Грешното възпитание на Камерън Пост

ПЪРВА ЧАСТ

Лятото на 1989 година

1.

Следобеда, когато родителите ми умряха, с Айрин Клаусън крадяхме по магазините.

Предишния ден мама и татко тръгнаха за ежегодното си летуване на палатка край езерото Куейк, а баба Пост дойде от Билингс, за да ме наглежда. Съвсем лесно я склоних Айрин да остане да спи у нас.

– Горещо е и надали ще правите щуротии, Камерън – предположи баба веднага щом се съгласи. – Все ще намерим начин ние, момичетата, да си изкараме славно.

От дни температурата в Майлс Сити не спадаше под трийсет и пет, а бе едва краят на юни. Наистина бе прекалено горещо дори за Източна Монтана. Появеше ли се лек бриз, все едно гигантски сешоар духаше над града, вдигаше вихрушки прах във въздуха и бели пухчета се издигаха на фона на ширналото се синьо небе. С Айрин ги наричахме „летен сняг“ и понякога обръщахме лица нагоре, отваряхме уста и се опитвахме да ги хванем с език.

Таванът на къщата ни на Уибо Стрийт бе превърнат в моя спалня. Имаше различни чупки и скосявания и беше дяволски напечено през лятото. Разполагах с малък вентилатор на прозореца, но той по-скоро вкарваше топъл въздух и прах; само от време на време – рано сутрин – до горе достигаше ароматът на прясно окосена трева.

Близо до отстоящия на стотина километра град Бродъс родителите на Айрин притежаваха голямо ранчо за добитък. Дотам се стигаше за около час и половина по път МТ-59, но в имота поне се дишаше по-леко. Оставах ли да спя у Айрин, сутрин носът ми беше студен на пипане. Бизнесът на господин Клаусън вървеше от добре по-добре. Имаха хладилник със специално отделение за непрекъснато производство на лед. Ние редовно счуквахме бучки, за да ги прибавяме към портокаловия сок, смесен с джинджифилова бира. Пиехме го в „часа за коктейли“, както го наричахме.

Бях намерила решение как да се справяме с липсата на климатици в нашата къща. Айрин и аз мокрехме нощниците си под крана със студена вода в банята, изцеждахме ги, пак ги мокрехме със студена вода и чак тогава ги нахлузвахме. Неизбежно потрепервахме, защото бе все едно да лепнеш пласт ледена кожа на гърба си, преди да си легнеш. През нощта те изсъхваха от горещия въздух, а от праха леко се втвърдяваха и приличаха на колосани, точно като яките на татковите официални ризи, за които баба се грижеше.

През онзи ден още в седем сутринта беше поне двайсет и пет градуса; по потните ни чела бяха залепнали кичури коса, по зачервените ни лица имаше следи от гънките на възглавниците, а очите ни бяха гурелясали. Баба Пост ни разреши да закусим с остатъците от пая с фъстъчено масло, а тя седна да реди пасианс, като от време на време хвърляше поглед през очилата си с голям диоптър към повторението на „Пери Мейсън“. Звукът гърмеше с пълна сила. Баба Пост обожаваше детективски сериали. Малко преди единайсет ни откара до езерото Сканлан с нейния стар шевролет „Бел Еър“. Обикновено ходех на тренировката по плуване с колело, но Айрин бе оставила своето вкъщи. Отворихме прозорците на колата, ала вътре продължаваше да е задушно. Когато мама или майката на Айрин ни возеха, двете играехме на задната седалка видеоигри, но в шевролета и с баба за шофьор се държахме изискано и не откъсвахме очи от косата ѝ, наскоро студено накъдрена и боядисана в черно.

Пътуването отне минута и половина по Главната улица (заедно със знака „Стоп“ и двата червени светофара). Минахме край минимаркета на Кип, където продаваха сладолед в кутии и във фунийки; край погребалните бюра, разположени по диагонал на кръстовището; през подлеза под ж.п. линиите; край банката, където ни даваха дъвчащи бонбони, докато родителите ни осребряваха чековете си за заплата; край библиотеката, киносалона, няколкото бара и парка. Все места, типични за малки градчета, но на нас ни бяха познати и мили.

