Целуни момичетата и ги накарай да плачат

Пролог

12 октомври

Джина Кейн се протегна на мястото си до прозореца. Господ беше отговорил на последните ѝ молитви. Вратата на самолета се затвори и стюардесите се приготвиха за излитане. Средната седалка до нея беше празна и щеше да си остане такава за шестнайсетчасовия директен полет от Хонконг до летище „Кенеди“ в Ню Йорк.

Вторият ѝ късмет беше пътникът от другата страна на празната седалка. Веднага след като си сложи предпазния колан, той глътна две приспивателни. Очите му вече се притваряха и щяха да са затворени през следващите осем часа. Това беше страхотно. Трябваше ѝ време да размисли, а не да си бъбри с непознат.

Родителите ѝ бяха прекарали цяла година в планиране на пътуването и бяха невероятно развълнувани, когато ѝ се обадиха да ѝ съобщят, че са изпратили авансова сума и вече са „обвързани с пътуването“. Тя си спомни как майка ѝ каза, както правеше често: „Искаме да го направим преди да остареем прекалено много“.

Мисълта, че някой от родителите ѝ можеше да остарее, ѝ се струваше невъзможна. И двамата обичаха туризма, катеренето, разходките и карането на колела, но по време на ежегодния профилактичен преглед лекарят бе открил на майка ѝ нещо, което се оказа шокиращ злокачествен тумор, при това не можеше да бъде опериран. За четири месеца майка ѝ, въпреки всички усилия, почина.

След погребението баща ѝ заговори за пътуването.

– Ще го отменя. Когато видя другите двойки от клуба да се разхождат заедно, ще е прекалено депресиращо да съм сам.

Джина взе решение незабавно.

– Татко, заминаваш и няма да си сам. Ще дойда с теб.

Прекараха десет чудесни дни в разходки из малки селца в планините на Непал. А след като отлетя с нея до Хонконг, баща ѝ взе директен полет до Маями.

Беше ѝ толкова лесно да види и направи правилния избор. Баща ѝ бе доволен от пътуването. Тя също. Дори за миг не се усъмни в решението си.

Но къде беше тази решителност да продължи напред, когато ставаше дума за Тед? Той беше свестен човек. И двамата бяха на трийсет и две. Тед бе абсолютно убеден, че тя е жената, с която иска да прекара остатъка от живота си. И макар да бе разочарован, че ще са разделени толкова дълго, Тед я беше окуражил да придружи баща си. „Семейството винаги е на първо място.“ Беше ѝ повтарял това много пъти, когато ходеха по семейни сбирки с озадачаващо разнообразие от негови роднини.

Цялото това време за размисъл и тя все още нямаше представа какво да каже на Тед. Той имаше право да знае накъде отиваше връзката им.

Колко пъти мога да повторя, че просто се нуждая от още малко време? – помисли си тя.

Както обикновено, мислите ѝ не я доведоха до никъде. Тя отвори таблета и въведе паролата на имейла си. Екранът незабавно се изпълни с нови съобщения, цели деветдесет и четири. Тя разшири екрана, за да вижда имената на подателите. Нямаше отговор от К. Райън. Изненадана и разочарована, тя натисна клавиша за ново писмо, натрака адреса на К. Райън и започна да пише.

Здравей, К, надявам се, че си получила имейла, който ти изпратих преди десет дни. Много съм заинтересувана да чуя за „ужасното ти преживяване“. Моля те, свържи се с мен при първия удобен за теб случай.

Поздрави, Джина

Преди да изпрати имейла, тя добави и номера на телефона си.

Единственият друг имейл, който отвори, беше от Тед. Беше сигурна, че предлага да се видят за вечеря. И да поговорят. Изпита смесица от облекчение и разочарование, когато прочете съобщението му.

Здрасти, Джина. Броях дните, когато ще мога да те видя. И трябва да кажа със съжаление, че ще ми се наложи да продължа да броя. Тази вечер заминавам в командировка по специален проект, който банката ми възложи. Ще остана в Ел Ей поне една седмица. Не мога да ти опиша колко съм разочарован.

Обещавам ти да се реванширам, когато се върна. Ще ти звънна утре.

С любов, Тед“

По уредбата прозвуча глас, който съобщи, че имат разрешение за излитане и нареди да се изключат всички електронни устройства. Джина затвори таблета, прозя се и подпря главата си върху възглавницата.

Имейлът от преди десет дни, онзи, който щеше да изложи живота ѝ на опасност, се мотаеше из мислите ѝ докато бавно се унасяше.

ПЪРВА ЧАСТ

1.

