Да задържиш мечтата

Първа част

Матриарх

Изричам истината не толкова, колкото мога, а колкото смея, и като остарявам, започвам да смея повече.

Монтен

1.

Ема Харт бе вече почти осемдесетгодишна, но не изглеждаше на годините си, тъй като винаги ги бе приемала леко. Седнала зад писалището си в горния хол на Пенистън Роял през тази светла априлска сутрин на 1969 година, Ема наистина се чувстваше далеч по-млада.

Седеше на стола изправена, а от живите ѝ зелени очи, умни и проницателни под понабръчканите клепачи, нищо не убягваше. Отдавна блестящата ѝ червено-златиста коса бе станала сребриста, но оформена по последна мода, се спускаше драматично около облото ѝ лице. Макар сега набръчкано от годините, изящната ѝ костна структура бе запазила неговата яснота, а кожата все тъй напомняше прозрачността от младите години. ­Въпреки че голямата ѝ хубост с времето бе поувехнала, външният ѝ вид, както винаги, бе внушителен и стилен.

За натоварения си работен ден, който предстоеше, тя бе избрала семпла вълнена рокля в любимия ѝ син цвят. Бялата дантелена яка допринасяше за мекотата и женствеността на шията, а на ушите ѝ блестяха дискретни диаманти. Освен златния часовник и пръстените, нямаше никакви други накити.

След пристъпа на бронхиална пневмония предишната година сега беше в цветущо здраве, не можеше да се оплаче от никаква слабост и бе изпълнена с неспирната енергия, характерна за младите ѝ години.

„В това ми е проблемът – как да насочвам тази проклета енергия – помисли си тя, остави писалката и се облегна. Усмихна се и си каза: – Дяволът обикновено намира работа за ръце, които няма какво да правят, тъй че по-добре да се заловя с новия си проект, преди да съм допуснала някое отклонение.“ Усмивката ѝ се разшири. Повечето хора смятаха, че има достатъчно работа, за да стои бездейна, тъй като продължаваше да контролира огромната си бизнес империя, разпростряла се вече в половината свят. Тя наистина изискваше непрестанния ѝ контрол, но в последно време предизвикателствата не бяха толкова много. Ема винаги бе успявала именно чрез предизвикателствата, а те сега ѝ липсваха. Според нейните разбирания да играеш на куче пазач не бе толкова вълнуващо. Това не разпалваше въображението, не доставяше оня сърбеж в кръвта, не предизвикваше адреналина ѝ, както при сделките. Да настройва ума си срещу противниците в бизнеса и да се бори за власт и господство на международния пазар бе станало за нея такава втора природа, че сега без това не можеше да се чувства добре.

Изправи се неспокойна, прекоси стаята с бързи леки стъпки и отвори един от стигащите до тавана прозорци. Пое си дълбоко дъх и надникна навън. Небето беше безупречно синьо, без нито едно облаче, струеше пролетна слънчева светлина. По голите клони се виждаха нежнозелените пъпки, а под големия дъб в ъгъла на градината напосоки засадените жълти нарциси изправяха глави под напора на бриза. И тя се сети и на глас изрече стиховете на Уърдсуърт:

Подобно облак аз сновях

над хълми и поляни тук,

когато изведнъж съзрях

златисти нарциси накуп.1

„Господи – помисли си тя, – та аз съм учила това стихотворение още в селското училище във Феърли. Толкова отдавна, а съм го запомнила през всички тези години!“

Вдигна ръка да затвори прозореца и големият смарагд на Макхил просветна върху лявата ръка. Блясъкът му привлече погледа ѝ. Носеше този пръстен вече двайсет и четири години, от онзи ден през май 1925 година, когато Пол Макхил го бе сложил на пръста ѝ. Той бе изхвърлил нейния венчален пръстен, символа на катастрофалния ѝ брак с Артър Енсли, и го бе заменил с масивния квадратен смарагд. „Може да не сме се възползвали от услугите на църквата – бе рекъл той в онзи паметен ден, – но колкото се отнася до мен, ти си моя съпруга. Отсега, докато смъртта не ни раздели.“

Предишния ден се бе родило детето ѝ, тяхната обожавана Дейзи, зачената и отглеждана с любов. Нейната любимка от всичките ѝ деца, точно както Паола, дъщерята на Дейзи, бе любимата ѝ внучка, наследница на огромната търговска империя и на половината от колосалното богатство на Макхил, което Ема бе наследила след смъртта му през 1939 година. Преди месец Паола бе родила близнаци, подарявайки ѝ първите правнуци, които утре трябваше да бъдат кръстени в стария храм на Феърли.

