Възраждането на магията

СВОБОДА

На връх висок седеше Свободата.

Светкавици ѝ падаха в нозете,

звездите ѝ трептяха над главата,

вълните с гръм рушаха бреговете.

– Алфред, лорд Тенисън

Пролог

Върху щита, един от седемте, изковани в далечното минало, за да удържат мрака, падна едничка капка кръв.

Тогава силите на щита отслабнаха и мракът, търпелив като паяк, зачака десетилетията да отминат, а раната се разшири под тревата и земята.

И ето че в последния ден от онова, що беше, един добър човек съвсем невинно счупи щита. Мракът го възнагради със смъртоносна зараза, която се предаваше от съпруг на съпруга, от родител на дете, от непознат на непознат.

Докато умиращият свят тръпнеше, основите му – правителства, технологии, закони, транспорт, комуникации – се сгромолясваха като тухли от прах.

Светът свърши с взривове и плач, с кръв и болка, обзет от страх и ужас. Касиер, който подаваше рестото на клиент, майка, която хранеше детето си, бизнесмен, подал ръка за сключване на сделка – съвсем обикновени контакти, докосвания разпространяваха смърт като отровен облак над света.

Милиарди загинаха.

Нарекоха я Гибелта, защото беше истинска гибел – убийс­т­вена болест, която превземаше земята невъобразимо бързо, за която лек нямаше. Тя унищожаваше както престъпници, така и невинни, държавници и анархисти, привилегировани и бедни, с еднакво задоволство.

Милиарди измряха, а онези, които оцеляха – онези с имунитет – се бореха, за да преживеят още един ден, да намерят храна, да защитят убежището, на което разчитаха, да избягат и да се измъкнат от невижданото насилие, което се вихреше навред. Други, дори в най-тежкия час, подпалваха, разграбваха, изнасилваха, убиваха просто заради удоволствие.

Отровният облак, обгърнал света, бе пронизан от лъч светлина. Тъмнината пулсираше. Сили, отдавна заспали, се пробудиха. Някои грейнаха с ослепително сияние, от други плъзна мрак заради избора, който бяха направили.

Магията се възраждаше.

Едни се възползваха от чудесата, докато други изпитваха страх от тях. А някои ги мразеха.

Другите, различните, събуждаха страхове в нечии сърца. Загадъчните се сблъскаха със страха и омразата на онези, които ги преследваха. Правителства, които отчаяно се опитваха да задържат властта си, ги залавяха, събираха на едно място, измъчваха, експериментираха с тях.

Чародеи и магьосници се криеха или се бореха с онези, които в името на някакъв зловещ бог бяха готови да измъчват и унищожават, привързани към собствения си фанатизъм като към любовник.

В една бурна нощ едно дете пое първия си дъх, а светлината му засия и освети цялата земя. Дете, родено от любов и саможертва, от надежда и борба, от сили и мъка.

С този първи свободен вик, с майчините сълзи, със силните ръце на мъжа, който я пое, Вестителката направи първата си крачка, определена от съдбата. И магията взе надмощие.

През следващите години се водеха войни между хората, между тъмнината и светлината, между онези, които се биеха, за да оцелеят и съграждат, и онези, които се биеха, за да рушат и да властват сред руините.

Момичето растеше, растяха и силите ѝ. Обучаваше се години наред, допускаше грешки, побеждаваше, убеждаваше. Едно младо момиче, изпълнено с вяра и чудеса, протегна ръце към огъня и взе меча и щита. И се превърна във Вестителката. Магията започна да се възражда.

1.

Вилнееше буря. Притискаше я с необуздан, тласкан от вятъра дъжд. Съскащи, пронизващи светкавици прорязваха небето, отекваха тътнещи гръмотевици. Бурята се вихреше в нея, бушуваше гняв, който тя знаеше, че трябва да бъде потиснат.

Тази вечер щеше да донесе смърт с меча си, със силите си, със заповедите си. Всяка пролята капка кръв щеше да е по нейните ръце – това бе бремето на водача и тя го прие­маше.

Все още нямаше двайсет.

Фалън Суифт докосна с пръсти гривната на китката си. Направила я беше сама от дървото, което бе унищожила в пристъп на гняв, и бе я гравирала, за да помни и никога да не си позволява да поразява, когато е ядосана.

На нея пишеше: Solas don Saol.

Светлина за живот.

Тази вечер щеше да посее смърт, помисли си отново тя, но щеше да помогне на други да живеят.

По време на бурята огледа двора. Малик, учителят ѝ, я беше отвел на подобно място на четиринайсетия ѝ рожден ден. Този двор може би беше изоставен, носеше се единствено миризмата на черна магия, на овъглените останки на мъртви. Сякаш дочуваше предсмъртните викове на онези, които са били измъчвани. Сега тук имаше повече от шестстотин души – двеста и осемдесет – персонал, и триста трийсет и двама затворници.

Четиресет и седем от затворниците бяха деца, поне според разузнаването им, под дванайсет години.

