Отровителят

1.

След като се регистрира и се качи в стаята си, Кейлъб застана пред високото огледало, завинтено към вратата на банята, и разгледа челото си. На задната седалка в таксито бе спрял кървенето, притискайки ръкава на ризата си към раната, но под кожата му все още имаше мънички парченца стъкло от чашата, която тя бе запратила. Изчовърка ги с нокът и ги хвърли на мокета.

Само че кръвта потече наново: тънка струйка се провря между очите му и се раздели от двете страни на носа, за да се спусне в две следи към ъгълчетата на устата. Вгледа се в картината за момент: кръвта по лицето му и отока, който вече започваше да се о­формя на челото, след което отиде до умивалника и намокри една от кърпите. Изви я, за да изцеди водата от нея, после седна на пода, подпрял гръб на вратата на дрешника. Забеляза в гънките на червения мокет късчетата натрошено стъкло.

Беше добро стъкло. Кристал „Мурано“... може би. Бяха купили сервиза чаши без столче в „Мейсис“ на Юниън Скуеър миналата година за Коледа, веднага след като тя се бе нанесла при него. На ледената пързалка до осветената елха имаше кънкьори и те се задържаха там един до друг, за да ги погледат. Тя беше толкова топла тогава, сякаш в роклята ѝ имаше вшити въгленчета.

Сияйна.

Тази дума изникваше в съзнанието му, когато си я представяше. Дори сега. Това беше опасен път, водещ надолу, но кое не беше?

Извади едно от парченцата от мокета и го поднесе пред очите си на възглавничката на пръста си.

На третата си среща излязоха на разходка по плажа от другата страна на пътя покрай западния край на парка „Голдън Гейт“. Тя събу сандалите си, удари ги няколко пъти един в друг, за да изтръска пясъка от тях, преди да ги прибере в чантичката си. Холандската вятърна мелница и няколко големи кипариса разсичаха струящата откъм океана мъгла. Бриджит държеше ръката му и гледаше мрачния синкавосив Пасифик. И извика внезапно, залитайки към него, когато дясното ѝ коляно се подгъна.

– Ох... Мамка му.

– Какво? – извика той. – Какво?

Тя заподскача на куц крак с ръка на кръста му.

– Стъкло, мисля. Или мидена черупка.

Той ѝ помогна да се добере до циментовото стълбище, водещо нагоре по защитната стена към тротоара. Тя седна на третото стъпало, а той коленичи в пясъка и взе малкото ѝ ходило в ръцете си. Беше тясно и със слънчев загар и той виждаше оформената като буквата Y бяла следа, оставена от лентата, която бе скривала кожата ѝ от слънцето. За секунда вдигна поглед нагоре по крака ѝ по целия път до розовите ѝ бикини. Тя го видя и се изчерви, а после напъха полата между краката си.

– Извинявай – каза той.

Тя се усмихна.

– Кракът ми, глупчо.

– Да, кракът ти.

В меката бяла кожа на дъгата на ходилото ѝ се бе забило парче стъкло. Не кървеше, докато не го извади, и тогава кръвта потече. Струйката стигна до петата ѝ и закапа от нея по най-долното стъпало. Бриджит тихо изохка. Когато я погледна, бе захапала долната си устна и очите ѝ бяха затворени.

– Имаш ли кърпички или нещо подобно в чантичката си?

– Да. Извади ги. Не искам да гледам.

Той взе чантичката ѝ и намери в нея пакетче с кърпички. Измъкна от него цяла шепа, сгъна ги в дебел сноп и го пристисна със сила към раната ѝ. Тя отново изохка.

Не я познаваше добре. Тогава. Щеше да опознае звуците ѝ, щеше да научи разликата между ахване от наслада и от болка, както и рязкото поемане на дъх, когато се изплаши, както плувец поема въздух, преди вълната да се стовари върху него. Но онзи следобед, на колене в края на плажа, хванал ходилото ѝ в ръцете си, той още не знаеше всички тези неща – тя беше просто момичето, с което се бе запознал преди две седмици на откриването на една галерия. Красивото, свенливо момиче в черната рокля с тънки презрамки, което – така се бе оказало – бе нарисувало половината от картините си навън, в снега. Тогава не знаеше много за нея, макар че искаше да научи всичко.

– Причинявам ли ти болка?

– Просто не обичам да гледам кръв.

