Стихиите

Пролог

Грамадният самолет се носеше по повърхността на тъмните води, като ги разпенваше и прорязваше широка диря, борейки се с морските вълни. Додж Долтън беше вперил поглед в сребристите му очертания. Сърцето му се сви, щом видя, че самолетът се отлепя от водата и бавно започва да набира височина. Изруга наум и го проследи как бавно се смалява в далечината.

„Провалихме се!“

Студеният вятър брулеше лицето му, а солените пръски се стичаха като сълзи по страните му, но отчаянието, което изпитваше, беше отвъд тъгата. Опи­та се да отблъсне образите, които проблясваха в мислите му, злините, които щяха да бъдат пуснати на свобода. Дишането му беше накъсано, яростта бушуваше на тласъци в тялото му. Беше на хиляди километри от цивилизацията, нямаше откъде да намери помощ и не можеше да стори нищо. Чувстваше се безсилен.

– Имаме още един самолет! – изтръгна го от унеса викът на Хърли. Посочи към мъничкия биплан, който се полюшваше върху талазите. – Патето!

Едномоторният „Груман JF“ – „Патето“, можеше да се използва по вода и суша. В сравнение с грамадния „Боинг Х-314“, който продължаваше да се отдалечава, изглеждаше като муха върху задник на слон. Но беше всичко, с което разполагаха. При все че му липсваше обсегът на по-големия самолет обаче, беше също толкова бърз.

Сърцето му се разтуптя. Все още имаше някаква надежда.

„Моли е на онзи самолет. И президентът. Трябва да опитам!“

Побързаха към плаващия самолет и се изкатериха с мъка върху плувците на миниатюрното летателно средство, които се издигаха и спускаха по гребените на прииждащите вълни. Сбутаха се вътре колкото могат по-бързо. Додж зае пилотското място, а останалите се мушнаха в наблюдателния отсек. Додж огледа за момент уредите за управление, след което запали двигателя „Райт Сайклон“. През цялото време не забравяше, че „Х-314“ продължава да се отдалечава с всяка изминала секунда.

Самолетчето се устреми напред, лашкано насам-натам от вълните, докато накрая не достигна нужната скорост, за да се издигне в небето. Няколко пъти се разлюля неуверено, а бурното море продължаваше да се пени точно под крилата му, докато колебливо набираше височина. Додж беше благодарен на спътниците си, че предпочетоха да не критикуват летателните му умения, след като няколко пъти промени прекомерно траекторията на самолета, докато свикваше с управлението му.

Отправи летателното средство стръмно нагоре, като се опитваше да се изкачи над лошото време, за да имат по-добър шанс да забележат целта си. Продължаваше да лети с пълна газ, за да успеят да настигнат отдалечаващия се „Боинг“. Имаше ли значение, ако повреди двигателя? Не успееха ли да стигнат самолета, много повече щеше да бъде изгубено.

Хърли пое ролята на навигатор, като го насочваше по следите на по-големия самолет, докато накрая забелязаха светлините му да примигват в далечината. За първи път от началото на преследването усети някаква надежда. Разчитайки, че късметът най-сетне е застанал на тяхна страна, форсира двигателя в червената зона, което им даде още пет възела скорост, след което отправи самолета стръмно надолу, което го ускори още малко.

Сигналните светлини ставаха по-големи и по-ярки. Сърцето на Додж не спираше да блъска в гърдите му, докато „Патето“ скъсяваше разстоянието. Погледна към датчика за гориво. Когато излетяха, показваше половин резервоар, но сега беше спаднал до една четвърт. Щеше да бъде преследване на косъм. Трябваше да преодолеят оставащото разстояние и да предприемат действия, преди двигателят да остане на сухо. Потисна желанието си да погледне надолу към мрачното море, което може би щеше да се превърне в негов гроб.

Хвърли поглед през рамо към спътниците си, които бяха седнали в задната част на кабината.