Тя помнеше наизуст всеки сантиметър от двора – командния център – всяка стая, всеки коридор, камера, аларма. Беше направила подробни карти, беше прекарала месеци да планира спасителната операция.

За трите години, откакто започна да събира своя армия, откакто заедно със семейството си напусна дома си, за да дойдат в Нова надежда, това щеше да бъде най-значителната операция за освобождаване, която бяха провеждали.

Ако се провалеше...

Нечия ръка стисна рамото ѝ, вля в нея сили, както винаги. Обърна глава и погледна баща си.

– Ние ще се заемем с това – каза ѝ Саймън.

Тя изпусна сдържания дъх.

– Ще омагьосате камерите за наблюдения – прошепна тя и предаде информацията към елфите, за да могат те да разпространят новината.

Така онези, които следяха мониторите, щяха да видят единствено дървета, дъжд и подгизнала земя.

– Изключете алармите.

Заедно с останалите чародейки, Фалън се зае с магията, упорито, методично, докато бурята вилнееше.

Когато сигналът за готовност бе подаден, тя не обърна внимание на болката, даде заповед.

– Лъконосци, напред.

Охранителните кули трябваше да бъдат превзети, бързо и безшумно. Усети Тоня, която предвождаше лъконосците, приятелка, кръв от нейната кръв, да зарежда стрела и да стреля.

Сивите ѝ очи се фокусираха, тя видя как стрелите попаднаха в целта, в кулите на четирите ъгъла на затворническите стени мъжете падаха.

Тя пое напред, устреми се към електронните порти, използва силите си, за да ги обезвреди.

Подаде сигнали и войските нахлуха, елфите изкачиха стени и огради, превръщенците скочиха, използваха зъби и нокти, феите се плъзгаха с едва доловим шепот на крилата.

Следете времето, помисли си тя, докато говореше наум с командира на елфите, Флин, и с Тоня. Те щяха да нахлуят през трите врати едновременно и всеки водач щеше да насочи войниците към определена цел. Унищожи комуникациите, елиминирай охраната, завземи оръжейната, подсигури лабораторията. И преди всичко, защити затворниците.

След като стрелна с поглед баща си, на когото имаше пълно доверие, и забеляза куража и решителността, изписани по лицето му, тя издаде заповедите.

Изтегли меча, взриви ключалките на главните врати, нахлу и взриви и вторите, вътрешни врати.

Част от ума ѝ свързваше настоящия момент със затвора на Хатерас, с образите, които бе събудила, когато беше на четиринайсет. Беше почти същото.

Тук обаче войниците бяха живи, посегнаха към оръжията си. Докато се чуваше бумтенето на огнестрелните оръжия, тя замахна, подпали ножове и мечове така, че левите ръце на противниците се покриха с мехури и те изреваха от болка. Замахна с меча си, прикри се зад щита, докато напредваше през редиците на врага.

Проправяше си път с бой, чуваше викове, стонове, молби, които се носеха иззад железни врати, долавяше страха, отчаяната надежда, болката и объркването на хората там.

Фалън покоси войник, който се бе втурнал към радиото си, разряза апарата с меча, разпрати вълна от шок в цялата система.

Летяха искри, монитори угасваха, ставаха черни.

Ботуши трополяха по метални стълби и смърт, още смърт нахлуваше, когато стрелите прорязаха въздуха. Фалън посрещна куршум с щита си, отпрати го обратно право в стрелеца, докато се извиваше към метална врата някъде вътре в затвора.

Взриви вратата, а след това още две от другата страна, прескочи димящия метал, разсече трета врата преди да се втурне към стълбите, които водеха надолу.

Последваха я бойни викове. Войските ѝ щяха да се разгърнат, да влязат навсякъде – и в казарми, и в офиси, и в столовата, и в кухнята, и в лечебницата.

Заедно с останалите, тя се втурна към лабораторията и залата на ужасите. Там пътят им бе препречен от нова метална врата. Тя призова силите си, но спря дъха си, когато усети нещо... нещо тъмно.

Магия, черна, смъртоносна.

Вдигна ръка, за да задържи хората си.

– Отдръпнете се! – нареди тя и подпря с рамо щита си, прибра меча в ножницата, за да притисне длани към вратата, заключалките, широката каса на вратата, дебелия метал.

– Капан – прошепна тя. – Ако насилим вратата, ще се взриви. Отдръпнете се.

– Фалън...

– Отдръпни се – каза тя на баща си. – Мога да я обезвредя, но ще отнеме твърде много време. – Тя вдигна отново щита и меча. – След три, две...

Тя насочи силите и светлината си към мрака.

Вратата избухна, разпръсна огън, посипаха се горящи парчета метал. Шрапнелите забарабаниха по щита ѝ, някои профучаха и се забиха в стената зад нея. Тя се хвърли напред в пороя.

Видя мъж, гол, със стъклени очи и безизразно лице, прикован към маса за прегледи. Друг, в лабораторна престилка, се хвърли назад, отскочи на ръце, след това се изкатери по задната стена с невъобразима скорост.