Ема сви устни и внезапно се запита дали не бе направила грешка, като се съгласи с желанието на Джим Феърли, съпруга на Паола. Джим беше традиционалист и затова пожела децата му да бъдат кръстени в купела, където са се кръщавали всички от рода Феърли, както и всички Хартови, в това число и тя самата. „Е – помисли си тя, – вече е късно, не мога да се намеся, може пък да е подходящо.“ Тя си бе отмъстила на фамилията Феърли. Водена през почти целия ѝ живот, вендетата против Феърли най-сетне бе приключила и чрез женитбата на Джеймс Артър Феърли за Паола двете семейства се бяха обединили. Това беше едно ново начало.

Но щом Блеки О’Нийл чу коя черква са избрали, вдигна белоснежните си вежди в недоумение и подхвърли нещо за това, че на стари години тя най-цинично е станала сантиментална, обвинение, което напоследък често ѝ отправяше. Може би Блеки бе прав. От друга страна, миналото вече не я засягаше както едно време. Заедно със своите мъртви, то бе погребано. Сега я интересуваше само бъдещето. А бъдещето бяха Паола, Джим и децата им.

Като се върна на писалището, мислите ѝ се насочиха към селцето Феърли, сложи си очилата и погледна документа пред себе си. Беше паметна записка от внука ѝ Александър, който заедно със сина ѝ Кит управляваше фабриките. Фабриката във Феърли имаше сериозни затруднения. От дълго време там нещата не вървяха и сега всички сметки бяха на червено. Предстоеше ѝ фатално решение – да закрие фабриката или да я остави да работи на загуба. Винаги прагматична, Ема разбираше, че най-мъдрият ход ще е да закрие фабриката, но се колебаеше да вземе драстично решение, което би довело до затруднения за родното ѝ място. Бе помолила Александър да намери алтернатива, някое действено решение, и се надяваше, че вече го е направил. Скоро щеше да разбере. Съвсем скоро той трябваше да се появи.

Беше ѝ хрумнала една възможност, която щеше да им помогне да разрешат положението във Феърли, но искаше да предостави това на Александър, сам да се справи с проблема. Да го изпита, както изпитваше всичките си внуци. А и защо не? Това бе в нейните прерогативи, нали? Всичко, което притежаваше, бе спечелено с труд, изградено върху един живот, изпълнен с избори, непосилни усилия, упорита решимост и безмилостна, ужасна саможертва. Досега нищо не ѝ бе предлагано на поднос. Нейната могъща империя бе изцяло нейно творение и след като беше нейна и само нейна, тя щеше да се разполага с нея както си иска.

Спокойно, хладнокръвно и разумно преди една година тя бе избрала своите наследници, заобикаляйки четири от петте си деца в полза на внуците, и това го имаше в новото ѝ завещание. Въпреки това продължаваше да наблюдава третото поколение с мъдри старчески очи, вечно преценявайки техните достойнства и търсейки техните слабости, като вътрешно се молеше да не открие такива.

„Те отговориха на моите очаквания – уверяваше се тя, сетне изведнъж една мисъл я стъписа. – Не, това не е съвсем вярно. Има един, в когото не съм напълно сигурна, комуто не мисля, че мога да вярвам.“

Ема отключи горното чекмедже, извади лист хартия и се взря в имената на внуците си, записани предишната нощ, когато изпита първото съмнение. „Има ли джокер в тази колода, както подозирам? – смутено се запита тя и пак се вторачи в имената. – И ако наистина има, как, за бога, ще се справя с него?“

Очите ѝ се приковаха в едно име. Размишлявайки, тя тъжно поклати глава.