– Щом се доближим достатъчно, опитайте се да простреляте двигателите му. Може би ще имаме някакъв шанс, ако успеем да ги накараме да се приводнят.

Всички до един кимнаха утвърдително. Бяха дисциплинирани войници и нямаше да откажат да се подчинят на заповедите на командира си, без значение колко налудничаво звучаха.

Огромната летяща лодка започна да се материализира сякаш от нищото пред тях. Тъмното ѝ петно ставаше все по-голямо, а детайлите – ясно различими. Отново се удиви от размерите ѝ. Трудно беше за вярване, че подобно чудовище може да плава, а още по-малко да лети.

Хърли издърпа назад предпазния капак и се надвеси извън самолета, а Хобс – от другата страна. Додж прекара „Патето“ над боинга, след което пикира, което даваше на спътниците си най-добрата възможност за стрелба.

Проблеснаха пламъците на изстрелите и от дес­ните двигатели на самолета се разхвърчаха искри. Вътрешната перка продължи да се върти, но от външния двигател започна да излиза дим. Додж издигна самолета, за да прецени нанесените щети, след което отново се приготви да атакува, но беше принуден да завие рязко, защото оръжията на боинга откриха огън.

– По дяволите!

Таеше надежда пътниците на боинга да не забележат веднага присъствието на миниатюрния самолет, но нямаха такъв късмет. Нещо повече, повредите, които бяха причинили по двигателите му, се бяха оказали достатъчни да привлекат вниманието на екипажа, но не стигаха, за да забавят самолета. Отново зави рязко, за да не им позволи да ги свалят.

Един изстрел попадна във фюзелажа на „Патето“, което накара Додж да пикира рязко, а след това отново да се издигне нагоре, докато стрелците на боинга коригираха огъня си.

– А сега какво ще правим? – изкрещя Хърли.

Додж имаше само един отговор. Боингът беше прекалено голям и можеше да понесе много повреди. Трябваше да направи нещо отчаяно, нещо лудо. Със свито гърло викна на хората:

– Дръжте се! И бъдете готови за нападение!

Не добави, че има сериозен шанс никой от тях да не бъде в състояние да се движи след замислената маневра. Но все пак имаха известна защита, модерни брони, които щяха да ги предпазят.

Поне така се надяваше.

„Да става каквото ще!“

Рязко премести лоста напред и миниатюрният самолет се гмурна като хищна птица. Близо, още по-близо...

А след това връхлетя върху опашната част на гигантския „Х-314“. Витлото на „Патето“ проряза алуминиевата обшивка с лекотата, с която горещ нож би разрязал размекнато масло. Разнесе се пронизително скърцане, последвано от гръмовен трясък в мига, в който „Патето“ се заби в кабината на боинга.

„Додж – помисли си той, щом крилете на „Патето“ се откъснаха, а остатъците от горивото се разляха по палубата и се възпламениха в миг от димящия двигател, – дано не си ни избил всичките!“

1.

– Попаднахме на нещо!

Дейн Мадок откъсна поглед от гледката зад предния прозорец – огромна безгранична шир от наситено сапфирена синя вода, сияеща под следобедното слънце – и обърна очи към командното табло, където приятелят му Кори Дийн се беше привел над екрана на един лаптоп. Преди Мадок да е успял да попита Кори за подробности, във вратата зад тях се появи внушителната двуметрова фигура на партньора на Мадок и негов бъдещ зет Юрая Боунбрейк – Боунс.

– Намерихме ли го? – нетърпеливо попита Боунс.

– Не съм сигурен какво сме намерили – отвърна Кори, без да отделя очи от екрана. – Но е много голямо.

– И тя така каза – саркастично подметна Боунс.

Кори продължи да разглежда образа на екрана още няколко секунди, след което се отпусна назад с недоволна въздишка.

– Но не достатъчно голямо.