Тя запрати сили към тавана, свали го на пода тъкмо когато Саймън се отмести встрани, за да избегне скалпела, хвърлен от трети мъж, преди да го обезвреди с един замах на камата.

– Потърсете други! – нареди Фалън. – Конфискувайте всички записки. Двама да обезопасят тук, останалите тръгваме, за да обезвредим другата част от това ниво.

Пристъпи към мъжа на масата.

– Можеш ли да говориш?

Тя чу мислите му, отчаяните опити да изрече думи.

Те ме изтезаваха. Не мога да помръдна. Помогни ми. Ще ми помогнеш ли?

– Дошли сме, за да помогнем.

Наблюдаваше изражението му, докато прибираше меча. Блокира хаоса на битката на горните етажи, докато поддържаше връзката между своя ум и неговия.

– Тук има жена – провикна се Саймън. – Дрогирана, раз­рязана, но диша.

Те ни нараняват, нараняват ни. Помогни.

– Добре. – Фалън сложи ръка на една от веригите и тя падна. – Откога си тук?

Не знам. Не знам. Моля те. Много те моля.

Тя заобиколи масата, за да свали веригата и от другата му китка.

– Преди да дойдеш тук ли избра мрака или след това? – зачуди се тя.

Той се надигна, по лицето му се изписа радост, когато запрати към нея светкавица. Тя просто я перна с щита и го прикова към масата.

– Така и няма да разберем – прошепна.

– Мили боже, Фалън. – Саймън се изправи, жената се бе отпуснала на рамото му.

– Трябваше да бъда сигурна. Можеш ли да я заведеш при някой лекар?

– Да.

– Ние ще се справим с останалото.

Когато приключиха, бяха освободили четиресет и трима затворници, сега трябваше да ги превозят. Останалите щяха да погребат. Медицинските лица дойдоха, за да се погрижат за ранените и от двете страни, докато Фалън се зае с изтощителната задача да провери затворените в килиите.

Знаеше, че някои ще бъдат като мъжете в лабораторията. Други със сигурност бяха пречупени, загубили ума си, а те щяха да донесат опасности за останалите.

– Почини си – каза Саймън и ѝ подаде чаша кафе.

– Има някои несигурни. – Тя отпиваше жадно кафе, докато разглеждаше лицето на баща си. Той беше избърсал кръвта и в лешниковите му очи грееше ясен поглед. Много отдавна той е бил войник, по друго време. Но сега бе станал отново.

– Трябва да ги преместим в един от центровете за лечение, преди да ги освободим. Защо в тези моменти винаги имам чувството, че ги държим като затворници?

– Не би трябвало, защото не е така. Някои никога няма да се оправят, Фалън, и въпреки това ги пускаме, освен когато представляват истинска опасност. Кажи ми сега, как разбра, че онзи мръсник на масата долу беше гадняр?

– Първо, не беше толкова силен, колкото си въобразяваше, и това пролича. Но беше логично заради магията на вратата. Другият с магически сили в лабораторията беше елф. Лош елф – отвърна тя с усмивка. – Елфите умеят да преминават през ключалки, но не могат да ги омагьосват. Усетих пулса му, когато свалих първата верига и той блъскаше неудържимо. Не трябваше да е така, ако беше упоен.

– Въпреки това свали и втората.

– Той щеше да го направи и сам. – Тя сви рамене. – Надявах се да го разпитам, но... ами... – Тя допи останалото кафе и благослови майка си и чародейките, които бяха създали тропиците и отглеждаха кафе. – Нещо за жената, която бяха зарязали?

– Фея. Никога няма да лети отново – изрязали са по-голямата част от лявото ѝ крило, но поне е жива. Майка ти я качи в мобилния медицински пункт.

– Добре. Феята има късмет, че не са я убили. Щом проверим ранените, искам да ми докладваш. Знам, че ти е трудно – добави тя. – Те са войници и повечето само са изпълнявали заповеди.

– Войници са – съгласи се той, – които просто са гледали и дори са били изкушени, докато са измъчвали затворниците, докато са затваряли деца в килиите. Не, миличка, никак не ми е трудно.

– Мога да го направя вместо теб, защото ми се налага, но не знам как.

Той я целуна по челото.

– Никога няма да ти се наложи да го правиш.

Тя разговаря с деца, които притежаваха магически умения и бяха откъснати от родителите си без умения, събра двама такива родители – истински или по избор – заключени в други килии.

Разговаря с онези, които бяха затворени години наред, с други, които бяха задържани преди дни.

Провери всеки от тях в подробните сведения, които имаше сега вече мъртвият командир на затвора, прегледа кошмарните описания на експериментите, извършвани в лабораторията.

И двамата Тъмни Загадъчни – вещерът, елфът – работили тук, бяха крили истинската си природа, така че разузнаването ѝ не бе открило хора с магически сили сред персонала.

Разузнаването не можеше да прави чудеса, помисли си тя, докато отбелязваше, че вещерът е загинал, а елфът бе военнопленник.