Апартаментът на Джина се намираше на Осемдесет и втора улица и авеню Уест Енд. Родителите ѝ ѝ го бяха подарили, когато се пенсионираха и преместиха във Флорида. Просторен, с две спални и голяма кухня, той караше всичките ѝ приятели да ѝ завиждат, тъй като повечето от тях бяха натъпкани в миниатюрни едностайни жилища и гарсониери.

След като остави багажа си в спалнята, тя погледна часовника си. 11:30 вечерта в Ню Йорк, 8:30 вечерта в Калифорния. Джина реши, че времето е удобно да се обади на Тед. Той отговори при първото позвъняване.

– Здрасти, непозната хубавице – каза той с плътен и обичлив глас, който стопли сърцето ѝ. – Не мога да ти кажа колко ми липсваше.

– И ти ми липсваше.

– Мисълта, че съм заклещен в Ел Ей за цяла седмица, направо ме убива.

Побъбриха си няколко минути. Тед приключи разговора с думите:

– Знам, че тъкмо си се прибрала и вероятно си скапана. А на мен ми предстоят куп събрания. Ще ти се обадя, когато нещата се поуталожат.

– Бива – съгласи се тя.

– Обичам те.

– И аз те обичам.

Джина затвори телефона и се замисли, че неочакваното пътуване на Тед до Калифорния бе смесица от добър и лош късмет. От една страна, искаше да го види. От друга, бе облекчение да не ѝ се налага да провежда разговора, за който не беше готова.

Сутринта Джина изскочи изпод душа в пет и половина и се изненада колко добре се чувстваше. Беше спала почти осем часа в самолета и още четири, когато се прибра у дома. Не чувстваше онази умора от пътуването, която тормозеше повечето хора след дълъг полет от запад на изток.

Нямаше търпение да се върне на работа. След като завърши Бостънския колеж с диплома по журналистика, си намери работа като асистентка в малък вестник на Лонг Айлънд. Орязаният бюджет бе принудил вестника да съкрати много от журналистите и в рамките само на година Джина вече пишеше материали.

Статиите ѝ по бизнес и финанси приковаха вниманието на редактора на „Вашите пари“. Джина се премести на новото място и бе влюбена във всяка минута от пребиваването си там цели седем години. Но намаляващият интерес към печатните издания и спадането на приходите от реклама съсипаха вестника. През трите години откакто „Вашите пари“ фалира, тя работеше на свободна практика.

Въпреки че част от нея се наслаждаваше на свободата да преследва истории, които я интересуваха, друга част се измъчваше от липсата на солидна заплата и здравна осигуровка, които идваха с назначаването на постоянна работа. Беше свободна да избира това, за което да пише, но в края на деня все някой трябваше да купи историята ѝ.

„Импайър Ревю“ спаси живота ѝ. Докато гостуваше на родителите си във Флорида, техни приятели ѝ разказаха ужасено как осемнайсетгодишният им внук бил жигосан по време на гнусен ритуал за приемане в колежанското братство. С нагорещено желязо по-големите му състуденти бяха прогорили гръцки букви в задната част на бедрото му.

Оплакванията до администрацията на университета си останали без отговор, а големите донори сред завършилите университета заплашили да прекратят даренията си, ако управата закрие „Гръцкия живот“.

„Импайър Ревю“ незабавно се съгласи да отпечата историята. Дадоха на Джина солиден аванс и щедра сума за пътуване и други разходи. Статията предизвика сензация. Всички национални вечерни новини я отразиха и дори ѝ отделиха време в „60 минути“.

Успехът на историята на колежанското братство превърна Джина в разследващ журналист с чудесна репутация. Засипваха я с имейли хора, които твърдяха, че имат информация за страхотни скандали. Няколко от тях доведоха до истории, които тя проучи и публикува. Трудното беше да откриеш онези, които наистина можеха да ти предоставят сериозна следа, от откачалките, недоволните служители и маниаците по теории на конспирацията.

Джина си погледна часовника. На следващия ден ѝ предстоеше да се срещне с главния редактор на списанието. Чарлз Мейнърд обикновено започваше разговорите с въпроса: „Е, Джина, за какво искаме да пишем сега?“ Оставаха ѝ малко повече от двайсет и четири часа да му даде добър отговор.

Тя се облече бързо, беше избрала джинси и топъл пуловер. Пооправи си грима и се погледна в огледалото. Приличаше на хубавата жена от старите снимки на майка си, навремето кралица на абсолвентския си бал в щатския университет в Мичиган. Големи очи, по-скоро зелени, отколкото лешникови, и класически черти. Червената, дълга до раменете коса я правеше да изглежда по-висока от нейните метър и седемдесет.