– Каза тя на Мадок – добави Боунс.

Мадок, който отдавна беше придобил имунитет към неприличните шеги на приятеля си, долови нотките на недоволство в гласа на Боунс.

– Какво е това, Кори?

Кори завъртя екрана така, че Мадок да може да го види от пилотското място. Образът беше оранжев и зърнест – визуалната интерпретация на компютъра на отразените от морското дъно звукови вълни. За непривикналото око подобна картина би означавала просто шум, но Мадок беше видял достатъчно изображения от хидролокатора за странично сканиране, за да може да различи правите линии на нещо, което беше дело на човешките ръце. Все пак Кори беше истинският експерт.

– Начупено е на няколко парчета. Каквото и да е било, разпаднало се е на части, преди да достигне дъното. Ето това е най-голямото парче, което привлече вниманието ми. То е дълго и тънко...

Мадок вдигна предупредително пръст към Боунс.

– Да не си посмял!

Боунс просто продължи да се усмихва.

– Бих казал, че е около трийсет метра дълго – добави Кори. – „Уарата“ е бил дълъг сто и петдесет метра. Тук няма достатъчно отломки за толкова голям кораб.

Мадок се вгледа напрегнато в изображението.

– Съдейки по формата му, склонен съм да кажа, че по-скоро става дума за самолет. Има ли нещо подобно на картите?

– Чакай да проверя. – Кори набързо въведе няколко команди, след което сви устни в някакво подобие на обнадеждена усмивка. – Нищо. Ние сме първите, които откриваме нещо тук.

„Тук“ бяха водите покрай континенталния шелф на около двеста мили от върха на Южна Африка. Мадок и екипът му от търсачи на съкровища – Боунс и Кори, заедно с Уилис Сандърс и Мат Барнаби – претърсваха водите на южното полукълбо на борда на двайсет и пет метровата моторна яха „Морска пяна“ на другия край на света от обичайното им поле за дейност в Атлантика в търсене на станалия легендарен след изчезването си параход „Уарата“.

През 1909 г. дългият сто и петдесет метра товарно-пътнически кораб „Уарата“ с 211 пасажери и екипаж на борда напуснал Дърбан в посока към Кейптаун по пътя си към Лондон, но скоро след това изчезнал. Тръгналите по следите на кораба само задълбочили мистерията.

В началото се смятало, че „Уарата“ все още се държи на повърхността, но е изоставен от пътниците и се носи по течението, ала особено бурното море попречило на корабите на Кралските военноморски сили да навлязат в зоната, където се смятало, че се намира. Десет дни по-късно австралийс­кото правителство получило телеграма, в която се съобщавало, че е забелязан параход, който прилича на „Уарата“, да плава под пълна пара към Дърбан, но съдът, който и да е бил, никога не пристигнал в пристанището. Три дни по-късно на два различни кораба отбелязали в дневниците си, че са забелязали човешки тела във водата близо до устието на една река на триста километра на югозапад от Дърбан, но нито едно от тях не било идентифицирано със сигурност като някой от пътниците на изчезналия параход. През 1912 г. спасителен пояс с името на кораба бил изхвърлен от вълните на брега на Нова Зеландия, а тринайсет години след това пилот, летящ над същия участък от брега, съобщил, че забелязал останки, които приел за част от „Уарата“. Последвалите опити да открият отломките, за да добият поне смътна представа за станалото, се провалили, но въпреки това, или може би точно по тази причина, търсенето на изчезналия „Уарата“ придобило почти мистичен характер. Дори започнали да го наричат австралийския „Титаник“.

Мадок отначало си мислеше, че се опитват да го пратят за зелен хайвер, когато един богат писател на приключенски романи, встрастен в търсенето на потънали кораби, се свърза с него и успя да спечели вниманието му, като му предложи изгоден договор, за да опитат отново да открият „Уарата“, този път в открито море, за разлика от предишните крайбрежни проучвания. Офертата беше прекалено изгодна, за да я изпусне. Дори ако търсенето не дадеше резултати, което беше най-вероятният изход, връзката с писателя беше ценна, защото можеше да доведе до нови, още по-добре платени експедиции.