– Представяй си, че е боя.

Тя се засмя, все така със затворени очи.

– Ще те отнеса до колата, за да не замърсим раната.

Колата му беше на половин километър на север, където плажът свършваше и започваха скалите.

Тя отвори очи и погледна към плажа.

– Можеш ли?

– С лекота – увери я той.

Така и се оказа. Тя го прегърна през врата, а той я повдигна, взе я на ръце и половин час по-късно, вече паркирал пред къщата си на склона на Маунт Сутро , я внесе вътре. Проми ходилото ѝ с кислородна вода, превърза раната с марля и бинт, който след малко падна в леглото му, но никой от двамата не забеляза това. Раната очерта в чаршафите следите на наслаждението ѝ, докато беше на колене пред нея, и той научи първия от многото уроци за жената, в която предстоеше да се влюби и с която щеше да заживее. По-късно, когато осъзнаха, че раната се е отворила, той я откара надолу в болницата, където почистиха за втори път прореза, преди да го затворят с шевове.

И оттогава не бяха прекарали нито една нощ разделени. До тази.

Седеше на мокета, притиснал кърпа към челото си и си мислеше, че семплото изящество на рисунъка е нещо, което тя не би пропуснала да забележи. Можеше дори да ѝ достави удоволствие, да я накара да се усмихне дискретно, както правеше, когато боята покриваше последните празни места по платното и формите изплуваха на фокус, сякаш от тях бе издухана покриващата ги мъгла. Натрошеното стъкло в началото, натрошеното стъкло накрая. Той свали кърпата и я погледна.

– Започва с кръв и свършва с кръв – прошепна.

Като в обред. Уставът на някакво тайно общество. Тяхната секта от двама, вече разпусната. Смачка кърпата на топка и я хвърли банята.

Беше излязъл от къщата само с портфейла си. Без телефон, без ключове. Беше се спуснал по хълма до медицинския център на КУСФ и беше повикал такси от телефонен автомат. Сега го чакаше и мислеше, че е възможно Бриджит да се спусне с колата. Да паркира в нарушение в зоната за обслужване на линейки и да изтича при него. Да се извини и да го помоли да се върне.

Но ако изобщо слезеше, това щеше да стане след идването на таксито, когато вече щеше да е заминал.

Барът в хотел „Палас“ се казваше „Флейтистът“. На задната стена бе окачена картината на Макс­фийлд Париш , която беше дала името на заведението – платно от девет квадратни метра сенки и заплаха, изобразяващо група деца, които напускаха град Хамелин, за да последват чудовище с лице старо и жестоко като скала.

Не за първи път Кейлъб намираше убежище в картина, потъваше в платното, докато стаята и светът, в който то се намираше, потъмняват и се смълчават. Някои картини може би бяха създадени именно с тази цел. Когато ги откриеше и седнеше достатъчно близко до тях, за да различава мазките на четката, стаята скоро се накланяше към рамката им, сякаш центърът на земята се преместваше. Това го притегляше по-наблизо, за да се потопи в света, скрит зад слоя боя.

Примигна и погледна часовника си. Беше събота следобед, малко преди два часа.

В бара имаше трима души, включително бармана. Кейлъб издърпа стол и седна, подпирайки ръце на излъскания махагон. Единствената светлина в заведението бе прицелена върху картината и барманът му даде достатъчно време да я разгледа, преди да се приближи до него.

– Харесва ли ви?

– Както винаги.

Барманът също бе разглеждал „Флейтистът от Хамелин“, но сега се обърна към Кейлъб.

– Била е възложена от хотела – обясни той. – Платили шест бона през 1908. Париш знаел, че ще виси в бар. Искал хората да сядат, където седите вие сега, да поглеждат към нея и може би да разпознават някое дете... и да се замислят за своите деца, които ги чакат вкъщи. И да не поръчват второто питие.

– Това работи ли?

– Не зная. Но не вярвам. А вие знаете ли какво искате?

– „Джеймисън“, чисто. И халба „Гинес“.

– Меню?

Кейлъб поклати глава и свали поглед към бара. Някой бе оставил страниците с местни новини на тазсутрешния „Кроникъл“. Бяха сгънати на две, така че се виждаше само едно от челните заглавия:

ЧАРЛЗ КРЕЙН В НЕИЗВЕСТНОСТ 10 СЕДМИЦИ.

