Към Bard.bg
Опасен полет (Майкъл Макгуайър)

Опасен полет

Майкъл Макгуайър
Откъс

Пролог

Пилотът премина по подвижния мост, свързващ самолета с терминала. Беше спокоен, щастлив. В едната си ръка стискаше куфарче и таблет, в другата държеше прозрачна пластмасова кутия. Беше популярна личност на борда на самолета; мнозина от екипажа вече бяха летели с него, така че често по време на разговорите им попадаше сред претендентите в списъка „с кой пилот най-много обичате да летите“.

Висок, с черна коса и остър, дълъг нос, пилотът излъчваше самоувереност, която достигаше почти до арогантност. Лесно се виждаше, че обича тъмносинята си униформа със златните еполети и фуражката. Но освен това беше внимателен. За разлика от другите пилоти, намираше време да си побъбри с хората от екипажа и знаеше по нещо от житейските им истории.

Щом се качи в самолета, кимна с глава към кутията в дясната си ръка и един от екипажа веднага скочи, за да го освободи от товара.

– Реших да ви почерпя всички с нещо дребно. Малко шоколадова торта – рече пилотът. – Тази вечер се прибираме у дома, така че нека полетът ни бъде приятен.

Някой се престраши да отвори капака на кутията. Последваха множество „Ох!“ и „Ах!“, придружени с одобрителен шум, докато всички протягаха ръце, за да грабнат парче от тортата.

– Не забравяйте да запазите едно парче! – добави пилотът, като се насочи към кабината. – Не искам вторият пилот да се нацупи, щом разбере, че е изпуснал тортата. Няма да иска да ми говори цели осем часа.

 

1.

Сградата беше една от онези уродливи постройки от бетон и стъкло, които могат да бъдат открити навсякъде по света. Подобно на „Макдоналдс“ или „Старбъкс“, и с почти толкова стил. Проектирана от архитект, който си е мислил, че прави нещо супермодерно, и финансирана от бизнесмен с повече пари, отколкото въображение.

Чувствах се малко неудобно да стоя на самия връх на тази катедрала на парите. Въпреки това спрях, за да погледна навън през панорамните прозорци от армирано стъкло, които се простираха от пода до тавана. Прозорците се издуваха навън, така че онези, които се чувстваха особено смели, можеха да се наклонят напред, да опрат чело в стъклото, да поверят съдбата си на чудото на високоустойчивия материал и да погледнат четиресет и девет етажа надолу към безмилостния асфалт. Но истинската наслада се криеше в гледката към разпрострелия се залив, операта на Сидни и моста „Сидни Харбър Бридж“. За кратко добивате усещането, че живеете в пощенска картичка.

Вместо това, откъснах очи от величието под мен и погледнах нагоре. Както обикновено, когато се намирам на такава височина, огледах небето за самолети. Има някои навици, които е прекалено трудно да бъдат изкоренени. Те са толкова дълбоко насадени, така силно свързани с дълбините на мозъка ви, че идва момент, когато мислите отстъпват пред рефлек­сите. Все едно, че карате кола към дома си. Случвало ли ви се е да се озовете пред входната си врата, без да имате никакви спомени от пътуването?

Но, както и да е, открих това, което търсех. Този път беше един дебел, мързелив на вид „Куантас“ А380, който се носеше високо над залива по пътя си към летището. Намирах се на такава височина, че се чувствах почти на същото ниво в небето като самолета.

Но нямаше време за губене. Шефът ме чакаше. Не бях напълно сигурен защо офисът му се намираше тук. Беше леко екстравагантно. В този паметник на някаква вече несъществуваща търговска банка. Наследихме я по някое време след последния финансов срив. Банката скубеше клиентите си и не плащаше данъци, докато в крайна сметка правителството не се принуди да изпрати няколко от високопоставените служители в затвора, а офисите бяха иззети като частична компенсация.

Организацията, за която работя, е част от онова, което хората обичат да наричат „национални служби за сигурност“, но на практика ние попадаме донякъде некомфортно в процепа между официалния и неофициалния свят. Съществуването ни се признава от правителството, но не ни споменават, освен ако не им се наложи. Не мисля, че съм чувал министър-председателят някога да изрича името ни, което в общия случай беше точно това, което искахме. Минис­трите не произнасяха речи за нашата „смела и нужна работа“. За нас не задаваха въпроси в парламента. Бяхме като някое нежелано доведено дете. Всички знаят, че ни има, но смятат за леко невъзпитано да говорят публично за нас. Така всъщност беше по-безопасно. Имахме тайни агенти в различни държави по целия свят. Някои бяха приятелски настроени, други не, така че беше в общ интерес да стоим извън пословичното полезрение.

