Дезертьорът

І.

ПЕШАВАР, ПАКИСТАН

АВГУСТ 2017

1.

Кайл Мърсър мина през голата стая. Беше на крака от дни – беше прекосил племенната граница, бе стигнал до покрайнините на този древен град и се беше спуснал по полегатите улици на стария квартал, за да стигне до този пуст апартамент, чиито стени бяха покрити с люпеща се боя и петна черен мухъл.

Прозорецът на третия етаж беше покрит с черен найлон, който се развяваше от топлите ветрове откъм долината. Найлонът проблесна в сребристо под лъчите на яркото слънце, след което в стаята отново притъмня. Отвън се чуваше шумът на уличния пазар и бързата реч на езика пущу, който Кайл беше овладял през годините. Но преди беше различно. Тук имаше повече хора, повече езици, насечените гласове се преплитаха и отекваха от почти докосващите се кирпичени стени на стария град.

Искаше да излезе и да се разходи през пазара, покрай купчините плодове, ядки и подправки. Да докосва, да опита, да помирише. Искаше да си намери и жена, която да изчука.

Но вместо това беше тук, в голата стая, в тъмното. Имаше работа за вършене. Тук нямаше жена за чукане. А само човек, на когото да причини болка.

Мъжът още беше в безсъзнание, клюмнал на дървения стол, с вързани отзад ръце. Лицето му беше подпухнало от боя. От устата му се точеше кървава лига.

Мърсър отиде при него и го зашлеви. Клепачите на мъжа затрепкаха и се отвориха. Устните се раздвижиха, но от устата не излезе никакъв звук.

Мърсър погледна окървавените клещи на пода. Веднъж и той самият ги беше опитвал, но това беше сякаш преди много време. Беше ги взел и сега те бяха негови. Но той не ги използва, за да заплашва. Това не беше неговият начин. Той просто действаше. Изтръгваш един нокът и човекът разбира, че това може да се случи отново, още девет пъти. И знае много добре как ще се чувства.

И той беше направил точно това. Беше изтръгнал и десетте, защото този тип беше корав кучи син. Мърсър нямаше нищо против. Това беше очаквано. Колкото по-корав е орехът, толкова по-сладка е сърцевината.

Мърсър изрита мъжа в пищяла и той изквича от болка. Не много високо, защото не му бяха останали сили. Може би никой не го беше чул. Може би на никого не му пукаше.

Мърсър се наведе напред. Лявото око на мъжа беше подпухнало и затворено, затова се вгледа в дясното – ивица лешниковокафяво, заобиколена от подута морава плът.

– Къде е той?

Устните на мъжа трепнаха. Зъбите му – трябваше да се смята за щастливец, още беше с всичките си зъби – проблеснаха над сцепената долна устна.

– М-м-ммм... – Устните се отпуснаха.

– Милано? Малдивите? Москва? Къде?

– М-м-ммм... майната ти...

Мърсър го фрасна с юмрук в лицето и му счупи носа. Кръвта рукна, а столът политна назад и падна на пода, смазвайки вързаните ръце на мъжа под тежестта на тялото му. Той изстена, а кръвта продължаваше да тече по лицето му и да образува локва около главата му на бетонния под.

Мърсър отиде в другия край на стаята и седна в тъмния ъгъл. Затвори очи. Пак беше там. Толкова лесно беше да се върне там, в онази тъмна зловонна стая, окован с вериги като животно. Не му пукаше от побоищата и заплахите. Можеше да понася плена, дезориентацията и несигурността, изгубването на представата за време. Беше трениран за това.

Най-лошото беше да гледа как тялото му се стопява от плена и недохранването. Как най-надеждният му и мощен инструмент се превръща в нещо отпуснато и съсухрено. Докосна лявата си ръка под бялата туника, която носеше. Мускулният тонус вече се връщаше. Никога не беше изчезвал напълно. Просто ги беше оставил да си мислят, че е изчезнал – че е свършен, че тялото му се е превърнало в безсилен предмет, лишен от смъртоносната си отрова. Те се подлъгаха и това беше последната им грешка.

Мърсър стана, върна се при пленника си и го погледна. Преди не много време той самият беше онзи на пода и гледаше нагоре. Онзи, който не решаваше какво предстои.