ПОЛИЦИЯТА: „ТРЯБВАТ НИ УЛИКИ“

Под заглавието имаше снимка на възпълен мъж по риза и вратовръзка. Кейлъб огледа фотографията, после сгъна вестника обратно и го избута. Знаеше какво е да видиш снимката си под подобно заглавие. Да изчезнеш невинаги е трудно. Няма нищо трудно, докато не те открият. Ако не можеш да дадеш правилните отговори, хората ще те гледат под око до края на живота ти.

Отново се загледа в картината на Максфийлд Париш. На преден план Флейтистът водеше група деца под тъмно разлистено дърво. Неравен терен. За да не изостанат, най-малките от тях минаваха през натрошените камъни на четири крака. Флейтистът – прегърбен, с висяща на твърди кичури коса – крачеше в средата на групата.

Барманът постави чаша без столче на дървения плот пред Кейлъб и наля в нея два пръста джеймисън.

– Благодаря.

– Да.

Кейлъб изпи уискито на една дълга глътка и остави чашата обратно на плота, а барманът се върна с халбата гинес.

– Още едно.

– Сега разбрахме – каза барманът.

– Какво?

– Че картината не действа.

Кейлъб поклати глава.

– Няма деца... нито у дома, нито на друго място. Така че няма как да действа на мен.

Барманът свали бутилката „Джеймисън“ от полицата на задната стена. Наля питието и го бутна обрат­но към Кейлъб.

– Кола?

– Ъ...?

– Челото ви. Произшествие с кола?

– Не. Приятелката ми. Вече бившата... предполагам.

– Съжалявам.

– Всичко е наред. – Кейлъб помълча и вдигна халбата. – Искам да кажа, че не е наред. Не е. Но е хубаво, че попитахте. Останалото... не е.

– Това е от заведението в такъв случай. – Мъжът посочи новоналятото уиски.

– Благодаря.

Барманът се наведе и след малко се изправи с чиста кърпа, в която имаше шепа лед.

– Благодаря.

– Просто ми се стори, че няма да навреди.

– Кърви ли?

– Не.

Кейлъб взе кърпата и я опря в челото си, усещайки горещината на раната да разтапя леда. Беше прекрасно. Подържа я така още малко и я остави на плота.

В бара влезе жена в рокля от черен сатен и огледа салона. Косата ѝ беше тъмна като роклята и падаше под раменете ѝ, с което скриваше частично перлената огърлица, плътно обхващаща гърлото ѝ. Огледа поотделно всеки мъж в заведението, стиснала силно устни, сякаш опитваше да се концентрира.

После се обърна и излезе.

Роклята ѝ беше с гол гръб, а кожата ѝ изглеждаше мека като венчелистче на бял олеандър. Кейлъб я проследи как излиза, след което между него и бармана се възцари тишина, сякаш между тях преминаваше облак. Когато той се разнесе, барманът подаде ръка.

– Казвам се Уил, между другото – съобщи той. Ръкуваха се.

– Кейлъб.

– А как беше името на бившата приятелка?

– Бриджит.

– Има точен мерник.

Кейлъб отпи дълга глътка от бирата си.

– Не съм сигурен дали наистина искаше да ме улучи.

– Стой настрана, докато не разбереш.

– Да... – вяло отвърна Кейлъб.

Погледът му се върна за пореден път на стената зад бара.

Жената в черната рокля се бе появила за кратко поне на десетина метра зад него, но той все още долавяше парфюма ѝ. Уханието беше тъмно, като на цвете, което разцъфва само нощем.

След третия джеймисън плати сметката и се върна в стаята си. Докато пресичаше фоайето, погледна през прозорците. Навън се бе стъмнило. Жената в черната сатенена рокля сега стоеше до стойката за пиколото, където нямаше да може да се стопли. Нямаше как нито да го чуе, нито да го види. Но въпреки това се обърна – направи го подчертано бавно – и срещна погледа му. Той ѝ кимна и се качи по стълбището в стаята си.

Около полунощ се събуди в мрака на стаята, отново трезв.

Преди да осъзнае къде се намира, отново усети болката.