– Да се върнете вкъщи веднага щом свършите – изкомандва баба, когато спря пред къпалнята. – Не искам да се мотаете след тренировката. Ще срежа диня и за обяд ще я хапнем със соленки и чедър.

Натисна клаксона за сбогуване и потегли към магазина на Бен Франклин, където възнамеряваше да купи още чилета за безкрайните си плетива. Помня звука от натискането на клаксона – та-та-таа, – защото за последен път я видях в подобно приповдигнато настроение.

– Баба ти е луда! – обяви Айрин и завъртя театрално тъмнокафявите си очи.

– Защо да е луда? – попитах аз, но не дочаках отговора ѝ. – Нямаше нищо против нея, когато ти сервира пай за закуска. Даже – две парчета.

– Това не значи, че не е откачалка – тросна се Айрин, дръпна края на метнатия на раменете ми пешкир, плесна ме с него по дупето и го остави да падне на земята.

– Две парчета – повторих и се наведох да вдигна кърпата. – Все се уреждаш с допълнително.

Айрин се засмя.

– Луда е, напълно луда! – припевно заяви тя, докато отстъпваше, за да не я плесна аз с пешкира.

Такива бяха взаимоотношенията ни: или най-добри приятелки, или смъртни врагове. Не съществуваше междинно положение. Догонвахме се по високи оценки от първи до шести клас. По физическо нея я биваше повече на лицевите опори и при скок на дължина, но аз бях по-добра при коремните преси и бягането на сто метра. Тя беше страхотна по правопис, но аз винаги печелех изложенията за научни разработки.

Веднъж Айрин ме предизвика да скоча от стария мост при ж.п. гарата. Направих го и си сцепих главата в двигателя на кола, потънала в черните кални води на реката. Направиха ми четиринайсет шева – от големите. Аз пък я предизвиках да отреже с трион знака за излизане на път с предимство на Стревъл Стрийт – един от последните знаци на дървен прът в града. После го остави да стои у нас, защото нямаше начин да го занесе до ранчото.

– Баба просто е стара – обясних аз.

През това време спусках препасаната на талията си хавлия към ходилата, за да я освободя и използвам като камшик, с който да я ударя, но Айрин се досети.

Отскочи назад, за да се отдалечи от мен, но се блъсна в хлапе с предпазни очила на лицето, чийто урок по плуване току-що бе приключил.

– Извинявай – промърмори тя, без да поглежда нито хлапето, от което още капеше вода, нито майка му.

– Момичета, редно е да внимавате и да пазите малките – наставнически ми заговори майката, защото бях по-близо до нея, пък и все на мен се падаше да слушам назидателните лекции, станеше ли въпрос за лудориите ни с Айрин. Майката стисна ръката на мокрото си отроче сякаш е сериозно пострадало. – Пък и не бива да играете на паркинга!

Отдалечи се с бързи крачки, а малкият едва я догонваше.

Метнах хавлията на раменете си и Айрин се приближи. Загледахме се как майката помага на хлапето да влезе във вана.

– Гадна е – обяви Айрин. – Я изтичай и се престори, че те блъска с колата, когато тръгне на заден.

– Предизвикваш ли ме? – попитах и за пръв път тя замълча.

Вярно, казах го, но думите още не бяха заглъхнали и аз се смутих. Не знаех как да продължа. И двете добре помнехме какво направихме предишния ден, веднага щом родителите ми поеха към езерото Куейк. Случилото се витаеше във въздуха между нас, но и тя, и аз се въздържахме от коментар.

Айрин ме предизвика да я целуна. Бяхме в ранчото, при сеното в плевнята, потни, след като помагахме на господин Клаусън да поправя огради, и сега си деляхме бутилка джинджифилова бира. Състезавахме се коя е по-добра във всякакви налудничави начинания. Оказа се, че Айрин плюе по-далеч от мен, но пък аз успях да се задържа в челна стойка близо четиресет и пет секунди. Тениската ми се свлече и покри лицето и раменете ми. Синджирът с висулка във формата на сърце и с гравираните ни инициали се мотаеше пред очите ми. Айрин носеше същия. Евтиният метал оставяше по вратовете ни зелени ивици, но загарът почти ги прикриваше.