Бурята премина и утрото разпукна, когато тя минаваше за последно през сградата. Екипите по почистването вече работеха усилено, за да махнат кръвта, засъхнала по циментовите подове, стените и стълбите. Екипът по снабдяването бе събрал всичко, което си заслужаваше – храна, уреди, автомобили, оръжия, дрехи, обувки, ботуши, медицински материали. Всичко щеше да бъде описано, след това разпределено там, където имаше най-голяма нужда, или прибрано в складовете, докато не потрябва.

Екипът по погребенията копаеше гробове. Твърде много гробове, помисли си Фалън, докато излизаше навън и пресичаше калния двор. Днес поне не копаеха за някой от техните, а това означаваше, че денят е добър.

Флин се показа от гората, последван от вълка си Лупа.

– Седем от затворниците имат нужда от по-сериозно лечение – рече той. – Майка ти помага да ги прекарат до Седарсвил. Там е най-близката клиника, която може да се справи с нараняванията им. Останалите ги откарват към центъра за задържане в Хатерас.

– Добре.

Флин, помисли си тя, бърз – все пак беше елф – ефикасен и непоклатим като скала, с която можеше да се слее. Бе се запознал с майка ѝ и с биологичния ѝ баща, когато е бил тийнейджър.

Сега вече беше мъж и един от командирите ѝ.

– Тук ще ни трябва охрана на смени – продължи тя. – Хатерас е почти пълен, така че това място ще ни бъде нужно.

Тя избра няколко имена за охраната, включително брат си Колин.

– Ще уредя въпроса – отвърна Флин. – Само че Колин беше ранен по време на операцията, така че...

– Какво? – Тя се врътна към Флин и стисна ръката му като в менгеме. – Чак сега научавам.

– Ти си Вестителката, но майката на Вестителката е направо страховита, така че, когато ми каза да си затварям устата, това и направих. Той е добре – отвърна бързо Флин. – Куршум в дясното рамо, но е излязъл, и той се лекува. Мислиш ли, че майка ти щеше да замине с ранените врагове, ако синът ѝ не беше добре?

– Не, но...

– Не искаше да те разсейваме, брат ти също не искаше, а и той е по-скоро вкиснат, отколкото тежко ранен. Баща ти вече го натовари в буса, който пое към Нова надежда.

– Добре, добре. – Тя прокара ръце през късо подстриганата си коса, обзета от безсилие. – По дяволите.

– Освободихме триста трийсет и двама и не сме изгубили нито един човек. – Висок и слаб, с ярко зелени очи, Флин се обърна назад към сградата. – Повече никой няма да бъде изтезаван в тази адска дупка. Зарадвай се на победата, Фалън, и си върви у дома. Ние тук ще се справим.

Тя кимна и тръгна към гората, вдъхна аромата на влажна почва и мокри листа. В този блатист район, който навремето е бил част от Вирджиния, близо до границата с Каролина, насекомите жужаха и проскърцваха, а растението, което тя познаваше като сумак, растеше нагъсто като стена.

Навлезе навътре, докато не стигна в кръг, облян от искрящото утринно слънце. Повика Лоях.

Той се спусна надолу, за да се приземи, огромен, бял, разперил сребристи крила, сребърният му рог блестеше.

Въпреки победата, тя бе смъртно уморена. Притисна лице към силната му шия. В този момент бе най-обикновено момиче, което усещаше болката, със затворени сиви очи, с полепнала кръв по ризата, панталоните и ботушите.

Фалън яхна Лоях, настани се на седлото от златна кожа. Не използваше нито юзди, нито оглавник за аликорна.

– Baile – прошепна му тя. – У дома.

Той се издигна в синьото утринно небе, за да я отведе.

Когато пристигна в голямата къща между казармите на Нова надежда и фермата, където Еди и Фред отглеждаха децата си и насажденията, тя откри, че баща ѝ я чака на верандата, стиснал чаша с кафе в ръка.

Тя забеляза, че беше взел душ, гъстата му кестенява коса беше все още влажна. Той стана, пристъпи към нея и отпусна ръка на шията на Лоях.

– Върви да видиш как е. Сега спи, но ти ще се почувстваш по-добре. Аз ще се погрижа за Лоях. Има закуска и за двама ни, сложих я във фурната, за да е топла.

– Знаел си, че е ранен.

– Знаех също, че е добре. – Саймън замълча, когато тя скочи на земята. – Майка ти каза да не споменаваме, докато не приключиш, без повече приказки, а когато майка ти каже...

– Значи без повече приказки. Ще отида да го видя и ще се изкъпя. Закуската след това. Ами Травис и Итън?

– Травис е в казармата и работи с новите попълнения. Итън е у Еди и Фред и им помага с добитъка.

– Добре.

След като вече знаеше къде са другите ѝ братя, тя отиде да види как е Колин.

Влезе вътре и се насочи към стълбите на къщата, която им служеше за дом, макар да се съмняваше, че наистина някога щеше да стане такъв. Фермата, в която бе родена и расла, щеше да си остане нейният дом. Това място обаче, както и колибата в гората, където я обучаваше Малик, си имаше цел.

