едно чекмедже и даде на Бош нож и лопатка.

– Какво щеше да ми даваш? – попита той.

– По-кротко, стига си бързал – отвърна Маргарет. – Първо разрежи пая, после иди в кабинета на Джон Джак. Знаеш къде е. На бюрото му е, няма как да го пропуснеш.

Бош отиде в трапезарията и наряза пая на осем парчета, след което отново си проби път през тълпата в дневната, за да стигне до коридора, който водеше към кабинета на Джон Джак. Беше влизал там много пъти. Преди години, когато работеха заедно, Бош често се озоваваше в дома на Томпсън след някоя дълга смяна за късна вечеря, приготвена от Маргарет, и за урок по стратегия с Джон Джак. После полягаше на канапето в домашния кабинет и дремваше за няколко часа, преди да продължи да работи по случая. Дори държеше комплект дрехи в гардероба. Маргарет винаги му оставяше чиста кърпа в банята за гости.

Вратата беше затворена и поради някаква причина той почука, макар да знаеше, че никой няма да го чака вътре.

Отвори и влезе в малката претъпкана стая с библиотечни рафтове покрай две от стените и бюрото, поставено под прозореца на третата. Канапето още си беше там, срещу прозореца. Върху зеленото писалище на бюрото имаше синя пластмасова папка, дебела около осем сантиметра.

Досие на убийство.

Балард

С нетрепващо око Балард оглеждаше онова, което можеше да различи от останките. От толкова близо смесената миризма на газ и горяло месо беше задушаваща, но тя не се отдръпна. Отговаряше за местопроизшествието до пристигането на криминалистите. Найлоновата палатка се беше стопила и срутила върху жертвата и сега обгръщаше плътно тялото там, където огънят не я беше унищожил напълно. Самото тяло изглеждаше полегнало и Балард се зачуди как така човекът е продължил да спи по време на пожара. Тестовете щяха да определят количеството алкохол и дрога в организма му. Възможно беше жертвата да не е усетила нищо.

Балард знаеше, че случаят няма да бъде неин, но въпреки това извади телефона си и снима тялото и местопрестъплението, като засне отблизо и преобърнатия нагревател, който вероятно беше причина за пожара. След това отвори синоптичното приложение и си отбеляза, че в момента температурата в Холивуд е 11 градуса. Това щеше да влезе в доклада ѝ и да бъде препратено в отдела за палежи на пожарната.

Отстъпи назад и се огледа. Часът беше 3:15 и Кол Авеню пустееше, ако не се брояха бездомните, които бяха излезли от палатките и мукавените си леговища покрай Центъра за развлечения на Холивуд и сега зяпаха опулени и объркани огледа на мястото, на което беше умрял един от тях.

– Откъде получихме сигнала? – попита Балард.

Патрулен сержант Стан Дворек, който я беше извикал, пристъпи напред. Той работеше нощни смени по-дълго от всеки друг от участъка в Холивуд – вече повече от десет години. Колегите му го наричаха Реликвата, но винаги зад гърба му.

– Обадиха ни се от пожарната – каза той. – Те пък научили от спешния номер. Някой минавал с колата си, видял огъня и се обадил.

– Имат ли името на подалия сигнала? – попита Балард.

– Не се е представил. Просто се обадил и продължил по пътя си.

– Хм.

На мястото все още имаше две пожарни, дошли от Участък 27, който се намираше на две преки от злополучната палатка. Пожарникарите стояха наблизо и чакаха да бъдат разпитани.

– Отивам да поговоря с момчетата – каза Балард. – Защо не пратиш твоите хора да поговорят с някои от онези там? Някой може да е видял нещо.

– Това не е ли работа на хората по палежите? – попита Дворек. – Така и така ще ги разпитат отново, ако намерим някой, който има да каже нещо съществено.

– Ние сме първите на местопроизшествието, Дево. Трябва да си свършим работата по правилата.

Балард се отдалечи, като с това сложи край на дебата. Дворек може и да беше патрулен началник, но тя отговаряше за местопроизшествието. Докато не се определеше със сигурност, че фаталният пожар е в резултат на нещастен случай, тя смяташе да третира сцената като местопрестъпление.

Отиде при чакащите пожарникари и попита кой от двата екипа е пристигнал пръв. След това разпита шестимата пожарникари от първата пожарна какво са видели. Получената информация беше постна. Пожарът бил почти изгаснал, когато пристигнал първият екип огнеборци. Не видели никого при горящата палатка и наоколо в парка. Никакви свидетели, никакви заподозрени. Угасили последните пламъци с пожарогасител, установили, че пострадалият е мъртъв, и затова не го закарали в болница.

След това Балард се разходи между двете пресечки, като се оглеждаше за камери. Лагерът на бездомниците беше разположен покрай откритите баскетболни игрища на градския парк, където нямаше охранителни камери. От западната страна на Кол имаше редица едноетажни складове, заемани от фирми за реквизит и кетъринг, обслужващи филмовата и телевизионната индустрия. Балард видя няколко камери, но подозираше, че са или фалшиви, или са поставени под такъв ъгъл, че няма да свършат работа за разследването.

Когато се върна на местопроизшествието, завари Дворек да разговаря с двама от патрулните си полицаи. Балард ги познаваше – бяха от нощните екипи на повикване към участъка в Холивуд.