Много отдавна предателството беше престанало да изненадва Ема, тъй като естественото ѝ упорство и психологическата ѝ проницателност в този дълъг, често труден и винаги необикновен живот се бяха изострили до крайност. Всъщност сравнително малко неща можеха вече да я изненадат, а нейният особен тип цинизъм я караше да очаква от хората, в това число и семейс­твото, всичко най-лошо. И все пак миналата година тя остана поразена, когато чрез секретарката си Гай Слоун разбра, че четирите ѝ големи деца кроят заговор срещу нея. Пришпорвани от алчност и диви амбиции, те се бяха опитали да изтръгнат империята от ръцете ѝ по най-долен начин, сериозно подценявайки я. Първоначалният шок и болката от предателството им бяха бързо изместени от гняв и ледена решимост и тя бе предприела следващите си ходове бързо, професионално и решително, както впрочем постъпваше с всеки свой опонент. Изтласка емоциите и сантименталността встрани, не позволи на чувствата да замъглят разума – всъщност този именно свръхразум, който и в миналото винаги я бе спасявал при катастрофални ситуации.

Бе надхитрила неспособните заговорници и ги бе оставила да се мотаят глупаво разединени и в същото време бе стигнала до горчивото и вледеняващо осъзнаване, че кръвта може да стане вода. Бе останала поразена, че кръвните връзки не играят никаква роля, когато са заложени огромни количества пари и още по-важно – власт. Хората не се спират и пред убийство, стига да се доберат дори до най-малката част и от двете. Но въпреки обзелото я отвращение и разочарование към децата си тя бе останала сигурна в техните деца и тяхната преданост към нея. А сега едно от тях я караше да преоценява своето решение и да поставя под въпрос своето доверие.

Повтори името наум... Може би греши, дано да греши! Нямаше на какво да се опре, освен на вътрешния си инстинкт и на своята проницателност. Заедно с интелигентността ѝ, те ѝ бяха служили добре през целия живот.

Изправена пред подобна дилема, Ема винаги се оставяше на инстинктивното изчакване и наблюдение. И сега тя реши да изчака. По този начин можеше да прикрива истинските си чувства, залагайки на това, че нещата ще се подредят в нейна полза, което я освобождаваше от необходимостта да предприеме по-сериозни мерки. Вътрешно си каза, че ще поотпусне въжето. Опитът я бе научил, че когато отпуснато въже попадне в неразумни ръце, то винаги се превръща в примка.

Ема премисли многото възможности, ако постъпи така, и по лицето ѝ се спусна тежка сянка, очите ѝ помръкнаха. Не ѝ се искаше наново да вдига меча в собствена защита, да не говорим за останалите ѝ наследници. „Историята се повтаря – уморено си рече тя, – особено в моя живот. Но аз отказвам да приема това. Сам да си търсиш неприятности.“ Върна листа в чекмеджето, заключи го и пъхна ключа в джоба си.

Ема Харт притежаваше завидната способност да се изолира от нерешените проблеми, за да се съсредоточи върху по-важните неща – така тя можеше да потисне досадното и смущаващо подозрение, че на един от своите внуци не бива да вярва и че е потенциален противник. Непосредствена важност имаше текущият бизнес и тя насочи вниманието си към задълженията си до края на деня – имаше срещи с трима от шестте си внуци.

Александър трябваше да пристигне пръв.

Ема си погледна часовника. След петнайсет минути, в десет и половина, той щеше да е тук. Винаги бе точен, а можеше и да подрани. Устните ѝ се изкривиха от удоволствие. По отношение на точността Александър бе станал нещо като демон, дори миналата седмица, когато го бе накарала да я чака, той ѝ направи забележка. С майка си бе вечно в конфликт, тъй като тя хронично не обръщаше внимание на часовника. Но усмивката ѝ изчезна, когато се сети за втората си дъщеря.

Елизабет започваше да изчерпва търпението ѝ: шляеше се по света по най-скандалния начин, омъжваше се и се развеждаше с такава безразборност, че поведението ѝ ставаше все по-неприятно. Непостоянството и нестабилността на дъщеря ѝ бяха престанали да я учудват, защото отдавна бе разбрала, че Елизабет е наследила повечето от най-лошите черти на баща си. Артър Енсли беше слаб, себичен човек и слабостите му се бяха прехвърлили на дъщерята – красива, неукротима и капризна, Елизабет излизаше от всички правила и си оставаше вън от всякакъв контрол. И същевременно ужасно нещастна. „Една трагична фигура – помисли си Ема, – заслужаваща по-скоро съжаление, отколкото порицание.“