Не беше искал да изиграе коза си. Беше си помислил, че болката ще е достатъчна. Че тя ще е подходящата в играта, която всички те играеха. Но сега трябваше да направи следващата стъпка.

Клекна до мъжа. Кръвта беше престанала да се лее от носа му. Жертвата му дишаше бързо и плитко.

– Видях къщата ти – с тих и мек тон каза Мърсър. – До американското консулство. Хубава двуетажна постройка от бял камък. С дърво отпред, май беше евкалипт. Жена ти е с къса кафява коса, малко невзрачна, но се поддържа във форма. Стегнат задник. Колко голям е синът ти? На пет? Или на шест? Хубаво момче.

Мъжът го изгледа кръвнишки с подутото си око.

– Дай ми каквото искам и нищо няма да им се случи. Продължавай да се инатиш и нещо ще стане с тях. Имаш думата ми. Това е последната ти възможност. Кажи ми къде е той.

Онзи се загледа нагоре към него, сякаш мислеше. Но не за дълго. Щеше да защити семейството си. Всеки мъж на място би го направил. Устните му се разтвориха; опитваше се да заговори. Гласът му беше тих и дрезгав.

Мърсър клекна, за да го чуе.

– Кажи ми.

Мъжът му каза. Само шепнеше, но Мърсър го чу. И щом го чу, веднага разбра. Разбира се, че кучият син ще е там. Просто поредното завъртане на колелото.

Извади бойния си нож и преряза гърлото на мъжа. Кръвта плисна.

Мърсър избърса ножа в панталоните на умиращия и се изправи. Погледна обувките на мъжа. Кожени мокасини. Досега не ги беше забелязал. Бяха хубави, по-добри от сандалите, които беше взел от последния, когото бе убил. Свали ги от краката му и ги обу.

Кръвта от гърлото започна да тече на тънка струйка, гърдите вече не се издигаха и спускаха. Мъжът беше мъртъв.

Отвън долиташе напевният зов на мюезина от близката джамия. Гласът му беше нисък и тържествен, почти скръбен. В целия град хората щяха да прекъснат делата си, за да отвърнат на зова, да коленичат и да превият гърбове в общия акт на подчинение.

Кайл Мърсър беше имал навремето нещо подобно – общи ритуали, братство. Това беше армията, а в по-широк смисъл и страната му. Сега имаше единствено мишена. И направление.

ІІ.

КУОНТИКО, ВИРДЖИНИЯ

АВГУСТ 2018

2.

– Кажете ми нещо, господин Броуди. Нямаше ли начин да не застрелвате мулето?

Главен пълномощен офицер Скот Броуди не можеше да повярва, че са го извикали в кабинета на генерала, за да говорят за шибаното муле. Не беше останало нищо за казване. Всичко, което можеше да се каже за мулето, вече беше казано.

Генерал майор Стивън Хакет беше началник на Военната полиция на армията на САЩ, а Броуди беше специален агент в армейския ОКР, Отдела за криминални разследвания, който беше детективската ръка на ККР, Командването за криминални разследвания. Задачата на ОКР беше да решава всички проблеми с налагането на закона в армията, а на герба му пишеше „Направи това, което трябва да се направи“. Броуди вземаше това мото присърце. Критиците му можеха да кажат, че го интерпретира като... ами... направи това, което трябва да се направи.

Кабинетът на началника на Военната полиция се намираше в Куонтико, Вирджиния, на около шейсет и пет километра южно от Вашингтон. Базата на Морската пехота беше една от най-големите и в нея се намираха още и Военноморската криминална следствена служба, станала прочута покрай телевизионния сериал „Военни престъпления“, както и на Военновъздушната служба за специални разследвания. Куонтико беше и дом на Академията на Администрацията за борба с наркотиците, Академията на ФБР и Лабораторията на ФБР. Властите явно бяха съсредоточили тук всички тези служби с идеята за сътрудничество помежду им и за по-малко разходи, но като се имаше предвид как стоят нещата като цяло, това най-вероятно беше някаква случайност.

В кабинета на генерал Хакет бяха и полковник Стенли Домброски и пълномощен офицер Маги Тейлър. Домброски беше човекът, който обикновено даваше задачи на Броуди. Маги Тейлър пък беше наскоро назначеният партньор на Броуди.