Щях да издържа и по-дълго в челна стойка, ако Айрин не ме бе сръгала силно по пъпа.

– Не е честно! – сопнах се, преди да се стоваря отгоре ѝ.

– Под банския си бяла като тесто – засмя се тя.

Главата ѝ бе съвсем близо до моята, а зейналата ѝ уста просто молеше да я натъпча със слама, което и направих.

В продължение на трийсет секунди Айрин не спря да кашля и да плюе; падаше си по драматичните жестове. Наложи се да извади няколко сламки от шините си. След това седна и делово нареди:

– Я ми покажи пак разликата!

– Защо? – попитах, независимо че вече отмествах тениската си, за да се види бялата ивица от презрамките на банския между шията и рамото ми.

– Все едно е презрамка на сутиен. – Бавно прокара пръст по бялата черта, от което ръцете и краката ми настръхнаха. Айрин ме погледна и се ухили. – Ще започнеш ли да носиш сутиен от тази учебна година?

– Вероятно – отвърнах, макар току-що да се бе уверила лично колко малко ми е нужен. – А ти?

– Да. Все пак влизаме в прогимназията.

– На вратата едва ли ще ни проверяват дали сме със сутиен, или не – отбелязах аз.

Хареса ми усещането, което допирът на пръста ѝ предизвика, но не бях сигурна какво означава. Грабнах нов наръч слама и този път го натиках в предницата на лилавата ѝ тениска. Тя изпищя и се опита да ми отмъсти, ала след минути се отказа.

Доста изпотени, двете се облегнахме на стената и започнахме да си подаваме вече стоплилата се джинджифилова бира.

– Редно е да се държим като по-големи – обади се Айрин. – Ще бъдем в прогимназията.

– Защо постоянно го повтаряш?

– Защото и двете ще станем на тринайсет. Ще си тийнейджърка, а дори не знаеш как да се целуваш – промърмори тя, изхили се и отпи от бутилката, при което по брадичката ѝ потекоха мехурчета.

– Нито пък ти – обърнах ѝ внимание аз. – А и с кого ще се целуваш?

Тя ме погледна втренчено. Лицата ни бяха съвсем близо едно до друго.

– Да се обзаложим, че няма да ме целунеш – промълви тя, без да откъсва очи от моите.

– Предизвикваш ли ме?

Тя кимна.

И аз го направих, преди да кажем каквото и да било още по въпроса и преди майката на Айрин да ни извика да се измием, за да вечеряме. Устните ѝ бяха солени, с вкус на джинджифилова бира. Главата ми леко се замая.

Ако всичко бе приключило с тази единствена целувка, щях да го приема като предизвикателство, каквито непрекъснато си отправяхме. Но след целувката се облегнахме отново на стената. И тогава Айрин ме целуна. Не я бях предизвикала, но бях доволна, че го направи.

А после майка ѝ ни извика за вечеря. Двете определено се смущавахме една от друга – и докато се миехме на дълбоката мивка пред задната веранда, и докато хапвахме препечени на грил кренвирши, точно каквито ги обичахме (леко загорели и обилно полети с кетчуп), и докато ядяхме ягодовия сладкиш. След вечеря баща ѝ ни откара в Майлс Сити.

У нас погледахме малко от „Матлок“ с баба. Не ни свъртя, излязохме, прекосихме задния двор по все още мократа от пръскачката трева и се настанихме под каталповото дърво. Белите му цветове бяха нацъфтели и изпълваха горещия въздух с аромата си. Загледахме се как небето се здрачава, обагря се в розово и лилаво и постепенно става мастиленосиньо.

Появиха се първите звезди. Едва тогава Айрин попита:

– Дали ще загазим, ако някой разбере?

– Да – отвърнах веднага, защото, независимо че дотогава никой не ми бе казвал изрично да не целувам момиче, не се и налагаше.