Запита се къде ли може да е сега дъщеря ѝ, сетне се отказа от мисълта. Беше безсмислено, тъй като двете почти не си говореха след случката със завещанието. Дори Елизабет гледаше хладно сина си Александър заради това, че Ема го бе предпочела пред нея. Но Елизабет не можа да понесе неговото хладно безразличие към чувствата ѝ и когато схвана, че си губи времето, истеричните сцени и пороите от сълзи секнаха отведнъж. Тя бе капитулирала пред неговото неодобрение и едва прикрито презрение. Очевидно доброто му мнение и любов към нея ѝ бяха необходими и тя се помири с него и смени поведението си. „Но не за дълго“ – помисли Ема с горчивина. Елизабет скоро се върна към лошите си навици.

Щом се сетеше за внука си, Ема се изпълваше с топли чувства и благодарност. Александър бе станал това, което е, благодарение на силния си характер и съсредоточеност. Беше солиден, трудолюбив, на него можеше да се разчита. Макар да нямаше ума и прозорливостта в бизнеса, характерни за братовчедка му Паола, той бе не по-малко разумен в решенията си. Консерватизмът му се уравновесяваше от пъргавия му ум, беше винаги готов да претегли всички „за“ и „против“ при всяка ситуация и ако е необходимо – да направи и компромис. Винаги реалистка, Ема бе доволна, че Александър поставя нещата на съответните им места.

През последната година той заслужи нейното доверие и затова тя не съжаляваше, че го е направила главен наследник на компанията „Харт“ с 52 процента от дяловете на частната фирма. Докато той продължаваше да контролира фабриките, тя сметна, че за него ще е необходимо да се запознае с всички дейности в акционерната корпорация – затова го обучаваше и го готвеше за деня, когато щеше да поеме кормилото от нея. Компанията „Харт“ контролираше нейните текстилни фабрики, предприятията за готово облекло, недвижимите имоти. Общата търговска компания и вестникарския тръст „Йоркшир Консолидейтед“. Това бяха милиони лири. Отдавна бе схванала, че може би Александър никога няма да увеличи състоянието кой знае колко много, тъй като беше склонен към предпазливост. Но по същата причина той нямаше и да го пропилее посредством прибързани решения и безогледна спекулация. Той щеше да запази постоянния курс, така внимателно начертан от нея, следвайки принципите и ръководните начала, установени от нея преди години. Тъкмо това искаше тя.

Ема отвори бележника и вписа в колко часа ще обядва с Емили, сестрата на Александър.

Тя трябваше да пристигне в един часа.

Когато ѝ се обади в началото на седмицата, Емили някак тайнствено ѝ каза, че има да разисква с нея някакъв сериозен проблем. Колкото до Ема, загадка нямаше. Тя знаеше какъв е проблемът на Емили от доста време насам. Бе само изненадана, че внучката ѝ не бе поискала този разговор по-рано. Помисли и се намръщи. Преди две седмици бе решила нещо за Емили, убедена, че е права. Но дали тя ще се съгласи? „Да – отвърна си сама. – Момичето ще схване смисъла, сигурна съм.“ Погледът ѝ отново се върна към бележника.

Късно следобед ще се отбие Паола.

Трябваше да разискват проекта „Крос“. „Ако Паола го подхване майсторски и доведе преговорите до благоприятен край – помисли си Ема, – тогава ще разполагам с предизвикателството, което търся.“ И взе преписката на „Еър Комюникейшънс къмпани“, собственост на Крос. Цифрите бяха катастрофални. Но настрани от финансовите проблеми компанията бе налегната от толкова сериозни други недостатъци, че просто да се уплашиш. Според Паола те можеха да бъдат отстранени и решени. Паола беше съставила план, толкова прост и толкова професионален, че Ема бе останала поразена и заинтригувана. „Да купим компанията – ѝ беше предложила Паола преди няколко седмици. – Катастрофа наистина има, но това се дължи единствено на лошо управление и на сегашната структура. Пълна бъркотия. Огромна разпиляност. И твърде много отдели. Онези, които могат да печелят, да вървят напред и да се стабилизират, са спънати от други, които пък са на червено и трябва да им се помага.“ И тогава Паола я беше запознала с плана си най-подробно. Ема схвана, че за кратко време „Еър Комюникейшънс“ може да се съживи, след което инструктира внучката си незабавно да почне преговори.