Отиде в стаята на Колин, където проснат на леглото, той хъркаше героично.

Направи крачка към него, постави внимателно ръка над дясното му рамо. Опъваше, болеше, забеляза тя, но раната бе чиста и вече заздравяваше.

Майка ѝ имаше сериозни умения, Фалън знаеше това. Остана още минута, докосна косата му – по-тъмно руса, отколкото на майка им. Колин напоследък я носеше къса и щръкнала като на войник или поне така си въобразяваше.

Имаше тяло на воин – мускулесто и стегнато, с татуировка на навита змия на лявата плешка. (Направена на шестнайсет, без позволението на родителите.)

Огледа хаоса, който цареше в стаята му – той продължаваше да събира всички незначителни съкровища, които харесаше. Монети, камъни, парченца стъкло, телчета, стари бутилки. Така и не се бе научил да прибира и сгъва дрехите си.

От тримата ѝ братя единствено той нямаше магически умения. И единствено той изглежда бе роден за войник.

Тя го остави да спи и слезе на долния етаж, в стаята си.

За разлика от тази на Колин, нейната стая беше безуп­речно подредена. На стените бе закачила карти – ръчно правени или принтирани, стари и нови. В сандъка пред леглото държеше книги – романи, биографии, истории, научни издания, и други, посветени на магията. На бюрото имаше сведения за войските, гражданите, обучението, базите, зат­ворите, хранителните продукти, медицинските запаси, за ма­неври, заклинания, графици и смени.

На нощното шкафче до леглото бе поставена бяла свещ и кристална топка – подаръци от човека, която я бе обучавал.

Тя свали дрехите си, хвърли ги в коша за пране. С дълбока въздишка влезе под душа, за да измие кръвта, потта, мръсотията и вонята от битката.

Обу дънки, износени на коленете, които едва стигаха до глезените на дългите ѝ крака, тениска, която ѝ беше широка, и слабото ѝ тяло потъна в нея. Обу си втория чифт ботуши, докато почисти онези, с които бе участвала в битката.

Запаса меча, след това отиде да закуси с баща си.

– Майка ти се върна – каза той и пристъпи към фурната, за да извади чиниите. – В клиниката е, но се е върнала.

– Щом закуся, отивам там. – Реши да пие само сок, искаше нещо студено.

– Трябва да поспиш, миличка. Повече от двайсет и четири часа си на крак.

Яйца – бъркани, бекон – препечен. Тя се нахвърли на храната като прегладняла.

– И ти – каза тя.

– Аз поспах малко по пътя на връщане и си подремнах добре на верандата, както казваше татко, преди ти да се прибереш.

Тя хапна още от яйцата.

– Нямам и драскотина. Нито една. Много от нашите бяха ранени, Колин също. А аз нямам и драскотина.

– Ранявана си преди. – Той отпусна ръка върху нейната. – И ще се случи отново.

– Трябва да видя ранените и те трябва да ме видят. И спасените. След това ще поспя.

– Идвам с теб.

Тя вдигна очи към тавана и се замисли.

– Трябва да останеш с Колин.

– Ще накарам Итън да поостане с него. Майка ти каза, че сигурно ще спи до следобед.

– Добре. Разкажи ми за затворниците – помоли тя и той въздъхна.

– Различни са. Някои са гадни типове, натрупали много омраза и страх към всички с магически умения. Малко вероятно е да им променим начина на мислене. Но пък може да образоваме някои от по-младите.

– Трябва да видят записите от лабораториите. Трябва да видят как хората са били упоявани, връзвани, измъчвани, как са се провеждали експерименти просто защото тези хора са различни.

Въпреки че от видяното в затвора стомахът ѝ се преобръщаше, тя продължаваше да се храни. Имаше нужда от сили, за да продължи.

– Да ги обучим.

Той забеляза горчивината в гласа ѝ, погали я отново по ръката.

– Съгласен съм. Това обаче може да почака някой и друг ден. Мнозина очакват мъчения и екзекуции. Ще им покажем, че се отнасяме хуманно към затворниците, с тър­пение.

– Тогава ще им покажем доказателство за контраста – довърши тя. – Добре. Някои обаче никога няма да се променят, нали?

– Така мисля.

Тя стана и отнесе двете чинии на мивката, за да ги измие.

– Няма смисъл да питам защо, но все се връщам към този въпрос. Преди двайсет години светът, който сте познавали, който мама е познавала, е престанал да съществува. Милиарди са измрели в мъка и страдание от Гибелта. Ние сме онова, което е останало, а се избиваме.

Обърна се да го погледне, този добър човек, който бе помогнал при раждането ѝ, който я обичаше и се биеше редом с нея. Войник, който бе станал фермер, а сега бе фермер, който отново водеше живота на войник.

Той нямаше магически умения, помисли си тя, но пък притежаваше много светлина.