Едната от причините да се настаним в този паметник на капитализма бе, за да сме далеч от официалните държавни сгради, разпръснати из Сидни и Канбера. Просто още едно ниво на загадъчност, предполагам.

И нямаше никакви знаци за истинската дейност на офиса. Не бяхме изброени в списъка на наемателите на партера. До този етаж стигаше само един асансьор, който беше скрит далеч от останалите общодостъпни асансьори. Имаше дори сензорен панел, в който трябваше да се въведе таен код, за да получите достъп до асансьора, който след това ще ви позволи да се повозите до последния етаж, където се намираше шефът.

Ако изобщо някога стигнехте до последния етаж, първото нещо, което щяхте да забележите, беше колко е приглушен офисът. Наистина беше много тихо. Също така, както подобава на една топ-секретна организация, тук не работеха много хора. Разпръснати из огромното пространство, имаше няколко човека от „Информационни технологии“, които съсредоточено гледаха към внушителните компютри, а също така още няколко човека от персонала, чиито имена не знаех и чиято длъжност беше загадка за мен. Рядко се отбивах тук и когато го правех, обикновено не спирах, за да бъбря със специалистите пред компютърните екрани. Всички работни места бяха изолирани едно от друго. Нищо не напомняше на модерните офиси със свободна планировка, където бюрата са сгъчкани едно до друго, а служителите един върху друг. Не се чуваше шепотът на разговори между колеги. Всъщност, ако пожелаехте да привлечете вниманието на най-близкия си съсед, щеше да ви се наложи да викате. Най-хубавото беше гледката. Пълният 360-градусов изглед към залива на Сидни от височината на четиресет и деветия етаж го правеха един от най-впечатляващите офиси, които някога сте виждали.

Никой не вдигна глава от терминалите си, докато пресичах настлания с италиански мрамор етаж. Един от малцината, които познавах тук, беше Пени. Пазеше подстъпите към офиса на шефа, който се намираше в далечния ляв ъгъл и беше облицован с тъмно, тежко дърво, най-вероятно махагон. Шпионите не обичат да ги шпионират. Помещението беше огромно и навярно е било запазено за главния спекулант на старата търговска банка.

Долепена до офиса му беше по-малка приемна, цялата от стъкло. Тук открих Пени. Около петдесетте, с тъмна коса, която едва достигаше до раменете ѝ, привлекателна по един грубо-библиотекарски начин, но най-впечатляващи бяха очите ѝ. Цветът им беше наситенозелен и Пени имаше способността да ви гледа така, сякаш знаеше всичките ви тайни. Ако нашият детектор на лъжата някога се счупеше (не знам дали имахме такъв, просто размишлявам), Пени щеше да го замести. Можеше да разбере дали лъжете само като ви погледне. Не бих искал да съм едно от децата ѝ.

– Как се чувстваш в тази прекрасна сутрин, Пени? – попитах я.

– Добре – отвърна тя. – Къде се губиш? Не си даваш май много зор.

– Съжалявам, трафикът беше ужасен.

– От Глийб до тук? Това не е на повече от... колко? Десет минути?

– Таксито закъсня.

– Изпратихме ти кола.

Трябва да се отбележи, че съм ужасен лъжец, когато разговарям с хората, които харесвам, така че може би преувеличих малко уменията на Пени в нашия отдел.

– Шефът те очаква.

Боб Соренсън наистина ме чакаше. Беше се настанил в удобно на вид кожено кресло зад бюро, толкова голямо, сякаш го бяха проектирали за шестима. Не беше много едър, прехвърлил шейсетте, личеше му, че остарява. Винаги си го представях навит на кълбо в огромната седалка на стола си пред пламтящ огън и унесен в дрямка. Може би трябваше да му донеса паничка с мляко.

– Как си, Тед? – попита ме шефът.

– Добре съм, Боб, нали знаеш – тук харесвахме кратките си, едносрични имена, – винаги ми е приятно да се виждам с теб по зазоряване в събота.