Как ѝ се искаше да сложи ръка на това малко предприятие! И ако преценката на ситуацията се окажеше вярна, това щеше да стане в най-скоро време. Ема беше убедена, че никой не е по-добре подготвен да преговаря с Джон Крос и сина му Себастиян от Паола, която се бе оказала твърда и непреклонна в такива случаи. Това, че Ема я хвърляше в сложни бизнес ситуа­ции, ­изискващи тънки разсъждения и търговски усет, вече не можеше да я смути, тъй като притежаваше и едното, и другото. И самоувереността ѝ растеше.

Ема пак си погледна часовника и потисна желанието да се обади по телефона на Паола в Лийдс, за да ѝ даде няколко последни напътствия как по-ефикасно да разговаря с Джон Крос. Но Паола бе доказала, че може всичко сама, а Ема не желаеше внучката ѝ да си помисли, че непрекъснато ѝ диша във врата. Телефонът иззвъня и Ема вдигна слушалката.

– Ало?

– Аз съм, лельо Ема. Шейн. Как си?

– О, Шейн, радвам се да чуя гласа ти. Благодаря, добре съм. Звучиш доста бодро. Надявам се утре да се видим на кръщавката.

– Надявах се да се видим преди това, лельо Ема. Не искаш ли довечера да излезеш с двама умрели за развлечения ергени?

Ема весело се разсмя.

– А кой е другият умрял за развлечение ерген?

– Дядо, разбира се. Кой друг?

– Умрял за развлечения? Мен ако питаш, все повече се превръща в един старомодник.

– Какви ги дрънкаш, миличка? – избоботи гласът на Блеки, грабнал слушалката от внука си. – Басирам се, че все още мога да те развличам, стига ти да плащаш. Дай ми само шанс!

– Сигурна съм, че можеш, скъпи – и Ема се усмихна в слушалката. – Боя се обаче, че тази вечер няма да стане. Не мога да приема поканата, Блеки. Довечера чакам някои от моите хора и трябва да съм тук.

– О, не! – патетично я прекъсна Блеки. – С тях можеш да се видиш и утре. Не ми отказвай, мила. Освен удоволствието от твоята прекрасна компания, имам нужда от съвета ти по един важен делови въпрос.

– О! – Ема бе леко изненадана. Блеки се бе оттеглил и бе оставил ръководството на компаниите си на сина си Брайън и на Шейн. Любопитството ѝ, естествено, се повиши: – Какъв делови въпрос?

– Не е за телефон, Ема. Не става дума за нещо, което можеш за няколко минути да разискваш по телефона. Трябва да се ­огледа от всички страни, да му се направи дисекция и, струва ми се, да се полее с няколко капки ирландско и една добра вечеря.

Ема се засмя, питайки се колко ли е важен този негов проблем, но се поддаде.

– Мисля, че мога да ги оставя сами на себе си. Право да ти кажа, не очаквах кой знае какво тази вечер. Макар че Дейзи и Дейвид ще дойдат, перспективата за едно семейно събиране не е особено вълнуваща. Приемам. И къде смятате да ме заведете с твоя ослепителен внук? Извън Лийдс не е нищо особено.

– Не се безпокой – със смях я прекъсна Блеки. – Ще измислим нещо, обещавам ти. Не се тревожи!

– В колко часа?

– Шейн ще те вземе около шест. Става ли, мило момиче?

– Идеално!

– Добре. Значи, дотогава. Впрочем, Ема!

– Какво, Блеки?

– Помислила ли си за моето предложенийце?

– Да, и сериозно се съмнявам ще излезе ли нещо.

– Разбирам, след толкова години ти си все същата съмняваща се Ема. Довечера ще поговорим, дано мога да те убедя.

– Дано – тихо измънка тя и затвори.

Ема се облегна. Блеки О’Нийл. „Съмняваща се Ема.“ В очите ѝ проблесна усмивка. Кога за първи път я бе нарекъл така? През 1904-та или 1905-та? Там някъде. Шейсет и пет години Блеки ѝ беше най-скъпият и най-близък приятел. Цял живот. Винаги на разположение, когато е имала нужда от него: верен, предан, обичащ и помагащ. През по-голямата част от живота си бяха заедно, споделяйки ужасните си загуби и поражения, болките и страховете, бяха се радвали един другиму за успехите и радостите. От съвременниците си бяха останали само те двамата, по-близки от всякога, наистина неразделни. Тя не знаеше какво би направила, ако нещо му се случи. Блеки беше стар боен кон, досущ като нея. И макар сега на осемдесет и три, у него бе останала непокорима виталност. „Но никой не е вечен“ – помисли тя и усети страха пред неизбежното. На преклонната им възраст жизнеността е подарък, а сигурната смърт – стар, макар и нечакан познат.