– Ти нито си мразил, нито си се страхувал – продължи тя. – Отворил си дома си, след това и живота си за една непозната, преследвана чародейка. Можел си да я отпратиш, и мен, която съм била в утробата ѝ, но не си го направил. Защо?

Толкова много отговори, помисли си Саймън. Спря се на един.

– Тя беше истинско чудо, ти също, вътре в нея. Светът имаше нужда от чудеса.

Тя му се усмихна.

– И ще ги получи, независимо дали е готов или не.

Тя влезе на кон в града, заедно със Саймън, взе и Грейс, за да осигури на кобилата малко внимание и да я пораздвижи. Около тях се издигаха хълмове, зелени от лятото, обсипани с диви цветя. Тя помириса прясно разораната земя, чу виковете, дрънкането на метал от казармите, където се обучаваха новите.

Малко стадо сърни се показа сред дърветата на път към стръмния хълм, обрасъл с дървета. Небето над тях беше меко синьо, изпълнено с надежда след нощната буря.

Пътят, разчистен от изоставени коли и камиони – всички изтеглени до близък гараж за ремонт или разглобяване, се виеше към Нова надежда.

Повечето от къщите, помисли си тя, бяха ремонтирани и заети. Онези, които нямаше начин да бъдат спасени, също като автомобилите – използваха за части. Дървен материал, тръби, плочки, жици, всичко, което можеше да се използва. На свободните терени, зад грижливо издигнати огради пасеше добитък – млекодайни крави, кози, овце, няколко лами, коне.

На един завой на пътя пулсът на магията потръпваше от тропиците, които майка ѝ беше помогнала да създадат. Там растяха горички с цитрусови и маслинови дървета, палми, кафе, черен пипер и други растения и подправки. Работниците спряха, за да помахат.

– Чудеса – отбеляза простичко Саймън.

След като минаха пропускателния пункт, те влязоха в Нова надежда, навремето, в разгара на Гибелта, населен единствено от смърт и призраци. Сега градът процъфтяваше с повече от две хиляди човека и мемориално дърво в памет на мъртвите. Градините и оранжериите на общността, място на две мощни атаки, продължаваха да се обогатяват и раждат. Общинската кухня, която майка ѝ беше създала преди Фалън да се роди, приготвяше ястия всеки ден.

Академията по магия „Макс Фалън“, наречена на името на биологичния ѝ баща, училищата на Нова надежда, кметството, магазините, отворени за размяна, домовете по улица „Главна“, клиниката, библиотеката разкриваха живота, върнат с много усилия, решителност и жертви.

Нима всичко това не беше поредното чудо, питаше се тя.

– Фермата ти липсва – отбеляза тя, докато насочваха конете към обора.

– Ще се върна.

– Фермата ти липсва – повтори тя. – Ти я напусна заради мен, така че всеки път, когато идвам в Нова надежда, се радвам, че я остави заради хубаво място с добри хора.

Тя скочи от коня, погали Грейс преди да прехвърли юздите, за да ги върже.

Тръгнаха към някогашното начално училище, в което сега се помещаваше клиниката на Нова надежда.

Бяха направили промени през годините – Фалън се беше връщала през кристала, за да види как е започнало всичко. Във фоайето имаше столове за онези, които чакаха за изпит или преглед. Беше отделен кът с играчки и книги, събрани от изоставени къщи.

Две деца си играеха с кубчета – едното беше с крила, които трепкаха от удоволствие. Бременна жена плетеше над едрия си корем. Един тийнейджър се беше проснал на друг стол и не криеше отегчението си. Възрастен господин се беше прегърбил и гърдите му просвирваха, докато дишаше.

Когато тръгнаха към офисите, Хана Парсони – дъщерята на кметицата и сестра на Дънкан и Тоня – забърза по десния коридор, стиснала клипборд в едната ръка, а на врата ѝ висеше стетоскоп.

Тя имаше гъста грива от тъмноруса коса, прибрана на дълга опашка. Очите ѝ, топло кафяви, станаха по-дълбоки от удоволствие, когато ги видя.

– Надявах се да ви видя и двамата. Тук е препълнено – добави тя, – така че разполагам само с минута. Рейчъл ме е оставила да работя с пациентите, които имат часове, и с тези, които идват за бърз преглед, но аз ѝ помогнах с първите ранени. Не сме изгубили никого. Някои от хората, които сте освободили...

От нея се излъчваше състрадание, толкова дълбоко, че Фалън усети вълните по кожата си.

– Някои от тях ще имат нужда от дълго лечение, но нито един не е в критично състояние. Лана е невероятна. Как е Колин?

– Спи – отвърна Саймън.

– Няма нито температура, нито инфекция – добави Фалън.

– На всяка цена кажи на майка си. Тя знае, но ще се зарадва да го чуе.

Тъй като бе готова да предложи помощ на всички, Хана протегна ръка, за да докосне и двамата.

– Вие изглеждате много уморени.

– Дали да не...

Фалън вдигна ръка към лицето си, Хана я пое.

– Светлинен блясък. Ще ми се да не ти се налагаше да го правиш. Те трябва да видят усилието. Трябва да знаят какво струва, каква е цената на свободата. Да са наясно, че и ти плащаш цена.