Хакет изглеждаше като генерал от кастинг – висок метър и осемдесет, с къса сива коса и поза, която те караше да си мислиш, че някой е напъхал прът в задника му. Полковник Домброски пък приличаше на продавач на бира във Фенуей. Беше висок метър и седемдесет, поне с двайсетина излишни килограма, доста плешив и с вечна четина. Освен това създаваше впечатление, че не е от най-острите щикове в армията – но при Стенли Домброски нямаше нищо тъпо. Броуди подозираше, че Домброски никога няма да се издигне по-високо от полковник. Армията държеше генералите да изглеждат като генерали, макар че това често беше в нейна вреда.

Армията обаче нямаше проблем с външността на Маги Тейлър и ако на двамата с Броуди не им се налагаше често да бъдат под прикритие, със сигурност щеше да използва снимката ѝ за наборните си постери. Маги беше висока метър и седемдесет и пет, имаше къса руса коса, съвършен нос, пълни устни, бляскави кафяви очи, излъчващи интелект, и перфектно стегнато тяло.

Броуди беше висок, с кафява коса с цивилна прическа, и смяташе, че изглежда доста добре, ако можеше да се вярва на безпристрастните мнения на бивши приятелки и на майка му. Днес носеше джинси, черна тениска и спортно сако уж „Армани“, което си беше купил в Тайван за дванайсет долара. Армейските криминални следователи обикновено се обличаха цивилно, освен ако не бяха под прикритие и не се представяха като неуниформени военнослужещи. Маги Тейлър обаче беше с униформа, защото така изискваше протоколът, когато те вика генерал. Домброски, който винаги беше униформен, им го беше напомнил с имейл, който Броуди не беше прочел. Беше сигурен, че по-късно Домброски ще му чете конско, задето не си чете имейлите, което си беше самата истина – но за Броуди повечето официални армейски имейли трябваше да се разглеждат като спам.

– Господин Броуди?

Обръщението към мъжете пълномощни офицери беше „господин“, а към жените – „госпожица“. Пълномощните офицери бяха различни от лейтенантите, капитаните, полковниците и генералите и битуваха в сивата зона между сержантите и военните офицери. Според Броуди рангът беше доста сладък. Нямаш командирски отговорности и никой не се обръща към теб със „сър“, но пък можеш да пиеш в офицерския клуб.

Стената зад Хакет беше покрита с поставени в рамки грамоти и награди, както и с негови снимки с други генерали и със сегашния министър на отбраната. Имаше и снимка на Хакет в пустинна бойна униформа и с автомат М4 в ръка; Броуди подозираше, че е стрелял с такъв само на учебно стрелбище. Генерал Хакет със сигурност не знаеше какво е по теб да стреля надрусан селяндур, препускащ на муле без седло в пущинаците на Кентъки.

„Нямаше ли начин да не застрелвате мулето?“ Въпросът на генерала още висеше във въздуха. А когато генерал ти задава въпрос, колкото и тъп да е той, от теб се очаква да отговориш.

– Целих се в заподозрения на мулето, сър – каза Броуди. – А не в самото муле – добави той, за да бъде кристално ясен.

Тейлър сподави смеха си. Двамата бяха работили заедно само по този случай, но Броуди беше започнал да забелязва, че тя намира погрешните неща за смешни, при това в погрешни моменти. Освен това Тейлър беше истинско злато, ако питате мулето. Тя беше спасила живота му.

Преди два месеца Броуди и новата му партньорка бяха пратени във Форт Камбъл в Кентъки, където беше избухнала сериозна метамфетаминна епидемия. Някой в базата беше продал кристалчетата на куп войници, а никой нормален не иска да види М4, способен да изстрелва по седемстотин куршума в минута, в ръцете на някой надрусан до козирката. Но армейските агенти на ОКР в Камбъл, дори с помощта на АБН, не бяха успели да открият кой произвежда и пласира стоката. Затова се бяха обърнали към главен пълномощен офицер Броуди.

Скот Броуди, сега на трийсет и осем, беше влязъл в армията на двайсет и една. Работеше като агент на ОКР от дванайсет години. През това време се беше справял с убийци, изнасилвачи, крадци от Пентагона и хора, опитващи се да продават военни стоки на терористи. Беше работил здраво, за да се утвърди като човека, към когото се обръщат, когато другите не могат да разрешат някой случай. И случаят с метамфетамините в Кентъки беше един от тези.