Сега обаче изглеждаше, че сделката ще даде неочаквани резултати, макар и несвързани с първоначалната им цел.

– Откриването на „Уарата“ винаги е било проблематично, но може би с помощта на тези отломки ще успеем да разрешим някоя друга морска загадка. – Мадок отне от скоростта и смени посоката на въртенето на витлата. – Така и така сме тук, можем да направим малко снимки.

– Ще подготвя „Ума“ – ухили се Боунс.

„Ума“ беше прякорът, който Боунс беше дал на тяхната ДУП – дистанционно управляема подводница. Въпреки че Мадок и Боунс, както и техният колега Уилис Сандърс, бяха бивши военноморски тюлени и опитни водолази, гмуркането с леководолазни апарати си имаше своите ограничения. „Ума“ можеше да отиде там, където хората просто не бяха в състояние да стигнат. Като например да се спусне до морското дъно на половин миля под корпуса на „Морска пяна“.

Докато Мадок позиционираше кораба над мястото, което Кори беше отбелязал, Боунс беше успял да подготви „Ума“ за спускане във водата. Миниатюрната подводница беше снабдена с видеокамера с висока разделителна способност и мощни светлини, но по време на спускането нямаше много за гледане. Екранът, който показваше видеосигнала от „Ума“, си оставаше все така черен, затова Мадок обърна поглед към хоризонта. За щастие морето беше спокойно, но зоната, където се намираха, на границата между Индийския и Атлантическия океан, беше известна с опасните си вълни, които навярно бяха причинили потъването на „Уарата“. Подводните условия бяха още по-предизвикателни, тъй като сблъсъкът на океаните създаваше извънредно силни течения в дълбочина. Боунс беше необичайно тих, погълнат от управлението на „Ума“ в дълбините на морето.

На малката подводница ѝ отне петнайсетина минути, за да достигне до морското дъно, и още пет, за да намери отломките. Сега вече Мадок съсредоточи цялото си внимание върху видеоекрана. Камерата на „Ума“ показваше разкрилия се в светлината на прожекторите ѝ подводен пейзаж. Морското дъно беше съвсем плоско и всичко беше оцветено в убито бежово – цвета на утаечния слой. А след това, почти изненадващо, се появиха отломките.

– Мадок – обяви Боунс, – както обикновено, беше прав наполовина.

Мадок в миг забеляза какво има предвид приятелят му. Макар да бяха леко покрити от натрупаната утайка, нямаше съмнение, че пред тях бяха отломките не на един, а на два самолета. Въпреки това не беше лесно да се различи къде свършва единият и къде започва другият. Самолетите се бяха сраснали като сиамски близнаци.

– Как ли се е случило? – изумено поклати глава Кори.

– Най-вероятно в резултат на сблъсък във въздуха – предположи Мадок. – Изглежда така, сякаш по-малкият самолет почти е успял да откъсне опашката на по-големия.

Боунс придвижи „Ума“ още по-близо. Показаха се пречупените подпори и останките от крилете, които се бяха откъснали. По-малкият самолет беше около една трета от размера на другия и приличаше на биплан с отворена кабина. По-големият на пръв поглед изглеж­даше повече като кораб, с широк корпус, по-пригоден сякаш да се носи по вълните, отколкото да лети на голяма височина. Но без съмнение беше самолет, защото част от едното крило все още си стоеше прикачена към корпуса и завършваше с двигателен обтегател, от който стърчаха три изкривени перки на самолетно витло.

– Ето ви един призрак от миналото – додаде Кори. – И двата самолета са много стари. На колко години мислите, че са?