Момичетата се целуваха с момчета – в училище, по телевизията, във филмите; въобще – по цял свят. Момичетата целуваха момчета и всичко друго би било странно. И макар да бях виждала наши връстнички да се държат за ръка или да се разхождат хванати под ръка, а вероятно някои от тях и да се бяха целували една друга, съзнавах, че онова, което направихме в плевнята, беше различно. Нещо по-сериоз­но и подобаващо на възрастните, както бе обявила Айрин. Не бяхме се целунали, за да се упражняваме; не беше така. Поне така ми се струваше. Но нищо от тези мисли не споделих с Айрин. Тя го знаеше не по-зле от мен.

– Бива ни да пазим тайни – обявих накрая. – Не е нужно да разказваме за случилото се на когото и да било.

Айрин мълчеше и в тъмнината не виждах изражението ѝ. Седях и чаках да проговори.

– Добре. Но... – точно отвори уста Айрин и лампата на задната веранда светна, а силуетът на баба Пост се очерта на прага на замрежената врата.

– Време е да влизате, момичета – подкани тя. – Ще хапнем сладолед преди лягане.

Видяхме я как се прибра в кухнята.

– Но, какво, Айрин? – прошепнах аз, въпреки че баба не би ме чула, дори да беше излязла в задния двор.

Айрин си пое дълбоко въздух. Чух я съвсем ясно.

– Но дали да не го направим пак, Кам?

– Ако внимаваме – кимнах аз.

Въпреки тъмнината наоколо тя навярно видя как поруменях. Пък и нямаше нужда Айрин да го вижда. Тя знаеше. Айрин винаги знаеше всичко.

*

Езерото Сканлан, отчасти дело на човешка ръка, представляваше общественият плувен басейн на Майлс Сити. Разполагаше с два дървени кея на петдесет метра един от друг, съгласно федералната наредба за местата за плуване. Край половината Сканлан се простираше плаж с кафеникав пясък. Със същия пясък покриваха и дъното, та да не газим кал. Всяка година през май градската управа имаше грижата басейнът да се напълни с вода, отклонена от река Йелоустоун. През металните решетки на каналите обаче минаваха дребни рибки, водни змийчета и охлювчета, които се хранеха с патешките курешки. В резултат плувците получаваха обриви и почти през цялото лято краката – и особено нежната кожа в свивките на колената – ме сърбяха.

От брега Айрин ме наблюдаваше как тренирам.

Непосредствено след инцидента с хлапето на паркинга пристигна треньор Тед и сложи край на щуротиите ни. Според мен и двете бяхме доволни от ненадейната му поява. Докато загрявахме, постоянно я търсех с поглед. Айрин не беше плувец, ни най-малко. Замахваше по няколко пъти във водата и бързо се отказваше. И дума не можеше да става да преплува разстоянието между двата кея – едно от изискванията, за да те приемат в отбора. Докато аз се учех да плувам, Айрин прекарваше лятото в други занимания: поправяше огради, местеше добитъка от пасище на пасище, жигосваше говедата, помагаше на съседите около ранчото с тези задачи.

Всичко между нас бе надпревара и макар да нямаше ясен победител, окажехме ли се на Сканлан заедно, не пропусках да се изфукам какъв добър плувец съм. Често демонстрирах превъзходството си – или плувах бътерфлай, или правех финтове, докато скачах от кея във водата.

Но по време на тренировката онзи ден не се впуснах да се перча. Постоянно търсех с поглед Айрин по плажа и изпитвах облекчение, зърнех ли я с бялата бейзболна шапка, засенчила лицето ѝ. Няколко пъти забеляза, че гледам към нея, и ми махна; аз ѝ отвръщах със същото. От тайната, която споделяхме, ме побиваха тръпки.

Треньор Тед забеляза усърдното ни махане. Не беше в добро настроение, крачеше напред-назад, хапваше си сандвича с лебервурст и лук и ни мъмреше, ако не бяхме готови за поредния скок достатъчно бързо след сигнала със свирката. Беше се прибрал за лятото от университета на Монтана, имаше загар и миришеше на ванилия. Спасителите на Сканлан постоянно се мажеха с ванилов екстракт, за да се предпазват от комарите.

Повечето момичета от нашия отбор бяха хлътнали по Тед. Аз пък исках да приличам на него: да пия ледена бира след състезанията, с подскок да се качвам на столчето на спасителите, а не да използвам стълбата, да притежавам джип и да съм шеф на спасителите.