Двамата с Тейлър работеха под прикритие като чиновници в офиса на главния адютант и за по-малко от два месеца успяха да идентифицират всички членове на малкия картел. Тарторът беше старши сержант Енос Хадли, който работеше в оръжейната на Националната гвардия, а негов братовчед произвеждаше стоката в някаква затънтена дупка. Сержант Хадли имаше десетина души в базата, военни и цивилни, които играеха ролята на пласьори.

В деня, в който ОКР трябваше да направи удара си, някой беше предупредил Хадли и той беше офейкал от базата с пикапа си, като беше взел със себе си един М4 и толкова муниции, че спокойно можеше да нахлуе в Северна Корея. Броуди и Тейлър го подгониха с необозначена кола.

Не си бяха направили труда да уведомят Щатската полиция на Кентъки, защото армията обича да решава сама проблемите си. Освен това не се бяха обърнали към Военната полиция за подкрепления въпреки протестите на Тейлър – Броуди ѝ беше обяснил, че не е прекарал седем седмици в дълбоката провинция само за да позволи някой друг да отнесе славата.

„Броуди, тези типове са побъркани“ – беше го предупредила Тейлър.

А тя го знаеше. Тейлър също беше от тази част на света – ивицата сурова земя, виеща се от южната част на щата Ню Йорк до северната граница на Алабама, известна като Апалачите. Тя беше пълна с прочути с избухливостта си типове с шотландско-ирландски произход като Енос Хадли, който в момента следваше генетичния императив на предците си и бягаше към Възвишенията – или в този случай, към чукарите.

„Ще се справим“ – беше я уверил Броуди.

И така беше решено. Броуди беше по-старши. Той беше главен пълномощен офицер четвърти ранг; Тейлър – с пет години по-млада и само от една година в ОКР – беше първи ранг. Броуди беше сигурен, че ако продължава в същия дух, ще стигне до главен пълномощен офицер пети ранг – най-високия. Не беше толкова сигурен в изгледите самият той да се издигне толкова. И постъпките като тази до голяма степен бяха причина за несигурността му.

Бяха подгонили Хадли в планините, в които беше израснал, и когато той стигна до затънтената колиба на предците си, Броуди и Тейлър бяха на по-малко от четиристотин метра зад него и го видяха как влиза тичешком в някаква плевня. Броуди си помисли, че е решил да се барикадира там, което щеше да ги принуди да се обадят на местния шериф и да му кажат да доведе специален отряд и да чакат, докато Хадли се предаде или докато пръсне малкото мозък в главата си.

Но не се случи това. Докато изскачаха от колата с 9-милиметрови „Глок“ в ръце, Хадли излетя от плевнята на гърба на муле, за което по-късно установиха, че дължи отличната си форма от пренасянето на суровини до лабораторията за метамфетамини от почти година и половина.

Хадли се понесе към тях като някакъв подивял Джеронимо, като стреляше на автоматична; беше истинско чудо, че не успя да ги улучи. Колата им обаче не извади такъв късмет.

Броуди отвърна на огъня в опит да убие типа, който се опитваше да убие него, както те учат в курса по начално военно обучение. Да улучиш човек върху муле обаче се оказа доста сериозно предизвикателство, особено ако стреляш и в същото време се опитваш да намериш прикритие. Така вместо Хадли Броуди улучи мулето в задника.

Мулето се изправи на задните си крака и Хадли падна. Претърколи се и се надигна, като продължи да стреля. Тейлър отвърна на огъня и го простреля в дясното рамо. По-късно твърдеше, че целта ѝ била да го рани; Броуди знаеше, че това са пълни глупости, тъй като военните не те учат да се целиш, за да раняваш. Но както казваха в армията, „целих се точно в това, което улучих“.

В крайна сметка и мулето, и Хадли оцеляха. Броуди обезоръжи Хадли и го превърза, за да не му изтече кръвта, докато Тейлър се правеше на доктор Дулитъл, като му гукаше успокоително и бинтоваше раната му. „Господи, Броуди! – каза му тя. – Трябваше ли да прострелваш мулето?“ Това беше първият, но явно не и последният път, когато щеше да чуе този въпрос.