Надигна се, извъртя се, спусна крака на пода и седнал отпи от бутилката минерална вода, после взе телефона и набра домашния си номер. След четвъртия сигнал разбра, че тя не е там, и прекъсна. Беше гладен, но не искаше да яде, както и не искаше да е буден, но знаеше, че няма да може да заспи. Най-много от всичко не искаше да бъде сам, но помнеше как се бяха развили нещата с Бриджит сутринта и как бе приключило всичко, преди да си тръгне от собствената си къща. Знаеше, че дълго ще бъде сам.

Отиде в банята и взе душ. После се облече в единствените дрехи, с които разполагаше, излезе от стаята и пак слезе по стълбите във фоайето. Отиде до входа на „Флейтистът“, но сега вътре бе претъпкано и шумно. Имаше място само за правостоящи до бара.

Излезе от хотела и стигна до ъгъла на „Маркет“ и „Ню Монтгомъри“. Спря там в пронизващия студ. Валмата мъгла по Маркет Стрийт се смесваха с парата, изпускана от уличните шахти и увличана от вятъра надолу към залива. Ако не бе посред нощ, можеше да се разходи до Юниън Скуеър, до повиси край пързалката и осветената елха, да погледа кънкьорите и да разрови раната на топлия спомен, докато не я разкървави.

Питаше се къде ли е Бриджит сега.

Беше си капан, но той все пак тръгна натам, представяйки си я да плаче в студената мъгла и мрака. Или в студиото си на Буш Стрийт с бутилка в едната ръка и четка в другата, да сече платното с боя. А може би не ѝ беше студено, не беше самотна и изобщо не мислеше за него...

На отсрещната страна на улицата имаше бар. Изглеждаше отворен, но беше много тъмно. Единствената истинска светлина идеше от табелата отвън, всяка буква на която бе очертана с червен неон:

К

Ъ

Щ

А

НА

ЩИТОВЕТЕ

КОКТЕЙЛИ

Стоеше с ръце в джобовете и гледаше табелата. Трансформаторите на няколко букви не бяха в ред и примигваха. След малко пресече улицата, без да се оглежда за трафик, и се приближи до вратата.

Вътре имаше десет-петнайсет души, но единственият звук, който се чуваше, докато влизаше, бе далечното метално скърцане на колелата на трамвая, тръгнал надолу по Маркет Стрийт, а когато вратата се затвори, се възцари пълна тишина. Нямаше музика. Няколко лица се извърнаха към него от бара, за да видят кой е влязъл заедно със полъхналата струя студен въздух, но след като го регистрираха и не видяха в него нищо забележително, се обърнаха пак към питиетата си и към едва доловимия шепот на разговорите си.

Заведението беше невзрачно – бар и няколко празни сепарета. Отиде в далечния от групата край на бара и седна на средния от тройката високи столове. Вляво от него стоеше масивна конична чаша на късо столче с лъжичка с прорези в нея. По ръба на чашата се забелязваше слаба следа от червило. Единият от двамата бармани се приближи, взе чашата и избърса плота. Погледна Кейлъб, без да казва нищо.

– „Джеймисън“ – каза Кейлъб. – И „Гинес“.

Мъжът се отдалечи да приготви питиетата, а Кейлъб се огледа. Високият таван бе боядисан в черно, поради което чезнеше в сянката. Стената зад бара бе с ламперия от черно омазнено дърво, а предната стена бе разделена от две дебели дървени колони и ниши, в които се виждаха бронзови статуетки на богини в стил ар деко. Всяка гола богиня държеше небрежно маслинова клонка с лампичка с нажежаема жичка в края – източници на единствената светлина в помещението. Това беше храм на алкохола, в който не се предлагаше нищо друго освен напитки. Барманът се върна с джеймисъна, Кейлъб го взе и отпи в очакване и на бирата.

Подуши я, преди да я види – долови специфичния аромат на сенчесто цвете – обърна се наляво с леко размътен от уискито поглед, който се избистри, когато я забеляза. Не беше трудно – тя седеше на столчето до него. Ръцете ѝ бяха скръстени върху черна чантичка без дръжка. Изви се в кръста и го огледа от главата до колана и обратно, без да помръдва нито мускул в шията си. После се усмихна.

– Взел ми е питието. Но аз не бях го доизпила.

– Извинете – измърмори Кейлъб. – Мислех, че мястото е свободно.

– Мястото ви е свободно. Аз седях тук. – Тя протегна ръка и погали с лакиран нокът малкото кръгче на бара пред нея. – А тук имаше и питие.