Стисна ръката на Фалън, след това продължи със заниманията си.

– Здравейте, господин Баркър, елате да ви прегледам.

Той се размърда, след това изхриптя.

– Мога да почакам докторката.

– Какво ще кажете да отидем в стаята за преглед, само ще ви погледна. Тъкмо ще ви подготвя за Рейчъл.

Успокояваше и увещаваше, вместо да се обиди, помисли си Фалън. Такава бе Хана, която учеше за лекар, обучаваше се още от дете и работеше в спасителните операции от години.

Търпение, осъзна Фалън, бе една от магиите, които Хана владееше.

Тя видя момичето в офиса да работи бързо на компютъра – умение, което ѝ предстоеше да усъвършенства. Ейприл, спомни си тя. Фея, приблизително на нейната възраст. Беше ранена в атаката в градината преди две години.

Атаката бе започната от момиче с нейната кръв, братовчедка, дъщеря на брата на биологичния ѝ баща. Тъмни Загадъчни, чиято най-важна цел бе да я убият.

Момичето вдигна поглед и се усмихна широко.

– Здравейте. Лана ли търсите?

– Исках да видя ранените – има ли някой, който е в състояние да говори?

– Освободените затворници, които бяха прегледани, са в залата, а войниците, чиито рани са обработени, са изпратени или у дома, или в казармите. Останалите са в отделението. Джона и Каръл са на визитации, а Рей наблюдава онези, на които сме им спрели лекарствата. Тази сутрин всички бяха потънали в работа. А сега... – Тя отправи ведрата си усмивка на фея. – Рейчъл и Лана израждат бебе.

– Бебе ли?

– Една от затворничките...

– Лисандра Йе, вълк превръщенец – довърши Фалън, беше прочела всички доклади. – Че до термина ѝ имаше поне осем седмици...

– Контракциите ѝ започнали в мобилния пункт на път насам. Не могли да спрат раждането. – Ейприл стисна устни, когато долови тревога. – Направиха нещо като кувьоз, поне доколкото могат. Но видях, че Рейчъл е притеснена, въпреки че Джона я успокои, че не виждал смърт.

– А той щеше да види – опита се да се успокои Ейприл. – Джона щеше да разбере.

Фалън кимна и излезе.

– Смъртта не е единственото, което може да се случи – каза тя бързо на Саймън. – Лисандра Йе е била в този затвор четиринайсет месеца. Там е била изнасилена и онези са продължили с експериментите дори след като е забременяла.

– Имай доверие на майка си и на Рейчъл.

– Имам.

Тя тръгна по друг коридор. Класни стаи, превърнати в стаи за прегледи, манипулационни, операционни, складове, а една беше отделена за лекарства.

Родилна зала. Тя постави ръка на вратата, усети силата вътре. Долови енергията на майка си. Чу спокойния глас на Рейчъл и стоновете на жената, която раждаше.

– Имам – повтори тя и тъй като съдбата на жената бе в техни ръце, продължи към просторната столова, подредена като отделение за пациенти, които имаха нужда от продължително лечение и наблюдение.

Завеси – взети от други места или ушити – разделяха леглата и създаваха впечатление за цвят и ведро настроение. Мониторите пиукаха. Не бяха достатъчно за толкова много пациенти. Тя знаеше, че ще ги местят, ако се налага.

Видя Джона, който беше не по-малко уморен от нея. Закачваше интравенозна система.

– Започни откъм Джона – предложи Саймън, – а аз откъм Каръл.

Тя отиде при Джона и непознатата със затворени очи, отпуснала се на леглото. Кръговете под очите ѝ бяха тъмни и дълбоки. Кожата ѝ имаше сивкав оттенък, а косата, наситено черна, бе отрязана съвсем късо.

– Как е тя? – обърна се Фалън към Джона.

Той потри уморени очи.

– Дехидратирана, недохранена – това е нещо често срещано. Белези от изгаряния – и стари, и нови – по над трийсет процента от тялото. Пръстите ѝ са чупени и оставени да заздравеят сами. Майка ти поработи над тях и мислим, че тя отново ще може да използва ръцете си. Според досието е била там повече от седем години, една от най-дългогодишните затворнички.

Фалън погледна написаното. Нейъми Родригес, на четиресет и три. Чародейка.

– В сведенията е записан елф, който е взела под крилото си.

– Димитри – каза Джона. – Той не си знае фамилията, не я помни. На дванайсет е. Добре е, ако въобще може да се каже, че някой от тях е добре. Най-сетне се е съгласил да тръгне с група жени, които изписахме.

– Добре. Искам да...

Тя млъкна, когато жената отвори очи – почти толкова тъмни, колкото сенките около тях, и я погледна.

– Ти си Вестителката.

– Фалън Суифт.

Когато жената протегна ръка към нея, Фалън я пое. Нямаше физическа болка – медиците се бяха погрижили за това, но те не можеха да докоснат мъката ѝ.