– Доведе приятелка и забрави за какво си тук, така ли? – скастри ме Тед, след като преплувахме сто метра свободен стил, а той не одобри времето, показано от хронометъра. – И не знам как наричаш онзи твой скок от трамплина, но аз определено не забелязах никакъв финт. Оттласквай по-силно с краката и прави три замаха, преди да вдишаш. Три!

Плувах от седемгодишна. Отдавна бях овладяла дишането и загребвах уверено с ръце, но Тед очакваше повече от мен и това малко ме плашеше.

След тренировката ме съпроводи от кея до плажа. Усещах нагрятата от слънцето му ръка върху тялото си, охладено от водата в езерото, а космите на подмишниците му ме гъделичкаха по рамото. Все едно докосваш козина на животно, описах го аз по-късно на Айрин и двете се засмяхме.

– Утре да си тук без никакви приятелки, чу ли? – заръча той достатъчно високо, та да го чуе и Айрин. – През двата часа тук ще мислиш само за плуване.

– Добре – смънках, засрамена, че Айрин чува как ме мъмрят, макар и не най-строго.

– Какво „добре“? – попита настойчиво той и леко се усмихна.

– Докато съм тук, ще мисля само за плуването – отвърнах покорно.

– Точно така – притисна ме той към себе си, ухили ми се насърчително и пое към съблекалнята.

Стори ми се лесно да го обещая. Та нали от мен се искаше само да се съсредоточа върху плуването и финтовете. Напълно постижимо.

*

След обяда баба пак пусна повторение на „Убийство по сценарий“, но винаги задремваше по това време. С Айрин вече бяхме гледали епизода, затова се измъкнахме тихо и я оставихме да спи в люлеещия се стол. Тя леко похъркваше.

Отвън по дървото се покатерихме до покрива на гаража – нещо, което родителите ми многократно ми бяха казвали да не правя. Повърхността му бе покрита с лепкави катранени плоскости и докато пристъпвахме, подметките ни потъваха. На едно място Айрин не успя да си изтегли крака, залитна, падна напред и си опари дланите.

След известно време слязохме, обиколихме двора и алеята отзад, разгледахме внимателно гнездо на оси, а после започнахме да скачаме от най-горното стъпало на верандата на тротоара и пихме вода направо от маркуча за напояване. Измисляхме какво ли не, само и само да не споменаваме какво направихме в плевнята вчера, но същевременно съзнавахме, че искаме да го повторим. Чаках Айрин да каже нещо, да даде някакъв знак, а тя очакваше същото от мен. И двете ни биваше да се спотайваме; можехме да продължаваме да го правим дни наред.

– Разкажи ми пак какво се е случило с майка ти на езерото Куейк – подхвърли Айрин. Разположила се на стол на моравата, бе преметнала крака през ръкохватките така, че се виждаха почернелите от катрана подметки на гуменките ѝ.

Аз седях по турски пред нея и за да я видя, се налагаше да вдигна глава, но пак не я различавах ясно, защото слънцето светеше като ореол около лицето ѝ.

– При земетресение през 1959 година мама щяла да загине – подхванах аз и поставих длан върху гореща плоча на пътеката, препречвайки пътя на мравка, понесла тежък товар.

– Не започва така – възрази Айрин.

– Тогава ти разказвай – сопнах се аз.

Междувременно се стараех да принудя мравката да се покатери по пръста ми, но тя все спираше и се опитваше да го заобиколи.

– Стига. Не се опъвай като магаре. Просто разкажи историята както обикновено го правиш.

– Било август и мама била на излет с палатки с баба и дядо Уинтън и леля Рут.

Съзнателно говорех монотонно и провлачвах думите като господин Обън, силно презирания от нас учител на пети клас.

– Ако така ще я караш, по-добре млъкни!

– Добре де, няма. Намирали се в парка Йелоустоун и щели да разпънат палатките на Рок Крийк. Пристигнали там следобед.

– Кога следобед? – осведоми се Айрин.

– През август. Редно е да запомня на коя дата, но все я забравям. Баба Уинтън приготвяла нещо за хапване, мама и леля Рут ѝ помагали, а дядо си оправял такъмите за риба.

– Разкажи за въдицата – подкани ме Айрин.