Простреляното муле се превърна в медийна сензация, а интернет полудя. Организацията за защита на правата на животните ПЕТА излезе с остър протест; мнозина пък посочиха, че мулето е животното талисман на Уест Пойнт. Нямаш ли срам, Броуди?

Говорител на Пентагона се извини за прострелването на мулето, армията плати за ветеринарното лечение и добичето се възстанови напълно. За да компенсира малоумната жена на Хадли за психическите страдания, които понесла, когато видяла горкото животно във ветеринарната лечебница, армията ѝ даде достатъчно пари да си купи породист жребец от Кентъки.

Единствената добра новина беше, че името и снимката на Броуди не стигнаха до медиите, което беше жизненоважно, като се имаше предвид по какви случаи работеше обикновено. Същото се отнасяше и за Тейлър, която се превърна в герой в ККР, тъй като именно тя беше простреляла Хадли и по този начин беше спасила живота на всички, включително и на мулето. Броуди ясно си даваше сметка, че ако беше успял просто да убие Хадли, на никого нямаше да му пука и щеше да спести куп неприятности на всички.

Хакет прелисти някакви документи на бюрото си.

– Не ви извиках заради мулето. – Погледна Броуди и Тейлър и направи пауза за по-драматичен ефект. – А заради Кайл Мърсър.

Кайл Мърсър. Най-прочутият армейски дезертьор след редник Еди Словик, войник от Втората световна война и последният, екзекутиран за дезертьорство.

Изведнъж срещата стана извънредно интересна за Броуди.

3.

Броуди се опита да си спомни какво знае за случая. Капитан Кайл Мърсър беше от Първото оперативно подразделение на специалните сили – Делта, по-прочута като Делта Форс. Той беше елитът на елита, едно от най-мощните оръжия във военния арсенал и върхът на копието в кампанията срещу талибаните в Афганистан. Една нощ преди три години, докато бил с малък екип в отдалечен аванпост в Хиндукуш, изчезнал. Според колегите му капитан Мърсър най-вероятно бил избягал някъде след полунощ. Взел със себе си цялата си екипировка, включително очилата за нощно виждане и автомата М4, но никой не го видял да напуска аванпоста и никой не забелязал липсата му до настъпването на утрото. Заключение – дезертирал.

Дезертьорството е рядкост. Дезертьорството във военна зона като Афганистан е още по-голяма рядкост. А дезертьорството във военна зона на офицер от елитна част е нещо нечувано. Дезертирането на капитан Мърсър беше медиен кошмар, който армията отчаяно се опитваше да овладее.

Освен това то беше и сериозен риск за сигурността предвид уникалната роля на Мърсър като офицер от специалните части. Той разполагаше със строго секретна информация, която можеше да попадне в ръцете на талибаните или Ал Кайда, ако бъдеше заловен. Ако някой можеше да издържи на изтезания, това беше офицер от Делта Форс. Но всеки човек си има някакви граници.

За мисията на Мърсър в Афганистан Броуди знаеше само онова, което беше общоизвестно от медийните репортажи – иначе казано, почти нищо. Делта Форс бяха в компетенцията на Общото командване на специалните операции (ОКСО), което контролираше елитните специални отряди в армията, флота и ВВС. А пълният списък на отрядите под контрола на ОКСО и на техните задължения си оставаше секретен. Командването беше създадено през 1980, но беше станало активно едва след 11/9, когато Пентагонът се стремеше да заеме по-агресивна антитерористична поза и да утвърди контрол върху тайни операции, които открай време бяха в компетенцията на ЦРУ. Самото съществуване на специалните отряди на ОКСО беше признато в края на деветдесетте. Затова капитан Мърсър беше енигма още преди да изчезне в нощта в суровия планински масив в една от най-опасните и забравени от Бога части на света.

Мисията на екипа на Мърсър, каквато и да беше била, явно беше била прекалено важна, за да бъдат пратени патрули да издирват изчезналия им другар. Вместо това веднага след докладването за изчезването били изпратени патрули от бригадата, работеща в района. В издирването се включили също хеликоптери и дронове.