На вратата се почука.

Ема прие нормалния си израз на непроницаема хладност и извика:

– Влез!

Вратата се отвори, влезе Александър. Висок, слаб, хубав като майка си, с нейните големи светлосини очи. Сериозното му изражение обаче го състаряваше за неговите двайсет и пет години и му придаваше особено достойнство. Добре скроен тъмносив костюм, бяла риза, виненочервена копринена вратовръзка.

– Добър ден, бабо – рече той и тръгна към нея. – Днес изглеждаш много елегантна.

– Здравей, Александър, благодаря ти за комплимента. И внимавай, при мен ласкателствата не минават.

Александър я целуна по бузата и седна срещу нея.

– Не се и опитвам да те лаская, бабо, честна дума. Изглеждаш като извадена от кутийка. Този цвят ти отива, а и роклята е много шик.

Ема кимна нетърпеливо и отправи пронизващ поглед към внука си.

– Какво имаш да ми кажеш?

– Единственото решение на проблема Феърли – поде Александър, разбирайки, че тя очаква веднага да минат към деловия разговор. Баба му ненавиждаше увъртанията, освен ако не бяха в нейна полза. Тогава от увъртането тя можеше да направи цяло изкуство. – Трябва да сменим продукта. Искам да кажа, повече да не произвеждаме скъпо вълнено и камгарно облекло, каквото вече не се купува, и да минем към смески. Вълна с найлон и полиестер. Това е най-добрият избор.

– И мислиш, че такъв ход ще ни изведе от червеното? – с пронизващ поглед попита Ема.

– Да, бабо, мисля – отвърна той уверено. – Един от нашите главни проблеми във Феърли е този, че се мъчим да конкурираме изкуствените материи на днешния пазар. Вече никой не търси чиста вълна. Виж какво, или ще произвеждаме смески, или ще трябва да спрем производството, което ти не искаш да допуснеш. Много е просто.

– Лесно ли ще стане преустройството?

– Лесно. Като произвеждаме по-евтина стока, можем да завладеем евтините пазари тук и в чужбина и да продаваме в големи количества. Разбира се, става дума за големи продажби, колкото да стъпим на тези нови пазари. Сигурен съм, че можем. – От вътрешния си джоб извади къс хартия. – Анализирах всички аспекти на този план и съм сигурен, че нищо не съм пропуснал. Ето, вземи.

Ема си сложи очилата и внимателно прегледа текста, гъсто напечатан на пишеща машина. Веднага разбра, че си е написал „домашното“ с обичайната прилежност. Беше разработил идеята, която тя сама си бе подхвърляла – разбира се, нямаше намерение да му споменава за това, тъй като не искаше да подценява усилията му. После свали очила и го погледна с топла усмивка.

– Много добре, Сенди – нарече го с детското му име. – Тук си вложил извънредно здрава мисъл и аз съм доволна, наистина много доволна.

– Това за мен е облекчение – усмихна се той. Сдържан по природа, Александър се отпускаше в присъствието на Ема, единствената личност, която истински обичаше. След това призна: – Наистина много се блъсках, бабо, идваха ми какви ли не идеи. Да не ти разправям. Но все се връщах към първоначалния си план да създадем нови тъкани. – Наведе се над писалището и я погледна точно толкова проницателно, колкото го гледаше и тя. – Но като те знам каква си, имам чувството, че ти вече си мис­лила за това решение още преди да ме натовариш с тази задача.

Ема беше поласкана от неговата прозорливост, но потисна усмивката. Погледна го в искрените сини очи и бавно поклати глава.

– Не, не съм – излъга Ема. Виждайки, че не ѝ вярва, добави: – Но сигурно накрая щях да помисля.