Не за първи път се зачудих какво ли Боб виждаше в мен, освен високия, трийсет и девет годишен таен агент, с доста навъртени километри на километража. Хвърлих си бегъл поглед. Носех обичайната си униформа. Боти „Блъндстоунс“, леко износени, нови дънки, зелена памучна риза с дълги ръкави от „Кей-март“ и вярното ми кафяво кожено яке. Не лоша комбинация за това време на деня, която може би ми даваше незаслужено високи оценки по отношение на стила ми.

Вярно, че се познавахме един друг от около пет години, но не мисля, че това ни правеше приятели. Добър съм в определени неща, което ме правеше полезен за Боб. Аз бях домашният му агент. Същият, който беше в Сидни, но от когото се очакваше по всяко време да бъде готов да отлети където и да е по света, ако се наложеше. Понякога задачата беше елементарна. Да отнеса пратка, която не можеше да бъде поверена на никой друг. Понякога беше по-сериозна. Като например онзи случай, когато преминах през границата на Бирма в Тайланд, докато се опитвах да открия изчезнал австралийски журналист.

Съмнявах се, че щях да го видя отново, ако някога престанех да бъда полезен. Нямаше повече да има следобедни барбекюта в неделя у тях, нито пък срещи за по бира и разговор след работа. Нямаше да има весели спомени за старите дни: „Хей, Боб, помниш ли оня път, когато ме гръмнаха в Бирма и куршумът отнесе парче от бедрото ми? Боже, нямам представа как оцелях тогава! Ама, такива бяха времената.“

Което не означаваше, че не го харесвах или не го уважавах. В края на краищата, беше ме взел на работа, когато всички други бяха ме задраскали. В един момент от живота ми, когато бях леко излязъл от курса (което винаги е много лошо за един пилот) и бях окончателно, безвъзвратно изгубен.

Боб ме беше спасил от тази спирала. Видя в мен качества, които не бях сигурен, че самият аз все още намирах в себе си, и ми даде още един шанс. Но тогава вече бях се разкарал от военните, след една мисия на полети в Ирак. Харесваше ми идеята да карам много бързи самолети, но вземането на отговорни решения ме отегчаваше. Жена ми, Мелъди, загина в автомобилна катастрофа, за която винях себе си. След като си беше отишла, трябваше да се грижа за дъщеря си и си помислих, че най-добрият начин да го постигна ще бъде като напусна казармата.

След военните, пътят към полетите с големите търговски самолети беше добре отъпкан. Но проблемите ми с институциите и заповедите не изчезнаха, пак не бях вкъщи, за да се грижа за дъщеря си, а самолетите бяха много по-бавни. По времето, когато срещнах Боб, вече бях напуснал света на търговските полети. Ако все още бях във военната авиация, щяха да го нарекат „дисциплинарно уволнение със загуба на привилегиите“. Повече нямаше да има полети за Тед Андерсън.

Едно телефонно обаждане един вторник сутринта ме отведе при Боб. Обади ми се Пени и ме покани на среща в същия този офис.

– Защо? – попитах тогава. Цялата история ми се стори малко особена, но тъй като нямах нещо по-доб­ро за правене, реших, че няма да изгубя нищо, ако се срещна с него. Освен това бях заинтригуван.

– Ще ви разкаже за какво става дума, щом дойдете тук – беше ми отвърнала Пени.

Така и стана. Веднага го харесах. Имаше нещо успокояващо в поведението му. Държеше се официално и старомодно, но беше очевидно, че не е равнодушен към работата си и хората си. Обясни ми какво предлага. Каза ми, че ще започна с малки задачи. Заемаше висок пост в Австралийските тайни разузнавателни служби, националната агенция за разузнаване. Щяхме да започнем с дребни поръчки, нищо повече от куриерски задачи – да разнасям съобщения и доставки до други оперативни агенти. Понякога се случвало така, поясни Боб, че личните срещи са за предпочитане пред електронната им версия.

– Защо точно аз? – запитах най-сетне, след като краткото изложение беше приключило.

– Помниш ли подполковника от авиацията Ангъс Соренсън?

Помнех го. Беше ме обучавал в Уилиямстаун, преди да завърша и да започна да летя на Ф/А-18 . Бил е един от асовете по време на Виетнамската война, притежаваше обаяние и ентусиазъм за летене, каквито никога преди това не бях виждал.