Аванпостът на Мърсър се намирал близо до границата с Пакистан, където талибаните намирали убежище, преди да се върнат в Афганистан, за да воюват срещу американските и афганските части. Трудният терен бил осеян със СВУ – самоделни взривни устройства.

По време на издирването на капитан Мърсър двама войници изгубили живота си при два отделни случая – единият бил убит от засада, а другият от поставено край пътя СВУ. Медиите не бяха направили връзка между инцидентите, но Броуди и други военни бяха наясно, че тези войници – редовни пехотинци – никога не биха патрулирали из племенните територии до пакистанската граница, освен ако не са издирвали Мърсър. Така по ръцете на дезертьора вече имаше кръв.

На най-високо ниво в Пентагона било решено на консервативните родители на Мърсър от Сан Диего да бъде съобщено, че синът им се е самоотлъчил, което беше по-добре, отколкото да им се каже, че е дезертьор, кандидат за дълга ваканция в затвора „Левънуърт“ или дори за смъртно наказание.

Броуди си помисли, че днес войната е толкова обвързана с общественото мнение, колкото и със самото водене на бойни действия. Американските войници не се предават. Тях ги пленяват. И те не отстъпват. А само се дислоцират на по-задни позиции. И не дезертират. А се самоотлъчват.

Като криминален следовател Броуди беше много добре запознат с нюансите на двете понятия. Разликата между дезертьорство и самоотлъчка беше преди всичко в намерението, продължителността и дълга. Законът, както е постановен в член 85 (дезертьорство) и 86 (самоотлъчка) от Общия кодекс на военното правосъдие, гласеше, че ако войник възнамерява да напусне армията завинаги и ако причината да напусне поста си е да не изпълни важен дълг, той трябва да бъде съден за дезертьорство. И обратно, ако войникът не е възнамерявал да се маха завинаги и/или не е напуснал поста си, за да не изпълни важен дълг, простъпката му следва да се разглежда като самоотлъчка.

Броуди си спомни един класически пример за войник от автопарка на Форт Сам Хюстън в Тексас, който един ден решава, че му е писнало да поправя повредени бронетранспортьори и че иска да е в Арканзас и да чука приятелката си. Първо армията ще приеме, че той не е възнамерявал да се махне завинаги и че може би един ден ще се вразуми и ще се върне във Форт Сам. Освен това, колкото и съществена да е смяната на маслото на бронетранспортьор, тя не се смята за важен дълг.

Воденето на бой е важен дълг. Обезвреждането на СВУ е важен дълг. Ескортирането на конвой през враждебна територия, пълна с типове с гранатомети, е важен дълг. В общи линии всяка работа, която е опасна и с която всеки нормален човек би предпочел да не се захваща, за да не бъде убит, се смята за важен дълг. Така че когато войникът от автопарка на Форт Сам Хюстън най-сетне се вразуми и се върне в базата, или бъде арестуван от военната полиция, той ще бъде наказан за самоотлъчка, а не за дезертьорство.

За самоотлъчка той може да бъде понижен, лишен от заплата и да прекара няколко дни в ареста, но все пак ще бъде оставен в армията.

За дезертьорството най-тежкото наказание според закона все още беше смърт.

Броуди обаче знаеше, че налагането на смъртно наказание е малко вероятно, освен ако след дезертирането не си направил нещо особено гадно, като например да помагаш на врага да убива бившите ти бойни другари или да го улесняваш по други подобни начини. Последната екзекуция за дезертьорство беше извършена през Втората световна война, когато през 1945 редник Еди Словик се изправил пред наказателния отряд. Днес най-вероятното наказание за дезертьорство беше позорно уволнение от армията след разжалване и отнемане на дължимите възнаграждения, както и затвор за не повече от пет години.

Случаят на Мърсър обаче беше различен. Той не беше някакъв новобранец, а офицер начело на екип, разположен дълбоко във вражеска територия. Прекъсването в командването, предизвикано от внезапното му изчезване, би могло да изложи хората му на голяма опасност. Освен това той беше разполагал с ценна информация за американските антитерористични операции, която би могла да бъде използвана срещу другарите му. И накрая, двама войници бяха изгубили живота си, докато го бяха издирвали. Това беше сериозен проблем и армията нямаше да се отнесе снизходително към капитан Кайл Мърсър. Особено ако беше дезертирал, за да премине на страната на врага – което беше малко вероятно, но все пак възможно.