– Момчето ми...

– Димитри. Той е добре. Скоро ще отида да го видя.

– Ще го доведем да те види – добави Джона. – Веднага щом можем. Сега е в безопасност, също и ти.

– Те опряха пистолет в главата му, затова трябваше да тръгна с тях. Казаха, че ще го пуснат, ако тръгна, но излъгаха. Беше пълно с лъжи. Упоиха и мен, и момчето ми. Той беше просто дете. Не ми позволиха да го видя отново, но аз го чувствах, чувах го. Държаха ни упоени, за да не можем да използваме силите си. Понякога ни запушваха устата и ни връзваха очите, стояхме оковани часове наред, може би дни. Водеха ни при онзи чакал и дяволите му, за да ни измъчва. Някои изглеждаха засрамени, въпреки това ни водеха при него. Знаеха какво правеше с нас.

Тя затвори очи отново. Сълзите потекоха, застичаха се по бузите.

– Изгубих вяра.

– Няма от какво да се срамуваш.

– Исках да убивам, първоначално живеех благодарение на това, че си представях как ги избивам до един. След това единственото ми желание беше да умра, да сложа край на всичко.

– Няма от какво да се срамуваш – повтори Фалън и измъчените очи се отвориха отново.

– Но ти дойде, въпреки че вече не ми беше останала вяра.

Фалън се наведе.

– Виждаш ли ме? Виждаш ли светлината в мен?

– Като слънце е.

– Виждам те, Нейъми. Виждам и светлината в теб. – Когато Нейъми поклати глава, Фалън постави ръка на бузата на жената и остави част от светлината да прелее у нея. – Те са я накарали да избледнее, въпреки това виждам светлината ти. Виждам светлината, която е сияла, която е приела уплашеното дете, малко, объркано, скърбящо момченце, и му е осигурила дом. Виждам светлината, която е била готова да се жертва за момчето. Виждам те, Нейъми.

Фалън се изправи.

– Сега си почивай и оздравявай. Ще доведем Димитри.

– Ще се бия за вас.

– Когато си добре – каза ѝ Фалън и се премести до следващото легло.

Обиколката ѝ отне почти два часа. Тя се пошегува с войник, който твърдеше, че е бил прострелян, а после започна да рита и настоява, че бил просто лош ден в живота му, утеши разстроените, вдъхна увереност на обърканите.

Преди да си тръгне видя слабо като вейка момче с тъмна кожа, седнало на крайчеца на леглото на Нейъми. Той ѝ четеше със запъване, с дрезгав глас след дълго мълчание, от една детска книжка, която бе намерил в чакалнята.

Тя излезе навън, за да глътне малко въздух, и видя, че баща ѝ също е навън и в момента целува майка ѝ.

– Няма ли да е по-добре да си вземете стая? Имате си цяла къща.

Лана обърна ясните си сини очи към Фалън и се усмихна.

– Браво на моето момиче. – Пристъпи бързо към нея и я притисна силно до себе си. – Толкова си уморена.

– Не само аз.

– Не само ти. – Тя се отдръпна. – Не изгубихме никого. Слава на богинята.

– Включително и за преждевременно роденото бебе ли?

– Включително и за него. Беше трудно, но най-накрая успях да накарам бебето да се обърне. Рейчъл искаше да избегне секцио, но ако раждането беше седалищно, нямаше да има мърдане.

– Момченце, а?

– Бренан. Килограм и осемдесет и девет грама, четиресет сантиметра. Рейчъл все още го следи, но е доволна как се развива, също и майка му. Тя е чудесна.

– Ти също. Върви си вкъщи, виж как е Колин, след това се наспи.

– Отивам. Тук ще се сменяме. Хайде да се прибираме всички.

– Трябва да поговоря с хората в залата, след това тръгвам.

Лана кимна и прокара пръсти през косата на Фалън.

– Ще видиш, че някои имат нужда от повече време, за да свикнат. Кейти се занимава с настаняването – те са толкова много, а повечето от тях все още не бива да остават сами.

– Има доброволци, които ще приемат някои – каза Саймън. – Онези, които изглеждат по-стабилни, могат да се настанят в жилищата, които подготвихме преди спасителната операция. Други обаче може да поискат да си тръгнат.

– Не трябва, все още не, но...

– Аз ще говоря с тях – увери я Фалън и поведе майка си към конете. – Искаш ли да се прехвърлим?

– Всъщност, язденето ще ми се отрази добре. – Лана изчака Саймън да се качи на гърба на коня, да протегне ръка и едва тогава се метна зад него. Някога гражданка, родена и расла в Ню Йорк, сякаш бе яздила цял живот. – Да се прибереш скоро – рече тя и се сгуши на гърба на Саймън, уви ръце около него.

Любов, помисли си Фалън, докато те се отдалечаваха. Може би това бе най-голямото чудо. Да я почувстваш, да я отдаваш и да я изпитваш.

Метна се на Грейс и пое към училището, с надеждата да убеди измъчваните, изтощените, болните и обезверените да повярват.