– Трудно може да се каже – поклати глава Мадок. – Боунс, опитай се да издухаш малко от тинята. Виж дали можеш да намериш някакви опознавателни знаци.

Боунс прекара ДУП още по-близо, докато накрая подводницата практически не застана в смачканата кабина на малкия биплан. После я завъртя и даде газ на двигателите, които изстреляха струя вода към наноса. „Ума“ тръгна рязко напред, но Боунс бързо я върна на предишното място и насочи прожектора към мътния облак, който се надигаше над отломките. Само след няколко минути течението отнесе настрани утайките. Показаха се таблото с датчиците и старомодната ръчка за управление. В кабината имаше две седалки, но и двете бяха празни. Екипажът или се беше измъкнал преди катастрофата, или костите му отдавна се бяха разтворили в морската вода.

След като не откри нищо, което да им помогне да идентифицират самолета, Боунс върна „Ума“ назад и внимателно я прекара през зейналата дупка в горната част на корпуса на по-големия самолет.

Мадок усети, че го побиват тръпки, щом вътрешните стени на самолета сякаш се затвориха около него. За разлика от по-малкия биплан тази машина приличаше много повече на място, където бяха загинали хора, затворени завинаги в приготвения за морско погребение ковчег. Вътрешността му напомни малко на товарния отсек на съвременен военен самолет, което навярно също допринасяше за предчувствието му за нещо лошо. Не страдаше от клаустрофобия, но усещаше странно безпокойство, така че му се наложи да потисне желанието си да каже на Боунс да върне подводницата назад.

„Ума“ бавно премина през цялата дължина на товарния отсек, като камерата се спираше на всеки сенчест ъгъл в търсене на нещо, което да им помогне да идентифицират самолета. Но нямаше никакви отличителни знаци.

– Мисля, че можем да приключваме – обади се Мадок. – Ще направим още малко вътрешни снимки и ще ги изпратим на Джими. Може би ще успее да направи малко компютърни магии и да ни даде по-точна информация.

Ако някой изобщо беше в състояние да идентифицира падналите самолети по снимков материал, това беше старият приятел на Мадок, Джими Летсън. Джими беше едновременно отличен разследващ журналист и компютърен гений, и често помагаше на Мадок в проучването на въпроси, които варираха от древни корабни останки до сатанински световни конспирации.

– Чакай малко! – спря го Боунс, като върна „Ума“ и я наклони няколко градуса надолу. – Виж това!

Изображението показваше деформиран триъгълник, направен от нещо като черен метал, който лежеше на платформата, частично скрит в утайката.

– Какво е това? – попита Кори. – Да не е част от пропелер?

– На мен ми прилича повече на брадва – каза Мадок. – Дървената дръжка навярно е изгнила.

– Близко си. – Боунс прекара ДУП още по-близо, докато накрая предметът не изпълни целия екран. – Това е томахавка.

Мадок погледна скептично към приятеля си.

– Сигурен ли си?

– Можеш да ми вярваш, кемосабе .

Мадок почти съжали, че е задал подобен въпрос. Боунс, който беше индианец от племето чероки, едва ли би сбъркал нещо подобно.

Боунс проследи очертанията на обекта върху екрана.

– Може да се познае по извивката на острието и по шипа в задната част. Никой вече не прави такива оръжия.

– Исках да кажа, какво прави томахавка на борда на стар самолет близо до брега на Южна Африка?

– Струва ми се, че върху нея има нещо гравирано – намеси се Кори, като се взря отблизо. – Не мога да го разчета. Може би някакво име? А отдолу сякаш има добавена дата. Хиляда деветстотин петдесет и осма. Прав си, Боунс. Наистина останките са стари.

Мадок се загледа за около минута в екрана.

– Това не е девет. Седмица е. Хиляда седемстотин петдесет и осма.

Кори отново ококори очи.

– Виж ти!

Мадок кимна.

– Мисля, че трябва да я извадим от водата.