– Дяволски си права – съгласи се той. Приседна, преметна крак върху крак и не се сещаше как да ѝ поднесе лошата новина. Но реши, ако ще скача, да е с двата крака. – Има още нещо, бабо – поколеба се и тревогата забули лицето му. – Боя се, че ще се наложи да съкратим разходите. Ако искаме да се работи по-ефикасно и с повече печалба, наистина ще трябва да затегнем коланите във Феърли. Колкото и да е неприятно, ще трябва да се освободим от известна работна ръка... за постоянно.

– О, господи! – Лицето на Ема доби сериозен вид. Закима бавно, сякаш нещо си потвърждаваше на себе си. – Ами аз май очаквах такова нещо, Александър. Но ако трябва да го направиш, направи го! Надявам се ще освободиш по-възрастните, които и без това са в предпенсионна възраст.

– Да, мисля, че това е най-честното.

– Погрижи се да получат специални премии или допълнителни заплати, както искаш, тъй го наречи. И естествено, пенсиите им трябва да почнат незабавно да се изплащат. Никакви икономии и никакво изчакване до реалната пенсионна възраст! Няма да приема подобни глупости, Сенди.

– Да, естествено. Сега подготвям списък с имена и подробностите около нашите финансови задължения към хората. Ако си съгласна, ще ти го представя другата седмица.

Ема не отвърна. Надигна се и отиде до прозореца. Лицето ѝ излъчваше загриженост. Животът ѝ винаги бе обвързан с Феърли по толкова много начини. Там бяха работили и баща ѝ, и брат ѝ Франк, още момче в училищна възраст. Франк работеше като намотвач на масури, едно робче от тъмни зори до късна нощ, което едва смогваше да влачи уморените си крачета след края на дългия работен ден, болнаво, бледно от изнемога и липса на слънце и чист въздух.

Адам Феърли, прадядото на Джим и феодал във Феърли, бе притежавал тази фабрика още тогава. Беше го намразила още от детските си години. Но с мъдростта на старите години тя си даваше сметка, че Адам не е бил онзи тиранин, за какъвто го е взимала. Затова пък е бил небрежен, а това в нейните очи бе вече престъпление. Тази негова незаинтересованост и егоистичната слабост само към личните му проблеми, както и „великата“ му любов с Оливия Уейнрайт бяха причинили тежки неприятности на много други хора с по-малко късмет. Да, Адам Феърли бе виновен за това, че предаде своите задължения по най-безгрижен и коравосърдечен начин, без един поглед да хвърли на бедните човешки души, които се блъскаха в неговите фабрики. На онези работници, които му бяха осигурили безгрижния живот и привилегиите, които зависеха от него и в истинския смисъл на думата бяха негова отговорност. Половин век оттогава. „Сега мога да го разбера донякъде – помисли си Ема, – но никога няма да забравя какво е сторил. Никога.“

Погледна малките си силни ръце с изящен маникюр. Но едно време тези ръце бяха зачервени, загрубели от миене, лъскане, пране и готвене за дома Феърли, където бе прислужница още от дете. Повдигна едната си ръка, докосна лицето си и с невероятна яснота си спомни тежките шамари на Мъргатройд. Отвратителният Мъргатройд, прислужникът на Адам Феърли, комуто господарят бе разрешил да управлява този гибелен и осъден дом с жестокост, която граничеше със садизъм. Но въпреки неговата грубост и непреставащо желание да я преследва, Мъргатройд никога не бе я плашил. Безименият ужас идваше от онази чудовищна къща, от която винаги ѝ се бе искало да избяга.

И ето че един ден тя стана господарка на този огромен мавзолей. Още тогава ѝ стана ясно, че никога няма да живее там и никога няма да играе ролята на господарка на дома. Бе разбрала много точно какво трябва да стори. Трябваше да го изтрие от лицето на земята, все едно че никога не е съществувал. Тухла по тухла бе съборен и до ден-днешен тя си спомняше мрачното задоволство, което изпита, когато от имението не остана и помен.

И днес, четиресет години по-късно, тя още чуваше как кънти гласът ѝ към Блеки: „Градината също да изчезне! Не искам нито една розова пъпка, нито един лист“. Блеки бе изпълнил желанието ѝ – изкорени заобиколената със зид розова градина, където Едуин Феърли така безчовечно и безсрамно бе унижавал нея и детето им, което тя носеше в утробата си. Като по чудо за няколко часа градината изчезна, като че никога не е съществувала. Едва тогава тя най-после се почувства свободна от всички Феърли.