– Разбира се. От него съм научил повече за летенето, отколкото от всеки друг във ВВС.

– Той ми е брат. Препоръча те, въпреки всичко останало в личното ти досие. Каза, че имаш голям потенциал. Така че не разочаровай брат ми. Или мен.

От този ден бях израснал от агент, чийто ентусиазъм надхвърляше способностите му, в човек с малко повече опит, при все че Боб навярно щеше да изрази несъгласие с блестящата ми самооценка. Бях му признателен, напомних си мислено, докато заемах мястото срещу него, от другата страна на огромното му бюро. Но ми се искаше да вярвам, че вече няколко пъти бях „изплатил“ оказаното ми доверие.

– Тед, преди няколко часа е изчезнал самолет – мрачно започна Боб. – Пътнически самолет. Летял е от Сидни към Джакарта. Очевидно все още е прекалено рано и вероятно не е нещо особено. Механична повреда, лошо време, но искам да го държиш под око.

Това не ме изненадваше. Щом изчезнеше пътнически самолет, първата реакция беше степента на готовност да бъде превключена на червено. След атентатите от 11 септември, за обществото самолетите се бяха превърнали в нещо повече от неудобен начин за прекосяване на половината земно кълбо. Бяха станали огромни, заредени с гориво оръжия, които в погрешните ръце можеха да нанасят ужасяващи поражения. След онзи страшен ден през 2001 го­дина радостта от летенето беше напуснала много хора. Можехте да го видите на всяко модерно летище. Пристъпващите върволици от неспокойни хора, атмосферата на безпокойство. Идеята, заровена дълбоко в умовете им, че това може би е последният полет, който някога ще направят.

Терористите винаги са обичали да използват самолетите, за да докажат гледната си точка. Спомнете си за полет 139 на „Ер Франс“, който беше отвлечен от палестински терористи по пътя от Париж към Тел Авив и беше принуден да се приземи в Ентебе в Уганда. Същият, при който израелските служби, които никога не правят нещата наполовина, пристигнаха с четири самолета „С-130“, разтовариха няколко групи от командоси и разказаха играта на лошите.

По онова време отвличането на самолети не беше нещо необичайно. Но 11 септември беше по-различен. Успя да проникне много по-дълбоко. Половината свят, може би дори повече, наблюдаваше как всичко се развива на живо по телевизията. След като веднъж сте видели тези кадри, никога повече не можете да ги забравите. Атаката създаде за всички поколения, израснали след убийството на Кенеди, специалния момент „къде беше, когато се случи“.

Хората, разбира се, си казваха, че е глупаво да се притесняват. Това, че беше станало веднъж, не значеше, че ще се случи отново. Ами нали оттогава сигурността беше затегната много, нали властите знаеха какво могат да очакват, нали вече не можеше просто така да се втурнеш в пилотската кабина, нали вече не можеше да свалиш цял самолет само с един сгъваем нож... Търсеха успокоение в детекторите за метал, в рентгеновите апарати, в проверките за взривни материали, в свалянето на коланите и обувките. Със сигурност това ни дава безопасност, мислеха си те. Със сигурност тези мерки щяха да спрат откачалките.

Каква беше истината ли? Навярно щяха да спрат някой начинаещ заговорник с половин мозък. Но всеотдадените, сериозните, интелигентните откачалки? Ами, винаги може да се намери начин, нали?

Самолетът беше „Еърбъс“ А330 на авиолинии „Гаруда“. Полет GIA005, по-точно. На борда му имаше 245 пътници и екипаж. Сред тях 145 австралийци. Беше излетял от Сидни в 10:37 вечерта снощи, на път за Джакарта. В продължение на пет часа всичко изглеждало нормално. Всички комуникации между пилотите и авиодиспечерите били точно по правилата. А след това – мълчание. Беше изчезнал от радарите както в Австралия, така и в Индонезия.

Всички модерни летателни апарати имат на борда си много, при това сложно оборудване, което ви казва с точност до милиметър къде в света се намира самолетът. Колко бързо лети. Височина. Гориво на борда. Какво е обядвал пътникът от място 47Б. В допълнение към това, пилотите поддържат редовна връзка с диспечерите на въздушния трафик на всяка страна, над която летят. От тях се очаква да комуникират по път с авиоконтролерите.