Доволна от вида си, тя пъхна филийка в тостера и си направи кафе. Занесе чашата и чинията си до масата до прозореца в дневната. Оттам се разкриваше чудесна гледка към сутрешното слънце, което едва надничаше над хоризонта. Това бе времето от деня, когато усещаше болезнено загубата на майка си и се измъчваше от прекалено бързия полет на времето.

Джина се настани до масата, любимото ѝ място за работа, отвори лаптопа и се вторачи в непрочетените имейли, които изпълваха екрана.

Първият ѝ поглед бе към новите имейли, пристигнали откакто бе проверила пощата си за последен път в самолета. Нищо спешно. Най-важното – нищо от К. Райън.

После прегледа онези, които бяха пристигнали през последната седмица и половина, когато се намираше в едно от малкото останали по света места, където нямаше интернет.

• Бележка от жена в Атланта, която твърдеше, че разполага с доказателство, че рециклираната гума, използвана по училищните игрални площадки, разболява децата.

• Покана да произнесе реч следващия месец на сбирката на Американската общност на журналистите и авторите.

• Имейл от мъж, който твърдеше, че притежава частта от черепа на президента Кенеди, изчезнала след аутопсията.

Въпреки че вероятно можеше да изрецитира съдържанието му, тя се върна назад и кликна на имейла, който беше получила в деня, когато замина на почивка.

Здрасти, Джина, не мисля, че се познаваме, но учехме в Бостънския колеж. Завършихме с няколко години разлика. Веднага след като се дипломирах, отидох на работа в „Новини РЕЛ“. Имах ужасно преживяване с един от шефовете. (И не бях единствената.) Сега те се страхуват, че ще се раздрънкам за това. Предложиха ми да се споразумеем за щедра сума. Не искам да давам повече подробности в имейл. Може ли да се видим?

Когато видя, че подателката на имейла беше К. Райън, тя се опита да си припомни защо името ѝ се стори толкова познато. Дали в университета бе познавала Кортни Райън?

Джина препрочете имейла два пъти, насилвайки се да провери дали не бе пропуснала нещо. „Новини РЕЛ“ беше от медийните любимци на Уол Стрийт. Офисът им се намираше на Петдесет и пета улица и авеню на Америките, или Шесто авеню, както повечето нюйоркчани все още го наричаха. Само за двайсет години малката групичка кабелни телевизионни станции се бе превърнала в национална сила. Рейтингите ѝ надминаваха тези на CNN и се приближаваха все повече до лидера на пазара, „Фокс“. Неофициалното мото на компанията беше: „Новини – истински, а не от другия вид“.

Първото, което ѝ дойде на ум, беше сексуален тормоз. Почакай малко, каза си тя. Дори не знаеш дали К. Райън е мъж или жена. Ти си репортер. Не прибързвай. Трябват ти факти. Имаше само един начин да открие. Тя се вторачи отново в отговора, който беше изпратила.

Здравейте, господин/госпожо Райън. Много бих искала да поговоря с вас за ужасното ви преживяване. Ще бъда вън от страната, без достъп до имейл, но ще се върна на 13 октомври. Както вероятно знаете, живея и работя в Ню Йорк. А вие къде сте? Очаквам с нетърпение да се чуем.

Всичко най-хубаво, Джина

Трудно ѝ беше да се съсредоточи докато преглеждаше останалите имейли. Наистина се надявах да се сдобия с нещо повече, каза си тя докато мислеше за утрешната среща в списанието.

Може би тя е оставила съобщение, помисли си Джина с оптимизъм. Батерията на телефона ѝ бе почти изчерпана, когато се качи в самолета, и напълно изтощена, когато кацна в Ню Йорк. В имейла си беше дала на К. Райън номера си.

Джина влезе бързо в спалнята, свали телефона от зарядното и го отнесе в кухнята. Натисна бутона и видя, че имаше няколко съобщения, но нито едно от непознат номер.

Първото беше от най-добрата ѝ приятелка, Лиза.

„Здрасти, приятелко. Добре дошла у дома. Очаквам с нетърпение да чуя за пътешествието. Надявам се, че ще вечеряме заедно утре. Трябва да отидем в някакъв смотан ресторант в Гринич Вилидж, наречен „Птичето гнездо“. Имам страхотен нов случай. Подхлъзване и падане. Клиентката ми паднала върху кубчета лед, изпуснати от бармана, който приготвял мартини. Счупила си крака на три места. Искам да огледам мястото.“

Джина се засмя докато слушаше. Вечерите с Лиза винаги бяха забавни.

Другите съобщения бяха спам и тя ги изтри незабавно.