По това време Ема се бе сдобила с фабриката. Бе сторила всичко, за да осигури на работниците сносни надници, свободно време и всякакви други облаги, запазвайки живота в селището години наред, макар понякога това да ѝ струваше много скъпо. В определен смисъл работниците бяха част от нея – нали бе произлязла от техните среди, в чувствата ѝ те заемаха специално място. Измъчваше я мисълта, че може да допусне и един да си отиде, но както изглежда, нямаше друг избор. По-добре фабриката да работи с половината си капацитет, отколкото напълно да я закрие.

– Впрочем, Александър, обсъди ли въпроса с Кит? – попита Ема.

– Вуйчо Кит? – изненадано възкликна той. – Не, не съм. Нямаше го. Освен това, изглежда, не се интересува от нито една фабрика, най-малко Феърли. Откакто го изключи от завещанието си, май пет пари не дава.

– Бих казала, че поставяш въпроса доста грубо – скастри го Ема и се върна до бюрото. – Не съм го изключила, както казваш, а просто го отминах заради дъщеря му. Помни! Както направих с майка ти заради теб и Емили, с вуйчо ти Робин заради Джонатан. И знаеш ли каква е причината? Знаеш! Повече няма да обяснявам. И също да не забравяме, че моето завещание влиза в сила едва след смъртта ми. А тя няма много да се забави. – Ема му се усмихна, осъзнаваща предаността му и надеждите му, че нищо няма да ѝ се случи. И продължи все така делово: – Толкова за Кит. Разбира се, схванах, че е поизоставил задълженията си. От друга страна, мислех си, че прави случайно посещение, колкото за фасон.

– Да, той така прави. Но е толкова нацупен и необщителен, че по-добре да не идва. И наум не ми идва с какво може да се занимава през тия дни.

– Не с кой знае какво, ако познаваш големия ми син. Никога не е блестял с особено въображение – отвърна Ема с лек намек за презрение. Но си помисли да говори с дъщерята на Кит, Сара, относно сегашните настроения на баща ѝ. Той сам си навличаше неприятностите. Не, това не бе точно така. В това му помагаха Робин, Елизабет и Едуина, кохортата, която заговорничи. Но Александър чакаше и Ема приключи: – Щом Кит го няма, значи няма да ти се пречка както по-рано. Твоят път е чист. И незабавно поставяй плана в действие. Имаш благословията ми.

– Благодаря, бабо. – Той се приведе и убедено добави: – Постъпваме както трябва.

– Да, зная.

– И не се тревожи за хората, които ще трябва да се пенсионират. Всичко ще бъде наред.

Погледна го бързо с присвити очи и си помисли: „Колко се радвам, че не подозирам Александър в предателство и двойственост. Това не бих понесла. Би ме убило“. И рече:

– Радвам се, че си така привързан към фабриката във Феърли. Ти мислиш за нея, Сенди, а за мен това е важното. Оценявам твоето разбиране... за това как съм обвързана с тази фабрика. Както знаеш, миналото винаги върви с нас и все протяга ръка да откъсне част от нас. Много отдавна разбрах, че не можем да избягаме.

– Да – отвърна той, но изразът в очите му говореше много повече.

– Решила съм другата седмица да отида до Феърли. Аз ще им обясня промените, които се налага да извършим. Сама ще им кажа за пенсионирането. Така е за предпочитане.

– Вярно е, бабо. Освен това ще ти се зарадват. Всички те боготворят, знаеш го.

– Хм! – изсумтя тя. – Не ставай глупав, Александър. И не преувеличавай. Знаеш, не понасям преувеличенията.

Александър преглътна усмивката си. Тя бе говорила бързо, дори троснато, но в гласа ѝ се долавяше особена нотка, която издаваше, че е размекната от думите му. Мекият ѝ укор му бе доставил удоволствие. Това беше параван. Целият ѝ живот е бил едно изключително преувеличение. За бога, как успяваше да бъде по-силна от живота?

– Още ли си тук? – Ема вдигна очи с престорено раздразнение. – Мислех, че вече си на половината път при всичко, което ти предстои днес. Хайде, да те няма!

Александър се засмя, скочи и заобиколи писалището. Притис­на я и я целуна по челото.

– Като теб, Ема Харт, няма друга на света! – мило рече той. – Никоя друга!