– Добре, стига да не ме прекъсваш. Мама вечно повтаря, че ако дядо бил хвърлил въдицата във водата, щели да останат. Нямало сила, която да го накара да си тръгне.

– От тази част на разказа винаги настръхвам. – Тя протегна ръка, за да докаже достоверността на думите си.

Сграбчих ръката ѝ, за да се убедя, че не ме лъже. В този миг между нас премина искра. Това ми напомни за какво няма да говорим и бързо я пуснах.

– Преди дядо да успее да отиде до потока, пристигнали техни познати от Билингс. Майка ми била добра приятелка с дъщеря им Марго. Още поддържат връзка. Марго е готина. Решили всички да хапнат заедно и родителите на Марго убедили баба и дядо, че си струва да отидат до Вирджиния Сити и там да опънат палатките за през нощта. Щели да гледат пътуващо вариететно шоу, гостуващо в тамошния старовремски театър.

– И да ядат в бюфета – допълни Айрин.

– Да. Мама твърди, че дядо бързо склонил, като чул какво предлагат – различни пайове, шведски кюфтенца и разнообразни сладкиши. По думите на татко дядо Уинтън страшно си падал по сладките неща.

– Някой от другото семейство не е ли загинал през онзи ден? – сниши глас Айрин.

– Да. Братът на Марго. Всички други се спасили. – Както винаги леко потреперих при тази част от разказа.

– Кога точно станало земетресението?

– Късно вечерта, към полунощ. Целият къмпинг при Рок Крийк бил наводнен от придошлите води на езерото Хебген, а те не могли да се оттекат, защото върхът на планината се откъснал и препречил пътя.

– И така се образувало езерото Куейк – довърши вместо мен Айрин.

Аз кимнах.

– Много хора били погребани на дъното. Още са там, заедно с колите си, кемперите и палатките.

– Звучи страшничко – отбеляза Айрин. – Сигурно духовете им блуждаят наоколо. Не разбирам защо родителите ти ходят там всяка година.

– Ей така, ходят. И други продължават да разпъват палатки там.

И аз не бях наясно защо ходеха, но го правеха всяко лято, откакто се помнех.

– Майка ти на колко е била?

– На дванайсет, точно като нас.

*

Излязохме от двора на къщата ни, за да се пошляем наоколо; само двете. Вече беше краят на юни и имаше доста отворени щандове за фойерверки в очакване на националния празник. В някои дворове хлапета палеха пиратки и се чуваха кънтежи. Пред жълта къща на Типерари неволно стъпих върху неизбухнала пиратка и тя се взриви под крака ми. Изпищях. В това време няколко момчета с ожулени колене и ухилени до уши изскочиха от скривалището си зад дърветата и ни заобиколиха.

– Няма да ви пуснем да минете, ако не ни покажете циците си! – извика едно.

Приятелите му се разсмяха.

Айрин ме хвана за ръка – в момента не ми се стори неуместно, – разкъсахме обръча и хукнахме към ъгъла, а те ни следваха по петите. Изоставиха ни чак след две преки. Дори в онази жега усещането от тичането, хванати за ръце, беше приятно.

Останали без дъх и потни, се озовахме пред минимаркета на Кип.

– Искам ягодова дъвка – обяви Айрин.

– Става – отвърнах. – Татко ми даде десетачка, преди да заминат, но ме предупреди да не го издавам на мама.

– Говоря ти за пакетче дъвки. Защо да не го откраднеш?

Многократно бях задигала по нещо от магазина на Кип, но винаги предварително си съставях план. Понякога Айрин ми даваше списък и го превръщаше в предизвикателство. Най-трудно беше със сладките, опаковани в целофан. Пакетчетата вдигаха издайнически шум. Не беше лесно и с кръглите кутийки картофен чипс – бяха обемисти и надигаха тениската, ако ги затъкнеш в колана на панталоните. Никога не слагах нищо в раничката. Беше прекалено очевидно, пък и я носех само когато ходехме на училище.

Айрин никога не участваше в тези „операции“. Оставяше ме да действам сама.

– Все пак трябва да купим нещо – настоях аз. – Не може просто да влезем, да се повъртим и да излезем. Освен това разполагам с пари. Ще купя дъвката.