– Открихте ли нещо? – попита тя.

– Горе-долу онова, което се очакваше – отвърна Дворек. – „Не знам, не чух, не видях“. Загуба на време.

Балард кимна.

– Все пак трябваше да се провери.

– Къде са от отдела по палежите, мамка му? – попита Дворек. – Трябва да си прибера хората.

– По последна информация ги събираха. Нямат денонощни дежурства и се налага да се обаждат на хората по домовете им.

– Господи, ще висим тук цяла нощ! Извика ли съдебния лекар?

– Пътува насам. Мисля, че можеш да си тръгваш с половината си хора. Остави една кола.

– Дадено.

Дворек даде нови заповеди на хората си. Балард се върна на самото местопроизшествие и погледна палатката, която се беше стопила като покров върху мъртвеца. Взираше се в него, когато зърна някакво движение с периферното си зрение. Вдигна глава и видя жена и момиче да излизат от навеса си от син найлон, завързан за оградата около баскетболното игрище. Балард забърза към тях, за да им попречи да се доближат до трупа.

– По-добре стойте по-далече от това място – каза им. – Елате насам.

Тръгнаха по тротоара към края на лагера.

– Какво е станало? – попита жената.

– Един човек е изгорял – каза Балард. – Видяхте ли нещо? Случило се е преди около час.

– Спяхме – отвърна жената. – Тя утре е на училище.

Момичето мълчеше.

– Защо не сте в някой приют? – попита Балард. – По улиците е опасно. Пожарът е можел да се разпространи.

Погледна момичето и го попита:

– На колко си години?

Момичето имаше големи кафяви очи и кафява коса и беше леко пълничко. Жената застана пред него.

– Само не ми го взимайте – каза и погледна Балард умоляващо с кафявите си очи.

– Не съм дошла за това. Просто искам да се уверя, че е в безопасност. Вие ли сте майката?

– Да. Дъщеря ми е.

– Как се казва?

– Аманда. Манди.

– На колко години е?

– На четиринайсет.

Балард се наведе към момичето. То беше свело очи.

– Манди? Добре ли си?

Тя кимна.

– Искаш ли да опитам да настаня теб и майка ти в приют за жени и деца? Ще е по-добре, отколкото на улицата.

Манди погледна майка си, после каза:

– Не. Искам да остана тук с мама.

– Няма да ви разделям. Ще взема и теб, и майка ти, ако искате.

Момичето отново погледна майка си, сякаш търсеше напътствия.

– Ще ни пратите там и те ще ми я вземат – каза майката. – Много добре го знаете.

– Не, ще остана тук – бързо каза момичето.

– Добре – каза Балард. – Няма да правя нищо, но не мисля, че мястото ви е тук. Улиците не са безопасни и за двете ви.

– Приютите също не са безопасни – каза майката. – Могат да те оберат до шушка.

Балард извади визитка и ѝ я даде.

– Обадете ми се, ако имате нужда от нещо. Работя нощна смяна. Ако ви потрябвам, ще ме намерите.

Майката взе визитката и кимна. Мислите на Балард се върнаха към случая. Тя се обърна и посочи към местопроизшествието.

– Познавахте ли го?

– Малко – отвърна майката. – Гледаше си работата.

– Знаете ли името му?

– Ъ-ъ, май се казваше Ед. Еди, така каза.

– Добре. Отдавна ли беше тук?

– От два месеца. Каза, че бил при „Блесeд Сакрамент“, но там станало прекалено претъпкано за него.

Балард знаеше, че „Блесeд Сакрамент“ на Сънсет позволява на бездомниците да лагеруват пред главния вход. Минаваше често оттам и знаеше, че е доста пренаселено нощем с палатки и импровизирани навеси, които изчезваха на сутринта преди началото на църковните служби.

Холивуд беше доста различно място в малките часове, след като неонът и блещукащите светлини угасваха. Балард виждаше промяната всяка нощ. Тогава Холивуд се превръщаше в чиста проба територия на хищници и жертви – място, на което имащите се радваха на комфорт и сигурност зад заключените си врати, а нямащите бродеха на воля. Балард никога не забравяше думите на един патрулен поет, вече покойник. Той наричаше нямащите човешки хвърчила, понесени от ветровете на съдбата.

– Имал ли е проблеми с някой от тукашните?

– Не съм забелязвала – отвърна майката.

– Видяхте ли го снощи?

– Не. Нямаше го, когато си легнахме.

Балард погледна Аманда, за да види дали тя няма да каже нещо, но беше прекъсната от глас зад гърба ѝ.

– Детектив?

Балард се обърна. Беше Ролинс, един от полицаите на Дворек. Явно беше нов в участъка, иначе нямаше да е толкова официален.

– Какво?

– Момчетата от „Палежи“ дойдоха и...

– Добре. Идвам.

Балард се обърна отново към жената и дъщеря ѝ.

– Благодаря. И не забравяйте, можете да ме търсите по всяко време.

Докато се връщаше към трупа и хората от „Палежи“, отново си спомни стиха за хвърчилата. Той беше написан върху обратната страна на формуляр за разпити на място от полицай, за когото Балард по-късно беше научила, че е видял прекалено много от потискащите тъмни часове на Холивуд и е сложил край на живота си.

Нощният пожар