Накратко, самолетите се губят много трудно.

Но Боб ми беше казал, че този е изчезнал. В един момент бил там, бипкал на екрана на радара, а в следващия се изпарил безследно. И през последните четири часа никой нямаше идея къде беше отишъл, сякаш се беше разтворил в дивата синя далечина.

– Как е възможно да не знаем къде е? – попитах аз. – Това е голяма машина, „Еърбъс“ А330. Не е лесна работа да го изгубиш.

– Просто нямаме шибана идея, умник такъв. Ясно?

Сега вече истински се разтревожих. Боб не беше човек, който често псуваше. Прекалено беше приличен за такива работи. Не че беше чак толкова изтънчен или пък сноб, просто се беше родил с дълбоко насадено чувство за приличие. Носеше това чувство на приличие като плащеница. Или като добре изгладен костюм. Ето например днес. Събота сутрин. Рано сутрин. Сигурно бихте си помислили, че ще е на работа облечен в дънки и пуловер. Като мен. Но не! Сив костюм, бяла риза, яркосиня вратовръзка и най-излъсканите черни обувки, които можете да видите извън военната академия.

Странното обаче беше, че не беше военен, като брат си. Прекалено дълбоко беше скрит в сенките за нещо подобно. Посветен беше на тайните служби, от начало до край. Винаги ми се струваше, че изостава малко от времето. Приличаше ми на човек, който би се чувствал много по-щастлив като герой в някой роман на льо Каре или пък в преследване на руски шпиони из Кеймбридж.

– Извинявай, Боб, ама, сериозно, къде е? Как може просто така да изчезне цял самолет? Целият е окичен с електронни джунджурии, всяко негово движение се следи от спътник. Ако не наш, тогава индонезийски, или ако не е пък техен, тогава някой сателит на янките... Китайците сигурно също ги държат под око.

– Тед, знам, знам. Но, чуй го от мен: нямаме никаква идея. В един миг е бил там, в следващия го нямало.

Промърморих думата, която не биваше да бъде изричана:

– Бомба?

– Със сигурност е една от възможностите. Би обяснила внезапната загуба на връзка. Още по зазоряване изпратихме там военен самолет точно на мястото, където изчезна, но не се виждат никакви отломки.

– Времето?

– Полетните условия са били идеални. Винаги има възможност за поява на аномална турбуленция, но вероятността за това е много малка. Все още не правим никакви заключения; възможните обяснения са многобройни. Нищо престъпно засега. Полетът на „Гаруда“ е бил на половин час от западния бряг на Австралия, когато е изчезнал. Възможно е да е продължил в произволна посока, след като го изгубихме, като е пътувал с Бог знае каква скорост. Може да е прелетял на голямо разстояние над океана, а пък там има много вода. Ще отнеме време да огледаме мястото както трябва.

Боб беше прав. Там имаше много вода. И много отдалеченост.

– Къде точно се е намирал, когато е изчезнал? – попитах аз.

Боб се размърда малко в грамадното си кресло. Надигна се леко, протегна се към големия екран на своя аймак и го завъртя в моята посока. На екрана се виждаше карта. В долния десен ъгъл се намираше северозападният връх на Австралия. На картата бяха отбелязани Дарвин и Брум. Нагоре се намираше голямото, пусто, синьо петно на океана, което достигаше чак до разпръснатите острови по покрайнините на Индонезия.

Боб посочи към един участък от картата на няколкостотин километра от северозападния връх на Австралия.

– Горе-долу тук е изчезнал – поясни той. – Както знаеш, радарите не работят като някакво невидимо силово поле, което заобикаля Австралия. Щом се отдалечиш от брега, покритието става разпокъсано. На операторите трябва да им бъде казано какво да търсят и ако някой самолет направи нещо, което е извън рамките на очакваното, може да се окаже трудно да бъде проследен.

– Да, но нали имаме спътници? Ами скапаните американци и тяхната чудесия в Пайн Гап ? Нищо ли още не се е показало?

– Нищичко, Тед. Все едно, че никога не го е имало – отвърна Боб, след което постави палеца на дясната си ръка на едното си око, а показалеца на другото и ги разтърка. После приглади с длан косата си с движение, което издаваше дълбоката му загриженост за съдбата на самолета.