– Купи джинджифилова бира. Ще си я поделим, както направихме вчера.

Споменът за вчерашната случка, за близостта помежду ни изплува в съзнанието ми. Не знаех какво да отвърна. Айрин зяпаше краката си, сякаш не бе казала нищо особено.

– Ще действаме бързо – рекох. – Баба дори не подозира, че сме излезли от къщата.

*

След горещината навън в минимаркета на Кип ми се стори направо прохладно. Анджи, с едрите кестеняви букли, стоеше зад щанда и редеше пакети цигари.

– За сладолед ли сте дошли, момичета? – попита тя и ни обърна гръб, за да сложи пакетите „Пал Мал“ на рафта, където бе обичайното им място.

– Не – отвърнахме двете в хор.

Айрин започна внимателно да изучава надписите по блокче шоколад, а аз бързо натиках две опаковки дъвка под ластика на късите ми панталони. Айрин остави шоколада и се обърна към мен.

– Ще купиш ли джинджифилова бира, Кам? – попита тя високо и ясно.

– Разбира се. – Отправих се към хладилниците в задната част на магазина.

В едно от големите кръгли огледала, поставени от Кип навсякъде, за да следи къде какво става в магазина, виждах Анджи. Продължаваше да реди цигарите, без да ни обръща никакво внимание. Взех бирата и тръгнах към касата. В същия миг звънецът на вратата извести появата на клиент. Влезе мъж в делови костюм и с вратовръзка, все едно току-що е свършил работа, макар да бе прекалено рано за това. Беше познат на родителите ми.

Поздрави Анджи и се насочи към хладилника с бира. Аз се намирах наблизо. Опитах да се размина с него.

– Здравей, Камерън Пост – поздрави ме той. – Нали не се забъркваш в каши това лято?

– Старая се – смотолевих аз.

Усетих как едно от пакетчетата дъвка започва да се изхлузва надолу. Ако се плъзнеше още малко, щеше да падне от крачола на късите ми панталони и вероятно да тупне върху краката на костюмара. Исках да се отдалеча, но той продължи да ми говори, заврян наполовина в хладилника с бира.

– Родителите ти са на езерото Куейк, нали?

Вдигна стек с шест бири. Гърбът на сакото му беше измачкан от седене цял ден.

– Да. Заминаха вчера.

Успях да се промуша до пътеката. Айрин се изправи пред мен ухилена.

– И аз взех пакетче – обяви тя през зъби, но достатъчно високо да ни чуе онзи тип, ако нададе ухо.

Отправих ѝ гневна гримаса.

– Но теб те оставиха, а? – продължи мъжът, докато слагаше пакетче царевичен чипс върху бирите.

– Да.

Мечтаех да спре да ми говори.

– Ще кажа на майка ти, че си купила джинджифилова бира, а не алкохолна – усмихна се той и тръгна към предната част на магазина.

Последвахме го, но спирахме пред някои стоки, без да имаме намерение да купуваме.

На касата пак се засякохме.

– Само това ли ще вземете? – поинтересува се той.

Кимнах.

– Една за двете?

– Да. Ще си я поделим.

– Аз ще ги почерпя – каза той на Анджи и ѝ подаде една от банкнотите, които току-що му бе върнала. – Отпразнувайте началото на ваканцията с джинджифилова бира. Редно е.

– Така ли? – Анджи ни погледна навъсено и строго.

Айрин само дето не се скри зад гърба ми.

Мъжът се насочи към вратата.

– Благодаря – подвикнахме след него, но той май не ни чу.

В алеята зад минимаркета на Кип започнахме да си тикаме парче след парче дъвка в устата. Дъвчехме усилено, докато омекне, за да можем да правим балони. Слънчевите лъчи ни сгряваха приятно след хладния въздух в магазина. Чувствахме се в приповдигнато настроение от стореното.

– Онзи ни плати бирата! – възкликна възторжено Айрин. – Не похарчихме нищо.

– Той го каза: „Редно е“ – изимитирах аз плътния му глас.

През целия път за вкъщи говорихме като него, смеехме се и правехме балони. Наистина ни се струваше, че е редно.