Три месеца след изчезването на Мърсър най-лошите страхове на армията се сбъднаха – талибаните пуснаха видеозапис със заложници, разпространен в джихадистки сайтове и отразен от всички основни медии. Записът показваше Мърсър, коленичил пред петима талибански бойци. Беше очевидно, че не се е озовал там доброволно – и че евентуалното му предложение да стане джихадист е било отхвърлено. Изглеждаше зле – изпит, изпосталял, с празни очи, брадясал. Беше облечен в бяха туника и торбести бели панталони. Похитителите му бяха изцяло в черно и държаха калашници пред гърдите си. Видеото се появи през май 2015, след като обществеността вече беше видяла множество подобни записи на ИДИЛ, следващи един и същи трагичен сценарий – нереалистични и невъзможни искания, следвани от бездействие на Запада и в крайна сметка завършващи с обезглавяване. Но Мърсър беше заловен не от ИДИЛ, а от талибаните, а те искаха да сключат сделка. Един от похитителите му прочете списък с имената на шестима талибански командири, които в момента се намираха в Гуантанамо и които трябваше да бъдат разменени за капитан Мърсър. Самият Мърсър не каза нищо. Просто гледаше безизразно, без да показва никакви емоции. И никакъв страх. След като изброи исканията си, талибанският боец сграбчи Мърсър за тила и се обърна към обектива.

– Този е един от най-големите ти воини, Америка – каза той на пущу. – Намерихме го да бяга като долен страхливец. Бихме го убили като куче, но нашите братя муджахидини са по-важни. Ние сме верни на нашите войници. А вие? – И с това записът свърши.

Когато го гледа за първи път, Броуди си беше помислил, че е странно, че Мърсър не говори. Обикновено беше по-ефективно – и деморализиращо – да накараш пленника да изрече исканията. Възможно беше похитителите му да са се опитали да го накарат да отправи посланието и той да е отказал, дори след изтезания. И затова те говореха, докато капитан Мърсър беше коленичил в прахта, предизвикателен с мълчанието си и с безстрашния си поглед.

След пускането на клипа родителите на Мърсър също излязоха със собствен запис, с който се обръщаха към похитителите на сина им. Броуди помнеше предаването. Изглеждаха така, сякаш не бяха спали седмици наред, и с треперещи гласове прочетоха предварително написаното си обръщение към някаква банда фундаменталистки ненормалници в другия край на света.

Бети Мърсър изглеждаше определено по-зле от съпруга си. Беше с пепеляво лице и се тресеше, и не след дълго каза защо – бяха ѝ открили рак на панкреаса и ѝ оставаха само няколко месеца живот. Тя умоляваше да освободят сина ѝ с надеждата да го види за последен път, преди да си отиде. Дори цитира Корана – нещо, че Божията милост била по-силна от гнева Му.

Но очевидно талибаните не се интересуваха от милост. Или може би не им беше харесало, че жена от Епископалната църква в Калифорния цитира свещеното им писание. Така или иначе, отговор нямаше. След половин година г-жа Мърсър почина. Никой повече не чу никаква вест от Кайл Мърсър и похитителите му.

Генерал Хакет обаче разполагаше с нова секретна информация.

– Преди осем месеца научихме, че капитан Мърсър е избягал от похитителите си и най-вероятно от района. Това беше всичко, с което разполагахме допреди три дни, когато получихме съобщение, че стар армейски приятел го забелязал в чужбина. – Хакет погледна Броуди и Тейлър. – Искам да откриете капитан Мърсър, да го задържите и да го върнете у дома, за да се изправи пред военния съд. След разследване, разбира се – не забрави да добави той.

Броуди се запита къде ли би отишъл самият той, ако беше служил в специалните части в едно от най-враждебните места на света и след това е бил държан в плен от безмилостен враг, бил е подлаган години наред на физически и психически изтезания и накрая е успял по някакъв начин да избяга, давайки си сметка, че ще бъде съден за дезертьорство, ако се върне у дома. Някой тайвански плаж с май тай му се виждаше добър избор. Направо му идеше да започне да си стяга багажа.

– Той е в Каракас във Венецуела – каза Хакет и за по-весело добави: – Световната столица на убийствата.

По дяволите!