Говореше с акцент, който той не можа да идентифицира. Не беше глас, идещ от друго място, а по-скоро глас, идещ от друго време. Или може би роклята, която беше облякла, стегнатата около врата ѝ огърлица, или пък онзи тъмен парфюм. Сякаш бе излязла от ням филм или бе изпълзяла от една от нишите, където допреди малко бе държала маслинова клонка, хвърляща едновременно светлина и сянка. Можеше да е на всяка възраст межди осемнайсет и трийсет и пет, но не принадлежеше нито на тази година, нито дори на този век. Напомняше му за картина, но той не можеше да си спомни добре точно коя... може би някоя, която бе сънувал наскоро. Срещата с нея бе като откриването на нещо, загубено от векове и после върнато на законното му място, а той сякаш се намираше в притихналата зала на музей в края на деня за посещения. Струваше му се, че усеща далечната топлина на лампи над главата и изразходваното възхищение в атмосферата на галерията, като... като стар прах.

Наклони се към нея.

– Какво пиеше? – чу се да я пита. Беше достатъчно да прошепне, толкова тихо бе край тях. – Ще ти купя друго.

– Berthe de Joux – каза тя. – По френски.

Той повика с жест бармана и повтори името на напитката. Мъжът кимна и се върна след момент с поднос. Сложи чиста конусовидна чаша между Кейлъб и жената, наля унция зелен абсент в нея и постави сребърната лъжичка с прорези в нея напречно върху чашата. Сложи в лъжичката бучка захар и остави малка каничка с ледена вода на бара. Кимна на Кейлъб и се върна при групата в другия край на бара.

– Ти налей – каза тя. – Обичам да наблюдавам как става louche.

– Не знам какво означава това.

– Започни да капеш вода върху бучката, докато не ти кажа да спреш.

– Добре.

Каничката сигурно бе стояла във фризер, преди барманът да я напълни с водата. Пръстите на Кейлъб оставиха разтопени следи върху заскрежената повърхност, когато я взе. Вдигна я над бучката захар и започна да я накланя, но тя го спря. Пръстите ѝ върху китката му бяха леки и студени.

– По-високо – подкани го тя. – Трябва да бъде от малко по-високо.

Тя повдигна ръката му, докато не увисна на трийсетина сантиметра над бучката захар.

– Така е добре – каза тя. Освободи китката му така, сякаш бе целунала пръстите му. – Давай... възможно най-бавно.

Бучката захар започна да се топи през прорезите на лъжичката в абсента. Течността в чашата се промени от зелена на млечнобяла – студената вода явно бе отделила някаква субстанция от напитката. Усети аромата на смес от горчиви билки. Пелин и седефче. Анасон.

– Стоп!

Той остави каничката. Тя взе чашата и потопи в нея прорязаната лъжичка с остатъка от полуразтопената бучка, след което отпи със затворени очи. Клепачите ѝ бяха посипани с нещо, което приличаше на натрошен малахит. Отвори очи, усмихна му се и остави чашата.

– Челото ти – каза тя.

Посегна, докосна раната му с връхчето на показалеца си, после му показа капката кръв. Изглеждаше черна в тъмнината на салона.

– Ранен ли си?

– Добре съм.

Тя разтри показалеца си в палеца и отпи нова глътка от абсента. Никога не беше виждал подобно нещо. Нещо като нея. Доизпи питието си с една последна глътка и остави чашата. После стана от столчето. Чантичката ѝ все още беше на бара. Сложи ръка на тила му и се наклони към него, за да приближи устните си до ухото му.

– Трябва да тръгвам – прошепна тя. Парфюмът ѝ го обгърна като пелерина. Лявата ѝ гръд погали ръката му, между кожата и зърното беше само плъзгавата коприна на роклята ѝ. – Но може би ще те видя някой път. Благодаря за питието.

Изправи се и взе чантичката си. Той я гледаше почти парализиран, сякаш го бе улучила с натопена в кураре стреличка за дартс.

– Почакай – намери думи накрая.

Тя се усмихна със същата полуусмивка, която озаряваше лицето на Бриджит, когато поредната ѝ картина бе пред завършване и онова финално състояние, което тя виждаше само във въображението си, беше на път да бъде пренесено върху платното.

– Как се казваш? – попита я той.

– Следващият път. Може би...

Обърна се и си тръгна, а косата ѝ се разлюля по голия гръб, докато се отдалечаваше от него.